Иван Вазов
Царят в Свищов

Лей се, Дунаве славянски,

        в тия прелестни хълми,

лей се ти, поток гигантски,

        лей се, радостно шуми!

 

Ти от векове тук стенеш,

        с кръв и сълзи сѐ залян,

шумиш, пляскаш и се пениш

        като свързан великан.

 

Колко скърби са мръщили

        твойто къдраво чело;

колко жъртви са покрили

        твойто, Дунаве, легло!

 

Но падна тиранът бесен…

        Шуми, Дунаве, шуми

и подобно мойта песен

        тон по-ясен приеми!

 

Лей се, влачи под небето

        триумфални си вълни,

бързай, кажи на морето

        що си видял в тия дни!

 

Въз бял Дунав се протака

        нов и чуден мост

и Свищов омаян чака,

        чака славен гост.

 

Александър самси иде,

        наший татко драг,

да посети и да види

        българския бряг,

 

дето паднаха със слава

        руски синове,

дето робът волен става

        след пет векове;

 

за да види как честито

        народът живей

и над игото разбито

        празнува и пей.

 

И в града е всичко живо,

        всичко е на крак,

всяко сърце е щастливо,

        всеки поглед — драг.

 

От тирана, от злодеят

        никой няма страх,

пряпорци се волно веят —

        кръстове по тях.

 

Мъже, жени запъхтени

        бързешком вървят,

моми тичат зачервени

        и китки държат.

 

Накрай града едвам сварят

        с трепетна душа,

вик се чува: „Царят, царят!“

        Ей го, прилетя!

 

Красен, горделив кат ляндър^[1]

        в полски цветове,

появи се Александър

        всред куп князове.

 

Гледат, гледат и не верват…

        Млад, голям и стар

свалят шапки… потреперват

        пред Северний цар.

 

Всички сърца затуптяха.

        Царят приближи:

всички очи се наляха

        с радостни сълзи.

 

Ала той умилно, даже

        гледа ги засмен,

кат че иска да им каже:

        Елате към мен!

 

И народът поздравлява

        своя цар велик

и небето заехтява

        от радостен вик.

 

Старците от умиленье

        ронят сълзи там,

други падат на колене

        във възторг голям.

 

И девойките напети

        дават му цветя,

и целуват му ръцете

        малките деца.

 

И майките там повдигат

        рожбите си с жар,

и го сочат, и им викат:

        вижте наший цар!

 

А пък царят, като гледа

        как народ милей,

като баща между чеда

        тихо сълзи лей.

Август 1877, Свищов