Робърт Силвърбърг
С огън и чук (2)

II

Звездата Елдрин, слънцето на планетата Елдрин, вече докосваше линията на хоризонта, когато Рас се втурна във фоайето на космодрума. Скучаещият млад човек зад прозорчето на билетната каса го погледна крадешком и обяви с равнодушен глас:

— За Дикран няма да има повече полети.

— Защо? Нима последният кораб вече е кацнал? Та още е толкова рано, слънцето едва се скри. Би трябвало да има поне още два вечерни полета, ако не и повече.

— Повече полети няма да има и толкоз! По заповед на Имперското правителство — през цялото време, докато продължават вълненията на Дикран.

— Какви вълнения? — учудено попита Дуайър.

— Кой ги знае! Миньорите там непрекъснато се бият ту за едно, ту за друго. Както и да е, аз просто не мога да ви помогна.

— Хм. А какво ще кажете за Перилон? Има ли още полети затам тази вечер?

— Няма. Ще ви кажа под секрет — за днес са отменени всички нощни полети в системата. Мога да ви предложа половин дузина далечни полети, ако ви устройват.

Дуайър замислено потърка брадичката си. Имаше само сто кредита. Едва ли щяха да му стигнат за далечен полет до която и да е планета извън системата Елдрин. А да се върне в храма, за да си вземе пари, не се осмеляваше. Ще се наложи да изчака до сутринта и тогава да замине за една от планетите в системата Елдрин.

— А сутринта дали ще мога да излетя до някоя от нашите планети? — попита пак касиера.

— Слушай, приятелю, струва ми се, че вече всичко ти обясних. Нима не ти е ясно къде можеш да заминеш?

— Добре, благодаря ти и за това.

Придавайки си безразличен вид, той се отдръпна от касата и се затътри нататък.

Нима няма никакви вътрешни рейсове? Не е възможно. Дори да има някакви безредици на Дикран, защо да не може да отлети на Перилон или на Борхелм, или на която и да е от другите обитаеми планети?

Усети, че някой го дърпа за ръкава. Веднага се обърна и видя нисък младеж с бронзово лице. Такъв загар имаха само космическите пилоти.

— Какво желаете?

— Тс-с-с! Искате да ви тикнат в затвора ли? С крайчеца на ухото си чух за трудностите, с които се сблъскахте на касата, приятелю. Много ли искате да тръгнете за Дикран още днес вечерта?

— Д-да — заекна Дуайър. — Само че как?

— С частен кораб. Двеста кредита — и вие ще отпътувате луксозно дотам.

— Имам само сто. Пък и много бързам. Аз съм свещенослужител — започна да съчинява Рас. — Утре трябва да присъствам на специална конференция на Дикран и ако не пристигна навреме, ще си имам големи неприятности.

— Жрец ли сте? А в кой храм?

Пилотът се замисли за миг.

— Добре. Ще стигнат и сто. Но парите предварително.

Дуайър предпазливо разгъна петте си двадесеткредитови банкноти и ги показа на младежа.

— Ще стигнат ли?

— Хубаво.

— Ще станат ваши в мига, когато излетим за Дикран.

* * *

Полетът не беше дълъг, а корабът — тесен, без никакви удобства. Дуайър вече беше извършил повече от десет междупланетни полета и затова обикновеният полет на кораб с йонно задвижване не можеше да го учуди. Добре понесе ускорението, дори получи известно удоволствие от краткото състояние на безтегловност и щом корпусът започна да се върти, за да създаде изкуствена сила на тежестта, по-удобно се настани в хамака и си подремна.

Бързо разбра какво става на борда на този кораб. Явно неговият собственик се занимаваше с нелегално превозване на товари между планетите от системата. Беше му все едно каква е стоката. Но изглежда хитрият пилот вземаше на борда и пътници, като не се свенеше да си докара още някоя и друга стотачка. Оказа се, че пътниците бяха десетина и безспорно всеки си имаше сериозни причини да стигне на Дикран. Поради неочакваната забрана за всички редовни полети не беше особено трудно да съберат подобни пътници.

Събуди го звънецът — сигнал за предстоящото задействане на спирачките преди кацането на планетата.

Корабът кацна на сякаш гола, съвсем лишена от дървета равнина — по-далеч от цивилизацията. По нея свободно се разхождаше студен вятър, жално виеше и вдигаше облаци прах. Щом Дуайър излезе през отворения люк на повърхността, попита единия от пилотите, който внимаваше за разтоварването на сандъците:

— Сами ли трябва да стигнем до града?

Пилотът се разсмя:

— А ти смяташе, че нелегалния рейс ще го посрещнат разкошни лимузини? Събуди се, момко! Постъпвай както искаш. Още една стотачка — и ще те хвърля до най-близкото градче, но ти нямаш кредити, нали?

— Не — призна горчиво Дуайър и се обърна. Твърде прибързано избяга от Елдрин — сега нямаше нито грош, пък и облеклото му никак не беше подходящо за отвратителния диркански климат.

Но нали тук също имаше храмове, също имаше жреци? Би могъл да намери пристанище в един от тях. Ето защо, без да мисли повече, смело тръгна по безплодната пустиня. Част от пътниците, мърморейки недоволно, също поеха след него.

Бяха минали около километър, треперейки на всяка стъпка, когато право пред тях се спусна турболет. Въпреки вдигнатите от него кълба прах ясно се виждаха изрисуваните пурпурно-златни спирални звездни купове — опознавателните знаци на Имперската полиция.

Дуайър се замисли дали да не избяга по-далеч от турболета. От Имперската полиция би трябвало да се страхува много повече, отколкото от относително меката местна полиция. Но като погледна бластера, насочен право към него, промени намеренията си. Без да мърда, чакаше Имперският полицай да приближи до него.

Жандарят беше нисък и набит. Съдейки по набразденото му с дълбоки бръчки лице, много години беше служил на тази отвратителна планета. Последва неизбежното:

— Пригответе документите си.

— Моля, инспекторе.

Дуайър му протегна паспорта си. Полицаят внимателно го разгледа, върна му го и изрече:

— Съгласно това удостоверение вие сте Рас Дуайър от Елдрин. С каква цел дойдохте на Дикран?

— Да направя посещение. Аз съм свещенослужител.

— Това личи от документите ви. Но не видях печат от никой космодрум. Как попаднахте тук?

— Естествено на кораб — късо изрече Дуайър. Той беше поне трийсет сантиметра по-висок от полицая, но дулото на бластера, опряно в ребрата му, не му позволяваше дори да мисли за съпротива.

— Нямате виза — не преставаше жандарят. — Не бихте ли ми казали от колко време сте на Дикран?

— Около половин час.

— Половин час? И сте дошли тук на кораб? Твърде интересно! Повече от осем часа е в сила заповедта за забрана на всички полети в системата Елдрин. Моля да ме последвате в резиденцията на Проконсула и там да обясните всичко.

* * *

— Значи вие сте Рас Дуайър?

— Да, това е името ми. Нима в паспорта пише друго?

— Не се дръжте дръзко — предупреди разпитващият го. Това беше Ролсад Кварлоо, Имперски проконсул на Дикран, дребен, хилав, много препатил чиновник с мрачен, твърд, напрегнат поглед. — Интересува ме причината, поради която сте се озовал на Дикран, когато е отменено всяко движение вътре в системата. Как попаднахте тук?

Дуайър мълчеше. Стоящият редом полицай обясни на Проконсула:

— Той е от онзи кораб на контрабандистите. Имаше още дузина като него. Всички ги задържахме.

— Знам това, тъпако — грубо го сряза Проконсулът. — Искам той да ми го каже. Целият разпит се записва на лента.

— Да — реши повече да не се опъва Дуайър, — дойдох с кораба, който превозва контрабанда, щом така се е оказало. Нужно ми бе да дойда на Дикран, но в нито една каса не ми продадоха необходимия билет. Тогава до мен се приближи някакъв непознат и ми предложи да ме докара тук за сто кредита. Така се договорихме. А после полицията ме доведе тук. Това е всичко.

Проконсулът се разсърди.

— Вие нали знаехте, че полетът е незаконен? Защо ви е било нужно на всяка цена да дойдете именно на Дикран?

— За да направя посещение — продължи да твърди Дуайър. Предварително бе решил, че най-безопасно за него ще бъде да играе ролята на недодялан простак и да предостави възможност да говори повече онзи, който го разпитва.

— Да направи посещение! Само толкова — просто посещение! И заради някакво си посещение вие се решавате да нарушите заповедта на Империята?! Принуден съм да се предам. — Ролсад Кварлоо натисна копчето на бюрото си и в кабинета влезе висок снажен мъж. Пурпурно-златният костюм му придаваше още по-величествен вид. Без да скрива презрението си към Проконсула, той произнесе:

— Е? Измъкнахте ли нещо от него, Кварлоо?

— Нищичко! Искате ли да опитате вие?

— Добре. — Тяхно Великолепие обърна взор към Дуайър. — Аз съм Олон Домюел — Имперски посланик при двора на Император Дервон ХIV. Вие сте свещенослужителят Рас Дуайър от планетата Елдрин, система Елдрин, нали?

— Точно така.

— И сте син на покойния Вайл Дуайър, свещенослужител от Елдрин?

Дуайър кимна.

— Известно ли ви е как умря баща ви?

— От ръцете на Имперските следователи. Те се опитваха да изтръгнат от него една от тайните на нашата религия.

— Имате предвид Чука на Елдрин? — попита Домюел.

— Да, точно така.

Пищно облеченият Посланик закрачи с големи крачки из малкия кабинет на Проконсула. След известно време произнесе:

— Вие, разбира се, знаете, че за да изтръгнем тази тайна, бихме могли да подложим и вас на мъчения. Ние, представителите на Империята, много се интересуваме от този Чук, Дуайър.

Рас се усмихна криво. Всички изведнъж много се заинтересуваха от Чука. И дейността на мнозина палачи разцъфтя.

— Усмихвате се?

— Да, милорд. Този Чук — знаете ли, него чисто и просто го няма. Той е една от нашите легенди. Мит. Баща ми се опита да докаже това на вашите следователи, но те се престараха. Сега вие ще започнете да ме измъчвате и също най-вероятно ще ме убиете. Нима не е забавно?

Посланикът го погледна студено.

— Твърдите, че това е мит? И значи заради някакъв си мит аз пресякох половината Галактика…

— Затова пък назряващият бунт на Дикран е повече от реален — плахо му напомни Проконсул Кварлоо.

— Ах, да… Бунтът. А този Чук на Елдрин е мит? Нека. Момко, но какво тогава те довя на Дикран?

— Получих покана да дойда тук — наивно каза Дуайър.

* * *

Пуснаха го след половин час. Рас твърдо играеше ролята на простак. Посланикът и Проконсулът, изчерпили силите си, съвсем ясно разбраха, че нищо няма да измъкнат от него. Той даде обещание да не напуска града и го пуснаха.

Щом излезе от резиденцията на Проконсула, до него приближи някакъв непознат, целият загърнат в наметало, и шепнешком го попита:

— Вие ли сте Рас Дуайър?

— Може би.

— Току-що ви разпитва Проконсулът, нали? Говорете или ще ви пробода с ножа!

— Да — призна Дуайър. — Кой сте вие?

— Напълно възможно е да съм ви приятел. Ще тръгнете ли с мен?

— А нима имам друг избор?

— Не — отвърна непознатият.

Дуайър вдигна рамене и не се възпротиви, когато непознатият го поведе малко по-надолу по улицата към очакващия ги малък син капковиден автомобил. С жест му заповяда да седне до него и тръгнаха.

Дуайър не се мъчеше да запомни улиците, по които минаваха. Шофьорът явно избираше най-заобиколния и заплетен маршрут, така че всеки опит да се оправи беше безнадежден.

Най-сетне спряха пред ниска сграда от светлокафяви тухли, построена в популярния тук уродлив стил, имитация на старинен.

— Слизаме — подхвърли му тайнственият непознат.

Заедно слязоха от автомобила и влязоха в старото здание. Вътре ги посрещнаха двама стражи с невъзмутими лица. Дуайър нямаше търпение да разбере какво е това заговорническо гнездо, където е попаднал. Той дори започна да си мисли, че може би за него ще бъде много по-безопасно да се върне на Елдрин.

— Това ли е Дуайър? — неприветливо попита някакъв мъж със странен акцент.

Онзи, който го докара, кимна.

— Доведете го — заповяда неприветливият мъж.

Бутнаха Дуайър в ярко осветена стая, покрай стените бяха наредени шкафове, пълни с книги. Мебелите бяха изтъркани и отдавна излезли от мода. На изпочупените столове седяха трима-четирима човека.

Неприветливият мъж се обърна към Дуайър:

— Налага се да ви се извиня за много неща. Първо, че не успяхме да се свържем с вас, преди да ви хванат имперските жандари, и, второ, за тази тайнственост, с която се отнасяха с вас, след като ви пусна Кварлоо.

— Доколкото разбирам, не ми остава нищо друго, освен да приема извиненията ви — съгласи се Дуайър. — Къде съм и какво става тук?

Човекът с неприветливото лице се представи пръв:

— Аз съм Блайр Марш и съм от Дервонар. Чували ли сте за тази планета?

— Столицата на Империята, нали?

— Да. Познавам Империята от собствен опит. Тя цялата е изгнила. Готова е да падне от най-малкия удар.

— И какво от това?

— Точно затова дойдох на Дикран. Създадох тук организация и бих желал и вие да се присъедините към нея. Тъкмо ние имаме намерение да нанесем на Империята този пръв и единствен удар.