Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Благодаря ти, Боже, благодаря ти — прошепнах високо. Наум ми идваха единствено насрът и молбата, която бях отправила към Бога този ден. Бог беше отвърнал на молитвите ми.

Изпитвах ужас и възторг едновременно. Детето ми изглеждаше толкова тъжно, толкова унило, толкова болно.

Прегърнах съпруга си и дъщеря си.

— Толкова те обичам за това, че я доведе отново у дома — казах на Муди и още докато изричах тези думи, почувствах целия им абсурд. Той беше причината за цялото ми нещастие, но в този миг му бях безкрайно благодарна, че виждам Махтоб, та почти повярвах в това нелепо твърдение.

— Предполагам, че въздушното нападение е било изпратено от Бога — каза Муди. — Ние няма защо да живеем разделени. Във времена като тези трябва да бъдем заедно. Наистина се безпокоях за теб. Не трябва да се разделяме вече.

Челото на Махтоб беше обляно в трескава пот. Протегнах ръце да я взема и Муди ми я подаде. Беше толкова хубаво, че можех да я докосна.

Тя не промълви нито дума, докато я носех към спалнята. Муди ни последва. Завих я, после грабнах някакъв парцал, натопих го в студена вода и изтрих челото й. Беше в съзнание, но очевидно не смееше нищо да каже в присъствието на Муди.

— Изяждаше ли си яденето — попитах.

— Да — увери ме той.

Но състоянието й говореше по-скоро за противното. Тя беше само кожа и кости.

През нощта той не посмя да ни остави сами. Махтоб беше все така безмълвна и апатична, но температурата й спадна малко благодарение на грижите ми. Тримата прекарахме нощта заедно в едно легло. Махтоб лежеше помежду ни, често разбуждана в лекия си сън от стомашни болки и диария. Притисках я в обятията си цяла нощ и само от време на време потъвах в мъчителен сън. През цялото време се боях да задам на Муди въпроса: „Какво ще правим сега?“

Сутринта, докато Муди се приготвяше за работа, той се обърна към мене, не грубо, но чувството от предишната нощ вече го нямаше:

— Приготви я.

— Моля те, не я взимай.

— Не. Няма да я оставя тук с тебе.

В този ужасен миг не посмях да реагирам. Муди имаше абсолютна власт над мене и аз не можех да рискувам да бъда отделена от дъщеря си отново. Безмълвна, Махтоб се остави баща и да я отнесе, а майка й остана с чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Нещо много странно ставаше с нас тримата. Трябваше ми време, за да си дам сметка за неуловимите промени в поведението ни, но интуитивно чувствах, че навлизахме в нова фаза на нашия съвместен живот.

Муди беше по-потиснат, по-малко предизвикателен, по-замислен от преди. Изглеждаше поуспокоен, сякаш бе намерил някаква вътрешна опора. Но в очите му долових признаци на задълбочаващо се безпокойство. Беше погълнат от мисълта за пари.

— Все още не ми плащат в болницата — оплака се той. — Работя за нищо.

— Това е абсурдно — казах. — Направо нее за вярване. Откъде взимаш пари тогава?

— Парите, с които живеем, взимам на заем от Мамал. И все пак не му вярвах. Бях убедена, че предпочита да си мисля, че няма пари и затова не можем да променим живота си.

По някаква непонятна за мен причина Муди постепенно беше променил мишената на своя гняв. Вече водеше Махтоб у дома почти всяка вечер, с изключение на нощите, когато бе дежурен в болницата. След седмица-две започна да позволява на Махтоб да оставас мен и през деня, когато бе на работа, а звукът на плъзгащото се резе, докато заключваше два пъти вратата след себе си, ни напомняше, че сме затворнички.

Една сутрин, след като излезе както обикновено, останах озадачена, че не чух познатия звук на резето. Муди се отдалечи от къщата и шумът от стъпките му заглъхна. Изтичах до прозореца в спалнята и го видях как крачи надолу по улицата.

Дали беше забравил да ни заключи, или това беше проверка.

Реших, че последното е по-вероятно. Двете с Махтоб останахме в апартамента и когато Муди се върна след няколко часа, беше в много по-ведро разположение на духа. Вече бях сигурна, че това е проверка. Беше наблюдавал апартамента или може би бе наел шпионин; но ние бяхме доказали своята благонадеждност.

Муди говореше по-често и по-разгорещено за нас тримата като за семейство, сякаш се опитваше да ни сплоти в едно като щит срещу жестокостта на света около нас. Дните бавно преминаваха в седмици и у мене все повече се затвърждаваше увереността, че той ще ми върне окончателно Махтоб.

Махтоб също се променяше. В началото тя с неохота споделяше подробности за времето, което бе прекарала далече от мен.

— Много ли плака? — питах аз. — Моли ли татко да те доведе пак тук?

— Не — отговаряше тя с тих и уплашен глас. — Не съм го молила. Не съм плакала. Не говорех с никого. Не си играех. Не правех нищо.

Трябваше да проведа много такива разговори, за да я накарам да престане да страни от мен. Най-накрая разбрах, че е била подложена на многобройни кръстосани разпити, особено от жената на племенника на Муди — Молук. Разпитвала я дали майка й я е водила някога в посолството, дали майка й не се е опитвала да напусне страната. Но Махтоб отговаряла на всичко с „не“.

— Аз се опитах да изляза от къщата, мамо — казваше тя, сякаш щях да й се разсърдя, че не бе успяла да избяга. — Знаех пътя от къщата на Молук. Понякога, като излизахме с Молук да купуваме зеленчуци или нещо друго, щеше ми се да избягам и да се върна при теб.

Бях толкова благодарна, че не бе успяла да избяга. Само при мисълта за Махтоб, тръгнала из задръстените улици на Техеран с объркания им трафик, невнимателните шофьори и зловещата полиция, сърцето ми се свиваше.

Не беше избягала, не беше правила нищо. И в това се състоеше промяната у Махтоб. Средата я бе асимилирала против волята й. Тя беше покорена. Болката и ужасът са били твърде големи за нея, за да си позволи да рискува. Беше потисната, болна, обезверена, съкрушена.

Промяната у тях двамата промени и мен. Дългите дни, които прекарвах заключена в апартамента на Мамал, ми дадоха възможност да размисля. Мислите ми се оформяха в логически заключения, опитвах се да анализирам и планирам живота си много повече откогато и да било. Бях сигурна, че няма да свикна с живота в Иран. У мен се бе загнездила мисълта, че повече не мога да вярвам на обърканото съзнание на Муди. Засега той изглеждаше по-добре, не толкова опасен, и разсъждаваше по-разумно, но аз не можех да разчитам, че това ще продължи дълго. Можех само да се възползвам от временното му състояние, за да подобря положението си, преди неприятностите да започнат отново.

Какво можеше да се направи? Нямах никаква представа, но успях да стигна до някои обобщения. Трябваше да насоча всичките си усилия към едно — да се измъкнем с Махтоб от Иран и да се върнем в Америка, но за целта трябваше добре да обмисля всяко свое действие. Стигнах до заключението, че отсега нататък ще трябва да пазя тайните си от своята дъщеря. Кръстосаният разпит, на който я бе подложила Молук, силно ме обезпокои. Не можех да рискувам тя да знае твърде много. Вече нямаше да говоря с нея за завръщане в Америка. Трудно ми беше да взема такова решение, защото обичах да споделям с Махтоб веднага всяка добра вест. Но знаех, че това е най-добрият начин да проявя любовта си към нея. Не биваше да подклаждам в нея надежди. Нямаше нищо да й кажа, докато не тръгнем за Америка, а аз все още нямах представа как ще стане това.

И така, след като Муди, ръководен от някакви свои налудничави подбуди, бе започнал да търси емоционална подкрепа от жена си и дъщеря си, всяка една от нас успя да изгради около себе си защитна обвивка. Това доведе до крехък мир, до едно странно съществуване, което, погледнато отстрани, изглеждаше по-лесно, по-спокойно, по-безопасно, но напрежението оставаше дълбоко спотаено под повърхността. По-лесно преживявахме ден за ден, но в действителност, по пътя, по който бяхме поели, сблъсъкът беше неизбежен и се приближаваше все по-заплашително.

Мамал и Насрин продължиха да живеят при роднини, но Реза и Есей се върнаха отново в апартамента си под нас. Предпазливото приятелство между Есей и мен се поднови.

На шестнайсетия ден от персийския месец ордибехещ, който тази година се падаше на шести май, бе рожденият ден на дванайсетия имам — Имам Мехди. Преди векове той изчезнал и до ден днешен шиитите вярват, че ще се появи отново в деня на Страшния съд заедно с Исус. Според обичая на рождения му ден хората отправят към него молбите си.

Есей ме покани в дома на една възрастна жена, която завършваше четиринайсетата година от своя наср. Трябваше да организира тържество по случай рождения ден на Имам Мехди, в замяна на което неизлечимо болната й дъщеря щеше да оздравее.

Есей каза, че ще има около двеста жени, и аз си представих един дълъг ден на вопли и молитви. Казах й:

— Не, не искам да ходя.

— Моля те, ела — отвърна Есей. — Ако искаш нещо да ти се сбъдне, плащаш на жената, която чете Корана, и тя се моли за теб. Преди да изтече една година, преди да дойде следващият рожден ден на Имам Мехди, желанието ти ще бъде изпълнено. Нима нямаш такова желание? Тя ми се усмихна топло и искрено. Много добре знаеше моето желание!

— Добре — казах, — ако Муди ми разреши.

За моя изненада Муди се съгласи. Вероятно защото почти всички жени от рода му щяха да бъдат там и щяха да ни надзирават — мен и Махтоб. Освен това той държеше да участвам в религиозните церемонии.

Още на разсъмване къщата беше пълна с хора. Мъжете се събираха в апартамента на Реза, а жените поемаха с колите към къщата на възрастната жена, която живееше на юг, близо до летището.

Денят беше истинска изненада. Влязохме в къща, пълна с непокрити жени, облечени в ярки празнични одежди, в пурпурни вечерни рокли с тежки колиета, в тоалети, избродирани с пайети, с открити рамене, в костюми с плътно прилепнали по бедрата панталони. Всички бяха с току-що направени фризури, обилен грим и златни бижута. От няколко стереовисокоговорителя гърмяха бандери, под ритъма на барабани и цимбал. Из целия хол жени, вдигнали ръце над главите, танцуваха чувствено, сладострастно поклащайки бедра. Никоя не беше покрита.

Есей смъкна чадора и остана по рокля със скандално деколте. Цялата беше в златни бижута.

Насрин носеше тоалет от морскосиньо с изрисувани в червено кашмирени фигури.

Зохре и Фереще бяха там, но от майка им, Амех Бозорг, нямаше и следа.

— Болна е — обясниха те.

Сега, като видях що за празненство е това, стана ми ясно защо я няма. Амех Бозорг не обичаше радостта, тук тя наистина щеше да се поболее.

Скоро забавленията започнаха с една група жени, наредени в редица, които изпълняваха танц с коремите си. Няколко жени пееха. Присъединиха се и други танцуващи, облечени в ярки одеяния.

Една след друга жените се приближаваха към тази, която четеше Корана в ъгъла на стаята, тя обявяваше по микрофона желанието на всяка жена и след това потъваше в монотонното си мърморене.

Фереще си пожела да вземе един изпит в училище. Зохре искаше съпруг. Есей желаеше Мехди да проходи. Насрин нямаше никакво желание. Шумното празненство беше в разгара си, когато Есей се обърна към мен:

— Нямаш ли желание?

— Имам, но не знам как да го направя.

Тя ми подаде някакви пари.

— Просто иди при жената и й дай тези пари — каза тя.

— След това седни до нея и тя ще се помоли за теб. Не е нужно да й казваш своето желание. Но докато се моли, ти трябва да мислиш само за него.

Хванах Махтоб за ръката и се приближих до светата жена. Подадох й парите и мълчаливо приседнах до нея.

Тя метна на главата ми парче черна коприна и започна да напява монотонна молитва.

„Колко съм глупава — помислих си. — Невъзможно е да излезе нещо от това.“ После реших, че може и да подейства. Трябваше всичко да опитам. Съсредоточих се — искам Махтоб и аз да се върнем в Америка! Ритуалът продължи само няколко минути. Когато свърши, си дадох сметка, че може би ще си имам неприятности. Всички племенници на Муди бяха тук и все някоя щеше да му каже, че съм си пожелала нещо. Той ще настоява да узнае какво е то.

Реших да ги изпреваря и първа да кажа на Муди.

— Пожелах си нещо днес — заявих аз. — Помолих Имам Мехди да ми изпълни желанието.

— Какво си пожела? — попита той подозрително.

— Пожелах си ние тримата отново да бъдем щастливи като семейство.

Беше минал месец, откакто Муди за първи път остави Махтоб да пренощува у дома. Оттогава бруталността му чувствително намаля и ние отново заживяхме почти като семейство. Позволяваше на Махтоб да прекарва с мен по няколко дни всяка седмица. Понякога ни пускаше на пазар, друг път ни пазеше ревниво. Водехме странно, уединено съществуване.

Живеех в мъчително очакване да се появи някаква възможност, но в крайна сметка какво друго можех да направя. Играех своята отчаяна игра вече и с Махтоб, както с Муди. Правоверно повтарях мюсюлманските си молитви и като взимаше пример от мен, Махтоб правеше същото. Постепенно Муди се поддаде на заблудата, защото му се искаше да вярва, че един ден отново ще заживеем нормално. Но съществуваше една нова опасност, която ме изпълваше с ужас. Сега, когато отново живеехме като семейство, трябваше да доказвам чувствата си. Ами ако забременея? Не исках да усложнявам положението си, като създам още един живот в този побъркан свят. Не исках да имам дете, чийто баща ме отвращава. Бременността би ме обрекла на този затвор завинаги.

На девети юни беше моят четирийсети рожден ден. Опитвах се да не мисля за това. Муди имаше нощно дежурство в болницата, затова нареди двете с Махтоб да преспим долу при Есей, така че тя да може да ни наблюдава. Аз се противопоставих, но той беше непреклонен. През нощта на моя рожден ден Махтоб и аз трябваше да прогоним огромните хлебарки, привличани от урината на Мехди, за да си направим място на пода в апартамента на Есей, да постелим одеялата си и да се опитаме да заспим.

Посред нощ звънна телефонът. Есей се обади и аз я чух да повтаря „не“, „не“.

— Това е моето семейство — извиках. — Днес е моят рожден ден.

Беше ме обхванало особено непокорство и като сграбчих телефона, чух гласа на сестра си Каролин. Каза ми, че татко е по-добре и че Джо е постъпил при моя бивш работодател. Очите ми се насълзиха, а гърлото ми се беше свило така, че едва говорех.

— Кажи му, че го обичам — беше единственото, което успях да промълвя. — Кажи и на Джон… че го обичам.

Муди се върна от дежурството си в болницата чак на другата вечер. За рождения ден ми донесе малък букет от маргарити и хризантеми. Благодарих му и набързо му разказах за обаждането на Каролин, преди Реза и Есей да са го направили. За мое успокоение той реагира по-скоро с безразличие, отколкото с гняв.

В един горещ летен ден Муди ни изведе на разходка. Отидохме до възрастна двойка негови роднини на няколко преки от нас. Синът им Мортеза, който беше горе-долу на годините на Муди, живееше с тях. Беше загубил жена си преди няколко години и родителите му помагаха да се грижи за дъщеря си Елхам — малко по-голяма от Махтоб. Беше мило и красиво момиченце, но изглеждаше мрачна и самотна, често пренебрегвана от баща си, баба си и дядо си.

Още от първите думи на Мортеза ми стана ясно, че роднините на Муди са го склонили да ми предостави повече свобода.

— Толкова се радваме, че те виждаме — ми каза той. — Загуби се напоследък. Чудехме се какво ти се е случило и се тревожехме за теб.

— Добре е — каза Муди и в гласа му се прокрадна смущение. — Сами виждате, че е добре.

Мортеза работеше в правителствената служба, контролираща телексните съобщения на страната с чужбина. Работата беше отговорна и даваше големи привилегии. По време на разговора ни този ден той обясни, че смятал да заведе Елхам през ваканцията в Швейцария или може би в Англия.

— Ще бъде чудесно, ако тя понаучи малко английски, преди да заминем — каза той.

— О, с удоволствие бих я учила на английски — казах.

— Това е прекрасна идея — съгласи се Муди. — Защо не я водиш у дома сутрин? Бети ще я учи на английски, докато аз съм на работа.

По-късно, по пътя към къщи, Муди каза, че е много доволен. Елхам била приятно момиче, много по-добре възпитана от повечето ирански деца, и той би искал да й помогне. Каза, че се чувствал особено привързан към нея, защото и тя като него била загубила майка си още като дете. Нещо повече, бил доволен, че аз ще имам някакво занимание.

— Искам ти да си щастлива тук — каза той.

— Искам да съм щастлива тук — излъгах аз. Уроците с Елхам дойдоха като отговор на моите молитви. Муди вече не си даваше труд да отвежда Махтоб в къщата на Молук през деня. Елхам и аз се нуждаехме от Махтоб като преводач, а когато не се трудехме върху уроците, двете момиченца се заиграваха заедно.

Реза и Есей имаха намерение да отидат на поклонение до свещения град Мешхед, където Амех Бозорг беше ходила да търси чудодейно изцеление. Преди раждането на Мехди, Реза и Есей бяха направили наср, обещавайки да отидат на поклонение, ако Аллах им даде син. Това, че Мехди беше физически и умствено увреден, нямаше значение, те трябваше да изпълнят своя наср. Когато ни поканиха да ги придружим, аз настоях пред Муди да приемем.

В съзнанието ми веднага проблесна мисълта, че така ще пътуваме със самолет до Мешхед, намиращ се в най-североизточната част на Иран. Там бяха станали няколко отвличания на самолети и това даваше нищожната, но пък реална възможност точно нашият полет да направи непредвидено кацане в Багдад.

Надявах се, че пътуването може да приспи подозренията на Муди. Желанието ми да отида на поклонение трябваше да го убеди в нарастващата ми привързаност към неговия начин на живот.

Имаше обаче много по-дълбока причина за моето нетърпение. Аз наистина исках да отида на поклонение. Есей ми беше казала, че ако стриктно спазваш нужните ритуали на гроба в Мешхед, ще ти бъдат изпълнени три желания. Аз имах едно-единствено желание и страстно исках да повярвам в чудесата на Мешхед.

— Някои хора водят болните и лудите там. Връзват ги на гроба с въже и чакат да стане чудото — ми каза Есей с най-сериозен тон. — Мнозина правят така.

Вече не знаех в какво от религията на Муди вярвам и в какво не. Бях подтиквана само от отчаянието.

Муди с готовност се съгласи да направим поклонението. Той също имаше какво да си пожелае.

Полетът до Мешхед беше кратък и след пристигането Муди ни наблъска в едно такси, което ни закара до хотела. Той и Реза бяха запазили стаи в най-добрия хотел на града.

— Какво е това? — промърмори той, като се оказахме в студената и влажна стая.

Очакваше ни неудобно легло. Продрано парче плат беше простряно върху прозореца и служеше за перде. Широки пукнатини набраздяваха сивата мазилка на стените. Килимът беше толкова мръсен, че не смеехме да се събуем. А миризмата от тоалетната беше убийствена.

Съседният „апартамент“ на Реза и Есей не беше по-добър. Решихме да отидем до харама веднага, водени както от религиозно усърдие, така и от желанието да избягаме от хотела.

Есей и аз намъкнахме по един абах, взет на заем за този случай. Това беше арабско одеяние, подобно на чадора, но с ластичен пояс, който не му позволява да се мести. Аматьор като мен се оправяше по-лесно с абаха.

Тръгнахме пеш към масжеда, на пет преки от хотела ни, през улици, задръстени от продавачи, които шумно предлагаха запасите си от молитвени камъни. Други търговци разнасяха красиви бродерии и бижута, изработени от тюркоази. От високоговорителите се носеха тътнещи молитви.

Масжедът, с фантастични куполи и минарета, беше най-големият, който бях виждала до този момент. Пробихме си път пред тълпи правоверни и спряхме до външен басейн да се измием преди молитвата. След това последвахме един водач, който ни преведе през широк двор и през цяла редица различни зали, застлани с великолепни персийски килими и с огромни, обковани със злато и сребро огледала по стените. Гигантски полилеи осветяваха пространството и светлините им се отразяваха в огледалата и заслепяваха очите ни.

Като се приближихме към харама, мъжете и жените се разделиха. Двете с Есей и децата се опитвахме да си пробием път през тълпата възторжени поклонници, за да стигнем харама и да се помолим на Аллах да изпълни желанията ни, но на няколко пъти ни изтикваха встрани. Най-сетне се оттеглихме към мястото, отделено за молитви.

Малко по-късно Есей реши да опитаме пак. Тя притисна Мариам в ръцете си и се хвърли в тълпата богомолци. Двете с Махтоб останахме зад нея. Най-сетне тя успя с яростна упоритост да достигне харама и вдигна Мариам високо над тълпата, за да може момиченцето да докосне гроба.

По-късно Муди ми се развика, че не съм дала и на Махтоб тази възможност.

— Утре ти ще вземеш Махтоб — каза той на Есей.

Три дни преминаха в религиозен екстаз. Аз все пак успях да си пробия път до харама и когато докоснах гроба, помолих Аллах най-искрено да ми изпълни само едно желание — да ни позволи двете с Махтоб да се върнем благополучно в Америка, така че да видя баща си, преди да умре.

Поклонението ме разтърси дълбоко, усещах, че съм повярвала в религията на Муди. Разбира се, това беше плод на моето отчаяние, съчетано с магията на заобикалящата ме обстановка. Каквато и да беше причината, аз бях повярвала в силата на харама. През четвъртия ни ден в Мешхед реших да повторя свещения ритуал с цялата преданост, на която бях способна.

— Искам да отида при харама сама — казах на Муди. Той не ме попита нищо. За него беше също очевидна моята отдаденост на вярата. Той дори се усмихна едва-едва, с което показа, че е доволен от промяната у мен.

Излязох рано от хотела, преди още другите да се приготвят, за да отправя за последен път своята единствена и най-искрена молитва. Като пристигнах, с удоволствие открих, че съм изпреварила тълпата. Лесно стигнах да харама, подадох няколко риала на един свещенослужител, който се съгласи да се моли за мене, за моето неизказано желание, после седнах до харама и останах така, потънала в съзерцание. Отново и отново повтарях молбата си към Аллах и почувствах как ме обхваща странен покой. Интуитивно усещах, че Господ ще отговори на молбата ми. И то скоро.

Като късчета от мозайка нещата започнаха едно по едно да се наместват в мисълта ми.

Веднъж Муди ни заведе в дома на Амех Бозорг, без да си дава труд да се преоблече в обичайните одежди за посещения, които представляваха нещо като развлечена пижама. Остана по костюм и само след минута бе въвлечен в ожесточено пререкание със сестра си. Преминаха на шустарийски диалект — езика, на който бяха говорили като деца, тъй че нито Махтоб, нито аз можехме да разберем за какво става дума, но по всичко личеше, че това е продължение на някакъв стар спор.

— Трябва да изляза! — внезапно каза той. — Ти и Махтоб оставате тук.

След това двамата с Меджид бързо излязоха.

Не ми се искаше да оставаме в тази къща, която бе свързана с толкова печални за мен спомени, нито пък да остана насаме с някой от нейните обитатели. Махтоб и аз се отправихме към задния двор с басейна, за да се посгреем на слънцето и да се усамотим.

За мое разочарование Амех Бозорг ни последва.

— Скъпа моя! — каза тя меко.

Амех Бозорг ме бе нарекла „скъпа моя!“ После ме обгърна с огромните си ръце. Говореше на фарси, като използваше прости думи, които или сама успявах да разбера, или Махтоб можеше да ми преведе.

— Много, много, много ми е мъчно за тебе, скъпа моя. Тя се хвана за главата и заплака:

— Иди на телефона. Обади се на семейството си. „Това е уловка“ — си помислих.

— Не — казах аз. Махтоб й преведе думите ми. — Не мога, защото Муди не ми позволява да се обаждам. Не съм получила разрешението му.

— Не, обади се на семейството си — настояваше Амех Бозорг.

— Татко ще се ядоса — каза Махтоб.

Амех Бозорг ни изгледа изпитателно. Погледнах я право в очите. „Какво става тук? — се чудех. — Дали е капан, който Муди ми е поставил, за да ме изпита дали ще му се подчиня? Или нещо се бе променило, нещо, за което нямах понятие?“

Амех Бозорг се обърна към Махтоб:

— Баща ти няма да се ядоса, защото няма да му кажем. Отново отказах. Подозрителността и объркването ми растяха при мисълта за измамите, с които тя си бе служила в миналото, и особено в Кум, когато ми нареди да седна и да не мърдам, а после се оплака, че съм отказала да се поклоня на гроба.

Амех Бозорг изчезна, но скоро се върна с дъщерите си Зохре и Фереще, които ни заговориха на английски:

— Обади се на семейството си — каза Зохре. — Ние наистина се безпокоим, че не си говорила с тях. Обади се на всички. Говори колкото искаш. Ние няма да му кажем.

Имаше нещо злобно в начина, по който бе произнесено това „му“.

И точно туй в края на краищата ме убеди. В този миг възможността да говоря със семейството си, колкото и кратък и горчив да бъдеше този разговор, си струваше риска да предизвикам гнева на Муди.

И така, обадих се. Разплаках се от мъка и любов. Те също се разплакаха, татко ми призна, че състоянието му се влошава с всеки изминал ден, че болките се увеличават и че докторите настояват за нова операция. Говорих с Джо и Джон, като ги събудих посред нощ в дома на баща им.

Амех Бозорг ни остави сами с Махтоб, докато говорехме по телефона. Не ни обезпокои нито веднъж. После ни повика да седнем в хола. Махтоб, Зохре и Фереще превеждаха, докато ние се опитвахме да говорим откровено.

— Аз настоях Муди да ти върне Махтоб — рече тя. — Казах му, че не може да постъпва така с теб. Не може така да се отнася.

Не можех да повярвам на ушите си — жената, която ненавиждах, която се бе държала с мен така враждебно, да ми стане съюзник? Дали виждаше лудостта на по-малкия си брат и от състрадание искаше да ни предпази от евентуалните ужаси? Толкова много неща исках да си изясня веднага. Разговарях с нея предпазливо, но тя като че ли прояви разбиране. Това бе огромно завоевание за тази странна жена. Тя знаеше, че аз виждам неразбираемата промяна у нея. Независимо от всичко не можех да й доверя тайните си. Но можех ли да разчитам на помощта й срещу неконтролируемото поведение на Муди?

Същия ден се сблъсках и с друг един проблем. По-голямата част от багажа ни беше струпан в празния килер до спалнята, в която живеехме преди време. Никой друг не ползваше стаята, тя беше още наша. В един момент, когато останах сама, отидох в спалнята и изрових запасите лекарства, които Муди беше донесъл от Америка.

Миниатюрните розови хапчета бяха в пластмасова опаковка. Наричаха се „Нордет“. Така и не разбрах как Муди е успял да прекара противозачатъчни хапчета през митницата на една ислямска република, в която контролът върху бременността е забранен. Може би с подкуп? Във всеки случай хапчетата бяха налице — цели кутии, пръснати сред други лекарства. Дали Муди ги беше броил? Не знаех. Като съпоставих страха от разкритието със страха от забременяването, се престраших да взема запаси за един месец.

Пъхнах малкия пакет под дрехата си и пластмасовата опаковка изшумоля. Чуваше се при всяко мое движение. Оставаше ми само да се надявам, че никой няма да забележи.

Когато Муди се върна да ни отведе вкъщи, никой не му каза за телефонните ми разговори с Америка. Тръгнахме и на всяка стъпка дъхът ми секваше от едва доловимото шумолене, но очевидно само аз го чувах.

У дома веднага скрих хапчетата под дюшека. На следващия ден глътнах едно, без да съм сигурна дали това е най-подходящото време, молейки се да подейства.

След няколко вечери Баба Хаджи се обади на Муди да му каже, че ще намине. Муди не можеше да му откаже.

Суетях се из кухнята, приготвяйки чай и други неща за почитаемия гост. Гнетеше ме мисълта, че може би идва да разкаже на Муди за телефонните ми разговори. За моя най-голяма изненада обаче двете с Махтоб подслушахме един разговор, който ме изпълни с оптимизъм.

Доколкото разбрахме, Баба Хаджи каза на Муди следното:

— Това е домът на Мамал. Мамал отиде да живее при своите сватове заради теб, защото Насрин не иска да ходи покрита през цялото време в собствената си къща, а ти си тук непрекъснато. Омръзнало им е вече. Долу е домът на Реза, ти и него използваш. На тях също им е омръзнало. Трябва да се преместите незабавно. Трябва да се махнете оттук.

Муди отговори тихо и почтително. Разбира се, ще уважи молбата на Баба Хаджи. Възрастният мъж кимна, знаейки, че думите му носят силата на свещения авторитет. След като предаде посланието той си тръгна.

Муди страшно се ядоса на семейството си, на собствените си роднини. Неочаквано ние с Махтоб се оказахме всичко, което има. Сега вече бяхме само ние тримата срещу несправедливия свят.

Сложихме Махтоб да си легне и разговаряхме с Муди до късно през нощта.

— Аз изучих Реза — оплака се той. — Дадох му всичко, от което имаше нужда — пари, нова кола, самостоятелен дом. Като дойде Мамал, аз платих за операцията му — колко тичане падна тогава. Винаги съм давал на семейството си всичко, което са поискали. Обаждаха ми се в Америка, че нямат палта, изпращах им. Толкова пари изхарчих за тях, а те го забравиха, всичко забравиха. Сега просто искат да ме изгонят.

После се захвана с Насрин.

— Ами Насрин. Толкова е глупава! Защо й е притрябвало да се покрива през цялото време? Защо не може да бъде като Есей? Разбира се, добре им беше, докато бяхме тук — ти чистеше, ти готвеше, сменяше пелените на Амир. Ти правиш всичко тук. А тя мързелува, само дето ще изкъпе Амир веднъж на няколко месеца, като дойде празник. Що за майка и съпруга е? Но сега, нали ще си бъде вкъщи през лятната ваканция, няма нужда от детегледачка и затова — махайте се! Къде да отидем без пари? Как си я представят те тази работа?

Това бяха необичайни думи от страна на Муди, който в своята ислямска преданост непрекъснато се бе оплаквал, че Есей е безнравствена, задето не се покрива, а Насрин смяташе за образец на добродетелност. Промяната в неговите разбирания ме порази.

Промърморих нещо в знак на съчувствие. На мястото на Насрин и аз щях да искам Муди да се махне от къщата ми, но това го премълчах и застанах изцяло на страната на своя съпруг, точно както той очакваше. Отново се оказах негов съюзник и най-голям почитател — всяка дума, която обърканият ми ум можеше да роди, галеше егото му с неискрени ласкателства.

— Наистина ли нямаме никакви пари? — попитах.

— Наистина. Все още не ми плащат. Документите ми не са готови.

Вярвах му. После додадох:

— Как ще се преместим тогава?

— Меджид каза да наемем каквато искаме квартира, а те с Мамал ще се погрижат за парите.

С много усилия успях да потисна радостта си. Муди беше дал дума на Баба Хаджи и аз не се съмнявах, че ще се преместим от този затвор. Нещо повече, сега вече нямаше никаква възможност да се окажем отново в дома на Амех Бозорг, защото Муди изпитваше неописуема ярост към своята доскоро толкова почитана сестра. Изобщо не можеше и дума да става да живеем с когото и да било от роднините му, след като те бяха накърнили достойнството му.

Можех ли да се надявам, че решението на Муди ще бъде да ни върне обратно в Америка?

— Те не те разбират — казах му нежно. — Ти си направил толкова много за тях. Но всичко ще се оправи. Поне тримата сме заедно.

— Да — каза той.

Прегърна ме. После ме целуна. И през следващите няколко страстни минути, които последваха, успях да се откъсна от настоящето. В този миг тялото ми беше просто инструмент, който можех да използвам, когато потрябва, за да се сдобия със свободата си.

Търсехме да наемем квартира. Тръгнахме из мръсни улици и отблъскващи квартали с един посредник на недвижими имоти. Всички апартаменти, които разгледахме, бяха в ужасен вид — мръсни и небоядисвани от десетилетия.

Реакцията на Муди беше окуражителна — той също роптаеше срещу отвратителните условия на живот. Трябваше му почти година, за да се отърси от детските си спомени и да започне да осъзнава нищетата, която сънародниците му приемаха за естествена. Той не искаше повече да живее така.

Примката на обстоятелствата се стягаше около врата му. Въпреки че заемаше уважавана длъжност в болницата, все още практикуваше медицина неофициално, защото не можеше да убеди антиамериканското правителство да признае дипломите му, не получаваше пари, не можеше да осигури благоденствието на своето семейство, което според него беше неговото основно задължение.

Муди откри, че вече не е склонен да уважава желанията на по-възрастните си роднини. Баба Хаджи имаше приятел посредник на недвижими имоти. Той ни показа апартамент само на една пряка от къщата на Мамал. Не го харесахме и отказахме да го наемем, което доведе до избухването на спор между Муди и Баба Хаджи.

— Тук няма двор — оплака се Муди. — Махтоб има нужда от двор, за да играе.

— Няма значение — каза Баба Хаджи. Нуждите и желанията на децата не го занимаваха.

— Тук няма нито мебели, нито домакински уреди — каза Муди.

— Няма значение. Нямате нужда от мебели.

— Ние нямаме нищо — настоя Муди. — Нямаме нито печка, нито хладилник, нито пералня. Нямаме дори чинии и лъжици.

Докато слушах разговора, открих, че вече по-добре разбирам фарси. Бях изумена и същевременно доволна от доводите на Муди. Искаше двор за Махтоб, настояваше да имаме домакински уреди. Искаше ги за нас, а не само за себе си, и то така, че да се възпротиви срещу многоуважавания патриарх на рода.

— Няма значение — повтори Баба Хаджи. — Намери си свой дом и всички ще ти дадат каквото ти трябва.

— Това е тароф — отвърна Муди гневно. — Това е тароф.

Баба Хаджи си тръгна разярен, а Муди взе да се тревожи, че е прекалил.

— Трябва бързо да се махнем от това място — каза. — Трябва да си намерим достатъчно голяма квартира, където бих могъл да открия клиника и да започна да печеля пари.

След като размисли малко, рече нещо твърде обезпокоително:

— Трябва да уредим да ни изпратят вещите от Америка — каза той.

Реза Шафие беше роднина на Муди и работеше като анестезиолог в Швейцария. Периодичните посещения при родителите му бяха повод за големи празненства и затова, когато получихме покана за вечеря в негова чест, Муди беше въодушевен. Сега, когато вече работеше в болница и възнамеряваше да започне частна практика, професионалните разговори с колеги имаха голямо значение за него.

Искаше да направи специален подарък на Реза Шафие и ме прати заедно с Махтоб в точно определена сладкарница, в която продаваха шам-фъстък, подреден умело във вид на декоративни пана. Отидохме в най-горещото време следобед и се оказа, че магазинът е затворен — беше часът за молитва.

— Хайде да почакаме ей там — казах на Махтоб и посочих сянката под едно дърво от другата страна на улицата. — Толкова е горещо.

Докато чакахме, забелязах група пасдари, спотайващи се в дъното на улицата. Зърнах един бял пикап, пълен с униформени мъже, и един пакон, в който седяха четири жени пасдари, загърнати в чадори. Докоснах инстинктивно челото си с ръка и със задоволство открих, че косата ми не се показва изпод русарито. „Този път няма за какво да се хванат с мене“ — рекох си аз.

Омръзна ми да чакаме и понечихме да пресечем улицата, за да видим ще отворят ли магазина скоро. Едва стъпихме на платното и паконът рязко потегли — спирачките му изск ърцаха до нас. Четири жени пасдари изскочиха и ни заобиколиха. Една от тях ни заговори:

— Ти не си иранка, нали? — попита тя на фарси, сякаш ме обвиняваше в нещо.

— Не.

— Откъде си?

— От Америка — отговорих на фарси.

Тя заговори ядосано и бързо в лицето ми, поставяйки на неимоверно изпитание ограничените ми познания по езика.

— Не разбирам — промълвих със запъване.

Това разгневи жената още повече. Тя продължи да ми крещи на своя неразбираем език, докато най-сетне Махтоб успя да ми преведе.

— Иска да знае защо не разбираш — обясни Махтоб. — Твърди, че в началото добре си разбирала фарси.

— Кажи й, че разбирам само няколко думи, не повече. Това донякъде успокои жената, но тя продължи да говори, докато Махтоб обясни:

— Спряла те е, защото чорапите ти са набръчкани. Опънах виновно чорапите си и жената тръгна да си върви, но преди това се обърна към Махтоб:

— Кажи на майка си да не излиза на улицата с набрани чорапи.

Така порицана, купих шам-фъстъка и на връщане към къщи предупредих Махтоб да не казва на баща си за случилото се. Опасявах се, че Муди може пак да ми наложи някакви ограничения. Махтоб ме разбра.

Същата вечер отидохме в дома на чичо Шафие в техеранския квартал Геиша, за да подарим шам-фъстъка на сина му Реза. Там имаше около петдесет-шейсет души.

Късно вечерта, след като повечето от гостите се бяха разотишли и ние тъкмо се готвехме да си тръгваме, внезапно засвириха сирени. Зловещият им вой известяваше началото на въздушно нападение. Светлините угаснаха.

Придърпах Махтоб към себе си и заедно с още четирийсет души се прилепихме до една от стените. Напрегнато очаквахме да чуем звука на зенитните оръдия, с който вече бяхме свикнали. Доловихме моторния шум на приближаващи се самолети, но зенитните оръдия мълчаха.

— Нещо не е наред — обади се някой. — Може би сме свършили боеприпасите.

Атакуващите самолети ревяха съвсем близо над главите ни.

Оглуши ме експлозия и аз почувствах как някакъв тъмен призрак профуча зловещо през стаята и ни остави уязвими и сковани от студ. Стената зад гърба ми отекна и някаква вълна ни блъсна двете с Махтоб напред. Чашите за чай звъннаха. Разнесе се звук на счупени стъкла.

Преди да успеем да реагираме, втора експлозия ни разтърси, след това трета. Цялата къща се тресеше. Мазилката се ронеше наоколо. Навред долавях писъци, но те звучаха странно и глухо. Чакахме таванът да се срути отгоре ни. Махтоб скимтеше. Муди стискаше ръката ми до болка.

Стояхме безпомощни, затаили дъх, борейки се с паниката.

Постепенно чувството за реалност се върна. Мина време, преди някой да осъзнае, че грохотът на самолетите и ужасяващите бомбени експлозии са отстъпили място на сирените на бързата помощ. Чуваха се писъците на жертвите отвън.

— Бързо на покрива — каза някой и ние като един се втурнахме към плоския открит покрив на къщата. Градът беше тъмен, но множеството пожари и фаровете на линейки, полицейски и пожарни коли осветяваха картината на опустошението. Въздухът се бе превърнал в гъст облак прах. Пред себе си виждахме само смърт и разруха. На мястото на съседните сгради сега в земята зееха дълбоки ями. Нощта миришеше на барут и изгоряла плът. По улицата мъже, жени и деца, изпаднали в истерия, тичаха, пищяха, плачеха и търсеха изчезналите си семейства.

Някои от мъжете отскочиха до близката главна улица, за да разберат какво става. Върнаха се с новината, че улиците са затворени за всякакви превбзни средства, с изключение на линейките и пожарните.

— Тази нощ не можете да си тръгнете от Геиша — каза някой.

Нощта прекарахме на пода в къщата на чичо Шафие. Двете с Махтоб отправихме благодарствени молитви към Бога, че ни бе пощадил, и отново се помолихме за избавление.

Пътищата останаха затворени и на следващата сутрин, но една линейка пристигна да откара Муди в болницата. Докато той се грижеше за пострадалите, ние умувахме върху мълчанието на зенитната артилерия предишната нощ. Песимистите смятаха, че правителството е останало без боеприпаси. Ако това се окажеше вярно, адският огън върху ни щеше да се увеличи.

Изглежда, слуховете бяха плъзнали из целия град, защото следобед правителствената телевизия излъчи изявление, което целеше да успокои духовете. Доколкото разбрах, говорителите съветваха населението да не се безпокои. Причината за липсата на зенитен огън била, че правителството опитвало нещо друго. Но така и не казаха какво.

Муди се върна в къщата на чичо Шафие чак през нощта. Квартал Геиша все още беше отворен само за колите на бърза помощ и пожарната, така че трябваше да прекараме тук още една нощ. Муди беше уморен и изнервен от дългия ден в болницата. Носеше лоши новини за много пострадали. В една къща, в която имало многолюден рожден ден, загинали осемдесет деца.

Реза Шафие трябваше да отложи връщането си в Швейцария. Вечерта той рече на Муди:

— Не можеш да оставиш Бети и Махтоб тук. Твърде опасно е. Нека ги взема в Швейцария. Ще отседнат при мене. Ще се грижа за тях. Няма да ги изпускам от очи.

Какво ли знаеше Реза Шафие за моето положение? Наистина ли смяташе да ни пази в Швейцария, или само искаше да успокои страховете на Муди, за да избягаме? Това нямаше значение, защото бях сигурна, че бихме могли да се върнем в Америка през Швейцария.

Но Муди на мига унищожи тази слаба надежда:

— Не! — изръмжа той. — В никакъв случай. Предпочиташе да ни излага на опасностите на войната. Прекарахме още два дни в къщата на чичо Шафие, докато специалните групи успеят да изнесат ранените и убитите. Всеки ден новините от правителството ставаха все по-тайнствени. Репортерите твърдяха, че Иран вече притежавал модерни ракети въздух-въздух, които били далеч по-ефикасни от зенитните оръдия, затова не ги използвал. Един репортер добави, че гражданите на Иран ще бъдат изненадани, като научат откъде идват новите ракети.

Америка? Русия? Франция? Израел? Всички обсъждаха този въпрос, но Муди беше убеден, че новото оръжие идва от Съединените щати.

— Заради ембаргото върху търговията с оръжие — каза той. — Съединените щати вероятно ги внасят чрез трети страни и по този начин принуждават Иран да плаща по-висока цена.

Муди беше убеден, че ненаситните за пари американски търговци на оръжие не биха пропуснали клиент с такъв неутолим апетит.

Не знаех, пък и не ме интересуваше откъде идваха ракетите, само се молех да не се налага да бъдат използвани.

Няколко дни по-късно нещата претърпяха ново развитие.

Правителството обеща жестока разплата с Ирак заради бомбардировката над Геиша и този път оповести, че при безпощадното нападение над Багдад е било използвано ново оръжие: ракети земя-земя, които можели да достигат Багдад от Иран, без да има нужда от самолети.

Съществуването на второ ново оръжие отново възбуди спорове по въпроса, кой снабдява Иран с модерни оръжия.

Правителството обяви триумфално, че новите оръжия били иранско производство. Муди се отнесе скептично към това твърдение.

Един ден той ни пусна двете с Махтоб да отидем на пазар с Есей и Мариам за летни дрехи на момичетата.

След като цялата сутрин обикаляхме пазарите, накрая взехме едно оранжево такси до дома. И четирите се сместихме на предната седалка. Аз бях в средата, а Махтоб — на скута ми. Шофьорът потегли и докато превключваше лоста със скоростите, усетих как ръката му се отрива в крака ми. В началото си помислих, че е било случайно, но след малко ръката му се плъзна по-нагоре и стисна бедрото ми.

Вонеше отвратително, хвърляше ми коси погледи и се подхилкваше похотливо. Махтоб разговаряше с Мариам, което ми даде възможност да го сръгам силно в ребрата, без тя да забележи.

Това обаче само го окуражи. Той сложи длан върху крака ми и го стисна. Ръката му се плъзна бързо нагоре.

— Слизаме — извиках аз. — Тук, благодаря! Шофьорът натисна спирачките.

— Не казвай нищо, само слез по-бързо — казах на Есей. Изтиках Есей и децата на тротоара и се измъкнах подир тях.

— Какво има? — попита Есей. — Това не е нашето място.

— Знам — казах.

Цялата треперех. Отпратих момичетата да погледат една витрина и разказах на Есей какво се бе случило.

— Чувала съм за такива неща — каза тя. — Но на мен никога не ми се е случвало. Мисля, че го правят само на чужденки.

След като бяхме извън опасност, нова мисъл се появи в главата ми.

— Есей — обърнах се към нея, — моля те, не казвай на Муди, защото, ако разбере, няма да ме пуска да излизам вече. Моля те, не казвай и на Реза.

Есей поразмисли малко, после кимна в знак на съгласие.

Влошаващите се отношения на Муди с иранските му роднини ме накараха да се замисля. Прехвърлях в паметта си подробностите от живота му и се опитвах да го разбера, доколкото мога, като се надявах, че така ще съм в състояние да заема най-правилната позиция спрямо него. Той беше напуснал Иран и беше отпътувал за Англия още съвсем млад. По-късно бе пристигнал в Америка. Преподавал в училище, но прекъснал, за да учи инженерство. След няколко години работа като инженер се прехвърлил в медицина. После три години бе работил в Корпус Кристи, две в Алпина, една в Детройт, преди отново да преобърне живота си, като ни поведе в Техеран. Сега, почти година от пристигането ни, животът му отново ставаше неспокоен.

Не можеше да се установи на едно място. Успяваше да поддържа известно равновесие, но само за кратко време, след което отново търсеше промяната. Винаги изглеждаше сякаш причината е външна, а не вътре в него. Но сега, поглеждайки назад, осъзнавах, че той винаги бе допринасял за неприятностите си. Водеше го някакво безумие, което не му даваше покой.

Тогава, чудех се аз, какво ще е следващото нещо, което ще го привлече?

Изглеждаше, че за него няма изход от дилемата. Действиятаму все повече издаваха, че аз съм единственият му приятел и съюзник. Бяхме сами срещу жестокия свят.

Всичко това породи у мене слабата надежда, че може би отново ще ни върне в Америка, но за това съществуваха и други пречки.

Една вечер, когато внимателно повдигнах въпроса за връщането ни у дома, Муди реагира по-скоро с безразличие, отколкото с гняв. Разказа ми неща, в които, изглежда, вярваше, но които ми се сториха невероятни.

— Помниш ли доктор Моджалали? — попита ме той.

— Разбира се.

В Корпус Кристи доктор Моджалали беше близък приятел на Муди, докато малко след превземането на американското посолство в Техеран те двамата внезапно престанаха да се виждат.

— Той работеше за ЦРУ — заяви Муди. — Предложи ми и аз да работя за ЦРУ, да настройвам студентите в университета срещу Хомейни. Разбира се, отказах. Но нищо добро не ни чака в Америка. Ако се върна в Америка, ще ме убият. От ЦРУ са ме нарочили.

— Не е така — отвърнах аз. — Въобразяваш си. — Така е — изкрещя той.

Растящият му гняв не ми позволи да продължа. Не можех да повярвам, че е толкова важен, та да фигурира в черния списък на ЦРУ — нещо, в което той бе напълно убеден.

Един ден научих друго, много по-съществено обстоятелство, което му пречеше да се върне в Америка. Веднъж, докато пазарувахме с Махтоб, минах през магазина на Хамид да се обадя на Хелън в посолството. Попитах я дали Муди може да се върне в Америка.

— Невъзможно е! — каза тя. — Изтекъл е срокът на зелената му карта.

Единственият начин да се върне в Америка беше, ако аз — като негова жена и американска гражданка — му дам разрешение. Аз, разбира се, щях да го направя, за да мога да се върна с Махтоб, но това щеше да бъде съкрушителен удар по мъжкото му достойнство.

Ето какво бе станало. Бе чакал твърде дълго. Великият му план бе взел драматичен и горчив за него обрат. Сега Муди беше в капана на Иран и изход за него нямаше.