Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (54)

4

Лемак разреди джина и изпи чашата на екс.

— Какво можеш да ми кажеш, Артур?

— Нищо, адмирале — Къртис-младши беше по-блед от обикновено, но гласът му оставаше твърд. — Всички обяснения ще бъдат дадени на императора.

Вячеслав Шегал, седнал отстрани, не се включваше в разговора. Според него Артур беше много по-костелив орех от Томи. Но и по-удобен кандидат за новия господар на „аТан“.

— Този юноша е твое точно копие. Генният анализ не е приключил, но аз съм сигурен в резултатите.

— Да. Той е мое копие.

— Умник! — Лемак не можеше да си откаже това удоволствие. — Та кого измъчваха моите момчета — него или теб?

— Мен.

— Е, мисля, че ще възстановим равновесието.

— Като представител на императора…

— Хич не ми пука от твоите пълномощия! — Лемак се доближи плътно към него, с наслада усещайки отново върналата се увереност. — Твоят клонинг — или какъвто е там — е участвал в покушението над Грей! Ти си заподозрян, разбираш ли?

— И още как.

— Ще изтръгна истината от тях още по време на скока… — Лемак се ухили. — И ще узная дали си струва да се захващам с теб.

— Само опитайте! — яростно възкликна Артур. — Вие често се нуждаете от аТан, адмирале!

— Именно, момче!

— Господа, господа! — Шегал размаха ръце, без да се надига от канапето. — Успокойте се! И двамата не сте прави. Артур още в нищо не е обвинен, а и не е в традициите на „аТан“ да погажда номера на клиентите.

И адмиралът, и Артур млъкнаха.

— Карл, ще ми позволите ли да поговоря с Артур насаме?

Лемак кимна неохотно.

— Благодаря ви, адмирале. Петнайсет минути, не повече.

Адмиралът погледна демонстративно часовника си.

— Ще се разходя до офицерския бар, Вячеслав. Още няколко глътки няма да ми навредят.

Когато Лемак излезе, Шегал прехвърли погледа си върху Мухаммади, безмълвно застинала до стената.

— А нашата уважаема механистка? Тя е по-висшестояща от адмирала и иска да присъства на разговора?

— Телохранителите имат право да присъстват при всякакви разговори!

— Артур, искам да говорим насаме. Нареди й да излезе… не, почакай.

С бавни движения, демонстрирайки отегчение, Шегал се изправи и се приближи към Маржан.

— И така, имам предложение. Момиче, вие ще направите компания на стария си приятел.

Мухаммади мълчеше.

— Не обичам прекалено верните слуги — сухо продължи Шегал. — Дайте ми пистолета и излезте. Лишавам ви от правото да носите оръжие.

— Маржан, подчини му се — с усилие произнесе Артур. Маржан му хвърли презрителен поглед. Откопча кобура от колана си и го хвърли на пода.

— Нервите нещо май не са стоманени… за разлика от плътта — отбеляза Шегал.

Мухаммади излезе, така и без да изрече нито дума.

— Ама че вкус имаш, момче. — Шегал изрита кобура под масата. — Разбирам тези, които искат да бъдат защитени — например баща ти. Но виж, онези, на които им харесва да са придатъци към собствената си охрана… Поне позна ли ме?

— Лайън — произнесе Артур, без да поглежда към Шегал. — Тогава вие си отидохте чрез аТан.

— Точно така. Странно нещо е животът, нали? Събира двама души на най-неочаквани места. Между другото, благодаря за аТана.

— Ползвайте го със здраве.

— Ти всъщност в течение ли си на техническите детайли на аТан? Помисли си, докато приготвя напитките.

— В течение съм. — Артур седна зад бюрото, в креслото на Лемак. — Всички искат аТан от мен.

— Всички се нуждаят от власт и безопасност. Ти владееш техния символ. Да, можем да говорим напълно свободно. Разполагам с екраниращо устройство.

— Има ли за какво да си говорим?

— Момче, отнасям се към теб с искрена симпатия. — Шегал постави пред него чашата с напитката — направо върху лист хартия с недописан текст. — Ти се държа чудесно на Лайън. Умееш да слагаш хората на мястото им, като изключим механистката. Но при нея причините са особени, нали? — той намигна.

— Да.

— Е, на път сме да започнем приятелски разговор. Артур, какво е отношението ти към проекта на баща ти — „Линията на бляновете“?

— Никакво. Загуба на време и сили.

— Лично аз бих подбрал по-силни изрази, Артур. Това ще означава смърт за Империята.

— Поговорете за това с Кей. Ще постигнете съгласие.

— В мненията, но не и в пътищата за оправяне на положението. Твоят бивш приятел се надяваше да убие императора и така да успокои Ван Къртис. Да му даде шанс да управлява и да се почувства отговорен за човечеството. Но твоят баща не би се спрял заради това, нали? „Линията на бляновете“ е станала любимата му играчка.

— И вие искате да убиете баща ми.

— Да бъда ли откровен? Да. Бих могъл да водя дълги и сложни разговори и да те навивам да приемеш тази идея, но защо да го правя? Появиха се резервни варианти.

Артур отпи от виното.

— Та ето какво. Първо, момче, ти можеш да накараш аТан-системите да работят. Сигурен съм, че всеки с генотипа на Къртис ще се окаже онзи липсващ детайл, който не достига на имитаторите.

Къртис-младши погледна косо Шегал.

— Второ: ти си пораснал. Но никога няма да постигнеш нищо. Твоят баща е безсмъртен, а ти си вечният принц.

— Вие наистина си приличате с Кей.

— Трето: не е задължително да убивам Къртис Ван Къртис, ако искам да запазя ръцете си чисти. Да си заточен с всички удобства, но без никаква надежда за измъкване, не е най-лошата съдба в нашия несъвършен свят. Като вариант можем да го накараме да използва собствената си играчка — „Линията на бляновете“. Нека бъде щастлив там, а ти ще бъдеш щастлив тук. Императорът е доволен от статуквото и от особеното положение на компанията „аТан“. Бъди на върха и не се опитвай да разтърсиш света.

— Само онзи, който е затънал в калта, може да разтърси света. От Олимп може единствено да се хвърлят мълнии.

— Не се ежи. Четвърто: ако казаното от мен не те устройва, ще споделиш съдбата на баща си.

— А какво ще стане с безсмъртието?

— Много просто. Ще използваме странният приятел на Дач, до чийто произход иска да се добере нашият храбър адмирал. Момчето е извън закона. Разбира, че е обречено. Но императорът може да му прости — и дори да го издигне на върха на „аТан“. Мислиш ли, че ще откаже?

Артур поклати глава.

— Прекрасно. Сега, когато разбра какви са вариантите и чу доводите „за“, можеш да кажеш тези „против“.

— Съгласен съм.

Шегал застина с поднесената към устните си чаша.

— Приемам вашето предложение — потвърди Артур. — „Линията на бляновете“ ще бъде унищожена, „аТан“ ще продължи да функционира, а баща ми ще бъде заточен.

— Е… прекрасен и бърз избор — Шегал нервно се засмя.

— Но и аз имам едно условие.

— Казвай.

— Кей Дач и Томи трябва да бъдат унищожени.

Шегал гледаше Артур, сякаш наблюдаваше за пръв път сменяща кожата си змия — с любопитство, примесено с погнуса.

— Това условие не подлежи на обсъждане.

— Добре. Предполагам, че сега Дач няма аТан?

— Мисля, че да.

— А Томи?

— Невъзможно е да се изключи неговият аТан, без да се спре и моят. Но вие не бива да се вълнувате по този повод, Шегал.

Артур се настани по-удобно в креслото и небрежно взе чашата, разплисквайки част от виното върху книжата на Лемак.

— Разбирате ли, клинч-командоре, аз, естествено, умея да убивам безсмъртни.