Пейо Яворов
Сафо

„Най-сетне, Аттис!… Тук, сред тия мраморни колони,

аз пях в копнение с наведена глава;

под сянката на тия пеноцветни клони

аз шепнах на любов заветните слова

тъй дълго — и едно ги ехото повтори.

Най-сетне! Моя… Нека те света съзре!

Сияние — далечни арфи: то в простори с

ияй и пей под ласка огнена море.

Приплисва доле там, на първото стъпало,

и в немощ гине уморената вълна.

Какво ли нея из безкрая е подбрало?

Предчувствие за тебе може би, — една,

единствено свещена цел за смърт… Ревниви

долитат, гинат уморените вълни.

Но ти си в моите обятия щастливи

        и в тях ще те огряват всички дни!“

 

— Сафо, божествена…

 

        „И, Аттис, — ето, що ли,

кажи, що друго като твоята коса

би могъл смъртен от безсмрътните да моли?

Кълна се в тебе, нивга утренна роса

не е по-светли на зората отразила

припламналите къдри. И ръце кои

за покривало на богиня тая свила

тъй нежна са изпрели? Свилени струи

сред тях две бели гълъбици са заспали…

Гърдите ти на Афродита са олтар:

две гълъбици… Кръвоцветните корали

на техните глави — еднн достоен дар

за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува

една вълшебна роза: май е, — тя цъфти —

и, Аттис, дал е Олимп вснчко ономува,

комуто я в забрава днес отдаваш ти!“

 

— Сафо, как страдаш — !

 

        „Не. Не си ли тук — и моя?

Една за друга две земята ни роди.

И как мъчително те дирех сред безброя

по гмежни пътища, по глъчните стъгди!

Ти бе на утрото в усмивката прозрачна

и цял ден аз те дирех, до последна мощ;

ти гледаше през погледа на вечер здрачна

и аз безсънна те сънувах цяла нощ.

И страх ме е, дете! — Дете благоуханно,

нима си вече яв, не си ли още сън?

Усещам твоя дих — и колко ми е странно,

че трепетна сега гориш от мене вън…

Но ти си моята душа! Аз знам: душата

представа в сетен час пред взора поразен.

О Аттис, о измама дивна на мечтата…

Че ти си моята душа — и ти си в мен!“

 

— Сафо…

 

        „Аз искам поглед в погледа бездънен

и до безчувствие приплетени ръце, —

словата, медените капки в шемет сънен,

риданието на примиращо сърце! —

Не… В тъмен взор светкавици внезапни; пламък

на кръвоцъфнали страни; отчаян мах

за глътка въздух; от гърди оттласнат камък;

мъгли — и освежителния техен прах!

Отгатната стократно плът — и все незнайна, —

безбрежна нощ и неочаквана зора…

И сепването на продумалата тайна:

на вечността полуразкритите недра…

Мечта, душата ми лежи пред мене нага,

попукали са устните й жад и зной;

душа, мечтата ми е облак пълен с влага —

и нека те удави нейния порой!“…