Иван Вазов
Разходка до Баняса ^[0] (Посрещането на руските войски)

— Да идем да видим войските на царя!

— Да идем — със радост каза ми другаря.

 

Тръгнахме. Ден красен. От синия свод

пролетното слънце пръскаше живот

и светлост, и радост по цяла природа.

Из улици градски шумеше народа.

Стигнахме „Шосето“^[1]. Април-чародей

всичката си хубост щедро тука лей.

Птички чуруликат в листата зелени,

славеите пеят в страстно упоенье

любовни си химни в тъмний дърволяк.

Небето е синьо и въздухът — благ.

В сенките приветни, с накити богати

мяркат се красиви вили и палати,

при зноеве летни приюти на хлад

и на покой весел за охолний свят.

По-далече гледам равнини засмени

и градини полски пъстро насадени,

де българский потен, беден градинар

във мразове, в киши, под слънчовий жар

с земята се бори да найде прехрана

за жена, за деца и дан за султана…

А зад тях на север в мъглявий простор

се мяркат недвижни и спират ни взор,

в облаци покрити, сините Карпати.

 

Поля, мене чужди, гори непознати,

цъфтете, цъфтете под тоз небосвод!

Вий пълни сте с хубост, обилни сте с плод,

вам нека се радват, нека ви обичат…

Децата ви нека рай да ви наричат…

Цъфтете, цъфтете, прекрасни страни!

Но ваший вид ясен не може плени

тогоз, кой е расъл във рая славянски,

тогоз, кой е дишал въздуха балкански.

 

Мила Българѝо! Хубава си ти!

В тебе всичко зрее и всичко цъфти…

Твоите долини чисти, благоплодни

имат в себе всички прелести природни.

Божата десница щедро награди

с дарове най-скъпи твоите гърди;

плугът, кой те пори, потът, кой те кваси,

даряваш ги щедро, кат майка деца си.

Пътувал съм ази по тебе навред

и навред прекрасен беше твоят глед!

Скитал съм край твойте брегове засмени,

що ги прохлаждава Дунавът студени,

ходил съм при Струма, коя тихо пее,

и в местата, дето Марица се лее;

виждал съм отблизо твоите скали

и твойте балкани, и твойте орли.

Хубава си, земльо, и благословена

кат градина цветна, кат жена засмена,

всичко в теб е пълно с плод и благодат,

хълмите ти — с грозде, горите ти — с хлад,

полята ти — с ниви, гърдите ти — с щедрост,

реките ти — с злато, небето ти — с ведрост,

селата ти — с радост, с хора̀ и с моми,

градините — с рози, а те — с миризми:

теб всичко е дала светата природа:

 

едно само нямаш… Ох, нямаш свобода!

 

„Идат!“ Аз стреснах се. От ближния хълм

вятърът принесе топоти и гръм.

Прах гъстък дигна̀ се. Към нази препуска

с пряпорци развети конницата руска…

 

Аз гледах, аз гледах. Те идеха там!

От радост, вълненье поимах едвам…

Сърце ми безумно в гърдите туптеше,

чувство едно тайно душа ми мрачеше,

тъй как се премрежват нашите очи

утром, кога зърнат първите лучи,

тъй как кога срещнем на прага си прости

от много години очаквани гости.

Те идеха с песни на врани коне!

(Като че на сватба, а не на клане.)

Русите! Това са, ази си хоротувах,

за кои мечтаех, за кои сънувах,

за кои народът плачеше до днес

и с вяра търпеше страшната си чест;

кой в своите скърби сладко се тешеше,

името им само като споменеше,

и всред толкоз мъки, мрежи, изпитни,

нито на миг свойте чувства не мени.

Заветната вяра, дори господ чу го,

едно поколенье връчваше на друго;

на кои в ума си, малки йощ деца,

виждахме със трепет мъжките лица;

за които вечер (о, как сладко беше!)

баба ни във къта, като ни сбереше,

с разкази чудесни душа ни пленеше.

 

Те идеха стройно и пееха там.

И тяхната песен, като в някой храм,

се пръскаше гръмко вред под небосвода

и лейше в гърдите мисъл и свобода.

 

 

И завчас в ума си като в лудория,

кървава и страшна видях Българѝя,

покрита със рани, покрита с позор,

че вдига ръце си към синий простор!

 

 

И кат си представих дългото чернило

и нашто безчестно и скотско теглило,

майчините сълзи, братовата скръб

и на моят татко посинелий гръб…

И кат си преставих тия мъки черни,

ужаси нечути, ядове безмерни,

игото отвътре и срамът отвън,

Перущица в кърви и Батак в огън;

и като изглеждах тез войни отбрани,

тез конници горди, на война призвани

под същото знаме, под същий закон,

от Урал, от Волга, от Двина, от Дон,

борци неуборни, силни и високи,

със сулици^[2] дълги, със шашки широки,

с шапки накривени, с развяна коса,

с радост във очите, с песен на уста;

и кат гледах тия силни ескадрони

улани, хусари, войнствени драгони,

на степите дяца, родени за бой,

волни кат небето, буйни кат порой,

и като помислих, че всичките тия

идат да умират зарад Българѝя,

и кат си помислих, и като гледа̀х

всичко туй — плака̀х!

Букурещ, юни 1877