Ърл Стенли Гарднър
Червенокосата авантюристка (15)

15

Върволицата от коли, която се виеше по стръмния планински път, спря, когато стигна до наскоро поправената мантинела.

Придавайки си голяма важност, сержант Холкъм се обърна към съдията:

— Колата е излетяла точно оттук, ваша милост.

— Къде е дървената подпора, в която е намерен другият куршум? — запита съдията със снимка в ръка.

— Да, да, виждам!

— Ето го дъбът — намеси се Мейсън. Недоверието, което се четеше в погледа на съдията, се замени с нарастващ интерес, когато се обърна към дървото.

— Кората е разкъсана съвсем наскоро — каза той.

— Прилича ми на дупка от куршум… Е, не бива да нравя прибързани изводи. Да видим сега от какво е тази следа!

Възбуден, сержант Холкъм дръпна Строн встрани. Прокурорът се обърна към съдията:

— Ваша милост, не се опитваме да прикриваме фактите, но не би трябвало да се чувстваме обвързани от някаква си дупка от куршум, докато не установим кога и от кого е бил изстрелян!

— Мистър Строн, ако държите на прецизността, сержант Холкъм заяви, че е поел лична отговорност за огледа на района. Когато е открил куршума в подпората, той е прекратил диренето, защото е стреляно само два пъти, а той вече е разполагал с двата куршума. Лоша техника на разследване! Мисля, че околността е трябвало да бъде обстойно претърсена, така че след приключване на търсенето, съдебният следовател да може със сигурност да твърди, че няма други куршуми или следи от тях.

— Не мога да попреча на някой да дойде тук и да стреля из цялата околност! — не му остана длъжен Холкъм.

— Достатъчно, сержант! — прекъсна го язвително съдията. — Ако разследването беше проведено по всички правила, когато му е било времето, сега щяхме да знаем дали са били изстреляни други куршуми, или не. Да потърсим стълба и да видим какво е това горе!

— Стълба можем да намерим в къщата с арката, която е малко по-нагоре по пътя. Май там живееше една актриса. А, ето я, идва…

Висока слаба жена с побеляла коса, дълъг нос и волева, заострена брадичка, се приближаваше към тях по алеята.

— За какво е този шум? — попита тя. Съдията се усмихна и каза:

— Водим разследване за стрелбата, която е станала на това място, мисис. Аз съм съдията Кипън…

— О, да, да! — усмихна се и тя. — А пък аз съм Мери Юнис. — Оттеглила съм се тук…

Съдията Кипън пресече словоизлиянията й, които заплашваха да се превърнат в продължително, обстойно и скорострелно обяснение.

— Мисис Юнис, искаме да огледаме това дъбово дърво. На стеблото му, на около три и половина метра се вижда някаква драскотина. Трябва да установим произхода й. Имате ли стълба?

— Да! Ще се радвам да ви услужа. Ако търсите куршуми, мога и аз да ви дам един.

— Какво? — възкликна съдията.

— Ами, да! Случи се същата нощ, когато преживяхме онези вълнения. Стори ми се, че нещо се удари в къщата и като че ли издрънча стъкло. Не обърнах внимание. Понякога птици се блъскат в стената на къщата. Едва тази сутрин забелязах дупка с гладки ръбове в едно стъкло на мансардата. Куршумът се вижда наполовина забит в една греда на покрива.

— И това се случи в нощта на стрелбата? — запита съдията.

— Да.

— Кога? По кое време?

— Ами, вече се мръкваше.

— Един изстрел ли чухте или повече?

— Не знам. Духаше вятър. Пък и грохотът на колите, които се спускат по хълма… Нали знаете, ауспухът издава ей такива звуци: пуф-пуф-пуф. Единственото, което желая, е да живея сама и никой да не ме безпокои. Човек намира дълбоко душевно спокойствие, в този начин на живот, вслушва се във вътрешния си мир, в дълбините на душата си, ако мога така да се изразя. Аз…

— Мисис Юнис, ще бъдете ли така любезна да ни заведете до вашата къща — отново я прекъсна съдията.

— Бих искал да видя този куршум. А през това време, предлагам сержант Холкъм да вземе стълбата, за да може мистър Редфийлд да се качи и да хвърли едно око на дъба. Сержант, обръщам ви внимание, че искам мистър Редфийлд да извади куршума, ако има такъв, разбира се. А сега да вървим, мисис Юнис!

Цялата група адвокати, съдебни заседатели и сияещи фоторепортери, които от време на време правеха по някоя и друга снимка, я последва нагоре по хълма. Дългите й нозе я носеха по стръмния склон, сякаш беше абсолютно равен. Групата премина под арката на входа, продължи нагоре по стръмната алея до гаража, после изкачи няколкото стъпала до къщата, където ги лъхна на прясна миризма на боя. В рядко използваната мансарда старата дама посочи дупката в прозоречното стъкло и наполовина стърчащия куршум в гредата. Редфийлд се захвана за работа.

— Трябва да бъдем много внимателни — каза той.

— От положението на куршума и дупката в стъклото можем точно да определим мястото, откъдето е стреляно.

Той опъна парче канап от куршума до дупката в стъклото.

— Това е посоката — обади се съдията. Редфийлд се огледа.

— Куршумът е летял около сто и петдесет ярда^[1].

Строн хвърли поглед през дупката в стъклото, след това огледа канапа и каза:

— Много странно… Разбира се, ваша милост, ние не поемаме отговорност за този куршум.

— Не ви моля да поемате отговорност за никакъв куршум — отсече съдията, — но определено мисля, че полицията трябва да поеме отговорността за едно задълбочено разследване.

— Но полицията не носи цялата отговорност! Най-напред се прие, че убийството е извършено на територията на общината — оправда се Строн. — И едва тогава градската полиция се зае със случая…

— Правото е изкуство — прекъсна го съдията — да се приложи правосъдие за факти, които са предварително потвърдени и са изложени в подходящ вид пред съда. Когато фактите не са събрани по съответния начин, законът попада в тъмнина… Ето защо стават и съдебни грешки. Когато това се случи, обществеността обвинява закона. А той няма никаква вина. Виновно е небрежното и неправилно проведено разследване. Искам този случай да се разследва основно. Връщам се в съда и ще възобновя заседанието днес в три часа следобед. Това ще ви даде възможност да огледате нещата от всички страни и се надявам този път по-подробно, поне що се отнася до новопоявилите се данни!

— Съжалявам, ваша милост! Следователите разпитаха мисис Юнис дали е чула изстрели! Тя не им каза за куршума…

— Защото не знаех за него — оправда се мисис Юнис. — Открих го едва тази сутрин. За каква ме мислите? Да не съм телепат? Освен това никой не ме е питал за куршум! Не ме помолиха и да огледам къщата. Питаха ме само дали съм чула изстрели! Не се опитвайте да ме изкарате мен виновна за това, младежо!

— Почакайте! — бързо я прекъсна Строн. — Не ме разбрахте.

— Но няма причина вие да не ме разберете! — отвърна му тя.

— Имате право! — намеси се с усмивка съдията. — Ще възобновя заседанието в три часа. Ще продължим оттам, където прекъснахме тази сутрин.