Джеръм К. Джеръм
Дневник на едно пътешествие (8)

ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА СЪБОТА, 26-И

Търсим закуска. — Опреснявам своя немски. — Изкуството на жестовете. — Схватливостта на прима балерината. — Представление на английска пантомима в Пиренеите. — Печалните резултати от това представление. — Немският разговорник. — Ограничената му представа за нуждите и желанията на човека. — Неделя в Мюнхен. — Ханс и Гретхен. — Животът на висшите и низши класи. — Избата за бира.

В Мюнхен оставихме багажа си на гарата и тръпнахме да търсим закуска. Часът беше едва осем сутринта и естествено нито едно от големите кафенета не беше още отворено, но най-накрая след дълго обикаляне открихме един старомоден ресторант-градина, от който се носеше приятното ухание на кафе и пържен лук. Влязохме, настанихме се на една от малките масички под дърветата, взехме листата с менюто и повикахме келнера.

Аз се заех с поръчката. Явяваше ми се един чудесен случай да проверя познанията си по немски. Като начало поръчах кафе с кифли. С тази част от задачата си се справих лесно. През последните два дни толкова се бях упражнявал в това, че можех да поръчвам кафе с кифли не само за двама, ами за четиридесет души. След това потърсих в листата нещо по-вкусно и поръчах зелена салата. С доста голямо усилие успях да убедя келнера, че не искам варено зеле и най-накрая някак си му избих това идиотско хрумване от главата. И понеже все още имах малко немски думи в ума си, поръчах един омлет.

— Кажи му да го направи по-пикантен — рече Б., — иначе ще ни донесе нещо, пълно с мармелад и шоколаден крем. Нали им знаеш кухнята.

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Да. Чакай да помисля. Как беше на немски пикантен?

— Пикантен ли? — замисли се Б. — Хм! Да! Да ме обесят, ако се сещам! Все я бъркам тази дума. Не, не, не мога да се сетя.

Аз също не можех да се сетя. Впрочем никога не съм я знаел. Опитахме се да му обясним на френски:

— Une omellete aux fines herbs. (Омлет с подправки (фр.). — Б. пр.)

Тъй като той очевидно не ни разбра, повторихме му го на развален английски. Кълчехме и преобръщахме нещастната дума „пикантен“, пресъздавахме я в такива чудати, в такива жални и нечовешки звуци, че дори сърцето на един дивак би се трогнало от това. Но този суров тевтонец оставаше безчувствен. Тогава опитахме паитомимата.

Пантомимата е за езика това, което е мармеладът, според етикета на буркана, за маслото — „един отличен (но не във всички случаи) заместител“. Възможностите й като интерпретатор обаче са ограничени, поне в обикновения живот. Що се отнася до балета, там чрез пантомимата може да се обясни всичко без изключение. Виждал съм например как отрицателният герой с едно-единствено ловко движение на левия крак и с известна лека помощ на барабана съобщи на героинята съкрушителната новина, че жената, която е смятала за своя майка, е само някаква нейна леля по бащина линия. Но, разбира се, трябва да се има пред вид, че прима балерината е една дама, надарена с изключително високи умствени способности и съобразителност. Тя например съвсем точно разбира какво иска да й каже партньорът й, когато се завърти четиридесет и седем пъти на един крак и след това се изправи на главата си. Докато обикновеният чужденец по всяка вероятност ще го разбере съвсем превратно.

Един мой приятел, като пътувал веднъж през Пиренеите, се опитал да изрази своята признателност с помощта на пантомимата. Пристигнал късно една вечер в някакво планинско ханче; стопаните го посрещнали много сърдечно и го нагостили с най-хубавото, което имали. А той бил много гладен и с голямо удоволствие изял вкусната вечеря.

Така хубаво се нахранил и стопаните така любезно и сърдечно се отнесли с него, че той решил на всяка цена да им изкаже признателността си и да ги накара да разберат колко доволен останал. Но не можел да им обясни всичко това с думи, защото знаел само толкова испански, колкото да си поиска нещо, и то винаги трябвало да внимава да не поиска повече, отколкото трябва. Думи, с които се изразяват чувства и душевни вълнения, не бил научил още. Затова прибягнал до жестове. Изправил се и посочил празната маса, на която преди това била наредена вечерята, след това отворил уста и посочил гърлото си. После потупал тази част от анатомията си, в която, както твърдят учените, отива яденето, и се усмихнал.

Но трябва веднага да ви обясня, че усмивката на този мой приятел е доста странна. Той самият е с впечатлението, че е много очарователна, макар и, както сам признава, с известна отсенка на тъга. Аз ще добавя само, че в къщи жена му плаши децата с нея, когато не слушат.

Стопаните на хана останали много изненадани от поведението му. Погледнали го смутено, после се отдръпнали встрани и взели да се съвещават шепнешком.

„Изглежда, че не успях достатъчно ясно да изразя чувствата си към тези простосърдечни селяни — си казал моят приятел. — Трябва да вложа повече жар в пантомимата.“

И той още по-енергично погладил онази част от себе си, за която вече споменах — и която, какъвто съм скромен и благовъзпитан млад човек, за нищо на света не бих нарекъл с истинското й име, — и добавил още пет сантиметра усмивка; освен това направил и няколко движения, които според него изразявали задоволството му и приятелското му чувство към домакините.

Най-после лицата на ханджиите просветнали и те изтичали до някакъв долап и извадили едно малко черно шише.

„Слава богу — зарадвал се приятелят ми. — Ето че разбраха какво искам да им кажа. Добрите хорица са доволни, че аз съм доволен и сега ще предложат да изпием заедно по една последна чаша вино!“

Те донесли шишето, напълнили му една винска чаша, поднесли му я и със знаци му дали да разбере, че трябва да я изпие наведнъж.

„Аха — казал си моят приятел, като взел чашата и я вдигнал срещу светлината, намигайки към нея дяволито. — Това трябва да е някаква специална отлежала напитка, типична за областта, която семейството пази само за избрани гости.“

И с чашата в ръка той произнесъл кратка реч, в която пожелал дълъг живот и много внуци на старата двойка, добър съпруг на дъщерята и благоденствие на цялото село. Той знаел, че те не могат да го разберат, но смятал, че по тона и жестовете му ще се досетят за смисъла на това, което им казва, и ще доловят какви добросърдечни чувства храни към всички тях. Като свършил с благопожеланията, той сложил ръка на сърцето си, усмихнал се още веднъж и на един дъх изпразнил чашата.

Три секунди след това открил, че е погълнал някакво гъсто и лепкаво очистително средство. Домакините погрешно изтълкували пантомимата, която той разиграл, за да им благодари; помислили, че иска да им покаже, че се е отровил или страда от смущения в храносмилането и се постарали да му помогнат, доколкото могат.

Но лекарството, което му дали, не било от тези евтини медицински средства, които загубват действието си половин час след като се поемат от организма, затова било излишно да вечеря отново и той си легнал да спи по-гладен, по-отпаднал, отколкото когато пристигнал в хана.

Направих това дълго отклонение, за да докажа как с такова тънко и деликатно нещо като благодарността любителят-пантомимист не бива в никакъв случай да се заема.

Думата „пикантен“ е нещо подобно. Двамата с Б. едва не си увредихме вътрешностите от усилията да я пантомимираме. Потихме се като впрегатни добичета цели пет минути, но мъките ни отидоха напразно, защото от всичко келнерът накрая разбра само, че искаме да играем на домино.

И когато вече се чувствувах напълно като човек, попаднал в лабиринта на непрогледна пещера, изведнъж подобно слънчев лъч ме озари мисълта, че в джоба си имам англо-немски разговорник.

Каква глупост от моя страна — да не се сетя за него по-рано! Ние напрягахме свръхчовешки мозъците и телата си, за да обясним някак на един неграмотен германец какво желаем, докато през цялото това време под носа ни е стояло едно книжле, специално написано, за да помага на хората да се справят с трудности като тази, в която ние бяхме изпаднали — едно книжле, съставено грижливо със специалната цел да дава възможност на англичаните, които пътуват из Германия като нас и говорят немски съвсем слабо, да обяснят какво точно желаят и да си отидат от страната живи и здрави.

Измъкнах бързо разговорника от джоба си и започвах да търся разговори, отнасящи се до храненето. Но такива разговори нямаше!

Имаше дълги и разгорещени „диалози с перачката“, за предмети, които ме карат да се изчервявам, като си ги спомня. Двадесет страници от книжката бяха посветени на глупавите разговори между един изключително търпелив обущар и най-досадния и злонравен клиент, на когото обущарят е имал нещастието да попадне; клиент, който, след като е бръщолевил цели четиридесет минути и е изпробвал всеки чифт обувки в магазина, си излиза спокойно с думите:

— Не, днес няма да купя нищо. Довиждане!

Отговорът на обущаря между другото не е даден. Навярно е имал формата на събувалка, придружена от фрази, които според съставителите са нецелесъобразни за нуждите на един благовъзпитан турист.

Наистина удивителна е изчерпателността на тези „разговори с обущаря“. Изглежда, че тази част от книгата е била писана от човек, който страда от мазоли. Ако отидех с книжката при някой обущар и му изговорех всичко, което го пишеше вътре, нещастникът сигурно щеше да загуби съзнание.

По-нататък следваха две страници с безсмислени брътвежи „при среща с приятел на улицата“:

— Добро утро, господине (или госпожо). Желая ви весела Коледа. Как е вашата майка?

Като че ли за човек, който едва може да свърже две приказки на немски, ще му дойде на ум да разпитва как е със здравето майката на някой си непознат немец.

Имаше още и „разговори в железопътния вагон“ или по-точно разговори между пътуващи лунатици и „разговори по време на пътуване с параход“ като тези например:

— Как се чувствувате сега? Все още много добре, но не знам колко ще продължи това състояние. — О, какви вълни! Вече не се чувствувам добре, затова ще сляза долу. Помолете да ми донесат един леген.

Как мислите, дали ако на човек му е толкова зле, ще успее да съчини всичко това на немски?

В края на разговорника бяха поместени немски поговорки и „идиоматични фрази“, каквито ги има във всички езици и които аз бих нарекъл по-скоро „идиотични фрази“: „По-добре врабче в ръката, отколкото гълъб на покрива“, „Времето носи рози“, „Орелът не яде мухи“, „Не си купувай котка в чувал“. Като че ли из Германия шествуват огромен брой англичани, които винаги си купуват котките именно по този начин и дават възможност на безскрупулни продавачи да им пробутват иякоя по-долнокачествена котка, та трябва на всяка цена да бъдат предупредени за тази опасност.

Прочетох набързо всички тези глупости, но не намерих никъде нито дума за омлета, който желаехме да си поръчаме. В главата „Храна и напитки“ открих кратък речник, но в него бяха включени главно думи като: малини, смокини, мушмули (какво точно представляват те, не знам, нито съм ги виждал, нито съм ги чувал), кестени и други подобни неща, които човек дори когато си е в родината, не би се сетил да вкуси. В списъка бяха изредени и най-различни подправки като зехтин, оцет, пипер, сол и горчица, но нито дума не се споменаваше за онова, което да подправиш с тях. Можех да си поръчам едно твърдо сварено яйце или парче шунка, но не ми се ядеше нито твърдо сварено яйце, нито шунка. Ядеше ми се „пикантен омлет“, а за такъв омлет авторите на този „полезен малък разговорник“ — както го наричаха те в предговора си — очевидно не бяха и чували.

Като се върнах в Англия от любопитство си набавих три или четири англо-немски разговорника, предназначени да подпомагат усилията на пътуващия из Германия англичанин да се разбере с немците, и дойдох до заключение, че този, който аз бях взел със себе си, е най-изчерпателният и най-целесъобразен от всичките.

Когато накрая загубихме всяка надежда да се обясним с келнера, вдигнахме ръце и се оставихме на милостта на провидението. След десет минути човекът ни донесе димящ омлет с около половин килограм конфитюр от ягоди, а отгоре наръсен с пудра захар. Ние пък го наръсихме с много сол и пипер с надеждата да убием сладкия вкус, но и така пак не можахме да го ядем.

След закуската се снабдихме с едно разписание, за да потърсим подходящ влак за Обер-Амергау. Аз открих един, който тръгваше в три и десет. Крайно удобен за нас влак, при това не спираше никъде. Железопътните власти очевидно много се гордееха с него, защото го бяха вписали в разписанието с удебелени букви. Решихме да пътуваме с него.

Докато стане време за тръгване, се разходихме из града. Мюнхен е красив, добре разположен град, с чудесни улици н изящни сгради. Но въпреки целия му блясък, въпреки сто и седемдесетте му хиляди жители, в него цари някаква спокойна, провинциална атмосфера. По широките му булеварди в делнични дни почти няма движение, а в добре снабдените му магазини тук-таме ще видите някой купувач. Но този ден беше неделя и градът бе по-оживен от друг път. По главните улици се тълпяха граждани и селяни в празнични облекла и сред тях най-живописно се открояваха баварците с техните старинни, векове наред предавани от поколение на поколение костюми. Победоносно шествуващата по целия свят мода с нейната вечна борба с цветове и форми не беше успяла да проникне във високопланинските баварски твърдини и отстъпваше победена. И щом дойде неделя или някой друг празник, широкоплещестият, обгорял от слънцето пастир от Оберланд надява яркозеленото си бродирано елече върху снежнобялата си риза, препасва късите си панталонки с един пояс през кръста, нахлупва върху къдрите си украсената с перо мека шапка, нахлузва тежките си обуща и закрачва през хълмовете към къщата на своята Гретхен.

А Гретхен го чака, бъдете сигурни в това, също тъй празнично пременена. Каква прелестна старовремска картинка представлява тя, застанала под острия фронтон на дървеното шале. Тя също показва предпочитание към националния цвят — зеленото. Но за разнообразие вятърът развява по плитките й красиви червени панделки, а изпод украсената й с бродерия пола наднича бяла фуста. Едрите й гърди са пристегнати в черно елече, навървено с черен копринен шнур отпред. (Струва ми се, че тази дреха се нарича корсаж, но не съм много сигурен, тъй като винаги ми е било неудобно да попитам). Широките й рамене са покрити с белоснежна риза от тънък лен. Ръкавите й са също бели и толкова широки и надиплени, че ти заприличват на свити криле. Върху русата й коса е кацнало зелено шапче. А катарамите на спретнатите й обувки съперничат по блясък с големите й сини очи. Да, толкова красива и напета е Гретхен, че човек на драго сърце би си сменил мястото с Ханс за този ден.

Хванати под ръка, прилични на фарфорова статуетка, но на една доста обемиста фарфорова статуетка, пастирът и пастирката слизат в града. Като минат покрай теб, ти си потриваш очите и дълго се взираш в тях, защото ти си струва, че току-що са излезли от пъстрата картичка на някоя от онези стари книжки с приказки, които си обичал да четеш, седнал край високата месингова решетка на камината в детската стая — решетка, която ви е предпазвала и тебе, и огъня да не си причините взаимно някаква вреда, — в дните, когато светът е бил много по-голям от сега и много по-истински и по-интересен.

Всяка неделя Мюнхен и околностите му правят голяма размяна на хора. Още от сутринта влак след влак от селяни и планинци се изсипват в града, а от града се изнизват в непрекъснат поток претъпкани влакове с граждани, които отиват да прекарат деня край бистрите реки и езера в долините и планините.

Докато скитахме из града, влязохме в едно-две опушени до черно, прихлупени бирхалета, защото именно там можеш да видиш как живее народът, а не в превзетите, претъпкани с чуждестранни туристи и мюнхенски контета кафе-сладкарници.

Грубите и сурови селски труженици са много по-интересни от изисканите граждани. Всяка дама и всеки господин поразително приличат на всички останали дами и господа. Колко са лишени от индивидуалност и самобитност тези високи слоеве на обществото! Те всички говорят еднакво, мислят и действуват еднакво, обличат се еднакво и изобщо са безкрайно еднакви. Ние, благовъзпитаните и изтънчени граждани, само си играем на живот. Имаме определени правила, и закони, които в никакъв случай не допускаме да се нарушават. Нашите неписани ръководства ни напътват какво да правим и какво да говорим във всеки момент от тази безсъдържателна, безцелна игра.

За тези, които стоят в подножието на социалната пирамида, опрели здраво крака в земята, природата не е някакво любопитно явление, което трябва да се наблюдава и изучава, а жива сила, на която трябва да се подчиняват. Те застават лице с лице със суровия, неподправен живот и смело се борят с него в мрака. И както ангелът, който се е борил с Яков, е оставил следите си по него, така и животът оставя своя отпечатък върху тях.

Сред висшите класи можеш да различиш само един вид, а сред народа — стотици видове. Ето затова предпочитам местата, където се събират обикновените хора, пред свърталищата на благоприличните, възпитани господа и непрекъснато обяснявам това на моите приятели, които ме обвиняват в пристрастие към низшите слоеве на обществото.

С халба бира пред мен и лула в устата мога да стоя с часове и най-спокойно да наблюдавам приливите и отливите на живота в тези стари бирхалета.

Загорелите от слънцето селски ергени довеждат избраниците си да ги почерпят с любимия нектар на Мюнхен и с по някоя голяма глава печен лук. Как се забавляват те! Какви весели шеги си устройват! Как се смеят и пеят! На една маса седят четирима възрастни мъже и играят карти. Какво характерно изражение е изписано по всяко от тези загрубели, корави лица! Единият от мъжете е пламенен, енергичен, напрегнат. Как танцуват очите му! По лицето му може да се прочете всяка негова мисъл. Знаеш кога се готви да похлупи с победоносен вик попа върху дамата. Неговият съсед изглежда спокоен, бавен и упорит, уверен в себе си. Играта продължава и ти го чакаш с нетърпение да изиграе печелившата карта, която си сигурен, че държи в ръката си. Той е с намерение да спечели. Победата е изписана по лицето му. Не! Той изгубва. Най-високата му карта е седмица. Всички го поглеждат изненадано. Той се смее … Трудно е да се справиш с такъв човек, и не само в играта на карти, а въобще. Човек, който много надълбоко крие мислите си.

Отсреща някаква навъсена стара жена сърдито си поръчва наденички, донасят й ги, но тя изглежда още по-навъсена и сърдита. Оглежда начумерено всички, които минават край нея, с такова злобно изражение, че те побиват тръпки. Някакво малко кученце идва и се изправя на задните си лапи точно пред нея и изплезва езиче. А тя, без да сваля от лицето си свирепия израз на омраза към всичко живо, започва да го храни с парченца наденица, набодени на върха на вилицата, и през цялото време го гледа с такава неприязън, че се чудиш дали с това няма да му повреди храносмилането. В един ъгъл пълна възрастна жена говори неспирно на някакъв солиден възрастен мъж, който през цялото време не отронва дума, а само отпива от бирата си. Очевидно е, че той спокойно и търпеливо ще понася дърдоренето й до момента, до който пред него стои халбата му с бира. Той я е довел тук, за да я почерпи за празника, и ще я остави да се наговори, докато той си пие. Господи, как говори тя! Лицето й е безизразно, по него не трепва нито един мускул, а гласът й е равен и монотонен и се лее като някаква голяма, буйна река. Потрепвайки с подкованите си обувки, влизат четирима млади занаятчии, сядат около една от грубите дървени маси и си поръчват бира. Прихващат през кръста несмутимата и безучастна келнерка, провикват се, пеят и се смеят. Като че ли всички млади хора тук се смеят — в очакване на живота, а възрастните говорят — спомнят си преживяното.

Каква забележителна, поучителна картина може да се създаде от тези стари съсухрени лица наоколо, ако човек може да ги нарисува — да нарисува всичко, което е изписано по тях, всичко трагично и комично, което великият драматург животът е написал по набръчканата кожа! Радостите и скърбите, користолюбивите надежди и страхове, детинският стремеж към доброта, дребнавото себелюбие и възвишеното себеотрицание са спомогнали да се изваят бръчките по тези старчески лица. В гънките около избледнелите очи се таи и хитрост, и доброта. А в извивката на безкръвните устни, които толкова често са оставали плътно стиснати, в безмълвен героизъм, прозира алчността.