Мики Спилейн
Кървав изгрев (7)

СЕДМА ГЛАВА

Излязох, отправих се към Броудуей и се загубих сред тълпите пред кината, завих на юг и просто си вървях като случаен пешеходец, запътил се нанякъде. Избягвах случайните униформени полицаи, посадени сякаш по всички ъгли на Таймс Скуеър.

Трима мъртви, за които знаем, продължавах да мисля. Колко още ще има? Присъствието на човек като Гейбън Мартрел може да обърка работата на две правителства, като постави едното в конфузно положение, а другото „на върха“. Но докато ние сме в изгодна позиция, не ми пука изобщо.

OONA-3, която Мартрел оглавяваше, е комплексна система за шпионаж, която руснаците създадоха сравнително отдавна. Хората се внедряват, оставят ги да „узреят“ на стратегически постове в политиката и икономиката на други страни. Всичко е далеч над нивото дори на КГБ. Когато са възложили на Мартрел плана „Белтов“ за стратегически ракети, смятайки, че е строго секретен, те са му дали възможност да се реализира и НИ върне с пет години в надпреварата за надмощие. Но сега, в случай, че той реши да ни даде пълна информация за мрежата…

„Щеше ли да го направи Мартрел?“

Може би да, ако наистина основно жената е причина за измяната му и той е сигурен, че тя е в безопасност. Ако действията му са основани на политическо отвращение или на факта, че най-накрая е „прогледнал за истината“, може да не поиска да се забърква по-нататък и просто ще получи политическо убежище, оставяйки нещата дотук.

Докато не нанесат удар. Те не оставят никой с всичко това в главата да е на свобода дълго време. Това е нормална практика за всяко едно разузнаване по света и той е длъжен да го знае. Дявол да го вземе, а може и вече да не му пука. И по-рано се е случвало.

Обзалагам се, че всичко зависи от хубавата Спортистка.

Какво ще стане, когато този нещастник открие, че тя не го обича истински, а само си е въобразявал? Проблемът си е негов, не е моя работа. Русите имаха готов екип за нанасяне на удар и по двамата. А и по мен. Това трябва да е подбрана група с ръце, които стигат навсякъде, и глава, работеща под директно разпореждане от Москва. Група, пазена в резерв специално за такива случаи. Скъсаш ли една брънка, веригата се прекъсва. Имаш времето, което ти е нужно, преди нова брънка да бъде включена в операцията.

Това, което исках да зная, е как са се вмъкнали в хотел „Шривспорт“.

IATS биха покрили мястото като мравуняк. А те какво направиха? Само жени в хотела, а ударът, нанесен на Ан Лайтър, несъмнено бе от мъж.

И тогава се почувствах като кръгъл глупак, защото отговорът бе съвсем прост.

Продължих на юг, отминах театрите покрай магазина за дрехи и завих към улицата с хотел „Шривспорт“, чиято козирка стърчеше над тротоара. Възможно най-внимателно огледах мястото от отсрещната страна на улицата, опитвайки се да открия следи на някои от службите, действащи наоколо. Обикновено ако не са отвън, човек може да ги забележи във фоайето или на етажите. Доколкото виждах, беше чисто.

Заобиколих дългата сграда отзад. От двете страни имаше редици аварийни стълби, водещи до земята. Две заключени отвън метални врати се изпречиха пред мен. Това бяха изходи от стълбищата.

На малки групи по двете пътеки имаше големи зелени боклукчийски кофи, пълни с дневните отпадъци от хотела. Всичките — пълни догоре. Ако всеки ден се събира по толкова боклук, същото е било и в деня, в който бе убита Ан. Нямаше и един инч пролука да се пъхне нещо в тях и убиецът, комуто е трябвало време за прикриване на следите, е потърсил друго място.

Всички сгради около хотела бяха стари и порутени като самия него — останки отпреди половин век. Имаха мазета с прозорци — под нивото на улицата и е малки шахти около тях, покрити с ръждясали капаци. Проверих всеки един от неточната страна, после от западната, където на втория капак попаднах на „златна мина“. Той се оказа вдиган и в шахтата бяха напускани дамско сако и перука, рокля с подходящи подплънки, които правят тялото на мъж да изглежда като женско. Няколко вестника бяха мушнати над дрехите за прикритие с цел всичко да изглежда като обичайния за такива места боклук.

Значи все пак е бил мъж. И не му е било трудно да се озове в хотел за жени, защото самият той е изглеждал като жена.

Не ми се искаше да мъкна всичко това в ръце, така че го мушнах обратно в шахтата, върнах се на улицата и се отправих пак към Броудуей. От първия телефон се обадих на полковника в апартамента му. Съобщих какво съм намерил. Той каза:

— Мисля, че Хал Рандолф ще се зарадва да чуе това. Вдига страшен шум за теб. Вашингтон е плътно зад него. Адски са навити да разбият операцията на Мартин Грейди, но не могат да се доберат до началната точка. Смятаха, че ТИ си това.

— Трябва просто да сме наясно какво замислят.

— Може да им хрумне нещо, което не е много приятно…

Знаех какво има предвид.

— Така, както аз подредих нещата?

— Това, или да го използваш самият ти, за да направиш удар.

— Знаеш, че съм вършил и по-големи неща.

— Все пак ще използват всичко възможно, за да стигнат до теб, Тайгър, момчето ми.

— Може би. Засега „покривай“ работата. Би трябвало да попаднат на нещо. Откъде са купени нещата, например.

— Веднага.

С още една монета се свързах с офиса на Дейв Севърн и му казах за намереното при хотела.

— Бързо ела тук, Дейв. Ако си там, когато намерят нещата, те няма да направят нищо забавно. Можеш да ги изпревариш и ако изобщо излезе нещо, ще имаш преднина. Може да кажеш, че аз съм ти подхвърлил идеята да търсиш тук.

— Добре, Тайгър. Има ли още нещо, което искаш да разкриеш?

— Много, но не му е времето.

— Какво става с тази Соня?

— Това е информация, която засега трябва да задържа.

— О, Боже, затънал си до гуша, нали?

— Да, все едно се чипкам във вряла вода — отвърнах. — Слушай, ако те разпитват защо се занимаваш с тази история, кажи им, че това е материал за рубриката „Следва“.

— Зная как да се оправям.

— Добре. Ще ти се обаждам. Все още не ми пиши некролога…

— О, вече съм го направил, и то много отдавна.

— Така направиха и много други хора. Повечето от тях сега са мъртви…

* * *

Хванах новините по телевизията от 11 часа в един бар на 8-мо авеню. Говорителят ги съобщи последни. Предаваха като за нещо специално, показаха снимки в близък план. Някакъв агент открил дрехите на предполагаемия убиец. Евтина перука, нормално кестенява, синя рокля на шарки, сако и обувки с ниски, износени токове. Никакви следи за незабавно разпознаване. Полицията проучвала вещите и се надявала на бърз арест. Както обикновено.

Полицията? Вече нямаше нито едно ченге в града, включено случайно в акцията. Това разследване се ръководеше от столицата. С достатъчно хора и лабораториите на разположение те все щяха да стигнат до нещо, но и от другата страна също си знаеха работата. Всичко щеше да остане като поредната шумотевица, представена като дейност на полицията.

Последното нещо, съобщено от говорителя, бе че двете жени на рецепцията в хотела ясно си спомнили за човек, облечен по описания начин, който прекосил фоайето, подминал рецепцията и директно взел асансьора нагоре. Момчето от асансьора потвърдило, но не можело да си спомни на кой етаж е слязъл човекът. Най-вероятно не на етажа, на който бе убита Ан, а на друг. После е отишъл при нея.

В 11:30 се върнах в хотела и поисках ключа. Нощният служител разсеяно посегна, сложи в ръката ми сгъната бележка и се върна към последните спортни новини във вестника си. Простото съобщение да се обадя на мистър Донован означаваше, че Лондон спешно иска връзка с мен. Време бе Центърът вече да е обработил докладите ми и да е предал нещо от сведенията. Свързах се с Нюарк, говорих кратко с Върджил Адамс и му дадох номера си за връзка с Лондон. Само след пет минути се обади Джонсън. Представих се. Той заговори бързо и рязко, без предисловия:

— Имаме сведение от агентурата ни сред противника, момко. Чувал ли си за Спаад Хело?

— Не много. Оглави вътрешните чистки при руснаците и проведе операцията, с която се добраха до британски супернови технологии, когато самите англичани драпаха да се докопат до руски спътникови разработки; подозираха, че е ликвидирал наши хора в Буенос Айрес, и други такива. Действа твърдо.

— Да, той е. Сега е при вас, така поне ни се струва. Проследихме го до Мексико и там следата се изгуби, но мислим, че е проникнал направо в Щатите по нареждане от Москва. Знаем, че задачите му са от първостепенна важност, а точно сега няма по-добра мишена от Гейбън Мартрел. „Оттатък“ са нервни и вече се реорганизират за в случай, че той се раздрънка.

— Някакви снимки или характерни особености?

— Абсолютно нищо. Един от техните мистериозни хора. Изобщо няма „лице“. Държат го в дълбока сянка. Съмнявам се дали повече от шепа хора познават истинската му самоличност. Ще видим какво можем да намерим за него, но се опасявам, че няма да е много. Говори няколко езика и се справя с американския добре, колкото и самият ти, така че внимавай!

— Не ми помагате много.

— Едно нещо трябва да помислим. Помниш ли Сони Картър… Ти работеше с него.

— Разбира се.

— Той ни прати съобщение по време на аферата за свъхтехнологиите тук, когато работеше за Бритиш Интелиджънс. Улучил човек при престрелка. Смята, че го е нацелил горе в дясната ръка и този човек може да е бил Спаад.

— Все пак е нещо. Вижте да изровите още и информирайте Нюарк, о’кей?

— Можеш да си сигурен. А, има и още нещо.

— Какво?

— Cera не само си в „А“ списъка оттатък, а си първото име в него. „Мишена“ с възложена задача…

— Е, мерси за оказаната чест — промърморих и затворих.

Качих се в стаята, съблякох се, влязох под душа, постоях доста под хладната, освежаваща струя, а после се тръшнах на леглото. Известно време лежах и отново премислях всичко.

Проблемът бе прост до безумие. Да накараме Гейбън Мартрел да говори. Ако Рондин успееше да се свърже с него и той се убеди, че Соня е на сигурно място, това трябваше да свърши работа. Но имаше намесено и нещо объркано. Изобщо не можех да го напипам. Нещо се бе забило в ума ми, можех да го почувствам, но не знаех какво точно е то.

Угрижен и потънал в мисли, взех да се унасям. Когато телефонът иззвъня, погледнах часовника си, видях че съм спал десетина минути и вдигнах слушалката. Това изобщо не ми хареса. Всичките необходими обаждания бяха направени, а никой друг не знаеше къде съм.

Телефонистът каза:

— Сър, една млада дама се качва към вашата стая. Сигурен ли сте, че искате да я видите?

— Как изглежда?

— Доста хубава…

— Добре тогава — отвърнах с усмивка и затворих. Моята кукла Рондин се бе свързала с Мартрел и носеше добрите новини.

Е, щеше да си получи наградата…

Преди да успея да се облека, на вратата се почука леко, аз прекосих стаята, превъртях ключа и отворих.

И, мамка му, едва не ми светиха маслото заради тази грешка!

Ако нямах навика да стоя отстрани при загасени лампи, първите два изстрела от пистолета със заглушител щяха да ме улучат точно в корема. Беше едър човек, с полуусмивка на удоволствие, която се появи за миг на мургавото му лице — усмивка на прекалена самоувереност. Преди да разбере, че не е улучил и стреля пак, едната ми ръка изби пистолета му, а с другата го сграбчих за китката.

С рязко дръпване го вмъкнах в стаята и го блъснах, за да загуби равновесие. При завъртането краката му закачиха вратата и тя се затръшна.

Пръстите ми се впиха във врата му, стиснах силно, извих се встрани и с крак отблъснах коляното, което бе насочил към слабините ми; мушнах се зад него и с рязък удар го прехвърлих зад гърба ми. Той се просна на пода. Опита се да се изправи още щом си отместих ръцете, но тогава го изпрасках в лицето с две силни крошета, които чупеха кости. Почувствах лепкава кръв по кокалчетата.

Опита се да извика, предусещайки какво следва, но не му дадох възможност. Той я имаше и пропусна. Сега бе мой ред. Инкасирах няколко удара по главата, но не ми пукаше. Заблъсках го жестоко с всички сили, докато започна да издава слаби, задавени звуци, а после ръцете му се отпуснаха до тялото като парализирани. Той тихо застена.

Застанах в готовност с коляно на гърлото му и останах така. Само един рязък натиск и вратът му щеше да е счупен.

— Как ме намери?!

На отразените светлини от града отвън започнах да виждам лицето му. Или каквото бе останало от него… Той отвори очи и в тях имаше чист ужас. Натиснах малко гърлото и очите му се разтвориха по-широко, като ме гледаха вече почти изцъклени. Отслабих леко натиска, за да може да говори.

— Знаех… че ще се сетиш… за дрехите. Чаках… Проследих те.

Кимнах. Започнал съм да действам тромаво. Трябвате да се сетя, че натъпканите в шахтата дрехи са едновременно и уловка, заради самия факт, че са скрити там.

Видях, че ужасът в очите му е изчезнал. Имаше само дива омраза, личеше даже през кръвта.

И тогава той направи следващата си грешка, като измъкна отнякъде нож и се опита да го забие в гърба ми. Не успя, закачи крака ми и си докара „самоубийство“ по най-мъчителния начин, защото цялата ми тежест инстинктивно падна на коляното ми… Тъп, хрущящ звук, и вратът му бе пречупен. Умря, чудейки се какво става.

Станах, хванах срязаното място и отидох в банята.

Измих раната, разкъсах една хавлия и се превързах здраво. Бързо се облякох, запалих лампата и погледнах човека.

Професионалист, това бе сигурно. В него нямаше абсолютно нищо изобличаващо. Пистолет, калибър 32 мм, със заглушител, който оставих да лежи точно до него, както бе паднал.

Вдигнах слушалката и се обадиха от рецепцията. Попитах:

— Забелязахте ли една хубава дама да се качва насам?

Отегчен глас ми отвърна:

— Никаква жена не е влизала през последния половин час.

— Не ми ли се обадихте вие преди малко?

— Не сър. Само ви свързах с външен разговор за вашата стая.

— Добре. Благодаря.

Хитър номер. Те знаеха за Рондин и след като са ме проследили дотук, са я използвали за прикритие, обаждайки се от външен телефон. Моя грешка. Трябваше да запомня гласа на човека от рецепцията. Още един добър урок.

Колкото може по-бързо си събрах нещата. Ако мъртвият бе уведомил някой друг, те можеха да го чакат за доклад. Или да изпратят следващия камикадзе…

Долу направих както в предишния хотел. Използвах един хоп да ми плати сметката и се изнизах през задния изход. Огледах улицата и колите около хотела. Никой. Това все още нищо не значи. Можеха да са се прикрили и да ме бройкат напълно незабелязано от сграда наоколо, заведение или от някой вход.

Уверих се, че след мен няма „опашка“, взех такси и отпраших към апартамента на Уоли Гибънс. Хич нямаше да ми се зарадва, но нямах избор.

Оказах се прав. Изгледа ме намръщено през полуоткрехнатата врата, понечи да ми тегли една, но после даде знак да вляза.

Стоеше по пижама, с ръце на кръста, гледаше ме как хвърлям куфара си в един ъгъл и отбеляза:

— Знаеш какво е наказанието да приютиш издирван…

— Ще изравня резултата. Един труп ми е на гости в стаята, в хотел „Брайем“.

Той зяпна и се облегна на един стол.

— Човече, ти си луд! Уби ли го?

— Дяволски си прав.

— Защо ми казваш? Знаеш ли как ме прикара с това?! Зная за извършено убийство и…

— О, я зарежи! Обади се на ченгетата и кажи, че си получил анонимно обаждане за убийството. И без това искам веднага да се заемат с това.

— Как ли не! Те знаят, че съм във връзка с теб и ме бройкат изкъсо. В хотела ще те разпознаят, само като съберат две и две. И много бързо ще се озова в пандиза. Виж, Тайгър…

— Ти виж! — прекъснах го студено. — Това е въпрос на националната ни сигурност. Нека Дейв Севърн даде тревога. Даже минутите са от значение! Мъжът стреля по мен и полицаите ще намерят куршумите. Отговорът е съвсем прост. Искам това нещо да се раздуе във вестниците. Колкото повече осветлят този случай, толкова повече ще притиснем онези от другата страна. — Разказах му подробностите и добавих: — Техните агенти знаят за мен и Рондин от последната операция. В тази я използваха за примамка. Лошото е, че я следят и може да пробват да ме шантажират чрез нея.

Той помисли малко и каза:

— Да предположим, че постъпят така, Тайгър. Да предположим, че трябва да избираш между националната сигурност и Рондин. Тогава какво?

— Ако трябва, ще я оставя да умре, приятел — отвърнах спокойно.

Той кимна, стана и вдигна слушалката. Обади се на Дейв Севърн и му каза да се заеме със случая. След като свърши, аз позвъних на Чарли Корбинет и съобщих за последните събития. Той ме прекъсна и каза да му се обадя след пет минути, за да задейства група от агенцията. После продължи:

— Много дебела става работата, Тайгър!

— Все още не е. Но натам отива.

— Сега всички са се насочили към теб. Хал Рандолф и другите искат да говорят с теб.

— Чудесно.

— По един или друг начин ще те открият. Албърт Катър е докладвал, че подозира Рондин, защото му се е изплъзнала за известно време.

— Лошо.

— Има и още, приятелю…

— Така ли?

— Той не е бил единственият, които е наблюдавал апартамента й. Не е сигурен, но мисли, че и други я дебнат. Не можел да напусне поста си, за да провери, но Катър е човек с остър поглед и има усет за играта. Докладвал е, че Рондин се е върнала в апартамента си, но на негово позвъняване по телефона никой не е вдигнал. Затова е убеден, че тя се е измъкнала през ненаблюдаван от него втори изход…

— Благодаря, полковник — казах и затворих.

Възможна е още една грешка. CIA са поставили човек на свое разпореждане да наблюдава нея или да отрие мен. Не двама или повече. Само един човек. Но другите не страдат от липса на хора, а и това не е обичайна рутинна задача. Ако Рондин е излязла от вход, който ТЕ са наблюдавали, ще се доберат до нея където и да е.

— Уоли…

— Не — твърдо отсече той. — Каквото и да е — не!

Аз не приех отказа:

— Те държат Мартрел в централната градска болница. Рондин трябваше да се свърже с него там. Не е тайна, че той е в стая с въоръжена охрана, но пък ти имаш добър повод да провериш. Огледай се там, може да я видиш…

— Не!

— Накарай я да ми се обади веднага… И за Бога, стой с нея. Не я изпускай от очи. Ако трябва, ще й осигуриш полицейска охрана. Аз оставам тук и ще чакам да ми се обадиш.

— Не — каза той отново, но вече се обличаше. Когато стигна до вратата, ми хвърли поглед пълен с негодувание, и изръмжа:

— По дяволите!

Веднага, след като той тръгна, се свързах и поръчах Нюарк Кънтрол да ми се обади, така че да няма междуградски разговори, които да се отбележат в телефонната сметка на Уоли.

След пет минути се обади Върджил Адамс. Дадох паролата с кода за идентифициране и докладвах. Тогава той ми каза:

— От „върха“ отново лично се обадиха на Мартин Грейди. Група от Лос Анжелис се е добрала до нещо. Когато били в Мексико, си имали работа със Спаад Хело. Той работел с фалшив екип там. Правили документален филм за политическото положение… Говори безупречно езика и се промъкнал с фалшиво разрешително като електротехник в някои сгради. Смятат, че е проникнал в секретни база данни в сървър-компютър на спецслужбите. Просто под носа им е преодолял всички защити на системата, направил ги е за смях. Проверили го чак след внезапното му изчезване…

— Е, накъде биеш?

— Имал е любопитно обаждане от Щатите, засечено от операторката като обаждане от провинцията. Тя е от нашите служители. Разговорът е бил проведен от офис в Томлинсън Билдинг на Броудуей, от платен телефон във фоайето.

— Какво е било съобщението?

— Било е на чужд език, но няколкото английски думи, които разбрали, били „незабавно“, „Мартрел“ и „убит“.

— Откъде са сигурни, че е бил Спаад?

— Защото е оставил нещо след себе си — пръстен с напукан камък, който той дал за поправка. Златарят искал да му направи услуга и лично го обработил. На пръстена е гравирано „На Спаад от Ана“. Адски небрежно за професионалист като него, защото макар и случайно наш човек го видял и накарал бижутера да задържи пръстена. Мястото се наблюдава за в случай, че Спаад изобщо сглупи и се опита да си го вземе.

— Благодаря. Ще се заема с Томлинсън Билдинг.

— Може и нищо да не откриеш. Там има само шест телефонни кабини, нищо друго съществено. Мартин Грейди смята, че е важно, защото в деня на обаждането тук имаше буря. Знаеш какво става с телефоните тогава. Този, който се е обадил, може да е имал нареждане да звъни от уличен телефон, но се е изнервил, решил е друго и се е обадил от сградата на своя офис…

— Обичайната „комедия от грешки“. Така за момента „печелиш по точки“ гейма, а може би и цялата игра — казах и затворих.

Придърпах един стол до прозореца, качих си краката на прозоречния перваз и постоях, загледан в нощта. Очите ми се затвориха и така, размисляйки, заспах в тежка умора.

От много далеч чух настойчив до полуда звън и стреснато се събудих. За миг слънцето, сякаш пронизало стъклото на прозореца, почти ме заслепи. Погледнах часовника — малко след шест. Вдигнах телефона и чух Уоли да казва:

— Тайгър?

— Аз съм.

— Става все по-горещо. Като във вряла вода…

— „Чист“ ли си?

— Обаждам се от телефон във фоайето на болницата.

— Къде е Рондин?

— Разпитват я федералните. Беше се облякла като медицинска сестра и се промъкна покрай охраната в стаята на Гейбън Мартрел, с табличка в ръце. Щеше да се измъкне, ако в тоалетната, където се преобличаше, не я бяха засекли няколко сестри.

— Как са разбрали къде е?

— Защото някой изпратил една хубава саксия с цветя в стаята на Мартрел. Той получава непрекъснато цветя и нямало да й обърнат внимание, ако на един от по-наблюдателните федерални агенти не му се сторило странно. Изглежда, че и преди е виждал подобно нещо. Под пръстта имало устройство, което при активиране с дистанционно изпълва стаята с цианид и газът бързо избива всичко наоколо. Федералните блокираха цялата болница и въпреки, че не намериха момчето, донесло саксията, спипаха Рондин. Тъпо, малшанс, но няма как. Полицаят, който пази стаята, я разпозна, а също и двама болни. Пък и такава жена, дори да не иска, няма как да не прави впечатление…

— Тя проговори ли?

— Колкото риба, но не й е лесно. Те вече не се спират пред нищо… Виж какво, изчезвай от апартамента ми, чу ли?

Не му отговорих. Внимателно оставих слушалката и се върнах да наблюдавам как слънцето се издига над сградите.

Сега може да стигнат до мен. Тя ще бъде „персона нон грата“ и ще я върнат в Англия, далеч от мен, ако не я обвинят и в нещо друго. Но поне се е видяла с Гейбън Мартрел.

Оставих куфара си там, слязох и пеш извървях дългия път до апартамента на Чарли Корбинет. Когато отвори вратата, разбрах по очите му, че знае резултата от „гейма“.

— Хайде, влизай, Тайгър. Чаках те.

Пристъпих и затворих вратата.

— Кажи на Рандолф, че ще говоря с тях. При едно условие…

— Няма да приеме никакви условия.

— Тогава му кажи да върви по дяволите!

Чарли сви рамене и влезе в стаята.

— Ще предам условието ти все пак…

— Да оставят Рондин. Тя няма нищо общо!

— Може и да е така, но агенцията се бори да открие нещо повече и ще използва всички средства… Трябва да го знаеш.

— Глупости.

— Познавам Рандолф.

— О’кей, полковник, ще говорим, но както казах аз.

— Не по телефона. Иска да те види лично.

— Не става. Аз ще изпратя кола да ви вземе — теб и Рандолф, и да ви докара тук в четири часа следобед. Къде ще ходите вие — ваш проблем; какво ще правя аз — си е моя работа. Той ще ме види.

Чарли ми се усмихна и аз знаех какво мисли.

— Той може да иска да доведе някой друг…

— Да докара цяла армия, не ми пука. Ако очаква да ме арестува, трябва да измисли нещо друго, по-тънко.

— Както в добрите стари времена, а?

— Абсолютно точно.

— Ще бъдем готови в четири часа. — Той отвори вратата да изляза и ми намигна. Зад него на стената имаше спомени от едно отдавна мъртво време, сувенири от войната… оръжие, ножове и всякакви неща, които бяхме използвали в общите си усилия, преди светът да полудее повече от когато и да било. Някои от тези неща бе използвал лично. Някои — аз. Повечето от момчетата, на които бяха тези оръжия, умряха още тогава и сега бяхме останали само неколцина.

He ми отне много време да уредя това, от което се нуждаех. Мартин Грейди имаше пари, съоръжения и връзки да направи почти всичко. Колата щеше да е готова. За в случай, че някой от двамата е монтирал електронен предавател, който да предава сигнали до други коли, с цел проследяване, бе инсталирано заглушаващо устройство. Две други коли щяха да имат готовност да блокират движението, ако се опитат да приложат обичайно проследяване, а бе предвидена и тройна проверка при нужда. Не можех да не се усмихна на подготовката. Мартин Грейди не желаеше да ме загуби и да ме опандизят толкова тъпо, и то точно сега.

Междувременно разполагах с почти цял ден за действие…

* * *

Томлинсън Билдинг е една от старите сгради, наблъскани в редица сред театрите между 40-та и 50-та улица. Фоайето е като на много други такива сгради, с щанд за вестници във входа, с табела за офисите на стената, телефонни кабини и три асансьора. Един човек с уморен вид, около 60-годишен, с износена униформа на портиер, се бе подпрял на стената, и ако се съди по посетителите на сградата, не изглеждаше, че там се върти кой знае какъв успешен бизнес.

Погледнах табелата с офисите, без да очаквам, че ще открия нещо, после се отправих към телефонните кабини, взех указателя за Манхатън и започнах систематично да проучвам всяко име. Отне ми повече от час, доста пъти спирах, за да използва някой друг указателя. От време на време имаше и любопитни погледи от страна на портиера, но когато приключих, имах три офиса, които не бяха в списъка на указателя, а това за бизнеса е абсолютно недопустимо…

Когато във фоайето бе по-спокойно и нямаше много хора, се приближих до портиера със сгъната 20-доларова банкнота в ръка. Той я зърна и враждебното му изражение за миг се превърна в дружелюбно, когато измъкна парите от пръстите ми с ловкостта на фокусник.

— Даже са много. Каквото и да ти трябва тук наоколо, шефе, купуваш го.

Показах му номерата на трите офиса, които бях записал: „Прадо Пръдактс“, „Еф. Ай. Бесър“ и „Фаунтьнс Мейл Ордърс“.

Той мъдро поклати глава, изкриви очи към мен и заяви:

— Зная, че не си ченге.

— Да кажем, че търся нещо.

— Да не цъфнат някакви проблеми?

— Не, ако мога да ги предотвратя.

— Ами Бесър е букмейкър. Всички знаят, че е така.

— Защо няма телефон? Как действа, за да се свързва?

— Майтапиш ли се, шефе? Има цяла дузина, но не са в указателя.

Задрасках „Еф. Ай. Бесър“.

— Ами другите две фирми?

Той направи кисела физиономия, обърна се и натисна едно копче на стената, за да пусне един от асансьорите нагоре.

— За тях не зная. Понякога виждам хора да идват и си отиват. „Фаунтънс“ получава много писма и много изпраща. Мисля, че е законен. Най-вероятно дребна риба, която се мъчи да свързва двата края.

— И той няма записан телефон.

— За неговата работа телефон не му и трябва особено. Той се нуждае от някой, който да влачи торбите с писма.

— Остана „Прадо Пръдактс“.

— Тук ме хвана натясно, приятел. За тази тайфа нищо не зная.

— Тайфа?

— Ами да. Около половин дузина са, идват и си отиват няколко пъти седмично. Често се качват и „кукли“ и поръчват да им донеса пиене. Понякога виждам да внасят и изнасят кутии с филми, и съм сигурен, даже бас слагам, че могат да правят страшни снимки… — Той ми се ухили и добави — Две от супермадамите, които ходят там, са от баровските квартали…

— Хубаво.

— Навсякъде се случва — сви рамене той.

— Сега горе ли са?

— Дявол да го вземе, днес не са идвали. Днес не съм видял никой от тях и щом досега не са дошли, няма да дойдат.

Ухилих му се:

— Какво ще кажеш да поразгледам там, горе?

— Ще ти струва петдесетарка — гласеше отговорът.

Когато му дадох две по двайсет и една от десет, той влезе в една задна стая в дъното на коридора, върна се и сложи два ключа в ръката ми.

— Тези ще свършат работа, ако не са сложили и други брави на офиса. Но запомни, в живота си не съм те виждал!

— И ти добре го запомни — казах аз.

— Да, това ти струва 70 долара. — Той посочи асансьора. — Този ще се качва.

Допълнителните пари не ми купиха нищо повече от неговото добро разположение. Въпреки че ключовете се превъртяха във външните брави, и двете стаи имаха монтирани допълнителни. Бяха стандартен тип, които ми отнеха известно време да ги отворя с магическите инструменти на Ърни, тъй като трябваше да прекъсвам всеки път, когато асансьорът се качваше или чувах да се отваря врата.

Най-напред се захванах с „Прадо Пръдактс“, влязох и затворих вратата. Отвътре имаше резе и верига на вратата в допълнение към другите брави и лесно можеше да се разбере защо. От съоръженията и атрибутите, които видях, ставаше ясно, че „Прадо Пръдактс“ са в пикантен бизнес и портиерът е улучил съвсем точно. Освен обичайната видео и фотографска апаратура от всякакъв калибър имаше и модерно студио за монтаж и обработка на лентите, а в ъгъла стоеше покрита класическа вана с химикали. Знаех за какво служи. Ако някой се опиташе да влезе насила, всеки филм може да бъде потопен във ваната и унищожен, преди още да успее всеки опит за нахлуване.

Не бе оставено нищо, за което да се заловя. Никъде нямаше нито едно листче или картотеки. На един рафт имаше ролки неизползвани ленти и неразпечатани видеокасети, а в едно шкафче освен още камери бяха струпани и дрехи за участниците в снимките, нещо като оскъден реквизит.

Разгледах стаите и излязох. Заключих вратата и изкачих още два етажа по стълбите до офиса, на чиято стъклена врата имаше надпис със златни букви „Фаунтънс Мейл Ордърс“.

Тази врата ми отне дори повече време, защото по етажа имаше по-голямо движение, но след 30 минути и последната ключалка изщрака, отвори се и аз влязох.

Тук имаше много хартия. На две маси имаше купчини писма сортирани и подредени, за да бъдат лесно отваряни. Бегъл поглед на пощенските марки показа, че повечето са от Средния Запад и Юг, все земеделски райони, и много малко — от големите градове.

Лесно се разбираше каква е дейността. Фаунтънс просто правеше сензационни реклами в някои списания и вестници за предлагани домакински прибори, дамски бански костюми, бикини, ексцентрично бельо и чорапи. Купуваше на едро от фирма в Ню Йорк и ги препродаваше при 100% печалба.

Изглеждаше, че бизнесът върви добре.

В бюрото имаше пощенски марки, списъци с постоянни клиенти, размер на дрехите и адресите, листове с поръчки, прихванати заедно, и дузина писма със специални поръчки. Прегледах всичко в бюрото и нищо не намерих.

Който и да бе използвал телефона долу, е дошъл от друго място, а предположението на Мартин Грейди очевидно бе погрешно. Излязох, заключих зад себе си, скрих се в една група в асансьора и не си направих труд да си вземам довиждане с портиера.

Можеше да ми струва още пари.

В 5:10 часа взех колата, която Нюарк Кънтрол бе пратил за мен, завих на север по Уест Сайд Хайуей и минах по Джордж Вашингтон Бридж към Джърси. Завих надясно при Полисейра Паркуей, отклоних се при кръстовището, и след 15 минути намерих адреса, който беше подготвен. Паркирах, уверих се, че входът е чист и зачаках.

Беше почти тъмно, когато чух друга кола да спира, някой превъртя ключ в бравата на вратата от другата страна на стаята, в която бях аз.

Чуваха се четири гласа. Единият разпознах, че е на Чарли Корбинет, другия на Хал Рандолф, който заядливо коментираше организацията на срещата. Когато те седнаха на масата, натиснах ключа, който беше на една кутия до мен, видях да светва червена лампа и казах по вътрешната уредба:

— Оставете пистолетите си до стената, джентълмени.

Чарли се изхили, но все пак два пистолета се плъзнаха по пода. Лампата все още светеше.

— Има още един. Оставете го.

Шепнешком си размениха нещо и още един пистолет последва другите. После лампата угасна.

Отворих един плъзгащ се плот в стената и седнах, като ги гледах през металната решетка, която ни отделяше.

Гледаха напрегнато и объркано, и Чарли каза:

— Под масата има детектор за метал, Хал.

Рандолф не му отговори. Очите му се впиха в моите и той каза:

— Дявол да те вземе, Мен, достатъчно. Стана както ти искаше.

— Все още не, приятел. Хайде да поговорим.

— Знаеш ли за какви неща си обвинен?

— За много. Ако не ти предам каквото трябва.

— Това е груба намеса в…

— Не сте успели да накарате Мартрел да говори, нали?

Рандолф и другите двама се спогледаха. Не бях ги виждал преди, но, както и останалите, бяха от установения тип. И двамата — към 35 годишни, с остри очи и е нещо в поведението, което ги поставяше над средното ниво.

— Кои са приятелите ти?

Преди Рандолф да може да отговори, Чарли каза:

— Засега ги наричай Смит и Джоунс. Те са от Вашингтон.

Единият, когото нарекоха Смит, се обади:

— Не са му нужни подробности.

Сега гласът на полковника просто режеше.

— Не го подценявайте! Той вече е сглобил картинката.

Хал Рандолф се размърда в стола си.

— Държим годеницата ти, Мен. Тя също престъпи границата…

— Просто се опитайте да я пазите — казах. — Кога?

— Няма да има пазарлъци — твърдо заяви той. — Така или иначе, ще се доберем до теб.

— А истинската картина на фактите по случая да върви по дяволите, така ли?

— А каква е истинската картина, Тайгър? — попита спокойно той.

— Трябва да накараме Гейбън Мартрел да говори.

— Така ли?

От начина, по който го каза, ме обля студена пот. Каза го съвсем просто и наистина си го мислеше… Знаеше, че ме е стреснал и добави.

— Да кажем, че ти съобщя нещо — например ние знаем, какво знае Мартрел, и искаме само потвърждение.

— Глупости.

Джоунс небрежно махна с ръка:

— Тогава нека ти кажа. След няколко дни ще пуснем Гейбън Мартрел.

Аз се втренчих в него:

— След два опита да посегнат на живота му?!

— Защо не? След като го освободим, ще приемат, че ни е изпял всичко.

— Все още нямате нищо, свързано с плана „Белтов“ или OONA-3 — отвърнах.

— Какво те кара да мислиш така? С твоя опит мисля, че трябва да си разбрал — нашата организация е много ефикасна. Ние имаме хора в тяхната администрация, точно както и те имат свои хора тук…

— Изпращате го на смърт, приятел.

— Ние не мислим така.

— По дяволите, не мислите — усмихнах се. — А от мен какво искате?

Хал Рандолф се облегна напред, устните му бяха здраво стиснати.

— Четирима мъртви и ти си замесен…

— Знаеш резултата от състезанието, шефе. Полковникът те е уведомил.

— Работата е в това, че ти си се набъркал и си раздвижил неща, които са вече необратимо извън контрол. Ти правиш нещо, което ние искаме.

Кимнах, като все още се усмихвах:

— Разкажи ми пак за ефективността на вашата организация.

— Сега ще я видиш, когато хвърлим годеницата ти в затвора.

И аз мога да играя на инсинуации. Отвърнах:

— Всъщност искате Спаад Хело, нали?

Отново мълчаливо разменени погледи. Само Чарли Корбинет се усмихна леко.

— Какво знаеш, Мен? — попита Рандолф.

— Той е в страната — отвърнах.

— Това го знаем. Вкарал е ключови хора със себе си. Убийци. Искаме да унищожим това ядро и хората му.

— И мислите, че имам нещо, което ще ви доведе до тях. Искате мозъка ми, за да го вкарате в компютрите, докато получите отговор…

Рандолф и Другите не отговориха.

— Ако имаше време, щях да ви оставя сами да си трошите главите. Може да ми коства живота, но не бих се поколебал. С всичките си хора и техника може и да успеете да научите нещо, но, както казах, просто няма достатъчно време.

Най-накрая стиснатите устни на Рандолф се отпуснаха, но в заплашителна усмивка.

— Твоята хубавица ще има. Много време. Може би десетина години, и всичките — зад решетките…

Притискаше ме и аз го знаех, но в главата ми не идваше нищо като отговор. Докато се напрягах да изровя нещо от паметта си, ги изгледах поред. Сетих се само едно име, което Върджил Адамс ми спомена още първия ден, но аз го подминах. Казах:

— Пуснете Рондин и може би ще съм добър да ви „светна“ плана „Валчек“…

Улучих право в целта. Но не очаквах чак такава ярост да залепи устните на Рандолф и да изкриви като маска лицето му. Същата бе моментната реакция и на другите двама — очите им станаха твърди като диамант, а всеки мускул по телата им се стегна. Само полковникът запази обичайния си израз, но дори и при неговото самообладание аз можех да прочета знаците по лицето му.

„Този път отиде твърде далеч, Тайгър, момчето ми. Може да си изпатиш заради това. Ти им хвърли бомба!“

Но вече го бях казал, и продължих:

— Оставете Рондин! Искам да я пуснете тази вечер. И тогава може би ще поговорим пак. — Затръшнах капака, отдалечих се, докато те си вземат пистолетите, излязох на алеята и отидох при колата си. Петнадесет минути щяха да изминат, преди скритата ключалка с часовник на вратата, през която те бяха влезли, да се отвори, освен ако не желаеха да си счупят раменете, докато се мъчат да я разбият.

Но полковникът щеше да им обясни. Заедно бяхме използвали такова нещо преди години.