Ричард Бах
Едно (3)

— Сигурна ли си, че няма някаква карта? — попитах аз. Пай се усмихна. — Няма никаква карта. Толкова голяма част от един полет представлява разчитане на карта, помислих си аз. Слагаме една точка на хартията: Тук се намираме. Следваща точка: Тук искаме да отидем. Между тях — вихър от градуси, ориентировъчни данни и разстояния, направления и времена. А сега, в една безкрайна страна, която никога не сме виждали, компасът не работеше и ние нямахме никаква карта.

— Тук водач ви е интуицията — каза Пай. — Едно ниво от вас знае всичко, което трябва да се знае. Намерете това ниво, поискайте да ви направлява и се доверете, че ще ви изведе там, където най-много имате нужда да отидете. Опитайте.

Лесли веднага затвори очи и се опита да релаксира до мен, като правеше всичко възможно да следва напътствията й. Рисунката под нас се разгръщаше спокойно, нашата странна пътничка седеше безмълвно, а жена ми бе утихнала от толкова време, че можеше и да е заспала.

— Завий надясно — проговори най-сетне тихо Лесли. Не ми каза дали рязко надясно или плавно надясно, не ми каза на колко градуса да завия.

Избрах плавен, завъртях щурвала и хидропланът се наклони изящно в завоя.

След миг тя каза:

— Стига толкова…

Крилата се върнаха отново хоризонтално.

— Спускане около сто метра.

Натиснах лоста напред и се спуснахме по-близо до водата.

Това не е чак толкова странно, помислих си аз. Медиумите, които успяват да си спомнят други животи, минават мислено от където си искат — над стени, през врати — докато стигнат, където искат. Защо пък да ни изглежда странно, че и Сийбърд може да лети със същата сила? Нека той да намери това алтернативно ние, което вътрешният ни водач най-много иска да срещнем? А и да не стане така, какво губим?

— Завий пак надясно — каза Лесли. И почти веднага след това: — Направо. И още сто метра надолу.

— Така ще се окажем над самата вода — казах аз.

В рисунката долу нямаше никаква промяна: безкрайна плетеница, докъдето поглед стига. Дъги се извиваха и пресичаха, успоредни се редуваха с лъкатушещи, пресичащи се или ветрило-образни линии, пастелни багри се сменяха със сребристи. И над всичко искреше кристалното море на този странен свят.

Обърнах се към Пай, но в отговор тя ми отправи безмълвен поглед, казващ „Почакай и ще видиш“.

— Десен завой — каза Лесли. — Почти стигнахме. Съвсем лекичко наляво. Сега изключи и кацай!

Изключих и корпусът веднага докосна вълните. Лесли отвори очи от звука на водата и погледна толкова нетърпеливо, колкото мен, докато светът се разтваряше в пръски. Сийбърд изчезна, а заедно с него и Пай. Лесли и аз падахме като оловни през златистия сумрак между дърветата на речен бряг и през стената на една стара каменна къща.

Озовахме се в дневната, мрачна и сива, с нисък таван и камина с лавица в единия ъгъл, неравно рендосан дъсчен под и щайга от портокали за маса, до стената — разнебитено пиано. Дори светлината в стаята беше сива.

На стар стол пред пианото седеше слабичко момиче. Косите й бяха дълги и руси, дрехите — износени. Поставката за партитурите пред нея бе претрупана с тежки книги на Брамс, Бах, Шуман. Тя свиреше наизуст соната от Бетовен — прекрасни звуци за такъв разбит инструмент.

Лесли гледаше, обхваната от страх.

— Това е моят дом — прошепна тя, — къщата в Ъпър Блек Еди! Ричи, това съм аз!

Вгледах се. Жена ми бе споменавала, че не са имали достатъчно за ядене, докато растяла, но това момиче просто беше гладувало. Нищо чудно, че Лесли много рядко гледаше назад. И моето минало да беше толкова мрачно, и аз едва ли бих поглеждал назад. Момичето не ни забелязваше, свиреше така, сякаш се чувстваше на небето.

На кухненската врата се появи една жена и мълчаливо се заслуша в музиката. Държеше в ръка отворен плик. Тя беше дребничка и мила, но също толкова слаба и в износени дрехи като момичето.

— Мамо! — извика Лесли и гласът й пресекна. Жената не ни видя, не отговори. Тя изчакваше тихо, докато свърши музиката.

— Колко е красиво, миличка — каза тя зад гърба на момичето, като поклати печално глава. — Наистина прекрасно, гордея се с теб. Но в това няма бъдеще!

— Мамо, моля те… — каза момичето.

— Трябва да бъдеш реалист — продължи майка й. — Пианисти — с лопата да ги ринеш. Не забравяй какво ти каза свещеникът — сестра му никога не е могла да си изкарва прехраната от пианото. И това след като се е учила години и години!

— О, мамо! — Момичето вдигна отчаяно ръце. — Недей пак с тази сестра на свещеника! Не си ли помисляла, че сестрата на свещеника е ужасна пианистка? Тя не може да си изкарва прехраната, защото е ужасна!

Майка й не обърна внимание на това.

— Знаеш ли още колко много ще имаш да учиш? Знаеш ли колко пари струва училището?

Момичето стисна устни, вгледа се право напред в музиката си и мрачно кимна.

— Знам точно колко. Сега съм се хванала за три работи, мамо, аз ще си изкарвам парите. Жената въздъхна.

— Не ми се сърди, миличка. Само се опитвам да ти помогна. Не ми се иска да изпуснеш като мен тези чудесни шансове и после цял живот да се разкайваш. Изпратих снимката ти в Ню Йорк, защото знаех, че може да ти отвори пътя. Важното е, че ги спечели! Приели са те!

Тя постави плика на пианото.

— Погледни го поне. Имаш шанс да станеш модел в една от най-големите рекламни агенции в Ню Йорк и да прекратиш това безкрайно блъскане…не е работа да си келнерка, да почистваш къщи и да се преработваш до смърт!

— Не се преработвам до смърт!

— Погледни се! Отслабнала си като вейка. Въобразяваш си, че ще можеш дълго да издържиш така — да препускаш всеки ден до Филаделфия и обратно, понеже не можеш да си позволиш да останеш там повече от една нощ, а пък училището да го наблъскваш в два дни от седмицата. Няма да можеш. Ти си само на седемнадесет години, а вече си преуморена! Защо не се вслушаш в разума?

Момичето стоеше непреклонно, мълчаливо. Майка й я гледаше и кършеше ръце объркана.

— Всяко момиче би мечтало да стане модел, а ти искаш да се откажеш! Чуй ме, мила. Иди и опитай за година-две, спести колкото можеш и после продължи с тази твоя музика, ако още имаш желание.

Момичето пое плика и го подаде обратно през рамо, без да го погледне.

— Не искам да ходя в Ню Йорк — каза тя, като се опитваше да овладее гнева си. — Не ме интересува, че са ме избрали. Не искам да ставам модел. И не ме интересува, че ще трябва да се боря, щом това е нужно, за да мога да правя каквото обичам.

Майка й грабна писмото, загубила търпение.

— Само за това пиано ли можеш да мислиш?

— Да.

Момичето заглуши по-нататъшните приказки с ръце, като изпълни стаята с ноти от партитурата пред себе си, пръстите й ставаха ту пеперуди, ту стомана. „Как е възможно такива крехки ръце да имат толкова много сила?“, помислих си аз.

Майка й погледа още миг, извади писмото от плика, остави го отворено на касата от портокали и излезе през задната врата. Момичето продължи да свири.

От това, което ми. бе разказвала Лесли, знаех, че на другия ден ще има рецитал във Филаделфия. Тя ще стане сутринта в четири часа, за да поеме път от близо седемдесет километра — шест часа пеш, с автобус и тролейбус. През целия ден ще ходи на училище, вечер ще изнася рецитали. После ще спи на автогарата до сутрешните си уроци, като ще спестява от наема за стаята, за да си купува музика.

Лесли внезапно се отдръпна от мен, отиде до момичето и застана до него, без то да я забележи.

Гледах очарован музиката и си помислих: Колко странно! Тя беше нова. Това бяха същите партитури, които с пожълтели вече страници и досега стояха върху нашето пиано.

Накрая момичето се обърна към Лесли — бледо, самотно лице с черти като на майка си, а сините очи блестяха от гняв.

— Ако сте от агенцията за моделите — каза едва владеейки се тя, — отговорът ми е не. Благодаря, но не.

Лесли поклати глава.

— Аз не съм от Коновър — каза тя. Момичето продължително я изгледа, после стана права, зяпнала от удивление.

— Ти си… Ти приличаш на мен! — развълнувано каза тя. — Ти си аз! Нали? Жена ми кимна. Момичето я оглеждаше.

— Но ти си пораснала!

Тя стоеше, обкръжена от своята мизерия и своите мечти и гледаше в бъдещето си, втренчила се беше безмълвно в жена ми и накрая каменната й стена от решителност се пропука.

Тя се отпусна в стола си и покри лице с ръцете си.

— Помогни ми — проплака тя, — моля те, помогни ми!

 

Моята жена коленичи пред детето, което бе била и вдигна поглед към него:

— Всичко е наред — успокояваше я тя. — Всичко ще бъде наред. Ти си толкова щастливо момиче! Наистина!

Момичето се изправи, погледна я невярващо и избърса сълзи с длани.

— Щастлива ли? Ти наричаш това щастие? — Тя успя да се усмихне през поточетата сълзи.

— Щастлива, надарена, привилегирована. Ти намираш това, което обичаш! Толкова малко хора го намират на твоята възраст. А някои не го намират никога. Ти вече знаеш.

— Музиката.

Жена ми кимна и стана права.

— Ти имаш толкова дарби: ти си блестяща и талантлива, обичаш своята музика и си решителна като малцина. Нищо не може да те спре!

— Но защо трябва да съм толкова бедна! Ако само… Това пиано е… слушай! — Тя удари четири пъти клавишите — осем ноти в светкавични октави. Дори аз можах да забележа, че вътре имаше скъсани струни. — Сол диез и Ре изобщо не свирят, а не можем да си позволим акордьор… — Тя удари с юмрук пожълтелите клавиши. — Защо!

— За да успееш да си докажеш, че с решителност, обич и упорит труд можеш да се издигнеш над мизерията и отчаянието. И може би някой ден ще срещнеш друго дете, което живее в бедност. И когато тя ти каже: „О, на теб всичко ти е лесно, защото си прочута пианистка, ти си богата, а аз нямам дори какво да ям, и мога да се упражнявам само на тази вехтория… ти ще можеш да й предадеш част от своя опит и да й помогнеш да устои.“

Момичето се позамисли.

— Разхленчих се — каза тя, — а не знам защо. Ужасно мразя да хленча!

— Няма нищо лошо, ако ми се оплачеш — каза Лесли.

— Ще мога ли да удържа? Ще имам ли успех? — попита момичето.

— От твоя избор зависи, повече отколкото предполагаш. — Лесли ме погледна. — Ако никога не изоставяш това, което има значение за теб, ако то има за теб толкова голямо значение, че да искаш да се бориш с всички сили, за да го постигнеш, тогава ти обещавам, че ще имаш много успешен живот.

Тежък живот, защото пътят към съвършенството не е лесен, но добър живот.

— А бих ли могла да имам лесен и лош живот?

— И това зависи от твоя избор. В очите й проблясна дяволитост.

— Ами лесен и щастлив живот? Двете се разсмяха.

— Възможно е — отговори Лесли. — Но ти няма да избереш лесен живот, нали?

Младото момиче я погледна одобрително.

— Искам да правя точно това, което си правила ти!

— Не, ти ще следваш собствената си посока — каза Лесли с тъжна усмивка, — ще изминеш собствения си път.

— Ти щастлива ли си?

— Да!

— Тогава искам да правя каквото ти си правила. Тя изгледа внимателно момичето за миг, решена да й довери най-лошото.

— Не съм сигурна дали би искала. Аз съм имала толкова ужасни времена, че изобщо не ми се е живеело повече. Не веднъж. Мигове, когато съм се опитвала да сложа край…

Момичето взе думите от устата й.

— И аз!

— Знам — каза Лесли. — Знам колко ти е било тежко да продължаваш.

— Но ти си успяла. Как?

Лесли се извърна настрани, стеснявайки се да й каже.

— Приех да работя в Коновър. Изоставих пианото.

Момичето занемя, неспособно да повярва.

— Как си могла? А какво… какво стана с твоята обич и решителност? Л се.!! п се обърна.

— Знам как я караш във Филаделфия — как спиш на автогарата, а парите за наема и храната спестяваш, за да си купуваш музика. Мама би припаднала, ако научеше. Ти през цялото време си на ръба на катастрофата.

Момичето кимна.

— И аз бях същата — каза Лесли. — Тогава загубих едно от местата, където работех, и не можех да издържам повече, непрекъснато гладувах. Бях в отчаяние, полудявах просто, но трябваше да се примиря — мама беше права.

Обещах си, че ще отида в Ню Йорк само за една година, ще работя денем и нощем, ще спестявам всеки цент и ще спечеля достатъчно, за да успея да се дипломирам… — Изречението свърши в замислен спомен.

— Но не спечели нищо ли?

— Не… спечелих доста. Отначало успехът ме обсипваше като пороен дъжд: първо като модел, после телевизията. До една година вече бях в Холивуд по договор с „Туенти Сенчъри Фокс“, правех филми. Но това беше успех в бизнес, който не обичах. Никога не се чувствах достатъчно добра или достатъчно хубава; никога не изпитах чувството, че там съм си на мястото.

Но това ми даваше възможност да помагам на семейството си, затова беше неоправдано да напусна и да се върна към музиката. И продължих в киното, не защото бях направила този избор, аз просто останах там, а това бе пасивен избор.

Тя поспря за малко, вглъбена в миналото.

— Сърцето ми не беше в тази работа, разбираш ли, затова можех да си позволя само ограничен успех. Всеки път, когато се зададеше опасност да премина тази граница, аз отхвърлях някое предложение, или изчезвах нанякъде, или се разболявах — все нещо измислях, за да го проваля. Никога не съм приемала, че успеха наистина ме интересува.

Последва миг мълчание — и двете размишляваха над думите й.

— Но можех ли да се оплаквам от хубавите неща, които ми се случваха? Не можех с никого да споделям. Чувствах се самотна. Години наред бях нещастна. — Лесли въздъхна. — Та така. Когато се отказах от музиката, аз получих толкова много успех, колкото можех да понеса. Получих приключения, предизвикателства, вълнуващи неща, огромно познание…

— Не звучи чак толкова зле… — каза младото момиче.

Жена ми кимна:

— Знам. Затова ми беше толкова трудно да го проумея, толкова трудно да се оттегля. Но години по-късно разбрах, че когато съм се отказала от музиката, аз съм се отказала от шанса си за спокоен, радостен живот, през който да правя неща, които наистина обичам. Или поне за дълго съм се отказала.

Слушах я изненадан. Едва сега виждах какво е могло да бъде, какво е изоставила жена ми, когато е прескочила от музиката към ледовете на холивудската си кариера.

Момичето изглеждаше напълно объркано.

— Добре, това е било истината за теб, но ще бъде ли вярно за мен? Какво би трябвало да правя аз?

— Ти си единственият човек на света, който може да отговори на този въпрос. Открий какво истински желаеш и го прави. Недей да изменяш на решението си цели двадесет години, щом можеш още сега да избереш посоката на своята любов. Какво искаш истински?

Тя знаеше от сега.

— Искам да се уча. Искам да правя всичко блестящо — каза тя. — Искам да дам на света нещо изключително!

— И ще го постигнеш. Какво друго?

— Искам да бъда щастлива. И не искам да бъда — Да. И какво друго? Тя се включи в играта.

— Искам да вярвам, че животът има някакво предназначение, което му дава смисъл, някакво водещо начало, което да ми помага и в трудни, и в добри времена. Но това не е религията, защото съм опитвала, наистина опитвах, но вместо отговори, получавах само: „Имай вяра, чедо мое“.

Лесли сви вежди, като си спомни.

Младото момиче продължи, станало внезапно стеснително.

— Иска ми се да вярвам, че има на света и някой друг, който се чувства така самотен, като мен. Иска ми се да вярвам, че ще се открием един друг и… и ще се обичаме, и никога повече няма да бъдем самотни!

— Слушай — каза жена ми. — Всичко, което казваш, всичко, в което искаш да вярваш, вече е действителност. Още известно време ти може и да не намериш някоя част от него, друга част може да дойде дори още по-късно, но това не му пречи да бъде действителност в тази минута!

— Дори този някой, когото ще обичам ли? Има ли наистина някой за мен? И гой ли е истина?

— Той се казва Ричард. Искаш ли да се срещнеш с него?

— Да се срещна с него сега! — възкликна тя и очите й се изпълниха с удивление.

Моята жена ми протегна ръка. Излязох иззад момичето, зарадван, че този аспект на тъй любимата жена е пожелал да се срещне с мен.

Тя ме погледна, загубила дар слово.

— Здрасти — казах аз, изпитвайки известен страх. Колко странно бе да видя това лице — тъй различно от жената, която обичах, и толкова същото!

— Изглеждате много… толкова… голям за мен — откри тя най-после тактичния начин да каже стар.

— По времето, когато ще ме срещнеш, ти ще обичаш по-възрастни мъже — казах аз.

— Аз не обичам по-възрастни мъже — каза жена ми, като ме прегърна през кръста. — Аз обичам този по-възрастен мъж…

Момичето ни наблюдаваше.

— Имате ли нещо против да ви попитам… истински щастливи ли сте заедно? — Тя го произнесе с такъв глас, сякаш трудно можеше да повярва.

— По-щастливи, отколкото можеш да си представиш — казах аз.

— Кога ви срещам? Къде? В Консерваторията ли?

Да й кажа ли истината? Че това ще й коства още двадесет и пет години, един неуспешен брак, други мъже? Че ще й трябва още живот-и-половина от тук, където бе застанала — пред пораздрънканото й пиано — преди да се срещнем?

Предадох с поглед въпроса на жена ми.

— Ще бъде след известно време — каза тя деликатно.

— О!

Това след известно време би я накарало да се почувства по-самотна от всякога. Тя се обърна към мен.

— А вие какъв сте решил да бъдете? — попита ме тя. — И вие ли сте пианист?

— Не — отговорих. — Аз пилотирам самолети… Тя погледна разочарована към Лесли.

— … но се уча да свиря на флейта.

Явно беше, че не й правеха впечатление флейтисти-любители. Тя подмина това, решена да открие по-светлата ми страна и се наведе изпитателно към мен.

— На какво можете да ме научите — попита тя, — какво знаете!

— Знам, че всички ние сме на училище — отговорих аз. — И имаме някои задължителни предмети: Оцеляване, Прехрана и Подслон — продължих многозначително. Тя се усмихна гузно, разбрала, че съм чул тайната й за спестяваните пари. — Знаеш ли какво още знам?

— Какво?

— Че нито доводите, нито фактите, нито споровете ще те накарат да промениш каквото си намислила. Твоите проблеми за нас са лесни за решаване; всеки проблем е лесен за решаване, след като вече си намерил отговора. Но дори собственото ти бъдещо аз, материализирано от празния въздух пред теб, да ти разкаже дума по дума какво те чака през следващите тридесет и пет години — дори това няма да те накара да промениш каквото си решила. Единственото нещо, което изобщо ще се измени, това е собствената ти, лична, индивидуална интуиция!

— Искаш това да го науча от теб ли? — засмя се тя. — Цялото ми семейство ме смята за инат и чудак. Много биха се ядосали, ако те чуят да ме насърчаваш в това.

— Защо според теб сме дошли да те видим? — попита Лесли.

— Защото сте помислили, че ще се самоубия ли? — попита момичето. — Защото ви се е искало някакво ваше бъдещо аз да е идвало при вас, като сте били на моята възраст и да ви е казало: не се притеснявай, ти ще оцелееш! Така ли е?

Лесли кимна.

— Обещавам да оцелея — каза момичето. — Нещо повече, обещавам ви един ден да се радвате, че съм живяла, обещавам ви, че ще се гордеете с мен!

— Аз се гордея с теб! — каза Лесли. — И двамата се гордеем с теб. Моят живот беше в твоите ръце и ти не ми позволи да умра, ти не се предаде, когато всичко около теб беше отчайващо. Може би ние не сме се върнали назад, за да те спасим, може би сме се върнали, за да ти благодарим, че си ни отворила пътя, за да стане възможно Ричард и аз да се открием един друг и да бъдем толкова щастливи. Може би сме се върнали, за да ти кажем, че те обичаме.

Светът около нас започна да се тресе, мрачната сцена се замъгли и ние отново бяхме изтеглени.

Момичето разбра, че си отиваме и избърса сълзите от очите си.

— Ще ви видя ли пак?

— Надяваме се, че да… — отговори Лесли през своите сълзи.

— Благодаря ви, че дойдохте! — извика момичето след нас. — Благодаря ви!

Сигурно за нея бяхме изчезнали, защото през синевата видяхме как тя се сведе над пианото, обвесила за миг глава. После седна на стария стол и пръстите и затичаха по клавишите.

 

Мрачната стая изчезна в летящи ситни пръски и в грохота на двигателя.

Пай отдръпна ръка от щурвала, настани се на задната седалка и ни загледа — една топла подкрепа.

— Тя имаше толкова тежък живот! — обади се Лесли, като изтриваше сълзите си. — Беше толкова самотна! Честно ли е ние да получаваме наградите за нейния кураж и тежък труд?

— Не забравяйте, че тя си избра такъв живот — каза Пай. — Значи тя е избрала и наградите.

— А какви са наградите? — попита Лесли.

— Не е ли тя сега част от вас?

Разбира се, помислих си аз. Радостта й от нейната музика, упоритото й, заинатено съзнание, дори тялото й — изваяно и завършено от годините на решения — не беше ли тя сега с нас, докато летяхме?

— Мисля, че да — отговори Лесли. — Но просто се чудя какво ли й се е случвало по-нататък…

— Всичко й се е случвало — каза Пай. — Тя остана при своята музика и не остана, замина за Ню Йорк и не замина, тя е прочута концертираща пианистка, тя се самоуби, тя е учителка по математика, тя е филмова звезда, тя е политически деец, тя е посланик в Аржентина. При всеки завой в живота ни, всеки път, когато взимаме някакво решение, ние ставаме родители на всички наши алтернативни аз, които произлизат от него. И вие сте просто една от нейните дъщери.

Задържах хидроплана в хоризонтален полет на петдесетина метра височина над водата и намалих газта на крейсерска скорост. Не беше нужно да се издигаме високо, при положение, че целият свят беше място за кацане.

Под нас се носеха рисунките — безкрайни подводни пътеки.

— Доста сложно, а? — казах аз.

— Прилича на килим — каза Пай. — Нишка по нишка — така е просто. Но опитай се да го тъчеш по цели метри и тогава става доста заплетено.

— На теб липсват ли ти по-раншните ти аз? — попитах нашия водач. — Липсваме ли ти ние? Тя се усмихна.

— Как може да ми липсвате, когато никога не се разделяме. Аз не живея в пространство-времето. Аз съм винаги с вас.

— Но, Пай — казах аз. — Ти имаш тяло. Може и да не е съвсем същото като нашите, но е с някакви размери, някакъв вид…

— Не, аз нямам тяло. Вие възприемате моето присъствие и вие сте избрали да го възприемате като тяло. Има широк спектър от други представи, които можехте да предпочетете и всяка от тях върши работа, и никоя от тях не е истинна.

Лесли се обърна да я погледне.

— Каква по-висша представа бихме могли да изберем?

Обърнах се и аз и видях синьо-бяла звезда от чиста светлина и дъга в кабината. Светът стана ослепително бял.

Извърнахме се. Стиснах очи, но ослепителното сияние продължаваше да бучи. После пожарът изчезна. Пай ни докосна по рамената и ние отново можехме да виждаме.

— Извинявайте — каза тя, — много непредвидливо от моя страна! Вие не можете да ме видите такава, каквато съм, не можете да ме докоснете такава, каквато съм. Ние не можем с думи да кажем цялата истина, защото езикът е неспособен да описва тези неща… За мен би било лъжа да кажа аз, без това да означава вие-ние-всички-дух-Едно, но пък ако не говоря с думи, значи да загубя шанса да разговаряме. По-добре добронамерени лъжи, отколкото мълчание или въобще да не разговаряме.

Очите ми още пламтяха от ослепителната светлина.

— За Бога, Пай, кога ще се научим да правим това!

Тя се засмя.

— Вие вече сте това. Това, което трябваше да научите в пространство-времето, е да се пазите от ослепителната си светлина! — усмихна се тя.

Чувствах се по-озадачен от всякога и нервен от това, че се нуждаем от тази личност. Колкото и любезна да изглеждаше, тя държеше контрола над нашия живот.

— Пай, когато пожелаем да се върнем от тези алтернативни наши аз, в които кацаме, как ще можем да задвижим самолета, за да ни измъкне?

— На вас изобщо не ви е нужен самолета. Нито рисунката. Вие ги създавате със своето въображение и можете да правите с тях каквото пожелаете. И какъвто си го представите, такъв изглежда вашият свят.

— Да си представя, че вдигам ръка към лоста ли? Как мога да посегна към лоста, когато се намирам в някакъв друг свят? Как мога да бъда на две места едновременно? Ако ти не ни беше измъкнала оттам, ние щяхме да си останем в 1952 година!

— Вие не сте на две места едновременно, вие сте навсякъде в едно и също време. И вие управлявате думите си, а не те вас. Искате ли да опитате още веднъж?

Лесли докосна коляното ми и пое управлението.

— Да опитаме, мили — каза тя. — Казвай накъде да летим.

Потънах дълбоко в седалката и затворих очи.

— Право напред — казах аз, почувствал се глупаво. Със същата лекота можех да кажа „право нагоре“.

Двигателят известно време помърмори спокойно. После, макар и да не видях нищо, аз усетих внезапно чувство за цел в тъмнината.

— Завий надясно — казах аз. — Карай надясно.

Усетих как самолетът се наклони, докато тя завиваше. После видях светещи нишки и как една тънка ивица мъгла се разпростря вертикално, а друга — хоризонтално. Бяхме в ляво от мястото, където се пресичаха, и приближавахме към центъра.

— Добре. Наклони.

Пресечката приближаваше и започна да влиза във фокус.

— Почни спускане. Леко наляво…

Сега картината в съзнанието ми беше ясна и точна, сякаш маркирана от стрелките на системата за кацане. Колко реално изглежда нашето въображение!

— Още малко надолу — казах аз. — Насочени сме към центъра. Още малко наляво. Вече сме готови за приводняване, нали?

— Още около метър — отговори Лесли.

— Добре. Сега. Изключи двигателя.

Чух как вълните бръснаха корпуса на летящата лодка, отворих очи, за да видя как светът изчезва, обгърнат във водни пръски. После всичко стана черно с неясни сребристи сенки, които потрепваха покрай нас в мрака, докато спирахме.

Озовахме се на огромно бетонно поле… въздушна база! Сини светлинки, маркиращи пътеките за рулиране, писти в далечината, кацнали реактивни самолети-изтребители, сребърни в лунната светлина.

— Къде сме? — прошепна Лесли.

Изтребителите, редица след редица, бяха американски реактивни самолети Р-86Р Сейбър. Моментално разбрах къде се намираме.

— Военно-въздушната база Уилямс, Аризона. Школата за изтребители. Годината е 1957 — промърморих аз. — Тук обичах да се разхождам нощем, за да бъда при самолетите.

— Защо шепнем? — попита тя.

В този момент патрулиращ джип на военната полиция зави зад края на редицата самолети и се насочи към нас. Той намали скорост, зави около един самолет и спря вдясно от нас.

Не виждахме военния полицай, но чухме гласа му.

— Извинете, сър — каза той, — бихте ли показали документите си за самоличност?

Отговори нисък глас — няколко срички, които не можах да разбера.

— На мен го казва — казах на Лесли. — Спомням си този…

— Разбира се, сър — чух другия глас. — Просто правим проверка. Няма проблеми.

Миг по-късно джипът даде на задна, после включи на първа скорост, форсира, изрева и зави покрай самолета. И да ни беше видял шофьорът, по нищо не пролича. Преди да успеем да отскочим, фаровете блеснаха като ослепителни слънца в очите ни.

— ПАЗИ СЕ! — извиках аз, но твърде късно. Лесли изпищя.

Джипът връхлетя челно срещу ни и премина през нас невъзмутимо, после отмина, увеличавайки скоростта си.

— О, бях забравил — казах аз. — Извинявай.

— Трудно се свиква с това! — каза тя, останала без дъх.

Край крилото на самолета се появи една фигура.

— Кой е там? Наред ли сте?

Беше в тъмен екип за полет с яке, самият той смътен призрак в лунната светлина. По якето съзирах бели бродирани нашивки с отличителните черти на младши лейтенант.

— Ти иди — пошепна Лесли. — Аз ще остана тук. Кимнах и я прегърнах, после заобиколих крилото, за да отида при него.

— Наред съм. Разрешете да се присъединя към вас — казах му аз и се усмихнах в себе си, понеже и след толкова години гласът ми прозвуча като на кадет.

— Кой е?

Защо трябваше да задава такива трудни въпроси?

— Сър — отвърнах аз, — младши лейтенант Бах, Ричард Д., А-О-Три-Нула-Осем-Нула-Седем-Седем-Четири, сър!

— Майз, ти ли си? — разхихика се той. — Какво си дошъл тук да се правиш на клоун?

Фил Майзънхалтър, помислих си аз. Какъв приятел беше той! Десет години по-късно щеше да бъде мъртъв, свален с неговия Р-105 във Виетнам.

— Не е Майз — казах аз. — Ричард Бах е, това си ти от бъдещето, тридесет години след тази нощ. Той се взря в мрака.

— Кой си ти?

Ако ще караме дълго така, помислих си аз, по-добре ще е вече да посвикнем с този въпрос.

— Аз съм ти, лейтенант. Аз съм ти, но с малко повече житейски опит. Аз съм човекът, извършил всички грешки, които ти ще направиш, но все някак оцелял.

Той се приближи още, като ме разглеждаше в мрака, все така смятайки, че това е някаква шега.

— Аз да правя грешки ли? — каза той с усмивка. — Трудно е да го повярвам.

— Ако предпочиташ, наречи ги ненадейни поучителни опити.

— Смятам, че ще ги избегна — каза той.

— Ти вече направи една голяма грешка — продължих да го притискам аз, — като постъпи при военните. Сега хитрото ще е да напуснеш. Тоест, не хитрото, а мъдрото ще е да напуснеш.

— Ха! — възкликна той. — Аз тъкмо завърших школата за летци! Още не мога да повярвам, че съм пилот от военно-въздушните сили, а ти ми разправяш да напусна? Хубава работа. И какво друго знаеш?

Той явно ме смяташе за някаква игра и приемаше да влезе в нея.

— Добре — казах аз, — в миналото, спомням си, аз смятах, че използвам въздушните сили, за да се науча да летя. Но фактът е, че Въздушните сили ме използваха мен, а аз не го знаех.

— Но аз знам това! — каза той. — Аз обичам страната си, представи си, и ако трябва да се сражаваме, за да запазим свободата й, аз ще отида!

— Помниш ли лейтенант Уайът? Разкажи ми за лейтенант Уайът.

Той ме погледна косо, смутено.

— Казваше се Уайат — поправи ме той. — Инструктор по предполетни тренировки. Преживял беше нещо в Корея и беше малко откачил. Заставаше пред класа ни и изписваше с големи букви на дъската: УБИЙЦИ! После се обръщаше към нас с лице като самата ухилена смърт и казваше Това сте вие. Та това беше Уайат.

— Знаеш ли какво ще научиш в бъдещето си, Ричард? — казах аз. — Ти ще разбереш, че лейтенант Уайат е бил най-здравомислещият човек, когото изобщо си срещал във Военно- въздушните сили.

Той поклати глава:

— Знаеш ли, понякога съм си представял какво ли би било да се срещна с теб, да поговоря с човека, който ще бъда след тридесет години. Но ти не приличаш на него. Ни най-малко! Той се гордее с мен!

— И аз се гордея с теб — казах му. — Но по съвсем други причини от тези, които си представяш. Аз се гордея с теб, защото знам, че правиш най-доброто, което умееш да правиш. Но не се гордея, че най-доброто, което умееш да правиш, е да се хванеш доброволно да убиваш хора, да обстрелваш с ракети и напалм села, пълни с ужасени жени и деца.

— Като нищо ще го правя! — каза той. — Аз ще летя с прехващачите „въздух-въздух“ от противовъздушната отбрана!

Не казах нищо.

— Да, именно противовъздушната отбрана ми харесва…

Само го погледнах в тъмното.

— Ей, аз служа на страната си и ще правя всичко, което…

— Ти можеш да служиш на страната си по десет хиляди други начина — казах аз. — Кажи ми, защо си тук? Достатъчно ли си откровен пред себе си, за да го осъзнаеш поне?

Той се поколеба.

— Защото искам да летя.

— Ти умееше да летиш и преди да постъпиш във Военновъздушните сили. Ти можеше да летиш с „Чесна“ и „Пайпър Къб“.

— Те не са… достатъчно бързи.

— Не като на плакатите в наборната служба, нали? „Месните“ не са като самолетите във филмите.

— Не — отговори той след известно мълчание.

— Та защо всъщност си тук?

— Привлича ме съвършената им техника… — Той проверяваше себе си с цялата откровеност, на която се бе научил. — Има нещо в самолетите-изтребите-ли… ц тях има някакво великолепие, каквото няма в нищо друго.

— Кое им е великолепното?

— Това великолепие идва от… съвършенството на нещо. Да летиш с такъв самолет… — Той ласкаво потупа крилото на „Сейбъра“. — Ами, не трябва да се блъскам в калта, не съм вързан за някакви бюра, сгради или каквото и да било на земята. Мога да се нося по-бързо от звука, на повече от дванадесет хиляди метра височина — където на практика няма никакво друго живо същество. Нещо в мен знае, че ние не сме наземни създания, тоест — ние нямаме граници — и начинът да се доближа най-много до този истинен живот е като летя с един такъв самолет.

Разбира се. Точно затова бях копнял за скоростта, блясъка, шеметното профучаване. Никога обаче не бях го обличал в думи, нито дори в мисли. Просто го чувствах.

— Ненавиждам, че слагат бомби на самолетите — каза той. — Но не мога да го предотвратя. Иначе нямаше изобщо да съществуват машини като тази.

Без теб, помислих си аз, войната ще умре. Прокарах ръка по корпуса на „Сейбъра“. До този ден го бях смятал за най-прекрасния самолет, който някога е бил построен.

— Красив е — казах аз. — Красива стръв.

— Стръв ли?

— Бойните самолети са стръв. А ти си рибата.

— Тогава кое е въдицата?

— Въдицата ще те убие, когато разбереш какво е — отговорих аз. — Въдицата е, че ти, Ричард Бах, човешко същество, си лично отговорен за всеки мъж, жена и дете, които убиеш с това нещо.

— Един момент! Аз не съм отговорен, аз нямам нищо общо с тези решения! Аз се подчинявам на заповеди…

— Заповедите не са оправдание, военно-въздушни-те сили не са оправдание, не е оправдание и войната. Всяко убийство ще те преследва до смъртта ти, всяка нощ ти ще се събуждаш сред викове, за]ото отново и отново ]е убиваш всеки, когото си убил.

Той се наежи.

— Слушай, ако ни нападнат, без военно-въздушните сили … Аз съм тук, за да отбранявам нашата свобода.

— Ти каза, че си тук, защото искаш да летиш и заради великолепието.

— Моят полет брани моята страна…

— Точно това, дума по дума, казват и другите. Руските войници, китайските войници, арабските войници, мобилизираните войници на всяка мобилизарана нация. Те заучават: „В Нас Вярваме Ние“. „Да отбраняваме Родината, Отечеството от Тях“. Но тяхното Тях, Ричард, си ти!

Дързостта му внезапно изчезна.

— Спомняш ли си моделите-самолети? — попита ме той, почти умолително. — Хиляди модели на самолети и един мъничък аз, който лети с всеки от тях. Спомняш ли си катеренето по дърветата, за да погледнеш от високо надолу? Аз бях птица, която искаше да лети. Спомняш ли си как се хвърляше от кули, като си представяше, че летиш? Помниш ли първия път на лупинга в Лунапарка „Пол Маркъс“? Дни наред вече не бях същият. И никога повече не бях същият!

— Точно така е планирано? — Планирано ли?

— Щом се научиш да гледаш — картинки. Щом се научиш да слушаш — приказки и песни. Щом се научиш да четеш — книги, значки и афиши, знаменца, филми и статуи, традиции, уроци по история, полагане на клетви, козируване пред знамето. Има едно Ние и има едно Те. Те ще ни нападнат, ако Ние не сме бдителни, подозрителни, разгневени, въоръжени. Подчинявай се на заповедите, прави каквото ти казват, отбранявай страната си.

Подтиквай момчешкото любопитство към машини, които се движат: автомобили, кораби, самолети. После разположи пред него наедно място най-съвършените от тези вълшебни машини — в армията, във въоръжените сили на всяка страна по света. Набутай шофьорите в милион-доларови танкове, запрати обичащите морето да командват ядрени кораби, предложи на копнеещите за летене — на теб, Ричард, — най-бързите самолети в историята, съвсем и само за теб и ти ще носиш този ослепителен хермошлем и ще изпишеш името си на стената в пилотската кабина!

Пускат ти уловки: „Достатъчно ли си добър? Достатъчно ли си издръжлив?“ После те хвалят: „Елит! Най-съвършеното оръжие!“ Драпират те в знамена, слагат ти нашивки на джоба, черти на раменете, медали с лъскави ленти, загдето правиш точно каквото са ти казали онези, които ти дърпат конците.

Рекламните плакати в наборните бюра не казват истината. Афишите показват свръхзвукови самолети. Те не ти казват: „Между другото, ако не загинеш, като летиш с този самолет, ти ще умреш на кръста на собственото си чувство за отговорност, заради хората, които си убил с него.“

Това не са някакви други глупаци, Ричард, това си ти, захапал стръвта и горд с нея. Горд като някаква огромна, свободна риба-меч в красивата ти синя униформа, хванат на въдицата на този самолет, теглен от кордата към собствената ти смърт, собствената ти самоотвержена, горда, почетна, патриотична, безсмислена, глупава смърт.

А на Съединените щати няма да им пука, на военновъздушните сили няма да им пука и на генералите, които издават заповедите, няма да им пука. Единственият, на когото ще му пука, че си убил хората, които ще убиеш, това си ти. На теб и на Тях, на техните семейства. Какво великолепие, Ричард…

Обърнах се и се отдалечих от него, като го оставих до крилото на изтребителя. Толкова ли е предопределен живота ни от втълпените псевдоистини, че нищо не може да се промени?, помислих си аз. Щях ли аз да се променя, щях ли да се вслушам в себе си, ако бях той?

Той не заговори по-високо, нито извика след мен. Говореше така, сякаш не беше забелязал, че съм си тръгнал.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз нося отговорността?

Какво странно чувство. Аз разговарях със себе си, но неговото мислене не беше моето, за да може да се промени. Ние можем да преобразим живота си само в този миг-вечност, който е нашето „сега“. Придвижим ли се само на един момент от това сега, изборът вече не е наш, а на някого другиго.

Напрегнах се, за да чуя гласа му.

— Колко души ще убия? Тръгнах обратно към него.

— През 1962 година ще те изпратят в Европа с 478-ма Тактическа ескадрила. Това ще бъде наречено „Берлинската криза“.

Ти ще запаметиш маршрути до една първостепенна и две второстепенни цели. А пет години по-късно от сега има доста добър шанс да пуснеш водородна бомба над Киев.

Наблюдавах го.

— Градът е известен предимно с издателска и филмова индустрия, но за теб ще бъдат от значение разпределителната гара насред града и завода за инструментално оборудване в околностите му.

— Колко души…?

— През гази зима в Киев ще има деветстотин хиляди души и ако ти се подчиниш на заповедите, тези няколко хиляди, които оцелеят, ще съжаляват, че и те не са загинали.

— Деветстотин хиляди души!

— Неовладян гняв, засегната национална гордост, сигурността на свободния свят — казах аз, — ултиматуми един след друг…

— И аз ще… ти пусна ли бомба? — Той беше стегнат като стомана, докато слушаше бъдещето си. Отворих уста да кажа „не“, руснаците се въздържаха, но мозъкът ми пламна от гняв. Едно алтернативно аз от някакво изтребление от друго минало ме стисна за врата и заговори яростно, глас-бръснач, който отчаяно се мъчеше да излезе. - Разбира се, че я пуснах! Не задавах въпроси, също като теб! Мислех си, че щом има война, Президентът е този, който разполага с всички факти, той взима решенията, той носи отговорността. Никога, докато не излетях, не бях се замислял, че Президентът не може да бъде отговорен за пускането на бомбата, защото Президентът не умее да управлява самолет.

Мъчех се да се овладея, но не можех.

— Президентът не може да различи бутон за изстрелване на ракети от кормилен педал, Главнокомандващият не знае как да включи двигателя и изрулира по пистата — без мен той би бил само един безвреден глупак във Вашингтон и светът щеше да се размине с неговата ядрена война. Но, Ричард, оня глупак има на разположение мен! Той не знае как да избие милиони хора, затова аз го направих вместо него! Неговото оръжие не беше бомбата, неговото оръжие бях аз! Но тогава още не ми беше хрумнало, че само неколцина от нас по света знаят как и че без нас можеше и да няма война! Аз унищожих Киев, можеш ли да го повярваш, аз изпепелих деветстотин хиляди души, защото някакъв луд… ми наредил да го направя!

Лейтенантът ме гледаше със зяпнала уста.

— Военно-въздушните сили учат ли ви на етика? — изсъсках аз. — Имали ли сте някога часове, наречени „Отговорност на бойните пилоти“? Никога не сте имали и няма и да имате някога! Военно-въздушните сили казват: изпълнявай заповедите, прави, каквото ти каже твоята страна, независимо дали е права или греши. Тя не ти казва, че ще трябва да живееш със своята съвест, прав или неправ. Ти изпълняваш своята заповед да изгориш Киев и шест часа по-късно един приятел, когото ти наистина би харесвал, пилот на име Павел Чернов, изпълнява своите заповеди и изпепелява Лос Анжелос. Всички загиват. Ако ще трябва да убиеш себе си, когато избиваш руснаците, тогава защо изобщо да ги убиваш!

— Но аз… аз положих клетва да изпълнявам заповеди!

Разяреният внезапно пусна гърлото ми от отчаяние и изчезна. Усетих отново гласа на разума.

— Какво могат да ти направят, ако пощадиш милион животи, ако не изпълниш заповедите? — попитах аз. — Ще те нарекат непрофесионален пилот? Ще те изправят пред военен съд? Ще те убият? Това по-лошо ли ще бъде от онова, което си причинил на град Киев?

Той ме изгледа продължително, в мълчание.

— Ако можеше да ми кажеш нещо, което аз да ти обещая, че ще запомня — проговори накрая той, — какво би ми казал? Че се срамуваш от мен ли?

Въздъхнах, внезапно изпитал умора.

— О, момчето ми, много по-лесно щеше да ми бъде, ако ти не поемаше нищо и просто държеше, че си прав като изпълняваш заповеди. Защо трябваше да си толкова свястно момче?

— Защото аз съм вие, сър — отговори той. Усетих докосване по рамото и вдигнах очи към сиянието на златиста коса в лунната светлина.

— Ще ме представиш ли? — каза Лесли. Сенките очертаваха една вълшебница в нощта.

Аз моментално се стегнах, доловил какво възнамерява да направи тя.

— Лейтенант Бах — казах аз, — запознай се с Лесли Париш. Твоята душа-чифт, твоята бъдеща жена, жената, която си търсил и която ще намериш в края на множество авантюри — в началото на най-хубавото.

— Здравей — каза тя.

— Аз… ъ-ъ… здравейте — запъна се той. — Какво каза … моята жена ли?

— Има една млада Лесли в този момент — каза тя, — която тъкмо започва кариерата си и се пита кой ли си ти, къде си, кога ли ще се срещнете…

Младежът беше направо зашеметен от вида й. Години наред той я бе сънувал, обичал, знаел бе, че тя го очаква някъде по света.

— Не мога да повярвам — каза той. — Вие от моето бъдеще ли сте?

— Едно от твоите бъдещета — каза тя.

— Но как можем да се срещнем, къде сте вие сега?

— Ние не можем да се срещнем, преди да си напуснал военните. А в други бъдещета ние изобщо никога не се срещаме.

— Но щом сме души-чифт, ние трябва да се срещнем! — каза той. — Душите-чифт са родени да прекарат живота си заедно!

Тя отстъпи назад от него, съвсем малка стъпка.

— А може би не.

Тя никога не бе изглеждала така прекрасна, както през тази нощ, помислих си аз. Колко ли силно желае той да полети през времето, за да я намери!

— Не мислех, че нещо би могло… каква сила може да държи разделени душите-чифт? — попита той.

Дали сега заговори моята съпруга или една алтернативна Лесли от нейното собствено различно време?

— Скъпи мой Ричард, — попита го тя, — в това бъдеще ли, в което ти бомбардираш Киев, а твоят руски приятел, пилотът, бомбардира Лос Анжелос? Студиото в „Туенти Сенчъри Фокс“, където ще работя аз, е на по-малко от километър от центъра на експлозията. Аз ще бъда мъртва секунда след като падне първата бомба.

Тя се обърна към мен, през очите й прелетя ужас — целта на живота ни бе унищожена. Има разни бъдещета — викаше това друго нейно аз… — душите-чифт не винаги се срещат!

Аз бързо отидох при нея, ръцете ми я обгърнаха и я притиснах в прегръдката си, докато премина ужасът й.

— Ние не можем да го променим — казах аз. Тя кимна, мъката й отмина и тя разбра преди мен.

— Ти си прав — каза тя тъжно и обърна лице към лейтенанта: — Това не е наш избор. Това е твой избор.

Най-доброто, което можехме да кажем, го казахме. Най-доброто, което бяхме научили, вече го знаеше и той.

Някъде в нашето същевременно бъдеще Лесли направи каквото й беше казала Пай. Моментът за заминаване бе дошъл и като затвори очи и си представи света от рисунката, тя натисна напред лоста за управление на Сийбърд.

Нощното небе и самолетите-изгребители във въздушната база се разтърсиха покрай нас, лейтенантът извика „Почакайте…!“

И отминаха назад.

Боже господи, помислих си аз. Жени, деца и мъже, влюбени и хлебари, актриси и музиканти, комедианти, доктори и библиотекари — лейтенантът щеше да ги избие всичките най-безпощадно, когато заповяда някой Президент. Кученца, птици, дървета, цветя и фонтани, книги, музеи и картини, той ще изгори и собствената си душа-чифт до смърт и нищо, което бихме му казали ние, няма да го спре. Той е аз, а не мога да го спра!

Лесли прочете мислите ми и ме хвана за ръка.

— Ричард, любими, чуй ме. Може би не сме могли да го спрем — каза тя. — Но може и да сме успели.