Ричард Бах
Едно (5)

Там, където се озовахме, навсякъде около нас се простираше трева — също като изумрудено езерце, сгушено сред планини. Залез пламтеше по алените облаци.

„Швейцария, помислих си веднага, кацнали сме на швейцарска пощенска картичка.“ По-нататък в долината имаше горичка, провиждаха се къщички с ост-ровърхи покриви, камбанарията на църква. По селски път се движеше талига, теглена не от трактор или кон, а от някаква порода крава.

Край нас не се виждаше нищо — нито път, нито козя пътека. Само това езеро от трева, изпъстрено с полски цветя, обградено в полукръг от високи зъбери със снежни шапки.

— Ти какво предполагаш… — попитах аз. — Къде се намираме?

— Във Франция — отговори Лесли, без да се замисли, и преди да я попитам как е разбрала, тя затаи дъх: — Погледни!

Тя посочи към един процеп в скалите, където старец в груба кафява роба бе коленичил на земята до малък огън. Той заваряваше нещо — ослепителни жълто-бели искри трепкаха и танцуваха по скалите зад него.

— Какво може да търси тук оксиженист? — попитах аз.

Тя се вгледа продължително в него.

— Той не заварява — каза тя с тон сякаш по-скоро си спомня сцената, а не я наблюдава. — Той се моли.

Тя се запъти към него и аз я последвах, като реших да си мълча. Така, както аз бях видял себе си в Атила, дали жена ми не виждаше себе си в този отшелник?

Отблизо се уверихме, че съвсем не беше оксижен. Нито звук, нито дим — това беше ослепителен като слънце стълб, който пулсираше на земята на по-малко от метър до стареца.

— … и на света ще дадеш ти това, което си получил — дочухме благ глас откъм светлината. — Яви на всички, копнеещи да узнаят истината, от где идваме, смисъла на нашето съществувание и посоката на пътя пред нас към вечния ни дом.

Спряхме на няколко метра зад него, приковани от гледката. Виждал бях такъв блясък веднъж през живота си, преди много години, когато неочаквано ме озари нещо, което и досега наричам Любов. Светлината, която виждахме сега, беше същата — тъй сияйна, че превръщаше целия свят в мержелееща звездичка, в бележка под линия.

В следващия миг светлината изчезна. Под мястото, където бе пламтяла, лежеше свитък златна хартия, писание с изумителна калиграфия.

Старецът коленичи безмълвно със затворени очи, явно без да съзнава нашето присъствие.

Лесли пристъпи напред, протегна ръка и взе сияйния ръкопис. На това мистично място ръката й не премина през пергамента.

Очаквахме да видим руни или йероглифи, но се оказа, че думите са на английски. Разбира се, помислих си аз. Старецът ще ги чете на френски, един персиец — на персийски. Сигурно с откровението е така — няма значение езика, а предаването на идеите. Вие сте създания от светлина, прочетохме ние. От светлина сте дошли и в светлина ще си отидете, и във всяка ваша стъпка ще ви обгръща светлината на безкрайното ви битие.

Тя обърна страницата.

По свой избор обитавате сега света, който вие сте сътворили. Което носите в сърцата си, то ще стане истина и от което най-силно се възхищавате, в това ще станете вие.

Не се бойте, нито се стъписвайте от призрака, който е мракът, от маската, която е злото, от празния плащ, който е смъртта, защото вие сами сте ги избрали за свои изпитания. Това са камъните, на които сте избрали да наточвате тънкото острие на своя дух. Знайте, че винаги покрай вас е реалността на любовта и във всеки момент вие имате силата да преобразите вашия свят чрез това, което сте научили.

Страниците продължаваха, те бяха стотици. Прелистихме по-нататък, изпълнени с благоговение.

Вие сте живот, който изобретява форми. Да умрете от меч или от годините вие можете не повече, отколкото да умрете, прекрачвайки прага, за да минете от една стая в друга. Всяка стая ви дава своето слово — за да го изречете, всеки преход — своята Г песен, за да я изпеете.

Лесли ме погледна с грейнали очи. Ако това писание можа толкова да ни развълнува, нас, хората от двадесетия век, помислих си аз, то какво ли въздействие бе имало над хората от който век там е било… дванадесети!

Върнахме се пак към ръкописа. Никакви думи за ритуали, никакви указания как да се покланяш, никакво призоваване на огън и разруха над враговете, никакви бедствия над главите на неверници, никакви безпощадни Атила-Бич Божи. В него не се споменаваха храмове, попове, равини, паства, хорове, одежди или святи дни. Това писание бе за любящото същество във всеки от нас и единствено за него.

„Ако можехме да пуснем тези идеи да полетят в нашия век, помислих си аз, те биха станали ключа, за да осъзнаем нашата власт над вярата, да освободим силата на любовта и тогава страхът ще изчезне. Тогава светът ще може да излезе от Тъмните векове!“

Старецът отвори очи и най-сетне ни забеляза. Той се изправи без никакъв уплах — сякаш бе прочел писанието, — погледна ме, после изгледа продължително Лесли.

— Аз съм Жан-Пол Льо Клерк — каза той. — А вие сте ангели.

Направо застинахме от изумление, а човекът радостно се засмя.

— Забелязахте ли — попита той, — Светлината?

— Откровение! — възкликна жена ми, като му подаваше златните страници.

— Наистина откровение — Той й се поклони, сякаш си я спомняше и тя беше най-малкото ангел. — Тези думи са ключ към истината за всеки, който ги прочете, те са живот за тези, които ще ги слушат. Когато бях малък, Светлината ми обеща, че тези свитъци ще дойдат в моите ръце през нощта, в която ще се явите вие. Сега вече аз съм стар, ето че вие дойдохте, а и те.

— Те ще променят света — казах аз. Той ме изгледа особено.

— Няма.

— Но нали са ви дадени…

— … в изпитание — отговори той.

— Изпитание ли?

— Пътувал съм много надалече — каза той, — изучавал съм писанията на хиляди вярвания, от Китай до земите на викингите. — Очите му светнаха. — И въпреки всичките си изследвания, аз все пак понаучих нещо. Всяка велика религия започва в светлина. Но само сърцата носят светлината. Хартията не може.

— Но в ръцете си вие имате… — казах аз. — Трябва да го прочетете. Толкова е красиво!

— В ръцете си имам хартия — каза старецът. — Дайте тези слова на света и те ще бъдат обикнати и разбрани от хората, които вече знаят истината, съдържаща се в тях. Но преди да им ги дадем, ние ще трябва да ги назовем. А това ще бъде смъртта им.

— Нима да назовеш нещо красиво значи да го убиеш?

Той ме погледна учудено.

— Да назовеш нещо е безвредно. Но да дадеш название на тези идеи означава да създалеш религия

— Защо?

Той се усмихна и ми подаде ръкописа.

— Връчвам тези свитъци на теб…?

— Ричард — казах му аз.

— Връчвам тези свитъци, дошли направо от Светлината на Любовта, на теб, Ричард. Желаеш ли ти от своя страна да ги предадеш на света, на хората, копнеещи да научат това, което се казва в тях, на хората, които не са имали привилегията да бъдат на това място в момента, когато е бил даден този дар?

Или желаеш да запазиш тези писания само за себе си?

— Разбира се, че искам да ги дам на хората!

— И как ще наречеш своя дар? „Към какво ли клони той в този момент“, запитах се аз.

— Има ли значение?

— Ако ти не го назовеш, другите ще го сторят. И ще го нарекат „Книга на Ричард“.

— Разбирам. Добре. Ами ще го нарека някак си… просто: свитъците.

— И ще пазиш ли ти и съхраняваш „Свитъците“? Или ще позволиш на други да ги поправят, да променят това, което не разбират, да задраскват каквото им хрумне — каквото не им е угодно?

— Не! Никакви изменения. Те са изпратени от светлината! Никакви изменения!

— Сигурен ли си? Нито редче на едно или друго място — от добронамерени съображения? „Повечето хора няма да го разберат“? „Това може да засегне някого“? „Това послание не е ясно“?

— Никакви изменения!

Той вдигна вежди и ме погледна изпитателно.

— Кой си ти, за да настояваш за това?

— Аз бях тук, когато бяха дадени те — казах аз. — Аз лично видях като се явиха!

— И затова ставаш Пазителят на Свитъците? — попита той.

— Не е нужно да бъда аз. Може да бъде всеки друг, стига да обещае, че няма да ги изменя.

— Но все някой трябва да бъде Пазител на Свитъците?

— Да, предполагам, че ще трябва да има някой.

— И тук започват да се появяват свещенослужителите на Свитъка. Тези, които отдават живота си, за да съхранят един ред на мислене, стават свещенослужители на този ред. И все пак всеки нов порядък, нов път, е промяна. А промяната означава край на света, такъв, какъвто е бил досега.

— Тези свитъци не са заплаха — казах аз. — Те са любов и свобода!

— А любовта и свободата са край на страха и робството.

— Разбира се! — възкликнах раздразнено аз. Накъде пак клонеше? И защо Лесли мълчи? Дали не беше съгласна, че това е…

— Тези, които се възползват от страха и робството — каза Льо Клерк, — ще бъдат ли щастливи от посланието на Свитъка?

— Вероятно не, но не можем да оставим тази… светлина … да отиде напразно!

— Ти можеш ли да се закълнеш, че ще пазиш светлината? — попита той.

— Разбира се!

— И другите поклонници на Свитъка, твоите приятели, и те ли ще я пазят?

— Да.

— И ако тези, които се възползват от страха и робството, убедят владетеля на тези земи, че ти представляваш заплаха, ако нападнат твоя дом, ако дойдат с мечове, ти ще продължиш ли да пазиш Свитъка?

— Аз ще го измъкна със себе си! Ще избягам!

— А когато започнат да те преследват, и те заловят, и те притиснат в ъгъла?

— Ако се наложи да се сражавам, ще се сражавам — казах аз. — Има идеи по-важни от живота. Има идеи, за които си заслужава да загинеш. Старецът въздъхна.

— И така започват Войните за Свитъка — каза той. — Доспехи и мечове, щитове и знамена, коне и пожари, кръв по улиците. И войните няма да бъдат малки. Хиляди истински вярващи ще се присъединят към теб, десетки хиляди ловки, силни и умни хора. Обаче идеите на Свитъка са предизвикателство към управниците на всеки народ, които крепят властта си на страха и мрака. Десетки хиляди ще препуснат срещу теб.

Най-сетне започна да ми се прояснява какво се опитваше да ми каже Льо Клерк.

— За да те разпознават — продължи той, — за да те отличават от другите, ти ще имаш нужда от символ. Какъв символ ще си избереш? Какъв знак ще начертаеш на знамената си?

Сърцето ми се огъна под тежестта на неговите думи, но аз продължих да се боря.

— Символът на светлината — отговорих аз. — Знакът на пламъка.

— И ще стане така — продължи той да чете ненаписаната история, — че Знакът на Пламъка ще се срещне със Знака на Кръста върху бойното поле на Франция и Пламъкът ще победи — славна победа — и първите градове на Кръста ще бъдат изпепелени до камък от чистия ти огън. Обаче към Кръста ще се присъедини Полумесецът и техните безчислени армии заедно ще те нападнат от юг и от изток, а също и от север — стотици хиляди въоръжени мъже срещу твоите осемдесет хиляди.

„О, спри, — искаше ми се да му кажа. — Знам какво ще бъде по-нататък.“

— И заради всеки войник на Кръста и воин на Полумесеца, когото си убил, бранейки своя дар, стотици ще възненавидят името ти. Техните бащи и майки, техните съпруги и дъщери, синове и приятели ще възненавидят и Свиткияните, и проклетия Свитък заради избиването на свидните им близки, а всеки Свиткиянин ще възненавиди всеки Християнин и ще прокълне Кръста, ще възненавиди всеки Мюсюлманин и ще прокълне Полумесеца, задето са избили неговите ближни.

— Не! — извиках аз. Всяка негова дума беше истина.

— А по време на Войните ще се издигнат олтари, катедрали ще извисят шпилове, за да увековечат Свитъка. И тези, които са се стремели към духовно израстване и разбиране, вместо това ще се окажат обременени с нови предразсъдъци и нови ограничения: камбани и символи, правила и псалми, церемонии, молитви и одеяния, тамян и приношения на злато. И тогава сърцето на Свиткиянството ще се отвърне от любовта и ще се обърне към златото. Злато, за да се изграждат още по-величествени храмове, злато, за да се купуват мечове, с които да се обърнат неверниците и да се спасят душите им.

А когато умреш ти, Първият Пазител на Свитъка, ще потрябва злато, за да се увековечи твоя образ. Ще се издигнат величествени статуи, огромни фрески и картини, за да се увековечи тази сцена в безсмъртното изкуство. Ето я, изтъкана в гоблен: ето я тук Светлината, там Свитъка, а там небесният свод се е разтворил към Рая. Ето тук, Ричард Велики, коленичил в бляскави доспехи, ето го прекрасният Ангел на Мъдростта със Светия Свитък в ръце; а тук — старият Льо Клерк до скромния си огън в планината, свидетел на Откровението.

„Не!, помислих си аз. Невъзможно“

Но то беше не невъзможно, а неизбежно.

— Дай на света този свитък и ще се появи нова могъща религия, нови свещенослужители, нови Ние и нови Те, едни против други. Само за сто години ще са загинали милиони в името на словата, които ние с теб държим в ръцете си; за хиляда години — десет милиона. И всичко заради тази хартия.

В гласа му нямаше и следа от горчивина, нито от цинизъм или разочарование. Жан-Пол Льо Клерк бе изпълнен с житейска мъдрост, спокойно приемане на това, което бе научил.

Лесли потръпна.

— Искаш ли якето, ми? — попитах я аз.

— Не, благодаря, Уки — каза тя. — Не е от студ.

— Не е от студ — повтори Льо Клерк. Той отиде до огъня и взе една съчка, вдигна я и докосна златните свитъци. — Това ще ви стопли.

— Не! — аз грабнах свитъците. — Да изгорите истината?!

— Истината не гори. Истината чака всекиго, който пожелае да я открие — каза той. — Могат да изгорят само тези страници. От вашия избор зависи. Бихте ли желали Свиткиянството да стане поредната религия в този свят? — Той се усмихна. — Вие ще бъдете светци на тази църква…

Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.

Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.

Старецът въздъхна с облекчение.

— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!

После обърна лице към жена ми усмихнат, изпълнен с надежда.

— Нали го спасихме?

Тя му се усмихна в отговор.

— Спасихме го. В историята няма нито дума, Жан-Пол Льо Клерк, за Свиткияни или за техни войни.

Те се сбогуваха с ласкав поглед — двама човеколюбиви скептика. После с лек поклон към двама ни старецът се обърна и потъна в тъмната планина.

Горящите свитъци все още пламтяха в съзнанието ми — откровение, превърнато в пепел.

— Но тези, които се нуждаят от казаното в тези свитъци — обърнах се аз към Лесли, — как ще могат те… как ще можем ние да научим какво беше написано в тях?

— Той беше прав — каза тя, загледана след стареца, докато вече не можеше да го вижда, — всеки, който пожелае истината и светлината, може да ги открие сам.

— Не съм сигурен. Понякога имаме нужда от учител.

Тя се обърна към мен.

— А ти опитай — каза тя. — Внуши сит че ти искрено, истински, дълбоко желаеш да узнаеш кой си, откъде идваш и защо си тук. Внуши си, че никога няма да си дадеш покой, докато не узнаеш.

Кимнах и си представих как аз — непоколебимо решен, готов, копнеещ да науча — преравям библиотеки за книги и ръкописи, как се юрвам по лекции и семинари, водя си дневник на всички мои надежди и размишления, записвам си предчувствия, медитирам на планински върхове, водя се от неща, подсказани в сънища или от случайни съвпадения, разпитвам непознати — всички тези стъпки, които правим, когато познанието на новото за нас става по-важно от всичко.

— Добре. А сега?

— Ами сега — каза тя, — можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!

„Уф, как успява гази жена да ме накара да виждам!“, помислих си аз.

Поклоних й се в отговор.

— Милейди Льо Клерк, Принцеса на Познанието. Тя направи бавно реверанс в мрака.

— Милорд Ричард, Принц на Огъня.

Стояхме близо един до друг, смълчани в чистия планински въздух. Взех я в прегръдките си и звездите вече не бяха над нас, а около нас. Ние станахме едно цяло със звездите, едно цяло с Льо Клерк, със свитъците и любовта в тях, едно с Пай и Тинк, Аткин и Атила, едно цяло с всичко, което някога е било, което е и което ще бъде. Едно.

 

Миля след миля се носеха под нас, докато летяхме в спокойна радост. „Жалко само, че шансът е един на билиони, мислех си аз. Да можеше всеки да лети до това място поне веднъж през всеки свой живот.“

Сияен коралов блясък се появи под водата, същински магнит и за двама ни. Лесли направи вираж около него.

— Великолепно е — каза тя. — Да кацаме ли?

— Добре. Какво ти подсказва интуицията? Какво се опитваме да открием.

— Това, което има най-голямо значение. Кимнах.

 

Озовахме се на място, за което бих се заклел, че е Червения площад вечер. Под нас — каменна настилка, от дясно се извисяваха големи, силно осветени стени, в зимното, нощно небе — позлатените луковици на кубетата. Нямаше съмнение — бяхме се изтърсили насред Москва без виза и екскурзовод.

— О, боже! — възкликнах аз.

Вечерната тълпа в зимни палта и кожи се блъскаше и минаваше през нас, зъзнейки под снежинките.

— Можеш ли по хората да кажеш къде сме? — попита Лесли. — Дали пък не са нюйоркчани в рунтави шапки, а?

Улиците не бяха достатъчно тесни, за да е Ню Йорк; не се долавяше и страх от нощния град. Но ако не съдиш по града, мислех аз, като се опитвах да определя разликите между тези хора и американците, трудно можеш да кажеш.

— Не е заради шапките — казах аз. — Просто те изглеждат руснаци така, като денят след четвъртък изглежда като петък.

— Не може ли все пак да са американци? — попита тя. — Ако това беше Минеаполис и ние видехме тези хора, щяхме ли да кажем: „Руснаци!“ — Тя помълча. — Аз приличам ли на рускиня?

Огледах я, наклонил глава преценяващо. В тази руска навалица, с тези сини очи, високи скули, златни коси…

— Вие, рускините, сте много красиви жени!

— Спасибо — отвърна тя престорено скромно.

Внезапно една двойка, хванати ръка за ръка, спря в тълпата на пет-шест метра и се втренчиха в нас, сякаш бяхме марсианци с пипала, слезли от летяща чиния в черното небе.

Останалите минувачи ги стрелкаха с погледи, понеже са спрели насред движението и ги заобикаляха. Двойката не им обръщаше внимание, бяха впили очи в нас, докато съгражданите им минаваха нехайно през нас, сякаш бяхме невидими холограми, прожектирани на тротоара.

— Привет! — каза Лесли и им помаха с ръка.

Нищо. Гледаха ни така, сякаш не разбираха. Дали в Съветския съюз не бяхме загубили особената си дарба да разбираме всякакви езици?

— Привет — опитах и аз. — Как сте? Нас ли гледате?

Жената първа се окопити. Тъмни коси се спускаха изпод кожената й шапка, любопитните очи ни изследваха.

— Гледаме ли ви? — попита тя със смутена усмивка. — Тогава ви пожелаваме добра вечер!

Тя се приближи повече, като доведе и мъжа по-близо, отколкото той може би желаеше.

— Вие сте американци — каза той. Разбрах, че дъхът ми бе спрял, едва като започнах да дишам отново.

— По какво познахте? — попитах аз. — Точно за това говорехме в момента!

— Изглеждате като американци.

— По какво съдите? Нещо от Новия свят ли има в очите ни?

— Не, по обувките. Ние познаваме американците по обувките. Лесли се засмя.

— Тогава по какво познавате италианците? Той се поколеба и се усмихна с най-незабележимата усмивка.

— Тях вече няма по какво да ги познаеш. Непознаваеми са…

Всички се разсмяхме. Колко странно, помислих си аз, няма и минута, откакто се срещнахме, а и четиримата се държим сякаш сме приятели.

Разказахме им кои сме и какво се бе случило, но ми се струва, че тъкмо нашето особено нереално състояние повече ги убеди, че сме реални. И все пак Татяна и Иван Кирилови май бяха не по-малко очаровани, че сме американци, отколкото, че сме техните алтернативни личности.

— Моля ви, заповядайте у нас! — каза Татяна. — Никак не е далече…

Винаги съм имал чувство, че сме си избрали руснаците за противници, защото толкова приличат на нас — чудно цивилизовани варвари. И все пак апартаментът им не беше варварски, беше тъй топъл и светъл, какъвто бихме си го направили и ние.

— Заповядайте — каза Татяна, като ни въведе в хола. — Моля, разполагайте се удобно. Едно петнисто коте дремеше на дивана.

— Здрасти, Пегрушка — каза тя. — Добро момиче ли беше днес?

Тя седна до котката, премести я в скута си и нежно я потупа. Пегрушка примигна към нея, сви се на кълбо и отново задряма.

Широки прозорци гледаха на изток, в очакване на утринното слънце. Отсрещната стена беше цялата в лавици с книги, плочи и касети със същата музика, която слушахме и ние у дома: Барток, Прокофиев, Бах; „Тълпа от един“ на Ник Джеймсън, „Частна танцьорка“ на Тина Търнър. Много книги — три лавици на тема съзнание, смърт и извънсетивни възприятия. Подозирах, че точно от тези книги Татяна не бе чела нито една. Липсваха само персонални компютри. Как можеха да живеят те без компютър?

Научихме, че Иван е авиационен инженер, член на Партията и се бил издигнал някак в Министерството на авиацията.

— Ветровете изобщо не ги интересува дали летим със съветски самолети или с американски самолети — каза той. — Превишиш ли критичния ъгъл на атака и изпадаш в свредел, нали?

— Не и американските самолети — казах му аз прямо. — Американският самолет никога не изпада в свредел.

— А, онези ли? — каза той и кимна. — Да, изпитвали сме вашите безпогрешни самолети. Но така и не можахме да открием по какъв начин да качим пътници в самолет, който не може да се приземява! Ще трябва да хващаме американските самолети с мрежи и да ги пращаме обратно в Сиатъл…

Нашите съпруги не ни слушаха.

— Последните двадесет години просто полудявах! — говореше Татяна. — Държавата не иска от никого да работи твърде добре.

Ако работиш по-неефикасно, смятаха те, това оставя работа за другите и осигурява достатъчна заетост. Според мен има прекалено много бюрокрация! Не можем да живеем в такава бъркотия. Особено в киното — нашата работа е общуване! Да, но те ми се смееха и казваха: „Стой си спокойно, Татяна“. Обаче сега дойде перестройката, дойде гласността и нещата се раздвижиха!

— И сега не трябва да си стоиш спокойно? — попита мъжът й.

— Ваня, сега мога да направя най-доброто — мога да опростявам. И съм много по-спокойна!

— На нас ни се иска да можехме да опростим нашето правителство — каза Лесли.

— Вашето правителство започва да прилича на нашето, което е страхотно — намесих се аз, — но това, че нашето започва да прилича на вашето, вече е ужасно!

— Е, по-добре да си приличаме, отколкото да се избиваме едни други — каза Иван. — Но виждали ли сте скоро вестници? Не можем да повярваме, че вашият президент може да каже такива думи!

— За Империята на злото ли? — попита Лесли. — Този президент го даваше малко драматично в речите си…

— Не това — каза Татяна. — Да ни наричате с разни имена си беше глупаво, но това беше отдавна. А сега, днес, прочети! — Тя намери вестника и потърси цитата. — Ето го. — Тя ни зачете: „Временното замърсяване с радиация на чуждестранна земя е по-добро, отколкото постоянното замърсяване с комунизъм на съзнанието на американските деца — казва капиталистическият лидер. — Аз се гордея с храбростта на моите съграждани, благодарен съм им за молитвите и се заклевам в Бога, че в съгласие с Неговата воля ще доведа свободата до окончателната й победа!“

Кръвта ми се смрази. Когато се появи Богът на омразата, внимавай!

— О, моля ти се — каза Лесли. — Временна радиация? Свобода до окончателната й победа? Какви ги говори той?

— Той твърди, че има голяма обществена подкрепа — каза Иван. — Наистина ли народът на Америка иска да унищожи народа на Съветския съюз?

— Не, разбира се — казах аз. — Но президентите така си говорят. Те винаги твърдят, че имат пълната подкрепа на народа и се надяват, че ще го повярваме — освен ако във вечерния вестник не пише, че тълпи са крещяли и хвърляли камъни по Белия дом.

— Нашият малък свят расте — каза Татяна. — Напоследък ние започнахме да се замисляме, че разходите ни, за да се отбраняваме от американците, са прекалено големи, но сега… за нас тези думи са безразсъдни! Може би разходите ни за отбрана не са прекалено големи, а по-скоро недостатъчни. Как да се измъкнем от тази… тази мелница никога не спира! Вечна надпревара и надпревара, а кой ще каже кога е достатъчно?

— Представете си, че наследявате една къща, която никога досега не сте виждали — казах аз. — И един ден отивате да видите къщата си и откривате, че прозорците са изпълнени с…

— Оръжия! — възкликна поразен Иван. Как можеше един американец да знае същата метафора, която руснаците бяха измислили за себе си? — Картечници, оръдия и ракети, прицелени през полето към отсрещната къща, която не е много надалеч. А прозорците на отсрещната къща също са пълни с оръжия, прицелени към другата! Тези къщи имат достатъчно оръжия, за да се унищожат една друга сто пъти! И какво бихме правили ние, ако наследим такава къща?

Той направи жест с дланта нагоре, за да продължа аз разказа, ако мога.

— Да живееш с оръжия и да наричаш това мир?

— казах аз. — Да купуваш все повече оръжия, защото човекът в отсрещната къща купувал още? Мазилката по стените се рони, покривът ти тече, но оръжията ни са добре смазани и прицелени!

— Кое е по-вероятно: че съседът ще стреля, ако ние махнем оръжията си от нашите прозорци или пък ако сложим още? — попита Лесли.

— Ако махнем няколко оръжия от нашия прозорец — отговори Татяна, — тъй че да можем да го убием само деветдесет пъти, а не сто, това ще го накара ли да стреля, понеже ще е по-силен от нас? Не мисля. Така че аз махам едно старо, малко оръжие.

— Едностранно ли, Татяна? — попитах аз. — Без никакви договори? Без години на преговори? Смяташ да се разоръжиш едностранно, докато той е насочил всичките тези оръдия и ракети към спалнята ви?

Тя разтърси глава предизвикателно:

— Да, едностранно!

— Направи го — каза мъжът й, като кимна в съгласие, — и после покани този човек на чай. И го почерпи с разни сладкиши и спомени пред него: „Слушай, аз току-що наследих тази къща от чичо ми, както и ти си наследил твоята. Може би те не са се харесвали един друг, но аз нямам за какво да се карам с теб. И твоят покрив ли тече като моя?“ Той скръсти ръце пред себе си.

— И какво ще направи човекът? Дали ще може след като е хапнал от нашите сладкиши, после да си отиде в къщи и да стреля по нас? — Той се обърна и ми се усмихна: — Американците са-луди, Ричард. И вие ли сте толкова луди? След като сте яли от нашите сладкиши и си отидете в къщи, ще стреляте ли по нас!

— Американците не са луди — казах аз. — Ние сме хитри.

Той ме погледна косо.

— Вие сте убедени, че Америка изразходва милиарди за ракети и високотехнични системи за управление? Не е така. Ние спестяваме милиарди. Как ли, ще попиташ? — Погледнах го в очите, без да се усмихвам.

— Как? — попита той.

— Нашите ракети нямат системи за управление, Иван! Ние не им слагаме дори двигатели. Само бойни глави. Останалото е картон и боя. Много преди Чернобил, ние бяхме достатъчно умни, за да разберем: Няма никакво значение къде ще гръмнат бойните глави!

Той ме изгледа, строг като съдия.

— Нямало значение ли? Аз кимнах.

— Ние, хитрите американци, осъзнахме два факта. Първият — разбрахме, че където и да направим ракетни силози, ние не строим място за изстрелване, ние строим място-мишена. Още докато правим първата копка в земята, ние знаем, че вие вече сте я взели на прицел за петстотин мегатона. Второ, Чернобил беше съвсем малък ядрен инцидент на другия край на света, той беше по-малко и от една стотна от заряда на една бойна глава, но шест дни по-късно ние изхвърляхме млякото в Уисконсин заради вашите гама-лъчи!

Руснакът вдигна тежките си вежди.

— Значи вие сте разбрали… Аз кимнах.

— С по десет милиона мегатона, които всеки от нас може да взриви против другия, какво значение има къде ще избухнат те? Всички загиват! Защо тогава да се изразходват милиарди за ракети и компютри? Първата съветска ракета, която бъде изстреляна срещу нас и ние ви засичаме… ние взривяваме Ню Йорк, Тексас и Флорида и вие сте унищожени! А междувременно вие продължавате да се разорявате, като строите ракети. — Аз го погледнах, лукаво като койот. — Откъде мислиш, че сме намерили пари, за да построим Дисниленд?

Татяна ме гледаше със зяпнала уста.

— Свръх-секрет! — отговорих й аз. — Моите набори от Военновъздушните сили сега са генерали в стратегическото ракетно командуване. Единствените американски ракети с истински двигатели са РКМ.

— РЯМ ли? — повтори тя и погледна мъжа си. И двамата бяха с висок пост в партията, но никой не беше чувал за РЯМ.

— Public Relations Missiles— ракети за пред мас-медиите. Отвреме-навреме изстрелваме по някоя от тях за ефект…

— И четиристотин ваши камери я снимат — каза Иван. — И пускате това по телевизията не заради американците, а заради руснаците!

— Естествено — казах аз. — Не сте ли се запитвали понякога защо всички кадри с ракети в нашите предавания изглеждат като че ли е една и съща ракета? Те са една и съща ракета!

Татяна погледна съпруга си, който — мога да се закълна — изобщо не се усмихваше, и избухна в смях.

— Ако ни подслушва КГБ — казах аз, — и хващат само руската половина от този разговор, какво ли ще си помислят?

— А ако ни подслушва ЦРУ, хващайки американската половина? — попита Иван.

— Ако ни подслушва ЦРУ — казах аз, — спукана ни е работата! Ще ни нарекат предатели, издали Върховната тайна на Америка: ние няма да ви бомбардираме, ние ще ви оставим да се разорите, като купувате части за ракети!

— Ако нашето правителство научи… — каза Татяна.

— … тогава изобщо няма нужда да строи повече ракети — каза Лесли. — Можете да си стоите невъоръжени. Ние не можем да ви нападнем, защото в нашите ракети има трици вместо двигатели. Е, можем да ги изпратим в Москва с препоръчана поща, да ги възпламеним с изсвирване като за куче, но каква полза…

— … шест дни по-късно ние ще бъдем унищожени от собствената си радиация — казах аз. — Да ви бомбардираме, обаче ще изгубим „Футбол — понеделник вечер“! Слушайте, вие двамата — първото правило на капитализма е „Създавай консуматори“. Мислите ли, че ще си позволим само за минути да загубим безценните си консуматори, да загубим приходите от козметичната индустрия, от рекламната индустрия за едното нищо?

Той въздъхна и погледна Татяна. Тя лекичко кимна.

— СССР си има своите собствени тайни — каза Иван. — За да спечелим надпреварата във въоръжаването е нужно Америка да ни подценява, да не забележи някаква разлика. Америка трябва да мисли, че за Съветския съюз идеологията е по-важна от икономиката.

— Вие строите подводници — казах аз, — самолетоносачи. Вашите ракети са с истински двигатели.

— Разбира се. Обаче забелязало ли е ЦРУ, че нашите нови подводници не носят никакви ракети и са със стъклени илюминатори. — Той млъкна и погледна пак жена си. — Да им кажем ли?

Тя твърдо кимна в знак на съгласие.

— От подводниците може да се печели… — започна той.

— … с дълбоководни екскурзии — добави тя. — Първата страна, която заведе туристи на океанското дъно, ще натрупа състояние!

— Вие мислите, че строим самолетоносачи ли? — попита той. — Я помислете пак. Никакви самолетоносачи, а плаващи жилища! За хората, които обичат да пътуват, но ненавиждат да излизат от къщи. Цели градове, без никакъв смог, с най-големите тенис-кортове на света — обикаляш навсякъде, където ти се прище да живееш. В топъл климат, например.

— А космическата програма — продължи той. — Знаете ли колко много хора чакат на опашка, за да отидат в космоса — двучасово кръгче на каквато цена поискаме? Та на куково лято ще банкрутира Съветският съюз!

Беше мой ред да се удивя.

— Смятате да продавате космически пътешествия! Ами комунизма?

— Че какво? — той сви рамене. — И комунистите обичат пари.

Лесли се обърна към мен.

— Какво ги казвах аз!

— Какво ти казваше тя? — попита Иван.

— Че вие сте същите като нас — отговорих аз, — и че трябва да дойдем и да видим с очите си.

— За много американци — каза Лесли — студената война свърши след едно телевизионно шоу как руснаците завладяват Съединените щати и заместват нашето правителство с ваше. В края на предаването цялата ни страна беше почти умряла от досада, като изобщо не й се вярваше, че може да има толкова тъпи хора. Затова трябваше да видим сами с очите си — и за едно денонощие само туризмът за Съветския съюз се утрои.

— И толкова досадни ли сме? — попита Татяна.

— Не чак толкова — отговорих аз. — Някои в съветската система са наистина тъпи, но пък и някои американски политици дрънкат страхотни глупости. Останалото и в двете страни не е чак толкова лошо. Всеки от нас е избрал това, което му е по-важно. Вие сте пожертвали свободата заради сигурността, ние жертваме сигурността заради свободата. Вие нямате порнография, ние нямаме закони, забраняващи пътуването. Но на никого не му е додеяло дотолкова, че да почне да призовава за края на света!

— Във всеки конфликт — каза Лесли — ние можем или да се отбраняваме, или да се учим. Отбраната е направила света невъзможен за живеене. Какво би станало, ако вместо това ние предпочетем да се учим? Вместо да казваме страхувам се от вас, какво ли ще стане, ако кажем вие сте ми интересни!

— Ние смятаме, че светът, макар и много бавно, се променя и ще ни позволи да опитаме това — каза аз.

Какво ли бяхме дошли да научим от тях, чудех се аз. Че Те са Ние? Че американците са руснаци са китайци са африканци са араби са азиатци са скандинавци са индианци? Че различни изрази на един и същ дух тръгват от различните избори, различни разклонения по безкрайната рисунка на живота в пространство-времето?

Нощта напредваше, както бяхме потънали в разговори за това какво ни харесва и какво не в двете суперсили, които имат толкова голяма власт над живота ни. Минаваше полунощ и ние продължавахме да седим заедно като стари приятели. Имахме чувство, че сме обичали цял живот тези двамата.

Колко различно беше, след като се опознахме! След тази вечер ние повече не бихме направили избора да открием война срещу Татяна и Иван Кирилови, то щеше да бъде все едно да бомбардираме себе си. Когато от силуети от Империята на злото те се превърнаха в живи и равни на нас човешки същества, в хора, които се мъчат не по-малко от нас да придадат смисъл на света, какъвто и страх да бяхме изпитвали от тях, сега той бе изчезнал. За четирима ни мелницата бе спряла.

— Ние тук, в Съветския съюз, имаме една история за вълка и танцуващия заек — каза Иван, като се надигна, за да изиграе баснята пред нас.

— Шшшшт! — Татяна вдигна ръце да замълчи. — Чуй!

Той я погледна разтревожено.

Мракът навън бе започнал да стене — бавно и дълбоко, сякаш целият град изпитваше болка.

Завиха сирени, стотици сирени извисиха глас във виещи децибели, от които стъклата на прозорците задрънчаха.

Татяна скочи, очите й се разшириха като чинии.

— Ваня! — извика тя. — Американците! Изтичахме до прозорците. Светлини проблясваха навсякъде из града.

— Това не може да е реално! — каза Лесли.

— Но то е реално! — каза Иван. Той се обърна към нас и разпери ръце в безпомощна мъка. После изтича до дрешника, измъкна от там два сака и подаде единия на жена си. Тя грабна Петрушка от дивана и още сънена я напъха в единия сак, после двамата изтичаха, като оставиха вратата отворена зад себе си.

След миг Иван се върна и ни погледна невярващо.

— Какво чакате? — извика той. — Имаме само пет минути! Идвайте!

Четиримата се спуснахме тичешком по двата етажа стълби и се озовахме в хаоса на улицата — маса ужасени хора, хукнали към метрото. Родители с бебета на ръце, дечица, вкопчени в палтата им, за да не се изгубят, старци, които се мъчеха да се движат с тълпата. Някои бяха ужасени и се блъскаха, крещяха, други вървяха тихо, съзнаващи, че е безполезно.

Както тълпата минаваше през нас, Иван забеляза това, прегърна през рамо Татяна и се дръпнаха настрани от отчаяната река. Той бе останал без дъх.

— Вие… вие, Ричард и Лесли — каза той, като се бореше със сълзите си, без гняв, без ненавист към нас.

— Вие сте единствените, които могат да се измъкнат.

— Той спря, за да си поеме дъх, разтърси глава. — Вие не идвате с нас. Вие отивате… там, откъдето сте дошли. — Той кимна, успя да се усмихне някак. — Върнете се във вашия свят и им разкажете. Разкажете им какво е това! Не допускайте това да се случи и с вас…

После тълпата ги отнесе.

С Лесли стояхме в безпомощно отчаяние на тази улица в Москва, наблюдавахме как кошмарът се сбъдва, без да ни е грижа дали ще се измъкнем, не ни интересуваше дали ще живеем или ще умрем. „Защо да разкажа на нашия свят?, помислих си аз. Не че вашият свят не знаеше, Иван, той знаеше и въпреки това се уби. И ще бъде ли по-различен нашият свят?“

Тогава светът забуча, разтърси се и се разтопи във водата, която прелиташе покрай корпуса на хидроплана. Дълго след излитането Лесли стискаше здраво лоста и дълго време никой не произнесе нито дума.

 

Защо? — извиках аз. — Какво тъй дяволски прекрасно има в масовото убийство, че никой в цялата история на света не е открил досега някакво по-умно разрешение на проблема, освен да убиваш всеки, който не е съгласен с теб? Дали това е границата на човешкия интелект? Нима сме още неандерталци? Бог уплашен, Бог убива! Това ли е… Не мога да повярвам, че всеки човек вечно е толкова… глупав! Че никой никога не е…

Чувството на безсилие не може да си довършва изреченията. Погледнах Лесли — сълзи се спускаха по лицето й. Това, което мен ме довеждаше до силен гняв, нея я довеждаше до дълбока мъка.

— Татяна… — проговори тя тъй смазана, сякаш бе дочакала бомбите. — Иван… Колко мили, забавни, приятни… И Петрушка… О, Господи! — Тя избухна в ридания.

Аз поех управлението, хванах ръката й. Колко ми се искаше Пай да е тук! Какво ли би казала тя за нашия гняв и нашите сълзи?

„По дяволите, помислих си аз, при всичко прекрасно, което можем да бъдем, при цялото величие, което толкова много хора вече са постигали, трябва ли да слизаме в най-низката кал на земята само с едно натискане на бутона, което ще сложи край на светлината? Няма ли поне един човек в цялата рисунка, който да е достигнал до нещо по-добро отколкото да…“

Дали чух или си въобразих, че съм чул?

Ляв завой. Продължавай да летиш, докато рисунката под вас стане кехлибарена.

Лесли не ме поп ига защо завиваме или накъде се насочваме. Беше със затворени очи и по лицето й още се стичаха сълзи.

Стиснах ръката й да я пробудя от нейното отчаяние.

— Дръж се, мъничката ми — казах аз. — Струва ми се, че сега ще видим как изглежда един свят без войни.

Не беше далеч. Отпуснах лоста, корпусът докосна водата, светът се превърна в пръски и…

Озовахме се преобърнати наопаки на около две хиляди метра височина във въздуха, после самолетът се насочи право надолу.

За стотна от секундата помислих, че Сийбърд е изпаднал в свредел, неконтролируем, после разбрах, че не Мърморко пада стремглаво, а сме в напълно въоръжен самолет-изтребител.

Пилотската кабина беше малка; ако ние с Лесли не бяхме духове, нямаше да можем да се поберем така двамата зад пилота.

Право пред нас, по-точно право под нас на около сто и петдесет метра височина друг изтребител правеше отчаяни опити да се измъкне. От гледката през предното стъкло ме побиха ледени тръпки: прицелният кръг почти обхващаше крилата на другия самолет, светещата точка в прицела търсеше кабината му.

Свят без война ли? След това, което се бе случило в Москва, сега щяхме да видим как взривяват някого на парчета във въздуха!

Едната половина от мен се свиваше от ужас, другата наблюдаваше безстрастно. Това не е реактивен самолет, отбеляза втората половина, не е Мустанг, нито Спитфайър или Месершмидт, такъв самолет не съществува. Пилотът-изтребител в мен също наблюдаваше, одобрително. Хубав полет, помислих си аз. Отлично открива целта и я преследва, достигайки разстояние за стрелба, издига се, когато целта се издига, завива, когато целта завива, пикира, когато целта пикира.

Лесли бе застинала до мен, затаила дъх, приковала очи в самолета долу. Земята оглушително се носеше към нас. Обгърнах раменете й и силно я притиснах.

Да можех да сграбча лоста за управление и да отклоня самолета, да можех да дръпна към себе си лоста — щях да го сторя. Прекалено оглушителен бе грохотът в кабината, за да извикам на пилота и да го възпра да убива.

В прицела видях на крилата на другия самолет червените звезди на Китайската народна република. О, Господи, помислих си, нима лудостта се е разпростряла над целия свят? И с Китай ли бяхме във война?

Китайският самолет изглеждаше съвсем като самолет за въздушна акробатика, боядисан отдолу в светло-синьо, отгоре — в зелено и кафяво. И въпреки целия шум и бойни действия, индикаторът за скоростта показваше само триста километра в час. Ако това е война, помислих си аз, къде са реактивните самолети? Коя година е това?

Целта внезапно направи толкова рязка маневра, за да се измъкне, че кондензи обвиха крилата й. Нашият пилот също увеличи скоростта, продължавайки преследването. Ние не можехме да усетим какво претоварване изпитва пилотът, но видяхме, че тялото му се смаза и шлемът му хлътна към пода.

Това съм аз, помислих си. Пак съм пилот. Проклети военни! Колко пъти трябва да повтарям същата грешка? Тук съм на път да убия някого и ще се разкайвам за това до края на живота си…

Целта зави остро надясно, после отчаяно обърна в друга посока. Почти в права посока срещу нас, тя попадна право в центъра на прицела ни и алтернативният аз натисна спусъка върху лоста за управление. Картечниците стреляха и град от куршуми попадна в крилата й. Мигновено облак бял дим избухна от защитната обшивка на мотора на отсрещния самолет.

Две думи от нашия пилот:

— Свърших го! — каза тя. — Почти…

Гласът беше на Лесли! Машината не пилотираше алтернативният аз, беше алтернативната Лесли!

На екрана на прицела светна надпис: ЦЕЛТА ПОРАЗЕНА.

— По дяволите! — възкликна пилотът. — Давай, Линда…

Тя ускори и приближи още повече до поразената цел, натисна продължително спусъка в непрекъсната стрелба. В кабината замириса на барут.

Сега белият дим се превърна в черен, горивото от двигателя на жертвата обля собственото й предно стъкло.

ЦЕЛТА УНИЩОЖЕНА.

— Сега го свърших! Свърших го! — извика пилотът. Дочухме едва-едва радиото.

— Делта Лидър, отклони надясно! Бързо! Веднага! Отклони надясно!

Пилотът не обърна глава да види опасността, дръпна с всички сили лоста надясно, сякаш животът й зависеше от това. Твърде късно.

В следващия миг предното стъкло почерня от горещо масло, изпод кожуха на двигателя блъвна пушек, моторът се задави, спря, витлото замря неподвижно.

В кабината се чу звънец, като сигнал в края на рунд в боксов мач. На екрана светнаха думите: СВАЛЕН.

Внезапно всичко стихна, остана само острото свистене на вятъра отвън и изтъняващият дим откъм мотора.

Протегнах шия да погледна назад и над черната река от дим видях да прелита над нас самолет, същият като целта, която току що бяхме поразили, но боядисан на оранжеви и жълти петна. Той премина на около петнадесетина метра покрай нас и от кабината човекът, който току-що ни бе улучил, се засмя и ликуващо ни помаха.

Нашият пилот вдигна светофилтъра на шлема и му махна в отговор.

— О, дяволите да те вземат, Цзяо — измърмори тя, — ще ти върна за това!

Другият профуча покрай нас — по корпуса му забелязах цял ред знаци за удържани победи, лъскавата боя блестеше. После носът на самолета му се вирна нагоре в стегнат боен завой, за да пресрещне водения от нас самолет, който се спускаше с вой, озверял за отмъщение. След половин минута двата самолета, описвайки полукръгове един около друг, изчезнаха от погледа.

В кабината ни нямаше пламъци, вече бе останала едва забележима струйка дим, а за човек, който току-що е загубил сражение, нашият пилот изглеждаше спокоен като овъглена препечена филийка.

— Ало, Делта Лидър — разнесе се глас по радиото, звучеше твърде високо в гази тишина. — Камерата ти изключи! Тук светна надпис, че си свалена. Потвърди данните!

— Съжалявам, треньор. Веднъж побеждаваш, друг път губиш, дявол да го вземе! Цзяо Цзиен Пън ме улучи.

— Извинявай, извинявай. Кажи го на твоите фанове. Аз заложих двеста долара, че Линда Олбрайт днес се връща като трикратен победител и загубих. Къде се приземяваш?

— Най-близо е Шанхай Три. Мога и на Две, ако искаш.

— Три е добре. За утре те записвам на Шанхай Три. Обади ми се довечера, а?

— О Кей. — Гласът й звучеше тъжно. — Съжалявам, треньор.

Гласът на треньора стана по-мек:

— Не можеш всички да побеждаваш.

Небето беше прекрасно с няколко пухкави летни облачета и ние имахме достатъчно височина, за да снижим до летището. Дори с неработещ мотор и масло по предното стъкло приземяването нямаше да бъде трудно. Тя завъртя копчето на радиоприемника.

— Шанхай Три — каза Линда в микрофона. — Делта Лидър, Съединени щати, десет градуса южно, на хиляда и петстотин метра. Параметри за кацане, моля.

Контролната кула бе очаквала обаждането й.

— Ю Ес Делта Лидър, ти си втора за кацане в зоната за изчакване, писта две осем дясно. Добре дошла в Шанхай…

— Благодаря — Тя въздъхна и се отпусна тежко на мястото си.

Осмелих се най-после да я заговоря.

— Привет — казах аз. — Бихте ли ни разказали какво става?

Ако аз бях тя, сигурно щях така да се стресна, че да изхвърча от самолета, обаче Линда Олбрайт нямаше вид да се е шокирала от мен или въпроса ми. Тя отговори троснато, без да се интересува кой е попитал.

— Просто един загубен ден за нас — каза ядно тя, като тупна с юмрук по таблото. — Смяташе се, че ще бъда големият удар сред суперзвезди, а току-що загубих десет точки за нас в Международните полуфинали! Не ме интересува водения, не ме интересува никой повече, аз повече никога… Ще гледам, гледам, гледам зад себе си! — избухна тя, после внезапно чу собствените си думи и рязко обърна глава да погледне зад себе си — към нас. — Вие кои сте!

Разказахме й. В момента, когато достигна позиция за кацане, тя бе приела това, което й разказахме, така, сякаш през ден й се изтърсват същества от паралелни светове. Явно умът й още беше в онези десет точки.

— Това тук спорт ли е? — попитах аз. — Превърнали сте въздушния бой в спорт!

— Нещо такова го наричат — отговори тя мрачно.

— Въздушни игри. Но това не са игри, това е голям бизнес! Щом си в авиолигата, ти ставаш професионалист и попадаш в най-гледаните часове на сателитната телевизия със световна популярност. Миналата година в индивидуалните аз го свалих, свалих само за двадесет и шест минути Цзяо Цзиен Пън, но дявол да го вземе! Този път му позволих да ме глътне, само защото не се огледах и сега съм „вчерашна новина“!

— Тя блъсна яростно надолу ръчката за колесника, сякаш с това можеше да промени случилото се.

— Колесник спуснат и заключен — каза тя все още напушена.

По време на сражение обикновено е работа на водения пилот от двойката да се оглежда наоколо, но нейният я бе предупредил твърде късно. Китайският изтребител се бе задал направо откъм слънцето и я бе улучил при първата атака.

Снижихме за финалния подход за кацане на дясната писта. Колесникът засвистя тихо по бетона, намалихме и спряхме точно на финалната линия на рульожката. Телевизионните камери проточиха шии и ни зяпнаха.

Около нас всъщност не беше летище, а по-скоро огромен стадион с необятни трибуни, които се извисяваха от двете страни на две еднакви писти. По трибуните трябва да имаше около двеста хиляди души, а два гигантски екрана следяха в близък план кацането на нашия изтребител.

На няколко метра зад финалната линия имаше други два американски изтребителя и китайският, който Линда бе свалила. Подобно на нашия и другите бяха черни като сажди, потънали в масло от мотора до опашката. Над останалите самолети се трудеше бригада — изчистваха ги от опушеното и от напръсканото масло. По другите обаче нямаше знаци за победи, изрисувани под името на пилота под кабината.

Журналисти и оператори се втурнаха към нас за интервюта.

— Ненавиждам гази част — каза ни пилотът. — В тази минута по целия свят Първи Военен Канал предава как Линда Олбрайт е изгърмяла, поразена в гръб като някаква загубена начинаеща гарга. — Тя въздъхна. — О-о, добре де. възпитание под налягане, Линда!

След миг малкият самолет бе в средата на екрана в едър план — също като комар под микроскоп. На огромните екрани се появи образът на пилота в момента, когато отвори кабината и свали шлема си, разтърси дългата си тъмна коса и я отметна от лицето си. Тя изглеждаше огорчена, недоволна от себе си. От нас нямаше никакъв образ на екрана. Говорителят на стадиона се обърна пръв към нея.

— Американският ас Линда Олбрайт! — съобщи той в микрофона. — Победител във великолепно сражение с Ли Шен Тан, но нещастна жертва на сечуанския Цзяо Цзиен Пън! Бихте ли ни разказали за днешните си сражения, мис Олбрайт?

Срещу финалната линия гъмжеше от запалянковци по Въздушните игри, повечето от тях носеха по шапките и якетата си отличителните знаци на своята ескадрила изтребители, предимно китайски. Те изпадаха във възторг, като гледаха големите видео-мони-тори и отвреме навреме поглеждаха между камерите към Линда Олбрайт на живо. Колко възторжено я приемаха, тя беше знаменитостта на деня! Под изображението й на екрана беше изписано ЛИНДА ОЛБРАЙТ, СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ Номер 2 и оценки все от 9,8 и 9,9. Когато тя заговори, публиката утихна.

— Почитаемият Цзяо е сред най-галантните състезатели, удостоили небесата на света — каза тя, а думите й се превеждаха по високоговорителите. — Подавам разтворена ръка в знак на уважение към храбростта и таланта на вашия велик пилот! Голяма чест би било за Съединените американски щати, ако толкова скромен човек като мен спечели шанса да се срещне отново с него в небесата на вашата прекрасна страна.

Тълпите полудяха. Явно за да бъдеш звезда във въздушните игри се изискваше нещо повече от това да знаеш кога да натиснеш спусъка.

Говорителят докосна слушалките си и бързо кимна.

— Благодаря ви, мис Олбрайт — каза той. — Признателни сме ви, че посетихте Стадион Три и се надяваме, че посещението ви в нашата страна ще бъде приятно за вас. Пожелаваме ви най-добър успех в продължаващите Международни игри! — Той се обърна към камерата: — Сега преминаваме към Юан Цзин Чи, в зона четири, където се разгръща голямо сражение…

Камерите предадоха въздушен план. Три китайски изтребителя кръжаха в строй, за да прехванат осем американски. Целият стадион едновременно ахна — всички обърнаха очи към започващата битка. Трите самолета или бяха изключително самоуверени или отчаяно се стремяха към точки и слава, но гледката на тяхната храброст беше просто магнетична.

Сражението се отразяваше от камери на всеки изтребител, както и от мрежа специални самолети с камери; телевизионният режисьор трябва да разполагаше с двадесет образа, от които да избира. И още много по пътя. Със страхотен рев от пистата излетяха две двойки китайски изтребители, с максимална скорост набраха височина, наближавайки до полесражението, за да се включат в битката преди сблъсъкът от зона четири да е минал в историята на спорта.

Линда Олбрайт разкопча коланите на раменете си и слезе от самолета — цялата блясък и стил в огнения си копринен костюм за полет, прилепнал като трико на балерина, син атлазен жакет с бели звезди, шарф на червени и бели черти.

Изчакахме, докато журналистите се тълпяха край нея за репортажа от-първата-минута-след-приземяването. Тренировките за полети изглежда я бяха научили на толкова такт и любезност, колкото и на висш пилотаж и стрелба. На всеки въпрос тя имаше по един неочакван отговор, скромен и самоуверен едновременно. Когато привършваше с интервютата, вече я притискаше тълпа от почитатели със своите въпроси и програми от игрите на китайски с нейна снимка на цяла страница, върху която искаха автографи.

— Щом е така, когато тя загуби в чужда страна — каза Лесли, — какво ли е, когато побеждава у дома?

В един момент полицията й отвори път към една лимузина и след половин час ние вече бяхме заедно на спокойно място. Стадионът-летище бе планиран в цялостен комплекс с хотели-апартаменти, целите в прозорци, а отсреща бяха градът и реката. Градът приличаше на Шанхай от нашето собствено време, но дори още по-голям, по-висок и по-модерен. На екрана на телевизора продължаваха да показват повторения на записи от Въздушните игри и коментарите не преставаха.

Линда Олбрайт натисна бутона да го изключи и се свлече на канапето.

— Ама че ден!

— Как стана това? — попита Лесли. — Какво ви накара…

— Наруших собственото си правило — отговори алтернативното й аз. — Винаги поглеждай назад! Цзяо е великолепен пилот, можехме да направим страхотно сражение, обаче…

— Не за това — каза жена ми, — питам как се стигна до Игрите? И защо? Какво означават те?

— Вие сте от друго време, нали? — каза пилотът. — Някаква утопия, където няма никакво състезание, нали, някакъв свят без война? Тъп и мръсен.

— Ние не сме от свят без война — казах аз, — и той не е тъп, той е глупав. Хиляди хора умират, милиони. Нашите политици ни държат в страх, нашите религии ни насъскват едни срещу други…

Линда разбуха възглавницата под главата си.

— От нас също умират хиляди — каза тя с отвращение. — Колко пъти, мислите, че съм била убивана през моята кариера? Е, не толкова много, откакто станах професионал, гърмян заек, но още ми се случват и дни като днешния. През 1980 целият американски въздушен отбор бе свалян три поредни дни! А без прикритие от въздуха в продължение на три дни можете да си представите какво ни се случи по суша и по море! Анкетите… — Тя вдигна ръце нагоре, разтърси глава: — Тях не можеш да ги спреш, изхвърлиха ни от световните състезания. Три армии, триста хиляди състезатели! Целият американски отбор да отпадне от квалификациите. Нула!

Този спомен поотслаби яда от собствената й днешна загуба.

— Не че не бяхме в добра компания — продължи тя. — Те унищожиха Съветския съюз, ликвидираха Япония, Израел. А когато накрая победиха Канада за златния, можете да си представите. Полша полудя, цялата страна просто обезумя. Откупиха си свой собствен канал за тържественото закриване!

Докато си спомняше тези неща, тя изглежда почти се гордееше.

— Ти не ме разбра — каза Лесли. — Нашите войни не са игри. Ние не убиваме състезатели просто на таблото за резултати. В нашите войни хората наистина загиват!

Оживлението й помръкна.

— И в нашите умират понякога — каза Линда. — Във въздушните игри са ставали сблъсквания в небето. А в Морските игри англичаните загубиха един кораб с целия му екипаж миналата година. Но най-лошо е в сухопътните игри — там е с бързи машини по твърд терен. Пък и когато си пред камерите, проявяваш повече храброст, отколкото разум, ако ме питате. Та твърде много инциденти….

— Разбираш ли какво всъщност казва Лесли? — попитах я аз. — В реалния живот за нас нещата са смъртно сериозни.

— Виж — каза тя, — винаги, когато се опитваш да постигнеш нещо, нещата са опасни и смъртно сериозни! Сега ние вече имаме станция на Марс с руснаците, следващата година е мисията за Алфа Кентавър и в нея е ангажиран почти всеки учен в света. Обаче една индустрия, в която са вложени много билиони долари, няма да спре заради някой и друг инцидент.

— Май е невъзможно да те накараме да разбереш, а? — попита Лесли. — Ние не говорим за инциденти, не говорим за игри или състезания. Ние говорим за обмислени, предварително запланувани масови убийства.

Линда Олбрайт се надигна и седна, погледна ни смаяно.

— Боже мой! — възкликна тя внезапно. — Да не искате да кажете война! — Това беше тъй немислимо за нея, че тя изобщо не бе могла да го допусне до съзнанието си.

Тя внезапно придоби съчувствен, загрижен вид.

— О, ужасно съжалявам! — каза тя. — Изобщо не можех да си го представя… И ние сме имали войни преди много години. Световни войни, докато не осъзнахме, че следващата война би означавала нашият край.

— И какво направихте? Как се спряхте?

— Не сме се спирали — отговори тя. — Просто се променихме. — Тя се усмихна, като си припомни. — Всъщност японците започнаха всичко с продажбите на коли. Преди тридесет години Мацумото се включи във въздушните състезания — това беше страхотен рекламен удар — сложиха двигател от автомобил Сундай в състезателен самолет. Монтираха микрокамери на крилата на самолетите от Националните въздушни състезания, заснеха много добри кадри и направиха от това рекламен клип за първия състезателен самолет Сундай. Никой не го интересуваше, че японците се класираха четвърти, важното е, че продажбите на Сундай скочиха неимоверно.

— И това ли промени света?

— Постепенно се промени. Първо се включи Гордън Бремър, организатор на въздушни демонстрации, той пое идеята да се монтират на състезателните самолети телевизионни микрокамери и имитиращи лазерни оръжия, определи правилата, предложи големи награди за пилотите във въздушните боеве.

Около месец- два това бяха местни състезания, после съвсем внезапно въздушният бой се превърна в зрелищен спорт като никой друг на света. Отборите играят със звезди, това направо беше и карате, и шах, и фехтовка, и футбол едновременно и то в три измерения, скоростно, оглушително и изглежда по-опасно от ад.

Очите й отново заблестяха. Каквото и да бе привлякло Линда Олбрайт към този спорт, то още я държеше. Нищо чудно, че беше толкова добра в него.

— Чрез камерите запалянковците направо влизат в пилотската кабина, просто безподобно! Всяка седмица това е все едно конни състезания, бейзбол и мач едновременно. Когато Бремър рекламира това шоу из цялата страна, гой все едно че хвърли клечка кибрит в пироксилин. Моментално това се превърна във вторият по популярност телевизионен спорт в Америка, после стана първият и после американските въздушни игри завладяха сателитната телевизия и целия свят. Просто светкавично придобиха популярност!

— Парите — каза Лесли.

— Можете да бъдете сигурни, че е за парите! Градове откупуваха правото да имат бойни отбори за въздушните игри, после сред победителите се излъчваха национални отбори. А после — и тук именно нещата същински се промениха — дойдоха международните състезания, нещо като въздушна олимпиада за професионали. Два милиарда телевизора са настроени цели седем дни, докато всяка страна, която може да пусне самолети във въздуха, се сражава като луда. Можете ли да си представите приходите от реклами с публика в такъв мащаб? Някои страни изплатиха националния си дълг с приходите от това първо състезание.

Ние слушахме омагьосани.

— Не можете да повярвате колко бързо стана това. Всеки град с летище и няколко самолета спонсорираше аматьорските си отбори. Градове… само за няколко години неизвестни хлапаци станаха герои в спорта. Ако се смяташ бърз, умен и храбър и ако не се стесняваш да бъдеш международна телевизионна звезда, можеш да натрупаш такива пари, за каквито президентите могат само да мечтаят.

Междувременно Военно-въздушните сили престанаха да бъдат асовете. Щом завършеха школата, пилотите напускаха и минаваха към Игрите. Никой, естествено, не искаше да се записва във военно-въздушнитесили. Кой ще иска да бъде зле платен офицер и да живее според военния устав в някоя забравена от Бога военно-въздушна база, да си хаби времето в тренажори, които са повече изпитание и стрес, отколкото истински полет, да пилотира самолети много по-големи и смъртоносни, за да доставят удоволствие, и при които единственото сигурно е, че теб ще убият, ако има война! Едва ли мнозина биха пожелали!

Разбира се, помислих си аз. Ако имаше цивилни отбори по летене, когато аз бях хлапак, шанс да си извоюваш място и слава чрез оглушителната скорост някъде другаде освен при военните, младият Ричард щеше да се запише във военно-въздушниге сили толкова, колкото би отишъл доброволно в затвор.

— Но при всичките тези пари защо летите с витлови самолети? — попитах аз. — Твоят е някъде около шестстотин конски сили, нали? Защо не с реактивни?

— Деветстотин конски сили — каза пилотът. — Реактивните са много скучни. Те достигат скорост два пъти по-голяма от скоростта на звука. Едно кратко сражение продължаваше половин секунда, а дългото — около тридесет секунди и повечето време самолетите бяха извън полезрението. Като им се наситиха, докато още бяха нещо ново, зрителите загубиха интерес към реактивните самолети. Пък и не е лесно да накараш някой университетски техничар да лети в свръхзвуков компютър с крила.

— Виждам какво е привлякло летците — каза Лесли. — А армията и военно-морските сили?

— И те не останаха много назад. Армиите имат толкова много танкове в Европа, помислиха те, защо да не сложат камери на тях и да осребрят всичкото това желязо? Естествено и флотът не искаше да остане настрани. И се включиха на едро — още първата година имаше двуседмични морски игри с лазерни оръжия за американската купа.

— Нарекоха ги Игри „Трета световна война“, обаче военните бяха мудни и скучни. По телевизията не можеш да спечелиш с търтеи, които не могат да мислят сами, и с тромави машини. Тук печелиш с попадения, които носят точки.

— След това се включи индустрията с цивилни отбори за море и суша, много по-леки, по-бързи и по-умни. Военните изпаднаха в много затруднено положение от Игрите. Не можеха да поддържат войници, танкисти или морски капитани, когато парите и славата отиват при цивилните бойни отбори.

На телефона й светнаха бутони. Тя не им обърна внимание, завладяна от удоволствието да разказва за Игрите на тия двамата от планета, където съществува войната.

— Никой вече не смяташе сраженията за истински, защото в Игрите има толкова много предварителна подготовка и тренировки. Безсмислено ставаше да кроиш планове за война, която би могла да стане реална в някакво евентуално бъдеще, при положение, че можеш да получиш удовлетворение моментално, като влезеш в бой веднага и на всичко отгоре ти плащат за това!

— И военните изпаднаха от бизнеса, така ли? — попитах аз на шега.

— В известен смисъл бяха принудени. Правителствата продължиха по инерция да отделят средства за военните още няколко години, обаче протестите против данъците и някои други вълнения сложиха край на това.

— И военните загинаха, така ли? — попитах аз. — Слава богу.

— О, не — засмя се Линда. — Хората ги спасиха.

— Хората какво?! — удиви се Лесли.

— О, не ме разбирайте погрешно — каза Линда. — Ние обичаме военните! Аз отмятам тяхното квадратче в моята данъчна декларация и им давам всяка година цяло състояние. Защото се промениха! Най-напред съумяха да се осъзнаят, отърваха се от корупцията и бюрокрацията си и престанаха да пилеят тонове пари за боклуци. Видяха, че единственият им шанс за доходи е да правят нещо, което Игрите не могат, при това да го правят добре. Опасна, вълнуваща работа, работа, която изисква ресурсите на цялата нация: колонии в космоса! Десет години по-късно вече работеше станцията на Марс, а сега сме на път за Алфа Кентавър.

Значи това е решило проблема, помислих аз. Никога не бе ми хрумвало, че може да има някаква друга алтернатива на войната освен мира. Но не съм бил прав.

— Това е свършило работа! — казах аз на Лесли.

— И продължава да върши — каза тя. — Ето че тук върши.

— И то колко добре! — каза Линда. — А това е друг въпрос — какво направи то за икономиката. В Игрите има чудовищни изисквания за качество. Механици, техници, пилоти, стратези, организатори, съпровождащи дейности… Парите, влагани в тях, са невероятни. Не знам колко си докарва мениджмънтът, но един добър състезател може да спечели милиони. Освен основното заплащане, премии за победа, за откриване на всеки нов състезател, когото намираме и тренираме… ами, ние получаваме повече пари, отколкото можем да харчим. Опасността е достатъчно голяма, за да си щастлив накрая — понякога повече от достатъчна. Особено в първия кръг, при откриването на игрите, тогава не ти остава минутка да придремнеш, тогава се бият четиридесет и осем изтребителя в един видео-блок… На вратата меко се звънна.

— А пък и има предостатъчно репортери за най-големите егоисти на света, като мен — каза тя и стана да отвори. — И естествено никой не може да познае кой ще спечели следващата война, всички просто чакат до двадесет и първи юни и я хващат по сателитната телевизия. Много народ се обзалага за фаворитите, естествено. Понякога те карат да се чувстваш като състезателен кон. Извинете за момент. — Тя отвори вратата.

Мъжът бе затулен зад огромен букет пролетни цветя.

— Горкичката ми любима — дочу се гласът му, — имаме ли нужда от съчувствие тази вечер?

— Крие! — Тя го обви с ръце и в рамката на вратата се очертаха две фигури в блестящи пилотски костюми — пеперуди сред цветя. Погледнах Лесли, попитах я мълчаливо дали не е време да потегляме. Алтернативното й аз щеше силно да се притесни, ако продължи да разговаря с хора, които приятелят й не може да види. Но когато се обърнах към вратата, разбрах, че няма да имаме такъв проблем. Мъжът бях аз.

— Какво правиш тук, любими? — възкликна Линда. — Нали трябваше да си в Тайпе, на третия кръг в Тайпе!

Мъжът сви рамене, погледна ботушите си и потри крак в килима.

— Ама страхотно сражение беше, Линди! — възкликна той.

Тя остана със зяпнала уста.

— Свалиха ли те?

— Само ме повредиха. Твоят водач на американската ескадрила е страхотен пилот. — Той спря, наслаждавайки се на изумлението й н избухна в смях. — Но не чак толкова страхотен. Той забравя, че белият дим не е черен дим. Вече бях в последен подход за кацане, спускам колесника, клапите и когато завивам, той ми се появява в прицела и го улучвам. Голям късмет! Директорът каза, че на екрана изглеждало прекрасно. Двадесет и две минутен полет! По това време Тайпе вече е извън обхвата, тъй че се свързвам с Шанхай Три. И чак като кацам, виждам там твоя самолет, черен като овца! Щом свършиха интервютата, казвам си: „Жена ми има нужда от малко ободряване…“

В този момент гой погледна към стаята, видя ни и се обърна към Линда.

— А, пресата ли? Да те оставя ли за малко?

— Не са от пресата — каза тя, като го гледаше в лицето. После се обърна към нас: — Ричард п Лесли, това е моят съпруг Кжиштоф Собиески, полският ас номер едно…

Мъжът не беше толкова висок, колкото мен, косата му беше по-светла от моята, веждите — по-тежки, якето му — алено п бяло с надпис „Ескадрила номер едно — отбор по въздушен бой на Полша“. Извън тези разлики, спокойно можех да кажа, че виждам собственото си смаяно отражение. Поздравихме се, докато Линда обясни колкото можа по-просто кои сме.

— Разбирам — колко неловко, обаче ни прие, защото жена му пи бе приела. — А там, у вас, откъдето идвате, много ли прилича на нашия свят?

— Не — отговорих аз. — На нас ни се струва, че вие сте изградили своя свят около Игрите. Като че ли елшата планета е увеселителен дом, нещо като карнавал. Това ни изглежда малко странно.

— Вие току-що ми разказахте, че вашият свят е изграден около войната, „истинска война“ — обмислено, предварително планирано масово убийство, планета, склонна към саморазрушение — каза Линда.

— Това именно е странно!

— На вас това може да ви изглежда като увеселителен дом — побърза да обясни мъжът й, — но ние имаме мир, достатъчно работа, благоденствие. Дори оръжейната индустрия процъфтява, обаче самолетите, корабите и танковете сега излизат на бой с безвредни оръжия, халостни куршуми и лазерни имитатори. Защо да се сражаваме, защо да се избиваме за нищо, щом можем да пуснем същите тези сражения по сателитната телевизия и да живеем, за да си харчим приходите от това? Никакъв смисъл няма да се избиваме заради едно сражение. Нима актьорите се убиват заради един филм? Игрите са голяма индустрия. Някои хора говорят, че залагането в Игрите е лошо, но ние смятаме, че е по-добре да се занимаваме с хазарт, отколкото да… как да кажа… да се самоунищожаваме, нали?

Той заведе жена си до канапето и докато говореше, я държеше за ръка.

— А и Линди не ви е казала какво облекчение е да не мразиш никого! Днес например виждам, че жена ми е улучена и свалена от китайски пилот. И какво — да полудея ли, да намразя човека, който я е победил, да намразя китайците, да намразя живота? Единственото, което бих възненавидял, това е да се окажа следващия път на мястото на горкия човек, когато моята Линди го вземе на прицел. Тя е американският ас номер две! — Той я погледна, а тя сви вежди. — Не ви го е казала, предполагам?

— Ще бъда номер последен, ако не се оглеждам — каза тя. — Никога не съм се чувствала толкова тъпо, Крие, никога не съм се чувствала толкова… тъкмо светва надписът, че съм улучена и фюит! двигателят излиза от строя! А в този момент профучава Цзяо и се тресе от смях…

Светлинните, които бяха светнали еднократно на телефона, сега станаха по-настойчиви. Накрая телефонът се раззвъня като луд: порой от спешни обаждания — продуценти, директори, представители на отбора, на града, заявки за интервюта от пресата и телевизията, спешни покани. Ако тези двамата живееха в нашето време, щяхме да ги помислим за рок-звезди на турне.

За толкова много неща имахме да ги питаме, помислих аз, но те не само трябваше да подготвят стратегията за утрешното отборно състезание, а и да си поговорят, да поспят.

Станахме, докато двамата бяха на телефона и мълчаливо им махнахме за довиждане. Линда закри слушалката с ръка.

— Не си тръгвайте! Само за малко ще… Крие също закри слушалката си.

— Почакайте! Ще вечеряме заедно! Моля ви, останете!

— Благодаря ви, но не — каза Лесли. — Вече ни отделихте премного време.

— Щастливо кацане и на двамата — казах аз. — И отсега нататък, мис Олбрайт, нека поглеждаме зад себе си, а?

Линда Олбрайт покри пламналото си лице в престорен срам и техният свят изчезна.