Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (27)

27

И с него беше Херман Гьоринг.

— Ние с тебе май сме твърде близки по душа — каза му Гьоринг. — Както ми се струва, Който-и-да-е, отговорен за всичко това, ще да ни е впрегнал заедно.

— Значи волът и магарето ще орат в един впряг — отбеляза Бъртън и остави на немеца сам да се досети коя роля му е отредил.

Двамата веднага си намериха занимание — трябваше да се представят или поне да опитат, на хората, сред които се появиха. Както научи по-късно, повечето бяха шумери от стария или „класическия“ период. Бяха живели в Месопотамия между 2500 и 2300 години преди новата ера. Мъжете си бръснеха главите (доста сложно изпълнение с кремъчните остриета), а жените ходеха голи до кръста. Забеляза, че повечето са с ниски набити тела, изпъкнали очи и (според Бъртън) с грозни лица.

Но ако при тях степента на красота не беше никак висока, то хората от Самоа, живели в Предколумбовото време, се отличаваха с привлекателността си. Бяха около тридесет процента от тукашното население. Разбира се, присъстваха и неизменните десет процента смес от всякакви места и епохи, като сред тях живелите през двадесети век бяха и най-многобройни. Разбираемо, защото представляваха една четвърт от човечеството през цялата му история. Естествено, Бъртън не разполагаше с научни статистически данни, но по време на пътешествията си се убеди, че хората от двадесети век са нарочно пръснати по Реката дори в по-голямо съотношение спрямо останалите, отколкото би могъл да предположи. Това беше още една подробност от устройството на Речния свят, която не разбираше. Какво искаха да постигнат Етичните с това разпределение?

Имаше твърде много въпроси. Нужно му беше време да помисли и нямаше да го получи, ако непрекъснато използваше Смъртния експрес. Тази земя, за разлика от повечето, където би попаднал, предлагаше мир и спокойствие, необходими за размисъл. Затова реши да остане по-дълго.

А оставаше и проблемът с Херман Гьоринг. Бъртън искаше да наблюдава странните промени у него, предизвикани от скоковете на различни места. Едно от многото неща, за които не можа да разпита Тайнствения Непознат (Бъртън имаше склонност към главните букви) беше „дъвката за мечти“. Как се вписваше в общата картина? Още една част от Големия Експеримент?

За нещастие Гьоринг не издържа дълго.

През първата нощ се разкрещя. Изскочи от колибата си и побягна към Реката, спираше за удари във въздуха или за да се вкопчи в невидими същества, търкаляше се диво по тревата. Бъртън го последва до Реката. Тук Гьоринг се приготви да скочи във водата, вероятно с намерението да се удави. Вцепени се за миг, затрепери и рухна на земята, твърд като статуя. Очите му останаха отворени, но той не виждаше нищо около себе си. Зрението му се обърна навътре. Не се знаеше какви ужаси преживяваше, защото не можеше да говори.

Устните му мърдаха беззвучно и не спряха през десетте дни, в които той живя. Усилията на Бъртън да го нахрани бяха напразни. Челюстите стискаха като вълчи капан. Гьоринг се стапяше пред очите на Бъртън — плътта изчезваше, кожата изтъняваше и под нея вече се очертаваше скелетът. Една сутрин немецът започна да се гърчи, седна на леглото и изпищя. След секунда беше мъртъв.

От любопитство Бъртън направи аутопсия на трупа с подръчните каменни ножове и обсидианови триони. Пренапрегнатият пикочен мехур се беше пръснал и разлял съдържанието си в тялото.

Бъртън се зае да извади зъбите на Гьоринг, преди да го погребе. Зъбите бяха предмет за размяна, защото наредени на рибешко черво или на сухожилие се превръщаха в много търсени огърлици. Свали и скалпа. Шумерите бяха възприели навика да свалят скалпове от враговете си, индианци-шони от седемнадесети век, живеещи оттатък Реката. Тукашните хора бяха добавили някои цивилизовани подобрения — съшиваха скалповете, за да направят от тях наметала, поли и дори пердета. Скалпът не струваше колкото зъбите на тържището, но си имаше своята цена.

Докато копаеше гроб до голям камък в подножието на планината, Бъртън усети как в миг паметта му сякаш проблесна. Беше спрял за малко, колкото да пийне вода и тогава погледна трупа на Гьоринг. Главата без коса и отпуснатите спокойни черти на лицето, като на спящ човек, като че рязко вдигнаха капака, захлупил спомените му.

Когато се събуди в онова огромно пространство сред редици увиснали във въздуха тела, видя това Лице. Тялото се намираше в съседна редица. Както и при останалите спящи, главата на Гьоринг тогава бе гола. Бъртън бе го зърнал само мимолетно в краткото време, преди да го намерят Пазачите. По-късно, след всеобщото Възкресение, не успя да забележи приликата между спящия мъж и този човек с гъста руса коса.

Но сега знаеше, че преди да възкръснат, мъжът бе висял съвсем наблизо.

Дали беше възможно двама възкресени, които са били преди това на малко разстояние, да попаднат в един и същи затворен процес? Ако предположението му се доближаваше до истината, щом той и Гьоринг умрат горе-долу по едно време, двамата все ще се събуждат един до друг край някой граалов камък. Шегата на Гьоринг за близостта на душите им можеше да се окаже твърде точно попадение.

Бъртън пак се захвана с копаенето на гроба, като неспирно ругаеше — задаваше си толкова въпроси, а знаеше твърде малко отговори. При следваща възможност да докопа някой Етичен, щеше да извлече тези отговори от него, без да подбира средствата.

В последвалите три месеца Бъртън се приспособяваше към чудатото общество в този район. Осъзна, че не може да се откъсне от изучаването на необичайния език, който възникваше от смесването на шумерския и самоанския. Шумерите бяха по-многобройни и техният език надделяваше. Но и тук, както на други места, основният език пострада от собствената си „Пирова победа“. От сливането се получаваше неправилно наречие с по-малко склонения и опростен синтаксис. Употребата на мъжки и женски род лека-полека престана, думите се съкращаваха. Глаголните времена се свеждаха до сегашно, което се използваше и за бъдещето. Наречията за време обозначаваха миналото. Тънкостите в езика биваха измествани от изрази, еднакво разбираеми и за шумерите, и за самоанците, дори отначало да изглеждаха тромави и наивни. А доста от самоанските думи, с променен изговор, изместваха шумерските.

Това зараждане на смесени нови езици ставаше навсякъде по Реката. Бъртън си каза, че ако Етичните имат намерение да запишат всички езици, използвани от човечеството, най-добре ще е да побързат. Старите езици отмираха или по-скоро се преобразяваха. Но откъде да знае, може вече да са си свършили работата. Техните устройства, осигуряващи възстановяването на умрелите, може би съхраняваха и всяка изречена фраза.

А вечер, когато имаше възможност да остане сам, той пушеше щедро предлаганите от граала пури и се опитваше да обмисли положението си. На кого да вярва — на Етичните или на Изменника, на Тайнствения Непознат? Или всички го лъжеха?

Защо беше необходимо Тайнственият Непознат да използва него, за да пъхне прът в колелата на тяхната космическа машинария? Бъртън, най-обикновено човешко същество, затворен в тази долина, спънат от невежеството си — с какво би могъл да помогне на този Юда?

Едно беше сигурно. Ако Непознатият не се нуждаеше от Бъртън, нямаше да си губи времето с него. Искаше Бъртън да се вмъкне в онази Кула до северния полюс.

Защо ли?

Бъртън размишлява две седмици, докато стигне до единствено възможния извод.

Непознатият каза, че подобно на другите Етични не би отнел пряко човешки живот. Но нямаше задръжки да направи това косвено, например като даде отрова на Бъртън. Значи, щом искаше Бъртън да влезе в Кулата, нужно му беше Бъртън да убива вместо него. Искаше да пусне тигъра на свобода сред своите, да отвори прозореца, за да влезе наемният убиец.

Наемният убиец върши работата си срещу заплащане. Какво предлагаше Непознатият?

Бъртън вдиша дълбоко дима в белите си дробове, издиша и отпи голяма глътка бърбън. Много добре. Непознатият се опитваше да го използва. Но по-добре да внимава. И Бъртън щеше да използва Непознатия.

Когато изминаха трите месеца, Бъртън реши, че достатъчно е обмислял. Време беше да се маха.

В този момент плуваше в Реката и подчинявайки се на хрумването, отиде към средата. Гмурна се колкото можа да се насили, преди неумолимата воля за оцеляване на тялото му да го подгони нагоре към скъпоценния въздух. Не успя да изплува на повърхността. Рибите-лешояди щяха да оглозгат трупа му, а костите щяха да потънат в тинята по дъното на хилядафутовите дълбини. Още по-добре. Не искаше тялото му да попадне в ръцете на Етичните. Ако Непознатият казваше истината, биха измъкнали от мозъка му всичко видяно и чуто, преди да се разрушат нервните клетки.

Не вярваше да са постигнали това. През следващите седем години, поне според него, той се измъкваше от наблюдението на Етичните. Дори ако Изменникът знаеше къде се намираше Бъртън, не му се обаждаше. Бъртън се съмняваше, че някой знае. Той самият не беше уверен в кои части на Речната планета попадаше, на какво разстояние от Кулата. Но той се местеше, местеше, местеше, вечно в движение. И един ден помисли, че вече би трябвало да е подобрил някакъв рекорд. Смъртта стана негова втора природа.

Ако броеше вярно, бе пътувал 777 пъти със Смъртния експрес.