Майк Резник
Чистилището (4)

III. Триумфът на Фуентес

Фуентес пълзеше по обгорената от слънцето земя. Стараеше се да не обръща внимание на потта, която се стичаше от челото и влизаше в очите му.

Пушката подскачаше в ръцете му. След като измина така четири-пет метра, той спря и още веднъж се вгледа внимателно напред.

Малкото стадо кафяви лосове още пасеше на около тридесет метра пред него. Дванадесет — всъщност не, единадесет женски, девет от тях с малки, и един мъжкар. На двеста-триста метра от лявата му страна пасяха още половин дузина самци, които изчакваха удобен случай, за да се реши някой от тях да предизвика мъжкара на стадото.

Фуентес с нетърпение чакаше да се махнат.

Защото на стотина метра от стадото се намираше неговата плячка — огромен червен хълм, който до този момент не бе усетил присъствието му. Беше великолепно животно, високо най-малко пет метра, покрито с твърда червеникава козина. Дългите му щръкнали уши постоянно потрепваха, ослушвайки се за опасност. Очите — малки, сини, недоверчиво надничащи изпод закърнелите рога на челото — не му вършеха кой знае каква работа, затова пък казваха, че слухът му може да долови шумоленето на храсталака на цяла миля разстояние, а огромните ноздри, разположени в края на продълговатата глава, надушват водата от петдесет мили.

Червеният хълм нямаше естествени врагове, поне не и преди туземците от Рокгардън да изобретят оръжието, но Природата като че беше предвидила и това, защото нито едно животно на планетата не бе така добре приспособено да открива опасността и светкавично да се спасява.

Според Фуентес това беше първото, което го правеше желана плячка. Търговците от Републиката плащаха добри пари за рогата, от които се изработваха украшения… но Фуентес имаше пари повече от достатъчно. Привличаше го трудността на задачата, предизвикателството — затова бе дошъл на Рокгардън, както преди това беше ловувал на Пепони и Серенгети и на още дузина планети, преди да се установи задълго тук.

Всъщност той беше излязъл, за да проследи и убие семейство синьо-златни — тревопасни от северните равнини с причудлива ивичеста окраска — изпълнявайки поръчката на Музея по естествена история на Далечния Лондон. Това не беше единственото задължение, което беше поел, но Бандакона, водачът му, беше открил късно следобед предния ден този червен хълм и Фуентес заряза всичко, за да хукне след него.

Бавно и внимателно той измъкна от един от многобройните си джобове малка платнена торбичка, пълна с пепел от пури, и леко я потупа, наблюдавайки как облачето се носи встрани от него и от червения хълм.

Фуентес въздъхна. Вятърът беше подходящ, а слънцето светеше твърде силно, за да може животното да го отличи от дънерите на дърветата, поне не на такова разстояние… Но ако се изправеше, щеше да подплаши кафявите лосове и в мига, в който те хукнеха, червеният хълм вече щеше да е в бодливия храсталак недалеч. Трънакът нямаше да го скрие, но това не се и налагаше — нито един човек не беше в състояние да догони червен хълм, а и само обезумял от спортна страст ловец би тръгнал да преследва животното в храсталака, стигащ до раменете, където всеки хищник би могъл да се прокрадне незабелязано до него. Там нямаше видимост, нямаше възможност да се маневрира, а и вероятността да се закачи за някой от двадесетсантиметровите бодли никак не беше за подценяване.

Той прибра торбичката с пепелта в джоба си и застина на място — водачът на стадото внезапно вдигна глава и се загледа в неговатата посока. Някакво насекомо пропълзя по ризата на човека, привлечено от миризмата на пот, и болезнено го ухапа по врата. Той стисна зъби, но не помръдна. Измина цяла вечност, преди самецът да се върне към прекъснатото занимание. Фуентес изчака още десетина секунди, внимателно посегна към врата си и смачка насекомото между палеца и показалеца си.

Когато отново вдигна поглед, видя, че червеният хълм, пасейки, все повече се отдалечава. Фуентес прецени, че сега разстоянието до него е около двеста метра. За миг си помисли какво ли ще стане, ако внезапно скочи на крака, пропъди с викове кафявите лосове и стреля право в тялото на червения хълм, който вече ще се е втурнал към трънака. Това беше възможно, разбира се — беше давал и по-трудни изстрели в кариерата си на ловец, но вероятността да улучи животното още от първия път беше нищожна. Може би ако стреляше в дробовете, щеше да е по-добре — но тогава имаше твърде голяма вероятност да улучи масивните хълбоци или краката, докато животното препуска с всичка сила в обратна посока, и куршумът да не достигне целта си… А дори и да улучеше дробовете, изстрелът едва ли щеше да го повали, преди да е достигнало трънака, където предимството нямаше да е на страната на Фуентес.

Не, трябваше просто да остане където е и да чака, да напредва сантиметър по сантиметър, когато е възможно, и да се надява, че кафявите лосове ще се махнат или червеният хълм ще поеме в друга посока. Иначе щеше да се получи поредният неуспешен лов — досега му се беше случвало стотици пъти, щеше да му се случва и за в бъдеще.

Той хвърли поглед през рамо. Бандакона, водачът, лежеше неподвижно на петдесетина метра зад него. Тулабетът забеляза, че човекът го гледа, и му отвърна с въпросителен поглед. Фуентес поклати глава и му направи знак да не мърда от мястото си.

В този миг вниманието му бе привлечено от кафявите лосове, които внезапно станаха нервни и неспокойни. Те продължиха да пасат още минута, после изведнъж вдигнаха глави и се заозъртаха с див, уплашен поглед. Водачът на стадото изпръхтя няколко пъти и направи три-четири крачки по посока на Фуентес, а наострените му уши непрекъснато потрепваха.

Ловецът знаеше, че не е направил нищо, с което да подплаши лосовете, а един бърз поглед през рамо го убеди, че Бандакона не е мръднал от мястото си. Не, нещо друго беше разтревожило стадото. Може би някой беснозъб или нощен убиец, спотаен във високата трева.

Дори червеният хълм започна да става неспокоен. Той изрева с онзи звучен басов рев, който никой не би могъл да забрави, ако го е чул веднъж, и се заоглежда тревожно.

Фуентес забеляза, че прикладът е леко запотен, и бавно, внимателно го изтри с ръкав. Ако наблизо наистина имаше хищник и стадото изведнъж се пръснеше и хукнеше да бяга, той би могъл — теоретически — да се прицели и да стреля два пъти, преди червеният хълм да се шмугне в трънака.

В този миг животното впери поглед точно в неговата посока, изрева още веднъж, обърна се кръгом и побягна. Само след секунда кафявите лосове го последваха.

— Фуентес! — извика някой. Той се обърна и видя един тулабет, който тичаше към него през безжизнената изсъхнала трева.

— Проклятие, Бандакона, защо по дяволите си…

Ловецът млъкна озадачен, защото Бандакона се беше изправил, не по-малко възмутен от самия него.

— Фуентес! — извика още веднъж бягащият туземец и този път ловецът го позна — Рамалоки, един от местните слуги.

Фуентес се изправи, сложи ръце на кръста и зачака тулабетът да стигне до него.

— Измисли някакво дяволски добро оправдание за това, че ми подплаши червения хълм! — процеди той най-сетне.

— Съобщение тебе — едва успя да изрече задъханият Рамалоки, който съвсем наскоро беше научил някоя и друга дума на земен език.

— Не можеше ли да почака?

— Голям съобщение. Много важен.

— Хубаво де, какво е то?

— Ти върни в лагер, ти види и чуе.

— А защо ти не ми кажеш?

— Не може. Вайълит Гарднър няма каза.

— Вайълит Гарднър? — повтори Фуентес. — Сигурен ли си?

— Да. Много сигурен.

Фуентес въздъхна, метна пушката на рамо и закрачи към мястото, където беше оставил автомобила си — на около две мили по-нататък. Там почака, докато Бандакона и Рамалоки се покатерят на покрива — любимото им място за сядане, и потегли по едва различимата диря обратно към лагера, разположен в малка просека край някакъв поток. Трима от помощниците му обработваха кожите, които беше донесъл предния ден, изстъргвайки вътрешната страна с ножове, за да отстранят последните остатъци от месо и мас. Готвачът, туземец с непроизносимо име от някакво малко племе в далечна родствена връзка с фаните, сложи на огъня кафеника още в мига, когато автомобилът се зададе.

На един стол пред надуваемата му палатка седеше дребна, крехка жена. Той трябваше внимателно да се взре в нея, преди да се убеди, че това е Вайълит Гарднър. От последната им среща преди три години тя беше отслабнала с десетина-петнадесет килограма и сега се подпираше на бастун. Косата є беше почти изцяло побеляла.

— Добро утро — поздрави Вайълит. — Съжалявам, че попречих на лова ви, но се налага спешно да говоря с вас.

— За мене е удоволствие да разтоварям с вас, мадам Гарднър — увери я Фуентес, подавайки пушката на един от носачите да я почисти и смаже. — Ще влезем ли в палатката?

Тя кимна, обърна се с усилие и едва-едва запристъпя към входа. Фуентес я хвана под ръка и є помогна да влезе.

— Ще седнете ли? — попита той, придърпвайки един стол.

— Благодаря. — Тя се отпусна внимателно на стола и въздъхна омаломощена.

— Замалко да не ви позная.

— Неизлечимите болести на кръвта докарват човека до такова състояние — мрачно изрече тя, после ненадейно се усмихна. — Но поне нямам проблеми с наднорменото тегло.

— Никак не изглеждате добре, мадам Гарднър. Можехте да ми кажете това, което смятате за необходимо, и чрез видеофона в лагера — колкото и важно да е то. Не беше нужно да идвате на крак.

— Мисля, че трябваше — отговори тя. — Имам към вас едно предложение и не мога да приема отказ.

Той я погледна внимателно. Може да беше стара, болна и слаба, но си оставаше Вайълит Гарднър.

— От колко време не сте напускал тези пущинаци? — попита тя, връщайки му погледа.

— От четири-пет месеца. Може и шест да са. Тук времето е без особено значение. През дъждовния сезон отивам в Атина, за да натоваря трофеите за транспортиране, да внеса комисионите си в банката и да си осигуря нови поръчки.

— И оставате само няколко дни, колкото да свършите всички тези неотложни работи, след което отново се връщате в гората?

Той кимна, недоумявайки накъде бие събеседничката му.

— Да, така правя.

— Тогава не сте много добре запознат с политическото положение?

— А има ли политическо положение? — поинтересува се той. — Мислех, че сте си осигурила правото да експлоатирате Каримон преди близо шест години.

— Да, действително.

— Тогава?

— Имаме проблем. — Тя се размърда на стола, търсейки безуспешно такова положение, в което да не чувства толкова силно болката.

— С Републиката ли? — попита Фуентес. — Повечето от връзките ми на Делурос VIII са прекъснати — някои измряха, други напуснаха.

Тя поклати глава.

— Проблемът е тук, на Рокгардън.

— И кой е причината?

Тя въздъхна отново.

— Част от нашето споразумение — решаващата част, за да можем да останем и да работим тук — беше да плащаме на Джаланопи ежегодно неприлично висок данък срещу правото да разработваме и заселваме земята му.

— И сега той иска повече?

— Не.

— Какво иска тогава?

— Иска всички хора незабавно да напуснат Рокгърдън.

— Той вече се опита веднъж и нищо не постигна.

— Тогава не беше похарчил двадесет милиона кредита за канфорийско оръжие — мрачно изрече Вайълит. — Сега той има прекрасно въоръжена армия. Вече са завзели някои от заставите ни на границата с рако.

— Колко е голяма армията му?

— Знае ли някой? Най-малко тридесет хиляди, а нищо чудно и да е четири пъти по толкова, без да броим онези, които му помагат, както и „петата колона“ във всяко местно селище.

— Добре, значи става дума за въоръжен метеж на местното население, с който трябва да се справите. Много съжалявам. Само че какво общо има това с мене? Аз живея в гората и дори не знаех какво става, докато вие не ме информирахте.

— Справедлив въпрос — призна Вайълит. — Право в целта. — Тя замълча и след кратка пауза изрече: — Искам да поемете командването на нашите въоръжени сили.

Фуентес се изсмя.

— Аз? В живота си не съм обличал униформа дори и за един ден.

— Това няма значение.

— Тогава защо си правите шега с мен?

— Не се шегувам. Имаме нужда от герой, който да сплоти хората около себе си, а вие сте единственият подръка.

— Защо просто не постъпите по най-разумния начин — помолете Републиката да ви изпрати Космическия флот.

— Бихме могли — призна Вайълит. — Само че пуснем ли веднъж Републиката тук, ще бъде дяволски трудно да я отпратим. — Тя поклати глава. — Не, ние имаме достатъчно хора и бойна техника да потушим въстанието. Това, което ни трябва, е един истински герой, когото хората на драго сърце биха последвали, герой, който да ги вдъхнови, за да изпълнят дълга си.

— Аз не съм герой — възрази Фуентес. — Аз съм просто ловец.

— Вие сте ловец с четирите най-продавани книги в Републиката. Има написани две ваши биографии, холографско шоу за приключенията ви се излъчваше едновременно по много канали, пък и…

— Това не са моите приключения — прекъсна я Фуентес. — Някой сценарист ги е сънувал.

— За мене е все същото — заяви Вайълит. — Сега те са ваши. — Тя замълча. — И Земята, и Делурос VIII ви удостоиха с почетни награди. Ловували сте заедно с Джони Рамзи — най-популярния секретар, който Републиката някога е имала. Няма човек на Рокгърдън, който да не ви познава по лице. Вие сте Т. Дж. Фуентес, най-големият герой на Рокгардън, а може би и на целия Спирален ръкав. Вие сте човекът, който ми трябва.

Фуентес помълча, обмисляйки отговора си.

— Аз съм поласкан, мадам Гарднър — изрече той най-сетне. — Само че не знам най-елементарни неща за военната стратегия.

— Да не мислите, че Джаланопи ги знае? — сви устни тя.

— Е, поне познава собствената си територия.

— Вие също. И то по-добре от всеки друг човек, ако не и от самия Джаланопи.

— Аз не знам как да поведа хората на бой.

— Тогава ще поставя на ваше разположение офицери, които знаят и на чиито съвети ще можете да разчитате. Искам обаче вие да бъдете обединяващата фигура и да поведете хората на бой.

— А ако откажа?

— Тогава всеки ден ще губим по една застава, а нашите колонисти ще бъдат измъчвани и избивани, докато не намеря някой друг да поведе хората.

— Колко колонисти сме изгубили досега?

— Тридесет и седем.

— Не е чак толкова много.

— Знам — съгласи се Вайълит. — Но искам да знаете как са загинали.

Тя му подаде три кубчета с холографски изображения на различни сцени от клането. Фуентес, който се беше сблъсквал със смъртта през всеки един ден от съзнателния си живот, потрепера, докато гледаше първите две, и върна третото, без дори да го погледне.

— Къде и кога трябва да се явя на служба?

— Утре сутринта в управлението в Атина.

— Ще бъда там — обеща той.

 

Фуентес седеше в палатката си и разглеждаше оръжието, с което разполагаше — лазерен и ултразвуков пистолет, плазмена пушка, молекулярен взривател.

Той печално поклати глава. Ако изобщо имаше на света оръжие, по-непригодно за спорт, той не го знаеше. Липсваше му неговата карабина с обикновени патрони, както без съмнение щеше да му липсва приглушеният звук, издаван от настигналия целта куршум.

Той отпи от кафето си и отново се вгледа в картата. Никой не знаеше със сигурност къде е Джаланопи, затова пък Паратока, най-довереният съветник на краля, беше разположил основната част от тулабетската войска на река Каримона, на около осемдесет мили северно от водопадите Рамзи. Теренът беше добре подбран — гъсти гори и множество проклети хълмове, истинско предизвикателство за инженерите на Вайълит, които така и не се решиха да строят пътища в такава местност. Освен това имаше храна и вода в изобилие, както и неколкостотин села, в които ранените змии можеха да намерят помощ и съчувствие.

Проблемът бе в това, че не му беше ясно какво търсят тулабетите там. В радиус от четиридесет мили нямаше човешки селища, а змиите не разполагаха с превозни средства. Мастабони беше на стотици мили, а до Атина разстоянието беше близо хиляда. Когато тръгнеше да ловува на някоя нова планета, Фуентес винаги си даваше няколко месеца да проучи жертвата си, да разбере начина є на мислене и едва тогава тръгваше с пушка в ръка за трофеите си. Сега обаче под негово командване се намираха осем хиляди души — почти една трета от човешкото население на Рокгардън, и всички те заедно с Вайълит Гарднър и политиците нямаха търпение битката да започне, за да могат по-скоро да се похвалят с победата.

Той погледна през зеещия отвор на палатката към гъмжилото в лагера. Колко много хора! Това го караше да се чувства неспокоен и притеснен. Беше свикнал да бъде кажи-речи сам, придружаван единствено от местна прислуга, без да се замисля и без да го е грижа кой ден от седмицата е, та дори и къде се намира. От много години насам — вече му беше трудно да ги преброи — животът му се подчиняваше на две жизненоважни условия: наличието на вода и на плячка. От немай-къде си носеше видеопредавател, но нито веднъж не беше пращал съобщение — използваше го само да лови редките предавания, свързващи го с цивилизования свят.

А сега беше заобиколен от офицери, очакващи неговите заповеди, от фермери и миньори, превърнати във войници, които може би цял живот бяха държали в ръце тези странни оръжия, от радио– и видеооператори, поддържащи постоянна връзка с Атина и Мастабони, от малка армия готвачи и свръзки, които трябваше да обслужват войската, докато всички чакат той да ги поведе.

Как се беше стигнало дотук? Както си лежеше по корем в сухата трева и чакаше удобен момент да стреля в червения хълм, така изведнъж беше станал главнокомандващ и сега се чудеше защо точно той трябва да поведе хората срещу Джаланопи и коя е най-важната подбуда на тулабетския крал да тръгне на война. Поначало неразговорчив, сега той беше станал съвсем затворен. По-рано беше свикнал да пие по едно питие преди вечеря, а напоследък изпиваше кажи-речи половин литър всяка вечер. Доскоро изминаваше пеш по двадесет-тридесет мили на ден под палещото слънце на Рокгардън, сега се возеше на задната седалка на командирския си автомобил, заобиколен от офицери и свързочна техника, които му бяха по-чужди от червените хълмове и беснозъбите — неговата ловна плячка.

В палатката влезе някакъв униформен, застана мирно и отдаде чест.

— Да? — сепна се Фуентес.

— Полковник Марстън моли за разрешение да разговаря с главнокомандващия Фуентес, сър!

Фуентес въздъхна.

— Тогава защо не кажете просто „Искам да говоря с вас, Фуентес“? — попита той. — И оставете това отдаване на чест. И това „сър“.

— Но…

— Тук аз съм шефът, нали?

— Да, сър.

— И двамата сме наясно с това. Но наоколо няма никой, който да се впечатли от тази работа, така че оставете излишната показност и церемониите и просто ми кажете какво ви вълнува, мистър Марстън.

— Да, сър… да де, Фуентес — заекна Марстън, на чието лице беше изписано явно неодобрение.

— Така е по-добре. Хайде, казвайте.

— Заловихме един тулабетски шпионин на около три мили оттук, сър — съобщи Марстън. — Помислихме си, че може би ще искате да присъствате на разпита.

Фуентес кимна и се изправи.

— Къде е той?

— Всъщност не е той, а тя — обясни Марстън и отстъпи настрана, за да направи път на Фуентес, който се беше запътил към изхода. — Затворихме я в караулното. — Той се запъна. — Досега не сме успели да изкопчим от нея нито дума.

— Хайде да вървим — Фуентес пое наляво със същата онази лека, стремителна походка, която си беше изработил с времето, и Марстън трябваше да подтичва, за да не изостане.

Когато стигнаха караулното, двамата войници отпред отдадоха чест и единият отвори вратата от лека титанова сплав. Фуентес пристъпи вътре, почака очите му да свикнат с оскъдната светлина и се обърна към Марстън.

— Къде е тя?

— Трета килия, сър.

— Отключете я.

Марстън се приближи и натисна секретната брава. Вратата на килията се плъзна в стената. Вътре седеше туземка с подута челюст и насинено, полузатворено ляво око. Ръцете є бяха вързани зад гърба, а табуретката беше малка и неудобна.

— Освободете я — нареди Фуентес.

— Искате да кажете да махнем белезниците, сър? — попита Марстън.

— Искам да кажа това, което казах. Върнете я там, където сте я хванали, освободете я и є се извинете.

— Но, сър…

— Погледнете татуировките по краката є и тотема на врата є! — избухна Фуентес. — Никой от вас ли не може да отличи фани от тулабети, глупаци такива?

— Тя фани ли е? — изненада се Марстън.

— Разбира се, че е фани. Затова не ви е казала нищо. Тя просто не разбира езика на тулабетите.

— Но тя досущ прилича на тулабетска жена! — опита да се защити полковникът.

— И ние с вас сигурно є изглеждаме досущ еднакви — отвърна Фуентес.

— По какъв начин да є поднеса извиненията си, сър?

— Повикайте личния ми готвач. Той говори малко техния език.

— Да, сър! — отдаде чест Марстън.

— Полковник Марстън!

— Да, сър?

— Следващия път си отваряйте очите. Тук сме, за да воюваме с тулабетите. Една война с фаните ни е съвсем излишна.

Марстън хвана жената за лакътя и тръгна, без да каже нито дума повече, а Фуентес, който си мечтаеше за безлюдни места и нощна тишина, се върна в палатката си, отвори бутилката няколко часа по-рано от обичайното и си наля пълна чаша.

 

Фуентес даде сигнал за спиране около час преди да съмне.

В гората цареше тишина. Всички хищници бяха избягали, подплашени от приближаващата се армия. Фуентес заповяда на лейтенантите да развърнат частите си в огромен полукръг. Внезапно изписка клатиопашка и един от войниците незабавно я порази с ултразвуковия си пистолет.

Фуентес погледна хронометъра си. Хората на Марстън би трябвало да са заели позиция на около четири мили на юг. Той щеше да остави на своите войници двадесет минути да обкръжат лагера на тулабетите, след това щеше да даде сигнал за атака.

Планът за нападение беше изготвен до най-малката подробност от съветниците му — класически пример за обкръжение на противника. По това време на годината Каримона беше бърза и дълбока, затова щяха да атакуват от три страни, а реката щеше да затвори пътя за отстъпление. Предполагаше се, че Паратока е разположил наблизо към шест хиляди тулабети, и една бърза, убедителна победа би могла да принуди Джаланопи да прекрати войната и да иска мир.

Въпреки това Фуентес беше неспокоен. Този начин на водене на война може да беше добър, когато хората воюваха помежду си или с канфорийците и лодинийците, но тулабетите бяха деца на гората и се чувстваха в нея повече у дома си от самия Фуентес. Той не би се хванал в подобен капан и му беше трудно да повярва, че те ще се излъжат. Дори само липсата на обичайните звуци — ръмженето и съскането на дивите зверове — би трябвало да им подскаже, че нещо не е наред. Не беше нормално и това, че нито една авиана или клатиопашка не изпискваше повече от веднъж.

Той беше оставил в лагера три хиляди души, които провеждаха строево обучение, за да заблудят шпионите, изпратени може би от Паратока — истинските шпиони, а не нещастните жени на фани, които дори не знаеха, че се води война — и беше слязъл надолу по реката със стотина лодки, плъзгайки се безшумно и стремително по течението. Една от лодките се обърна, друга беше нападната от разярен воден кон, но останалите деветдесет и осем пристигнаха невредими и сега той разполагаше с армия, малко по-голяма от тази на Паратока и значително по-добре въоръжена, готова да се хвърли в атака.

Съветниците му инсталираха свързочната техника, проверявайки дали всяка част е на мястото си, но въпреки това той се чувстваше неспокоен. Тези тулабети може и да бяха диваци, но съвсем не бяха глупави, а само глупавият войник би се оставил да го обкръжат от всички страни в такъв гъсталак.

И все пак Фуентес не беше в състояние да формулира съмненията си така, че офицерите му да ги разберат и да ги приемат за разумни, затова стоеше, облегнат на едно дърво, и се взираше в тъмнината, мъчейки се напразно да зърне отблясък от огън откъм лагера на тулабетите.

Най-сетне настъпи мигът, в който Фуентес трябваше да даде сигнала за нападение, но той продължаваше да чака. Усещаше, че нещо не е наред, а беше живял твърде дълго в пущинака, за да не се вслуша в инстинкта си.

— Сър? — прошепна един от съветниците му, приближавайки се към дървото. — Нещо не е наред ли?

— Не знам — отговори Фуентес.

— Хората са заели позиции и чакат, а след десетина минути ще съмне. Ако изчакваме прекалено дълго, ще изгубим предимството си.

Фуентес замря за още няколко секунди, после кимна.

— Добре — каза той. — Дайте сигнала.

— Благодаря, сър.

Хронометрите бяха сверени, съобщението беше предадено и деветдесет секунди по-късно хиляди хора щурмуваха като един тулабетския лагер.

Той беше празен.

Фуентес пристигна със съветниците си пет минути по-късно.

— Точно от това се опасявах — промърмори той.

— Откъде са могли да разберат? — произнесе с горчивина един от офицерите.

— Сигурно сред нас е имало предател — предположи друг.

— Няма предател — поклати глава Фуентес.

— Тогава как са разбрали, сър?

— По същия начин, по който щях да разбера аз.

Човекът го погледна, но не каза нищо.

Фуентес забеляза двама войници да се приближават към една колиба.

— Кажи на хората никой да не влиза в колибите — нареди той.

— Да, сър, но… може да са складирали вътре оръжие — възрази един от съветниците.

Експлозията заглуши края на изречението и повече от сто души изпопадаха на земята. Повечето останаха да лежат неподвижно, само няколко едва-едва помръдваха.

— Лекар! — изкрещя един от офицерите.

Докато изгрее слънцето, още три колиби експлодираха и Фуентес издаде заповед за отстъпление към лодките, оставяйки назад само сапьорите.

— Няма ли да се опитаме да хванем следите им, сър? — попита един от помощниците.

— Те отдавна са си заминали — отговори Фуентес. — Имат десет или дванадесет часа преднина, освен това са разполагали с достатъчно време да ни поставят клопки и мини на всяка половин миля. Вече изгубих тук над триста души, без дори да съм зърнал врага. Мисля, че един такъв провал е предостатъчен, какво ще кажете?

— Значи просто ще си подвием опашките и ще избягаме?

— Точно така.

— Моля за разрешение да пратя един отряд по дирите им — настояваше съветникът.

— Не разрешавам — отсече Фуентес. — Вие и събратята ви сте хора военни и аз съм убеден, че знаете как да постъпите в една традиционна ситуация, но в този случай противникът ни надхитри. Докато все още съм главнокомандващ, смятам да постъпвам по начина, който намирам за най-подходящ.

— И какъв е той, сър?

— Възнамерявам да водя тази война така, както трябва да се води — отговори Фуентес.

 

Фуентес се облегна на оградата на пасището и се загледа в стадото синьозлатни.

— Е? — попита Алекс Хокинс, заставайки до него.

— Колко имате? — поинтересува се Фуентес.

— Тук са стотина, а из северните пасища сигурно има още към четиристотин.

— И всичките са навикнали на юзди и седло?

— Всичките.

— Проявил сте забележителна предвидливост, мистър Хокинс.

— Глупости, предвидливост! — засмя се Хокинс. — Преди четири месеца, когато минахте оттук с войската си, аз є хвърлих едно око и ми стана ясно, че само ще си изхабите силите за тоя, дето духа. — Той замълча и си запали малка тънка пура. — Та се запитах аз, какво ще им трябва на тези момчета, ако наистина мислят да воюват с тулабетите? И си казах: ще им трябва средство да се приближат до онези, без да подплашат всичко живо на десет мили наоколо. Е, аз отглеждах синьо-златните за месо — имам договор с няколко ресторанта и с ловните лагери на вашия приятел Ролс, ама си помислих: дявол да го вземе, ами че те са почти опитомени така или иначе, защо да не пробваме стават ли за обяздване? Така даже ще ми свършат по-добра работа.

— Много умно разсъждение.

— Знаех, че рано или късно ще ви потрябват някакви ездитни животни, та си помислих, че даже и да докарате коне или някакви други добичета за езда, те не са пригодени за живота на Рокгардън. Онези, които успеят да оцелеят от болестите, ще подплашат всички авиани и клатиопашки в околността. А ако яздите из гората на синьозлатни, тукашни животни значи, тогава, дявол да го вземе, на никоя от другите твари и през ум няма да є мине да вдига шум, пък и няма да ви се налага да носите някаква специална храна. Те ядат това, което земята им даде.

— Колко ще искате за цялото стадо?

— Е, най-напред ще си отделя поне пет-шест жребеца и около шейсет женски, за да мога да завъдя ново стадо — отговори Хокинс. — После ще трябва да сметна разходите. Дявол да ги вземе, досега са пратили петнадесет души каубои в болницата в Атина! — Той наведе глава и се замисли за момент, после се изправи и заяви: — Хиляда и двеста кредита на глава, по петдесет парчета на партида.

— Вземам ги всичките.

— Ама как така? — изненада се Хокинс. — Няма ли да се пазарите?

— Правителството плаща. — Фуентес извади от дрехата си джобен компютър и му продиктува договора, удостовери валидността му устно и с отпечатък от палеца и нареди на компютъра да изготви копие, което подаде на Хокинс. — Препратете го на Службата по отбраната в Атина. Преди да си тръгна, ще трябва да знам точния брой на животните и от Службата ще приведат парите на вашата сметка не по-късно от десет дни.

— А кога ще си приберете стоката?

— След един час ще се върна с моите хора.

— Ей, Фуентес! — повика го Хокинс, след като главнокомандващият вече беше тръгнал към бронираната си кола.

— Да?

— Имам само десетина-дванайсет седла и юзди.

— Вече поръчах петстотин бройки в Атина. Тази сутрин ми ги доставиха в лагера.

— Значи сте бил сигурен, че ще купите моите синьо-златни?

— Точно така.

— Май трябваше да поискам повече.

— Да бяхте го направил!

Хокинс сви рамене.

— Какво пък, майната му, няма да развалям сделката, я!

Фуентес се върна след час с дузина от своите хора и подкара стадото синьо-златни към лагера си. Там вече ги чакаха четиристотин тридесет и шест специално подбрани мъже и жени, които имаха някакъв опит в ездата на коне или други животни. След още един час всички синьо-златни бяха оседлани и имаха ездачи. Някои от тях отначало се опитваха да буйстват, но Фуентес даде на хората цяла седмица да свикнат с животните и само след няколко дни те по нищо не се различаваха от която и да е добре обучена кавалерия на добрата стара Земя.

Всяка вечер някой от помощниците му се свързваше с базовия лагер и питаше за местоположението на противника. Най-сетне на осмия ден той реши, че екипът му е готов за бой, и насочи вниманието си към най-близката военна част на Джаланопи — четирихилядна тулабетска армия, разположена на лагер в подножието на планината Теня, на около четиридесет мили източно от неговите сили.

— Съберете хората — нареди Фуентес на един от помощниците си и се отправи към центъра на лагера, където зачака отрядът да се строи.

— Срокът на обучение завърши — обяви той, когато и последният войник застана мирно в строената пред него редица. — Утре сутринта потегляме за планината Теня, където ще се срещнем с една от армиите на Джаланопи. Те са въоръжени с канфоритско оръжие, но почти е сигурно, че един на десет ще може да борави с него, докато всички вие сте показали сръчност и умение в боравенето със собственото си оръжие.

Той замълча и пое малкото сандъче, което един от помощниците му подаде.

— Нашите синьо-златни ще ви позволят да прекосите всеки терен, без да привличате ненужно вниманието към себе си. Животните са част от този свят и мисля, че мога да ви обещая този път провалът на Каримона отпреди два месеца да не се повтори. Някой от вас сигурно ще попита дали ще бъде толкова лесно да се доближите до врага дори и на гърба на местни животни. Всеки един от вас, когато се върне в палатката си, ще намери върху леглото си сандъче като това тук. — Той вдигна сандъчето и го отвори. — Във всяко има по един костюм като този.

Фуентес извади отвътре раирано трико на сини и златисти ивици.

— И от днес нататък през цялото време ще носите камуфлажните си костюми. Гарантирам ви, че на разстояние шест-седемстотин метра никой няма да може да ви различи на седлото, особено като се знае, че няма да яздите под строй към неприятеля. А след като се приближите на седемстотин метра, нататък вече знаете какво да правите и нуждата от камуфлаж и прикритие отпада.

При вида на костюма по редицата премина шепот на изненада.

— Искам да ви напомня още веднъж: след като предам съобщението, че сме наближили врага, единствено аз, полковник Никълс и полковник Калтроп имаме право да водим отряда. Един от нас винаги ще язди начело, а вашите животни ще го следват свободно, без да ги пришпорвате. Ако попаднат в полезрението на неприятеля, подредени по някакъв неестествен начин, ще изгубим цялото си предиство. Ясно ли е?

Всички закимаха с глави.

— Има ли някакви въпроси?

— Какво да правим с пленниците, които ще вземем, сър? — обади се една млада жена. — Фермите са далече, а ние не разполагаме с провизии, за да ги храним, нито с излишни синьо-златни за езда.

— Отговорът сам се натрапва — отговори Фуентес. — Не можем да си позволим някой оцелял да избяга и да донесе на Джаланопи, че сме си послужили с тази военна хитрост — да се прокрадваме и да нападаме, яздейки синьо-златни. — Той млъкна и обходи с поглед отряда си. — Ако няма оцелели, няма да има и пленници. Има ли някой, който да не е разбрал какво искам да кажа?

Всички мълчаха.

Фуентес ги разпусна и нареди да ги събудят един час преди разсъмване.

Лагерът гъмжеше от готвачи, ординарци и коняри, които сновяха насам-натам, но Фуентес издаде заповед за тръгване едва на зазоряване.

— Бихме могли междувременно да проверим и издръжливостта на тези добичета, когато са натоварени максимално — заяви той, след като бяха изминали около миля. — Да ги пуснем в тръс или лек галоп няколко мили и да видим как ще им се отрази.

След около две мили дори и най-силните животни бяха запенени и дишаха тежко.

— Ето, научихме каквото ни трябваше — отбеляза Фуентес. — Малко повече от половин миля развиваха добра скорост, достатъчна да избягат от беснозъб или нощен убиец, но не са в състояние да се движат цял ден по този начин като скокливците или кафявите лосове.

Той нареди на хората да слязат от седлата и следващата миля всички вървяха редом с животните. След време отново ги възседнаха и спокойно, без да бързат продължиха пътя си към подножието на планината Теня. На пръв поглед напредването им ставаше много бавно, но падането на нощта ги свари само на десет мили от местоназначението им.

Всеки член от отряда беше отговорен за животното, което яздеше. По едно време миризмата на добичетата привлече вниманието на семейство беснозъби, но човешката миризма скоро ги пропъди. На разсъмване нощен убиец се опита да се нахвърли върху едно от животните и беше прострелян от лазерния пистолет на един от стражите.

Точно преди да съмне, те отново бяха на път и Фуентес пак им напомни да оставят животните свободно да пасат и да се движат, както намерят за добре.

— Мислите ли, че вече ни виждат, сър? — попита една от жените-офицери, когато стадото синьо-златни вече беше доближило вражеския лагер на около две мили.

Фуентес кимна.

— Би трябвало да са поставили наблюдатели някъде по високото. Да, със сигурност ни виждат много добре.

— Тогава не е ли време да дадете сигнал за нападение?

— Не. Животните ще бъдат омаломощени много преди да сме стигнали целта си. Да ги оставим да пасат и да се приближават неусетно към неприятеля. Единственият ни проблем ще бъде, ако някой от тулабетите тръгне на лов, за да осигури месо за лагера.

— Какво ще правим тогава?

— Трябва да го унищожим колкото е възможно по-бързо и по-безшумно.

Нито един тулабет обаче не излезе насреща им и когато най-сетне видяха лагера, Фуентес вдигна ултразвуковия си пистолет — сигналът, който всички чакаха. Миг по-късно повече от четиристотин човека, облечени в раирани костюми с окраската на техните вихрогони, препускаха бясно към центъра на тулабетската твърдина.

Лазерните пистолети жужаха, ултразвуковите сееха смърт с тихо пукане, плазмените карабини съскаха и хванатите натясно тулабети падаха като покосени. Тук-там някой от отряда на Фуентес биваше поразен от канфорийското оръжие, но дръзката атака на съмване беше изненадала тулабетите и сега бойното поле бързо се превръщаше в кланица. Изтреблението продължи не повече от десетина минути.

Най-сетне се възцари тишина и една от жените-лейтенанти се приближи към Фуентес, за да докладва, че от неприятеля има само около двеста души оцелели. Един или двама бяха избягали в планината, но засега не представляваха реална опасност.

— Напротив, опасността е съвсем реална — възрази Фуентес. — Не можем да допуснем, след като си заминем, да слязат от планината и да предупредят останалите сили на Джаланопи как сме осъществили нападението.

— А какво да правим с тези двеста пленници, сър? — попита жената.

— Вече ви казах, преди да се впуснем в това начинание, че не можем да държим никакви пленници. Екзекутирайте ги.

— Имате ли някакви предпочитания?

— Предпочитания ли? Какви предпочитания? — повтори той объркан.

— Относно начина на екзекуция, сър.

Той поклати глава.

— Просто я извършете по възможно най-бързия и безболезнен начин.

Тя отдаде чест.

— Да, сър!

Фуентес нареди да бъдат конфискувани всички канфорийски оръжия, а самият той влезе в най-близката колиба с надеждата да открие нещо, което да му подскаже какво са правили тулабетите в планината, каква би могла да бъде следващата им цел. Не откри нищо, но остана там близо два часа — достатъчно дълго, за да бъде извършена екзекуцията без него.

Когато излезе, командирите на отряда вече очакваха заповедите му.

— Дори и мъртвите могат да предадат сведения на живите — каза Фуентес. — Искам да насочите молекулярните си взриватели към труповете, така че нищо да не остане от тях. После направете същото с колибите и с всичко останало, което би могло да подскаже, че тук е имало войски и се е водила битка. — Той замълча за миг, после се обърна към една от адютантките си: — Донесете ми пушката.

— Имате предвид плазмената ви карабина, сър?

— Имам предвид пушката! — натърти Фуентес.

Жената се върна след минута и му подаде оръжието. Той го пое, изпълнен с трепет от усещането, което му даваше познатото оръжие след толкова месеци раздяла.

— Ще се върна след два дни — каза той. — Разположете лагера в саваната на десетина мили западно оттук и ме чакайте.

— Къде отивате, сър?

— Там — кимна Фуентес към планината. — Горе има двама тулабети, или сте забравили?

— Планината е огромна, сър.

— Ще ги открия — заяви той без сянка от съмнение.

— Те може да имат оръжие.

— Надявам се да имат — отвърна той, отправяйки се към планината с пушка в ръка.

— Да пратим ли и един отряд с вас, сър?

Фуентес спря и се обърна.

— В този екип няма нито един човек, който може да разчита следи и да стреля по-добре от мене. Малко по-нагоре, след около четвърт миля, храсталакът се сгъстява и преминава в глуха гора. Не искам да рискувам ненужно ничий живот.

— Ние просто не искаме да подлагате на риск и вашия живот, сър.

Той се усмихна.

— Да го подлагам на риск ли? Нищо подобно, аз си възвръщам правото върху него.

— Не ви разбирам, сър.

— Сигурно.

С тези думи той се обърна отново към планината и тръгна. Походката му сега изглеждаше по-пъргава, очите му блестяха.

След пет месеца, през които беше затънал в глупостите на хората и туземците, Фуентес отново тръгваше на лов.

 

Фуентес вървеше по следата — тук стръкче стъпкана трева, там парченце люспеста кожа, увиснало на някой бодил. Бегълците бяха поели напосоки, обхванати от паника, хабейки напразно силите си. Отдавнашното му познанство с фаните и тулабетите го беше научило колко дълго тези същества могат да тичат при нормални обстоятелства… Но тулабетите обитаваха равнинните местности и колкото по-високо се изкачваха, толкова по-затруднено щеше да става дишането им в разредения въздух. След миля и половина, а може би и по-малко, те щяха да паднат от изтощение.

Той огледа внимателно местността, очертанията на билата и хребетите на планината. Беше ловувал тук преди година и я познаваше много добре. Те никога нямаше да успеят да се изкачат над линията на гората, а нямаше и да поискат. Щяха да се чувстват в безопасност в гъсталака и да чакат отряда му да се изтегли. Това означаваше, че ще им трябва наблюдателен пункт, място, откъдето да следят заминаването на неговата кавалерия. И, разбира се, вода. Нямаше начин да знаят колко дълго хората ще останат в този район и със сигурност щяха да се погрижат наблизо да има вода.

Зоркото му око веднага откри трите най-вероятни точки, от които двамата тулабети биха могли да наблюдават лагера му, без да бъдат забелязани отдолу. Едното място беше обрасло с калпав храсталак — сухолюбиви растения, които почти нямаха нужда от вода. Те никога не биха израсли тук, ако водният запас беше в изобилие. Това обстоятелство намаляваше броя на наблюдателните пунктове на два — единият беше разположен на стръмнина, но до другия се стигаше по-лесно. Бегълците не можеха да знаят, че са следени, а и сигурно бяха съвсем омаломощени, така че Фуентес избра втората възможност.

На около половин миля от мястото той свърна от пътеката, на която лесно щяха да го забележат, и се заизкачва направо през храсталака и дърветата, вкопчени в стръмния склон. Не след дълго се натъкна на гъст трънак и смъкна всички дрехи от себе си, оставяйки си само гащетата и обувките — предпочиташе тръните да го издерат до кръв, отколкото да го издаде шумът от цепещия се плат.

Когато половин час по-късно се добра до мястото, там нямаше никого, но това не го изненада. Беше преценил правилно къде биха могли да отидат бегълците, само че те щяха да се появят след повече лутане. Пресметна, че до идването им има поне час, затова използва времето да си направи скривалище в гъстия храсталак и търпеливо зачака.

И действително, беше изминал точно час, когато двамата тулабети предпазливо се приближиха, видимо изтощени от усилието. Той ги изчака почти да се изравнят с него и стреля веднъж, след което мигновено насочи пушката към втория тулабет, докато първият се свличаше на земята. Пръстът му вече натискаше спусъка, когато внезапно зърна отличителните знаци на тулабета и вместо да стреля, се изправи.

— Не мърдай! — заповяда той.

— Хайде, какво чакаш, убий ме, както уби останалите! — изрече тулабетът съвсем правилно на родния му език.

— Нямам намерение да те убивам. — Фуентес излезе от скривалището си. — Ти си Паратока, най-довереният пълководец на Джаланопи. Жив си по-ценен, отколкото мъртъв.

— Джаланопи няма да плати нищо за мене — отговори Паратока.

— Той изобщо няма да има възможност да те откупи — увери го Фуентес. — Ти обаче разполагаш с много ценна информация. Точно тя ни е нужна.

— Няма да ви кажа нищо, дори и да ме изтезавате.

— Сигурно. Но ще ни кажеш всичко, което ни е нужно, под въздействието на някои наркотици.

— Нищо няма да кажа.

— Мисли си така, щом това те успокоява. — Фуентес побутна тулабета с дулото на пушката. — Хайде, тръгвай! Долу ще видим кой от двамата е прав.

Внезапно той се закова на място и даде изстрел във въздуха.

— За какво беше това? — попита Паратока.

— Моите хора знаят, че съм тръгнал да гоня двама. Ако те забележат, преди да са видели мен, и не са чули втори изстрел, може да помислят, че си ме убил и да се изкушат да те застрелят.

Двамата заслизаха по склона. Измина повече от половин час в пълно мълчание, накрая Паратока се обърна към Фуентес:

— Наистина ли имате наркотици, които да ме накарат да кажа каквото зная?

Фуентес кимна.

— Твоята централна нервна система е различна от нашата, така че и наркотиците няма да са същите, но всяко разумно същество е податливо на определен вид „серум на истината“. Ако лекарите в Атина още не са го изолирали, твоето присъствие сред нас ще ги накара да удвоят усилията си.

— Няма да ви позволя да ми дадете такива наркотици!

— Трябваше да помислите за това, преди да тръгнете да воювате.

— Ако вие не бяхте дошли на нашата планета, нямаше да ни се налага да воюваме.

— Аз никога не съм ви създавал проблеми. Винаги съм играл честно с Джаланопи.

— Ако беше само ти, нямаше да се стигне до война. Но твоите хора практически поробиха тулабетите, а с разрастването на Атина започнаха да правят същото и с фаните. Вие ограбихте нашите хълмове, взехте ни земята, накарахте ни да работим за вас, за да плащаме данъците, които също вие ни наложихте, а и най-бедният от вас живее по-разкошно от Джаланопи. Чудно ли е тогава, че тръгнахме на война?

— Аз не съм политик — отговори Фуентес. — Причините, поради които сте се хванали за оръжието, са си ваша работа. Моята работа е да сложа край на войната колкото е възможно по-скоро.

— Ти можеш да спечелиш тази битка, и следващата, и по-следващата, но в крайна сметка ние ще спечелим войната. Това е нашият свят, а вие сте нашественици тук.

— Моето впечатление е, че Бог обикновено е на страната на онзи, който има по-доброто оръжие.

— Тогава твоят бог е глупак.

— Ще видим. — Фуентес съсредоточи вниманието си върху пътеката, тъй като утъпканата ивица се стесняваше и трябваше да слизат по много стръмен и опасен склон.

— Не, Фуентес — каза Паратока. — Ти ще видиш, аз не. Не мога да дойда с тебе в Атина. Няма да предам племето си.

С тези думи той спокойно направи крачка в празното и полетя към дъното на стометровата клисура.

В този момент Фуентес се запита дали войната наистина ще свърши някога, докато има на света дори един жив тулабет или фани.

 

През следващото денонощие Фуентес остана сам в палатката си, размишлявайки върху смисъла на тази смърт и фанатизма на този човек — змия, по-

прави се той, предпочел да се хвърли в пропастта, отколкото да предаде една армия, която така или иначе явно беше обречена на поражение.

Когато се появи на следващия ден след закуска, Фуентес беше съвсем друг човек — той вече знаеше какво трябва да се направи. Змиите трябваше веднъж завинаги да разберат, че по-нататъшната съпротива е безсмислена, защото ако не си извадеха поука от този урок, бърза и недвусмислена, войната можеше да продължи дотогава, докато не загине и последният от тях. Не че го беше грижа за планетата — тя никога вече нямаше да бъде онази девствена пустош като някога и ако оцелееше през тази война, той без съмнение щеше да си потърси някой нов рай, незастрашен от колонисти в близките няколко години. Фуентес обаче беше човек и негов дълг бе да направи всичко по силите си хората да не бъдат изхвърлени от планетата. Случеше ли се това на Рокгардън, същото можеше да стане и на Флауъргардън, Голдстоун, Пепони или Валпургий III, както и на всеки от хилядите светове, на които човекът беше стъпил като победител.

Така че Рокгардън вече нямаше да бъде рай, което за Фуентес бе неразривно свързано с прогреса. Неговата задача беше да попречи планетата да се превърне в ад и по този начин да изпълни дълга си към своята раса. След това можеше да си замине. Фуентес беше реалист, а в този случай, при огромното числено превъзходство на змиите, не му оставаше друго, освен да се опита да спре плъзгането по наклонената плоскост към чистилището.

Този ден той отново разгледа внимателно картата. Между планината Теня и границата с фаните имаше двадесет и седем тулабетски села. Двадесет и седем пъти трябваше да дадат урок на змиите, иначе те щяха да станат толкова могъщи, че да се наложи изтребването им до крак, преди да са изклали всички хора на планетата.

Този път синьо-златните се движеха в строй. Отрядът излезе от саваната и подпали първите три села по пътя си. Змиите, които останаха да се сражават, бяха избити. Онези, които избягаха, не бяха преследвани, за да могат да разнесат вестта за случилото се с невинните змии, останали встрани от военните действия, заради Джаланопи, дръзнал да вдигне оръжие срещу Човека.

Фуентес заобиколи четвъртото село. Нека змиите се чудят каква е причината, нека търсят предатели сред своите и унищожават всички съмнителни жители на селото само защото Фуентес не е намерил за нужно да ги нападне.

Той сравни със земята следващите девет села и опожари всички посеви по пътя си, подмина още две села и накрая стигна до границата с фани, оставяйки след себе си само развалини.

После премина с отряда си през самото сърце на земята на фаните, защото не искаше някой ден да воюва и с тях. Не убиха никого, не опустошиха жилищата и нивите, убиваха само животните, които им бяха нужни за храна… Но хората бяха непобедима сила и когато три седмици по-късно се върна в земята на тулабетите, Фуентес беше сигурен, че онези фани, които тайно крояха планове за въстание, вече са надникнали в бъдещето и то никак не им е харесало.

Джаланопи го чакаше, вбесен от клането и опустошаването на двадесет и четирите тулабетски села. Съгледвачите на Фуентес му донесоха, че тулабетът е зад гърба му, и той, пускайки в ход изкуството да се промъква незабелязан през гъсталака, заедно с отряда си сякаш се изпари, за да се появи на тридесетина мили зад гърба на Джаланопи. Там изчака да го забележат и започна да се оттегля на зигзаг през хълмистата местност на запад, като се стараеше да не се отдалечава на повече от четиридесет мили от тулабетите, и в същото време да не ги допуска по-близо от десет мили до себе си.

Тази игра на котка и мишка продължи близо месец и в това време Фуентес увличаше преследвачите си все по-близо до главните си сили. Той знаеше, че човешките оръжия са най-ефикасни в откритото равно поле, ето защо постепенно отвеждаше Джаланопи към равнината Баски — обширна савана, около триста мили дълга и петдесет широка. Тулабетът го преследва до самата равнина и спря в началото є — нямаше никакво желание да излага армията си под обстрела на вражеските оръжия, които превъзхождаха неговите.

Фуентес изпробва всевъзможни отвличащи вниманието маневри, но всичко беше напразно. Джаланопи нямаше нищо против партизанската война, ала не беше глупак и разбираше, че хората са имали предостатъчно време да подсилят армията си и да подобрят въоръжението си.

Фуентес дори се опита да използва малка уловка — закара стадо диви синьо-златни на половин миля от главния лагер на Джаланопи и устрои засада на оттеглящите се тулабетски войски. Кралят обаче откри измамата и остана на позициите си. Тогава Фуентес се замисли дали да не изпрати кавалерията си в открит бой с надеждата, че Джаланопи ще заподозре и тук някаква хитрост. Но колкото и добре да беше въоръжен отрядът му, той не би могъл да иска от своите хора да се изправят лице в лице срещу девет хиляди добре окопани тулабети.

И така, тази патова ситуация продължи дотогава, докато едно съобщение по радиото от Атина не промени напълно положението.

 

Фуентес се приближи до въздушното легло, което се люлееше плавно на около метър от пода на болничната стая и се запита кое е това, което поддър-

жа все още искрицата живот у жената в леглото — може би нейната неукротима воля?

Вайълит Гарднър лежеше по гръб, свързана към половин дузина монитори. Тръбички и помпички непрекъснато вливаха прясна кръв във вените є, различни апарати отразяваха състоянието на сърцето и дробовете, на панкреаса и черния дроб. Медицинските принадлежности и приспособления около леглото бяха толкова много, че самата пациентка изглеждаше едва ли не случайно попаднала там.

— Дойдох веднага, щом ми казаха — меко изрече Фуентес.

— Рано или късно това трябваше да се случи — промълви немощно Вайълит. — И най-добрата машина може да работи до време с калпаво гориво, а моето тяло никога не е било от най-качествените машини, дори и в по-добри времена.

— Нищо ли не може да се направи?

— В продължение на тридесет години се прави всичко възможно — мрачно изрече тя. — Запасът от чудеса вече е изчерпан.

— А ако ви прехвърлят на Делурос?

— Това е моят свят. Предпочитам да умра тук.

— Казаха ли ви вече… тоест…

— Два дни, може би три — отговори тя. — Дори и да са повече, аз няма да разбера. Ще бъда упоена, за да не чувствам болката.

— Съжалявам — каза Фуентес. — Жалко, че нищо не мога да направя.

— Можете — промълви Вайълит.

— Какво е то? — изведнъж застана нащрек Фуентес.

— Ако трябва да умра — а то е неизбежно — искам да съм сигурна, че Рокгардън веднъж завинаги е свободен за колонизация. Тази планета може да бъде център на човешката търговия и култура в Спиралния ръкав. Това е моят блян. Сега вие сте този, който ще трябва да направи следващата стъпка, за да го превърнем в реалност.

— Няма да изгубим войната, мадам Гарднър — увери я той.

— Това не е достатъчно — заяви тя по начин, който му напомни за някогашната неукротима Вайълит Гарднър. — Искам, преди да умра, да съм сигурна, че войната вече е спечелена.

Тя се отпусна омаломощена от усилието, едва поемайки си дъх.

— За два дни… — със съмнение поклати глава Фуентес.

— И още нещо… — с едва доловим шепот промълви тя.

— Какво е то?

— Ако Джаланопи капитулира, толкова по-добре… Но ако се наложи да умре, искам да бъде погребан редом с мене.

— Той е ваш враг.

— Ние ще трябва да живеем със змиите. Трябва да възтържествуваме над тях, но също и да бъдем великодушни в победата си. Погребете ни един до друг. Те ще разберат този жест — двама водачи, които се уважаваха.

— Ще се постарая — обеща Фуентес, докато влязлата сестра отчиташе показанията на апаратите и сменяше някои от лекарствата, които бавно се вливаха в тялото на Вайълит.

— Благодаря… — промълви тя и изгуби съзнание.

Фуентес остана при нея още няколко минути, после нареди на шофьора си да го закара до аеродрума, откъдето замина за лагера с малък военен самолет. През целия път той си блъскаше главата над непосилната задача как да изпълни обещанието си пред Вайълит Гарднър. Патовата ситуация продължаваше вече месец. В крайна сметка по-доброто въоръжение на хората щеше да си каже думата, но дотогава предстоеше изнурително чакане. Той нямаше нищо против да изтреби цялата войска на Джаланопи с една интензивна бомбардировка, но силите на тулабетите бяха разпръснати, а и местността не създаваше добри условия за подобна операция. Той щеше да унищожи двеста хиляди дървета, да сравни със земята тридесет или четиридесет хълма и да замърси водите на Каримона, преди да избие и половината воини на Джаланопи, пък и не разполагаше дори с една десета от необходимите муниции, а през това време Вайълит Гарднър щеше да бъде мъртва.

Самолетът се приземи и Фуентес се запъти направо към палатката си. Прекара часове в безплодни размишления над проблема за стратегията, която би му позволила да унищожи една армия, устоявала му в продължение на половин година, само за някакви си два дни. Накрая повика най-доверените си съветници, постави им въпроса и отхвърли куп недообмислени предложения.

След три часа бурни дебати се стигна до единодушното заключение, че задачата е непосилна, дори и да се пренебрегне напълно факторът безопасност. При това Вайълит Гарднър, даже и да не беше издъхнала все още, сигурно вече е в кома. Каква разлика можеше да има за нея дали битката ще бъде спечелена след два дни, след две седмици или след два месеца?

— Аз є дадох дума — отсече Фуентес и приключи въпроса.

Помощниците му един по един си тръгнаха, а той, подчинявайки се на интуицията си, прати да повикат Бандакона, някогашния му водач, който сега беше негов личен ординарец. Само след минута тулабетът се появи и човекът с жест го покани да седне.

Бандакона се интересуваше от политика още по-малко и от самия Фуентес. Той беше прекарал целия си живот в гъсталака и не се измъчваше от чувство за дълг нито към собствената си раса, нито към расата, която сега му даваше работа и го закриляше. Всичко, което искаше, беше войната по-скоро да свърши — не поради някакви хуманни подбуди, а просто за да може заедно с Фуентес да се върне към лова.

— Бандакона — започна човекът, като си наля пълна чаша, но не предложи на тулабета питие, тъй като неговата обмяна на веществата не допускаше употребата на алкохол, — имам нужда от твоя съвет.

— Ти искаш, аз дава.

— Знаеш, че армията на Джаланопи се е окопала на четиридесет мили северно от нас.

— Да — Бандакона кимна с глава и посочи на север. — В гора.

— Близо месец вече се опитвам да ги подмамя да излязат в равнините Баски, но без никакъв успех. Сега е абсолютно наложително да влезем в бой с тях в близките два дни. Как да накарам армията на Джаланопи да се изправи срещу моята?

Бандакона, чиито познания по земен език бяха твърде ограничени, гледаше с неразбиране Фуентес, който се принуди да преведе въпроса си на тулабетски.

— Не можеш да примамиш армията му вън от гората — отговори Бандакона на родния си език, — защото той знае, че имаш повече хора и по-добри оръжия. Ще трябва ти да идеш при него.

— Ние не можем да го открием в тази гора, та камо ли да се бием с него — поклати глава Фуентес. — Хората ми могат по погрешка да се изпозастрелят един друг.

— Не — възрази Бандакона. — Ти не ме разбираш.

— Тогава бъди така добър да ми обясниш.

— Казах, че ще трябва ти да идеш при него.

— Нали току-що ти обясних защо не можем да го направим!

— Казах „ти“ — повтори Бандакона, — а не „вие“!

Фуентес сви вежди.

— Не те разбирам.

— Трябва да идеш в лагера му сам, или в най-лошия случай ще те придружавам само аз — един тулабет.

— В момента, в който вляза в гората, ще бъда чудесна мишена.

— Той няма да те убие. Прекалено си важен за него. Ще поиска да разбере какво си си наумил.

— Добре — съгласи се Фуентес. — Отивам в лагера му. И какво? Той ме пленява. Какъв е смисълът?

Бандакона разтегли устни в змийска усмивка.

— Не така, Фуентес. Върни се на „И какво?“.

— Добре. Отивам в лагера му. И какво?

— И го предизвикваш.

— Как така го предизвиквам?

— Предизвикваш го пред очите на цялата му армия. Той не може да откаже, защото така е станал крал и така е запазил короната си навремето.

— Да не би да искаш да кажеш, че ако го победя, ще стана крал и мога да разпусна армията?

— Не — поклати глава Бандакона. — Не можеш да станеш крал, защото не си тулабет. Но можеш да поставиш условие: ако той спечели двубоя, всички хора ще напуснат Рокгардън. Спечелиш ли ти, тулабетите ще капитулират и ще се завърнат по селата си.

— И ти си сигурен, че той ще приеме?

— Няма друг избор. Ако не приеме предизвикателството ти, вече не може да остане крал.

— Искаш да кажеш, че бих могъл да го направя, когато си пожелая, и той е длъжен да приеме?

— Да.

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

Бандакона го погледна с искрена изненада.

— Ти никога не си ме питал.

Фуентес обмисляше предложението.

— Аз съм на четиридесет и четири — каза той най-накрая. — Не знам вие как измервате възрастта, но за човек това никак не е малко. Джаланопи е с тридесетина сантиметра по-висок от мене и сигурно е с петдесет килограма по-тежък.

— Ето ти още една причина да приеме двубоя — заяви Бандакона.

Фуентес въздъхна.

— Какъв шанс имам аз против него?

— Зависи.

— От какво?

— Ако той избира оръжието, шансът е на твоя страна.

— Ако той избира оръжието? — повтори Фуентес. — А защо аз да не го избера?

— Защото кралят е той.

— А какво ще стане, ако все пак си взема оръжието?

— Тогава ще бъдеш убит, без да ти се даде шанс да се биеш с него.

— Да… — Фуентес рязко се изправи. — Да вървим!

— Веднага ли?

— Ако седна да мисля, ще намеря стотици причини да се откажа.

— Вайълит Гарднър беше права — подхвърли Бандакона, докато вървяха към пасището.

— За кое?

— Че си голям воин.

— Ако спечеля обаче — мрачно възрази Фуентес.

След като оседлаха своите синьо-златни, той извика шестима от офицерите си на пасището.

Главнокомандващият им обясни накратко положението и добави в заключение:

— Казвам ви всичко това, защото вие не сте заселници или колонизатори. Вие сте дошли на Рокгардън да служите в армията и нямате имуществени интереси на тази планета. Ако Джаланопи ме победи в честен двубой, трябва да разпуснете армията и да удържите на думата, която аз съм му дал. За това, което правя, съм овластен и упълномощен лично от Вайълит Гарднър.

— Ние ще дойдем с вас, сър! — възкликна най-младият от тях.

Фуентес поклати глава:

— Бандакона казва, че ако ме придружава друг освен него, никога няма да стигна жив до Джаланопи.

— Можете ли да му имате доверие, сър?

— На кого? На Джаланопи ли?

— Не, на Бандакона. В края на краищата той е тулабет.

— В миналото неведнъж съм му поверявал живота си. Той никога не ми е давал повод да съжалявам за това.

— Откъде знаете, че няма да направят от кожата ви ремъци, след като веднъж попаднете при тях?

— Ако го направят, Бандакона ще ви каже.

— Стига да не убият и него.

— Сър — обърна се към Фуентес друг офицер, — наистина трябва да вземете няколко души със себе си като наблюдатели. При цялото ми уважение към доверието, което изпитвате към Бандакона, никак не ми се вярва хората да се съгласят да се разотидат само защото един тулабет е казал, че Джаланопи ви е убил в честен двубой.

Фуентес се замисли за миг върху казаното и кимна.

— Прав сте. Добре. Полковник Монтгомъри и майор Уилиамс, оседлайте животните си. Ще дойдете с мене.

Бандакона се приближи.

— На тулабетите няма да им хареса, че тези двамата идват с тебе.

— Аз ще им наредя да оставят оръжието си. Имаме нужда от един-двама наблюдатели, на които може да се има доверие. Младежът е прав — никой от моите войници няма да ти повярва.

Бандакона сви рамене и не каза нищо.

Няколко минути по-късно полковник Монтгомъри и майор Уилиамс — млада жена, която на два пъти беше повишавана в звание от Фуентес за проявена храброст и инициативност пред лицето на неприятеля — се приближиха, възседнали животните си.

— Правилно ли съм разбрал, че ние ще бъдем наблюдатели на двубоя между вас и Джаланопи? — попита Монтгомъри недоверчиво.

— Точно така.

— И че този двубой ще реши изхода на въстанието?

— Така ме увериха.

— Тогава защо, за Бога, не пратите Карудърс или някой друг специалист по бойни изкуства? — настоя Монтгомъри.

— Според тулабетската традиция този спор може да се реши само в личен двубой между двамата водачи.

— Значи сте се срещали с Джаланопи?

— Много пъти — отвърна Фуентес. — И дума не може да става за подмяна.

— Жалко.

— Така е — съгласи се Фуентес мрачно. — Хайде да приключваме с този весел разговор и да тръгваме — по един или друг начин да сложим край на тази война.

Той обърна животното си на север и препусна в бърз тръс.

 

Фуентес навлезе с малкия си отряд в гората. Той знаеше, че тулабетите наблюдават всяка негова стъпка, макар че Монтгомъри и Уилиамс не мо-

жеха да забележат издайническите признаци. Бандакона яздеше последен. Бяха преполовили пътя до лагера на Джаланопи, когато Фуентес разкопча бавно колана си, вдигна кобура и оръжието над главата си, за да могат невидимите наблюдатели да го видят, и ги пусна на земята, след което заповяда на двамата си офицери да направят същото.

— Нека най-напред да изстрелям заряда — каза Уилиамс, посягайки към лазерния си пистолет. — Тогава никой няма да може да го използва.

— Недейте — предупреди я Фуентес рязко. — Ако го чуят да бръмчи, ще ви направят на решето.

— Но наблизо няма нито един тулабет — възрази тя.

— Не бъдете толкова сигурна!

— Колко са?

— Повече от петдесет.

— Добре де, проклета да съм! — промърмори тя и последва примера на Фуентес. Монтгомъри се поколеба за миг, после и той пусна ултразвуковия си пистолет на земята.

— Добре — каза Фуентес. — Вие изобщо не би трябвало да сте тук, но това ще ги убеди, че сте дошли само като наблюдатели.

Бандакона, който се отнасяше с пренебрежение към човешките оръжия, заби копието в едно дърво и пусна ножа си на земята.

Четиримата яздиха в пълно мълчание повече от два часа, докато най-сетне стигнаха до голяма просека с пет тулабетски колиби, които явно бяха строени много набързо и вече изглеждаха доста порутени. В лагера имаше шейсетина тулабети. Фуентес, слизайки от седлото, вдигна ръка, за да покаже, че не е въоръжен, а с другата държеше юздите на своето животно.

— Слезте от седлата — нареди той на офицерите си.

Монтгомъри и Уилиам се подчиниха и застанаха до животните си.

Един тулабет с отличителни знаци на офицер се приближи към тях.

— Дошъл съм да говоря с Джаланопи — каза Фуентес на тулабетски.

— Аз говоря от името на Джаланопи.

— А биеш ли се вместо него? — попита Фуентес.

— Бия се в неговата армия — отговори офицерът, който явно не схвана смисъла на въпроса.

— Уморих се да се бия с армията му. — Фуентес повиши глас така, че да могат всички да го чуят. — Дошъл съм, за да предизвикам Джаланопи на двубой. Ако предпочете да не се среща с мене, той е страхливец и аз ще обявя пред цялото му племе, че съм победител.

— Ще му предам посланието ти — каза офицерът.

— Направи го. — Фуентес подаде юздите на Бандакона и зачака с ръце на кръста да се появи Джаланопи.

След известно време се показа голям отряд начело с краля, увенчан с официалната си корона. Той се приближаваше с характерното си накуцване и спря на два-три метра от Фуентес.

— Ето че се срещнахме отново — изрече той.

— Срещнахме се — съгласи се Фуентес.

— Ти беше ловец на животни, човеко Фуентес. Как стигна дотам да преследваш моето племе?

— Това стана, когато ти започна да измъчваш и убиваш моите хора — отговори Фуентес.

— Твоите хора нямат право да се намират на Каримон.

— Точно този въпрос съм дошъл да решим — каза Фуентес. — Ако спечелиш ти, хората ще напуснат твоята планета. При положение, че спечеля аз, ще останем. Но и в двата случая това ще бъде край на войната.

— Ти си глупак, човеко Фуентес — заяви Джаланопи. — Аз със собствените си ръце съм победил един нощен убиец и четирима тулабети — всичките по-силни от тебе, които се домогваха до трона ми.

— Вярвам ти.

— Ти убиваш животните от голямо разстояние. Никога не си изпробвал силата си срещу тях.

— Вярно е — призна Фуентес.

— Тогава защо ме предизвикваш?

— Обещах на Вайълит Гарднър, че войната ще свърши, преди тя да умре, а това ще стане в близките няколко дни.

— Войната ще свърши — съгласи се Джаланопи. — И твоята раса ще напусне Каримон завинаги.

— Името на тази планета е Рокгардън — Фуентес свали шапката си и я хвърли на Бандакона — и никой няма да я напуска. Избери оръжието.

— Сигурно се надяваш, че ще избера пушки и ще стреляме от триста-четиристотин метра? — разтегна устни Джаланопи и изсъска презрително.

— Все ми е едно — заяви Фуентес с безразличие. — Но преди да сме започнали, искам да наредиш на своите да се разотидат и да се върнат по домовете си, след като те убия. Оръжието им ще бъде иззето, разбира се, но никой няма да бъде наказан за това, че те е последвал.

Джаланопи кимна отривисто към офицерите си.

— Вече е направено. А тези двамата, и предателят, който държи шапката ти, ще кажат ли на твоите войници да се върнат на звездите, от които са дошли, когато стъпя на врата ти и се обявя за победител?

— Да.

— Значи се споразумяхме. А сега ще те убия, както убих всички останали, които мислеха, че могат да победят Джаланопи. — Той замълча и се изправи величествено в целия си двуметров ръст. — Ще се бием без оръжие.

Фуентес се вгледа в блестящите люспи по масивното мускулесто тяло на противника си и се учуди на собствената си самонадеяност. На глас той изрече:

— Съгласен съм.

Джаланопи разтвори широко ръце и воините му отстъпиха в кръг на около двадесет метра от двамата противници. Кралят на тулабетите наведе глава и се втурна към слабия побелял мъж.

Фуентес бързо се дръпна настрана и изрита Джаланопи по осакатения крак, докато огромният тулабет профучаваше край него. Джаланопи се препъна и се просна на земята, но само след миг отново беше на крака.

Тулабетът атакува още два пъти — и двата пъти Фуентес успя да му се изплъзне и да го улучи по болния крак. Но и в края на тази трета атака Джаланопи не показваше никакви признаци на болка или раздразнение, а Фуентес едва си поемаше дъх.

Следващия път тулабетът се приближи към противника си по-предпазливо, а масивните му ръце бяха широко разперени, за да уловят човека, ако той реши да се изплъзне. Фуентес отстъпваше бавно, но в последния момент стремително посегна към земята, сграбчи шепа ситна пръст и я хвърли в очите на Джаланопи. Тулабетът вдигна ръце към лицето си и в този момент Фуентес, напрягайки всичките си сили, се хвърли с главата напред към сакатия крак на Джаланопи. Хрущенето беше толкова силно, че всички воини в кръга го чуха.

Това постижение не го накара да се почувства горд. Той просто направи това, което правеха хищниците, преследвани от него — намери слабото място на противника си и удари там. При това рамото му пулсираше от такава силна болка, че едва ли би могъл да вдигне ръка, дъхът му секваше от изтощение, а огромното същество на земята още не беше мъртво.

— Не искам да те убивам — изрече задъхано Фуентес. — Ако се предадеш, ще ти подаря живота.

Вместо отговор Джаланопи стремително се хвърли напред и нанесе мощен удар, но в последния момент изгуби равновесие и ударът попадна в рамото вместо в главата на Фуентес. Силата му обаче беше такава, че човекът се претърколи на земята и успя да се изправи с усилие точно преди Джаланопи, който влачеше счупения си крак, да го достигне.

Фуентес чувстваше как силата напуска изтерзаното му тяло и разбираше, че не може да рискува повече. Инстинктът и донякъде похватите от борбата и пъргавите крака му бяха помогнали да надделее досега, но вече беше време да свършва. Той сви юмруци и започна да обикаля около Джаланопи, като се стараеше да остава извън обсега му, предприемайки от време на време по някое лъжливо нападение, а когато тулабетът не успяваше да се обърне достатъчно бързо зарада счупения си крак или губеше равновесие, му нанасяше съкрушителни удари. Фуентес видя недалеч на земята камък — достатъчно голям да нарани сериозно врага си — но за да го достигне, трябваше да се приближи твърде много до Джаланопи и тогава тулабетът би могъл пръв да го грабне и да го използва против него. Той реши да изчака, докато противникът му съвсем изгуби сили.

Това си беше убийство, но бавно убийство. След десетина минути лицето на Джаланопи кървеше на няколко места, а едното му око беше съвсем затворено. Пет минути по-късно се затвори и другото, но тулабетът, ослепен и осакатен, все още отказваше да се предаде и се хвърляше напосоки към мястото, където мислеше, че е застанал Фуентес.

На два пъти човекът се обърна към офицерите на Джаланопи с молба да се предадат от негово име, но те и двата пъти го гледаха така, сякаш не беше с всичкия си. Накрая, когато вече самият той беше близо до пълното изтощение, Фуентес се добра до камъка, предпазливо заобиколи Джаланопи в гръб и го стовари с всичката останала му сила в тила на противника си. Джаланопи изхриптя и се сгромоляса по лице. Фуентес се свлече на колене и нанесе още два удара с камъка, с което окончателно сложи край на тулабетското въстание.

 

Два дни по-късно Вайълит Гарднър и Джаланопи, кралят на тулабетите, бяха погребани един до друг под дървото на Джаланопи, а Фуентес, който би предпочел да го оставят на мира, беше принуден да премине начело на триумфалното шествие по улиците на Атина — героят победител в Тулабетската война.

— Благодарение единствено на вас — заяви кметът на Атина по време на церемонията, на която Фуентес беше награден с ордена, създаден специално в негова чест — Рокгардън се превърна в човешка планета в истинския смисъл на думата. Никога вече вероломните, малодушни змии няма да вдигнат оръжие срещу нас. Никога вече те няма да дръзнат да оспорят нашето върховенство. Днес е наистина славен, исторически ден.

Фуентес трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се изсмее на това твърдение.

Три седмици по-късно той кацна в джунглите на планетата Аскариди II и тръгна на лов за зелени дяволи — огромни хищни амфибии, за които ламтяха множество музеи в Републиката.

И никога повече не се върна на Рокгардън.