Пейо Яворов
Ний бяхме две деца

Ний бяхме две деца; но ей години

изминаха: — ний бяхме две деца.

И пролет увенчала бе глави ни

с цветята си. И нашите сърца

ликуваха, от нея съчетани.

За рожбата ни тя в живота нов

прошепна име. Две души избрани —

злочеста рожба: нашата любов.

 

Ний бяхме две деца възрадвани безумно

от рожбата на нашите души.

Понесохме я ний тогава шумно

в света. Но зноя летен изсуши

венците ни, а вятъра наесен

обрули и последното листце…

Последен знак… Товара, мил понесен,

немил остана в моите ръце…

 

Години дълъг ред — и вред отрова,

че аз не те намирам. Зле видял,

еднъж ли с радост спрях, та в мъка нова

да тръгна пак! И тъмен потъмнял,

наоколо от пътища нашарен,

простора се открива. Прах, мъгли

къде са те прикрили! Претоварен,

й кого товара свой ща раздели!