Джеймс Ролинс
Амазония (6)

4.
Ваувай

7 август, 08:12 ч.

Над амазонската джунгла

 

Натан гледаше през прозореца на хеликоптера. Независимо от шумозащитните наушници ревът на двигателите бе заглушаващ и изолираше всеки отделен пътник в пашкул от шум.

Под тях във всички посоки се разстилаше необятно зелено море. Сякаш целият свят се бе превърнал в гора. Равната безкрайна шир се нарушаваше тук-там единствено от гигантски зелени дървета, стърчащи над околните. Огромните им зелени корони се извисяваха над събратята им и служеха като място за гнездене на орли харпии и тукани. Целостта на зеленината се нарушаваше и от полускритите в нея тъмни реки, които се виеха като змии в джунглата. Тя изглеждаше величествена, непроходима, безкрайна.

Натан прилепи чело до стъклото. Дали баща му бе все още някъде там, долу? Ако ли пък не, можеше ли някой да отговори какво се бе случило с него? Дълбоко в себе си усещаше тревога, горчивина и гняв. Щеше ли да се справи с това, което бе научил? След четири години неведение бе разбрал една истина — времето наистина лекува всички рани, но оставя грозни и неприятни белези.

След изчезването на баща му Натан се изолира от света. Първо се скри на дъното на бутилка „Джак Даниелс“, а после, в прегръдката на по-силни наркотици. Неговите лекари в САЩ използваха изрази от типа на „конфликт на доверието“ и „клинична депресия“. Натан обаче реши, че просто бе изгубил вяра в живота. С изключение на Мани и Коуве той нямаше истински приятели. Бе се затворил в себе си. Станал бе твърде непроницаем.

Едва след завръщането си в джунглите откри някакво подобие на душевен мир. Сега обаче… Дали бе наистина готов да отвори старите рани? Да се сблъска отново с болката?

Говорителят на радиото изпука и през шума на двигателя се чу гласът на пилота:

— Намираме се на двайсет километра от Ваувай. На хоризонта се вижда дим.

Натан се опита да се ориентира, но през прозореца видя единствено джунглата под себе си. Ваувай щеше да бъде като вторична база за експедицията. Като място, където щяха да се стоварят запаси, и откъдето щеше да се проследява придвижването на експедицията през джунглата. Два часа преди това трите товарни хеликоптера заедно с разузнавателния бяха излетели от Сао Габриел, натоварени с авангарда на екипа и с първите сандъци с припаси и въоръжение. След като експедицията по-късно през деня навлезеше в джунглата, тозарните хеликоптери щяха да бъдат използвани като снабдителна линия между Ваувай и Сао Габриел и да доставят още припаси, хора и гориво. Колкото до бойния хеликоптер „Команч“, той щеше да остане във Ваувай. Черната птица щеше да се използва при спешни случаи. Големият й обсег и въоръжението и щяха да помогнат да защити експедицията от въздуха при необходимост. Такъв беше планът.

— Този дим май се разнася от мястото, накъдето сме се запътили — продължи пилотът. — Селището е обхванато от пожар.

Натан се отдръпна от прозореца. Пожар? Огледа кабината. Освен двамата млади О’Брайън заедно с него се намираха професор Коуве, Ричърд Дзейн и Ана Фонг. Седмият пътник бе човекът със сурово лице и грозен белег на шията, седял срещу Натан по време на заседанието. Тази сутрин им бе представен като Олин Пастернак, служител от научно-техническия отдел на ЦРУ. Натан срещна погледа му. Човекът имаше леденостудени сини очи и лицето му бе истинска маска, неиздаваща никакви чувства.

— При това положение можем ли да се приземим? — попита Франк в микрофона.

— От това разстояние не мога да определя, сър. Капитан Уоксмън тръгва напред, за да оцени обстановката.

Натан видя, че един от хеликоптерите напуска строя и се устремява напред, докато техният хеликоптер намали скорост. Хеликоптерът направи кръг и Натан успя да забележи как в близост до хоризонта от зеленината се издигаше висок стълб дим, достигащ небесната синева. Другите пътници също започнаха да надничат през прозорците.

Кели О’Брайън надникна през рамото му, втренчила поглед в дима. Устните й се движеха, но поради силния шум той не можа да разбере думите й. Тя се отдръпна и забеляза, че той я наблюдава.

Веднага отмести поглед и поруменя.

После се обади пилотът:

— Господа, капитанът даде разрешение да се приземим. Площадката за кацане е разположена в посока, обратна на вятъра. Моля, подгответе се за приземяване.

Всички се отпуснаха в креслата и закопчаха коланите си. След малко хеликоптерите започнаха да кръжат около селото. Пилотите внимаваха въздушните вълни, предизвикани от витлата на машините им, да не разпалят повече огъня. Източникът на пожара все още не можеше да се забележи. Докато хеликоптерът се приготвяше за кацане, Натан забеляза верига от хора, подаващи си кофи вода от реката.

При спускането си забелязаха дървена църква с белосана камбанария. Източникът на огъня се намираше откъм другия й край. На покрива на църквата бе стъпил човек, който я поливаше с вода.

След малко шасито на хеликоптера докосна земята и Франк им даде знак да слизат.

Натан свали наушниците си и усети как шумът на роторите премина в рев. Разкопча колана си и слезе от хеликоптера. Когато се отдалечи от витлата, огледа района. Последният товарен хеликоптер се приземяваше в далечния край на площадката. Обработената почва и запазилите се лехи го наведоха на мисълта, че площадката, за кацане преди това е била градина.

Рейнджърите вече се бяха заели с работа. Неколцина от тях започнаха да разтоварват припасите и снаряжението, докато други се запътиха към църквата, за да помагат в гасенето.

Шумът на хеликоптерите постепенно стихна и стана възможно да се различават човешки гласове. Чуха се заповеди и крясъци, както и говорът на войниците, пренасящи снаряжението.

Кели и Франк отидоха до Натан.

— Трябва да проверим дали е тук свещеникът, който е видял агента Кларк — каза Франк. — Добре е да поговорим с него, преди да се отправим на път.

Кимна и заедно с Кели тръгнаха към задния вход на църквата.

Някой потупа Натан по рамото. Бе професор Коуве.

— Хайде да помогнем — каза професорът и посочи дима. Натан го последва и двамата заобиколиха църквата. Това, което видяха от другата и страна, представляваше пълен хаос. Хората търчаха насам-натам с кофи и лопати, а отвсякъде се разнасяха пламъци и дим.

— Боже мой! — възкликна Натан.

Между църквата и реката бяха разположени стотина малки къщи. Около три четвърти от тях горяха.

Двамата забързано тръгнаха напред, за да се включат в огнеборската бригада. В гасенето се бяха включили индианци със смугла кожа, бели мисионери и униформени рейнджъри. След около едночасови усилия всички бяха покрити със сажди и кашляха от дима.

Натан с кофи в ръце непрекъснато заливаше пламъците. Усилията бяха насочени към изолирането на огнището на пожара от останалите къщи. В самото огнище пламъците продължаваха да унищожават къщите от палмови листа, като ги превръщаха във факли за броени секунди. Най-после успяха да спрат огъня. Пламъците бързо угаснаха, след като унищожиха всички постройки, оказали се в техния обсег. На тяхно място останаха само димящи главни.

По време на гасенето Натан се бе отдалечил от професора и сега се оказа седнал до висок широкоплещест бразилец. Човекът едва сдържаше сълзите си. Промълви на португалски нещо, което прозвуча като молитва. Натан реши, че е мисионер.

— Извинявайте, има ли жертви? — запита Натан на португалски, след като отмести парчето тъкан, с което закриваше носа и устата.

— Пет. Все деца — отвърна мъжът с треперещ глас. — На много други обаче им прилоша от дима.

— Какво точно се случи?

Мисионерът извади носна кърпа и започна да изтрива саждите от лицето си.

— Аз съм виновен. Трябваше да съобразя. — Хвърли поглед през рамо към църквата. Бе опушена от дима и саждите, но иначе нищо й нямаше. Свещеникът закри очи с ръце и раменете му започнаха да треперят. — Именно аз взех решение да изпратя тялото на човека в Манаус.

Натан изведнъж съобрази с кого разговаря.

— Отец Батиста?

Бе ръководителят на мисията, човекът, който бе срещнал Джерълд Кларк. Високият бразилец кимна утвърдително.

— Дано Бог ми прости.

Натан хвана свещеника за ръката и го отведе далеч от пепелището, към недокосната от пламъците ливада, а после, към църквата. Представи му се и пътьом каза на един от рейнджърите, покрит със сажди и пот, да извика двамата О’Брайън в църквата.

Рейнджърът с кимане потвърди, че е разбрал, и тръгна да изпълнява нареждането му.

Натан придружи свещеника и двамата изкачиха дървените стъпала, и прекосиха двойната врата. Вътрешността на църквата бе тъмна и хладна. В нея имаше лакирани дървени скамейки за молещите се, а в дъното — гигантско махагоново разпятие. Помещението бе почти напълно празно. Няколко индианци със страдалчески вид бяха легнали по пода и скамейките. Натан последва свещеника до първия ред и двамата седнаха.

— Аз съм виновен за всичко — повтори свещеникът, сведе глава и повдигна ръце за молитва.

Натан реши да не пречи на своя спътник да остане насаме със себе си и замълча, Вратата на църквата се отвори и оттам се появиха Франк, Кели и професор Коуве. И тримата бяха покрити от глава до пети със сажди. Той им даде знак да се приближат.

Появяването на групата откъсна отец Батиста от молитвите му. Натан представи спътниците си и отново седна до отеца.

— Кажете ни какво се случи? Как започна пожарът? Гарсия погледна новодошлите, после въздъхна тежко и заби поглед в пръстите на краката си.

— Всичко се случи заради собственото ми късогледство.

— Какво искате да кажете? — попита тихо Кели. След кратко мълчание отецът заговори:

— През нощта, когато клетникът излезе от гората, един шаман от племето яномамо ме упрекна, задето съм го допуснал в мисията. Предупреди ме, че тялото на човека трябва да бъде изгорено. Как можех да допусна това? Та той вероятно има роднини. Възможно е и да е бил християнин.

— Точно така е — потвърди Натан.

— Не биваше обаче да пренебрегвам с лека ръка суеверията на индианците. Бях се предоверил твърде много на тяхното привличане в лоното на католическата вяра. Та те дори бяха покръстени!

Натан го разбра.

— Вината за случилото се не е ваша. Някои суеверия са твърде силни, за да могат да бъдат преодолени само със светото кръщение.

— В началото всичко изглеждаше наред. Шаманът се бе ядосал, задето не изгорих тялото, но се задоволи с това, че го изнесох от селото. Това сякаш го успокои.

— Какво се случи после? — попита Кели.

— Седмица след това две деца от селото заболяха от треска. Тази болест тук е нещо обичайно. Шаманът обаче реши, че това е резултат от проклятие на мъртвеца.

Натан кимна с разбиране. Той самият бе ставал свидетел на подобни неща. Повечето индиански племена смятаха, че болестите можеха да се дължат и на проклятия, отправени от друг шаман. Заради такива обвинения бяха избухвали междуселски войни.

— Нямаше как да го разубедя. След няколко дни се разболяха още три деца. Едно от тях бе от племето яномамо. Цялото село настръхна. Семействата прибраха вещите си и си тръгнаха. През нощта се чуваха барабани и хорово пеене. Поисках по радиостанцията да ни изпратят квалифицирана медицинска помощ. Когато обаче след четири дни пристигна лекар от Джунта, индианците не му позволиха да прегледа децата им. Шаманът на племето яномамо ги бе спечелил на своя страна. Как ли не молех родителите, но те отказаха да допуснат лекаря до децата. Вместо това ги повериха на този вещер.

Натан трепна, когато чу тази дума. Спогледа се с професор Коуве. Той му даде знак да не реагира. Свещеникът продължи разказа си.

— Снощи, когато едно от децата умря, селото потъна в скръб. За да прикрие провала си, шаманът обяви, че селото е прокълнато. Каза, че хората трябва да го напуснат. Направих всичко, което ми бе по силите, за да ги успокоя, но те бяха омагьосани от шамана. Призори той заедно със своите съплеменници яномамо запалиха собствения си общ дом и избягаха в джунглата. — На това място отецът се разплака. — Чудовището бе оставило болните деца вътре. Всички изгоряха живи. — Свещеникът закри лицето си с ръце. — Тъй като останаха твърде малко хора, бе ни трудно да се преборим с пожара. Пламъците обхванаха съседните колиби. Ако не бяхте дошли, вероятно щяхме да изгубим всичко. И църквата, и паството.

Натан положи ръка върху рамото на свещеника.

— Не се безпокойте. Ще ви помогнем да възстановите всичко — обеща му, като погледна брата на Кели в очите. Франк се изкашля.

— Разбира се. Докато ние сме в джунглата, тук ще останат войници и учени. Убеден съм, че като ваши гости те с удоволствие ще докарат материали с хеликоптерите, както и хора, които да построят отново селището.

Думите му сякаш успокоиха донякъде отеца.

— Бог да ви благослови — каза и избърса очите и носа си с кърпа.

— Ще направим всичко, което е по силите ни — увери го Кели. — Отче, времето обаче не ни достига. Искаме да тръгнем по следата на покойника, преди да е съвсем изстинала.

— Разбирам, разбирам. Ще ви разкажа всичко, което знам — отвърна свещеникът с отпаднал глас.

Разговорът бе кратък. Отецът обясни всичко, докато отвеждаше посетителите към работните помещения на църквата. Столовата бе превърната в импровизирана болница за пострадалите от дима. Никой обаче не бе пострадал сериозно. Гарсия обясни как е успял да убеди неколцина индианци да тръгнат по следата на покойника, за да потърсят други оцелели. Следата достигнала до един от притоците на река Жарура. Не открили никаква лодка, но останали с чувството, че следите водят на запад, към най-затънтената част на джунглата. Индианците се побояли да продължат по-нататък.

— Някой може ли да ни отведе дотам? — попита Кели, подпряла се на прозореца, гледащ към градината в задния двор. Гарсия кимна утвърдително. Бе си измил лицето и донякъде се бе посъвзел. Излязъл бе от шока и гласът му зазвуча по-спокойно.

— Ще ви придружи моят помощник Хенаове — уведоми ги и посочи нисичък индианец.

Натан забеляза с удивление, че човекът е от племето яномамо.

— Той е единственият човек от племето, който остана при мен — въздъхна Гарсия. — За щастие любовта към Христос спаси поне един от тях.

Отецът даде знак на помощника си да се приближи и го заговори бързо на яномамо. Натан остана удивен от лекотата, с която свещеникът използваше този индиански език.

Хенаове кимна в знак на съгласие. Очите му обаче бяха изпълнени със страх. Спасен или не, човекът не се бе освободил от суеверията.

Групата излезе от църквата. Влажната горещина ги покри като мокро вълнено одеяло. Отидоха до хеликоптера и установиха, че рейнджърите си бяха уплътнили времето. На една линия бяха подредени пълни догоре раници. Зад всяка от тях бе застанал рейнджър. Капитан Уоксмън проверяваше хората си и екипировката им. Забеляза приближаващата се към него група и се обърна към новодошлите:

— Имаме готовност да тръгнем веднага, когато наредите. Уоксмън, мъж на четирийсетина години, бе типичен военен. Каменно безизразно лице. Широки плещи. Униформата му бе изгладена. Кестенявата му коса бе обръсната.

— Готови сме — отвърна Франк. — Намерихме човек, който ще ни е водач. — Посочи дребния индианец. Капитанът с кимване показа, че е разбрал. Обърна се към хората си.

— Подгответе се за тръгване! — изкомандва.

Кели поведе групата към друга редица от раници, наполовина по-малки от тези на военните. Там Натан завари останалите членове на експедицията. Ана Фонг водеше оживен разговор с Ричърд Дзейн. И двамата бяха облечени с елегантни униформи със знака на фирмата „Телукс“. До тях бе застанал Олин Пастернак, облечен с чист, но вече доста стар сив анорак, и обут в черни ботуши. Той се приведе и вдигна най-голямата раница. Натан знаеше, че там се намира тяхното оборудване за спътникова връзка. Пастернак обаче бе насочил вниманието си не към деликатното оборудване, а към последния член на експедицията. Или по-скоро, към последните членове.

Натан се усмихна. Не се бяха виждали с Мани, откакто се разделиха в Сао Габриел. Бразилският биолог бе летял с един от другите хеликоптери. Причината за отделянето му от групата бе ясна. Мани поздрави Натан с махане на ръка. В нея държеше камшика си, а с другата бе стиснал кожена каишка.

— Тортор как понесе полета? — попита Натан. Мани потупа стокилограмовия ягуар с дръжката на камшика.

— Като котенце. Съвременната химия прави чудеса.

Котката все още леко се клатушкаше вследствие на ефекта на транквилизатора. Протегна се и подуши крачола на Натан. Разпозна го и отри муцуна в крака му.

— Този приятел винаги те е харесвал — засмя се Мани. Натан коленичи и погали ягуарчето под брадичката. В отговор си спечели благодарствено мъркане.

— Наистина много е пораснал от последния път.

Олин Пастернак погледна намръщено звяра, промърмори нещо под носа си и се отдалечи. Очевидно не бе очарован от най-новата придобивка на екипа.

Натан се изправи. Включването на Тортор в експедицията се бе оказало трудна задача, но Мани съумя да се наложи. Тортор не след дълго щеше да достигне полова зрялост и му бе необходим по-дълъг стаж в джунглата. Пътешествието щеше да се отрази добре на животното. А и то бе добре обучено от Мани и можеше да се окаже полезно на експедицията, било като пазач, било като следотърсач.

Натан подкрепи Мани. Ако екипът желаеше да привлече местните индианци към сътрудничество, присъствието на Тортор щеше да допринесе за спечелването на тяхното доверие. Всички индианци почитаха ягуара. Един ягуар в експедицията автоматично й придаваше легитимност.

Ана Фонг се съгласи.

След като съпротивата и на Франк, и на капитан Уоксмън бе преодоляна, Тортор бе включен в експедицията.

— Трябва да тръгваме — подкани Кели, като остана на безопасно разстояние от котката.

Натан се съгласи и взе своята малка раница. Съдържаше само най-необходимото: люлка, мрежа за комари, малко суха храна, кат дрехи, мачете, бутилка за вода и филтрираща помпа. Можеше да изкара месеци в джунглата, без да му е необходимо друго. В джунглата можеха да се открият най-различни плодове, ягоди, други растения и изобилие от дивеч и риба, така че не бе необходимо да се мъкне в нея много храна.

Натан носеше още нещо — своята двуцевка, преметната през рамо. Рейнджърите бяха добре въоръжени, обаче Натан разчиташе и на собственото си оръжие.

— Да тръгваме, че изгубихме цяла сутрин в гасенето — настоя Кели и метна раницата на гърба си. Натан за миг се загледа в дългите крака на жената. После премести поглед нагоре. Върху раницата й бе изобразен голям червен кръст. Кели щеше да носи медикаментите на експедицията.

Франк мина пред цивилните членове на експедицията, за да установи тяхната готовност. Спря пред Натан, измъкна от задния си джоб избеляла бейзболна шапка и я постави на главата си.

Това бе шапката, с която Натан го видя в болницата в Сао Габриел.

— Почитател на клуба ли си? — попита Натан, като посочи герба на „Бостон Ред Сокс“.

— Да. И освен това шапката ми носи късмет — отговори франк. После се обърна към групата: — Потегляме!

Групата от осемнайсет души се отправи към джунглата. Водеше я нисичък индианец с широко ококорени очи.

Кели дотогава никога не бе влизала в джунгла. По време на подготовката за това пътешествие прочете много книги и статии. От пръв поглед обаче разбра, че джунглата не бе това, което бе очаквала. След като зае място зад четиримата рейнджър и, тръгнали пред нея, започна да се озърта. За разлика от това, което бе виждала в много филми, амазонската джунгла не бе само от висящи лиани и пищна растителност. Стори й се, че по-скоро се движи из зелена катедрала. Короните на дърветата високо над главата й се преплитаха и поглъщаха по-голямата част от слънчевата светлина. Всичко около нея имаше зеленикав оттенък. Кели бе чела, че в джунглата само десет процента от слънчевата светлина достигат повърхността. Най-ниското равнище на гората, това, в което сега се движеха, за нейна изненада бе лишено от растителност. Тук джунглата представляваше свят от сенки и разложение, царство на насекомите, гъбите и корените. Независимо от отсъствието на растителност прекосяването на лишената от пътеки гора съвсем не бе лесно. Навсякъде се търкаляха гниещи трупи и клони, покрити с жълт мъх и бели гъби. Под краката й земята бе хлъзгава от разлагащите се черни листа, а корените на гигантските дървета, прикрити от гниещата маса, увеличаваха риска да си изкълчиш глезена. На това равнище растителността бе рядка, но все пак съществуваше. Наоколо и имаше много ветрилообразни папрати, бодливи бромелиади, изящни орхидеи и стройни палми. Навсякъде се виждаха вездесъщите и подобни на въжета лози, наречени лиани.

Чу звука на шамар. Озърна се и видя как брат и разтрива врата си.

— Проклети мухи.

Кели бръкна в джоба си и му подаде пластмасово шишенце с течен репелент против насекоми.

— Сложи си повечко.

Франк намаза оголените части на крайниците и врата с течността.

До нея застана Натан. Бе нахлузил върху главата си австралийска защитна шапка и приличаше на кръстоска между Индиана Джонс и Дънди Крокодила. Сините му очи издаваха, че е развеселен.

— Губиш си времето с този репелент — каза на Франк. — Всичко, с което се намажеш, ще бъде размито от потта ти след броени минути.

Кели нямаше как да възрази. Само петнайсет минути след навлизането в джунглата цялото й тяло бе покрито с пот. Влажността навярно доближаваше стоте процента.

— В такъв случай как да се опазим от насекомите? — попита тя. Натан повдигна рамене и се усмихна лукаво.

— Трябва просто да се предадеш. Да не им обръщаш внимание. Това е битка, която не можеш да спечелиш. В този свят трябва или да изяждаш другите, или да бъдеш изяден. Понякога трябва просто да заплатиш цена за навлизането в него.

— Със собствената си кръв ли? — попита Франк.

— Не се оплаквай. Това е най-малкото. Тук има много по-лоши насекоми. При това нямам предвид големите, като паяците птицеяди или трийсетсантиметровите скорпиони. Страшни са именно малките насекоми. Познаваш ли насекомото убиец?

— Боя се, че не — отвърна Франк. Кели също поклати глава.

— То има лошия навик да хапе и да се изхожда едновременно. Когато жертвата почеше раната си, то вкарва изпражненията си, изпълнени с амебата Tripanozoma crusii, в кръвния поток. След това в период от една до двайсет години умираш от увреждания на мозъка или сърцето.

Франк побледня и престана да чеше ухапаното място на шията си.

— Опасни са и черните мухи, пренасящи червейчета, които се заселват в окото ти и причиняват болестта, наречена речна слепота. Страшни са и пясъчните мухи, преносители на лешманиазис, заболяване, подобно на проказата.

Кели остана с усещането, че ботаникът се опитва да уплаши брат й, и се намръщи.

— Добре съм запозната с всички тукашни заразни болести: жълта треска, денге, малария, холера, тиф. Приготвила съм се за най-лошото.

— А за кандиру приготвили ли сте се?

— Що за болест е тази?

— Не е болест. Това е названието на тукашна малка рибка. Понякога я наричат риба клечка. Съвсем тънка риба е, дълга около пет сантиметра. Живее като паразит в хрилете на големите риби. Има лошия навик да прониква в пикочния канал на мъжете и да засяда там.

— Да засяда ли? — запита Франк и се намръщи.

— Да. Разгръща перките си и засяда. Блокира пикочния мехур и причинява болезнена смърт до двайсет и четири часа.

— Как може да се отърве човек от нея?

Кели междувременно се сети за рибата и за лошите й навици. Спомни си, че бе чела за тях. Извърна се към брат си и му отговори съвсем спокойно с делови тон:

— Единственият начин е да се отреже пенисът на жертвата и да се измъкне рибата.

— Да се отреже пенисът ли? — попита стреснато Франк.

— Добре дошли в джунглата — каза Натан и повдигна рамене.

Кели го погледна сърдито. От усмивката му разбра, че той по-скоро се шегува.

— А пък що се отнася до змиите… — възобнови лекцията си Натан. Професор Коуве, който се движеше зад тях, реши да прекрати просвещаването на брата и сестрата от доктор Ранд. Направи крачка напред.

— Достатъчно — спря го той. — Според мен джунглата наистина трябва да бъде уважавана, както Натан красноречиво ни обясни. Тя обаче е място, пълно не само с опасности, но и с красота. Може не само да причинява заболявания, но и да ги лекува.

— Точно заради това сме тук — чу се глас зад тях.

Кели се извърна. Това бе доктор Ричърд Дзейн. Зад него вървяха Ана Фонг и Олин Пастернак и разговаряха. Следваха ги Мануел Азеведу и ягуарът му. Най-накрая се движеха рейнджърите, защищаващи тила им.

Кели се извърна още веднъж и видя, че усмивката на лицето на Натан бе изчезнала. Настроението му бе развалено от обаждането на представителя на „Телукс“.

— Вие пък какво знаете за джунглата? — обърна се Натан към Дзейн. — През последните четири години не сте излизали от управлението на компанията в Чикаго. Горе-долу от времето, когато баща ми изчезна, ако не се лъжа.

Ричърд Дзейн погали малката си добре подстригана брадичка й запази спокойно изражение на лицето. В очите му обаче просветна гняв и Кели забеляза това.

— Знам какво е вашето мнение за мен, доктор Ранд. Именно то бе една от причините за моето доброволно включване в тази експедиция. Добре знаете, че бях приятел на вашия…

Стиснал юмрук, Натан направи бързо крачка към него.

— Не си позволявайте да казвате такова нещо! — извика. — Да казвате, че сте бил приятел на баща ми. Дойдох при вас и ви умолявах да продължим търсенето, след като правителството се отказа. Вие също отказахте. Прочетох докладната записка, която изпратихте от град Бразилия до САЩ: „Не виждам по-нататъшна полза от изразходването на финансовите ресурси на «Телукс» за безсмисленото търсене на доктор Карл Ранд. По-добре ще е парите ни да се изразходват за други начинания“. Спомняте ли си тези ваши думи? Думите, които обрекоха баща ми на гибел? Ако бяхте настояли пред ръководството…

— Резултатът щеше да е същият — процеди през зъби Дзейн. — Винаги сте били наивен. Решението бе взето много преди да изпратя докладната си записка.

— Глупости — прекъсна го Натан.

— След изчезването на експедицията към „Телукс“ бяха отправени над триста отделни иска. От роднините на изчезналите, от партньорите им, от застрахователните компании, от бразилското правителство, от кого ли не. „Телукс“ бе нападната отвсякъде. Това бе една от причините да поемем активите на „Екотек“. Така се спасихме от хищните фармацевтични компании. Кръжаха като акули около кървящите ни финанси. Не можеше да си позволяваме да финансираме повече едно търсене, което изглеждаше безнадеждно. Предстоеше ни да се борим за нещо друго, по-важно.

Натан продължаваше да гледа намръщено.

— Повтарям, решението вече е било взето.

— Вярвам, че няма да ми се разсърдите, задето не проливам сълзи за „Телукс“.

— Ако бяхме загубили битката, хиляди семейства щяха да останат без работа. Понякога се налага да се взимат трудни решения и не смятам да се извинявам за това.

Натан и Дзейн продължиха да се гледат враждебно. Професор Коуве се опита да ги помири.

— Нека повече не говорим за миналото. За да успеем в сегашното си начинание, ще трябва да работим съвместно. Предлагам примирие.

След кратко забавяне Дзейн подаде ръката си. Натан не я пое и се обърна.

— Да вървим.

Дзейн поклати глава и отдръпна ръката си. Срещна погледа на професора.

— Благодаря ви за опита.

Коуве проследи отдалечаващия се Натан.

— Дайте му повече време. Болката му все още не е преминала, въпреки че се опитва да прикрие това.

Кели също се взря в гърба на Натан. Бе оклюмал и вървежът му стана скован. Опита се да си представи, че губи майка си или баща си, но не успя. Вероятно това щеше да бъде една бездна от болка, от която човек трудно може да се измъкне. Особено ако е сам. Погледна към брат си и изпита радост, че са заедно.

Отпред се раздаде гласът на един от рейнджърите.

— Достигнахме реката!

 

Докато вървяха покрай реката, Натан изостана. От дясната му страна през гъстата растителност проблясваха кафявите води на малкия приток. Движеха се покрай него близо четири часа. Натан прецени, че са извървели малко под двайсет километра. Напредваха бавно. Ефрейтор Нолан Варчак, опитен следотърсач, имаше грижата да не се отклонят от пътя си.

Ако водачът им бе индианец, щяха да напредват много по-уверено и по-бързо. Но след като достигнаха реката, дребничкият индианец яномамо от Ваувай отказа да ги придружава. Посочи им ясно очертаните стъпки в пръстта, идващи от джунглата.

— Вие вървете по-нататък — промърмори на развален португалски. — Аз ще се върна при отец Батиста.

И така продължиха, решени да извървят колкото се може по-голямо разстояние преди падането на нощта. Ефрейтор Варчак обаче бе предпазлив следотърсач, така че се движеха със скоростта на охлюв. Благодарение на това на Натан му остана достатъчно време, за да може да размисли върху неотдавнашното си скарване с Дзейн. Замисли се върху думите му. Нищо чудно самият Натан да бе проявил тесногръдие и да не се бе замислял върху всички фактори, замесени в случая.

Откъм лявата му страна се чу пукотът на настъпена клонка. Мани и Тортор се държаха на известно разстояние от останалата част от групата. Рейнджърите ставаха малко нервни, когато голямата котка минаваше покрай тях, и доближаваха моментално пръстите си до спусъците на техните карабини М — 16. Единственият войник, който прояви интерес към ягуара, бе ефрейтор Денис Йоргенсен. Разговаряше с Мани и му задаваше въпроси за любимеца му.

— И колко казваш, че изяжда на ден? — Високият ефрейтор свали шапката си и избърса потта от веждите си. Косата му бе почти бяла, а очите му — бледосини. Очевидно бе от скандинавски произход.

Мани потупа котката по главата.

— Около пет кила месо на ден, но при мен живее заседнал живот. В джунглата това количество ще трябва да се удвои.

— Как смяташ да го изхраниш?

— Ще трябва сам да се изхранва. Да ловува. Заради това го взех с нас — обясни Мани и погледна Натан, който се бе присъединил към тях.

— А ако не успее?

— Ако не успее, ще намери други източници на месо — каза Мани и кимна към войниците зад тях.

Йоргенсен леко пребледня, но после съобрази, че Мани се шегува, и леко го сръга с лакът.

— Голям майтапчия си, няма що — каза. После се присъедини към останалите войници. Мани насочи вниманието си към Натан.

— Как се чувстваш? Разбрах, че си се сдърпал с Дзейн.

— Добре съм — отвърна Натан след дълга въздишка. Тортор докосна крака му с косматата муцуна и Натан почеса ягуара зад ухото. — Имам обаче усещането, че постъпих глупаво.

— Нямаш причини да мислиш така. Самият аз не изпитвам никакво доверие към този човек. Видя ли как се е облякъл като конте? Този човек въобще влизал ли е в джунгла?

Натан се усмихна.

— А я виж доктор Фонг, на нея дрехите й отиват — продължи Мани. — Нея не бих я изгонил от люлката си. А Кели О’Брайън…

Разговорът им бе прекъснат от внезапна глъчка. Групата бе спряла до една от извивките на реката. Мани и Натан побързаха да се присъединят към останалите.

Видяха, че Ана Фонг и професор Коуве се бяха навели над кану, издърпано на брега на реката и неумело прикрито с палмови листа.

— Бил е тук — съобщи им Кели.

Натан я погледна. Лицето на Докторката, цялото обляно в пот, почти сияеше. Бе дръпнала косата си назад и я бе обвила със зелена кърпа.

Професор Коуве държеше едно от палмовите листа в ръка.

— Това е откъснато от палма мвапу. Откъснато, а не отрязано. — Професорът посочи на останалите неравните краища на листа.

— Агентът Кларк не е имал нож в себе си, когато са го открили — каза Кели.

Професор Коуве прокара пръст по сухия и вече пожълтял ръб на откъснатото място.

— Ако съдя по степента на разложение, този лист е бил откъснат преди около две седмици.

— Значи по времето, когато Джерълд Кларк се е появил в селото — каза Франк.

— Точно така.

— С други думи няма съмнение, че е използвал тази лодка, за да стигне дотук — каза възбудено Кели.

Натан погледна малката река. И двата й бряга бяха обрасли с гъста растителност: лиани, храсталаци, мъхове и папрати. Самата река бе широка около десетина метра и кафява на цвят. Непосредствено до брега водата бе достатъчно бистра, за да се види калното дъно. Само на метър от него обаче вече нямаше видимост.

Под повърхността на реката можеше да се крие какво ли не: змии, каймани, пирани. Можеше да има и скатове. Някои от тях бяха толкова големи, че отхапваха краката на непредпазливите плувци.

Капитан Уоксмън се доближи до тях.

— Оттук накъде ще продължим? Мога да поискам да ни изпратят лодки с хеликоптер. После обаче накъде ще вървим?

— Струва ми се, че мога да ви отговоря — каза Ана Фонг и разчисти кануто от закрилите го палмови листа. Малките й пръстчета опипаха вътрешността на лодката. — Начинът, по който е издълбано това кану, както и червените ивици по краищата му говорят, че е дело на племето яномамо. Само те правят такива канута.

Натан коленичи до нея и също прокара ръка по вътрешността на лодката.

— Тя е права. Кларк е получил или може би откраднал това кану от племето яномамо. Ако тръгнем нагоре, срещу течението, ще можем да разпитаме индианците яномамо дали са виждали наскоро бял човек, или дали не им липсва някое кану — каза Натан и се обърна към Франк и Кели: — Тогава отново ще мислим накъде да продължим.

Франк кимна в знак на съгласие и се обърна към капитан Уоксмън:

— Казахте, че могат да ни снабдят с лодки?

— Да. Ще съобщя нашата позиция по радиото и хеликоптерите ще ги донесат. Това обаче ще ни отнеме останалата част от деня, така че ще е добре да си приготвим бивак.

Всички се заеха с устройването на временен лагер в близост до брега на реката. Накладоха огън. Коуве набра диви сливи и орехи савари от близката гора, а Мани, след като изпрати Тортор в джунглата да ловува, с помощта на прът и мрежа улови няколко пъстърви.

През следващия час джунглата се изпълни с рева на хеликоптери. Уплашените горски птици и маймуни се разкрещяха и разбягаха. Хеликоптерите спуснаха във водата три големи сандъка, които бяха изтеглени на брега с помощта на въжета. В сандъците имаше самонадуващи се понтонни лодки с малки двигатели, плавателни средства, които рейнджърите наричаха „гумени щурмоваци“. Още преди залез слънце трите черни лодки бяха завързани за крайбрежните дървета.

Докато войниците работеха, Натан опъна люлката си и започна да простира върху нея мрежата против комари. Забеляза, че Кели се занимава със същото, но среща известни затруднения. Реши да й помогне.

— Мрежата трябва да се постави така, че въобще да не докосва люлката. Инак комарите ще ви ухапят направо през тъканта.

— Ще се справя — увери го Кели, но личеше, че това занимание й е непривично.

— Позволете да ви помогна — каза Натан. После с помощта на камъчета и парчета дърво закрепи мрежата против комари както трябва. Оформи я като копринена палатка около леглото на Кели. В близост до тях Франк се мъчеше със своята мрежа.

— Не мога да разбера защо не можем да използваме спални чували. Навсякъде, където съм нощувал на открито, съм ползвал спален чувал.

— Това е джунгла — каза Натан. — Ако спите върху земята, на сутринта можете да се събудите с всякакви твари в леглото си: змии, гущери, скорпиони, паяци.

Франк промърмори недоволно, но продължи да си приготвя леглото.

— Добре, добре. Няма как, ще спя в тази проклета люлка. Защо обаче трябва да слагам мрежа против комари? Нали и без това цял ден ни хапаха?

— Защото през нощта стават хиляда пъти по-свирепи. И ако те не ти изсмучат кръвта, ще я изсмучат прилепите вампири.

— Вампири? — възкликна Кели.

— Тук е пълно с такива прилепи. През нощта човек трябва да се пази от тях даже когато излиза по нужда. Нападат всички топлокръвни същества. Очите на Кели се разшириха.

— Вие нали сте ваксинирана против бяс? Кимна утвърдително.

— В такъв случай всичко е наред.

Тя погледна леглото, което той бе приготвил. Натан се изправи и лицето му се оказа само на няколко сантиметра от нейното.

— Благодаря ви.

Натан отново бе изненадан от цвета на очите й. Изумруденозелени със златисти жилки.

— Няма защо. — После се обърна към огъня и забеляза, че групата се събира за вечеря. — Да видим какво са приготвили за ядене.

Натан отиде до огъня и забеляза, че Мани и Дзейн водеха разгорещен спор.

— Как можете да възразявате срещу ограниченията върху изсичането на дървета? — попита Мани, като си взе парче риба от тигана. — Изсичането на горите с търговска цел е най-големият враг на тропическите джунгли в целия свят. Тук, в Амазония, всяка секунда губим по един акър горска площ.

Дзейн бе седнал върху един пън. Бе свалил якето си и навил ръкавите на ризата си, сякаш се гласеше да се бие с някого.

— Статистическите данни, които ми съобщавате, са неточни. Изопачени са от защитниците на околната среда. Не са научно издържани и целят повече да уплашат, отколкото да просветят хората. Спътниковите фотографии показват, че деветдесет процента от бразилската джунгла са все още непокътнати.

— Дори и данните за обезлесяването да са пресилени, както вие твърдите, това, което губим, остава загубено за вечни времена. С всеки изминат ден губим сто различни вида растения и животни. Губим ги завинаги.

— Това са ваши твърдения — отвърна спокойно Дзейн. — Твърдението, че една изсечена тропическа джунгла не може да се възстанови, е невярно. В индонезийските джунгли след осемгодишна промишлена сеч темповете на възстановяване на флората и фауната надминаха всякакви очаквания. Същото важи и за вашите гори. През 1982 година с цел да се разработят едни мини бяха изсечени значителни горски площи в Западна Бразилия. Петнайсет години по-късно учените установиха, че възстановената гора не може да се отличи от околната. Следователно непрекъснатият дърводобив е възможен и човекът и природата могат да съжителстват и в джунглата.

Натан се запита дали този човек не бе слабоумен. Как можеше да защищава унищожаването на тропическите джунгли?

— А какво ще кажете за селяните, които изгарят джунглата, за да си освободят място за пасбища и ниви? Предполагам, че подкрепяте и това.

— Естествено. За горите в западната част на Америка е здравословно в определени интервали да изгарят. Така околната среда донякъде се обновява. Защо тук трябва да е различно? Когато господстващите видове бъдат отстранени чрез сеч или изгаряне, получава шансове за развитие това, което наричаме „потиснати видове“, по-малките дървета и храсталаци. А в действителност именно те са най-ценни от медицинска гледна точка. С какво ще им навредят малко изгаряне и малко сеч? Те са полезни за всички ни.

Намеси се Кели.

— Вие обаче пренебрегвате глобалните последици от тези действия. Парниковия ефект например. Не сте ли съгласен, че тропическите гори са пословичните „бели дробове на планетата“, източник на кислород?

— Боя се, че тук е уместна само думата „пословични“ — отвърна тъжно Дзейн. — Най-новите изследвания, извършени с помощта на метеорологични спътници, показват, че приносът на горите към световните запаси на кислород е съвсем малък, да не кажа нулев. Тук имаме затворена система. Короните на високите дървета наистина произвеждат големи количества кислород, които обаче се усвояват изцяло от приземния слой на гората с нейните разложителни процеси. Така че в случая кислородното салдо е нулево. Единствените райони, които действително обогатяват атмосферата с кислород, са районите, където растат млади вторични гори. Районите, в които новите млади дървета произвеждат изобилен кислород. Накратко, именно контролираното обезлесяване е здравословно за земната атмосфера.

Натан изпитваше смесени чувства. Бе разгневен и едновременно не вярваше на ушите си.

— А какво ще кажете за хората, които живеят в гората? През последните петстотин години броят на индианците, обитаващи джунглата, е спаднал от над десет милиона на по-малко от двеста хиляди. Предполагам, че ще одобрите и това.

Дзейн поклати глава.

— Разбира се, че не. Това е истинска трагедия. Когато един местен лечител умре, без да е предал някому познанията си, светът губи незаменима информация. Именно това е една от причините да настоявам да ви отпускат средствата за финансиране на вашата работа с изчезващите племена. Това е неоценима дейност.

— Гората и обитателите й обаче са едно цяло. Дори това, което казвате, да е вярно, обезлесяването унищожава някои видове. Не можете да отречете това.

— Вярно е, обаче движенията на зелените раздуват числата им.

— И все пак дори един-единствен вид може да се окаже много важен. Като мадагаскарския зимзелен например.

Лицето на Дзейн почервеня.

— Е, в случая става дума за едно изключение. Такива растения не се срещат всеки ден.

— Какво представлява мадагаскарският зимзелен? — попита заинтригувано Кели.

— Розовият зимзелен на остров Мадагаскар е източник на две силни лекарства против рака: винбластин и винкристин.

— Сещам се — отвърна Кели. — Използват се за лечението на болестта на Ходжкин, на лимфоми и на много видове рак по децата.

— Така е — потвърди Натан. — Тези лекарства всяка година спасяват хиляди деца. Растението, от което те се получават, в самия Мадагаскар вече не може да се открие. Какво щеше да се случи, ако тези свойства на розовия зимзелен не бяха открити навреме? Колко деца щяха да загинат без него?

— Вече казах, че растения като зимзелена се срещат много рядко.

— Как можете да сте сигурен в това? Въпреки всичко, което говорите за статистически данни и спътникова фотография, едно е ясно: всяко растение е потенциално лечебно средство. Всеки растителен вид е безценен. Можем ли да знаем от какви лекарства бихме се лишили, ако изсичането на горите е безконтролно? Може ли да знаем кое растение ще помогне за лекуването на СПИН? Или на диабета. Или на стотиците видове рак, които измъчват човечеството.

— А дали някое от тях не би помогнало за възстановяването на крайници? — подхвърли Кели.

— Знам ли? — отвърна Ричърд Дзейн, намръщи се и впери поглед в пламъците.

— Вярвам, че разбрахте мисълта ми — приключи Натан. При огъня се появи Франк, който не даде вид да е впечатлен от състоялите се преди малко разгорещени спорове.

— Ще изгори рибата — подсети ги високият мъж и посочи забравения тиган, от който бе започнал да се надига черен пушек. Мани веднага го измъкна от огъня.

— Добре че е внимателният господин О’Брайън, инак тази вечер щяхме да останем на сухоежбина — каза развеселено.

— Олин вече включи спътниковата антена към лаптопа — каза Франк на Кели. — След час би трябвало да се свържем със САЩ.

— Чудесно — отвърна Кели и отмести поглед към Олин Пастернак, който продължаваше да се занимава с компактна спътникова антена, прикрепена към компютърно оборудване. — Може би ще получим някакви резултати от аутопсията на тялото на Кларк. Нещо, което да ни бъде от полза.

Натан чу разговора им. Втренчил поглед в пламъците, реши, че може би е трябвало да послушат шамана от племето яномамо и да изгорят тялото. Индианците наистина разбираха по-добре от всеки друг загадките и потайностите на джунглата. „На боеси инги сабе ала сани“ — в джунглата наистина индианецът знае всичко.

Джунглата започна да се изпълва с най-различни звуци. Митовете за гъстата гора сякаш започнаха да се материализират. В този гъст лес всичко бе възможно.

Дори и проклятието на бан-али.