Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 140 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ИГРАТА НА ЕНДЪР. 1993. Изд. Роял-77, Варна. Биб. Еридан. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Виолета ЧУШКОВА [Ender’s Game, Orson Scott CARD]. Печат: Абагар, Велико Търново. Страници: 432. Формат: 17 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Цена: 29.00 лв. ISBN: 954-8005-62-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на маркери (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Ез. корекции, малки промени във форматирането, акцентиране на немалко сегменти от текста - на вътрешната реч на Ендър

Статия

По-долу е показана статията за Играта на Ендър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма от 2013 г. вижте Играта на Ендър (филм).

Играта на Ендър
Ender's Game
АвторОрсън Скот Кард
Първо издание1985 г.
 САЩ
ИздателствоTor Books
Оригинален езиканглийски
Видроман
Страници384
Поредица„Ендър Уигин“
СледващаГоворителят на мъртвите

Издателство в България„Роял 77“, Варна (1993)
ПреводачВиолета Чушкова
ISBNISBN 954-8005-62-X
Играта на Ендър в Общомедия

„Играта на Ендър“ (на английски: Ender's Game) е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.

Сюжет

Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.

Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава шеста
Питието на Великана

— Нима в миналото не сме преживявали разочарования? Чакаш с години, изпълнен с надежда, че ще успеят, а те вземат, че се провалят. Но и Ендър си го бива, решил е да се „простуди“ още през първите шест месеца.

— Нима?

— Не виждаш ли какво става тук? Не се отделя от компютъра и играе само на „Питието на Великана“. Да не би момчето да страда от мания за самоубийство? Никога не си споменавал за това.

— Рано или късно всеки се залавя с Великана.

— Само че Ендър няма да го остави на мира. Също като Пайнюъл.

— Идва време, когато всеки започва да прилича на Пайнюъл. Но той бе единственият, който се самоуби. Според мен самоубийството му нямаше нищо общо с „Питието на Великана“.

— Залагам си главата, че грешиш. А и я погледни какво направи с наборната си група.

— Както знаеш, това не беше негова грешка.

— Не ме интересува. Чиято и да е грешката, той направо разлага групата. Момчетата трябва да се сработват, а появи ли се Ендър, зейва пропаст, широка цяла миля.

— Според плана ми той няма да остане дълго в тази група.

— Тогава най-добре ще е да си съставиш нов план. Тази група боледува и източникът на заразата е той. Ще остане в нея до излекуването й.

— Източникът на заразата бях аз. Исках да го изолирам и успях.

— Дай му време. Нека да видим как ще излезе от това положение.

— Не разполагаме с време.

— Точно така. Не разполагаме с време, за да пришпорваме едно дете, при което възможностите да стане чудовище или военен гений са еднакви.

— Заповед ли е това?

— Записващото устройство е включено. Както винаги. Значи тилът ти е подсигурен. Върви по дяволите.

— Ако е заповед, тогава ще се…

— Заповед е. Остави го в групата му, за да видим как ще оправи нещата в нея. Граф, от тебе ще хвана язва.

— Няма да хванеш, ако оставиш училището на мен, а ти поемеш флота.

— Флотът си търси боен командир. И не го ли доставиш, никой нищо не може да поеме.

 

На влизане в бойната зала се точеха тромаво един по един като деца, които влизат за първи път в плувен басейн и се задържат здраво за скобите по стената. Нулевата гравитация бе ужасяваща и дезориентираща и не след дълго те откриха, че по-добре е изобщо да не използват краката си.

А което бе още по-лошо, костюмите ограничаваха движенията им, най-вече отмерените, защото се прегъваха малко по-бавно и оказваха малко по-голямо съпротивление в сравнение с всички дрехи, които бяха носили досега.

Ендър се улови здраво за скобата и сви колене. Забеляза, че освен че прави движенията по-мудни, костюмът им придава и допълнителен замах. Беше трудно да размърдаш първоначално краката си, но крачолите на костюма продължаваха да се движат, и при това доста пъргаво, дори след като мускулите бяха вече в покой. Дайте им само първоначален тласък, ето такъв, и костюмът удвоява силата му. В началото ще съм малко непохватен. Най-добре да започвам.

И така, с ръка все още впита в скобата, той се отблъсна силно с крака.

Мигновено направи салто, краката му литнаха нагоре и той се бухна гърбом в стената. Отскокът, изглежда, се получи по-рязък и ръцете му изпуснаха скобата. Той прелетя през бойната зала, като непрекъснато правеше акробатични салта.

В един противен миг се помъчи да си възвърне нормалната ориентация за горе и долу. Тялото му се опита да си възвърне равновесието, търсейки гравитацията, която липсваше. Тогава реши да си наложи друго възприемане на посоките. Ето сега се носеше към една стена. Тя се намираше отдолу. И изведнъж той се овладя. Не летеше, а падаше. Това бе гмуркане. Можеше да избере как да се приземи.

Спускам се прекалено бързо, за да се уловя за нещо, но мога да омекотя удара от сблъсъка, мога да променя ъгъла на отскока, ако се претърколя и използвам краката си…

Не се получи нищо от това, което бе намислил. Отблъсна се под ъгъл, но не под онзи, който бе предвиждал. Нямаше и време да съобразява. След броени секунди се удари в друга стена, без да успее да се подготви. Съвсем случайно обаче откри как да използва краката си, за да определя ъгъла на отблъскване. Сега се носеше отново през залата, по посока на останалите момчета, които продължаваха да се държат за скобите по стената. Вече бе убил достатъчно от скоростта си, за да може да се улови за някоя скоба. Летеше към тях под невероятен ъгъл, но чувството му за ориентация отново пое в друга посока и сега му се струваше, че другите лежат върху пода, а не се притискат о стената, и че той вече не лети с крака, вирнати във въздуха, а се спуска към тях.

— Какво се опитваш да направиш, да се убиеш ли? — попита Шен.

— Опитай и ти — отвърна Ендър. — Костюмът те предпазва от контузия и можеш с крака да насочваш отскока си. Ето виж как. — Той му показа движението, което бе отработил.

Шен поклати глава — нямаше и намерение да опитва някакъв си глупав акробатичен номер. Едно момче обаче отскочи от стената, но не рязко като Ендър, защото полетът му не започна със салто. На Ендър не му беше необходимо да види лицето му, за да разбере, че това е Бърнард. А веднага след него се отблъсна и най-добрият приятел на Бърнард — Алей.

Ендър ги наблюдаваше как прекосяват огромната зала — Бърнард, който се бореше да поеме по посоката, за която смяташе, че води надолу, и Алей, който се подчиняваше на движението и се готвеше да се отблъсне от следващата стена. Нищо чудно, че Бърнард си бе счупил ръката в совалката, помисли си Ендър. При полет тялото му се вдървява. Паникьосва се. Ендър мислено си отбеляза тази информация, в случай че в бъдеще му потрябва.

И още нещо. Алей не се отблъсна в посоката, в която пое Бърнард. Той се отправи към единия от ъглите на залата. Летейки, те се раздалечаваха все повече и повече и докато Бърнард се удари с трясък и отблъсна от стената, Алей осъществи троен отскок от трите повърхности в ъгъла, който отне доста от скоростта, и полетът му продължи в най-неочаквана посока. Алей радостно крещеше и викаше, а момчетата, които го наблюдаваха, му пригласяха. Някои от тях забравиха за безтегловността и се пуснаха от стената, за да ръкопляскат. Сега се рееха плавно в най-различни посоки, като размахваха ръце и се опитваха да плуват.

Ето още един проблем, помисли си Ендър. Какво ще стане, ако се наложи да се рееш така? Няма как да се отблъснеш.

Той се изкушаваше да се порее и да опита най-различни методи, за да разреши този проблем.

Но виждаше безполезните усилия на другите да овладеят посоката на полета си и не можеше да измисли нещо, различно от онова, което те вече правеха.

Като се държеше с една ръка за пода, той безцелно завъртя в ръка оръжието играчка, което бе закачено отпред на костюма му, малко над рамото. После си спомни за ръчните ракети, използвани понякога от десантчиците при нападенията им над вражески космически станции. Издърпа пистолета и го разгледа внимателно. В жилищното помещение бе натискал всички бутони, но без резултат. Може би тук, в бойната зала, пистолетът щеше да заработи. По бутоните нямаше никакви надписи. Спусъкът личеше ясно — като всички деца и Ендър бе имал пистолети играчки още от най-ранна възраст. Имаше два бутона, до които палецът му стигаше лесно, и още няколко в най-долната част на дръжката, които можеха да се натиснат единствено ако човек я улови едновременно с две ръце. Двата бутона за палеца очевидно бяха за мигновено реагиране.

Ендър насочи пистолета към пода и натисна спусъка. Усети как пистолетът незабавно се затопли, а щом махна пръста си от спусъка — веднага изстина. Освен това върху пода, там, където се бе прицелил, се появи кръгло петно светлина.

Натисна с палец червения бутон и отново натисна спусъка. Същият резултат.

После натисна белия бутон. От дулото бликна сноп ярка светлина, който освети доста широко пространство наоколо. При натискането на бутона пистолетът бе съвсем студен.

Червеният бутон превръщаше пистолета в нещо подобно на лазер — но Дап бе казал, че не е лазер, — докато белият бутон го превръщаше в прожектор. И едното, и другото едва ли щяха да са от голяма полза при маневриране.

Значи всичко зависи от това, как ще се отблъснеш и в каква посока ще поемеш в началото. Това означава, че трябва да овладеем до съвършенство първоначалната посока и отблъскването, или ще свършим, реейки се безцелно в посоки, които не водят наникъде. Ендър се огледа из залата. Малцина бяха момчетата, които се рееха вече в близост до стените и протягаха ръце, за да се уловят за някоя скоба. Повечето се блъскаха един в друг и се смееха, а някои, уловени за ръце, кръжаха из залата. Единици бяха онези, които, подобно на Ендър, се бяха закрепили о стените и наблюдаваха.

Ендър видя, че един от тях е Алей. Бе се уловил за една скоба недалеч от Ендър, който спонтанно се отблъсна и се отправи бързо към Алей. Когато вече го приближаваше, той се зачуди какво ще му каже. Алей бе приятел на Бърнард. Какво можеше да му каже Ендър?

Курсът обаче вече не можеше да се промени. Ето защо Ендър се загледа право пред себе си, като правеше неуловими движения с крак или с ръка, за да контролира посоката, в която летеше. Осъзна твърде късно, че се бе насочил прекалено точно. Нямаше да кацне близо до Алей — щеше да се забие право в него.

— Ето, хвани се за ръката ми! — извика Алей. Ендър протегна ръка. Алей пое удара от сблъсъка и помогна на Ендър да се опре по-леко о стената.

— Така бива — рече Ендър. — Трябва да упражним това спиране.

— Точно това си мислех, само че всеки се движи както си иска — отвърна Алей. — Какво ли ще стане, ако полетим заедно? Ще можем да се отблъскваме в противоположни посоки.

— Точно така.

— Ще опитаме ли?

А може би не всичко помежду ни ще се получи както трябва? Но все пак да опитаме ли да направим нещо заедно?

В отговор Ендър улови Алей за ръката и се приготви за отблъскване.

— Готови? — рече Алей. — Старт.

И тъй като всеки от двамата се отблъсна с различна сила, те започнаха да кръжат един около друг. Ендър правеше леки движения с ръка, после размърда и единия си крак. Скоростта понамаля. Повтори движението. Спряха да кръжат. Вече се рееха плавно.

— Сече ти главата, Ендър — рече Алей. Това беше голяма похвала. — Дай да се разделим, преди да се врежем в онова гъмжило.

— А после да се срещнем ей в онзи ъгъл — на Ендър не му се искаше да рухне този мост към противниковия лагер.

— Който пристигне втори, ще събира пръдня в шише — каза Алей.

След това бавно, с равномерни движения, те започнаха да маневрират, докато застанаха лице с лице, с разперени ръце и крака, допрели длан о длан и коляно о коляно.

— Само ще се отблъснем, нали? — попита Алей.

— И аз го правя за първи път — отвърна Ендър. Отблъснаха се. Полетяха по-бързо, отколкото бяха очаквали. Ендър се блъсна с две момчета и накрая се заби в една стена — нещо, което не бе очаквал. Беше му потребен само миг, за да се ориентира отново и да намери ъгъла, в който трябваше да се срещнат с Алей. Алей вече се носеше нататък. Ендър пое курс, който включваше две отблъсквания, за да избегне по-многобройните групи момчета.

Когато, Ендър стигна в ъгъла. Алей бе затъкнал лакти в две съседни скоби и се преструваше, че дреме.

— Печелиш.

— Я да видя какво си събрал в шишето — отвърна Алей.

— Пуснах събраното в шкафчето ти. Не подуши ли?

— Помислих, че е от чорапите ми.

— Ние вече не носим чорапи.

— Да, наистина! — А това напомни и на двамата, че са далеч от къщи, и помрачи част от радостта им, че са усъвършенствали елемент от навигацията.

Ендър издърпа пистолета си и показа какво е открил за двата бутона до палеца.

— Какво ли ще стане, ако се насочи към човек? — попита Алей.

— Не знам.

— Защо не проверим?

Ендър поклати глава.

— Може да нараним някого.

— Имах предвид да стреляме взаимно в краката си или нещо подобно. Аз не съм Бърнард. Никога не съм измъчвал котки за собствено удоволствие.

— Сигурно.

— Ако е много опасно, не биха дали тези пистолети на деца.

— Но ние сега сме войници.

— Простреляй ме в крака.

— Не, ти ме простреляй.

— Хайде да стреляме едновременно един в друг.

Така и направиха. Изведнъж Ендър усети как крачолът на костюма му се втвърдява, как става неподвижен в коленната и глезенната става.

— Вцепени ли ти се кракът? — попита Алей.

— Като дъска.

— Хайде да замразим няколко души — предложи Алей. — Това ще бъде първата ни война. Ние срещу всички.

Те се усмихнаха. После Ендър каза:

— Добре ще е да поканим и Бърнард.

— Наистина ли? — повдигна вежда Алей.

— И Шен.

— Онзи дребосък ли с дръпнатите очи, дето си върти задника?

Ендър реши, че Алей се шегува.

— Е, не можем всички да бъдем чернилки.

Алей се усмихна.

— Прадядо ми сигурно би те убил за тези думи.

— А моят прапрадядо сигурно би го продал преди това.

— Дай да повикаме Бърнард и Шен и да замразим тези бъгеропоклонници.

След двадесет минути всички в залата бяха замразени с изключение на Ендър, Бърнард, Шен и Алей. Четиримата седяха, крещяха от радост и се смееха, докато не дойде Дап.

— Виждам, че сте се научили как да си служите с оръжието — рече той. След това натисна нещо върху устройството за дистанционно управление. Всички се понесоха бавно към стената, където бе застанал Дап. Той минаваше сред замразените момчета, като ги докосваше и размразяваше костюмите им. Сред настаналата врява се чуваха оплаквания, че не бил честен начинът, по който Бърнард и Алей ги заварили неподготвени и ги простреляли до един.

— И защо са ви заварили неподготвени? — попита Дап. — Вие всички облякохте костюмите по едно и също време. Разполагахте с толкова време, колкото и те, за да пърхате наоколо като пияни патета. Престанете да хленчите, защото започваме.

Ендър забеляза, че всички смятат Бърнард и Алей за водачи в битката. И това бе чудесно. Бърнард знаеше, че Ендър и Алей бяха открили заедно как се използват пистолетите. И че Ендър и Алей са приятели. Бърнард може би вярваше, че Ендър се е присъединил към групата му, но това не бе вярно. Ендър бе влязъл в нова група. Групата на Алей. Бърнард също бе влязъл в нея.

Не всеки разбираше това — Бърнард продължаваше да вилнее и да изпраща най-близките си приятели с поръчения. Но Алей се движеше свободно из цялата зала и когато Бърнард обезумяваше, Алей успяваше да го успокои с някоя шега. Когато дойде времето да се избира водач на цялата наборна група, Алей бе избран почти единодушно. Бърнард ходеше нацупен няколко дни, но после му мина и нещата си застанаха по местата. Наборната им група вече не се делеше на групичката на Бърнард и отцепниците на Ендър. Алей бе мостът помежду им.

 

 

Ендър седна на леглото си с плота от чина върху колене. Бе време за свободни занимания и Ендър играеше на „Свободния избор“. Това бе динамична смахната игра, при която училищният компютър непрекъснато внасяше нови елементи, създавайки лабиринт, който играчът трябва да изследва. Играчът можеше да се връща и към събития и епизоди, които му харесват, но само за малко, защото задържеше ли се по-дълго, те изчезваха и на тяхно място се появяваше нещо друго.

Понякога нещата бяха забавни. Понякога вълнуващи и той трябваше да реагира бързо, за да остане жив. Умираше многократно, но това бе в реда на нещата, защото нали затова бяха игрите — човек умира многократно, докато им хване цаката.

Неговата фигурка на екрана започна играта като малко момче. След минутка се превърна в мечка. Сега представляваше огромна мишка, с дълги и нежни лапички. Бежешком трябваше да се провира под най-различни огромни мебели. Доста време си поигра и с котката, но му стана досадно — беше му вече прекалено лесно да се измъква — познаваше добре цялата мебелировка.

Този път не през дупката на мишето леговище, рече си той. До гуша ми дойде от този Великан. Това е тъпа игра и никога не мога да я спечеля. Какъвто и избор да направя, винаги е погрешен.

Въпреки това обаче той се пъхна в дупката и мина по мостчето в градината. Отмина патиците и пикиращите комари — бе опитвал да играе с тях, но те бяха прекалено елементарни и ако се заиграеше по-дълго с патиците, се превръщаше в риба, което не му харесваше. Превръщането му в риба наподобяваше прекалено много замразяването в бойната зала, с вцепенено тяло, в очакване на края на занятието, когато Дап ще го размрази. И така, както обикновено, се оказа, че се катери по терасовидните хълмове.

Започнаха свлачищата. В началото те го повличаха отново и отново, превръщаха го в огромно кърваво петно, което се процеждаше изпод купчина скални отломъци. Сега обаче бе усъвършенствал умението да се катери по скатовете под определен ъгъл, така че избягваше премазването, като непрекъснато търсеше по-горна тераса.

И както винаги накрая се оказваше, че свлачищата не са само хаотично разхвърляни камъни. Повърхността на хълма стана гладка, но вместо сред глинести шисти той се озова в средата на някакъв пухкав бял хляб, който се надигаше като втасващо тесто, докато кората му накрая се отдели и килна встрани. Хлябът бе мек и шуплест — фигурката на Ендър започна да се движи по-бавно. И когато скочи от хляба, той се озова застанал върху някаква маса. Зад гърба му се извисяваше огромен самун хляб, а до него имаше гигантски калъп масло. И самият Великан, подпрял брадичка с ръце. Фигурката на Ендър бе не по-висока от разстоянието между брадичката и веждите на Великана.

— Мисля първо да отхапя главата ти — каза както винаги Великанът.

Този път, вместо да хукне да бяга или да остане вдървен на едно място, Ендър насочи фигурката си нагоре, към лицето на Великана, и го ритна в брадичката.

Великанът изплези език и Ендър се строполи на масата.

— Какво би казал да поиграем на гатанки? — попита Великанът.

Да, нямаше нищо ново. Великанът играеше само на гатанки. Глупав компютър. В паметта му имаше милиони всевъзможни сценарии, а Великанът можеше да играе само на една глупава игра.

Великанът, както винаги, постави на масата пред Ендър две огромни стъклени чаши, високи до коляното на момчето. Както винаги и двете бяха пълни с различни течности. Компютърът внимаваше течностите да са всеки път различни, поне Ендър не си спомняше да са се повтаряли. Този път в едната имаше гъста кремообразна течност. Другата съскаше и се пенеше.

— Само в едната има отрова — рече Великанът. — Отгатнеш ли в коя, ще те заведа в Царството на феите.

Да отгатнеш означаваше да си навреш главата в една от чашите и да пиеш. Той никога не отгатваше. Понякога главата му се разтапяше в течността. Понякога го обгръщаха пламъци. Понякога падаше в чашата и се удавяше. Понякога падаше на масата, позеленяваше и се разлагаше. Беше винаги гадно и Великанът винаги се смееше.

Ендър знаеше, че какъвто и избор да направи, пак щеше да умре. Играта бе нечестна. При първата смърт фигурката му щеше да се появи отново върху масата на Великана, за да повтори играта оттам. При втората смърт трябваше да се върне при свлачищата. После — на мостчето в градината. После — пред отвора на мишето леговище. И после, ако успееше да се върне отново при Великана и отново умреше, чинът му щеше да потъмнее и по екрана му щеше да започне да обикаля надписът „Край на Свободния избор“, а Ендър щеше да легне възнак в леглото си и да трепери, докато успее накрая да заспи. Играта беше нечестна, но Великанът продължаваше да говори за Царството на феите — някакво си глупаво Царство на феите — мечти за тригодишни малчугани, в което сигурно се мъдреха Кумчо Вълчо, Кума Лиса, Пепеляшка и Палечка, и дори не си и заслужаваше да се отиде в него, но той трябваше да намери някакъв начин да победи Великана, за да стигне дотам.

Ендър изпи кремообразната течност. Начаса започна да се издува и да се издига нагоре като балон. Великанът се изсмя. Отново бе умрял.

Поднови играта си и този път течността се втвърди като бетон и приклещи здраво главата му, а Великанът го разряза по гръбначния стълб, обезкости го като риба и започна да го яде, докато ръцете и краката на Ендър все още потрепваха.

Върна се отново на свлачищата и реши да не продължава. Дори остави свлачищата да го затрупат. Но макар и да му ставаше ту студено, ту горещо, при поредното си оживяване той се върна при хълмовете, които се превърнаха в хляб, и той застана отново върху масата на Великана. Чашите отново застанаха отпреде му.

Той се втренчи в двете течности. Едната се пенеше, а в другата се плискаха вълни като в море. Опита се да отгатне какъв вид смърт го очаква във всяка от тях. Пенливата течност вероятно ще ме задуши. Мразя тази игра. Не е честна. Тъпа е. Гадна е.

Но вместо да потопи лице в една от течностите, той ритна първата чаша, после и другата и успя да се отскубне от огромните ръце на Великана, който крещеше: „Измамник! Измамник!“ Скочи към лицето на Великана, покатери се пълзешком по устните и носа му и заби ръце в окото му. Стъкловидната течност се изсипа като извара и докато Великанът пищеше, фигурката на Ендър се зарови в окото му и продължи да дълбае навътре и още навътре.

Великанът се килна и падна възнак. След падането му пейзажът се промени и когато Великанът притихна на пода, навсякъде наоколо се появиха нежни като дантела дървета. Отнякъде долетя прилеп и кацна върху носа на мъртвия Великан. Фигурката на Ендър се показа от окото на Великана.

— Как успя да дойдеш дотук? — попита прилепът. — Тук никой никога не идва.

Ендър, естествено, не можа да отговори. Ето защо бръкна надълбоко, извади шепа стъкловидна течност от окото на Великана и я предложи на прилепа.

Прилепът я прие и отлетя, като, отдалечавайки се, крещеше:

— Добре дошъл в Царството на феите.

Беше успял. Трябваше да разгледа наоколо. Трябваше да слезе от лицето на Великана и да види какво най-сетне бе постигнал.

Вместо това обяви, че излиза от играта, прибра чина в шкафа си, съблече си дрехите и се зави с одеялото. Не беше искал да убие Великана. Това трябваше да е просто игра. А не избор между собствената му зловеща смърт и убийство, което бе още по-лошо. Аз съм убиец дори когато си играя. Питър би се гордял с мен.