Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (6)

ГЛАВА ШЕСТА

На следващата утрин Корбет се събуди преди камбаните на градските църкви да зазвънят за утренна. Беше сива, мъглива утрин, през нощта бе навалял още сняг. Корбет, който вече можеше да си позволи да постави стъкла на прозорците, беше доволен, че е сложил и нови дървени капаци, допълнителна преграда срещу пронизващия вятър. Стаята му бе скромно обзаведена, но просторна; червени, зелени и сини вълнени тъкани висяха по белосаните стени. В голям дъбов шкаф бяха наредени чаши и чинии. Имаше маса, пейка, ниско столче и богато резбован стол със странични облегалки и алена възглавничка. Корбет бе махнал от пода тръстиката и сламата, които събираха прах и мръсотия, и бе похарчил много пари за дебел килим, за който малцината му посетители му завиждаха. По-голямата част от стаята се заемаше от огромно дъбово легло, покрито с тъмносиня завивка и плътен балдахин, който не само му осигуряваше уединение, но и го пазеше от хапещия студ.

Корбет вече беше запалил мангала, като внимаваше някоя искра да не хвръкне и да предизвика пожар. Също тъй предпазлив беше със съда с въглени, поставен на масата, за да затопля стаята и сребърния свещник с четири свещи, които сега горяха с трепкащ пламък, придавайки уют на помещението. Той издърпа изпод леглото обкован с желязо сандък, отключи го и извади най-топлите си ризи, роби, панталони и чифт здрави ботуши. После изрови колана, който бе носил по време на сраженията в Уелс. От друг сандък измъкна дълга и зловеща на вид уелска кама и тънка сабя в ножница. Отиде до стойката с легена и кърпите, и изми лицето и ръцете си, ругаейки под нос студа. Когато свърши, заключи сандъка, върна го под леглото, угаси огъня и свещите и оглеждайки за последен път стаята, излезе и изкачи стълбите към малкото таванско помещение, където спеше Ранулф.

Жилището на прислужника му беше в пълен безпорядък и Корбет се усмихна тъжно. Спомни си предишната нощ, когато бе обикалял из „Сейнт Пол“, търсейки прислужника си, само за да го намери пиян като скот в една от външните кухни. Ранулф беше пирувал с остатъците от пиршеството, пиейки кани вино и перчейки се с положението си и среброто, което можел да даде на хубавата кухненска прислужничка, която убеждаваше да прекара нощта с него. Ругаейки и крещейки, той бе измъкнат от Корбет на студа и заведен по тъмните тесни улички обратно на Бред Стрийт. Ранулф беше заплашвал господаря си, беше го обвинявал, че е аскет, който му забранява и най-малките удоволствия. Корбет го бе влачил по пътя, без да обръща внимание на възраженията му. Само два пъти беше спрял: веднъж, за да го остави да повърне и втори път, за да го натопи в една поилка за коне. Леденостудената вода беше отрезвила Ранулф, макар че докато стигнат Бред Стрийт, той се бе вдървил от студ и господарят му трябваше да го качи по стълбите и да го сложи да си легне.

Много пъти Корбет го бе предупреждавал да не пие без мярка и да внимава какво говори. Сега щеше да продължи с урока. Взе каната с ледена вода и бавно я изля върху рошавата глава на Ранулф. Слугата му се събуди с вик, плюене и ругатни и ако не беше видял израза на Корбет, сигурно щеше да го удари в лицето.

— Ти, мастър писарю — дрезгаво процеди той през стиснати зъби, — си много жесток човек.

— А ти, мастър Ранулф — насмешливо му отвърна Корбет, — си много глупав човек. Няколко пъти ти наредих, когато сме по кралски дела, да внимаваш колко пиеш, защото, ако езикът ти се развърже, когато не трябва, това може да ни струва живота, да не говорим, че кралските войници могат да ни арестуват по обвинение в държавна измяна!

Корбет грубо изблъска Ранулф от леглото. Прислужникът беше напълно облечен, макар и събут и Корбет го накара да седне, преди да му подаде ботушите.

— Обуй ги! — нареди той. — Слез и се облекчи на улицата. Стомахът ти сигурно е като помийна яма. Няма да ти позволя да умиришеш къщата!

Ранулф нахлузи ботушите, погледна гневно мургавото, напрегнато лице на господаря си, взря се в присвитите му очи и реши, че отмъщението може да почака. Щеше да намери време, да изчака вечно мрачният Корбет да се понапие в някоя кръчма и да му върне жеста. После шумно слезе по стълбите.

Малко по-късно, доволен, че е последвал съвета на Корбет, Ранулф се върна; но господарят му не беше приключил с него. Нареди му да се върне в стаята си, да се измие и преоблече. Едва когато и двамата бяха пременени във вълнени панталони, високи ботуши и наметки с качулки, излязоха на улицата.

Корбет беше решил да не вземат конете, оставени в конюшнята на една кръчма на Бред Стрийт. Вместо това щяха да повървят, защото на места снегът достигаше до коленете. Целият град сякаш бе покрит с бял килим; снегът под краката им беше замръзнал, а ледът висеше на огромни игли, подобни на застинали сълзи, от извитите стрехи на къщите. Завиха по Чийпсайд. Оживената улица, обикновено пълна със сергии и магазини, беше пуста. Големите къщи на търговците, построени от дебели дъбови греди и измазани в бяло, високи по три-четири етажа, бяха със спуснати капаци и чергила, освен онези, които носеха градския герб — фигурата на свети Павел с позлатена глава и посребрени крака на яркочервен фон. Снегът се беше свлякъл от гербовете и те блестяха още по-ярко поради белотата наоколо. Призрачна фигура на монах бързо премина покрай тях; бялото расо щеше да се слива със снега, ако не беше скъпият епитрахил на раменете му, който прикриваше последното причастие, явно носено на някой болен. Две уморени момчета, които отчаяно се опитваха да запазят свещите си запалени, вървяха пред него.

Вляво от Корбет се издигаше огромната мрачна сграда на „Сейнт Пол“, чийто купол все още бе покрит със сняг. Тя върна писаря към проблемите му, докато, почти напълно изтощени от ходенето из снега, стигнаха до квартала на кланиците. Тук с каруци караха вътрешности, лой и други отпадъци от касапниците, за да ги изхвърлят в река Флийт. Един-два товара вече бяха се озовали там, оставяйки локви кръв и дори снегът не можеше да притъпи отвратителната воня. С лица, закрити от хапещия вятър, те минаха през вече отворените врати на Нюгейт. Ранулф спря да ругае, защото тук в сградата зад портите, се намираше ужасният затвор, където преди много години бе прекарал една нощ, очаквайки да бъде обесен. Почувства как гневът му към Корбет гасне и навеждайки глава, за да се предпази от вятъра, продължи да се мъкне след господаря си, чудейки се колко още ще вървят. Минаха през градските порти, вдясно от които беше голямата канавка, дълбока два метра, а на места широка до три, където изхвърляха градските боклуци. През лятото тя вонеше ужасно, но сега, покрита с лед, служеше за игра на няколко момчета, които, привързали пищялни кости към обувките си, се пързаляха по нея. Под замръзналата повърхност Ранулф видя трупове на кучета и котки.

Корбет и Ранулф вървяха през откритите поля на Смитфийлд, минаха покрай почернения дръвник на мястото за екзекуции и тръгнаха към величествения островърх портал на болницата „Сейнт Бартолъмю“. Портата беше отворена, затова влязоха и тръгнаха покрай високите стени, покрай конюшни, ковачници и други постройки. Самата болница беше голяма сграда, към която водеха няколко стъпала. Тук Корбет спря един прислужник-мирянин и го помоли да повика отец Томас. Старецът кимна, усмихна се беззъбо със стичаща от ъгълчето на устата слюнка и се отдалечи. Изчакаха пред вратата. Корбет усещаше мириса на счукани билки и други аромати, които не разпознаваше. Най-накрая, висока, прегърбена фигура излезе отпред. Когато позна Корбет, лицето на мъжа се набръчка от усмивка и той протегна ръце.

— Хю, радвам се да те видя — сложи ръце на раменете на писаря, наведе се и го прегърна здраво.

— Отец Томас — каза Корбет, — да ти представя моя прислужник и другар — добави той кисело — Ранулф-ат-Нюгейт.

Отец Томас се поклони и тясното му, подобно на конско лице прие учтиво и тържествено изражение, сякаш го представяха на английския крал. Двамата с Хю се познаваха от студентските си дни в Оксфорд. Писарят винаги се беше възхищавал на този висок, грозноват мъж с дружелюбни очи и неизменна усмивка. Той бе учил в болниците на Париж и Салерно и познанията му за билките бяха несравними.

Отец Томас ги поведе из дългото помещение. То беше чисто и преметено; дебели вълнени килими покриваха стените, капаците на прозорците бяха затворени, а върху тях, за да смекчат суровата болнична атмосфера, бяха спуснати пъстри завеси. От двете страни на пътеката имаше редици легла; до всяко стоеше ниско столче, а в долния му край — малък, облицован с кожа сандък. Послушници и монаси тихо минаваха от легло на легло и раздаваха лекове. Корбет смяташе, че повечето лекари не умеят да лекуват, но тук поне братята от „Сейнт Бартолъмю“ правеха смъртта спокойна и позволяваха на болните да умрат с достойнство. Отец Томас ги въведе в малка, белосана стая, оскъдно обзаведена с две маси, пейка, няколко стола и мангал. Покрай стените имаше рафтове, на които бяха наредени гърнета със счукали билки, чието ухание беше още по-приятно в студената зимна утрин. Отец Томас ги покани да седнат и им поднесе греяно вино в дървени чаши. Ранулф с мъка преглъщаше, макар да беше благодарен за горещата ароматна течност. Когато се разположиха удобно, отец Томас заобиколи масата, седна и се приведе напред, смръщил тревожно чело.

— Е, Хю, защо си дошъл да ме видиш? Добре ли си?

— Искам да поговорим за отровите, отче Томас — отвърна Корбет и отбеляза със задоволство изненадата в очите на свещеника.

После потупа дългите костеливи пръсти на приятеля си.

— Стига, отче — продължи той. — Не съм дошъл, за да ти се изповядам. Вярно, обикновено не говоря и за отрови, но сега искам да ми разкажеш за различните видове.

Отец Томас направи гримаса и колебливо изреди няколко отрови — от растения като беладона и напръстник. Постепенно се отпусна и започна да описва подробно всяка от тях — как се прави, как се дава, страничните й ефекти и възможните противоотрови. Докато говореше, Ранулф, който не разбираше някои от думите, осъзна едно: потайният му господар смяташе, че свещеникът, който беше умрял предишния ден в „Сейнт Пол“, е бил отровен. Освен това, онзи, който го бе отровил, сигурно го бе направил по време на службата, защото всички смъртоносни отрови, които отец Томас описа, действаха за минути.

Най-накрая свещеникът млъкна и Хю кимна.

— Навярно знаеш защо съм дошъл.

Отец Томас поклати отрицателно глава и разпери ръце.

— Ние тук си имаме собствени дела, Хю. До мен рядко достигат новини — усмихна се той, — освен вести за повишенията ти. Мина много време откак бяхме заедно в колежа. Оксфорд ми се струва толкова далеч. Странно — той погледна през тесния прозорец към заледените поля отвън, — когато погледнеш назад, имаш чувство, че всичко е ставало през лятото. Не си спомням да съм учил по време на зимата или когато е било студено. Сякаш винаги е било слънчево.

Хю се усмихна в знак на съгласие. Когато си спомнеше за дните в Оксфорд или женитбата си с Мери, всеки ден, всеки спомен сякаш беше на фона на лятото, на горещото слънце, тучната зелена трева, дърветата, чиито листа шумолят на тихия вятър; бърборенето на дъщеричката му, нежното присъствие на жена му. Може би затова съществуваха спомените — за да те сгряват и да те изпълват със сили за бъдещето.

Корбет сви рамене, стана, наведе се към отец Томас и го целуна по челото.

— Повярвай ми — каза той, — пътищата, по които вървя сега, макар и изпълнени със злини, каквито не би могъл да си представиш, са по-леки благодарение на нашето приятелство и спомените, които споделяме.

Отец Томас стана, стисна ръката на Хю и негодувайки, че писарят не идва да го види достатъчно често, ги поведе обратно към входа на болницата.

Следван от мърморещия Ранулф, Корбет пое по дългия път обратно през Смитфийлд и Нюгейт. Градът вече беше оживен; сергиите работеха, платнищата, опънати пред входовете на магазините, за да ги предпазват от студа, бяха свалени. Колона затворници, водени от Нюгейт към съда в Уестминстър, мина покрай тях; бяха оковани, на глезените, китките и вратовете имаха железни букаи, които ги караха да се влачат едва-едва из снега. Някои от тях, млади момчета и момичета, бяха боси и надаваха жални викове, когато разраняваха ходилата си върху твърдия лед и камъните под него. Група блудници, задържани от приставите, задето бяха обикаляли по улиците предната вечер, отиваше към затвора; алените им рокли и качулки бяха разкъсани и на главите им бяха сложени бели островърхи шапки на покаяници. Отстрани разкъсани редици от уморени войници отвръщаха на мръсните подмятания или жестове на жените с удари или груби псувни. Просякиня притича към Корбет. Едното й око липсваше, ноздрите й бяха разядени от някаква ужасна болест; към гърдите си плътно притискаше хленчещо бебе.

— Ayez pitte! Смилете се!

Корбет спря. Жената говореше нормански френски. Може би някога е била знатна дама, изоставена любовница, която сега се бе озовала на дъното, тук, в канавките и мръсотията на Нюгейт и Флийт.

— Ayez pitte! — повтори тя.

Корбет бръкна в кесията си и й подаде две сребърни монети. Жената се усмихна и се обърна. Тогава той осъзна, че не носи бебе, а коте. Беше опитна просякиня, „украсила“ лицето си с ужасни рани, за да предизвиква съжаление.

Корбет сухо се усмихна на Ранулф.

— Не е ли странно? Дори когато искаш да проявиш съчувствие, може да сгрешиш.

Ранулф сви рамене, той не разбираше господаря си, нито импулсивната му проява на щедрост; стори му се странна за човек, който само преди няколко часа го беше извлякъл от леглото и го бе захвърлил в ледения сняг. Продължиха нататък, завиха наляво по Олд Дийнс Лейн и излязоха на Боуърс Роу, насочиха се на юг по Флийт Стрийт, прекосиха замръзналата канавка, после минаха покрай манастира на кармелитите, Темпъл, Грейс Ин и богаташките дървени къщи на правниците с позлата по фронтоните, преди да излязат на главната улица, която водеше към двореца и абатството Уестминстър. Посрещна ги сцена на трескаво оживление: правници с раирани качулки, съдии в червени роби, обшити с хермелин, предшествани от пристави, чиновници и някой и друг рицар от двореца. Всички се държаха с обичайната важност, с която благородниците подчертаваха ранга си и по-лесно налагаха желанията си.

Корбет и Ранулф си пробиха път сред тях, минаха покрай часовниковата кула и се изкачиха по широкото стръмно стълбище в централната зала на Уестминстър. Корбет много пъти бе идвал тук. Обикновено работеше в кралската канцелария, която се намираше там, където кралят решеше да се проведе процесът; понякога на юг от реката в Елтам, в Тауър или в двореца Шийн, или в някое от кралските имения в далечно графство. Но накрая винаги се връщаха в Уестминстър. Тук, в алковите на голямата зала, се намираха различните съдилища, хазната, гражданският съд, а на подиума — и Кралският съд, където върховният съдия, подпомаган от другите кралски съдии, решаваше найтежките и отговорни дела в името на краля. Около залата имаше лабиринт от коридори, малки стаи и канцеларии; кралските пратеници, надзорници и превозвачи, надзорникът на строежите, надзорникът на кралското домакинство, шамбеланът — всеки имаше своята малка империя.

Корбет се радваше, че за известно време е освободен от сложните взаимоотношения, които владееха дворцовата управа, защото като главен писар на съда го местеха постоянно от едно място на друго. Обикновено присъстваше, когато кралят подпечатваше документи с Големия печат на Англия, заедно с бароните, които трябваше да ги ратифицират. В няколко случая само той и кралят бяха присъствали, когато писма, подпечатани с Тайния печат бяха разпращани на чиновници, шерифи, пристави или кралски пълномощници в различните графства. Корбет обичаше работата си. Харесваше му да пише, да проучва ръкописи, да подготвя пергаменти; радваше го да пише върху прясно изстъргало с пемза парче пергамент от най-добро качество, обичаше мириса на съхнещо мастило и добре подострени пера. Изпитваше вълнение, когато му донесяха писма за преписване и задоволство, когато изпращаше съответните отговори.

Сега, за трети или четвърти път, кралят го беше помолил да изпълни важна задача. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Корбет би признал, че се бои. Предишните му мисии го бяха отвели в чужбина и го бяха изправили срещу могъщи фигури в мрачните квартали на Лондон, където владееше беззаконието. В Уелс и Шотландия го бяха обвинили в предателство, няколко пъти бяха посягали на живота му. Той не си правеше илюзии: знаеше, че е въпрос на време да се провали с гръм и трясък и да си навлече гнева на Едуард, или да го сполети някоя тежка злополука. И тогава какво? Кралят можеше да го захвърли като ненужен парцал или безполезно парче пергамент, изметено като ланшна шума. На кого щеше да липсва? По свой начин той обичаше Ранулф, но и за него не си правеше илюзии. Само Мейв в Уелс… Корбет спря и погледна към един от големите прозорци на залата. Вече беше средата на януари, а за последен път я беше видял миналата есен. Изминалото време само увеличаваше болезнения му копнеж по нея. Ако се замислеше за нежното лице на Мейв, дългата руса коса, съвършената й закръглена фигура, всяка радост щеше да бъде заличена от тежко униние. Знаеше, че не може да отиде в Уелс, а времената бяха такива, че не бе възможно тя да тръгне на път към Лондон. Трябваше да се погрижи да уреди нещата и да види какво ще произлезе накрая.

Може би затова се боеше — повече от всякога искаше да живее. Боеше се да умре, да не му се случи нещо, което да му попречи да види Мейв, да се ожени за нея и двамата да заживеят заедно. Защото какво щеше да стане, ако умреше? Каква полза от жилищата на Бред Стрийт, в Олдърманбери или от другите му притежания — малкото заключено ковчеже при златаря в Чийпсайд или празното, изоставено имение в Съсекс? Каква полза щеше да има от тях, ако тялото му гниеше в някой общ гроб или лондонска канавка?

Корбет бръкна под наметката си и неволно докосна дългата кама, която висеше на колана му. Важен чиновник, облечен в алено и синьо, с грижливо направена прическа, веднага му препречи пътя. Носеше бял жезъл, отличителен белег на стюард на Голямата зала. Той сложи ръка на гърдите на Корбет в знак, че не може да продължи. Самодоволното му лице грейна от удоволствие, че ще може да упражни властта си и гърдите му се издуха като на врабец. При други обстоятелства Корбет би се разсмял, но сега яростно впи поглед в свинските му черти.

— Спираш ли ме, сър?

— Спирам те, сър — отвърна надутият глупак, — защото си въоръжен в присъствие на Кралския съд, а това е престъпление! — Той щракна с пръсти към група войници да арестуват Корбет, когато писарят рязко удари с длан рамото му.

— Как се казваш?

В очите на мъжа се появи предпазливост. Корбет не беше пиян, нито изглеждаше луд; само човек, сигурен в себе си, би направил подобно нещо с кралски служител.

— Как се казваш? — сурово повтори писарят.

— Едмънд де Нокъл — отвърна надутият глупак.

— Слушай, Едмънд — каза Корбет и стисна рамото му с всички сили, докато го видя да примигва от болка, — името ми е Хю Корбет. Аз съм главен писар в Кралския съд, специален пратеник по въпросите, свързани с тайния печат. Ако искаш да ме арестуваш, твое право е, но те уверявам, че преди денят да е свършил, аз ще се върна напълно въоръжен в тази зала, а ти, нахален глупако, ще бъдеш затворен в Маршалсий — мъжът се канеше да се извини, но Корбет го пусна. — Сега, мастър де Нокъл, ни заведи при краля.

Почервенял от неудобство, Едмънд де Нокъл се направи, че! не забелязва хиленето на Ранулф, обърна се и ги изведе от залата. Слязоха по някакви стълби и тръгнаха по виещ се коридор. Корбет много добре знаеше къде е кралят. Кралската стая беше близо до канцеларията, където се държаха писмата и печатите. Де Нокъл доближи до голяма врата с железни решетки и почука леко, но Корбет, на когото му беше дотегнало от него, го отблъсна и потропа по-силно. Чу краля да казва „Влез“, затова отвори вратата и влезе, следван от Ранулф.