Кирил Христов
Реквием

Аз стиснах своите ръце стопени

В пестници костеливи сетен път.

И свърши се. От членове студени

Откъсна се и отлетя духът.

 

И никой ми очите не затвори,

Ни изкривените от скръб уста;

Страданьето на цял живот говори

Все още — на живота и света.

 

Но ето, чужди ме редят бездушно;

И ето ме със скръстени ръце

Върху гърдите, аз лежа послушно.

Успокои се моето сърце.

 

Какви са тез цветя? Кой свещи пали

Над мен? О, лицемери, настрана!

Догде живях, кой виде и пожали

Цветята мои, мойта светлина?