Значи това са небесата, мислеше си той и се усмихваше на себе си. Не беше много почтително да анализираш небесата в момента, когато се издигаш нагоре, за да навлезеш в тях.

Докато се отдалечаваше от Земята, вече над облаците и в неизменна фигура с двете лъчезарни чайки, той забеляза, че и собственото му тяло започва да блести, както техните. Наистина, същият онзи млад Джонатан Чайката, който винаги бе живял зад златистите му очи, и сега си беше там, но погледнато отвън, формата му се бе променила.

Все така усещаше тялото си като тяло на чайка, но то вече летеше много по-добре, както старото никога не бе успявало. Виж ти, помисли си той, с наполовина по-малко усилия достигам двойно по-голяма скорост, двойно по-добри постижения, отколкото в най-добрите ми дни на Земята!

Сега перата му сияеха ослепително бели, а крилата му бяха гладки и съвършени като слитъци полирано сребро. Той с наслаждение започна да ги проучва, да изпитва силата на тези нови крила.

Когато достигна четиристотин километра в час, усети, че наближава предела на своята максимална скорост. При четиристотин и четиридесет реши, че по-бързо не би могъл да лети и дори изпита разочарование. Значи възможностите на новото му тяло имаха граници. И въпреки че доста бе надминал предишния си рекорд за скорост, все пак някаква граница съществуваше и бяха нужни огромни усилия, за да я преодолее. На небето, помисли си той, не би трябвало да има граници.

Облаците се разтвориха, неговите придружители извикаха: «Щастливо кацане, Джонатан!» — и изчезнаха в разредения въздух.

Той летеше над някакво море към скалист бряг. Няколко чайки тренираха на скалите движения за полет. Далеч на север, съвсем на хоризонта, летяха още няколко. Нови гледки, нови мисли, нови въпроси. Защо ли имаше толкова малко чайки? На небето би трябвало да има безброй ята чайки! И защо така внезапно се почувствах толкова уморен? Би трябвало чайките на Небето никога да не се изморяват или да заспиват.

Къде беше чувал това? Спомените от неговия живот на Земята изчезваха. Земята бе мястото, където бе научил много, наистина, но сега подробностите избледняваха — имаше там нещо като борба за прехрана и той беше като че ли Прокуден.

Десетината чайки от брега безмълвно дойдоха да го посрещнат. Той почувства само, че е добре дошъл и че си е у дома. За него това беше голям ден — ден, чийто изгрев вече не си спомняше.

Той изви, насочвайки се към брега, размаха криле, за да спре във въздуха на два пръста над земята, после леко кацна на пясъка. Другите чайки също кацнаха, но без изобщо и перце да изпърха. Както се полюшваха във вятъра с изопнати блестящи крила, просто някак променяха наклона на перата си и спираха в мига, в който крачката им докоснеха земята. Това беше красиво изпълнение, но Джонатан бе твърде изморен, за да се опита да го направи. Застанал там, на брега, без изобщо да бе промълвил и дума, той заспа.

През следващите дни Джонатан разбра, че на това място има да научи също толкова много за летенето, колкото и в предишния си живот. Но имаше и разлика. Той беше сред чайки, които мислеха като него. За всяка от тях най-важното нещо в живота беше да търси и постига съвършенство в онова, което най-много обича да прави — да лети. Те до една бяха великолепни птици и часове наред всеки ден се упражняваха и изпробваха нови и нови фигури от висшия пилотаж.

За дълго Джонатан забрави света, от който бе дошъл — онова място, където Ятото живееше със здраво стиснати за радостта от полета очи и с криле, които използваше само като средство да намира храна и да се бори за нея. Но понякога, макар само за миг, той си спомняше.

Спомни си за това една сутрин, когато заедно със своя инструктор почиваше на брега, след като бе упражнявал бързи странични превъртания с прибрани крила.

— Къде са другите, Съливан? — попита той безмълвно, вече свикнал с лесната и удобна телепатия, която тези чайки използваха, вместо обичайните крясъци и грачене. — Защо тук няма повече чайки? Там, откъдето идвам, имаше…

— … хиляди и хиляди чайки. Знам. — Съливан поклати глава: — Единствения отговор, който мога да дам, Джонатан, е, че птици като теб се срещат една на милион. Повечето от нас достигат дотук много по-бавно. Ние преминаваме от един свят в друг, който е почти същият, и веднага забравяме откъде сме дошли, не ни интересува към какво сме се стремили, живеем само за мига. Можеш ли да си представиш колко живота е трябвало да изживеем, преди изобщо да ни хрумне, че съществува и нещо повече от яденето, боричкането или властта в Ятото? Хиляда живота, Джон, десет хиляди! А след това още сто живота, докато започнем да научаваме, че има такова нещо като съвършенството, а след това — други сто, докато проумеем идеята, че нашето предназначение в живота е да открием това съвършенство и да го предадем по-нататък. Същите правила ни ръководят и сега, естествено: ние избираме следващия си свят чрез това, което сме научили в този. Не научим ли нищо, то и следващият свят ще е същият като сегашния — с все същите граници и все същите оловни тежести, които трябва да преодоляваме.

Той разпери криле и се обърна с лице към вятъра.

— Но ти, Джон — каза той, — ти научи наведнъж толкова много, че не трябваше да преминаваш през хиляда живота, за да стигнеш до този.

Само за миг те отново бяха във въздуха и продължиха упражненията. Трудно беше да направят това превъртане във фигура, защото половината време Джонатан трябваше да лети по гръб и да съобразява обратната извивка на крилете си, така че постоянно да бъде в унисон с движенията на своя инструктор.

— Хайде да опитаме пак, Джонатан — казваше отново и отново Съливан. — Да опитаме пак.

Докато най-сетне рече:

— Добре!

И те започнаха да упражняват външен лупинг.

Една вечер чайките, които не владееха изкуството на нощния полет, стояха заедно на пясъчния бряг и мислеха. Джонатан събра цялата си смелост и се приближи до Старейшината, за когото мълвата говореше, че скоро щял да напусне този свят.

— Чанг — заговори той малко притеснен. Старата чайка го погледна ласкаво.

— Какво има, синко?

Вместо да изнемощее от възрастта, Старейшината беше станал още по-силен — можеше да надлети всяка чайка от Ятото и владееше фигури, които другите тепърва се готвеха да учат.

— Чанг, този свят изобщо не е небето, нали? Старейшината се усмихна в лунната светлина.

— Ти отново се учиш, Джонатан — отвърна той.

— Добре, какво ще стане оттук нататък? Къде отиваме? Има ли изобщо такова място като небето?

— Не, Джонатан, няма такова място. Небето не е място, нито време. Небето — това е да бъдеш съвършен. — Той замълча за миг. — Ти летиш много бързо, нали?

— Аз… аз изпитвам наслаждение от скоростта — отвърна Джонатан изненадан, но горд, че Старейшината е забелязал.

— Ти ще започнеш да докосваш небето, Джонатан, в мига, в който се докоснеш до съвършената скорост. И това не означава да летиш с хиляди километри в час или с милиони, или със скоростта на светлината. Защото всяко число е граница, а съвършенството няма граници. Съвършената скорост, сине мой, означава, че си там.

Без никакво предупреждение Чанг изчезна и пак се появи до самата вода, на петнадесетина метра по-нататък. И всичко стана само в един миг. След това отново изчезна и в същата милисекунда застана до рамото на Джонатан.

— Това е просто за развлечение — каза той.

Джонатан беше изумен. Той забрави да пита повече за небето.

— Как правиш това? Какво е като усещане? Колко далеч можеш да отидеш по този начин?

— Можеш да отидеш до всяко място и до всяко време, които си избереш — каза Старейшината. — Аз съм бил навсякъде и във всяко време, за което ми е хрумвало.

Той погледна към морето.

— Странно нещо. Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това — бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено. Запомни, Джонатан, небето не е нито място, нито време, защото мястото и времето са нещо толкова безсмислено… Небето е…

— Можеш ли да ме научиш да летя така? — Джонатан Чайката тръпнеше от желание да овладее нещо друго, непознато.

— Разбира се, щом искаш.

— Искам. Кога можем да започнем?

— Още сега, ако искаш.

— Искам да се науча да летя по този начин — каза Джонатан и някаква особена светлина засия в очите му. — Кажи ми какво трябва да правя.

Чанг заговори бавно, като гледаше внимателно по-младата чайка.

— За да летиш бързо като мисълта докъдето и да било — каза той, — трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал…

Според Чанг разковничето бе в това Джонатан да престане да се възприема като пленник на едно ограничено тяло, с размах на крилете един метър и предварително програмирани възможности. Важното беше да осъзнае, че неговата истинска природа, съвършена като ненаписано число, живее едновременно навсякъде в пространството и времето.

Джонатан тренираше упорито всеки ден, отпреди изгрев-слънце до късна среднощ, но въпреки всичките си усилия не се придвижваше и на перце от мястото си.

— Забрави вярата! — повтаряше Чанг отново и отново. — За да полетиш, ти трябваше не Вяра, а да проумееш какво е летенето. И сега е същото. Хайде, опитай пак…

Докато един ден, както стоеше на брега със затворени очи и се концентрираше, в един проблясък на мисълта Джонатан проумя какво всъщност му е казвал Чанг.

— Ами да, наистина! Аз съм една съвършена, без ограничения чайка. — Той просто бе разтърсен от радост.

— Добре! — каза Чанг и в гласа му прозвучаха победни нотки.

Джонатан отвори очи. Стоеше сам със Старейшината на един съвсем различен бряг — дърветата стигаха до самата вода, двойка жълти слънца обикаляха небето.

— Ти най-после схвана идеята — каза Чанг, — но трябва да поработиш още върху способността да се контролираш…

Джонатан беше изумен.

— Къде се намираме?

На Старейшината обаче изобщо не му беше направила впечатление необичайната гледка и той небрежно отвърна:

— Явно на някаква планета със зелено небе и двойна звезда за слънце.

Джонатан изпищя от възторг — първият звук, който издаваше, откакто бе напуснал Земята.

— ПОЛУЧИ СЕ!

— Разбира се, че се получи, Джон — каза Чанг. — Винаги се получава, когато знаеш какво правиш. Сега обърни внимание на контрола…

Когато се върнаха, вече беше тъмно. Другите чайки изгледаха Джонатан със страхопочитание в златистите си очи, защото бяха видели как той изчезва от мястото, с което сякаш се бе сраснал от толкова време.

Той бързо прекъсна поздравленията им.

— Аз съм новодошъл тук! Едва започвам! И трябва да науча от вас много неща!

— Чудно нещо, Джон — каза Съливан, който стоеше близо до него, — ти се боиш от учението най-малко от всички чайки, които съм виждал за десет хиляди години.

Ятото мълчеше и Джонатан от смущение запристъпя от крак на крак.

— Можем да започнем работа над времето, ако искаш — каза Чанг, — докато се научиш да летиш в миналото и бъдещето. Тогава ще бъдеш готов да започнеш най-трудното, най-дръзновеното, най-забавното от всичко. Ще бъдеш готов да започнеш да летиш по-високо и да разбереш значението на добротата и любовта.

Измина месец или поне такова чувство имаше Джонатан, и той постигна блестящи успехи. Винаги бе усвоявал всичко много бързо, просто още от първия опит, а сега, като специален ученик на Самия Старейшина, той попиваше новите идеи като компютър с аеродинамична форма и перушина.

И тогава дойде денят, в който Чанг изчезна. Преди това беше разговарял спокойно с всички, като настояваше никога да не престават да учат, да се упражняват и да се стремят колкото е възможно по-дълбоко да проумеят съвършения, невидим принцип на целия Живот. После, както говореше, перата му започнаха да блестят все по-ярко и накрая засияха толкова ослепително, че нито една чайка не можеше да издържи блясъка им.

— Джонатан — каза Чанг и това бяха последните думи, които той произнесе, — продължавай да работиш над любовта.

Когато отново можеха да виждат, Чанг бе изчезнал.

Дните минаваха и Джонатан често се улавяше, че мисли за Земята, откъдето бе дошъл. Ако там знаеше една десета, една стотна от това, което беше научил тук, колко по-голям смисъл би имал животът му! Той стоеше на брега и се питаше дали там има някоя чайка, която се бори да надмогне своята ограниченост, която се опитва да проумее същността на полета извън предназначението да долетиш до рибарската лодка, за да отмъкнеш коричка хляб. Може би имаше дори и някой Прокуден, който се е опитал да каже истината в лицето на Ятото. Колкото повече се упражняваше Джонатан в уроците по доброта, колкото повече се стремеше да опознае природата на любовта, толкова повече му се искаше да се върне обратно на Земята. Защото въпреки своето самотно минало, Джонатан Ливингстън бе роден за учител и неговият начин да изрази любовта си бе стремежът да сподели откритата от него истина с някоя чайка, която търси благоприятен случай, за да се отправи сама да търси истината.

Съливан, който вече бе овладял летенето със скоростта на мисълта и помагаше на другите да учат, откликна скептично.

— Джон, ти вече бе прогонен веднъж. Защо мислиш, че някоя от чайките, които познаваш отпреди, сега ще поиска да те изслуша? Знаеш поговорката Колкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда и знаеш, че е вярна. Онези чайки, сред които си роден, си стоят на земята, бият се и се карат помежду си. Те са на хиляди километри далеч от небето — а ти искаш да им го покажеш от мястото, където си стоят! Джон, те не виждат дори крайчеца на собствените си крила!

Остани си тук. Помагай тук на новодошлите чайки, на онези, които са достатъчно високо, за да прозрат онова, което ти имаш да им кажеш. — Той замълча за малко и после каза: — Какво щеше да бъде, ако Чанг се бе върнал към своите стари светове? Къде щеше да бъдеш ти днес?

Последният довод беше най-убедителен: Съливан имаше право. Колкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда.

Джонатан остана да работи с новите чайки, които идваха и много бързо и блестящо усвояваха уроците си. Но старото му чувство отново се върна и той не можеше да се избави от мисълта, че на Земята сигурно има една или две чайки, които са способни да учат. Колко повече щеше да знае самият той, ако Чанг се бе появил в онези дни, когато бе Прокуден!

— Съли, аз трябва да се върна — каза накрая той. — Твоите ученици напредват добре. Те ще ти помагат за новаците.

Съливан въздъхна, но не възрази.

— Сигурно ще ми бъде мъчно за теб, Джонатан. — Това беше всичко, което му отвърна той.

— Съли, засрами се! — упрекна го Джонатан. — И не ставай глупав! В какво се упражняваме двамата всеки ден?

Ако приятелството ни зависи от такива неща като пространство и време, значи, когато един ден преодолеем пространството и времето, ние ще разрушим нашето братство, така ли?! Но нали като преодолеем пространството, едничкото, което всъщност ни остава, е Тук. А преодолеем ли времето, едничкото, което ни остава, е Сега. И не мислиш ли, че насред това Тук и Сега не бихме могли да се виждаме от време на време? Съливан Чайката неволно се засмя.

— Ах, ти, безумна птицо! — ласкаво каза той. — Ако някой изобщо е в състояние да покаже някому на земята как да вижда на хиляди километри, това положително е Джонатан Ливингстън Чайката. — Той се загледа в пясъка. — Довиждане, приятелю Джон!

— Довиждане, Съли. Пак ще се срещнем. — И докато казваше това, Джонатан извика в съзнанието си образа на голямото ято чайки на брега на друго време и с школувана лекота проумя, че самият той не представлява просто пера и кости, а съвършената идея за свобода и полет, неограничавана от нищичко.

Флетчър Линд Чайката беше съвсем млад, но вече бе убеден, че с никоя друга птица, в което и да било Ято, не са се отнасяли така грубо и несправедливо, както с него.

— Не ме интересува какво говорят! — Мислеше яростно той, докато летеше към Далечните скали със замъглен поглед. — Летенето е нещо много повече от това просто да пърхаш от едно място до друго! Дори един… комар го прави! Едно нищо и никакво превъртане около Старейшината, просто за развлечение, и вече съм Прокуден! Слепи ли са те? Не виждат ли? Нима не могат да си представят колко славно би било да се научим да летим истински!

— Все ми е едно какво мислят. Аз ще им покажа какво значи да летиш! Нека бъда Прокуден, щом искат. Но ще ги накарам да съжаляват за това…

В главата му се обади един глас и въпреки че звучеше съвсем спокойно, Флетчър тъй се стресна, че за миг загуби контрол и залитна във въздуха:

— Не им се сърди, Флетчър! Като са те прокудили, те са навредили само на себе си и един ден ще го осъзнаят, ще съзрат онова, което виждаш ти. Прости им и им помогни да го проумеят!

На сантиметър от дясното му крило летеше най-ослепително бялата чайка на света, носеше се във въздуха без никакво усилие, без дори перце да помръдне, въпреки че Флетчър летеше почти с пределната си скорост.

За миг всичко у Флетчър се обърка.

«Какво става? Да не съм полудял? Или съм умрял? Какво е това?»

Тих и спокоен, гласът продължи да звучи в мислите му и поиска отговор:

— Чайко Флетчър Линд, искаш ли да летиш?

— ДА, ИСКАМ ДА ЛЕТЯ!

— Чайко Флетчър Линд, толкова силно ли искаш да летиш, че да си готов да простиш на Ятото, да продължиш да се учиш, а един ден да се върнеш тук, за да помогнеш и на другите да научат това, което знаеш?

Все едно колко честолюбив или уязвен беше Флетчър Линд Чайката, той не можеше да излъже това Великолепно, мъдро същество.

— Да — промълви тихо той.

— Тогава, Флетч — каза с много ласкав глас сияйното създание, — тогава да започнем с Хоризонталния полет…