Ърл Стенли Гарднър
Червенокосата авантюристка (7)

7

По това време на годината се мръкваше рано. Докато чакаше Дела, Мейсън се приближи до прозореца и с меланхоличен поглед загледа шумния непрекъснат поток от коли на улицата долу. Задушени от трафика, изтерзаните улици сякаш се разкайваха за своето лекомислие, целият делови център на града беше задръстен от едва пъплещите коли и пешеходци.

След малко Мейсън се отправи към офиса, за да провери дали секретарката Гърти е все още на телефонния номератор. Беше си тръгнала. Таблото бе приготвено за през нощта. В помещението цареше пълен мрак. На връщане Мейсън мина през библиотеката, хвърли поглед на чека и бавно закрачи из кантората. В главата му се въртяха различните подробности по случая. Сегиз-тогиз поглеждаше ръчния си часовник. Чакаше с нетърпение завръщането на Дела, защото времето, което Айрин Кийт му бе определила, за да приеме или отхвърли предложението й, вече изтичаше.

Когато Дела Стрийт пристигна в кантората, минаваше шест.

— Боже мой, едва се промъкнах дотук!

— Допусках, че ще имаш неприятности. Как е нашата клиентка?

— Доста е развълнувана от случая Стив Мерил. Предполагам, че има голяма нужда от пари. Сподели, че ако той й върне дори само част от парите, това ще й спаси живота.

— Айрин Кийт беше тук. Остави чек за хиляда долара като обезщетение. И беше обута в обувки от крокодилска кожа.

— Ами!

— Чекът е на бюрото ми. Виж какво е написано на гърба му.

Дела го прочете.

— Това май вече е нещо.

— До десет и половина трябва да го приема, или отхвърля. Тя остави телефонния си номер и каза, че ще чака.

— Много мило от нейна страна, нали?

— По дяволите, Дела! Насочили сме се право в целта. Мисля си, че хиляда долара са доста голяма сума за Ивлин Бегби. Ако й кажа за тях, тя ще ме накара да приема обезщетението, водена от поговорката: по-добре птица в ръката, отколкото заек в гората. Ако премълчим и не съберем достатъчно допълнителна информация, за да получим по-добро обезщетение, ще трябва да извадя хиляда долара от собствения си джоб.

— Защо?

— Защото съм решил да отхвърля предложението, без да се консултирам с нея.

— Това означава, че ще й кажеш?

— Предполагам.

— Искаш ли да те свържа с нея?

— Не. Мисля… Дела, какъв е този шум?

— Звъни номераторът. Когато е включен за през нощта и някой ни потърси, се чува този бръмчащ звук. Да видя ли кой е?

— Добра идея! С толкова много работа сме се захванали наведнъж, че всеки, който е настоятелен, заслужава да бъде поощрен.

Дела Стрийт отиде в офиса, включи се в таблото и Мейсън я чу да казва:

— Добър вечер, кантората на Пери Мейсън.

След секунда тя се втурна при него:

— Ивлин Бегби е. Страшно е възбудена. Казва, че трябва веднага да говори с теб. Било въпрос на живот и смърт.

— Прехвърли я на този телефон, Дела!

Тя забърза навън, за да го свърже с вътрешния телефон.

— Най-добре слушай и ти, Дела — провикна се Мейсън. — Да видим какво има да ни каже. Записвай, ако има нужда!

— Добре.

— Здравейте!

— О, мистър Мейсън! — възкликна Ивлин развълнувано. — Случи се нещо. Не зная какво да правя. Аз…

— Хайде, продължавайте!

— Днес отидох да пазарувам и…

— Зная.

— Когато се върнах, мис Стрийт беше там…

— Да, да, зная. Минете на въпроса!

— Ами исках да ви разкажа точно какво се случи. Бях си купила нови дрехи. Качих се в стаята, изкъпах се и се канех да ги облека. Тогава надникнах в чекмеджето на скрина и открих нещо!

— Имате предвид част от откраднатите бижута? — адвокатът не успя да скрие недоверието в гласа си.

— Не, не, мистър Мейсън! Моля, да ме разберете!

— Какво намерихте тогава?

— Пистолет!

— Пистолет ли?

— Да!

— Къде го открихте?

— Беше пъхнат между сгънатите дрехи в чекмеджето…

— Не е възможно да е бил там, когато сте поставяли дрехите, нали?

— В никакъв случай! Бил е поставен там, докато съм пазарувала в града.

— Къде се намира сега?

— У мен е. В чантичката ми. Говоря от телефонната кабина на втория етаж.

— Разгледайте го добре! Вижте какъв модел е, зареден ли е, стреляно ли е с него?

— Вече направих това, мистър Мейсън. „Колт“. Много, много лек, почти без тегло. Зареден е. Калибър 38. С къса цев, около пет сантиметра, като ония, дето ги носят военните. В барабана има шест патрона.

— Стреляно ли е с него? Можете ли да помиришете…

— Дулото мирише само на масло.

— Нали разполагате с кола? Ще можете ли да го донесете…

— Съмнявам се, че ще успея да дойда до кантората ви и да се върна до осем часа, когато започва смяната ми. Ще трябва да ви го оставя някъде.

— Много е важно. Тръгвайте веднага. Карайте до Холивуд. Потърсете ресторант „Джошуа трий кафе“ на „Пембъртън драйв“ 6537. Джо Падена ще ви обясни как да стигнете дотам. Потърсете оберкелнера Майк. Той ме познава. Ще ви посочи маса. Двамата с Дела потегляме натам. Ще пристигнем скоро след вас. Тръгвайте веднага!

— Добре. Нещо друго?

— Има още нещо. Преди да излезете, огледайте внимателно стаята си. Трябва да се уверите, че няма подхвърлено още нещо.

Мейсън затвори телефона. Дела се провикна от офиса:

— Искаш ли да се обадя на Майк в „Джошуа трий“?

— Да.

— Добре. Веднага ще се свържа с него.

Мейсън внимателно сгъна чека, прибра го в портфейла си, взе шапката и палтото си, както и палтото на Дела от шкафа, готов да й помогне да го облече, когато тя се върна от телефона.

— Бързо го навлечи! Как е времето?

— Май ще вали. Тъмно е като в рог, надвиснали са черни облаци и духа южен вятър. Може да рукне дъжд всеки миг. Въздухът е влажен и тежък.

— Да вървим! Ще посрещнем Ивлин Бегби в „Джошуа трий кафе“.

Дела Стрийт нагласи шапката си, Мейсън изключи осветлението и двамата тръгнаха по коридора, като се отбиха за малко в кантората на Дрейк, за да разменят някоя и друга дума.

Мейсън умело шофираше по задръстените улици, избягвайки тесните кръстовища, като избираше преките булеварди, които не бяха толкова натоварени по това време на вечерта.

— Сигурно ще пристигне преди нас? — запита Дела.

— Би трябвало.

— Какво мислиш за този пистолет, шефе?

— Веднъж тя се обадила на Мерил и беше арестувана за обир на бижута. Позвънила му втори път… Сега твърди, че е намерила пистолет, а е отсъствала почти през целия следобед.

— Ти си циник.

— Адвокатът е свикнал да приема фактите със сдържан и благоразумен цинизъм.

— Но тя уверява, че с пистолета не е стреляно.

— Така казва тя.

Дела го погледна изпитателно, след това се облегна мълчаливо назад. Мейсън съсредоточи вниманието си върху шофирането. Ускоряваше, за да хване зеленото, когато беше възможно, избягваше колите, които завиваха наляво, влизаше и излизаше от колоната, но нито веднъж не наруши правилника.

Портиерът на „Джошуа трий кафе“ беше щастлив да ги посрещне. Той пое колата на Мейсън и раболепно поздрави:

— Добър вечер, мистър Мейсън. Добър вечер, мис Стрийт. Кани се да вали.

— Наистина.

— Ще останете ли за вечеря?

— Така възнамеряваме.

— Колата ще ви чака, когато излезете.

Мейсън влезе в ресторанта и оберкелнерът Майк забърза към него.

— Сигурно вече ме очаква една млада дама? Червенокоса?

Оберкелнерът бързо премести поглед от Дела към Мейсън и поклати отрицателно глава.

— По дяволите, вече трябваше да е тук. А, ето я, идва. Маса за трима, Майк. Не искам никой да ни безпокои.

Дела Стрийт тръгна към Ивлин Бегби.

— Намери ли още нещо?

— Не.

— Мислехме, че ще пристигнеш преди нас.

— Случи се нещо ужасно!

Дела заведе червенокосото момиче при Мейсън и Майк ги настани в едно ъглово сепаре.

— Дела и аз предпочитаме „Бакарди“. Вие…

— Обожавам го. Мога ли да получа едно двойно?

— Три двойни. Изглежда ще вали. Добре ще е да се загреем отвътре.

Адвокатът погледна изпитателно Ивлин:

— Какво има?

Тя се разсмя нервно.

— Къде е пистолетът?

— В чантата ми.

— Сигурна ли сте, че с него не е стреляно?

— Вече е стреляно — рече тя, наведе се напред и подпря с ръце брадичката си. — Цялата треперя. Мислех се за много корава, но сега не съм сигурна, че няма да припадна.

— Облегнете се назад! Какво не е в ред?

— Всичко. Мога ли да си поема дъх, преди да ви разкажа какво се случи. Ще се оправя след „Бакардито“.

— Подробностите могат и да почакат, но трябва да разбера какво е станало и то веднага. Може би не разполагаме с много време!

— Нападнаха ме!

— И вие стреляхте?

Тя кимна. Последва мълчание. Ивлин явно събираше сили, за да разкаже всичко.

— Никога не съм преживявала такъв шок. Някой се опита да ме убие.

— Почакайте! Спокойно! Кой беше? Успяхте ли да го видите?

Тя кимна.

— Познавате ли го?

— Не знам. Лицето му беше скрито. Искаше да ме убие. Опита се да ме избута от шосето.

— Това ли ви забави?

— Да. А и претърсих стаята.

— Намерихте ли нещо друго?

Ивлин поклати отрицателно глава.

— После?

— Качих се на моята таратайка и се спуснах надолу по хълма… Ще ви разкажа всичко след минута. Нека да дойда на себе си!

Мейсън и Дела се спогледаха. Келнерът донесе трите питиета.

— Обичате ли пържола?

— Няма да вечерям тук. Трябва да се връщам. Ще хапна нещо леко, а ще вечерям, когато ми свърши смяната. Горе получавам храна.

— Не бива да се връщате с празен стомах. Не можете ли да изядете една пържола?

— Винаги мога да изям една пържола.

— Средно изпечена?

Тя кимна одобрително и Мейсън се обърна към келнера:

— Три пържоли, средно изпечени, с френски пържен чесън, печени картофи с много масло и пипер и вино „Типо кианти“. Кафето — по-късно.

Келнерът кимна и се отдалечи.

— Наздраве!

Тримата вдигнаха чаши. Мейсън забеляза, че ръката на Ивлин трепери и трябваше да придържа с пръстите на другата си ръка.

— Дайте да видя пистолета!

Ивлин Бегби порови в чантата си, извади оръжието и му го подаде под масата.

— О-о! — възкликна той, докато го въртеше и претегляше в ръка.

— Какво има? — попита Дела Стрийт.

— Това е една от ония нови играчки от алуминиева сплав „Колт «Кобра»“. Може да не ви се вярва, но този пистолет тежи само триста грама. Достатъчно як е, за да изстреля куршум с голяма скорост. Не пистолет, а мечта. Заличен ли е номерът?

— Не съм погледнала.

Мейсън завъртя пистолета така, че светлината падна върху номера.

— Запиши го, Дела — нареди й той. — 17474-ЛВ. Дълго време не е употребяван. Който го е купил, е направил това съвсем скоро… Дела!

— Кажи, шефе!

— Отскочи до телефона. Помъчи се да хванеш Пол, преди да е излязъл за вечеря. Дай му номера на пистолета. Помоли го веднага да започне разследване. Мисля, че можем да открием купувача. Вероятно е откраднат, но поне можем да установим кой го е купил и откъде.

— Картотеките отворени ли са по това време? — попита Ивлин, докато Дела Стрийт ставаше от масата, за да се обади по телефона.

— Някои от тях. При продажба на оръжие се издава документ в три екземпляра, в който се посочва номерът му, името и адресът на купувача, както и всичко останало. Един от екземплярите отива при шефа на полицията, другият при шерифа. Мисля, че Пол би могъл да заложи на скорошната продажба. Ако е продаден в някой от съседните окръзи, пак ще отнеме много време.

Мейсън превъртя барабана и прегледа гилзите.

— Стреляно е два пъти.

— Да.

— Оправихте ли се, за да ми разкажете?

Тя допи последните капки от чашата си.

— Неприлично ли ще е, ако си поискам още едно?

— Няма да е неприлично, а по-скоро неблагоразумие.

— Защо?

— Искам да чуя какво се е случило, преди да определя какво количество алкохол да изпиете.

— Не съм особено гладна, но ми се ще да се подкрепя с още едно.

— Разкажете ми. После ще решим за питието.

— След разговора с вас останах около пет минути в стаята си, за да я претърся. Не открих нищо друго… Не може ли да говорим десетина минути за нещо друго, докато ме хване питието?

Двамата се загледаха в Дела Стрийт, която се връщаше от телефона.

— Откри ли Пол?

— Да. Продиктувах му номера на пистолета и той веднага се залови за работа.

— Има ли нова информация от Ривърсайд?

— Не.

— Ивлин, получих ново предложение за обезщетение.

— Колко?

— Айрин Кийт дава хиляда долара, за да сложим точка на нещата.

— Хиляда… долара?

— Да.

— Какъв е вашият хонорар?

— Петдесет долара. Редно е да предложа двеста долара възнаграждение на Нийли. Така че ще ви останат седемстотин и петдесет.

— Не е честно вие да получите толкова малко. Та вие свършихте цялата работа, всичко…

— Но Нийли се изправи в съда и ви защити.

— Ако не бяхте вие, щяха да ме осъдят. Мисля, че двамата с Нийли трябва да си поделите възнаграждението.

Мейсън бръкна в портфейла си и подаде чека на Ивлин.

— Не можете да си представите какво означават тези пари за мен сега.

— Все още не сте ги получила. Обърнете чека и вижте какво пише на гърба!

Тя се зачете в забележката.

— Може ли това по някакъв начин да повлияе на моя иск към Стив Мерил?

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Прекрасно. Този път не искам да изпусна Гладън или Мерил или както и да се казва там. Зная, че е уплашен, щом се е обадил и е оставил това съобщение. Сигурно се чувства уязвим. Не може да си позволи да бъде арестуван сега и кражбата му да излезе наяве.

— Не бива да приемате този чек, Ивлин!

— Защо?

— Мисля, че можем да получим повече.

— Тези пари означават твърде, много за мен, за да ги отхвърля.

Мейсън постави чека обратно в портфейла си.

— Не трябва ли да го подпиша?

— Не е необходимо. Подписът ми на поръчител е достатъчен. Той ми позволява да бъда гарант на споразумението в качеството си на ваш адвокат. При друго положение бих предпочел и вие да го подпишете, но не и сега. Бих желал никой да не подписва чека преди десет и половина. Ще изчакам крайния срок.

— Защо?

— Може нещата да се обърнат.

— Как?

Мейсън се засмя:

— Заложили сме много капани. Всичко може да се случи. А сега ми разкажете за нападението!

— Както вече ви споменах, качих се на колата и подкарах бързо надолу по хълма по най-краткия път, който ми описахте. Току-що бях отминала завоя след „Мълхоланд драйв“, когато забелязах, че зад мен идва някаква кола. Движеше се с много висока скорост. Фаровете й бяха нагласени така, че се отразяваха в огледалото и в предното стъкло и ме заслепяваха. Отбих вдясно на шосето, намалих скоростта, свалих стъклото на прозореца, протегнах ръка навън и дадох знак да ме изпревари. Вместо това колата се приближи плътно до моята и изви рязко, така че да ме изтласка от пътя.

— А вие какво направихте?

— Дадох газ. Благодаря на Господ, че ми вдъхна самообладание и изфучах напред. За миг обърнах глава назад, колкото да хвърля бегъл поглед и онова, което видях, ме вцепени!

— Какво беше то?

— Някакъв тип, чиято глава беше покрита с торба или нещо подобно. На мястото на очите бяха изрязани две дупки и този чувал бе закрепен на главата с лента или гумен колан. И сега като се сетя, ме побиват тръпки!

— По-нататък!

— Ускорих, а той ме последва. За щастие, сетих се за пистолета. Извадих го. Точно тогава той отново се изравни с мен. Караше като луд и този път бях сигурна, че ще се помъчи да ме избута извън банкета. Извадих пистолета през прозореца и стрелях последователно два пъти.

— В такъв случай сте карала с една ръка?

— Да. Хванах кормилото с дясната ръка, взех пистолета в лявата и я протегнах, колкото можех през прозореца така, че той да види пистолета. Насочих го към преследващата ме кола и два пъти натиснах спусъка.

— И после?

— Това го сплаши. Щом разбра, че съм въоръжена, той загуби интерес към мен.

— И натисна спирачките?

— И то толкова рязко, че колата поднесе. Видях светлините от фаровете да шарят ту вляво, ту вдясно, сетне изостанаха назад.

— Вие продължихте ли?

— Разбира се! Хвърлих пистолета на седалката, сграбчих кормилото с две ръце и подкарах толкова бързо, колкото имах смелост.

— Мислите ли, че се е отказал от преследването?

— Да, защото наблюдавах огледалото. Фаровете не се появиха повече.

— Чудесно. Изплашила сте го. А може да се окаже, че не е толкова чудесно!

— Какво искате да кажете?

— Носите пистолет, подхвърлен в стаята ви, с който сега е стреляно. Ако по-късно ви приканят да дадете обяснения при какви обстоятелства е стреляно с него, ще имате в подкрепа само вашата дума. Това не е много добре. Мисля, че трябва да уведомите шерифа, че някой е направил опит да ви нападне, че сте носила пистолет и сте стреляла, за да го сплашите. Дела, ще се дръпнеш ли да мина? По-добре аз да се обадя по телефона.

Дела Стрийт се извърна на кожения фотьойл, за да може Мейсън да излезе. Той отиде до телефона и се обади на шерифа.

— На телефона е адвокат Пери Мейсън. Намирам се в „Джошуа трий кафе“. При мен е една клиентка, която е преживяла голямо премеждие на един планински път над Холивуд. Някой е направил опит да я нападне. Маскиран мъж. Искал да я изтика от пътя или да я притисне до мантинелата, за да я принуди да спре. За щастие, тя носела пистолет и дала няколко изстрела напосоки, които го уплашили. Ще предприемете ли нещо по този повод?

— Въпросът ви е излишен. В следващите двадесетина минути ще изпратя при вас двама помощник-шерифи. Имаме много подобни случаи по планинските пътища. Престъпления от сексуален характер, които не публикуваме заради жертвите. Това може да е златният ни шанс! Споменахте, че е стреляла няколко пъти?

— Просто няколко предупредителни изстрела, напосоки, но…

— Обзалагам се срещу две седмици от отпуската си, че не е успяла въобще да се прицели, камо ли да улучи човека! Приятелчето, което действа по тези пътища, е слаб артист. Къде можем да ви намерим, мистър Мейсън?

— В „Джошуа трий кафе“. Питайте оберкелнера за мен.

— Чудесно. Веднага ще изпратя някого.

— Ще чакаме тук.

Мейсън остави слушалката и се върна на масата. Келнерът тъкмо поднасяше вечерята.

— Нека се уточним! Ивлин е носела пистолета по мое настояване. Карала е по черен път. Предложил съм й да го вземе със себе си. Нямам нищо против, ако някой реши, че аз съм й дал пистолета. В момента не държа да обсъждаме въпроса за оръжието, или как го е открила!

— Искате да кажете, че ще ме разпитват? — попита Ивлин Бегби.

Мейсън кимна.

— Заместник-шерифите ще бъдат тук след двадесетина минути. Няма да е голямо изпитание. Изглежда имат неприятности по второстепенните пътища, други подобни случаи и са нетърпеливи да получат сведения, които да им помогнат да заловят престъпника. Ще искат да опишете колата и всичко останало, което ви е направило впечатление. Вероятно ще трябва да им посочите и мястото на инцидента.

— Боже мой, не мога да им кажа нищо за колата!

— Е, поне сте видяла каква е: открита, спортна, стандартна или…

— О, да! Беше една от онези, от средноскъпите, затворена. Не беше спортен модел. Мисля, че беше лимузина. Това е горе-долу всичко, което мога да им кажа.

— А нещо за шофьора? Можете ли да го опишете?

— Не! Онова нещо покриваше главата и раменете му. Беше с палто. Горната част на торбата беше прикрепена за главата му с тъмна лента, гумена или най-обикновена панделка.

— Това е достатъчно. Не се тревожете!

— Ще се оправя. Справяла съм се и с далеч по-неприятни неща, но все още съм разстроена. Надявам се, че ще поискат да отидем на мястото. Така ще имам придружители по обратния път. Мисля, че отсега нататък ще използвам само главния път.

— Разбирам ви. Ако се съди по онова, което чух по телефона, доста е опасно. А сега да забравим тероризма и инспекторите и да се върнем към вечерята.

— Мистър Мейсън, ако нямам друга възможност да разговарям с вас, приемете онова компромисно решение.

— Засега ще остане така. Ще изчакаме до последната минута.

— Изчакайте, колкото е необходимо, но не прекалено дълго. Парите означават твърде много за мен.

— Затруднена ли сте?

— Ужасно ми трябват пари!

— Как стои въпросът със Стив Мерил или Стонтън Вестър Гладън?

— Мисля, че е в паника. Съмнявам се, че разполага с голяма сума. Вероятно и той едва връзва двата края.

— Сигурно. Никога не е бил първокласен актьор, но, разбира се, се е опитвал да измъкне нещо от Хелън Чейни. Може да получи нещо от нея.

— В такъв случай си искам моя дял.

— Забелязах, че се именува Стив В. Мерил. Интересно дали е запазил презимето си Вестър? Дали това е фамилното му име?

— Не зная нищо за него, мистър Мейсън. Тоест зная много, но всичко е измислено. Историите, които ми е разправял за своите познанства в Холивуд и за богатия си опит като режисьор, са били блъф. Бях млада и вярвах, че може да ме напътства, да ми казва кое е правилно и кое — погрешно, как да държа ръцете си, къде да гледам, какво чувство да вложа в гласа си и си въобразявах, че е чудесен — засмя се горчиво тя.

— Да оставим неприятните теми и да продължим вечерята.

Известно време на масата се възцари мълчание — Ивлин Бегби бе очевидно напрегната, Дела я наблюдаваше замислено, а Мейсън бе изцяло погълнат от пържолата.

Оберкелнерът се приближи до масата, съпроводен от един непознат, който приличаше повече на служител в статистиката, отколкото на областен заместник-шериф.

— Добър вечер — поздрави той. — Казвам се Ферън. Идвам от участъка — и той показа значката и картата си.

— Заповядайте! — покани го Мейсън. — Да ви поръчам ли нещо?

— Не, благодаря. На служба съм. Разкажете ми за нападението.

— Пери Мейсън — представи се адвокатът, изправи се и му стисна ръката. — А това са мис Стрийт, секретарката ми, и мис Бегби — моята клиентка.

— Виждал съм ви няколко пъти в съда, мистър Мейсън. Щастлив съм да се запозная с вас. Какво се е случило?

— Мис Бегби е била нападната. Някой е направил опит да я спре или да я изхвърли извън пътя.

— Къде? — Ферън извади бележника си.

— Мис Бегби току-що започна работа в ресторант „Краункрест“. Знаете ли къде се намира?

Шерифът кимна.

— Шофирала е по стръмния път, онзи, прекия, който…

— Знам го.

— Не го използват много хора. Та тя карала надолу…

— По кое време?

— Колко беше часът, Ивлин?.

— Не съм гледала часовника. Беше горе-долу преди четиридесет и пет минути.

— Какво се случи? — Ферън я гледаше в упор.

— Тя е малко разстроена — намеси се Мейсън. — Мисля, че разбрах случилото се достатъчно ясно. Някой е искал да я изхвърли от пътя и почти е успял.

— Какво го е спряло?

— Двата изстрела на мис Бегби — твърдо отговори адвокатът.

— Два изстрела с какво?

— С пистолет.

— Носите пистолет? — въпросът на шерифа прозвуча рязко.

— Обикновено, не — отвърна Мейсън, — но мисля, че отсега нататък ще носи. Всъщност аз посъветвах мис Бегби да вземе този пистолет.

— Нямате разрешително, нали мис?

— Боже мой! — запротестира адвокатът. — Какво става? Обадихме се да съобщим за опит за насилствено задържане и може би опит за убийство, а вие започвате да обвинявате жертвата! Оставете всичко! Вече няма значение! Оттегляме съобщението! Предайте, че жертвата се отказва от оплакването.

— Трябва да докладвам фактите. Просто се мъча да ги науча.

— Е, добре. Тя е имала пистолет. Носеше го по мой съвет. Имах специални съображения… И пак по мой съвет тя няма да отговаря повече на въпроси, свързани с оръжието. А сега искате ли да научите нещо за нападението?

— Разбира се. Нали затова съм тук. Много сме обезпокоени от този тероризъм по черните пътища над Холивуд. Там бяха извършени няколко тежки престъпления. Неофициално и извън протокола, мис Бегби, надявам се, че двата ви изстрела са попаднали в целта.

— За съжаление не. Стрелях напосоки, за да го изплаша и възпра да ме изхвърли от пътя.

— Мис Бегби, това е важно. Можете ли да ни опишете колата или човека зад кормилото?

— Беше закрита, с хубава форма. Изглеждаше лъскава. Бяха включени дългите светлини. Те се отразяваха в огледалото и в предното стъкло и ме заслепяваха. Исках колата да ме изпревари, затова отворих прозореца и махнах с ръка да продължи. Той бързо се приближи. Натиснах спирачките и намалих. Все още караше на дълги. После най-неочаквано той рязко изви към мен.

— Сетне?

— Ако бях продължила да натискам спирачките, сигурно щеше да ме избута от пътя. Ето защо настъпих газта и взех преднина, това като че ли го обърка. Обърнах се, за да му изкрещя, зърнах го и стомахът ми се сви. Разбрах, че иска съзнателно да ме избута от пътя.

— Каква е онази история за човека с качулка?

— На главата му имаше нещо подобно на чувал или калъфка за възглавница. На мястото на очите бяха изрязани две дупки и това нещо се държеше от някаква лента или панделка, която минаваше през челото. Беше най-странната и отвратителна гледка, която човек може да си представи.

— И после?

— Стрелях.

— Къде се намираше пистолетът?

— В чантата на седалката до мен. Взех го с лявата си ръка и стрелях. Първия път, още докато измъквах ръката си през прозореца. Почти под прав ъгъл спрямо пътя. И почти веднага го насочих назад и стрелях отново.

— Стреляхте по човека?

— Не, по дяволите! Не съм се целила. Първия си изстрел дадох напосоки, а при втория наклоних пистолета и се мъчех да стрелям по… нищо конкретно… Просто под фаровете. Куршумът иззвънтя в нещо, може би скала!

— Имаме вече няколко случая — рече Ферън, — някакъв сексуален маниак напада жените по тези пусти пътища…

— Маскиран? — попита Мейсън.

— Не, това е ново. Специално мъжът, когото мечтаем да заловим, е жесток удушвач. Може би сте чели нещичко в пресата, но по-голямата част от произшествията въобще не се отразяват във вестниците. Нападнатите не желаят да се разчува. Подробностите са поверителни.

Мейсън извади пистолета от чантата на Ивлин.

— Искате ли да му хвърлите едно око? — запита той.

— Не. Това е без… Охо! Та това е една от онези алуминиеви играчки с късо дуло!

— Точно така!

— Страхотно оръжие! — Ферън го претегли на ръка.

— Аз посъветвах Ивлин Бегби да го вземе със себе си.

— Дяволски късмет е имала, че го е взела със себе си — Ферън върна пистолета на Ивлин. — Предлагам да го задържите. Къде се случи всичко това?

— Точно над… Ами има един частен път с бяла арка в началото.

— Да, да. Зная мястото. Там живее една актриса. Доста възрастна. Твърде усамотено е и е извън пределите на общината. Попада в границите на града. Значи се случи някъде наблизо?

— На тристатина метра по-надолу.

— Най-добре е да тръгнем натам. Почти не вярвам нашият човек все още да се навърта тъдява. Вероятно така сте го изплашила, че ще кротува цяла седмица. Какво се случи след изстрела, мис Бегби?

— Той удари спирачките. Явно го направи много рязко, защото видях колата да занася.

— После?

— Завих и подкарах бързо, толкова бързо, колкото имах смелост. Светлините не се появиха повече.

— Много добре! Наистина сте го сплашила. Явно е навикнал да напада беззащитни жертви, които се вцепеняват от страх. Ако това е човекът, за когото си мисля, бих искал да се изправи насреща ми.

— Надявам се, че ще уредим въпроса без много шум — рече Мейсън.

— Естествено. Всъщност вестниците не обръщат голямо внимание на подобни истории. Само фактът, че мис Бегби е ваша клиентка може да привлече вниманието им. Не се безпокойте, докладът ще бъде поверителен.

— Много ще съм ви признателен! Ще дойдете ли горе?

— Да. Бихме желали мис Бегби да ни придружи и да ни покаже точното място. Понеже е в района на града, ще трябва да докладваме на градската служба и тя да се заеме със случая. Но срещу този нападател сме постигнали съгласие да работим заедно. Той е моя специална задача. Партньорът ми и аз патрулираме денонощно по черните пътища с надеждата да попаднем на него.

Мейсън махна на келнера, добави двадесет процента бакшиш към чека и го подписа.

— Хайде да вървим! Къде е колегата ви?

— Отвън.

— Мис Бегби е с кола. Аз също. Ние двамата можем да пътуваме с мис Бегби. Колегата ви ще кара вашата кола, а мис Стрийт моята. Така че, докато пътуваме, мис Бегби ще бъде на ваше разположение за допълнителни въпроси.

Мейсън взе пистолета, отвори барабана, като изложи на показ двете гилзи и четирите патрона. Ферън не прояви видим интерес към оръжието.

— Добре че сте запазила хладнокръвие, мис Бегби. Хубаво би било да има повече жени като вас, достатъчно смели да дръпнат спусъка при подобни обстоятелства и, разбира се, да носят пистолет.

Мейсън небрежно пусна оръжието в джоба си. Ферън се изправи:

— Е, ако сте готови, да тръгваме!