Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (3)

3

Бъртън още спеше, но беше толкова близо до повърхността на съзнанието си, че усещаше съня. Светлина изместваше нощта.

Очите му се отвориха. И не знаеше къде е.

Над него имаше синьо небе. Лек бриз обвяваше голото му тяло. Плешивата му глава, гърбът, краката, дланите му допираха трева. Обърна глава надясно и видя поле, покрито с много къса, много зелена и много гъста трева. Полето постепенно се извиваше нагоре на около миля^[1]. Над него бяха верига хълмове, които също започваха с меки очертания, но ставаха все по-стръмни и високи, с начупен релеф, както се катереха към планините. Хълмовете се простираха на около две мили и половина. Навсякъде покрити с дървета, някои от които горяха алено, лазурно, яркозелено, огненожълто и наситенорозово. Планините зад хълмовете се издигаха отведнъж, отвесно и невероятно нависоко. Цветовете им бяха черно и синкавозелено, като стъкловидна вулканична скала с грамадни петна лишеи, закриващи поне една четвърт от повърхността.

Между себе си и хълмовете виждаше множество човешки тела. Най-близкото, само на няколко фута, беше на бялата жена под него в онази вертикална редица.

Искаше да се изправи, но се усещаше тромав и схванат. Всичко, което можа да направи, при това с напрегнато усилие, беше да завърти глава наляво. Там имаше още повече голи тела, а полето се спускаше към река, отдалечена на стотина ярда^[2]. От другата страна пак се простираше поле на около миля, издигащо се към хълмове, още по-гъсто покрити с дървета, а зад тях — надвисващите отвесни планини в черно и синкавозелено. Това ще да е изток, каза си той замаяно. Слънцето тъкмо се показваше над тамошното планинско било.

Почти до реката стърчеше странно нещо. Материалът приличаше на напръскан с червено сив гранит, а нещото беше оформено като гъба. Широката й основа едва ли надвишаваше пет фута, а горната част на гъбата имаше диаметър около петдесет фута.

Той успя да се надигне достатъчно, за да се опре на лакът.

И по двата бряга на реката имаше още от гранитните фигури с форма на гъби.

Навсякъде по полето лежаха плешиви човешки същества без дрехи, на шест фута едно от друго. Повечето още лежаха по гръб и гледаха оцъклено в небето. Други шаваха, оглеждаха се и дори сядаха.

Той също седна и опипа с две ръце главата и лицето си. Гладки.

Тялото му не беше онова сбръчкано, нагънато, износено тяло на шестдесет и девет годишния, проснат на смъртното си ложе. Беше тялото с изпъната кожа и могъщи мускули, което имаше на двадесет и пет години. Същото тяло, в което висеше между онези пръти в съня си. Сън ли? Твърде отчетливо си го спомняше, за да е било сън. Не беше сън.

Около китката си откри тънка лента от прозрачно вещество. Беше свързана с шестинчова ивица от същия материал. Другият край беше захванат за метална дъга — дръжката на сивкав метален цилиндър със затворен капак.

Лениво, без да се съсредоточава поради вцепенението на мозъка си, той вдигна цилиндъра. Тежеше по-малко от един фунт^[3], значи не беше от желязо, дори и празен. Широк около фут и половина и висок повече от два фута и половина.

За китката на всеки беше прикачен същият предмет.

Несигурно, с ускоряващ се пулс и освобождаващи се от замайването сетива, той се изправи на крака.

Други също се надигаха. Лицата на мнозина изглеждаха вяли или вледенени от изумление. Някои май бяха уплашени. Широко отворените им очи се въртяха наляво-надясно. Гърдите им се надигаха забързано. Дишането им се чуваше като съска не. Други трепереха като от студен вятър, въпреки приятната топлина на въздуха.

Странното, истински плашещо и чуждо нещо беше почти пълното мълчание. Никой не промълви и дума. Долавяше само дишането на хората до себе си, лекичко пляскане, когато някакъв мъж се тупна по крака, тихо изсвирване от една жена.

Устите им се отваряха, може би се канеха да кажат нещо.

Раздвижиха се, вглеждаха се в лицата на другите, понякога посягаха да докоснат едва-едва някого. Пристъпваха с босите си стъпала, обръщаха се насам или натам, взираха се в хълмовете, в дърветата с грамадни ярки цветя по тях, в лишеите върху извисяващата се планина, в блещукащата зелена река, в каменните гъби, в лентите и металните цилиндри.

Някои опипваха голите си глави и лица.

Всички бяха потънали в безсмислени движения и тишина.

Внезапно една жена започна да стене. Падна на колене, отметна глава и рамене и нададе вой. В същия миг, далече надолу по реката, някой се присъедини към острия звук.

Двата вика сякаш дадоха сигнал. Почти като ключ, освободил човешките гласове.

Мъжете, жените и децата започнаха да крещят, да плачат или да дерат лицата си с нокти, или се биеха по гърдите, или падаха на колене и вдигаха ръце в молитва, или се хвърляха на земята в опит да заровят лица в тревата, сякаш бяха щрауси, които не искат да ги видят, или се клатушкаха напред-назад с кучешки лай и вълчи вой.

Ужасът и истерията се вкопчиха в Бъртън. Искаше да се свлече на колене и да моли за спасение от Съда. Искаше милост. Не можеше да гледа ослепителното лице на Бог да се издигне над планините, по-ярко от слънцето. Не беше толкова храбър и свободен от чувството за вина, колкото си въобразяваше. Страшният съд щеше да бъде толкова влудяващо непоносим, толкова неумолимо окончателен, че не можеше да мисли за това.

Някога преживя във фантазията си как стои пред Бог след смъртта си. Беше малък и гол, в средата на обширно поле като това, но сам. После Бог, грамаден като планина, тръгна към него. А той — Бъртън, остана на място и се опълчи срещу Бог.

Тук-нямаше Бог, но той се втурна да бяга. Тичаше през полето, разблъскваше мъже и жени, някои заобикаляше, прескачаше онези, които се търкаляха по земята. И виеше:

— Не! Не! Не!

Ръцете му се въртяха като криле на мелница, за да отпъждат невидими ужасии. Вързаният за китката му цилиндър се мяташе из въздуха.

Когато се задъха и нямаше сили да вие, а по ръцете и краката му увиснаха тежести, когато почувства огъня в белите си дробове и ехтящите удари на сърцето си, той се просна под първите дървета.

След малко седна и погледна към полето. Шумът от тълпата се промени от викове и стенания на всеобщо бърборене. Повечето говореха, но не личеше някой да слуша. Бъртън не различаваше отделни думи. Някои мъже и жени се прегръщаха и целуваха, сякаш се познаваха от предишния си живот и сега се хващаха един за друг, за да се уверят, че са истински.

Имаше доста деца сред многолюдната тълпа. Обаче нито едно на възраст под пет години. Както при възрастните, главите им бяха без коса. Половината ридаеха, без да помръднат от местата си. Други, също разплакани, тичаха без посока, взираха се в лицата над себе си и явно търсеха своите родители.

Той започна да диша по-леко. Стана и се обърна. Дървото, под което стоеше, беше червена ела (често неправилно наричана „шведска“), висока към двеста фута. До нея стърчеше дърво от вид, който не бе срещал досега. И се съмняваше, че такива дървета растат на Земята. (Сигурен беше, че не се намира на Земята, макар и да не схващаше ясно причините за увереността си.) Имаше дебел неравен дънер и куп яки клони с триъгълни листа по шест фута всяко — зелени с червеникави жилки. И се извисяваше на цели триста фута. Дърветата наоколо приличаха на различни видове дъбове и ели.

Тук-там на купчини растяха подобия на бамбук, а където не се срещаха дървета или бамбук, избуяваше трева, висока три фута. Никакви животни не се мяркаха пред погледа му. Нито пък насекоми.

Затърси пръчка или тояга. Нямаше никаква представа каква съдба е подготвена за струпаните тук хора, но ако ги оставеха без наблюдение и контрол, скоро щяха да се върнат към нормалното си състояние. Щом преминеше шокът, хората щяха да се погрижат за себе си, а това означаваше някои да се наложат над другите.

Не намери нищо, което да му върши работа като оръжие. Хрумна му, че би могъл да използва металния цилиндър. Блъсна го в едно дърво. Макар и лек, оказа се изключително твърд.

Вдигна капака, прикрепен с пантичка от едната страна. В кухата вътрешност намери шест пръстена, разположени така, че всеки притискаше дълбока чаша, чинийка или правоъгълен контейнер от сив метал. Всички бяха празни. Затвори капака. Когато му дойдеше времето, щеше да научи за какво служи този цилиндър.

Всичко друго можеше да се случи, но все пак възкресението не го съживи в тяло от крехка мъглива ектоплазма. Състоеше се от кости, кръв и плът.

Донякъде още се чувстваше откъснат от действителността, като откачен от движещите механизми на света, но вече се опомняше.

Ожадня. Принуден беше да слезе до реката и да пие от нея, с надежда водата да не е отровна. Усмихна се криво на тази мисъл и поглади с пръст горната си устна. Усещането го разочарова. Любопитно, каза си той, но после си припомни, че липсват гъстите му мустаци. А, да, надяваше се водата на реката да не е отровна. Що за странна идея! Защо да възкресяват мъртвите, само за да ги убият отново? Но остана още Дълго под дървото. Омразна му беше необходимостта да се връща към реката през гази налудничаво приказлива, истерично хълцаща тълпа. Тук, далече от множеството, той се чувстваше почти свободен от ужаса, паниката и стъписването, погълнали ги като море. Ако се реши да тръгне, емоциите им пак ще го оплетат.

В един миг видя как от голата гмеж се отделя фигура и тръгва към него. Забеляза, че не беше човек.

И тогава Бъртън се увери — този Ден на Възкресението не е, каквото твърдяха религиите, че трябва да бъде. Бъртън не вярваше в Бог, обрисуван от християни, мюсюлмани, хиндуисти или привърженици на някое друго учение. Всъщност не можеше да каже дали въобще вярва в някакъв Създател. Вярваше в Ричард Франсис Бъртън и малцина приятели. И не се съмняваше, че със смъртта му светът ще прекрати съществуването си.