Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

На следващата сутрин Корбет стана рано, почти забравил страховете, тревогите и преживяванията от предишната вечер. Виното бе успокоило нервите му и той възнамеряваше да разреши мистерията около смъртта на Дьо Монфор веднъж завинаги. Задачата му бе тежала като воденичен камък на шията и той беше ядосан, че слепотата го е държала на едно място като престъпник в пранги. Събуди Ранулф и разпита сънения прислужник какво е направил предишната вечер. Остана доволен, че съветникът е бил уведомен за смъртта на убиеца и трупът е бил отнесен. После нареди грубо на Ранулф да го последва в „Сейнт Пол“ и без да обръща внимание на мърморенето му колко неблагодарни са някои господари, особено висшестоящите писари от съда, го изрита от вратата. Прислужникът захленчи, че е гладен, затова спряха на една сергия и си купиха топъл хляб, който Корбет бутна в ръцете на Ранулф с нареждането да яде по пътя.

Сутрешната мъгла започваше да се вдига и слабото слънце вече се провиждаше, когато влязоха в пустия двор на „Сейнт Пол“. Катедралата беше заключена, но в залата на катедрения съвет цареше суматоха.

Шотландецът Етрик мрачно ги уведоми какво се беше случило. Духовниците станали на изгрев за литургия и научили ужасната новина, че сър Филип Плъмптън е бил зверски убит — въжето все още била около врата му. Корбет затвори очи и прошепна кратка молитва за душата на пълничкия, наивен свещеник, която щеше да се срещне със Създателя. Остави шотландеца да го отведе до стаята на убития духовник на втория етаж. Там огледа отгоре-отгоре трупа; очите на свещеника бяха широко отворени и на лицето му беше изписан ужасът от смъртта. Корбет се прекръсти и каза на Етрик, че иска да разпита някои от прислужниците. Отхвърли протестите на шотландеца, настоявайки, че разпитът е важен и трябва да бъде извършен веднага. Писарят тайно се надяваше, че не говори с убиеца, но дори да беше така, това само щеше да ускори събитията и може би да помогне за разкриването му.

Изброените прислужници бяха доведени и подробно разпитани; Корбет ги върна към дните след смъртта на Дьо Монфор. Кой ги е викал? Кой е разпределял задълженията, им? Когато остана доволен, ги накара да напуснат катедралата и да не се връщат поне четири дни. Даде им три сребърни монети, за да купи мълчанието им, и уреди да напуснат бързо района на катедралата. След това заедно с Ранулф се отправиха към близката кръчма. Корбет, въоръжен с меч, кама и облечен в ризница под туниката, не беше сигурен, че убиецът на Дьо Монфор няма да предприеме нов опит за убийство, макар и толкова скоро след провала на предишното. Ако се движеше сред хора и избягваше пустите улици, щеше да се чувства в безопасност. В кръчмата той изненада Ранулф с щедростта си, поръчвайки най-хубавия ейл и обилна храна. Щом прислужникът се нахрани, Корбет го помоли да намери някой от по-младите си приятели или познати и да го доведе колкото се може по-скоро в кръчмата. Прислужникът погледна озадачено господаря си и се канеше да възрази, но суровият израз на Корбет го убеди, че ще бъде безполезно.

Два часа писарят очаква завръщането на Ранулф. Младежът, когото доведе, беше подходящ за целите на Корбет. Той се представи като Ричард Талис, но писарят, без да обръща внимание на дружелюбния му поздрав, го натовари с пратеническа мисия: трябваше да отиде в катедралата „Сейнт Пол“, да намери определен свещеник и да го попита дали би изслушал преди вечерня изповедта на човек, който смята, че е извършил ужасен грях и иска да го сподели само с него. Талис изглеждаше изненадан и Корбет помисли, че ще му откаже, но след като две златни монети смениха собственика си, Ричард обеща да направи всичко възможно и ако писарят не получи други новини от него, може да смята работата за свършена.

През останалата част от следобеда Корбет остана в кръчмата, наслаждавайки се на ейла, докато внимателно прехвърляше в ума си наученото през последните няколко дни. Смяташе, че е открил убиеца на Дьо Монфор, провалилия се цареубиец, убил Плъмптън и поръчал неговото убийство. Почувства се много доволен, че е разкрил истината, но смяташе, че ще бъде напразно да се изправи пред виновника с доказателствата. По-добре беше да го остави сам да признае вината си и да получи възмездие.

Часовете сякаш се влачеха, но най-накрая Корбет реши, че е дошло време да се върне в „Сейнт Пол“. Ранулф, който беше прекарал следобеда, влизайки и излизайки от кръчмата по задачи, трябваше да го придружи. Той, разбира се, охотно се съгласи, защото усещаше, че господарят му е близо до успеха. Ранулф познаваше Корбет и знаеше, че по своя хитър начин ще накаже убиеца и тъй като мразеше охранените свещеници и лицемерната им набожност, нямаше намерение да пропуска развръзката. Но Корбет настоя прислужникът му да остане далеч от него.

Когато влязоха, катедралата беше празна. Заради зимата работата спираше рано следобед, а и вътре беше толкова студено, че малцина се задържаха повече, отколкото беше необходимо. Корбет отиде до изповедалнята, където свещеникът опрощаваше греховете на разкаялите се. Тя представляваше дървена решетка, прикрепена за една колона. Свещеникът седеше от едната страна с гръб към нея, докато каещият се коленичеше на малко дървено столче от другата. Корбет коленичи и зачака. Чу шум откъм олтара, отваряне и затваряне на врата, тих шум от стъпки, които приближаваха към изповедалнята. Свещеникът седна, произнесе тихичко „In nomine Patris“, последвана от „benedicte“ и тихо подкани Корбет да започне изповедта си. Шепнешком, за да не разпознаят гласа му, писарят започна с обичайния ритуал.

— Прости ми, отче, защото съгреших.

Той каза кога се е изповядвал за последен път и спомена първите прегрешения, които му дойдоха наум, и макар да се намираше в опасност, се усмихна сухо, осъзнавайки, че повечето от тях бяха похотливи мисли или гняв към Ранулф. Чу как свещеникът се размърда, ядосан, че е бил разкарван за да опрости такива дребни грехове. Затова се овладя, стисна камата си и започна най-страховитата изповед в живота си.

— Отче, знам името на един убиец — бързо продължи той, — който е убил двама души, искал е да убие богопомазания ни крал и се опита да премахне още един човек — свещеникът отново се размърда, но Корбет безмилостно продължи. — Отче, какво да правя? Трябва ли да запазя това за себе си? Или да го предам на властите?

Свещеникът се обърна към решетката.

— Не, мастър Корбет — изсъска Робърт дьо Лус. — Дошъл си точно, където трябва.

На слабата светлина в катедралата Корбет видя суровите му, гневни очи. Усети, че човекът е луд, не като бедните умопобъркани по улиците, а луд от омраза. Заплахата в очите на Дьо Лус беше осезаема.

Корбет изпита внезапен страх и се зачуди дали това драматично изправяне пред убиеца, беше най-разумният му ход.

— Дойдох — каза той, изоставяйки преструвките, — за да ти кажа какво знам. И да те накарам да признаеш истината. Ти, Робърт дьо Лус, ковчежник на катедралата „Сейнт Пол“, втори по ранг духовник в тази църква, си убил Уолтър дьо Монфор по време на литургия, опита се да ме убиеш, защото бях близо до истината и си удушил Филип Плъмптън, защото той също те е разкрил. В сърцето си вярвам, макар да не мога да го докажа, че си възнамерявал да убиеш негово величество краля, че отровата в потира е била предназначена за него.

— И откъде знаеш всичко това, умни писарю? — изсъска Дьо Лус.

— Потирът — отвърна Корбет — първо беше подаден на свещениците отдясно на Дьо Монфор, Ивдън и Етрик, преди да премине наляво към Плъмптън, теб и Бласкет. Знаел си, че Ивдън само ще се престори, че пие, така че ще остане достатъчно вино, за да прикрие отровата, която си излял вътре, когато пое потира от Бласкет. И кой би забелязал ловките ти ръце? Колегите ти току-що щяха да са се причестили и да стоят с наведени глави и затворени очи. Според логиката ти или Плъмптън можехте да сте отровителите. Плъмптън е мъртъв, оставаш ти. Само че си забравил едно нещо: Hostian pacis — целувката на мира. Дьо Монфор трябваше да подаде потира на краля, но преди да го направи — да отпие още веднъж. Така пропадна планът ти да убиеш краля. Дьо Монфор пи от отровното вино и веднага умря. В суматохата ти си взел потира и под епитрахила си излял остатъка от отровното вино върху дрехите си. То едва ли е било много — петима души бяха пили от него, а Дьо Монфор — два пъти. Потирът е малък, в него не се събира много вино. Но когато отидох до олтара след смъртта на Дьо Монфор, видях, че е почти пълен. Предполагам, че след като си избърсал чашата в дрехите си, си налял вино от каничката. Трябвали са ти само няколко капки, но ти беше сипал твърде много. Вчера сър Филип Плъмптън си е спомнил, че потирът е бил пълен, когато е трябвало да бъде празен и че в каничката не е било останало вино. Разбира се, че не е останало — ти си излял всичкото в потира на Дьо Монфор. Дьо Лус се изсмя.

— Много умно. Но по потира би трябвало да е останала отрова?

— Да, но ти си се погрижил да го почистиш. В суматохата след смъртта на Дьо Монфор си го избърсал хубаво в дрехите си. Но това е оставило петна върху филона и туниката. Видях ги, когато се срещнах с теб и другите духовници в сакристията. След смъртта на сър Филип беше достатъчно да разпитам двете перачки, които работят тук. Те ми казаха, че следобедът след смъртта на Дьо Монфор, си им дал туниката да я изперат, нареждайки им строго да премахнат всички петна. Филона си оставил — той е твърде дебел, за да се пере, пък и подобни петна не са кой знае какво изключение, затова никой не би могъл да докаже, че е бил изцапан от теб точно по време на съдбоносната литургия. С туниката въпросът е стоял другояче. Не е ли странно, че дори не си се сетил да я изпереш сам? Но освен това — продължи Корбет, — имаше и други следи. Капките отровно вино върху предната част на олтара. Те бяха още там, след като беше излял виното под епитрахила си. И накрая, виното върху килима, вляво от мястото, където беше стоял Дьо Монфор. В бързината да напълниш отново потира, си разлял вино на земята. Тогава трябва да е станало. Ти познаваш канона, а Дьо Монфор е бил много педантичен. Ако осветено вино се разлее по време на литургията, след това се провежда сложен ритуал за почистването.

— И това ли е всичко, писарю? — изсъска Дьо Лус.

— Не — отвърна Корбет. — Надявал си се, че след смъртта на Дьо Монфор скандалният му личен живот ще попречи на издирването на убиеца. Опита се дори да прехвърлиш вината на други хора. Тъй като свещеникът обичал да се перчи, се похвалил, че кралят му е изпратил мях с вино. След като си напълнил потира, докато са носели тялото към сакристията, за да бъде помазано от Бласкет, е било лесно да влезеш в стаята на Дьо Монфор, да отровиш виното и да го свалиш в малката ризница под епитрахила си. Прав съм, нали?

— Да, писарю — отвърна Дьо Лус и очите му проблеснаха зад решетката.

— Остава само един въпрос, Дьо Лус — рязко каза Корбет. — Защо?

Дьо Лус склони глава встрани, сякаш отговорът го затрудняваше.

— Много просто — прошепна той напевно. — Не съм искал да убивам Дьо Монфор, макар да не скърбя за смъртта му, но нашият любим крал е нещо друго. Случвало ли ти се е да изгубиш някого, когото си обичал, Корбет? На мен — да. Имах брат. Обичах го повече от всичко на света. Не знам дали си проучил миналото ми. Ако го направиш, ще разбереш, че съм роден във Фландрия. Дойдох тук и се издигнах в служба на английския крал. Самият Едуард ми предложи място тук, така можех да разпростра кралското благоволение и върху брат ми. Той беше търговец, дойде в Англия и търговията му се разрасна. Заради престоя на Едуард в Шотландия, се установи в Берик. Бил е там, в Червената къща, когато кралят наредил да плячкосат града като някой нов Атила или Чингиз хан. Брат ми загина заедно с хубавата си, невинна съпруга… — гласът на Дьо Лус пресекна. — Прекрасните им деца също. Кралят трябваше да плати за тези убийства. Никой не му дава право да опустошава градове. Никой не му е дал правото да убива невинен човек, любим брат, жена му и невръстните му деца, само защото гражданите на Берик са били достатъчно глупави, за да се съпротивляват повече, отколкото е трябвало. Когато чух новината, реших, че Едуард трябва да умре. И не тайно, а пред очите на Църквата, на парламента и пред очите на Бога, ако съществува такъв. Едуард щеше да умре и смъртта на брат ми да бъде отмъстена.

Дьо Лус разсеяно докосна решетката с пръст, на устните му беше изписана полуусмивка, очите му се рееха в далечината. Корбет почувства страх. Този човек беше луд, но прикриваше лудостта си под маската на хладния разум.

— Само че бях забравил, че Дьо Монфор ще пие повторно от потира. Ако онзи глупак Етрик не му беше напомнил, планът ми щеше да успее и вината да падне върху Дьо Монфор. Хората щяха да решат, че това е доказателство, че родът Дьо Монфор не е забравил как го е преследвал крал Едуард. Но — той сви рамене, сякаш това нямаше значение — Дьо Монфор пи втори път и планът ми пропадна. След това обаче съзрях новите възможности. Исках хората да повярват, че Дьо Монфор е убил краля, но защо да не повярват, че кралят е убил Дьо Монфор по време на литургия? Скандалното светотатство щеше да го злепостави в очите на всички християни — не само в Англия.

Корбет внимателно наблюдаваше Дьо Лус и виждаше лудостта в очите му.

— Прав си — словоохотливо продължи свещеникът. — Всички бяха объркани след като Дьо Монфор падна мъртъв. Трябваше само да отида до олтара, уж да подредя нещо, и да взема потира. Повдигнах епитрахила и плиснах остатъка от виното върху туниката. Внимателно го почистих, преди отново да го напълня. Никой нямаше да забележи, а дори това да станеше, щях да измисля някакво задоволително обяснение. Мислех, че планът ми ще успее, докато не започнаха твоите въпроси, но дори тогава се чувствах в безопасност. Все пак, никой не обичаше Дьо Монфор. Онази блудница присъстваше на литургията. Бласкет и Ивдън се бояха от него, Плъмптън му завиждаше, а скъпият Етрик, шотландецът, беше онзи, който напомни на Дьо Монфор да отпие повторно от виното — Дьо Лус погледна Корбет в очите. — Но ти трябваше да провалиш всичко! С потайните си ходове и недоизказани въпроси! Сигурно знаеш — словоохотливо продължи свещеникът, — че трябваше да си мъртъв. Знаех, че Плъмптън се е досетил. Вълнението на дебелия глупак снощи ме убеди, че фарсът, в който го накара да участва вчера сутринта, е събудил обикновено задрямалия му ум и слаба памет. Затова го убих.

Дьо Лус се усмихна и отпусна ръце.

— А сега е време за твоето наказание, Корбет!

Хю винаги щеше да съжалява, че не беше следил по-внимателно лудия свещеник. Едва когато чу думата „наказание“ понечи да се отдръпне, но беше късно. Все още усмихнат, Дьо Лус успя да забие дългата тънка кама, подобна на стилет дълбоко в рамото му. Писарят извика от болка и посегна към раната, от която буйно бликаше кръв. После се строполи на земята. В същия миг Дьо Лус се втурна през катедралата. Корбет дочу гласове, вика на Ранулф, шум от изваждане на мечове и свистенето на стрела от арбалет. После мракът милостиво прекъсна страданията му.

Писарят се пробуди след няколко дни в белосана стая в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Лежеше на сламеник, сложен върху дървено магаре. Огледа се и видя черното разпятие на стената, пейка, два стола и малка маса. Разбра, че е в „Сейнт Бартолъмю“, защото отец Томас стоеше с гръб към него и бъркаше някаква отвара на масата. Корбет се раздвижи и го повика.

Приятелят му се обърна и лицето му засия от удоволствие.

— Значи реши да се върнеш при нас, Хю. Корбет се опита да се изправи, но пронизващата болка, която тръгна от рамото и обхвана цялата дясна част на тялото му, го накара отново да се отпусне на леглото. Усещаше как се облива в пот.

— Трябва да лежиш спокойно, Хю — каза отец Томас и в спокойния му обикновено глас се промъкнаха властни нотки. Той избърса лицето на писаря с кърпа, натопена в гореща вода, в която бяха накиснати билки. После взе малка чаша, повдигна главата на Корбет и го накара да изпие тъмната горчива смес.

— Това ще те приспи — каза монахът. Хю лежеше и гледаше към тавана.

— От кога съм тук? — попита той.

— От осем дни.

— Какво се случи?

Отец Томас го потупа по главата като дете.

— Почакай.

Отиде до вратата и извика в коридора. Ранулф влетя, кършейки ръце, лицето му беше олицетворение на загриженост и съчувствие. Зад него вървеше Мейв. Корбет не можеше да повярва на очите си. Ако не беше болката, щеше да скочи от леглото. Тя влезе тихо, дръпна един стол и седна до леглото. Взе ръката му в своите, целуна я нежно и я погали с обич, без да казва нито дума. Корбет отново осъзна колко е красива. Светлорусата й коса се подаваше изпод тъмносинята пребрадка на главата й. Но лицето й беше по-бледо от обикновено, почти алабастрово, а очите й по-големи и тъмни, заобиколени с кръгове от безсъние.

— Мейв, кога пристигна? — дрезгаво запита той. — Мислех, че си в Уелс. Ами пътищата? Как успя да стигнеш дотук?

Тя се усмихна.

— Не дойдохме по суша, а по море.

Корбет силно стисна ръката й, докато видя, че тя примигва от болка.

— Радвам се да те видя.

Прислужникът му стоеше и изразът на съчувствие по лицето му беше изместен от обидата, че го пренебрегват.

— Ранулф, какво стана в „Сейнт Пол“? Мъжът сви рамене.

— Чух те да крещиш. Видях свещника да си тръгва, още с кама в ръка. Бях донесъл арбалет, а дори на онази светлина той беше достатъчно голяма мишена.

— Уби ли го?

Ранулф отново сви рамене и се усмихна.

— Разбира се. Стрелата мина през врата му. Умря много бързо, падна пред олтара, близо до килията на отшелника — Ранулф седна на пейката до отсрещната стена. — Преди да умре, те прокле, а отшелникът крещеше, че Божието възмездие се въздава в храма, че грешникът ще отиде в адската бездна и тъй нататък.

— Ами кралят? Ранулф въздъхна.

— Изпраща ти благодарностите си. Казах на Хърви какво е станало. Той записа част от него и го предаде на краля.

Корбет изстена. Не му харесваше, че някой друг е предал на краля събитията от негово име.

— Доволен ли беше кралят?

— Много. Както казах, благодари ти — Ранулф помисли, че сега не е моментът да му споменава за тежката дрънкаща кесия, която кралят му беше подхвърлил.

— Иска ли да ме види? Прислужникът поклати отрицателно глава.

— Не, каза да си почиваш. Замина за Фландрия с армията си. Но каза, че ще се видите, когато се върне.

Корбет кимна и се сети за любимия си стих от псалмите: „Не се надявайте на князе“. Кралят беше непостоянен като слънцето през зимата. Спомни си за „Сейнт Пол“, представи си очите на Дьо Лус, които гневно святкаха към него през решетката и се наруга за глупостта. Трябваше да бъде по-предпазлив. Но сега Мейв беше тук. Единствената жена, единственият човек, когото беше обичал истински.

— Колко дълго ще останеш? — попита я той.

— Много дълго — каза тя. — Достатъчно дълго, за да се оправиш и да се оженим.

На Корбет му се искаше да извика от радост. Усещаше, че зимата навън си отива, че пролетта най-после е дошла и че има за какво да живее.