Мики Спилейн
Кървав изгрев (5)

ПЕТА ГЛАВА

Сега, като разбраха, че и аз я търся, те ще се разпъргавеят здраво. Най-вероятно ще се обадят за нови нареждания и сигурно ще се пробват да я измъкнат навън със сила.

Не ми допада да създавам суматоха в града, но не виждах друг начин да изолирам сградата. Намерих телефон, набрах пожарната, помъчих се да звуча като паникьосан гражданин и обясних, че излиза дим от горен прозорец откъм задната страна на хотел „Шривспорт“. После треснах слушалката. Пресякох на светофара и махнах на едно такси, скочих в него и наредих да ме хвърли до хотел „Брайем“. Преди още да сме изминали и две преки се чуха сирените на колите, идващи откъм града. Усмихнах се. Действаха бързо. Щях да отнеса маса псувни тази нощ, но с пожарникарите щяха да се домъкнат и маса ченгета, защото са длъжни да проверят кой точно им е вързал тенекия, така че никой нямаше да може да изкара никого оттам, докато не се махнат, а точно това е целта.

Тя изобщо не ме чу да влизам. Беше легнала по лице в леглото, завивките я прикриваха само отчасти, напълно отпусната в дълбокия сън. Дрехите й бяха струпани в небрежна куцчина на стола до леглото. Седнах на края и прокарах бавно пръст по средата на гърба й, после масажирах нежно врата, докато тя се размърда несъзнателно и лека усмивка на удоволствие се появи на лицето й.

— Ан…

Тя тихо замърка и аз отново прокарах нокти по гърба й.

— Ей, хлапе, събуди се!

Съвсем като дете тя сви крака и се обърна на една страна. Усмихнах се широко и я смушках леко в ребрата.

Тогава тя бързо се разбуди, очите й се отвориха широко. Бе леко стъписана, че е хваната в момент със свален гард. В единствения миг на полусън, в който още не ме беше познала, в погледа й нямаше нищо друго, освен професионална ненавист. Едва сега ме разпозна напълно и каза:

— По дяволите…

— Извинявай, коте, трябваше да те събудя. Открих Соня Девъл и в момента ми трябваш…

Ан Лайтър скочи от леглото, напълно безразлична към прекрасната голота на тялото си, и, вече напълно разсънена, посегна към дрехите си. Докато се обличаше, аз отидох до прозореца и погледнах улицата долу. Дори в този час градът, с извиващите се пипала от светлини, достигащи всяка редица сгради, напомняше октопод, който сякаш си търси жертва.

— Какво стана?

— Тя е в „Шривспорт“, със сигурност. Най-вероятно е имала някаква дегизировка. Сигурно тъмна перука и, естествено, се е записала под лъжливо име. Твърде елементарно, но нашите хора са се хванали…

Три жени отговарят на описанието: Робъртс — в номер 511, Хопкинс — в номер 300 и Грейс — в номер 434. Наблюдават я отвън и които и да са ТЕ, два пъти стреляха по мен. Извиках пожарната, дойде и полиция, така че мястото ще се охранява известно време. Няма да допуснат никой да влиза или излиза, особено — мъже, затова искам да отидеш ти…

Тя кимна.

— Запиши се като сега пристигнала в града и виж дали ще можеш да се добереш до трите. Ще я разпознаеш, като я видиш.

— Сигурен ли си, че този, който наблюдава, също не е жена?

— Предполагам, че не е. Ако е жена, няма да е по-бърза от теб. Ще те прикривам отвън и ако измисля как да вляза — идвам.

— Картинката е ясна. Сега можеш да се обърнеш.

Вече облечена, за тези няколко минути бе направила нещо с косата и с формата на лицето, което я правеше идеалната обитателка на подобен хотел за жени. Бе сменила пелерината и сакото на костюма, а заедно с това бяха изчезнали хубостта и предизвикателството, които си бяха чист секс, наричан от някои женственост… Отново по невероятен начин бе придобила „мишата“ си външност.

— Трябвало е да станеш актриса — отбелязах с лека възхита.

— Бях…

— Тогава защо си започнала играта на пистолети?

Тя се усмихна, дойде до мен и леко ме потупа по бузата.

— Дълга история, Тайгър. Ще ми бъде приятно да ти я разкажа някога, когато бъдем само двамата, без „ПЛАТОН“…

— Искам да я чуя! — настоях.

Усмивката й бавно изчезна и тя каза:

— Някакви специални инструкции?

— Не се излагай на никаква опасност! Запомни! Аз ще съм наблизо. Виж дали ще можеш да изведеш Соня Девъл оттам, без да те забележат. Трябва да има и други изходи в тази сграда.

— Ще се справя.

— Знаеш ли някое сигурно място, където да я отведеш?

— Може би е по-добре ти да го подбереш.

Грабнах парче хартия и надрасках адреса на една къща. Ползвал съм я и преди в забутана част на града. Собственикът си падаше по парите на Мартин Грейди. Добавих парола с моя знак и код за допуск. Дадох й листчето.

— Просто дай това на човека.

Тя взе бележката, сгъна я, пъхна я между гърдите си и кимна.

— Тръгни пет минути след мен — казах.

— Добре.

Долу във фоайето взех вестник и го прегледах, за да мине време. Но забелязах на втора страница огромно заглавие — „Гейбън Мартрел“. Бил откаран в централната градска болница с леки гастритни болки и там го държали под наблюдение.

Прочетох отново внимателно съобщението, но то не ми казваше нищо повече от банално резюме, като за пресата.

Да държат Мартрел в болница бе хитроват начин да го поставят под по-надежден и постоянен контрол. Така бе под наблюдение и на полицейските служби, не само на специалните.

Но можеше да се окаже и нещо друго.

Измъкнах една монета от джоба и изрових от грамадата имена в главата си телефонния номер на „Томас Уотфорд — импорт-експорт“, и набрах номера.

Представих се на някакъв мъжки глас, а сетне Уотфорд взе слушалката. Гласът му бе доста предпазлив:

— Какво искаш, Мен?

— Информация.

— Тогава предлагам да дойдеш тук.

— Твоята опашка май ме е загубила… Тихо изруга.

— Аутопсията е доказала убийството на Бил Копли, нали?

— Искаме да говорим с теб за това.

— Без съмнение. Първо искам информация. — И след като той не отговори, продължих: — Как беше отровен Мартрел?

— Тайгър…

— Слушай, приятелче, аз съм този, който ви „даде“ Копли. Липсва ви мотивът, с изключение на това, че ви подхвърлих някаква връзка с Мартрел. Кажи ми, каквото искам, и може би ще ви дам една идея накъде да ровите в това разследване…

— Върви по дяволите, Мен!

— Хич не се опитвай да проследиш обаждането. След тридесет секунди вече няма да съм тук. Отговори ми!

На него му трябваха само няколко.

— Някой се е добрал до храната му. А нямаме никакви следи, с изключение на това, че келнерът от руум-сървиза е спрял за малко, за да упъти двама гости, които не сме идентифицирали. Безспорен опит за ликвидиране с отрова.

— Как е той?

— Мартрел ще живее. Да те чуем и теб, Тайгър.

— Сега нямам време — отсякох и затворих телефона. Отне ми само 15 минути, за да се върна до „Шривспорт“. Последните пожарни коли се изтегляха. Оставаха червен седан с шефа на отделението и шофьора му, заедно с две патрулни коли. Единият полицай говореше с група хора — търсеше свидетели, но не успяваше да намери. Почти винаги този, който се е обадил на пожарната, стои отстрани и наблюдава действията, затова бях сигурен, че всички наоколо ще бъдат разпитвани. Е, аз ги подредих така, но се налагаше.

Мразя да показвам прескартата, но сега това щеше да ми свърши работа, без да предизвиквам подозрения. Доближих се до униформения шофьор и я показах бегло, но той ми направи отрицателен знак.

— Лъжлива тревога. Абсолютно нищо.

— Обаждане на шегаджия?

— Да. Различно правят. Понякога просто сигнализират.

Представих се и на единия полицай, и шефа му. Той каза:

— По-добре да тръгваме. Лъжлива тревога.

— Някакви следи?

— Не. За втори път тази седмица се случва в съседство. Най-вероятно пияни или деца.

— Ами, и без друго съм тук, мога да напиша едно разказче за това. Може да стане даже с продължение. Това е хотел за жени, нали?

— Абсолютно точно. Мъже не могат да припарят, защото във фоайето тези две дърти кукумявки пазят като цербери.

Кимнах и попитах:

— Говорихте ли с наемателките?

— Не, защо?

— Просто си помислих. Жените правят странни неща, когато са без мъжко присъствие… Представете си, че някоя е искала да пооживи скучната обстановка и да види мъже наоколо…

Шефът и ченгето се спогледаха.

— Това е идея — каза шефът. — Миналата година имахме подобен случай в един пансион за стари моми… — Пардон, за „благородни девици“…

— Да проверим ли? — попита полицаят.

— По дяволите, разбира се! — заяви шефът.

— Нещо против да дойда и аз?

— Не. Хайде, малко публичност може да сложи капак на тази помийна яма. Особено, ако някой се порови в боклука…

* * *

Застанах с гръб към бюрото и разговарях с един от полицаите, докато шефът се обясняваше на гишето. Достатъчно бе вбесен, за да приеме отказ от двете стари кокошки и им нареди да не се обаждат в никоя стоя. Един полицай остана на предната врата, а друг получи заповед да стои отзад, да не би при разпитите някой да се опита да избяга.

Влизахме във всички стои поред. Отне време, но нямаше начин да задвижа нещата по-бързо, без да изглежда подозрително… Интересуваха ме само три стаи — 300, 434 и 511. Час и половина по-късно стигнахме до стая 300 и срещнахме тая Робъртс. Отговаряше добре на описанието на Соня Девъл, но лицето й можеше да спре и часовник и имаше силен американски акцент.

Когато стигнахме на следващия етаж, потупах полицая и му казах:

— Можем да свършим по-бързо, ако аз се заема с някои стаи, вместо да ви следвам.

Нетърпението им надделя. Шефът ми даде знак с ръка да продължавам и аз се отправих по коридора до първия завой и започнах с четните номера. Минах през шест стаи с всички въпроси и тогава стигнах до 434. Почуках, нямаше отговор. Изчаках 30-ина секунди, почуках отново, погледах камериерката, която ме наблюдаваше срамежливо от килера за спално бельо, и наредих:

— Отвори!

Тя изобщо не зададе въпроси. Беше наблюдавала всяко наше движение и веднага се отзова. Превъртя ключа и побърза да се върне в стаята си.

Не открих момичето, което се беше записало под името Л. Грейс.

Обаче намерих Ан Лайтър. Лежеше на пода, главата и сключваше грозен ъгъл с тялото, в очите й имаше смърт. С безцветно лице тя се взираше в стената със страшен ужас, а отстрани на врата й се виждаше една смразяваща рана.

Смъртта много често е лежала в краката ми, за да ми е непозната, но този път едва укротявах обземащия ме див гняв. За секунда се стегнах като камък и ми се искаше да разкъсам някого и хвърля парчетата в помийна яма. После се овладях. Бързо.

Пипнах кожата й — бе почнала да изстива. Отне ми три секунди да намеря и прибера 25-мм автоматик, който тя носеше в специална кожена торбичка. След това потърсих бележката, която й бях дал.

Нямаше я. Прозорецът бе отворен, а отвън имаше аварийни стълби.

Не си направих труда да проверявам чантата. Нямах толкова време, а и знаех, че няма да носи нещо, свързано с нашата организация. Каквото и да имаше, бе само прикритие на самоличността й. Никакви следи към нас. Излязох, без да пипам нищо, свирнах на шефа и полицая и когато дойдоха, казах:

— Вътре.

Не помръднах, докато полицаят вършеше обичайната си работа. Той вдигна очи от тялото и попита:

— Пипал ли си нещо?

Поклатих глава отрицателно.

— Как е станало?

Казах му, след това повиках камериерката да потвърди разказа ми. Тя само хвърли поглед към тялото на пода и щеше да изпищи, но нещо я задуши и тя припадна.

— Да се обадя ли във вестника, или да почакам? От това мога да направя сензационна новина…

— Все ще се разчуе — неохотно каза шефът, но поне оцени, че поисках съгласието им.

Нарочно се насочих към телефона. Полицаят викна:

— Не пипай нищо!

— Извинявай, ще ползвам телефона във фоайето. Да се обадя ли на шефовете ви?

Полицаят поклати глава.

— Не. Аз ще позвъня от съседната стая. Старата дама там ще е щастлива да научи новината.

Тръгнах си толкова лесно, колкото бях дошъл. Само че сега знаех едно нещо. Някой друг ще е умрял със счупен врат, когато го намерят. Или я намерят. А тя, изглежда, е Соня Девъл. Никак не можех да си представя мъж да се вмъкне в това място, а ако тази кукла Девъл е олимпийска шампионка, би имала сила да счупи врата на Ан. Е, тогава няма да е първата жена, която ще премахна.

Върнах се в „Брайем“ и се обадих в Нюарк. Изпратих доклад направо до Мартин Грейди. Друго мое обаждане отстрани Хукър и Джеймс от разследването. Отсега това става чисто мой случай и не искам никой да ми се бърка. Има двама мъртви, опит за отравяне и един изчезнал. В ход е „ПЛАТОН“!

„Убий или ще бъдеш убит.“ Сигурността на страната е заложена на карта!

По дяволите и сигурността, и възможността да бъда убит! Мислех само как жестоко бих стиснал в ръцете си врата на човека, убил Ан Лайтър. Със сигурност зная, че ще го спипам този тип, каквото и да ми струва! Спах с кошмара за всичко това.

Сутрешните вестници споменаваха Ан като „мисис Ромеро от Патърсън, Ню Джърси“. Регистрирана в „Шривспорт“, стая 727. Засега не бяха направили връзка между липсващата жена Грейс и мадам Ромеро. Полицията приемаше, че нападателят е мъж, но от жените, които държаха хотела, се отричаше присъствието на какъвто и да било мъж в сградата, с изключение на неколцина, влизали само във фоайето. Естествено всяко тяхно движение е било внимателно следено и никой не е изчезвал от полезрението, а убийството „увисваше някъде във въздуха“.

Нищо друго. Булевардната преса също почти пренебрегна убийството. Отбелязваше се фактът, че „Шривспорт“ е само за жени и се правеха блудкави намеци за хомосексуална история.

Но на четвърта страница намерих нещо. Труп, изваден от реката предния ден, бил на моряк с име Клемънт Флетчър и аутопсията показала, че е бил мъртвопиян, след като обиколил 5–6 кръчми покрай реката. Вероятно е паднал от пристана, опитвайки се да стигне до кораба си, за да се наспи.

Ето, това е шибаният живот! Един дребен човечец, който никога нямаше да стигне до Пърдс с гайгеровия си брояч… Разбих всичките му надежди и той се опита да удави проблемите си в алкохол, но успя да удави единствено самият себе си.

Най-добре изобщо да не се бях намесвал и да го спасявам в Панама.

По дяволите, всичко, до което се приближавам, умира!

Включително и собствената ми сватба… Смачках вестника на топка и я хвърлих към стената, точно когато телефонът иззвъня.

— Да! — гласът ми беше груб и дрезгав.

— Тук е… Мистър Тайгър Мен? — жената на другия край имаше странна интонация.

Вместо да се представя, казах:

— Кой е?

— Тайгър Мен? — настоя тя.

— Да. Слушам.

— Тук е… Соня Девъл. — Гласът й бе несигурен, изпълнен със страх и говореше така, като че се страхуваше да не я чуят.

Поех си дълбоко въздух, почувствах се добре. Е, това е просто работа, без да съм лично ангажиран. Ан Лайтър е мъртва. Сега да видим какво иска тази.

— Къде сте? — попитах.

— Вашата приятелка… жената… тя ми даде адрес, място и бележка, която да дам на един човек. Там съм. Прочетох във вестника, че в моята стая в хотела са намерили убита жена. Мисля, че е вашата приятелка…

— Откъде разбрахте как да се свържете с мен? — попитах.

Тя отвърна:

— От бележката. Имаше името на хотела, а най-отдолу името Ви. — Тя спря за миг и я чух как напрегнато си поема дъх. — Страхувам се да се върна. Не зная какво да правя…

— Къде сте сега?

— Нали Ви казвам, на посоченото в бележката място. Обаждам се оттам.

— Стой там! Не говори с никого и не пускай никого в стаята си, докато не дойда. Ако искаш нещо за ядене, моят приятел ще ти донесе.

— Ще дойдете ли?

— Да — отвърнах.

Точно така, щях да отида.

Затворих и посегнах за сакото си. Преди да успея да го взема, на вратата се почука веднъж, последвано от две бързи почуквания и когато я отворих, Хукър и Джеймс се вмъкнаха вътре, автоматично огледаха стаята и първият изръмжа:

— Лоша ти е работата, Тайгър, ченгетата проверяват всички хотели в града и те търсят.

— Защо?

— Двете дъртофелници в „Шривспорт“ били потресени от убийството на Ан и описали човека, който им искал регистрационните книги. Случайно полицаят, записал показанието, бил същият, с който сте разпитвали гостите на хотела. Личността на Ан е разкрита от отпечатъци в нюйоркските файлове — взети са, когато работила в нощен клуб. Един проницателен репортер си я спомнил от някакъв случай, в който е замесен и Мартин Грейди, така че тия, с бързото мислене, стигнаха до теб…

— IATS ли се занимава с това?

— Нюарк Кънтрол нареди да ти предадем това. CIA също имат група, действаща в тази област, както и някои от други отдели. Не са стигнали още дотук, така че се махай. Ние ще се погрижим за сметката и всичко останало. Мартин Грейди лично се обади и каза да продължаваме според инструкциите.

— Нещо за Гейбън?

— Все още е в градската централна болница.

— О’кей и благодаря. Ще се свържа с Нюарк, ако имам нужда от вас. Полицията има мои снимки, така че ще вляза в някое кино за цял ден и ще се раздвижа едва по тъмно. Имайте готовност.

— Да, сър. Бъдете внимателен.

Усетих, че устните ми се разтягат в усмивка. Грабнах телефона, набрах номера на Томас Уотфорд и когато се обади, казах:

— Убийството в хотел „Шривспорт“, приятел… Част е от случая Мартрел. Ан Лайтър бе една от нас, разбра ли? Тя тръгна по следата — оттам, откъдето Бил Копли я остави, и е ликвидирана от същата банда, която иска да се докопа и до приятелката на вашия руснак.

— Какво е търсила, Мен?

Засмях се.

— По-добре да не ти казвам. Някой ден, скоро ще ти покажа. — Когато затворих, той вече ме ругаеше.

Избрах си едно кино на Таймс Скуеър и останах там десет часа. Използвах времето да се наспя, но дори и така денят бе дълъг. Когато излязох, вече бе тъмно и след като набързо хапнах един сандвич, скочих в едно такси закъм лабораторията на Ърни Бентли.

Той бе запознат с повечето подробности до момента, но като всички технически лица в този специфичен занаят се интересуваше главно от собственото си участие във всичко това. Правеше, каквото се иска от него. Снабди ме с грим и пластика, които промениха формата на лицето ми дотолкова, че да не ме разпознаят от пръв поглед. Махнах си костюма, облякох сако от туид и памучни панталони, достатъчно стари, за да подхождат на мястото, където отивах, после проверих 45-милиметровия револвер. Ърни каза:

— Съжалявам за Ан.

— Да. Жалко за момичето.

— Полицията казва, че убиецът е имал много силни ръце. Свършила е бързо… — Той ме погледна в очакване на отговор.

— Била е надхитрена, дадох й автоматичен пистолет, когато получи задачата. Ще го намериш в чантата ми.

— Ан имаше голям опит… започна той.

— Всички имаме, Ърни. Но понякога стига само една грешка…

— Значи, ако всичко е било както трябва, тя би имала шанс. Как са я изработили?

— Засега не зная. Имам нещо наум, но не съм сигурен.

— Да не е друга жена?

— И това е възможно.

Ърни влезе замалко в другата стая и се върна след няколко секунди с малка пластмасова кутийка. Отвори я и извади черна писалка, която постави на дланта си. Едно от любимите му занимания бе да разработва свръхсилни експлозивни смеси и той непрекъснато ги правеше с формата на специални предмети.

— Харесва ли ти?

— Екстра. За какво е?

— Знае ли някой. Изглежда като писалка и пише, но когато махнеш капачката и я сложиш от другия край, а после я завъртиш малко, получаваш еквивалент на троен заряд динамит със запалване след една минута… Може да потрябва.

— Стабилна ли е?

— По-добре е от това, което ти дадох последния път. Не е чувствителна на удар или топлина. От типа на киселинно-реагиращите е и трябва специално да се задейства. — Той ми я подаде със сериозно лице. — Ако я използваш, направи подробен доклад.

Взех я от него, разгледах я и я мушнах в джоба на сакото.

— Не обичам да нося такива работи.

Огледа лицето ми.

— Както ми се виждаш, може и да имаш нужда от нея. Точно сега имаш вид на тип, който налита на бой…

Усмихнах му се, мушнах писалката във вътрешния си джоб и взех телефона. При второто набиране се обади гласът, който исках, и му казах да ме чака в ресторант „Блу Рибън“ на 44-улица след двадесет минути. После затворих.

През войната Чарли Корбинет е бил командващ офицер на нашата група, полковник, прекарал целия си живот в разузнаването. Издигнал се до шеф на една от строго секретните операции на ЕТО. Когато голямата катастрофа премина, го издигнаха, но поведението му, базирано на знания и непосредствен опит, бе твърде напредничаво за „доброжелателите“, които жертваха страната ни и го принудиха да се оттегли. Но когато се нуждаеха от него, той бе готов, и използвайки цивилното си занятие като прикритие, отиде в IATS да се занимава с по-трудните им проекти.

Познаваше ни прекрасно. По свой начин ни помогна няколко пъти, когато оперирахме по случаи, при които правителствените служби не можеха да се справят, без да изложат страната на пропаганда, диктувана от чужда омраза.

Седяхме в ъгъла на бара и отпивахме тъмна бира „Приор“. Аз, колкото може по-накратко, го запознах със случилото се. Когато му споменах за Соня Девъл, той каза:

— Ти си се хванал за подробност, която ние сме подминали, Тайгър. Разбира се, знаехме за нея, но не допускахме, че бягството на Мартрел е свързано с жена.

— Защо не?

— Първо, заради възрастта му.

— Точно сега той е в опасна възраст. Какво друго?

— Положението, което заемаше. Беше на самия връх. Не изглеждаше логично да зареже всичко след цялата тази работа.

— Заради любовта на една жена… допълних. Той ми се ухили.

— Ти би трябвало да знаеш…

— О’кей, аз почти направих същата грешка. Бях много по-млад.

— Кога ще се ожениш за Рондин? — спря и ме погледна остро. — Извинявай, караш ме и аз да я наричам така. Едит Кейн. Все забравям, че Рондин е мъртва. Когато видях Едит и аз направих същата грешка като теб… Копие е на сестра си.

— Когато това свърши. Може би.

— Лошо. — Отпи от бирата си, сложи я на масата и по бара останаха мокри кръгове от чашата. — Какво искаш от мен?

— Добери се до хотел „Шривспорт“ и провери всички. Всички! Ако тази Девъл е чиста, значи някой друг е убил Ан Лайтър. Може да е същият човек, който стреля по мен пред сградата. Не виждам как жена може да извърши такова убийство. Трябвало е дяволски много сила.

— Соня е здраво тренирана. Трябва да има силни китки и ръце.

— Глупости. Можеш ли да го уредиш?

Чарли Корбинет се взря в чашата си за момент, кимна и каза:

— Имаш и нещо друго наум нали?

— Не мислех, че личи.

— Не личи, Тайгър… Само че те познавам по-добре, отколкото мислиш.

— Пуснаха човек след Рондин. Ако търсят мен, могат да се опитат да хванат и нея. Освен теб няма кого да помоля, а ти можеш да направиш каквото трябва, ако искаш…

— Рондин — замисли се той. — Да, могат да се опитат да направят нещо такова.

— Е?

— Разбира се. — Допи бирата си, остави чашата и каза. — Ще ми се обаждаш ли или всичките ти доклади ще бъдат до Мартин Грейди?

— Ще поддържаме връзка — обещах, хвърлих два долара на бара, потупах го по рамото за довиждане и излязох.

Едно такси ме остави на три преки от мястото, където исках да отида. Продължих пеша. На два пъти минах покрай униформени полицаи, но не получих нищо повече от разсеян поглед от тях. Ако вървиш достатъчно бързо, за да изглежда, че отиваш някъде и си облечен малко по-добре от скитник, което поставя под съмнение, че си негодник и може би си нает на работа, тогава не ти обръщат внимание. С подходящо лице и противно изражение и проститутките не ти обръщат внимание. И най-закъсалите не си правят труд да се лепят за теб.

Когато стигнах къщата, изкачих стълбите от пясъчник, изтрити от безброй крака, и блъснах вратата. Натисках копчето „управител“, изчаках, докато Дебелия Джон дойде по коридора и застана намръщен пред мен.

— К’во искаш?

— Това, което и ти искаш, приятелче. Като например парите на Мартин Грейди.

Казах още една дума, която беше код и усмивка преобрази кръглото му лице в една маса от бръчки.

— Ама… Ти не си…

— Същия, както по-рано.

Той се пресегна, бързо затвори вратата и с пръст посочи стълбите. — Жената е най-горе. Не е излизала.

— Някакви проблеми?

— Не. Направих, каквото каза.

— Кой друг е тук?

— Никой. Само жената и аз. Един от вашите хора от Чикаго стоя два дни, преди тя да дойде, и напусна. Нищо не каза, както винаги.

— Добре, Джон. Дръж вратата заключена, докато съм тук.

Той посегна, превъртя ръчката и сложи верига на вратата.

— Разбира се, Тайгър. Аз съм тук долу, ако ти трябва нещо.

Кимнах, изчаках да се отдалечи и тръгнах към стълбите. Там горе може би бе ключът на цялата операция. „ПЛАТОН“ може би зависеше от нея, а сигурно същото важеше и за живота на много хора. Бавно се изкачих, стигнах вратата и почуках.

Зад вратата гласът й прозвуча напрегнато.

— Да… кой е?

— Тайгър Мен.

— Откъде… да съм сигурна?

Извадих писалката, която Ърни Бентли ми бе дал, написах Т. Мен на парче хартия и го мушнах под вратата.

— Сравни почерка с бележката, която имаш.

Тя бавно изтегли хартията. След секунди резето се плъзна и вратата се отвори. Това бе Соня Девъл.

Въобще не беше такава, каквато очаквах. Пепеляворуса коса, спускаща се около красиво овално лице, подчертано с високи скули и красиви тъмни очи, напомнящи изтока. Устните й — пълни и нервно влажни, с всяко дълбоко вдишване издаваха контролиран страх. Гърдите й се издигаха под прилепналата блуза. Нямаше почти нищо общо с набитата спортистка от по-раншните й снимки. Гъвкава, добре поддържана, с ханш — почти като на мъж, но с бедра и прасци, притежаващи омагьосващата грациозност на танцьорка.

— Не се плаши от външността ми — казах. — Добра дегизировка.

На устните й се появи лека усмивка — разбрах, че очите й откриват следи от работата на Ърни, които някой мъж сигурно би пропуснал.

— Аз… Не знаех кого да очаквам. — Гласът й бе тих, но с доловим лек акцент, въпреки че е трудно да се определи какъв точно.

Затворих вратата, огледах по навик мястото и посочих един фотьойл. Тя седна, а аз кацнах на страничната облегалка на един стар диван срещу нея, и казах:

— Искаш ли да говориш?

— Не мислиш ли, че… трябва?

— Определено.

— Тогава ще говоря.

— Какво се случи в хотела?

— Тази жена… Тя дойде при мен и каза, че трябва да се махам. Каза, че е важно заради сигурността на Гейбън. Докато тя беше в стаята, някой почука на вратата. Тя не ми позволи да отворя. След няколко минути и телефонът звънна, но и него не вдигнах.

— Кой знаеше, че си там?

— Аз… Никой. На никой не съм казвала.

— Ан… Жената… Знаеше ли това?

— Да, аз й казах. — Соня здраво стисна ръце, облиза устните си и отново ме погледна: — Тя се страхуваше, че ще се върнат, затова ми даде листчето й ме накара да тръгвам бързо по стълбите. Аз излязох от задния вход, а тя остана там. Дойдох направо тук.

— С никой ли не си се свързвала?

— Само с Вас — каза тя. — Моля… Кажете ми какво е станало?

— Дошли са за теб. Ан го е отнесла вместо теб. Тя е останала, за да прикрива бягството ти и те са я убили.

— Но, как?

— Предполагам, че е отворила вратата, надявайки се да ги обърка, като видят друга жена, но те са се досетили. По-късно тя е можела да ги разпознае и ТЕ не са рискували…

Тя покри устни с ръка и очите й като че се замъглиха за миг.

— Толкова е… ужасно.

— Защо дойде в Ню Йорк, Соня?

— Заради Гейбън. Когато чух какво е направил…

— Избягал?

— Да.

— Заради теб ли го направи?

Тя поклати глава, по лицето й мина объркване, после тя разбра.

— Не. Не мисля, че е възможно. Откакто… напуснах, никога не сме си писали.

— Преди време вие двамата сте изкарали нещо голямо, нали?

— Да, така е. Беше… възбудата от игрите. Гейбън бе важна личност тогава и беше хубаво. Той бе много внимателен.

— Той знаеше ли за чувствата ти?

— Кой може да каже на какво се надява един мъж. Не беше млад.

Свих рамене, наблюдавах я.

— Възрастта няма нищо общо. Беше влюбен в теб, нали?

Тя наведе глава и започна да разглежда ръцете си. Леко кимна с глава, очите й се навлажниха.

— Да. Аз не исках да стане така.

— Кажи ми едно нещо. И ми отговори направо. Той помогна ли ти да избягаш?

Не можеше да ме заблуди. Твърде отдавна съм в нещата, за да не забележа, ако се опита. Много простичко тя отвърна:

— Не, мой тигре, не ми помогна. Избягах, защото ми дойде до гуша. Беше внезапно решение. Когато видях другите… срещнах други млади хора на игрите, чух ги как говорят и видях как живеят, осъзнах, че трябва да избягам. Оказа се много лесно. У дома нямах никого, който да „плати“ за… измяната ми. Просто се възползвах от ситуацията и избягах. Някои… приятели ми заеха пари. Твоята страна беше достатъчно добра да свърши останалото и ме прие. Опитвам се да бъда добър човек тук.

— Няколко пъти си променяла името си.

— Да. — съгласи се тя. — Дори и тук има от онези, които помнят и заплашват. Бях… атакувана няколко пъти. Всеки път се местех. Не искам нищо от миналото. Тук е новият ми живот.

— В такъв случай, какво си искала от Мартрел?

С жест на отчаяние тя сви рамене.

— Знаех какво ще преживее. Не исках да е самотен. — Тя спря и вдигна замъглени очи. — Имаше време, когато си мислех, че може би… той наистина го прави заради мен. Чувствах се отговорна. Исках да съм сигурна. Но не може да е заради мен. От игрите дори не сме си писали, изобщо. Щеше да бъде прекалено опасно за него да получи известие от мен. Сега е много трудно да говоря за това.

— Ще бъде и опасно за теб.

— Но защо?

— Бившите ти сънародници мислят, че могат да се доберат до него чрез теб. Ако те спипат, ще притиснат Мартрел така, че той да не предаде информацията си на нас. Могат даже да го принудят да се върне. Вече направиха опит да посегнат на живота му.

По лицето й се изписа шок от думите ми.

— Той…

— Добре е. В болница е, под охрана. Ще се оправи, но те няма да спрат само с един опит…

— Тогава трябва да го видя! Трябва!

— Когато му дойде времето, скъпа. Точно сега ти си толкова важна, колкото е и той.

— Какво искаш от мен? Какво трябва да направя?

— Просто стой под прикритие, докато стигна до Мартрел. След като разбере, че ти си в безопасност, той ще проговори. А след като проговори, стойността му за руснаците ще се сведе до нула и вече няма да е такава мишена. Ще скъса завинаги и тук ще има известна сигурност.

— Известна!

— He можем да го опазим от всичко, но с нова самоличност за прикритие…

— Той каза, че би искал да преподава и…

— Това зависи от него. Други са го правили и по-рано. Ако иска да поеме този риск, негова работа. Знаеш как действат там. Не оставят никой да се изплъзне от мрежата им, ако могат да се справят. Но в случай на неуспех всеки следващ опит за ликвидиране вече губи смисъл, защото ще обърка операциите им и ще е по-добре да го изоставят. Просто трябва да се потрудим и постигнем нашата цел.

Соня внезапно стана, цялото й тяло беше стегнато от тревога.

— Но, трябва да има нещо…

С ръка й направих знак да замълчи. Пред вратата се чу шум, който не трябваше да идва оттам, и аз усетих как нещо подобно на ток премина през мен чак до пръстите на краката ми.

Махнах с ръка на Соня да отиде в ъгъла и клекне на пода. Когато тя се сви там на пръсти, отидох и загасих лампата. Измъкнах револвера, заредих го и погледнах в процепа под вратата.

Слабата светлина от коридора трябваше да се вижда, но сега я нямаше. Някой бе загасил лампата за да няма никакви сенки, Ако тъмнината ИМ трябваше за прикритие, щяха да я имат.

Бях забелязал радиото, когато влязох — малко, пластмасово и старо. Пипнешком го потърсих, пуснах го и намерих някаква станция със спокойна музика. Усилих го достатъчно, за да заглуши евентуален шум, който бихме вдигнали. Ако тези, които имахме за компания отвън, не са ме разпознали, могат да вземат посещението ми за романтично рандеву, и да ме изчакат малко отвън, преди да нахлуят.

— Соня… прошепнах.

— Да? — едва чух гласа й.

— През прозореца ще излезем на покрива. Ще можеш ли?

— Както… кажеш… Те…

— Не говори! Хайде. — Протегнах ръка, тя ме хвана и я изправих на крака. Тогава музиката спря, спряхме и ние.

Около 30 секунди водещият говореше и ние останахме замръзнали, а когато музиката започна отново, ние прекосихме стаята и стигнахме прозореца.

Дебелия Джон поддържаше нещата добре смазани. Прозорецът се вдигна безшумно и двамата стъпихме на ръждясала метална площадка. Посочих нагоре, Соня кимна и се пресегна към пръчките, служещи за авариен изход. Затворих прозореца и я последвах. Над главата си мярках ефектното проблясване на бедрата й — тя се качваше без усилие, свободно, дори с полюляване, като професионална спортистка.

На четвъртото стъпало я спрях.

— Продължавай нагоре и чакай там. Застани зад някой комин и стой в сянка. Дръж си главата надолу и не мърдай, докато не се убедиш, че съм аз.

— Да, Тайгър.

Прозорецът до мен беше заключен, но аз извадих от джоба си ролката лейкопласт, залепих на кръст стъклото, опрях лакът и със силен удар на юмрука го счупих, почти без шум. Бръкнах в отвора, отключих прозореца, отворих го и влязох вътре.

Драснах клечка кибрит, за да огледам, отидох до вратата и я отворих. Останах там цели три минути, слухът ми се мъчеше да разгадае шумовете, промъкващи се в къщата. Чух едва доловимо дишане. След миг знаех, че са двама.

И двамата стояха под мен, от двете страни на вратата, нямаше да стоят там още дълго.

Извадих картончето с кибритени клечки, счупих една и сложих покриващото ги картонче зад другите, така че всички се виждаха. Затворих очи, запалих клечката, подпалих цялото картонче и го хвърлих през парапета.

Бяха чули запалването на клечката, но не очакваха цялото картонче. В непрогледната тъмнина то освети мястото като светкавица и можах да ги видя, как се обръщат със стреснати възклицания и вдигнати пистолети. Те не можеха да ме видят зад светлината, очите ми бяха привикнали към тъмнината и освен двете бързи огънчета от 45 милиметровия последното, което видяха, бе малката ярка светлина, която избухна, падайки към главите им. Улучих единия във врата, а другия в гърдите и те се блъснаха в стената с последни задавени стонове. След секунда лежаха там неподвижно.

He чаках. Слязох по стълбите до първия етаж, отидох до стаята на Дебелия Джон, запалих лампата в коридора, от която се разля слаба, жълта светлина. Видях вратата му отворена и вече знаех какво ще открия.

Дебелия Джон вече нямаше да получава чекове от Мартин Грейди. Лежеше в локва от собствената си кръв и с прерязано от край до край гърло.

Отвън някой вече крещеше с ужас и отсреща на улицата видях да се запалват фарове на кола, която потегли рязко. Нямаше много време. Изтичах до площадката, проверих телата за идентифициране, но не намерих нищо и се качих горе на покрива. Отворих вратата с вик:

— Соня! Аз съм, Тайгър!

— Тук съм — гласът й дойде от лявата ми страна и аз пристъпих напред, за да ме види, а с крак затворих вратата.

Вече две сирени се приближаваха от противоположни посоки. Тя дойде до мен, уплашена и трепереща. Хванах я за ръка и се измъкнахме на покрива, а в края му забелязахме аварийна стълба и слязохме от обратната страна на сградата. На улицата я хванах под ръка и си тръгнахме, като че ли нищо не се е случило.

Когато се отдалечихме достатъчно, махнах на едно такси, дадох адреса на Ърни Бентли, слязохме на ъгъла и платих на шофьора. Докато ми връщаше рестото, вече започваха да предават съобщение по радиото за трима убити в квартала, който току що бяхме напуснали.