Майк Резник
Чистилището (7)

VI. Златният век на Блейк

Всеки ден — нова делегация.

Джон Блейк въздъхна и стана, за да посрещне тримата мъже и петте жени, които влязоха в кабинета му. Те си размениха официални приветствия и насядаха около масата за заседания, разположена до един прозорец, който гледаше към площад Гарднър. Мъжът, обявил се за водач на делегацията, взе думата.

— Мистър Блейк, пристъпвам направо към целта на нашето посещение. — Той си наля чаша вода от каната на масата. — Последните шест дни изучавахме икономическото и политическото положение на местното население на Рокгардън и, направо казано, го намираме ужасяващо.

— Колелото на прогреса се върти бавно — отговори Блейк, запалвайки една от своите бездимни пури, внесени от Денеб. — Но бъдете сигурен, господин Хайнрих, все пак то се върти.

— Боя се, че този отговор не ни удовлетворява — заяви Хайнрих. — Вие изпълнявате длъжността губернатор на Рокгардън. Ваш дълг е, както и на опонентите ви, да се заемете с решаването на проблема, който стои пред планетата, а явно никой от вас няма желание да го направи.

Блейк го изгледа продължително.

— По моето скромно мнение проблемът, пред който съм изправен в момента, е, че някои външни лица без какъвто и да било принос за бъдещето на планетата се опитват да повлияят на изборните резултати за общопланетно ръководство. Можете да кажете на Републиката, че Рокгардън е напълно в състояние сам да реши бъдещето си и без ваша намеса.

— Не сме тук да си разменяме заплахи, господине, а само да ви известим, че положението ви е много тежко — заяви Хайнрих. — Ако предпочитате да бъдете парии сред човешките светове, трябва да сте наясно с последствията.

— Това определено ми звучи като заплаха. — Блейк замълча и огледа поред всичките си посетители. — Кои сте вие, та да ни казвате как да управляваме нашата планета? Да не би вие да сте разчистили дърветата и храстите и да сте превърнали пущинака в плодородна обработваема земя? Вие ли добивахте ценните руди, от които Републиката така отчаяно се нуждае? Вие ли променихте картата на планетата, създавайки езерото Занту? Не, вие си седяхте в своите стъклени кули на Делурос VIII и чакахте ние да култивираме Рокгардън и да въведем ред сред местните в една свирепа война, а сега ни нареждате да предадем нашата планета в ръцете на една раса, която на всяка крачка ни създава спънки.

— Това е тяхната планета — натърти една от жените.

— Глупости! — отсече Блейк. — Ако напуснем Рокгардън, те само за две седмици ще се върнат в землянките и ще започнат да ядат бубулечки.

— Съмнявам се — поклати глава Хайнрих, докато си наливаше втора чаша вода. — От тях над две хиляди души са учили в Републиката. Някои дори пишат книги. — Той замълча, после добави възмутен: — И най-способните от тях в момента са в затвора в Атина без съд и присъда!

— Чели ли сте книгата на Томас Пака? — подметна Блейк. — Това е направо програма за революция.

— Не, това е вик за социална справедливост — намеси се друга от жените.

— А ще ми кажете ли какво общо има прекъсването на съобщителните средства и унищожаването на генераторите на езерото Занту със социалната справедливост? — разгорещи се Блейк.

— Вие сте държали народа му в робство, откакто сте колонизирали Рокгардън — намеси се Хайнрих. — Защо тогава се учудвате, че се обявява против вашата политика?

— На негово място и аз сигурно щях да напиша такава книга — съгласи се Блейк. — Само че аз съм човек и като всеки друг от моята раса на планетата съм един на двеста змии. Ние с много усилия успяхме да постигнем някакво равновесие и нямаме нужда членове на Републиката да ни се месят и да се опитват да го разрушат. Ако искате да си тръгнете от Лодин ХI, от Пепони или от останалите пет хиляди планети, които сте открили и култивирали с толкова човешка пот и жертви, това си е ваша работа. Но Рокгардън не е под юрисдикцията на Републиката и ние нямаме никакво намерение да връщаме планетата на една раса, която ясно е доказала, че не е способна да я управлява.

— Ние сме последната ви надежда, господин Блейк — заяви Хайнрих. — Седите върху буре с барут. Ако не постигнете социална справедливост, при това в най-скоро време, местните жители няма да имат нужда от книгата на Томас Пака, за да разберат, че единственият им път е въоръженото въстание.

— Те вече се опитаха веднъж, но го потушихме. Ако това се повтори, още веднъж ще ги разгромим.

— Боя се, че и с вас няма да постигнем нищо повече, отколкото със съперниците ви за длъжността — тъжно изрече Хайнрих. — Мисля, че трябва да се върнем на Делурос VIII и да препоръчаме прекратяването на всякакви търговски връзки с Рокгардън, докато не предприемете някакви глобални промени в устройството на вашето общество.

— Миналия месец беше адмирал Макафи от Втори флот, а преди три седмици помощник главният инспектор на Хазната — изрече презрително Блейк. — А в началото на тази седмица беше Търговският отдел на Външното министерство.

— Не ви разбирам, господин Блейк.

— Обяснявам ви, че доста специалисти вече ни заплашваха, господин Хайнрих.

— Правите сериозна грешка.

— Републиката направи сериозна грешка, когато се опита да диктува на една независима планета как да ръководи вътрешните си дела. Наистина имаме проблеми, но ще се заемем с тях, когато намерим за добре и по начин, който ние намираме за уместен. Няма да допуснем да ни принуждават, да ни заплашват, да ни изнудват и да ни подкупват, за да играем по свирката на Републиката.

— Това, което правите, е явна, вопиюща несправедливост! — рязко изрече Хайнрих.

— Това, което правим, по нищо не се различава от онова, което е правила Републиката из галактиката близо две хиляди години, докато се е раздула така, че да загуби няколко войни и открие, че петдесет хиляди колониални планети є идват множко. Не сте подарили независимостта на Пепони и на останалите заради някакви благородни подбуди. Причината е икономиката — това е ясно като две и две. Така че престанете с вашите надути пози и демонстрации на превъзходство. Това е Рокгардън, господин Хайнрих, и ние най-добре знаем как да се справим с проблемите си.

— Не виждам смисъл да продължаваме този разговор — заяви Хайнрих. — Ще трябва като минимум да изпълните условието ни да въведете всеобщо избирателно право и всяко същество на планетата да може да го упражни. Ако не решите този проблем, скъсваме всякакви връзки с вас.

— Не съм казвал, че нямам намерение да реша проблема — възрази Блейк. — Само че графикът ми явно се различава от вашия.

— С колко?

— Тази вечер ще произнеса реч. Ако все още сте на Рокгардън, можете да чуете предаването.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Блейк.

— Ще отговоря в речта си.

Посетителите се надигнаха и един по един напуснаха кабинета, а Блейк се загледа през прозореца към парка „Гарднър“ и чистите широки улици на Атина, опитвайки се да не мисли след колко време те ще се превърнат в клоаки при управлението на змиите. Рокгардън не беше рай, каквото и да се говореше в брошурите, които правителството пращаше на предполагаемите колонисти — и как би могъл да бъде, когато на един човек се падаха стотици местни, от ден на ден все по-враждебни? — но и нямаше никакво намерение да се превърне в кипящия ад, към който се стремяха Томас Пака и последователите му. Слава Богу, мислеше си той с удовлетворение, поне всички кандидати бяха единодушни по главния въпрос — изборите за губернатор на Рокгардън щяха да зависят от по-маловажни съображения, така че ако изгубеше, нямаше нищо фатално.

Няколко минути по-късно той седна зад бюрото си и включи компютъра. Извика на екрана речта, която екипът му беше подготвил за митинга вечерта, и започна да нанася поправки и дребни изменения. Тук дума, прекалено трудна за произнасяне, която ще наруши плавния ход на изказването, там понятие, твърде сложно за аудиторията и тя може и да не разбере смисъла му… Ето един виц, който вече е изтъркан от употреба и се налага да се махне, а тази гледна точка ще свърши по-добра работа в Мастабони, отколкото в Атина, и не е нужно да бъде изтъквана точно днес…

Най-накрая речта придоби задоволителен вид и Блейк прекара остатъка от следобеда навън, блъскайки се в тълпите по улиците, позирайки за снимки, печелейки гласове и ръсейки остроумия за вечерния печат.

Точно в седем часа, съпроводен от бурни ръкопляскания, той се изкачи на сцената на атинския театър и се обърна с реч към избраната публика, платила по хиляда кредита за място.

В изказването си Блейк засегна всички икономически и политически проблеми, вълнуващи аудиторията от привърженици, пусна две-три шегички по адрес на опонентите си и грижливо обрисува незначителните различия между него и съперниците му. Накрая, приключвайки с речта, той вдигна ръце за тишина и се вгледа настойчиво в холокамерите, предаващи образа му по целия континент.

— Има още един, последен проблем, по който обещах да взема отношение — заяви той, — и това е въпросът за всеобщото избирателно право.

Представителите на печата веднага застанаха нащрек, тъй като това липсваше в предварително раздадения текст.

— През цялата си кариера като политик съм казвал, че когато змиите докажат способността си да разделят властта с нас, ние, хората, без колебание ще ги приветстваме в управлението на планетата и ще гласуваме закон, гарантиращ избирателни права за всекиго.

Аудиторията най-малко очакваше да чуе такова изказване и в залата внезапно се възцари гробна тишина.

— Мислил съм по въпроса — завърши Блейк — и стигнах до твърдото убеждение, че този ден няма да настъпи поне още хиляда години.

Дори и да имаше още нещо за казване, то нямаше да бъде чуто сред бурята от ръкопляскания.

На другата сутрин атинският „Таймс“ с ентусиазъм провъзгласи „златния век“ на Блейк, на следващия ден и „Мастабонски вести“ последва примера му.

А две седмици по-късно Джон Блейк стана губернатор на Рокгардън, спечелвайки най-голямата изборна победа в кратката история на планетата.

 

Цялата работа започна не с гръм и трясък, а с бойкот. Републиката отговори на избирането на Блейк с прекъсване на всякакви търговски връзки с Рок-

гардън. От всички човешки планети в галактиката само Голдстоун отказа да зачете бойкота и продължи доставките за планетата на Джон Блейк.

Губернаторът натрупа от ембаргото както политически, така и икономически актив — политически, защото обществеността беше възмутена от опитите на чужди сили да се бъркат във вътрешните є дела, и икономически, тъй като обстоятелствата принудиха Рокгардън да развие собствената си индустрия с цел постигането на икономическа самостоятелност. Само за шест месеца в околностите на Атина и Мастабони изникнаха множество заводи, произвеждащи всичко — от сапун до автомобили, а след година Рокгардън, макар все още да срещаше някои трудности, беше в състояние сам да задоволи най-неотложните си нужди.

Републиката покани правителството на Блейк на Делурос VIII, за да обсъдят положението. Блейк отговори на първите две покани с мълчание, а на третата — с груб отказ.

Недоволството сред змиите се засилваше с всеки изминал ден и скоро затворите вече не побираха недоволните, затова правителството построи в пущинака огромни затворнически лагери, оградени с мрежи, по които протичаше ток с високо напрежение.

Тогава, рано една сутрин, докато повечето хора още бяха в леглата си, отряд от около триста тулабети, предвождани от началния учител Мозес Селабали, нападна и разруши цял човешки град — Ню Оксфорд, разположен по средата на пътя между Атина и Мастабони. Четиринадесет човека загинаха, а още шестдесет и седем бяха пленени, за да ги разменят с Томас Пака, арестувания писател.

— Моето правителство не сключва сделки с разбойници и престъпници — отговори Блейк, когато въстаниците обявиха публично искането си.

На следващия ден Селабали екзекутира десетима заложници и продължи така, докато не умъртви всичките шестдесет и седем.

В отговор на това правителството изпрати военни части в селото на Селабали — самият той не беше там — и всичките четиристотин змии бяха изклани.

Месец по-късно фаните, настоявайки за освобождаването на Пака, взривиха един влак, пътуващ от Атина за Мастабони. Седемнадесет човека загинаха, а над сто бяха настанени в болница.

Правителството, което не знаеше кое от селата на фаните трябва да плати за случилото се, предприе хаотичен обстрел и разруши десет села.

На другата сутрин в атинския Музей на изкуствата избухна бомба и унищожи по-голямата част от колекцията, завещана на Рокгардън от Вайълит Гарднър.

Блейк нареди на войската да опожари най-таченото от фаните място за поклонение.

Един месец всичко беше спокойно. После десет човешки ферми в непосредствена близост до Мастабони пламнаха.

Блейк отново заповяда незабавно отмъщение и зачака новини от армията си.

Чакането продължи дълго…

Когато офицерът, командващ правителствените сили, най-сетне се обади, то беше за да съобщи, че са срещнали яростна въоръжена съпротива. Тулабетите разполагали с ултразвукови и лазерни оръжия, които не били произведени на Рокгардън.

А когато фаните се осмелиха да нападнат граничното градче Фуентес, войските, изпратени да усмирят безредиците, докладваха същото: бяха се озовали лице в лице с голяма, добре организирана сила, въоръжена с внесени отвън оръжия.

Блейк свика заседание на кабинета си, за да разгледат положението.

— Съвсем очевидно е — заяви министърът на отбраната, — че някой ги снабдява с оръжие. Иска ми се само да знам кой.

— Най-вероятно е Републиката — отбеляза друг министър.

Блейк поклати глава.

— Не. Никога досега Републиката не е снабдявала друга раса с оръжие, за да бъде използвано срещу хора.

— Тогава кой би могъл да бъде?

— Тук има пет хиляди организации на хора, които леят сълзи над участта на змиите, и всяка от тях е готова безрезервно да вземе тяхната страна при най-малкото разногласие, възникнало между двете раси. Повечето от тези групи са добре финансирани и имат отлично разузнаване. Сигурен съм, че някои от тях са снабдили змиите с оръжие.

— Как?

— Нямаме възможност да държим под око цялата проклета планета — отвърна Блейк. — Те биха могли да използват едва ли не всеки срещнат, за да установят контакт — някой репортер от Републиката, псевдотърговец от Голдстоун, чужд турист, с една дума, всеки.

— Може би трябва да закрием достъпа до планетата и да не позволяваме никой да влиза и излиза? — попита министърът на търговията. — Мисля, че можем да си го позволим, макар че прекратяването на търговските връзки с Голдстоун ще ни постави в още по-трудно положение.

— Не можем да забраним на цялата галактика достъпа до Рокгардън — възрази Блейк. — Засега Републиката се задоволява само с морална подкрепа за змиите, но ако є закрием изцяло достъпа до нас и я държим в неведение какво става тук, един ден тя ще дойде със сила. Освен това и нашите граждани всеки ден пристигат и заминават. Как да ги заточа на собствената им планета? — Той отново поклати глава. — Не, просто ще трябва да вдигнем на крак органите за сигурност, за да засечем и преустановим притока на оръжие.

— Имам сведения, че змиите вече са натрупали огромни количества оръжие — забеляза министърът на отбраната. — Очевидно това е планирано от години, може би от времето, когато Пака и Селабали са посещавали Републиката. Тук не става дума за някакъв импровизиран метеж — това е само върхът на айсберга. Мисля, че най-добре е да бъдем готови за дълга, тежка военна кампания.

— Е, поне има едно нещо в наша полза — подметна Блейк.

— Кое е то?

— Тулабетите и фаните се мразят далеч по-отдавна, отколкото мразят нас. Ако в ръцете им попадне достатъчно количество оръжие, те ще забравят за новия си враг и ще тръгнат срещу отколешния. Няма да се учудя, ако прекарат следващия половин век в опити да се ликвидират взаимно. — Той замълча и си позволи дори да се усмихне. — Лично аз пожелавам успех и на двете страни.

 

Фаните и тулабетите обаче не забравиха по-новия си враг. Нападенията ставаха все по-дръзки и чести, молбите се превръщаха в искания и за разлика от времето на катастрофалното поражение, което бяха претърпели няколко десетилетия преди това от Фуентес, този път те използваха предимствата на терена и водеха мълниеносна партизанска война. Змиите знаеха, че превъзхождат стотина пъти врага си по численост, но бяха наясно и с обстоятелството, че хората имат по-добри оръжия и обучена, дисциплинирана войска, с която още не са готови да се срещнат лице в лице на бойното поле.

Сценарият се повтаряше отново и отново: разрушаваха човешка застава или ферма. При появяването на армията наоколо нямаше нито една змия. Когато разпитваха змиите от околните села, никой нищо не беше чул, ни видял. И все пак, ако някой човек изостанеше след колегите си в такова село, на горска пътека или в подножието на Теня, той обикновено изчезваше безследно и повече не се появяваше.

Възмездието беше светкавично и ужасно. Цели села биваха сравнявани със земята, беше опожарявана реколтата, конфискуваха се стада дълговрати, а още по-често направо се избиваха.

Накрая Блейк разреши на армията да набере наемници от други планети, които вече имат опит в партизанската война. След месец бяха наети три хиляди души. Наричани неофициално Горската бригада, те прочесваха горите и саваните и влизаха в множество провокирани стълкновения със змиите. В повечето случаи просто убиваха пленниците, но имаха нужда и от информация, затова нерядко прибягваха до упойващи вещества и изтезания.

Змиите отговаряха със същото. Те не се нуждаеха от информация, но също започнаха да измъчват жертвите си.

Един ден Томас Пака, който от две години гниеше в атинския затвор, прати вест, че иска да се срещне с Джон Блейк.

Губернаторът се съгласи и нареди да доведат затворника в една от стаите за разпити на приземния етаж на затвора. Той почака, докато закопчаят белезниците на Пака за металния стол, на който седеше, влезе вътре и нареди на пазачите да излязат. Пака тъкмо беше започнал да си сменя кожата, която се отлепяше и се лющеше на петдесетина места. Блейк си помисли, че това придава на затворника вид на мъртвец, станал от гроба, но вече беше наблюдавал това явление хиляди пъти и не му правеше впечатление.

— Добър ден, господин Блейк — произнесе Пака на отличен земен език. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мене. Не съм ви виждал от доста време…

— Добър ден, господин Пака — хладно отговори Блейк. — Нямам навика да посещавам изменниците в килиите им.

— Дали някой е изменник или патриот, зависи изцяло от гледната точка. И от това, кой държи оръжието.

— Зависи единствено от това, дали спазваш закона — възрази Блейк. — Вие се опитахте да свалите законно избраното правителство на Рокгардън.

— От затворническата килия? — жлъчно попита Пака. — Бях затворен, без да ми е предявено обвинение, повече от година преди революцията.

— Шепа диваци, колещи отдалечените фермери и заселници — това трудно може да се нарече революция.

— Никога не съм бил привърженик на подобни методи. Макар че научих за не по-малко брутални действия на вашата армия.

— Мислех, че сте поискал среща, за да се споразумеем по някакъв въпрос — прекъсна го Блейк. — Ако искате просто да си поговорим чия страна е по-брутална, предпочитам да си оползотворя времето за по-важни неща.

— Не, искам да ви помоля за една лична услуга.

— Услуга ли? — повтори Блейк недоверчиво.

Пака кимна.

— Научих, че съпругата ми е на смъртно легло. Искам да бъда до нея.

— Така ли?

— Давам ви дума, че ако ме освободите, ще се върна веднага след като тя умре.

— Не мога да го направя. Прекалено сте опасен, за да ви пусна. Освен това предполагам, че като всички змии си имате още три-четири жени в запас.

— Имам само една съпруга и я обичам дълбоко.

— Змиите не са способни да обичат — заяви Блейк.

— Змиите са способни на всяко чувство, което изпитват хората. Освен може би презрението към другите раси.

— Съмнявам се. Но дори и така да е, пак не мога да ви пусна.

— Аз не представлявам военна заплаха, господин Блейк — продължи Пака. — Аз съм теоретик и писател. В живота си не съм водил армия от съмишленици на бой. Никога не съм вдигал ръка нито срещу змия, нито срещу човек. — Той погледна Блейк право в очите. — Давам ви тържествено обещание, че и сега няма да го направя.

— Това няма никакво значение. По цялата планета кормят хората като риби и често го правят във ваше име. Никак не ме е грижа дали познавате военните тактики — така или иначе фаните не ги използват. Това не е нито война, нито революция. Тук става дума за законна борба на правителството срещу шепа терористи, а вие и онзи тулабет, Мозес Селабали, сте техни водачи.

— Как бих могъл да бъда нечий водач, когато съм в затвора повече от две години! — избухна Пака.

— Прав сте, вие не сте им водач. Вие сте техен герой! А това ви прави още по-опасен.

— Господин Блейк, досега не съм молил никой човек за услуга. Но сега ви моля — умолявам ви! — да ми позволите да видя съпругата си, преди да умре.

Блейк поклати глава.

— Съчувствам ви, господин Пака, но не мога да поема такъв риск. Три милиона човека очакват от мене да защитя живота и имуществото им и ще го направя с далеч по-голям успех, ако вие сте в затвора, отколкото ако ви пусна на свобода.

— Вашият Христос не би одобрил това — произнесе горчиво Пака.

— Какво може да знае за Христос една змия? — отзова се Блейк презрително.

— Аз съм християнин. А християните не постъпват така с ближния си.

— Вие — християнин? — изсумтя Блейк. — Не ме разсмивайте!

— Така е.

— И смятате, че Христос е умрял заради вашите грехове?

— Аз не приемам неговата божественост, само мъдростта му.

— Тогава не сте християнин.

— Вярвам в учението на Исус Христос, а не на учениците му.

— А казвал ли е някога Христос да измъчвате и осакатявате невинни мъже и жени?

— Не — отвърна Пака. — Нито пък съм го правил.

— Това богохулство стигна твърде далеч — изрече Блейк с раздразнение.

— Не е богохулство, а самата истина.

— Добре, искате да докажете, че сте християнин — изведнъж заяви Блейк. — Тогава осъдете насилието, извършено от вашия народ. Кажете им да сложат оръжие и да се предадат. Само след пет минути камерите могат да бъдат тук.

Пака поклати глава.

— Христос е живял в свят, населен с хора. Те са го разпнали. Аз няма да ви помогна да разпънете моя народ.

— Ще обявя всеобща амнистия.

— Не ви вярвам, господин Блейк.

— Аз пък не вярвам на вас, господин Пака. Затова смятам, че нямаме какво повече да си кажем.

— Аз имам да кажа още нещо.

— Да?

— Искам да запомните, че ви дадох дума да се върна в затвора, ако ме пуснете да видя съпругата си, и вие ми отказахте.

— Това подозрително напомня заплаха, господин Пака…

— Не, това е просто констатация. И още нещо. До този момент съм се борил за социална справедливост, но никога не съм мразил нито вас, нито който и да било човек. Сега вече не е така.

— Мисля, че изгубих достатъчно време с вас.

Блейк тръгна към вратата и повика пазачите. Трима яки мъже влязоха в стаята, откопчаха белезниците на Пака от стола и отново оковаха ръцете му зад гърба, след което го отведоха в килията.

Блейк се върна в губернаторския дворец и прекара остатъка от следобеда в преглеждане на законопроекти, които очакваха подписа му. После отиде да поспортува в клуба си, вечеря в ресторанта и прекара приятна вечер в игра на карти и разговори около политическата обстановка. Върна се в двореца около полунощ, приятно уморен и готов да си легне, но там го чакаше спешно съобщение.

Група от двадесетина фани под прикритието на нощта проникнала в затвора, убила началника и седмина от пазачите и освободила над двеста затворници.

Сред избягалите беше и Томас Пака.

 

След около месец Блейк разбра, че не е в състояние да спре притока на оръжие. Един кораб на Републиката, натоварен с лазерни пушки, се разби на Пустинния континент. Когато се увери, че самата Република снабдява змиите, вече му беше ясно, че няма начин това да се спре.

След още два месеца той проумя, че е трябвало да позволи на Томас Пака да навести съпругата си. Ако до този съдбовен ден Пака беше теоретик и писател, сега той беше изпълнен с омраза водач, способен да разпали неимоверни страсти сред последователите си.

След три месеца му стана ясно, че фаните и тулабетите нямат намерение да воюват помежду си, докато не си уредят сметките с колонистите. Пака и Мозес Селабали бяха видени заедно пет пъти по различно време и нападенията на фани и тулабети станаха далеч по-координирани.

След още шест месеца Блейк вече не се съмняваше, че предстои дълга, безмилостна и изтощителна война. Всеки ден към армиите на Пака и Селабали се присъединяваха все нови и нови змии и сега те превъзхождаха петорно по численост правителствените войски. Републиката все така изнамираше нови канали, по които да снабдява с оръжие бунтовниците. Въпреки това войната си оставаше партизанска. Нападащите отряди бяха малко по-големи от преди и далеч по-добре въоръжени, но нито веднъж военачалниците на Блейк не успяха да се срещнат с достатъчно многоброен противник, за да се каже, че са участвали в истинско сражение.

След година фаните действително си върнаха северната част от земите — повечето хълмове и планини — и Пака вече можеше почти без никакъв риск да свиква сборовете си в тази част на страната.

След осемнадесет месеца Селабали успя да стори същото в северните земи на тулабетите. Атина и Мастабони все още бяха в пълна безопасност, същото беше и с мините и по-голямата част от първокласната обработваема земя, но силите на Блейк бяха толкова пръснати, че едва осигуряваха спокойствието на областите, които сега се наричаха човешки територии.

В продължение на две години бяха избити шестнадесет хиляди човека. Дори и да беше вярно, че от змиите са загинали повече от сто хиляди души, те пак бяха значително повече от хората.

След четири години Пака и Селабали се почувстваха дотолкова сигурни, че оставиха генералите си да командват армиите и отлетяха на близкия Флауъргардън на тайна среща с политици с различен ранг от Републиката. Когато се върнаха, първата им работа беше да провъзгласят „каримонско правителство в изгнание“, на което Пака и Селабали бяха съпредседатели.

Републиката незабавно призна новото правителство и по молба на Пака прати военни части, които блокираха достъпа до планетата, спирайки по този начин и без това намалелия поток от стоки откъм Голдстоун. Тя все още отказваше да се намеси открито във войната, но правеше всичко по силите си да подкрепи местното население срещу колонистите.

След два дни Джон Блейк свика тайно съвещание и прекара цялата вечер в разговори със съветниците си. Войната не вървеше на добре и през следващите месеци и години без съмнение щеше да става все по-зле. Икономиката още се крепеше, но є беше достатъчна една всеобхватна война, за да започне да се руши, особено при космическа блокада. Пака и Селабали бяха герои в Републиката — двама митични великани, дръзнали да се изправят срещу човешкото потисничество. В откритите от тях сметки на приятелските планети потекоха реки от средства.

Блейк провъзгласи, че е дошло времето за дела, за смел политически удар, който ще постави Републиката в безизходно положение, ще неутрализира свирепия Пака и коварния Селабали и още веднъж ще обърне събитията в полза на хората.

Беше време да се върне Рокгардън на змиите.

 

Джон Блейк седеше в хола на президентския апартамент в атинския „Грандхотел“, пушейки пура от Денеб и с чаша коняк от Антарес пред себе си. Вле-

зе в сградата през задния вход, изкачи се с товарния асансьор до покрива и нареди на охраната да не пуска никого на етажа. За плановете му беше особено важно никой — и най-вече змиите — да не знае, че губернаторът на Рокгардън провежда тайно съвещание тук. Всички знаеха, че той прекарва спокойна вечер в губернаторския дворец.

На другия ден щяха да заподозрат, че тази нощ не само е чел и спал, но ако срещата минеше така, както се надяваше, щеше да бъде твърде късно враговете му да предприемат каквото и да било и нямаше да им остане друг избор, освен да се подчинят на новата, създадена от него реалност.

Блейк седеше вече доста дълго в креслото с висока облегалка и беше изпушил пурата си наполовина, когато вратата на апартамента се отвори и двама от най-доверените му помощници въведоха госта в стаята.

— Ще присъства ли още някой, господин губернатор? — попита единият от мъжете.

Блейк поклати глава.

— Почакайте отвън. Когато свършим, ще ви повикам.

Мъжете кимнаха и излязоха, а посетителят остана на мястото си, загледан в Блейк.

— Съжалявам за начина, по който се наложи да ви доведат тук — обърна се губернаторът към него. — Но секретността е абсолютно необходима. Ще бъдете ли така добър да седнете?

Гостът, змия към края на средната възраст, предпазливо пристъпи в средата на стаята и се огледа.

— Седнете където ще ви е най-удобно — покани го още веднъж Блейк. — Няма значение къде.

Змията седна на едно кожено кресло и се загледа в Блейк.

— Мога ли да ви предложа малко коняк?

— Не пия — отговори гостът.

— Една пура?

— Не, благодаря.

— Жалко. — Губернаторът вдигна тумбестата чаша и отпи глътка от питието, наблюдавайки посетителя.

— Защо съм тук, губернаторе? — поинтересува се змията.

— Имаме да обсъдим една работа, отче Джана. Знаете ли, аз съм ваш възторжен почитател.

Съществото, назовано отец Джана, го наблюдаваше недоверчиво с оранжевите си котешки очи.

— Съвсем искрено ви го казвам. Вие сте първият ръкоположен християнски свещеник от вашата раса. Мисля, че това е голямо постижение. Всъщност вие не сте католик. Би трябвало по-скоро да ви наричат преподобни, а не отче Джана.

— Не сте ме докарали чак дотук, за да ме питате защо съм отец Джана, нали?

Блейк се изсмя.

— Не, разбира се. Просто съм любопитен.

— Това не е никаква тайна. Аз предпочитам думата „отец“ и сам се нарекох така.

— Защо пък не? Чувал съм, че на Вътрешната граница хората си сменят имената толкова често, колкото ние с вас си сменяме дрехите. Мисля, че всеки човек трябва да носи името, което му харесва.

— На мене ми харесва — каза отец Джана. — Но трябва да ви напомня, че не съм човек.

— В такъв случай всяко създание — съгласи се Блейк. Той забеляза, че пурата му е угаснала, и я запали. — А вие сте твърде културно същество, отче Джана. Следя с голям интерес кариерата ви.

— Не съм знаел.

— О, да, това е самата истина. Животът ви може да служи за пример. Вие храните гладните и се грижите за болните, покръстили сте огромен брой от съплеменниците си и, най-важното, проявявате достойна за уважение сдържаност в този конфликт, който сякаш все повече се задълбочава.

— Не вярвам, че с убийства може да се реши каквото и да било, губернатор Блейк.

— Нито пък аз — въздъхна Блейк. — Бих искал Мозес Селабали и онзи маняк Пака да мислят като вас.

— Не ме разбирайте грешно, губернаторе. Аз не одобрявам методите на Томас Пака, но уважавам целите му. Тази планета е наша и според мене един ден дори вие ще разберете, че е неморално да отричате правото на моята раса сама да решава съдбата си.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че този ден е дошъл? — попита Блейк, наблюдавайки внимателно събеседника си.

— Ще въздам хвала на Бога и ще Му благодаря, че ви е посочил правия път.

— А ако ви кажа, че съм готов още в този момент да споделя с вашите съплеменници на равни начала властта над Рокгардън?

— Ще ви отговоря, че молитвите ми са чути.

— Само че не съм готов на едно — да споделя властта с Томас Пака или с Мозес Селабали. Те извършиха твърде много зверства над моя народ.

— Това не бяха действия, а противодействие — отговори отец Джана. — Те отговориха на близо един век репресии и каквото и да си мислите за методите им, ще се наложи да ги включите в новото правителство, ако искате да постигнете някаква легитимност.

— Моята раса няма да ги приеме. Моментът изисква сдържаност, не екстремизъм. Промяната трябва да върви с бавни, внимателни стъпки. Ние сме готови да споделим властта, но не и да я отстъпим.

— Това е приемливо като първа стъпка — съгласи се отец Джана, — но с времето ще се наложи да я отстъпите. Три милиона човека не могат да управляват половин милиард змии.

— Уверим ли се веднъж, че сме осигурили правата и безопасността си, че няма защо да се боим от отмъщение и че сме създали общество, еднакво справедливо и към големите, и към малките раси, без колебание ще се оттеглим. Аз обаче не мога да предвидя кога ще стане това. И за да съм съвсем искрен, ще ни се наложи да обучим цяло поколение змии, което да е в състояние да поеме юздите на управлението и да замести човешкия държавен апарат, управляващ сега Рокгардън.

— Разумна позиция — съгласи се отец Джана. — Сигурен съм, че и двете страни могат да постигнат компромис на тази почва.

— Ключът към него — обясни Блейк — е властта да се поеме от подходяща змия. Трябва да бъде някой, който иска да бъдат забравени крайностите, допуснати и от двете страни, и разбира, че неговият народ трябва да бъде подготвен за самоуправлението, преди моите хора да предадат юздите на властта. Някой, който няма да допусне насилствени действия, когато възникнат несъгласия, така характерни за разумните раси, принудени да живеят на една и съща планета.

— Струва ми се, че подценявате Томас Пака — вметна отец Джана. — Той…

— Той ще екзекутира всеки човек, който се осмели да му се противопостави, та дори и семейството му. Изпълнен е с горчилка и омраза и е напълно неприемлив за моите хора. И, честно казано, и Селабали не е много по-добър. Ако се наложи да избираме между двамата, ще предпочетем него… но на Рокгардън има близо милиард змии, така че не е нужно да избираме по-малката от двете злини.

— Кого тогава имате предвид, губернатор Блейк?

Блейк се усмихна.

— Той е пред мене.

— Сигурно се шегувате! — възкликна отец Джана. — Аз нямам никакъв политически опит!

— Вие имате нещо далеч по-важно от опита, отче — изрече Блейк. — Притежавате интелигентност и състрадание, а точно това ни е нужно в смутните времена, които ни очакват.

— Но…

— Колкото до останалото, аз ще ви науча на всичко, което трябва да знаете за управлението на държавата. С вас ще работим в много тясно сътрудничество, всъщност рамо до рамо. Ако има нещо, което не разбирате, аз винаги ще съм на ваше разположение да ви го обясня.

— Това е безумие! — възкликна отец Джана.

— Не, по-скоро е гениално хрумване. Вие нямате нито един враг в целия свят, а и от двете страни малцина могат да кажат същото за себе си. Вие сте точно водачът, който ни е нужен, за да измъкнем заедно тази планета от блатото.

— Сигурен ли сте, че сте го обмислили достатъчно внимателно?

— Изобщо не изпитвам и най-малко съмнение, че вие сте идеалният кандидат за тази длъжност, единственият представител на вашата раса, способен да обедини Рокгардън след кошмарните изпитания, през които преминахме. Желанието ми е утре сутринта да мога да обявя това наше решение пред пресата.

— Мога ли да си помисля до сутринта? — попита отец Джана, изправяйки се на крака.

— Разбира се. Запазил съм ви стая в един хотел в Талими — (атинският „Грандхотел“ не приемаше змии…) — и ще ви се обадя веднага след разсъмване.

— Ще се моля да взема най-правилното решение.

— Сигурен съм, че ще го направите. — Блейк стана и го изпрати до вратата. — Особено като вземете предвид, че единствената друга възможност е продължаването на войната, която вече струваше твърде много жертви и на двете страни.

Вратата се отвори, телохранителите изведоха отец Джана, а Блейк се свърза по видеофона с щаба си, където очакваха новините.

— Как мина? — нетърпеливо попита главният съветник.

— Ще подпише — уверено заяви Блейк.

— Сигурен ли сте?

— Успокойте се. Утре сутринта ще обявим край на войната, разделяне на политическата власт със змиите, желание да възстановим търговските си връзки с Републиката и, което е най-важното — назначаването на отец Джана на най-висшата длъжност на планетата.

— И после?

— После започваме да дърпаме конците на марионетката и продължаваме да управляваме, както досега — макар и привидно с друго лице.

 

По обяд на следващия ден Джон Блейк свика пресконференция и пред обективите на холокамерите, които излъчваха образа му във всички кътчета на Рокгардън, обяви, че хората са постигнали споразумение със змиите и че от този ден нататък той ще споделя длъжността си на губернатор с отец Джана.

После Блейк се отдръпна настрана и с уважение наблюдаваше как отецът се приближава към микрофона и се изправя лице в лице с пресата и камерите.

— Все още не мога да дойда на себе си от скоростта, с която се развиха събитията — започна отец Джана, — но ще направя всичко по силите си да управлявам честно и справедливо. Преходът към управление на мнозинството ще бъде бавен и нерядко болезнен и без съмнение ще има и погрешни стъпки, но правителството на Джон Блейк показа желанието си да заличи обидите след цяла година война. Мисля, че ще изразя мнението на всички свои сънародници, като изкажа благодарност на господин Блейк за смелостта да направи тази огромна първа крачка.

Той замълча и погледна в предварително подготвените си бележки.

— За онези от вас, които все още са на бойното поле, ще кажа: оставете оръжията. Денят на мира дойде, не е далеч и денят на пълното разбирателство и сътрудничество в новото правителство. Господин Блейк се съгласи да обяви амнистия за всички змии, опълчили се срещу властта. Аз от своя страна съм съгласен да простя грешките на всички хора, следвали заповедите на избраното от тях правителство и участвали в потушаването на въстанието. Над Рокгардън изгря нов ден, нова ера на разбирателство и аз призовавам всеки един представител на двете раси — да тръгнем заедно към бъдния ден!

Блейк се приближи и стисна ръката на отец Джана, позира колкото беше нужно за холографии и освободи представителите на печата.

— Беше чудесна реч — каза той, когато остана сам със съветниците си и отец Джана.

— Реакцията на репортерите ми се стори някак… как да кажа, нямаше ентусиазъм. — Самият отец Джана изглеждаше потиснат.

— Ще се оправят — увери го Блейк.

— Надявам се. А сега какво да правя?

Блейк се разсмя.

— Сега ще идете в кабинета си, който е разположен точно под моя, и през следващите две седмици съветниците ми ще ви осведомят в най-общи линии за всички проблеми, вълнуващи Рокгардън. Войната може и да е свършила, но имаме още куп работи за решаване. Имаме тридесетпроцентна инфлация, промишленото производство е намаляло, ще трябва да търсим пътища да осигурим трудова заетост на всички войници. Предстои ни да построим отново всичко, което войната е разрушила, да решим как ще отговорим на бъдещите инициативи на Републиката, да разгледаме въпросите на селскостопанското развитие… Ще имате достатъчно работа, губернатор Джана, можете да не се притеснявате.

— Наричайте ме отец Джана, ако обичате. Ще ми трябва време да свикна с обръщението „губернатор Джана“.

— Щом така предпочитате, отче Джана — съгласи се Блейк. — А сега, ако сте готов да пристъпите към работа…

— Напълно съм готов. Единственото, което не искам, е да бъда подставено лице. Хората трябва да видят, че действително упражнявам властта си.

— Ще го видят — увери го Блейк. — Но не можете да го направите, докато не добиете ясна представа за проблемите. От този ден нататък моите съветници са и ваши съветници.

— А не е ли редно да имам съветници и от моята раса?

— Разбира се — с готовност се съгласи Блейк. — Ще започнем привличането им в правителството почти незабавно… Но през първите няколко седмици според мене е по-разумно да изслушате компетентното мнение на специалистите в различни области.

Отец Джана кимна.

— Да, това наистина е най-разумно. Но все пак ще имам ли възможност да си подбера екип от свои съплеменници?

— Вие сте губернатор — заяви Блейк. — Можете да правите всичко, което пожелаете, стига да е в рамките на конституцията.

Отец Джана се отправи удовлетворен към кабинета си.

— Чудесно — въздъхна Блейк, когато остана насаме със съветниците си. — Знаете в какъв порядък ще го инструктирате. Задачата на всеки един от вас е да защити нашите позиции възможно най-добре. В никакъв случай не бива да показвате презрение или пренебрежение към змиите. Трябва да го накарате да стигне до онези изводи, които са ни нужни. Направете всичко по силите си да остане с убеждението, че сам е стигнал до тези заключения. Никога не се опитвайте да му се налагате. И ако почувствате, че по някой въпрос мнението му няма да съвпадне с вашето, трябва веднага да ми докладвате. Има ли някакви въпроси?

— Той наистина ли притежава всички права на губернатор? — попита министърът на отбраната.

— Абсолютно! — увери го Блейк, после се усмихна. — Докато не се опита да се възползва от тях.

Той отиде в кабинета си, наля си чаша от любимия коняк, макар че все още беше много рано, отпусна се в креслото и се загледа отвъд парка „Гарднър“.

Не беше изиграл зле партията си, мислеше си той. Ни най-малко не се съмняваше, че ще може да държи под контрол отец Джана. Бедната змия беше не по-малко милозлива от онези идиоти, които седяха в стъклените си кули на Делурос VIII. Това също би трябвало да зарадва Републиката — той беше направил всичко, което искаха от него, макар и не по най-приемливия за тях начин.

Разбира се, съществуваше известен риск Джана да пожелае да упражни правата си на губернатор и да издаде някои укази, които няма да са в полза на хората — но преди това да се случи, змиите щяха да разпуснат армиите си и да се разоръжат, а нито една човешка военна сила не би се опитала да налага законите, издадени от някаква си змия. Не, докато хората контролираха армията, хазната, мините и фермите, можеха да се примирят със змия за губернатор, особено ако е безпомощна като Джана.

Решението наистина беше мъдро, дори Вайълит Гарднър би го одобрила. Когато изпаднеш в безизходно положение, сговаряш се с най-слабия от враговете си и по този начин си запазваш контрола над всичко онова, което му пречи да стане силен. Това го пише и в школските читанки за политици.

Блейк нареди да му сервират обяда в кабинета и се свърза с главнокомандващия на северната армия. От момента, в който беше направено съобщението, боеве не се водеха, но и змиите никакви не се показваха.

Е, това трябваше да се очаква. Бяха минали само няколко часа. Щяха да са нужни може би ден-два, докато получат заповед от Томас Пака или Мозес Селабали, или пък от някой техен пълководец.

Горската бригада докладва същото — никакъв контакт, никакви действия, никаква капитулация.

След обяда той подремна малко, после се отби до кабинета на Джана, за да го окуражи, и прекара остатъка от деня в писане и преглеждане на законопроекти от второстепенна важност, които очакваха подписа му.

На мръкване извървя пеш няколкото пресечки до любимия си ресторант, съпроводен от телохранителите си, и се запъти право към масата, която винаги беше запазена за него. Беше му хрумнало да покани Джана на вечеря, но в ресторанта не се допускаха змии, и докато се канеше на думи да заклейми дискриминацията, на практика той никак не бързаше с равенството. Затова сега седеше сам, махаше с ръка на познатите си от съседните маси и се усмихваше на редактора на едно от местните издания.

Не бяха минали и двадесет минути от идването му, когато един от хората му влезе в ресторанта и се упъти право към неговата маса.

— Да? Какво има? — попита Блейк между два залъка.

— Проблеми.

— Пака?

— И Селабали.

— Казвай.

— В пет часа днес следобед змиите на Пака са предприели голяма офанзива на север и са нападнали град Тентамп. Според първите доклади повече от осемдесет човека са загинали, а четиристотин са ранени.

— А Селабали?

— Неговите тулабети са нападнали един завод в покрайнините на Мастабони и са го опожарили напълно. Най-малко петдесет човека са били убити.

— По дяволите! — тихо изруга Блейк. — Знаех си, че работите вървят прекалено гладко, за да е на хубаво. Имаме ли някаква връзка с тях?

— Аз не бих го нарекъл връзка — мрачно изрече помощникът. — Пака е пратил съобщение по радиото до генерал Томлинсън по-малко от минута преди нападението. В него се казва единствено: „Смърт на човека Джана!“ Селабали е пратил същото съобщение до кмета на Мастабони.

Блейк въздъхна.

— Да-а, трябва да им се признае — те имат повече мозък от него.

 

Нападенията зачестиха.

Тук ферма, там застава, друг път автобус с туристи, тръгнали на сафари в долината Баски — и точно когато всички стигаха до извода, че става дума за случайни акции на терористични групи, тридесетхилядната армия на Пака нападаше фронтално някоя част от армията на Блейк или силите на Селабали нахлуваха и разрушаваха цял град, избивайки до крак и хората, и животните.

Блейк всяка вечер заснемаше на видео отец Джана и го караше да призовава съплеменниците си да сложат оръжие и да му окажат нужното доверие, за да въдвори траен мир. След около месец армията на змиите започна да създава смущения в предаванията, а след още три месеца беше в състояние да предава призивите на Пака към съпротива по всеки канал, който пожелаеше.

Една спокойна пролетна вечер, точно след края на дългите дъждове, Блейк пусна новините и видя само празния холографски екран, след което на него се появи образът на Пака.

— Това съобщение е адресирано до правителството на Джон Блейк и предателя, човека Джана — обяви той. — Вие си мислите, че можете да спечелите една дълга и изтощителна война. Аз ви казвам, че не можете. Вие си мислите, че можете да спрете притока на оръжие за моите войски. Аз ви казвам, че не можете. Вие си мислите, че можете вечно да държите моята раса в подчинение, докато предателят Джана изпълнява заповедите ви. Аз ви казвам, че не можете!

Пака замълча за момент, гледайки право в камерата, разположена неизвестно къде.

— Тази сутрин на среща от историческо значение Мозес Селабали, Роберт Пелинори, Джеймс Лаки, Уилсън Гребна и аз създадохме Обединен фронт на Каримон. От днес нататък ще действаме съгласувано, под единно командване. Всичките ни акции ще бъдат координирани и това ще продължи, докато Джон Блейк — а не подставеното лице Джана — публично обяви правото на глас за всеки жител на планетата.

Той замълча отново, за да може пълният смисъл на изявлението да стигне до зрителите, и продължи:

— Ваши противници вече не са рако, фаните, тулабетите, пангите и мескитаните. От този момент нататък имате насреща си каримонците, обединени от желанието да си върнат властта над родната планета.

— А къде, по дяволите, съм се родил аз според тебе, проклето влечуго! — изруга Блейк.

— Ние няма да сложим оръжие, докато не постигнем целта си — завърши Пака. — И ви обещавам едно, Джон Блейк: досегашните събития ще ви се сторят като нежен полъх в сравнение с бурята, която се задава.

Екранът отново избледня и Блейк, превключвайки останалите канали, установи, че и там се появяват същите смущения.

На другата сутрин бяха опустошени триста ферми, избухнаха и четири мини, при което бяха избити стотици работници — хора и змии.

Същият следобед хората започнаха да емигрират. Онези, които се бяха борили със стихиите, с плевелите и камънаците, със сушата и със змиите, сега решиха, че няма никакъв смисъл да продължават борбата. Привечер над петдесет души, които притежаваха собствени кораби, отлетяха, а още осемстотин поискаха изходни визи преди затварянето на правителствените учреждения.

Към края на седмицата близо двадесет хиляди човека бяха решили да напуснат планетата и Блейк за пръв път осъзна, че е на път да изгуби борбата. Той беше докарал военните действия до задънена улица, но ако броят на змиите с всеки изминал ден се увеличаваше, а този на хората, готови да продължат битката, намаляваше със същото темпо, нямаше да бъде далеч времето, когато войските на Пака и Селабали щяха да влязат в самата Атина.

И все пак Блейк не беше избран, за да наблюдава безучастно как хората губят господството си над Рокгардън, освен това беше от онези хора, които се борят най-енергично и успешно, когато са притиснати в ъгъла. Той прекара тази седмица в губернаторския дворец, кроейки стотици политически, икономически и военни планове, които отхвърляше един по един и преминаваше към следващия. Най-накрая, когато от всички тези проекти останаха само няколко смътни идеи и представи, той реши да направи посещение на отец Джана.

— Добър вечер, господин Блейк — поздрави го Джана, когато го видя да влиза в кабинета.

— Добър вечер, отче Джана. Имате ли нещо против да седна?

— Моля ви!

Блейк се огледа, обходи с пренебрежителен поглед мебелировката, създадена за хора, и седна в едно кресло, направено за змии. То беше неудобно, но губернаторът искаше да накара Джана да се чувства по-свободно.

— Как вървят работите? — попита той.

— Зле, господин Блейк. Казаха ми, че след изявлението на Пака съм получил повече от двеста смъртни заплахи, най-вече от съплеменниците си.

— От фаните? — учуди се Блейк. — Това е интересно. Мислех, че само тулабетите ще ви заплашват, защото сте от племето на фаните.

— Щом Мозес Селабали призовава да ме премахнат, те откликват, но не са склонни да приемат заповеди от Томас Пака.

— Мислех, че племенните вражди са изчезнали със създаването на този утопичен Каримонски фронт.

Джана поклати глава.

— Ще минат много поколения, преди племенните вражди да изгубят значението си на първостепенен фактор в живота на планетата — ако това изобщо някога стане.

Блейк си отбеляза това обстоятелство, в случай че за в бъдеще му потрябва.

— Ако не се смятат заплахите, как ви върви работата?

— Чувствам се напълно безполезен — призна Джана. — Правя всичко възможно да проумея тънкостите на нашата икономическа политика, но какъв е смисълът? Преминали сме към военновременна икономика, фермите ни са се превърнали в бойни полета и дори Голдстоун отказва да търгува с нас. Каква полза има да се знаят всички тези неща?

— Войната няма да продължава вечно. В крайна сметка ние ще победим и тогава един добър администратор ще има нужда от всички тези знания.

— Наистина ли смятате, че войната ще свърши? — попита Джана.

— А вие не смятате ли?

Джана въздъхна и поклати глава.

— Те са фанатици, господин Блейк.

— Вие искате същото като тях, а аз трудно бих ви нарекъл фанатик — отбеляза Блейк, палейки пура.

— Мисля, че е грях да се убива разумно същество, колкото и да не одобрявам действията му. Томас Пака би казал, че змия, която не желае до воюва за свободата си след цял век на подчинение, не е змия. Вие сте слушал и чел изявленията му, господин Блейк. От мига, в който произнесох клетвата си като губернатор, той ме нарича „човека Джана“.

— Всеки политик свиква да не дава ухо на оскърбленията — успокои го Блейк.

— Мисля, че не разбирате колко дълбоко е това оскърбление — отговори Джана. — Доколкото ми е известно, най-лошото име, с което може да бъде наречен човек, е „копеле“. А за моето племе „човек“ звучи далеч по-отвратително.

— Съжалявам, че ви въвлякох в тази мръсотия — промълви Блейк, който за своя изненада установи, че наистина изпитва известно съжаление, задето е използвал за своите цели това толкова наивно и добронамерено създание и на всичкото отгоре има намерение да го използва още.

— Това беше жест на доверие от ваша страна — възрази отец Джана. — Не сте могъл да предвидите последиците. Аз обаче трябваше да ги предвидя — добави той с горчивина.

— Може би, но сега не е време за съжаления — изрече Блейк. — Всеки ден губим хиляди хора, а Пака и Селабали изтребват онези, които са останали, докато Републиката продължава блокадата на цялата проклета планета и в същото време снабдява бунтовниците с оръжие и боеприпаси. Длъжни сме да предприемем някакъв ход, преди да са разрушили всичко, построено от нас.

— Имам един въпрос, господин Блейк.

— Да? Какъв е той?

— Не знам дали ще можете да ми отговорите, но това ме тормози от известно време насам. — Джана се намръщи, сякаш се затрудняваше да намери нужните думи. — Познавам Томас Пака едва ли не цял живот. Бяхме състуденти и тук, и на Лодин ХI и сме разговаряли много пъти, след като се върна от Делурос и започна да пише книгата си.

— И какъв е въпросът?

— Този Пака, когото виждам и чувам сега, не е същият, когото познавам. Сигурно му се е случило нещо, което го е направило така непримирим. Подозирам, че това е станало в затвора. Мислех си, че ако е бил подлаган на мъчения, ако е търпял физически тормоз, тогава публичното наказание на виновниците би могло… — Джана напразно търсеше подходяща дума, накрая сви рамене. — Не знам. Той никога не би споделил възгледите ми, но би могъл да мрази вашата раса малко по-малко… Може ли да се направи нещо по този въпрос?

— Той никога не е бил измъчван — увери го Блейк. — Аз дадох изрична заповед да се отнасят с него с цялото уважение, полагащо се на водач от такъв ранг.

— Много от тъмничарите смятат, че водач от моето племе не може да има достойнство.

— Никой не го е измъчвал! — повтори Блейк твърдо.

— Тогава не си представям кое би могло да го направи толкова краен.

Последва неловка пауза, накрая Блейк изрече:

— Аз го направих такъв.

— Вие? — попита невярващо Джана. — Как?

— Това си остава между нас с Пака. Аз взех правилното решение. Той не се съгласи.

— Не може ли някак да се поправи?

— Вече не.

— Тогава не виждам никакъв изход. В крайна сметка Обединеният фронт на Каримон ще свали правителството и ние с вас ще увиснем на въжето един до друг.

— Аз още нямам намерение да се предавам.

Двамата разговаряха още час, без да стигнат до някакво решение, после Блейк се върна в резиденцията си, за да научи, че Пака е изтрил от лицето на планетата още едно градче на северната граница на фаните.

Всяка сутрин Блейк свикваше кабинета и съветниците си и заявяваше решимостта си да не отстъпва пред исканията на Пака — и всяка сутрин нови пет хиляди души напускаха Рокгардън или поредното нападение на змиите унищожаваше хората, които най-малко очакваха да бъдат нападнати.

На седемдесет и четвъртия ден от създаването на Обединения фронт на Каримон Блейк влезе в залата за заседания на кабинета и намери там оставките на двама съветници и един министър.

— Ако положението не се промени, и аз напускам след месец — обяви министърът на транспорта, когато Блейк приключи с четенето на заявленията. — Погледни истината в очите, Джон. Направихме всичко, което зависеше от нас, но битката е загубена. Дали ще капитулираме пред тях, или ще се съгласим на някакъв компромис, резултатът е един и същ — след две-три години змиите ще управляват Рокгардън. На твое място щях да се откажа от борбата за тази изгубена кауза — нашето господство над планетата, и щях да насоча усилията си към запазване на парите и земите, които сме натрупали.

— Присъединявам се към това мнение — обади се един от съветниците. — Войната е изгубена. Някои от нас са родени тук, Джон. Имаме точно толкова право да се наричаме граждани на Каримон, колкото и змиите. Мисля, че сега трябва да се борим за това, което притежаваме.

— Такъв ли ще бъде смисълът на днешното заседание? — попита Блейк.

Всички закимаха.

— А ти? — обърна се той към министъра на отбраната. — Винаги досега сме изхождали от предположението, че войната може да бъде спечелена. Сега искам честно да ми кажеш каква е твоята оценка на положението. Имаме ли някакви шансове да спечелим?

— Можем да ги задържим още няколко месеца, дори две-три години — гласеше отговорът. — Но те всеки ден привличат нови доброволци, а и Републиката непрекъснато ги снабдява с нови оръжия. Не, аз бих могъл да продължа войната, но при сегашните условия не виждам никакъв начин да я спечелим.

— Ще обмисля мненията ви — заяви Блейк, рязко се обърна и напусна залата.

Той беше реалист и седмица по-късно реши да поиска мир и да сключи възможно най-изгодната в тези условия сделка в полза на хората, оставащи на Рокгардън.

 

Обединеният фронт на Каримон — който според Блейк беше по-малко обединен, отколкото показваше името му — се съгласи на мирни преговори едва след месец.

Пака настоя преговорите да се проведат на друга планета — нямаше никакво желание да отива в Атина и да се подлага на опасността от арест.

Блейк от своя страна държеше да присъстват представители на Републиката. Той беше твърдо уверен, че след като е получил онова, което му трябва, Делурос VIII няма да остави два милиона човека на милостта на змиите, когато управлението премине в техни ръце.

Тогава Пака и Селабали излязоха с общо изявление, че няма да участват в срещата, ако отец Джана присъства.

Тук Блейк се заинати. Не от лоялност към Джана, а защото ако другият губернатор останеше настрана, това би означавало публично да се признание фактът, известен на всички с изключение на самия Джана — той беше просто подставено лице, допуснато до управлението само за да може правителствтото на Блейк да запази властта си над цялата планета.

Джана беше този, който предложи приемливо решение — когато Блейк и съветниците му заминеха, някой трябваше да управлява Рокгардън. Все пак милионните армии още не бяха разпуснати. Затова той щеше да остане, стига това да не се сметне за демонстрация на пълно единодушие между двамата губернатори.

Блейк предложи пет-шест планети, всичките населени само с хора. Обединеният фронт на Каримон отхвърли предложенията.

Пака на свой ред се спря на други три планети, които сега Блейк отхвърли, единствено защото смяташе, че е длъжен да го направи, след като не са се съгласили с неговите предложения.

Най-сетне Селабали даде идеята срещата да се състои на планетата близнак — Флауъргардън — и Блейк се съгласи. За негова изненада същото направи и Пака.

После възникна въпросът за участниците. Фронтът представи списък на тридесет и четирима борци за независимост. Блейк знаеше, че това е просто замазване на очи и че всички решения ще се вземат от Пака и Селабали, вождовете на двете главни племена. Той одобри Пака, Селабали, Роберт Пелинори и още трима тулабети и отхвърли останалите двадесет и осем души. Селабали се съгласи, Пака се възпротиви и срещата се отложи с още една седмица, докато най-накрая Селабали успя да убеди Пака да приеме списъка на Блейк.

Блейк, който знаеше, че на срещата ще гъмжи от представители на пресата в Републиката, реши да бъде единственият участник от страна на малцинството. Нека трилионите хора из цялата галактика се вгледат хубаво в образа на самотния, заобиколен от недоброжелатели мъж, изправил се срещу цяла тълпа змии. (Блейк се надяваше някои от тях да си сменят кожата по време на срещата. Колкото по-отблъскващ беше видът им, толкова повече симпатии би могъл да си спечели той.)

Последното, което трябваше да се уреди, беше представителството на републиканската администрация — кои от хората бяха най-достойни да изиграят ролята на посредници и миротворци? Пака предлагаше председателя на Комисията за външна политика, но Блейк намираше, че това учреждение твърде много симпатизира на противниковата кауза. Вместо това той предложи най-напред Комитета по картография, за който се знаеше, че е истинско проклятие за змиите, и след поредния отказ се насочи към Отдела за конституционно право, част от Министерството на правосъдието, на който дължаха конституциите си над хиляда планети, присъединени към Републиката. Сега той проявяваше желание да изхвърли на боклука действащата конституция на Рокгардън, затова Обединеният фронт на Каримон най-сетне се съгласи с тази кандидатура.

Блейк не възразяваше срещу разположението на участниците, предложено от змиите, и най-сетне, след близо десет седмици на подготовка и всевъзможни маневри, мирните преговори започнаха.

Блейк, без да забравя за миг насочените към него десетки камери, седна сам от едната страна на огромната маса и започна встъпителната си реч:

— Твърде много бяха убийствата, твърде много беше насилието, твърде много бяха недоразуменията между различните раси на Рокгардън. Дойдох тук, движен от най-добри помисли, като представител на човешката раса, населяваща Рокгардън, за да потърся компромис с бившите си врагове и да постигна споразумение, което да удовлетворява и двете страни. Признавам, че имаше несправедливости в миналото, от които страдаха представителите и на двете раси, но аз не съм дошъл тук да отправям обвинения. Аз съм тук, за да помогна за изграждането на едно бъдеще, в което моята и вашата раса ще живеят в съгласие, в което нито една от страните няма да страда в името на печалбата и придобивките на другата. Уверявам ви, че доколкото зависи от мен, можем да постигнем съгласие по всяка една точка от преговорите.

— Щяхте да спасите не един живот, ако бяхте изрекли тези думи преди пет, та дори и преди две години — изсъска Мозес Селабали.

— Можем да се споразумеем по всеки въпрос — повтори Блейк. — Но не смятам, че необузданият тероризъм би трябвало да бъде предмет на преговори.

Селабали понечи да отговори, но тогава се намеси Хърбърт Уилис, директорът на Отдела за конституционно право:

— Моля за извинение, но преди да се впуснем във взаимни обвинения, може би няма да е излишно да класифицираме основните проблеми.

— Нямам възражения — побърза да го увери Блейк.

Селабали не каза нищо, но кимна в знак на съгласие.

— Господин Блейк, в продължение на няколко години както местното население на планетата, така и Републиката настояваха пред вашето правителство да се даде право на глас на всеки жител на Рокгардън. Струва ми се, че този принцип е основополагащ, когато става дума за прекратяване на враждите и за изработване на конституция, до което вероятно ще се стигне след тази среща. Готово ли е вашето правителство да го приеме?

— На първо място — заяви Блейк — трябва да ви напомня, че аз, както и над деветдесет процента от хората на Рокгардън, също сме родени на тази планета. Там сме израсли, полагали сме усилия да я превърнем в съвременен, добре функциониращ свят и аз възразявам срещу намека, че сме по-малко жители на Рокгардън от господата, които седят срещу мене. И за да отговоря на въпроса ви, ще ви кажа, че в деня, в който помолих отец Джана да раздели властта с мене, правителството на Рокгардън изцяло беше приело принципа за всеобщо избирателно право.

Пака изсумтя насмешливо, но не каза нищо.

— Ползвал ли е някой от каримонците… Така, струва ми се, се наричате?… Ползвал ли е някой от каримонците правото си на глас?

— Не! — отговори Пака.

— Мистър Блейк?

— Не е толкова просто — въздъхна Блейк. — Така, както го казвате, все едно, че всеки може да иде и да гласува още утре.

— Твърдите, че приемате този принцип. В такъв случай съм длъжен да ви попитам защо да не може това да стане?

— Първо, водеше се война. Второ, трябва да извършим преброяване, за да можем да изготвим избирателните списъци. Трето, става дума за население, сред което грамотните са около четиринадесет процента. Затова се налага да изработим такава система за гласуване, при която няма да отпаднат автоматично петима от всеки шест каримонци, неспособни да упражнят правото си на глас. Четвърто, ще трябва да организираме общи избори, а това не би могло да стане, докато същите онези „местни жители“, заради които се провеждат изборите, са в горите и стрелят по хората, попаднали в обсега на оръжията им.

— Първото и четвъртото възражение ще отпаднат с прекратяването на войната — отбеляза Уилис. — Да видим как могат да се решат останалите две. Господин Пака, какъв начин на гласуване бихте предложили вие, така че да бъде достъпен за вашите сънародници?

— Предлагам гласуването да става устно — отговори Пака, — пред комисия от представители на всички състезаващи се партии, които да нанасят резултатите от гласуването в списъците.

— Господин Блейк?

— Идеята не е особено добра. Това противоречи на концепцията за тайно гласуване.

— А защо гласуването трябва да бъде тайно? — попита Пака.

— За да не може да бъде сплашен гласоподавателят.

— Хората може и да се опитват да сплашват другите хора — възрази Пака, — но каримонците не го правят.

— Фаните и тулабетите са се клали в продължение на хиляда години — върна му удара Блейк. — Какво им пречи да го направят и сега?

— Моля ви, господин Блейк! — намеси се Уилис. Той се обърна към Мозес Селабали: — Смятате ли, че това е приемливо като временно решение, докато вашата раса не достигне ниво на грамотност, да кажем, петдесет процента и се премине към писмено гласуване?

— Да, смятам, че е приемливо.

— Правите голяма грешка — обади се Блейк, гледайки Селабали право в очите. — Тулабетите понесоха големи загуби в предишната война, трябваше да поемете основната тежест и на сегашната. По брой на населението фаните ви превъзхождат три пъти.

— Не го слушай, Мозес! — намеси се Пака. — Той се опитва да ни настрои един срещу друг. За него другата възможност е да не гласуваме, докато нивото на грамотност не се увеличи до неговия стандарт!

— Аз ще приема устното гласуване — заяви Селабали след кратък размисъл.

— Добре — съгласи се Уилис. — Мисля, че отбелязваме голям напредък. А какво ще кажете за преброяването на населението?

— Това е невъзможно — заяви Пака. — Много от нашите сънародници живеят в отдалечени райони при твърде примитивни условия. Няма да се учудя, ако десетина процента от тях въобще не са виждали човек.

— Това какво общо има с проблема? — поинтересува се Блейк.

— Ще са нужни години, за да се извърши такова преброяване, и най-дълго и трудно ще бъде да преброим онези, които са най-малко заинтересовани от гласуването.

— А ако се направи преброяване само в по-гъсто населените райони? — продължи Уилис. — Колко време ще отнеме това?

— Около година — отговори Пака.

— Ако Комитетът по преброяване на населението и картография на Републиката пожелае да помогне, ще са достатъчни три-четири месеца — намеси се Селабали.

— Чудесно предложение, господин Селабали — одобри Уилис. — Непременно ще го поставя пред Комитета и не виждам никакви причини той да откаже. — Мъжът се усмихна. — Наистина напредваме забележително бързо, господа. Не съм очаквал толкова скоро да разрешим най-важните проблеми.

— Още не сме стигнали до тях — обади се Пака, поглеждайки Блейк с неприязън.

— Така ли? Боя се, че не ви разбирам.

— Той се съгласява с всеобщото право на глас, защото знае, че така или иначе ще си го извоюваме със силата на оръжието и защото дълбоко в душата си не се съмнява, че то ни принадлежи — отговори Пака. — Но скоро ще стигнем до онези неща, за които Блейк е убеден, че не ни се полагат по право, и тогава ще се види колко е искрен в намерението си да живее в мир и разбирателство с кръвните си врагове.

— Какво имате предвид, господин Пака? — продължаваше да недоумява Уилис.

— Да започнем със земята. Два милиона фермери хора притежават деветдесет процента от обработваемата площ на Каримон, докато близо милиард каримонци трябва да чоплят жалките си парчета земя от два-три акра, за да се прехранят. Кажете ми, господин Блейк, склонни ли са хората да ни върнат полята?

Блейк погледна право в камерите и заговори:

— Би трябвало да знаете, че по-малко от два процента от земята на Каримон се обработваше, когато Вайълит Гарднър получи разрешението на Републиката да открие достъпа на хора до планетата, за да се заселят на нея и да я култивират. Нито господин Пака, нито господин Селабали могат да посочат дори един-единствен случай, когато култивирана земя е присвоена от човек. Това е дял от стопанството, който се е развивал единствено благодарение на хората, и то така, че за по-малко от половин век не само сме в състояние да изхраним милиард каримонци, но и постъпленията ни в твърда валута идват най-вече от износа на храни за съседните планети. Селскостопанската продукция ни носи повече приходи дори от рудодобива. — Той си пое дъх. — Тази земя беше разчистена от хората, култивирана от хората, обработвана от хората, а сега господин Пака, след като вече получи онова, за което според собствените му думи се бореше — правото на глас, иска два милиона човека да напуснат земята, обработвана от поколения от семействата им. Аз ви заявявам, че това не е честно. Ако у каримонците ненадейно се е появило желанието да се заемат с фермерство, нека платят по пазарни цени на хората, които са готови да им продадат фермите си, и да оставят другите на мира.

— Как можем да платим за фермите или за каквото и да било, когато от един век ни експлоатирате? — възрази Пака.

— Може би искате да кажете, че при пристигането ни на планетата сте имали купища пари, които ние сме присвоили? — ехидно попита Блейк.

— Не, ние имахме планета и вие я присвоихте!

— Моля ви, господа! — намеси се Уилис. — Явно този въпрос е твърде болезнен. Нямаме за цел да го решаваме днес и е безсмислено да спорим кой какво е изгубил. Тук сме, за да постигнем мир и да решим въпроса за конституцията, а другият проблем изисква по-продължителни и сериозни преговори.

— Има и още един, който върви ръка за ръка с него — подхвърли Блейк.

— За какво става дума?

— За пропорционалното участие в управлението. Не можем да допуснем такова нещо.

— Виждате ли? — ядосано произнесе Пака. — Казах ви, че тази среща е обикновен фарс.

— Нека да довърша. В момента хората владеят деветдесет и пет процента от богатствата на Рокгардън. Ние притежаваме всички мини и, както посочи господин Пака, по-голямата част от земята. Това са отрасли, които не съществуваха до идването ни на планетата и които са облагодетелствали и двете раси. Мините осигуряват работа на каримонците от деня на откриването им, а откакто създадохме селско стопанство, никой от тях не гладува. Само че на Рокгардън има милиард каримонци и по-малко от три милиона човека и техният брой може би ще намалее до два милиона, преди да сме уредили сегашното положение. Получат ли каримонците пропорционално представителство, от този момент нататък нито един човек не ще може да упражнява реално някаква власт и ще бъдем напълно безпомощни пред произвола на каримонското правителство. Ако господин Пака реши да издаде указ, според който ферма от десет хиляди акра да се продава на пазарна цена един кредит, как можем да протестираме или да се борим срещу подобен акт?

— Значи ни обещавате право на глас за всекиго, а в същото време искате да приемем конституция, според която ще получите деветдесет процента от властта в новото правителство? — попита Пака.

— Не настоявам за някакъв определен процент — отговори Блейк. — Просто казвам, че пропорционалното представителство е несправедливо и неприемливо за нас. Като много други хора аз също смятам Рокгардън за своя родина и нямам никакво намерение да я напускам. Ето защо предпочитам да осигуря правата си сега, вместо да воювам за тях след време.

— Каквито и аргументи да използвате — подметна Пака, — едно е ясно: на практика искате всеки човешки глас да се зачита, а от нашите да се брои един на милион.

— Такова ли е вашето предложение? — поинтересува се Блейк.

Пака се изправи, хвърли му презрителен поглед и напусна залата, без да произнесе нито дума.

— Господи, какво стана! — завайка се полугласно Уилис и се обърна към един от асистентите: — Някой трябва да го спре!

— Той ще се върне — обеща Блейк.

— Защо сте толкова сигурен? — попита Селабали.

— Защото знае, че докато сте тук, планетата се управлява от тулабет, а това му отърва толкова, колкото и ако беше човек.

— Грешите, Джон Блейк. Ние вече не сме тулабети, фани и рако. Сега сме просто каримонци.

— Ще видим — изрече Блейк самоуверено.

Пет минути по-късно до залата за преговори стигна слух, че Томас Пака се е върнал в щаба си в хотела, но ще вземе участие в следобедното заседание.

 

Първата мирна конференция не постигна кой знае какви реални успехи, но ясно показа, че Джон Блейк искрено желае да преговаря и че Обедине-

ният фронт на Каримон няма намерение да продължава войната, докато не загине и последният човек.

Пет седмици по-късно обаче се проведе нова конференция, която не беше излъчена в Републиката. В нея взеха участие Пака, Селабали, Блейк, Уилис и двадесетина признати авторитети от Отдела за конституционно право. Резултатът от нея беше, че се стигна до прекратяване на военните действия и изработване на нова конституция.

Документът съдържаше четиридесет и седем печатни страници, но най-същественото се свеждаше до следното:

Името на планетата отново официално ставаше Каримон.

Всяко разумно същество, живеещо на Каримон, автоматично ставаше негов гражданин и получаваше правото на глас.

Управлението щеше да се осъществява от един законодателен орган, състоящ се от двеста и петдесет членове. За период от дванадесет години тридесет от местата се запазваха за хората, които можеха да налагат вето върху всеки законопроект, нанасящ ущърб на тяхната раса. След изтичането на тези дванадесет години щеше да влезе в сила пропорционалното представителство. (Пака не беше съгласен с това положение, а за Блейк то беше още по-неприемливо, но това беше най-добрият пазарлък, който успя да направи. Той поне осигуряваше на хората му още дванадесет години господстващо положение.)

Предвиждаше се и създаването на Върховен съд, като всички членове щяха да се назначават от губернатора.

Цялата планета щеше да се управлява от един губернатор.

В деня, в който конституцията беше подписана, трима граждани на Каримон обявиха кандидатурите си за губернатор: Мозес Селабали, Томас Пака и Джон Блейк.

 

— Господин Блейк?

Блейк вдигна глава от писалището и видя застаналия на вратата отец Джана.

— Влезте — покани го той, изключвайки компютъра, и се облегна назад.

— Благодаря. Сигурен ли сте, че не ви преча?

— Ни най-малко — увери го Блейк. — По дяволите, тъкмо преглеждах прогнозите за изборните резултати. Още три месеца и ще изхвърча оттук.

— Така е — съгласи се Джана. — И аз видях данните.

— Какво пък, нищо не може да се направи. Ще си осигуря място в парламента, но няма начин човек да победи змия в общи избори за губернатор.

— Точно за това дойдох да поговорим.

— За шансовете ми на изборите?

— Не, за моите шансове.

— Вашите?

Джана кимна.

— Нямам доверие на Томас Пака, господин Блейк. Всеки път, когато го чуя да говори, ми е все по-трудно да видя в него човека, когото познавах навремето. — Той замълча за миг, после продължи: — Той е фани и като такъв е в най-облагодетелствано положение, тъй като фаните са повече от тулабетите. Не искам той да спечели. Томас Пака е опасен демагог и трябва да бъде отстранен.

— И смятате, че вие можете да го победите? — Блейк не успя да скрие учудването си.

— Не, не съм изгубил чак дотам връзка с действителността. Но и аз съм фани. Ако обявя кандидатурата си, може би ще успея да привлека достатъчен брой гласове, за да спечели Мозес Селабали.

— Не искам да ви засегна, отче Джана — отвърна малко грубовато Блейк, — но едва ли ще можете да привлечете и два процента от гласовете на фаните. Пака е техният герой, а вас продължават да ви смятат за предател.

— Знам, че не съм полулярен — съгласи се Джана, без да дава вид, че е засегнат. — Но ако има някакъв шанс да го отстраним, аз бих изтърпял всички унижения и оплюването, на които без съмнение ще бъда подложен.

— Благороден замисъл и аз високо го оценявам, но начинът да бъде победен не е този.

— А има ли някакъв начин?

— Може би.

— Какъв е той?

— Имаме работа с общество, което в основата си е неграмотно — обясни Блейк. — Забравете за войната и за благородните идеали. Не очаквам повече от десет процента от всяко племе да гласуват. С едно изключение.

— Кое?

— Собственото ми племе — отвърна Блейк. — Ще накараме нашите хора да гласуват сто процента.

— Сигурно не очаквате да спечелите?

Блейк се усмихна.

— Аз съм не по-малко реалист от вас, отче Джана. Не, не очаквам да спечеля. — Той млъкна и запали една от неизменните си пури. — Но ако подкрепя Селабали, това може да се окаже достатъчно, за да победи той.

— Казахте ли му го вече?

— Още не съм. Определил съм си среща с него идния месец. Има достатъчно време да уредим сделката. Той ще има нужда от министри, съветници и съдии. Мисля, че бих могъл да му препоръчам няколко души, все полезни хора, в замяна на което ще получи подкрепата ми. — Блейк се изсмя. — Той никога не би могъл да предположи, че ще я получи във всички случаи, само за да попреча на Пака да унищожи тази планета.

 

Срещата на Блейк с Мозес Селабали се проведе тайно, бяха дадени нужните обещания и уверения, постигнато беше споразумение, и два дни по-къс-

но Джон Блейк публично оттегли кандидатурата си за губернатор и призова поддръжниците си да гласуват за Мозес Селабали. На планетата нямаше човек, който да не разбере истинския смисъл на случилото се.

Следващото проучване седмица по-късно показа, че Селабали води с близо два процента пред Томас Пака и човешкото население на Каримон въздъхна с облекчение.

Тогава Пака обяви, че пренася кампанията си в Мастабони, сърцето на тулабетската земя, и че ще излезе с обръщение, което ще се предава по всички видеоканали.

„Брилянтен ход, умното ми змийче — мислеше си Блейк. — Само че ти си фани. Тулабетите може да забравят, че от тях се очаква цивилизовано поведение, и да те разкъсат на парчета още преди да си изрекъл и десет думи.“

В осем часа същата вечер Блейк включи холовизора. Веднага изникна изображението на огромен стадион, претъпкан с тулабети, сред които тук-там се виждаха и хора. Дори и да имаше фани сред тълпата, те оставаха невидими за Блейк.

Двама кандидати за по-незначителни длъжности произнесоха кратки речи, след което на трибуната се изкачи Томас Пака, съпроводен от учтиви, но не дотам възторжени аплодисменти.

„Тъпанар! — помисли си Блейк. — Не искаш твоите да видят как те изритват от сцената. Освен ако специално не целиш да те унижат така жестоко, че съплеменниците ти да хукнат да гласуват още по-масово, за да са сигурни, че ще спечелиш. Може би не си чак толкова глупав, колкото си мислех.“

— Братя каримонци! — започна Пака, вдигайки високо ръце. — Преди пет месеца заминах за планетата Флауъргардън, за да воювам за вашите права с Джон Блейк — човека, олицетворяващ всичко, срещу което сме се борили в тази дълга и жестока война. Сега се обръщам към вас не като към фани и тулабети, а като каримонец към каримонци. Имам за вас добри вести.

Пака замълча и изчака да се възцари тишина, после с патетичен жест посочи в мрака нещо, което самият той никога не беше виждал.

— Дървото на Джаланопи още стои! — извика той.

Аплодисментите на тълпата избухнаха с такава сила, че звуковите системи изключиха. Змиите крещяха, смееха се, танцуваха в проходите между секторите и накрая Пака трябваше да слезе от сцената, преди да са поправили микрофоните. Но все едно, каквото и да кажеше след това, нищо нямаше да промени факта, че е намерил най-силните думи. Блейк чуваше виковете „Дървото на Джаланопи още стои!“, проникващи дори през затворените прозорци на двореца.

„По дяволите! — изруга той на ум. — Всичко е свършено. Ти ще поведеш Рокгардън право към ада — и то само защото успя да налучкаш лозунга, който тулабетите най-много обичат.“

Два месеца по-късно Томас Пака спечели изборите за губернатор на Каримон с осемдесет и един процента от гласовете.

Златният век на Джон Блейк трая по-малко от едно десетилетие.