Димчо Дебелянов
В предсмъртно блаженство небето се къпе…

В предсмъртно блаженство небето се къпе,

син здрач над земята се кротко люлей,

от изток нощ тайнствена властно настъпя,

умора над сънните клепки тегней.

 

И сън ароматен упива душата,

дух тъмен и приказки тъмни шепти,

и тя на вълшебний си блян към страната

кат птичка изпусната волно лети.

 

Там в бистри лазури се носи псалома

на вечната младост и вечния мир,

и скланят се вейките в нежни притома,

целувани сладко от девствен зефир.

 

Там вредом на щастьето зракът прониква

и вредом усмихнати трели трептят,

потокът на първата радост пребликва,

цветята на първата пролет цъфтят.

 

Но ощ да въздъхнат гърдите не сварят,

с плач горък пробуждам се, о, самота!

В огнище забравено искри догарят

и гледа в прозорците мои нощта…