Игор Бунич
Касапницата в Чечения (4)

Глава 3
Секунда за детонатора

„… Тук Аллаверди означава,

че с теб е Господ — в зной и мраз:

със тия думи все въстава

и тръгва на война Кавказ.“

 

(Песен, създадена преди 150 години по време на Кавказката война)

Над Москва ранният ноемврийски здрач вече се сгъстява, когато старинният бронзов часовник в Овалния кабинет на Белия дом във Вашингтон известява с мелодичен звън, че е един часът след пладне. Часовникът стои тук от времето на президента Кулидж, но вестниците истински му обръщат внимание, след като президентът Рейгън счупил от пренавиване пружината му и се наложило да заплати поправката с 456 долара от джоба на данъкоплатците. Точно когато часовникът отбелязва изтеклия час, вратите на Овалния кабинет се разтварят и вътре влизат членовете на Съвета за национална сигурност при президента на Съединените американски щати. Следват кратки ръкостискания и поздрави, прекъсвани от възклицанията на президента Клинтън, който преглежда някакви документи. Сред присъстващите са държавният секретар Кристофър, министърът на отбраната Пери, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Шаликашвили и един от заместниците на директора на ЦРУ — Макридж.

По лицето на президента Клинтън играе познатата стеснителна усмивка. През младостта си той се е отклонил от военна служба, за да не го изпратят във Виетнам, а сега цялата глобална мощ на въоръжените сили на САЩ е съсредоточена в ръцете му като върховен главнокомандващ.

— Джон — обръща се президентът към генерал Шаликашвили. — Донесохте ли необходимите карти? Искам да се ориентирам в местонахождението на тази провинция на Русия, където назряват някакви неприятни събития.

Генералът поставя дискета и на екрана на компютъра се появява карта, явно преснета от телевизионния екран — от някоя московска новинарска емисия, тъй като заедно с грубата географска скица върху изображението личат букви от маркировката на телеканала.

— Това ли е всичко, което можахте да намерите? — изумено пита Клинтън.

— Разполагаме и със спътникови снимки на този район, тъй като преди време Съветския съюз съсредоточил там няколко ракетни бази — отвръща генералът, — но помислих, сър, че вие само желаете да си изясните местоположението му. А по спътниковите снимки това никак не е лесно. Малко по-наляво — на скицата не се вижда — започва Черно море, а по-надясно (също не се вижда) е Каспийско море. Ето тази част, оцветената в зелено, е Чечения. На север е същинска Русия, а на юг — Грузия, моята мила прародина (генерал Шаликашвили произхожда от знатен грузински род, избягал на Запад след революцията през 1917 година).

— Че-че-ни-я — сричково повтаря президентът и поставя ударението на предпоследната сричка.

Генералът натиска клавиша и скицата изчезва, за да се появи на екрана друго, по-дребно изображение — този път на орнаментирания между Черно и Каспийско море Кавказки провлак с малка червена точка върху него, отбелязваща местонахождението на Чечения.

— Боже милостиви! — възкликва Клинтън. — Тя е по-малка дори и от Израел!

— Боя се, че е точно така, господин президент — потвърждава генералът. — И тази територия се намира в положението на открит бунт срещу Москва от няколко години. Кремъл възнамерява да въведе в нея ред и вече е струпал наоколо й не по-малко войски, отколкото преди нахлуването в Афганистан. Ние постоянно получаваме информация от спътниците и не само от тях. Москва се готви за крупна военна операция.

— Те съвсем са откачили — въздъхва държавният секретар Кристофър — в този техен маниакален стремеж на всяка цена да засвидетелстват миналото си величие, рухнало заедно със Съветския съюз. И не мислят за последиците…

— Какво искате да кажете? — не го разбира Клинтън.

Върху слабото изнурено лице на държавния секретар се появява подобие на усмивка:

— Детонаторът на взрива, който разкъса СССР, беше Афганистан. А сегашната авантюра може да изиграе ролята на детонатор за взривяване и на останалата част от Русия.

— Вие преувеличавате, Уорън — поклаща глава президентът. — Афганистан имаше обща граница с Пакистан и през нея получаваше помощи едва ли не от цял свят. А тук?

— Ако ми позволите да се намеся, сър — включва се в разговора Макридж от ЦРУ.

— Разбира се, Майк — кимва Клинтън. — Говорете.

— Чечения — започва представителят на ЦРУ — има обща граница с Русия. През нея тя получава повече помощи, отколкото Афганистан през границата с Пакистан. Това ще бъде война, господин президент, в която на територията на Чечения ЕДНАТА ПОЛОВИНА НА РУСИЯ ЩЕ ВОЮВА СРЕЩУ ДРУГАТА. Както в старите времена, когато за изясняване на отношенията помежду си феодалните кланове избирали някаква по-отдалечена територия. Аз, разбира се, попресилвам нещата, сър. Но точно в това е същността на проблема.

— Може би — неуверено започва президентът — ще трябва да направим някакво изявление, за да спрем цялото това безумие…

— Само не сега — предупредително вдига пръст Макридж. — Може да ги изплаши. Нас това изобщо не трябва да ни засяга.

— В Москва вече са се опитвали да подразберат от Пикеринг какво би било нашето отношение — споделя Кристофър.

— Какво им е отговорил той? — трепва президентът.

— Пикеринг не за първа година работи в страните от третия свят — свива рамене държавният секретар. — Естествено, той отвърнал, че това си е вътрешен проблем на Русия.

— Слава Богу! — успокоява се президентът. — Тази територия си е тяхна. Не е ли така? — Клинтън се обръща към представителя на ЦРУ. — Как мислите, Майк, колко време ще му отнеме на Елцин всичко това?

— По наши сведения — отвръща Макридж, — в Москва планират всичко да завърши за десет дни. В най-лошия случай — за две седмици. Но аз мисля, господин президент, че ще продължи много повече. Твърде много повече, сър. ГРАЖДАНСКИТЕ ВОЙНИ НЕ ПРИКЛЮЧВАТ ЗА ДВЕ СЕДМИЦИ. НИКОГА. А НАЙ-МАЛКОТО ПЪК В РУСИЯ. Ще си позволя да повторя нашия извод. Това ще бъде не война в Чечения, а война на територията на Чечения на едната половина на Русия срещу другата, мечтаеща за реставрация на миналото си величие. И ще завърши с известна предварителна стабилизация на южния фронт, който още значително време ще бъде подвластен на тенденцията към промяна. Вие разбирате за какво говоря, джентълмени…

 

На 1 декември в 6,00 часа сутринта изтича срокът на ултиматума, връчен на генерал Дудаев. Той е изразил готовността си да преговаря с президента Елцин. Но, разбира се, никой не го слуша. Затаили дъх, всички очакват нахлуването. Кремъл обаче мълчи. А вестниците хорово отбелязват 60-годишнината от убийството на Киров, като излагат всички стари и повдигат нови версии, включително и тази, че първият секретар на Ленинградския обком се самоубил от чувство на вина пред другаря Сталин.

Лидерът на партия „Избор на Русия“ Егор Гайдар много се тревожи за перспективата на бъдещите избори. „Загубим ли ги — мъдро изрича Гайдар, — ще продължим дискусиите си в концлагера, ако победителите не предпочетат масовите разстрели.“

Неговият съпартиец и председател на комисията по отбраната на Думата Сергей Юшенков се е озовал в Грозни, където го приема генерал Дудаев. На предпазливия въпрос на Юшенков, как президентът на Ичкерия гледа на заканата на Кремъл да въведе извънредно положение в републиката, генералът се усмихва и казва, че Елцин би следвало да се безпокои кога той, Дудаев, ще обяви извънредно положение в цяла Русия. Явно Дудаев е в отлично настроение, щом след това „дарява“ на Юшенков двама руски пленници, по фамилия Дроздов и Прокопов. Доскоро те са служили в прославената Таманска дивизия и сега без никакво колебание разказват пред притичалите журналисти как сътрудници на ФСК са ги вербували за някаква тайнствена „ръководна работа“ в покрайнините на бившата империя.

 

В 14,10 и в 15,40 часа отново връхлитат „неидентифицирани самолети“. Те са около десетина на брой и този път явната им цел е да разрушат сградата, в която живее семейството на генерал Дудаев.

В разгара на бомбардировката секретарят по печата при Елцин Вячислав Костиков прави изявление в ефира, че Президентът пристъпи към осъществяването на комплексни мерки с цел „възстановяването на конституционните права на територията на Чечения“.

От Чечения пък пристига вестта, че при всяка нова бомбардировка на Грозни ще бъде обесван по един руски пленник. Този път започва да се тревожи и самият министър на отбраната Грачов, на когото не му идва наум нищо друго освен да се обади по телефона на Юшенков в Грозни и да го помоли да не се допуска публична екзекуция на военнослужещи. Удивеният Юшенков отвръща, че не е и чувал за подобно нещо.

Малко по-късно ФСК — изглежда, за да възстанови разклатеното си реноме заради вербовката на офицери и войници за кавказката война — прави изявление, което на фона на надигащите се събития почти никой не чува. Оказва се, че в хода на следствието по делото за убийството на журналиста Дмитрий Холодов контраразузнаването е попаднало на неназован сътрудник на ГПУ, завеждащ склад. Открита е липсата на няколко хиляди специални взриватели за т. нар. „диверсионни“ мини. На това съобщение никой не обръща внимание, тъй като из Москва вече се разпространява упоритият слух за предстояща обмяна на 50-хилядните банкноти. И въпреки уверенията на Централната банка, че този слух е нелепост, препатилите граждани не вярват на нито една дума, изречена от управниците, а в магазините и лавките преустановяват приема на споменатите банкноти.

През същата нощ включилите първа програма на телевизията имат възможност да видят редом с Кургинян, Боровой и някакви млади моми вицеадмирала от КГБ Жередовски и да чуят становището му за козовете на ЦРУ срещу СССР и Русия.

 

На 2 декември на търговете в московската Междубанкова валутна борса американският долар достига 3262 рубли. Малко след това група въоръжени лица с маски и камуфлажни облекла блокират сградата на столичното кметство и правят опит да проникнат в помещенията на банка „Мост“. Предварително обаче те са повалили пазачите върху мокрия асфалт и един от маскираните — юначага с автомат в ръце в центъра на Москва — яко ги рита с ботушите си в слабините, понеже, както се уяснява по-късно, били му казали не съвсем прилични думи.

Президентът на банка „Мост“ Гусински веднага сигнализира на милицията и към сградата на кметството политат със сините си лампи и сиренен вой коли на МВД и ФСК. Оперативната група на ФСК се хвърля срещу маскираните непознати и изведнъж нерешително се спира. Те им показват картите си, удостоверяващи, че грабителите всъщност са от службата за сигурност при президента. С други думи, подчинени на генерал Коржаков.

След десет минути всички се разотиват, а след още половин час е уволнен началникът на управлението на ФСК за Москва и Московска област генерал Савостянов. Него може да го свали от длъжност само президентът и точно той прави това.

Цялата столица се вълнува и обсъжда небивалото произшествие. Говорят се какви ли не работи: че Гусински уж с нежелание бил дал 100 милиарда рубли за ремонтирането на ловните имения на Елцин в Завидов и че започнала открита война между всесилния фаворит и временен заповедник Коржаков и столичния кмет Юрий Лужков, който май че се готви да става президент на Русия. Някои пък твърдят, че Коржаков и Лужков, бидейки съседи по вила, не могли да си поделят някакво парцелче и сега си изясняват отношенията.

Съгласил се да даде интервю, Коржаков с усмивка казва, че любимото му занимание е да ходи на лов за гъски. Президентът на банка „Мост“ Гусински^[1] веднага разбира намека и заминава за Лондон.

На фона на толкова явно олялата се пред обществеността „голяма политика“, когато в центъра на Москва си изясняват отношенията не някакви си безлични криминални групировки, а мощните феодални кланове на руското царство, съобщенията от Чечения някак си помръкват. И по-специално — вестта, че при вчерашните въздушни нападения над Грозни 4 души са убити и 9 ранени.

Между другото става ясно, че в ръцете на Дудаев са попаднали не 70, както се твърди в предишните съобщения, а 120 руски военнослужещи. Като изоставени деца те показват личните си знаци^[2], потвърждаващи, че са военнослужещи от армията на великата държава. Изяснява се още, че сред тях е и капитан Андрей Русаков, известният журналист от щурма на Белия дом от през октомври 1993 година. Капитан Русаков с желание разказва как бил вербуван от специалния отдел, с обещанието семейството му да получи 150 милиона, ако загине.

Вестниците отбелязват, че в Русия вземат връх просташките традиции, безотговорността и некомпетентността. „Руските войници-наемници гинат и се измъчват в плен, за да доведат на власт авантюриста Хасбулатов и престъпника Лабозанов.“

ФСК веднага откликва въпреки скандала и паниката в централата й, свързана със свалянето на генерал Савостянов от длъжност. Хапейки устни, ръководителят на ЦОС (Център за връзки с обществеността) генерал Михайлов категорично опровергава обвиненията, че ведомството му е имало нещо общо с пленените в Грозни руски военнослужещи и между другото изразява недоумението си, че ги наричат „наемници“.

„Те воюват — пояснява генералът — на територията на Русия и заради нейните интереси, така че трябва да ги наричате не «наемници», а «доброволци».“ По принцип никой не му възразява. Всички само задават въпроса: защо след като в Чечения войниците се бият за нейните интереси, Русия така упорито се отрича от тях?

По същото време и. д. генерален прокурор на Русия Илюшенко говори пред обществеността във връзка с публикуваната във вестник „Московский комсомолец“ статия Паша „Мерцедеса“, където името на министър Павел Грачов пряко се свързва с убийството на Дмитрий Холодов, и същевременно се споменава за пристрастията на армейския генерал към скъпи „чуждомаркови“ коли, каквито той притежавал — шест на брой — и всичките били „Мерцедес“.

Та и. д. генпрокурор пояснява, че мерцедесите били придобити от генерала за служебни нужди с разрешението на президента Елцин, а такова понятие като „корупция“ в руското законодателство нямало. И призовава да се стегнат „юздите“ на печата.

 

А над Грозни продължават да падат бомби от „самолетите на опозицията“. Депутатите от Думата Юшенков и Памфилов, дошли тук за руските войници, се крият в противосамолетното скривалище, но вече знаят, че градът е бомбардиран безспорно от руски самолети. И призовават Елцин да прекрати този фарс.

Самият Елцин в същото време връчва кръстове на инвалиди — участници в маратона с колички. Президентът е в отлично настроение, подхвърля шеги и се смее. А генерал Коржаков обратно — той пък е мрачен. Защото времето тече, а от Елцин не само не е възможно да се издейства заповедта за настъпление, но дори и да намери време, за да му се прочете аналитичната записка. А над нея цели две тримесечия са се трудили негови, на Коржаков хора, посочвайки единствения възможен път за извеждане на страната от хаоса и мрежите на ционисткия заговор. Вчера президентът разговаря половин ден с Алевтина Федулова — бившата главна „пионерка“ на СССР, а сега глава на фракцията „Жени на Русия“ в Думата — днес пък на инвалидите връчва ордени. Не, всичко това, разбира се, е полезно, но трябва да се помисли и за спасението на отечеството. И най-накрая да се започне истинският лов на „гъски“.

 

За генерал Коржаков непоследователността на президента понякога просто е поразителна. Като Иван Грозни — една седмица убива, една седмица се разкайва. Над това още другарят Сталин се е присмивал. Над непоследователността. Наистина здравата са го избудалкали Борис Николаевич навремето тези, извинете за израза, демократи. В някогашното 9-о управление на КГБ, откъдето е започнал своята опасна кариера Коржаков, подобна минавка винаги е била справедливо окачествявана като идеологическа „интоксикация“. Време е значи, да се даде на Борис Николаевич силна „противоотрова“.

Както неотдавна художникът Иля Глазунов — един от малкото, според Коржаков, наистина талантливи руски художници. Нарисувал той голяма картина, изобразяваща прославен мъж — гол до пояс, но с военен брич и чизми, и издигащ към небесата не кръст, а автомат „Калашников“. А върху катарамата на колана му също като при войниците на Хитлер (но тук на руски) пише: „Бог е с нас!“ Картината се нарича „Събуди се, Русия!“ Изложена в Манежа, тя предизвиква много шум. Особено с това „Бог е с нас!“. Но все още мнозина помнят катарамите на войниците от вермахта. И някой е изпял нещо на Елцин за „фашизация на изкуството“, предизвиквайки у него такъв гняв, че за малко Глазунов повече да не бъде руски академик.

Но шибайки с метличка голия гръб на президента в банята, Коржаков проникновено му обяснява със свои думи как сега всеки, който си пожелае, тъпче майчица Русия. Естонци и латвийци, чеченци и всякакви други „негри“. А Русия е сам-самичка и стои без риза, но с автомат и на Бога се уповава.

Чак се просълзява Борис Николаевич. И на следващия ден лично отива в Манежа. Още щом вижда президента, Глазунов се разтреперва, мислейки че с него е свършено. Но Елцин харесва картината. Оказва се, че тя е точно на неговото равнище на възприемане на изкуството. Глазунов объркано започва какво всъщност бил искал да изрази с призива „Събуди се, Русия!“, но Елцин го прекъсва.

От вчерашните обяснения президентът, кой знае защо, е запомнил само казаното за естонците, че нарушават у тях си правата на руското население. И затова казва: „Естонците, значи, приеха свой закон за гражданството…“

„Ето, ето — в съгласие кима глава художникът. — Ето, аз точно това съм искал да изразя, Борис Николаевич.“

И президентът дарява Глазунов с целувка и обещание, че Русия скоро ще се събуди. След което си отива.

 

Това е последната плесница, с която президентът публично зашлевява своята любима демократична „общественост“, крякаща нещо за фашистка заплаха и реставрация на тоталитаризма. С тези претенции, кой знае защо, демократите непрекъснато обръщат вниманието именно на президента и трябва да се признае, че понякога той милостиво ги изслушва. Информират го веднъж, че ФСК в Петербург се ръководи от някой си Черкесов, прославил се през комунистическо време с яростните си преследвания на всички инакомислещи и чието име дори е станало нарицателно в града на Нева. Затюхква се президентът заедно с „демократичната интелигенция“, а след две седмици подписва указ за повишаването на същия този Черкесов в чин генерал-лейтенант. Или пък, да речем, какво ли само не са му приказвали „демократите“ за губернатора на Приморието Наздратенко: че вече нямало къде да му се удари клеймото на позора, че вършел там всякакъв произвол, за който и названието тоталитаризъм не стигало. И че дори в древните източни деспотства е имало повече законност. Извиква Елцин в Москва Наздратенко и сам му връчва орден „За лично мъжество“.

Има, разбира се, и обратни случаи.

Наистина, колко пъти генерал Коржаков подсказва на президента, че вече е крайно време да ликвидира т. нар. „Управление по правата на човека при президента на Русия“, оглавявано от бившия политзек^[3] Сергей Ковальов, който всъщност обслужва международния ционизъм. Президентът винаги благосклонно го изслушва, но така и не е разпуснал управлението.

Поради това не без основание генерал Коржаков се бои, че пак ще забаламосат президента и той ще се съгласи на преговори с Дудаев, за да реши мирно проблема с Чечения. Но така отново ще опозори пред цял свят Русия, принудена да се споразумява с бандитите, вместо да ги унищожи. Наистина засега, макар и понякога с усилие, Коржаков успява да направи така, че подобно нещо да не се случи, затваряйки пред всички „чифутстващи“ пътя им към държавния глава.

 

„Открийте огън и вие ще обедините нацията!“ — мъдро е казал някой от великите ни предтечи. Необходимо е обаче нацията по такъв начин да бъде подготвена за откриването на огъня, че тя сама да жадува за този миг.

Във ФСК и МВД обмислят всевъзможни варианти. Например да се организира взривяването от чеченци на някакъв обект с „повишена опасност“. Не, такъв вариант като бумеранг ще удари по самите „органи“: Защо сте допуснали? Освен това вместо обединение на „нацията“ може да предизвика неподлежаща на обуздаване паника сред населението. Може би по-добре ще е, ако, да речем, чеченци блокират в Москва „детска градина“ или завземат автобус с „мирни граждани“.

Но струвало ли си е генерал Коржаков да провежда с отговорни работници съвещание на тази тема, след като на другия ден се оказва, че целият план е публикуван в един от вестниците. Става съвсем невъзможно да се работи!

 

Междувременно от Чечения се завръщат депутатите Юшенков и Памфилов, довели двамата руски пленници — лейтенант Дмитрий Волфович и редник Александър Данилов. Служилият в елитната Кантемировска дивизия лейтенант Волфович е бил завербуван от сътрудници на ФСК в Чечения за 6 милиона рубли и специални допълнителни изплащания в случай на раняване или смърт.

Научил за това, командирът на Кантемировската дивизия генерал Поляков демонстративно подава оставка. Като руски офицер той е възмутен, че ФСК вербува зад гърба му занякъде негови подчинени. Благородният жест на генерала обаче не предизвиква никакъв обществен резонанс.

Значително по-голям е интересът към съобщението, че командващият 14-а руска армия знаменитият генерал Лебед е разобличил и арестувал бившия майор от КГБ, а сега от ФСК, Будник, събиращ против него компромат. Напил се до безсъзнание, контраразузнавачът загубва служебното си удостоверение и бил „предаден“ от един свой секретен източник с псевдоним „Ромашка“.

В същия ден е публикуван указът на президента Елцин, с който в училищата се въвежда изучаването на Конституцията на Руската федерация.

Амнистираният неотдавна и излязъл от затвора бивш вицепрезидент Руцкой, неочаквано появил се в Кемерово, се заклева, че „когато стане президент, цялото сегашно правителство начело с Елцин ще отиде на подсъдимата скамейка“.

В Чечения пък очакващите да се реши съдбата им руски пленници се занимават с ремонта на бившите си танкове, попаднали в ръцете на Дудаев.

Предал доведените пленници, полковник Юшенков заявява, че лично е видял в Моздок самолети и вертолети със замазани опознавателни знаци и настоява да бъдат привлечени към съдебна отговорност всички участници в тази авантюра. Той илюстрира твърденията си със запис на касета с показанията на свален от чеченците пилот, който признава, че е работил като летец-изпитател в самолеторемонтния завод край Ставропол и е бил завербуван от ФСК срещу 10 милиона рубли плюс допълнителни при евентуална смърт.

Едновременно с Юшенков журналисти е събрал и председателят на Държавния комитет по печата Гризунов, смятан от АПН за либерал.

Гризунов разяснява през журналистите, че сегашните отношения с Чечения се развиват на две нива — силово и политическо. Той посочва, че трите мощни военни групировки, разположени по периметъра на чеченските граници, ще бъдат приведени в действие, когато се изчерпят всички компромисни варианти. От компромисите, които до момента са предлагани на Чечения, още е в ход предложението за безусловна капитулация и разоръжаване. Москва по всякакъв начин изтъквала, че това е единствената тема, която тя е готова да обсъжда с генерал Дудаев.

В края на изявлението си Гризунов изненадващо обвинява Дудаев в страхливост, понеже не възнамерявал да воюва сам, а като използва своя народ. Слушайки Гризунов, човек би си помислил, че Елцин на няколко пъти е предлагал на Дудаев да решат проблема насаме, а той вместо себе си изпраща своя „народ“. Но отговор на въпроса, дали има някакви други начини за водене на война освен не чрез използване на своя „народ“, Гризунов не дава.

На следващия ден, 4 декември, в Москва се появява самият миротворец Хасбулатов, по чудо измъкнал се от Чечения заедно със своите съучастници. Нищо му няма на бившия „спикер“. И без да му мигне окото, заявява, че мисията му на „миротворец“ е приключила. „Русия въвежда войски в Чечения и аз не мога повече да контролирам ситуацията.“ След което мигновено изчезва.

Няма да го съдим строго, а само ще припомним, че Хасбулатов принадлежи към този горд и непокорен народ, който наричат чеченски. Още великият руски генерал либералът Ермолов — умен и наблюдателен човек, е казвал: „Чеченците не подлежат на превъзпитание. Те трябва да се изтребват.“

Бебе през февруари 1944 година, Руслан Хасбулатов и държащата го в ръцете си плачеща негова майка пътуват в студения товарен вагон към неизвестността в Северен Казахстан. Майка му, топлеща с тялото шестмесечния Руслан, плаче, защото от студа, глада и издевателствата вече са загинали нейният мъж и баща й.

Ако по чудо оцелелият и пораснал Руслан се е заклел, каквато е традицията на чеченците, да отмъсти за унищожението на страната си, на народа си и на семейството си, той изцяло би могъл да се чувства като триумфатор.

Всички го помнят като велик дресьор с мощна енергия, размахващ бича, за да направлява куклите и манекените на сцената, наречена Върховен съвет на Русия. Колко близо е бил той тогава до върховната власт! И с каква лекота завинаги опозорява Русия, принуждавайки я да стреля с танкове и бронетранспортьори в собствената си столица, когато горят правителствената сграда, кметството, Останкино, а наоколо се сипят стъклата на изпочупените витрини и прозорци на „световната столица“ и по улиците се търкалят трупове.

Излязъл от затвора в момент на непримирими социално-политически противоречия, той за късо време въвлича Русия по прост и безхитростен начин в позорната и веруломна колониална авантюра, отмъщавайки едновременно и на нея, и на Чечения, понеже нито в едната, нито в другата страна не си е намерил достойно място.

Нека това да са само наши предположения. Но те трябва да се вземат предвид при анализа на цялата поредица от събития, неумолимо повели страната ни по пътя към преизподнята…

 

По времето, когато Хасбулатов се връща в Москва, за да наблюдава оттам последиците на миротворческата си мисия, за Грозни излита Владимир Жириновски, чиято непоследователност във възгледите би могла да съперничи на поведението на самия президент Елцин.

До вчера главният „либерал“ на Русия, който винаги с пяна на уста истерично е крещял, че депутатите не трябва да ходят при Дудаев и да откупват от него руските войници като овци на пазара. Но сега, очевидно разубеден от мъдрите си съветници, е решил, че никак не би било лошо, ако набере някакъв политически капитал от съвместната глупост на родните спецслужби, правителството и министерството на отбраната.

Жириновски заминава за Грозни, а президентът пък за Будапеща в крайно войнствено настроение. Дадените му от аструлогическия отдел на службата за сигурност хороскопи са показали нещо изключително важно. А именно, че според разположението на слънцето, луната и планетите декември 1994 година се явява онзи ключов месец от втората половина на века, през който предприетите решителни действия автоматично ще върнат на Русия статуса й на велика държава. И дори ще я издигнат по-високо от покойния Съветски съюз — за страх на враговете, както външните, които са цял легион, така и вътрешните, които са още повече. Президентът е настроен войнствено. Заплашил Запада с подмяната на студената война със студен мир, Елцин в най-рязка форма се изказва против намеренията за влизане в НАТО на бившите сателити на СССР от разпадналия се Варшавски договор. И накрая напомня, че Русия би желала по-скоро да получи шестте милиарда долара, обещани й от Международния валутен фонд. Иначе, предупреждава той, демократичните реформи в Русия може да спрат.

 

Докато президентът Елцин плаши Запада с отмяна на демокрацията в Русия и перспективата от студен мир, министърът на отбраната Грачов излита за Моздок. Преди това той признава в интервю, че „руски самолети бомбардираха“ Грозни, и изтъква, че тяхна цел са били само „военни обекти“, като бомбардирането е било „точково“. Между другото става ясно, че щурмът на Грозни съвсем не е бил ръководен от Хасбулатов и Лабозанов, както се мисли, а от генерал Александър Котенков — бившия шеф на правното управление на президента, изпаднал в немилост по време на скандала с „генерал“ Якубовски, който сега е затворник в петербургския затвор „Кръстовете“.

Докато генерал Грачов лети за Моздок, неговият първи заместник и бивш командир от славното време на Афганистанската война генерал Громов (същият Громов, който така ефектно извежда през граничния мост разбитата армия от Афганистан и минава по него последен и пеш под акомпанимента на бойните комсомолски песни на Розенбаум) неочаквано прави остро изявление срещу военната истерия около Чечения. И предупреждава, че се е задал призракът на нов Афганистан. Всички вече са забелязали, че отношенията между двамата „афганистански“ герои Громов и Грачов стават все по-напрегнати, но генерал Громов отказва да коментира този въпрос.

Следващото изявление през този ден отново е на последната надежда на руската „демокрация“ Егор Гайдар, който казва почти същото като Громов, въпреки че го обича толкова, колкото и Грачов. Надигналият се над страната страшен призрак на безумието е довел до блокирането на стремежа на напълно противоположни сили да се мобилизират, за да предотвратят катастрофата. Гайдар открито посочва имената на онези, които са виновни за събитията в Чечения. А те са Олег Лобов, Олег Сосковец, Николай Егоров, Сергей Степашин и Павел Грачов. Но предпазливият Егор Тимурович не назовава Елцин, като само изтъква негативното влияние на изброените лица върху особата на президента.

За тази нервно вибрираща обстановка свой влог според възможностите си имат правителствените и проправителствените вестници.

„Российские вести“ помества зашеметяващо откритие на кореспондентите си: столичният кмет Юрий Лужков подготвя антиелцински преврат с финансовата подкрепа на банка „Мост“. Кметството сформирало собствена нелегална гвардия и само чакало удобен момент да превземе Кремъл.

А вестник „Российские ведомости“ открито призовава към военен преврат, но се опасява да заложи на генерал Лебед, понеже той, както е общоизвестно, представлява еврейската „мафия“.

 

Междувременно Дудаев, на когото се опитват да натрапят преговори с вече избягалата от Чечения „опозиция“, рязко отхвърля този вариант, като нарича „опозиционерите“ престъпници, въоръжени от Москва. И предлага преговори с представители на руското правителство на неутрално място. Да речем, във Вилнюс.

Царящият в страната военнополитически дебилизъм, както сполучливо се изразява генерал Лебед, набира скорост. Грачов е в Моздок. В Грозни очакват нахлуването да започне в близките 48 часа. Чеченското население напуска града. Съдбата на руските военнопленници виси на косъм. Дудаев е потвърдил своето намерение да ги разстреля, ако Грозни отново бъде подложен на бомбардировки от въздуха.

И двете страни блъфират, без да имат козове. Но Дудаев е играч, по-опитен от непоследователните и затънали в лъжите си руски ръководители.

В Грозни звъни Григорий Явлински — лидерът на т. нар. фракция „Яблоко“ (или „Курвичката“, както я нарича шегаджията Жириновски) в Думата. Той предлага себе си и още петима членове на неговата фракция за доброволни заложници на Дудаев срещу освобождаването на военнопленниците. И наивно се опитва да убеди Дудаев, че ако той, Явлински, се появи в Грозни, бомбардировките на града ще бъдат незабавно прекратени. Такива твърдения се наричат мания за величие.

Дудаев без желание се съгласява, но явно мисли за друго. Предстои му среща с Грачов, която започват след около два часа.

 

Неголямата двуетажна къща в крайграничната станица Слепцовская е блокирана от охраните на президента на Чечения генерал Дудаев и министъра на отбраната на Русия генерал Грачов. Както винаги, Грачов се охранява от десантници, а Дудаев — от специален отряд на ичкерийската гвардия, съставен от високи красавци с картечни ленти през гърдите. Генералите имат какво да си кажат един на друг. Дошло е време да приключат сметките си от своята двугодишна интензивна съвместна работа, в резултат на която Грачов разполага с 22 милиона в западни банки, а Дудаев — с не много голяма по числения си състав, но пък най-съвременна армия.

Тепърва предстои да се докаже, че тази армия е способна на нещо много повече от грабежите на транзитните ешелони. (Впрочем тези ешелони са „транзитни“ само за влаковите екипи. Те са предназначени за Дудаев и уж някъде по пътя ги „нападат и ограбват“, макар че всъщност просто ги разтоварват.)

Грачов пита Дудаев как се чувства. На Изток е прието да си вежлив. Дудаев отвръща, че доколкото всичко на този свят зависи изключително от волята на Аллаха, той е предал в една от западните банки някои документи, в които са зафиксирани отделни събития от последните три години. И е помолил да им се даде гласност, ако с него, с Дудаев, нещо се случи. Грачов си отбелязва едно наум и възкликва, че чеченският президент изглежда отлично — той е бодър и здрав. Дудаев пак се позовава на волята на Аллах, заинтересуван кой му е забъркал цялата тази каша в Чечения?

Грачов искрено отвръща, че като военен човек (понеже и двамата сме генерали, по-лесно ще ни е да се разберем) трудно се ориентира в политиката, смятайки я за мръсна работа, но полага усилия да държи армията извън нейните игри. „А кой бомбардира Грозни?“ — пита Дудаев. Грачов се разсмива: „Нима това са бомбардировки?“ Закачки някакви. Виж, ако той командвал там… На това място генералът прави многозначителна пауза и прокарва длан пряко на гърлото си. Досещаш се, нали? Впрочем — за командването. Какво би казал Дудаев, ако му се предложи да командва армия някъде из Забайкалски окръг с генерал-полковнишки чин? А после ще го преместят в министерството на отбраната като един от заместниците на Грачов?

Дудаев скромно се усмихва. Той не може да се справи с командването на армия. Няма опит. Вече четири години стават, откакто е сдал дивизията си. Трудно ще му бъде отново да се върне в строя. Пък и защо му трябва? На него и тук не му е зле. Между него и Аллах сега не стои никой — ни командващият окръга, ни министърът, ни генсекът. По-спокойно се работи.

Лицето на Грачов се изопва. Как да обясни на Дудаев, че чинът му е малък, за да заема този висок пост и да разполага с толкова пари. „Перестройката“ не е провъзгласена, за да се дадат определените за бившите първи секретари постове на никому неизвестни генерали, а самите първи секретари да просят милост от Кремъл.

Поне да се огледа наоколо: в Баку е Алиев, в Тбилиси — Шеварнадзе, в Северна Осетия — Галазов, в Татаристан — Шамиев. Е, има и изключения като Илюмжинов, станал от лавкаджия направо президент, но той си мирува и за да не го закачат, почти всички пари праща в Москва. Особено след октомври 93-та.

— На твое място бих се съгласил — продължава да настоява Грачов. — Когато ме назначаваха за министър на отбраната, аз също мислех, че няма да се справя. И нищо — справих се.

— И дори много добре се справи — потвърждава, усмихвайки се Дудаев. — Ако ми бяха предложили поста министър на отбраната, може би ще се замисля. Но командващ армия — не. От президент — командващ армия? Несериозно звучи. Пък и къде ще ходя сега, когато наоколо стават такива неща. Всеки миг ще започне война.

— Никой няма намерение да воюва — въздъхва Грачов. — Предай ни пленниците и се съгласи на преговори. Ето го целия проблем.

— Аз съм готов да водя преговори — казва Дудаев. — Вие не ги желаете.

— Ние не можем да водим с тебе преговори — поправя го Грачов, — защото това би значило да признаем Чечения за независима страна. Нима не разбираш? За такова нещо днес в Москва никой не е подготвен. Та това ще рече, че подир Съюза признаваме началото на разпада и на Русия. И ще ни разпокъсат на части. Затова ти води преговорите с Хаджиев, с Автурханов. Кой още?

— Лабозанов — подсказва Дудаев, — който ти произведе в полковник.

— Не съм го произвеждал аз — засмива се Грачов. — Нали ти го пусна от затвора и май че го назначи да командва твоята охрана. А той сам се произведе полковник. Аз само си мълча. Иска човекът да бъде полковник — нека да бъде. Не съм ли прав?

— За кое? — на свой ред пита Дудаев.

— За преговорите с Хаджиев — усмихва се Грачов.

— Не мога да преговарям с него — клати глава Дудаев. — В Грозни ще ме разкъсат на парчета, ако започна преговори с тези подлеци. По-добре да бъде така: нека онези, които се чувстват обидени, да дойдат при мене. Не непременно тук. Можем да се срещнем някъде в Прибалтика, на Кипър или в Турция. Ще поговорим. Пък може и да се споразумеем. Защо да размахваме юмруци? Нима си мислите, че сега някой сериозно се страхува от вас?

— Както желаеш — въздъхва Грачов. — Аз ще предам предложението ти, разбира се. Само че няма да се съгласят. А кой е накарал Интерпол да слухти в Кипър?

— Нима смятат, че съм аз? — сепва се Дудаев. — Какво ме грее това?

— Но кой би могъл да е — клати глава Грачов. — Само ти, Джохар. Не е хубаво това…

Усмихнати, генералите влизат при журналистите. Грачов, който явно кокетничи пред телевизионните камери, казва: „Ние разговаряхме откровено, като генерал с генерал. И решихме първо да свършим с предаването на пленниците, а после ще видим накъде вървят нещата.“ Грачов прави пауза и добавя: „Но най-важното, за което се споразумяхме — това е, че ВОЙНА НЯМА ДА ИМА!“

И генералите се поздравяват със силно и честно войнишко ръкостискане.

Злобарите и завистниците на Грачов, които след назначаването му на поста министър на отбраната са се развъдили като хлебарки в хранителен склад, твърдят, че докато учил в академията, министърът постоянно спял на лекциите. Полевите учения обичал, а теорията на военното изкуство изцяло проспал. Ако това не е клевета, поне е явно преувеличение. Генерал Грачов владее теорията. Може би малко по-зле от Клаузевиц, но пък и времената са други. Той отлично знае, че при всяко нахлуване, независимо дали е на чужда или на своя територия, трябва да се постигне тактическа внезапност. А за осигуряването й има само един начин — да се убеди противникът, че война няма да се започва, като се приспи вниманието му с досадни преговори, в разгара на които се нанася ударът. Както през 1941 година японците постъпват с американците. Или пък германците с нас през същата година. Поради това изречената от Грачов фраза „Война няма да има!“ е доказателство, че генералът не е проспивал лекциите в академията. Нищо повече.

Впрочем Дудаев никак не храни илюзии. Ако до известен момент той все още се е надявал, че нова и демократична Русия няма да се осмели пред очите на цял свят да започне истинска война на собствена територия, сега знае от получената в последните няколко дни информация от свои източници в обкръжението на Грачов и в структурите на „Генщаба“, че Москва съвсем определено възнамерява да нахлуе в Чечения. При това всички задействани за тази цел военни части, преди всичко от състава на Северокавказкия военен окръг, естествено, съвсем не знаят, че отиват на война. Тях уж ги изпращат в помощ на силите на милицията (за 3–4 дни, максимум за седмица), с която заедно да разоръжат няколко бандитски групи. Това неговият ум не го побира. Излиза, че като дезинформира общественото мнение в страната и в света, Кремъл дезинформира и собствената си армия, която, дезориентирана по този начин, ще понесе чудовищни загуби, пренасяйки конфликта на съвсем друга плоскост.

 

Но каква цел си е поставила Москва, като започва подобна операция?

Генерал Дудаев разполага с мощно и напълно съвременно разузнаване, влизащо в структурите на Департамента за държавна сигурност, оглавяван от Руслан Гелизхан. В Грозни отлично са запознати с положението в Русия. Вече няколко години Русия, ограбвана от всеки, който не го мързи (в това число и от самия Дудаев, заедно с неговите московски и разни други съдружници), живее с дълг, нараснал до съвсем непроизносима цифра. Миньорите, милицията, армията, да не говорим за разните учители, лекари и професори, с месеци не получават заплатите си. Почти 40 процента от населението вече е под чертата на бедността и се приближава до чертата на нищетата. Острите социални проблеми връхлитат огромната държава като вълни върху самотна треска в океана!

Както се казва, удобно време да повоюваме!

И е възможно с нахлуването в Чечения точно нея да обвинят за това, че реформите в Русия вървят като пияни мужици през непроходимата кал на някаква колхозна улица.

Но това обърква и предизвиква безпокойство със своя явен сюрреализъм.

Подробният анализ на обстановката дава още едно повече или по-малко правдоподобно решение: нахлуването в Чечения теоретично предоставя на Борис Елцин възможността да обяви в цяла Русия извънредно положение, тихомълком да отмени изборите и да стъпче онези нещастни кълнове на демокрацията, които за четирите години са успели да поникнат и пробият железобетонните блокове на уж рухналия тоталитаризъм.

А пред сградата на Думата в Москва се лее тъжно-тържествената мелодия на „Сбогуване на славянката“. Владимир Жириновски се е върнал от Грозни, успял да изкрънка от Дудаев още двама пленени войници, и сега ги показва пред „най-почтена публика“ под музикален съпровод и с възпламеняващо слово.

В Грозни пък пристига Явлински с другарите си по фракция, самопредложили се за заложници срещу предаването на пленниците. Но Дудаев не приема саможертвата на кандидата за бъдещ президент на Русия. Той се е подготвил да предаде 14 пленници и 4 трупа на убити войници на депутати от литовския сейм. Депутатите били вече пристигнали в Москва, където обаче ги задържали по нареждане на руското МИД ( Министерство на външните работи), не позволявайки им да се доберат до Грозни. Размислил, Дудаев махва с ръка и предава на Явлински седмина от пленниците и четирите ковчега, с които на следващия ден той се завръща в Москва.

 

А на следващия ден е 7 декември. Долавящ надигащата се в страната психоза, американският долар уверено се изкачва нагоре и вече стига до 3292-та рубла.

Между доведените от Явлински пленници ярко се откроява знаменитият капитан Русаков — ветеранът от „гражданските войни“, както го наричат вестниците. Останалите седем Дудаев е задържал при себе си като гаранция за „сигурността на Чечения“, което пък свидетелства за известна наивност у генерала. В края на краищата нали Грозни има поне 200 хиляди жители руснаци! Но броят на труповете на свои граждани никога не би възпрял Москва по пътя й към величието.

Завръщането на Явлински с още седем пленници (за ковчезите никой нищо не казва) нагорещява атмосферата в Думата. Несхванал своевременно целия смисъл на разиграващите се събития и решил сега да навакса изгубеното, Владимир Жириновски истерично обвинява за всичко случило се генерал Грачов, под чието командване във въоръжените сили на страната царял неописуем бардак.

Освен това Жириновски отнякъде разполага със сведения, че 50 от оцелелите руски войници по-късно били разстреляни от „опозицията“ заради неуспешно проведения щурм на Грозни.

Качилият се подир него на трибуната известен депутат Невзоров (от Петербург) войнствено призовава на поход срещу Грозни. Навремето той е направил всичко възможно, за да се измъкне от срочна служба в съветската армия. Дори се изкарва „луд“ в болницата на Скворцов-Степанов. Сега обаче, отял се на депутатски хляб, той е готов да воюва до последна капка кръв. Естествено, не своята. Само че Шурик Невзоров „лобира“ не армията, а ФСК. По навик, останал от времето, когато е бил агент на КГБ.

Точно затова той яростно се нахвърля върху Юшенков и разните „демократи“ — защото, измъквайки от ръцете на Дудаев пленените войници и офицери, те поставят неговите свидни органи в крайно идиотско положение. Впрочем за самите „органи“, които винаги са се намирали в подобно, а понякога и в по-лошо положение, това съвсем не е нещо ново и, откровено казано, те никак не се нуждаят от защитата на Невзоров. Изглежда, на самия Невзоров много му се иска да демонстрира високото доверие, което му е оказано. И за да предпази своите покровители от всякакви евентуални нападки, той от трибуната настоява за отстраняването на „демократите“ от всички парламентарни постове, които са свързани с отбраната и сигурността на страната.

Невзоров още не е млъкнал, когато към микрофона отново се устремява Жириновски, все така силно впечатлен от пребиваването си в Грозни. Той оповестява, че току-що е получил точни сведения за развоя на нещата в Чечения. Там в смъртна схватка били се уловили гуша за гуша ЦРУ и Мосад.

Съобщението му обаче не предизвиква сензация, понеже действията на ЦРУ и Мосад на територията на Русия се възприемат като нещо съвсем в реда на нещата. Че каква ще е тази Русия без ЦРУ и Мосад? Това е невъзможно. А че зловещите партньори изведнъж са се вчепкали заради генерал Дудаев — някак си е малко вероятно.

И някой предлага да бъде поканен още на следващото заседание на Думата самият Дудаев, за да го изслушат.

Лидерът на националсоциалистите в Думата Николай Лисенко веднага се разкрещява, че няма никакъв смисъл да изслушват тук побеснелия „чеченски фюрер“. Лисенко се смята за единствения фюрер и никак не се нуждае от конкуренти.

Атмосферата на маразъм в парламента е толкова очевидна, че дори депутатът от комунистическата партия Анатолий Лукянов, който съгласно амнистията неотдавна е пуснат от затвора в Лефортово, мрачно забелязва, че в Русия „властта на ренегатите е сменена с власт на дегенератите“. И е прав по своему. Неговата фина поетична натура изтънко е доловила фалша.

Междувременно от Министерството на отбраната отказват да поемат грижата за докараните от Явлински четири ковчега с телата на мъртвите руски войници. Искат доказателства, че покойниците са били военнослужещи. И автомобилът с табелка товар „200“ стои през целия ден пред плътно затворената врата на централната военна болница „Бурденко“, където не желаят да слушат никакви обяснения и изискват безброй справки. През целия ден депутатите тичат от инстанция до инстанция. Изпращат ги при министъра на отбраната, но него никой не може да го открие. А не могат да го намерят, защото министърът е в Кремъл, където най-накрая се е събрал Съветът за сигурност при президента.

Първо дават думата на министъра на отбраната, завърнал се тези дни от Кавказ, където е имал среща със самия Дудаев. Министърът на отбраната долага, че Дудаев е отхвърлил всички направени му предложения (от президент на Чеченската република да стане командващ на една от далекоизточните руски армии) и вече е ясно, че оттук нататък с него трябва да се разговаря само с езика на силата. Президентът пита подготвил ли е Грачов всичко за „възстановяване на конституционния ред“ в Чечения? Грачов, който неотдавна публично се е клел, че за въвеждането на ред в Чечения на него ще му стигнат един десантен полк и два часа време, отговаря утвърдително. Но вместо един полк той е струпал край границите с Чечения три дивизии, една от които — танкова и сега смята, че няма никакви причини за тревога.

Президентът се интересува за колко дни армията и МВД възнамеряват да приключат с операцията.

Грачов благоразумно не споменава онези обещавани от него два часа.

— Една седмица ще ви стигне ли? — пита президентът. — Че иначе, нали разбирате, може да се вдигне много шум.

Помолват го за десет дни.

— Девет — отсича Елцин. — Повече не мога да ви дам.

Новоназначеният наместник на Чечения Николай Егоров, който предния ден е повишен във вицепремиер, съобщава пред присъстващите, че освен с около 500 въоръжени бандити Дудаев не разполага с абсолютно никаква социална база. Предполага се, че още с навлизането на войските в територията на Чечения Дудаев и неговите съучастници ще се оттеглят в труднодостъпните планински райони и там…

— Там — намесва се Грачов, — ние вече ще ги довършим с авиацията. Не сме във времето на Ермолов.

Но, продължава Егоров, след като с кимване на глава е изразил пълното си съгласие с репликата на министъра на отбраната, все пак имало съмнение, че в Чечения е възможно възстановяването на конституционния правов ред в цялостен вид. Някой друг не би се съмнявал, но той знае, че е така. Навремето Николай Егоров е бил участъков лекар в Краснодарския и Ставрополския край, а сетне отговарял в партийните структури за дейността на органите на вътрешните работи и може с пълно основание да каже, че чеченците са нация от престъпници. На него сега не му се искало да цитира в потвърждение на казаното хора, които в Русия винаги са били почитани като национални герои и големи мислители. Генерал Ермолов например. Или другаря Сталин. Така че за да се реши докрай проблемът на тази територия, ще се наложи, така или иначе, тя да бъде освободена от сега живеещото там население. Той, разбира се, няма предвид унищожаването или депортирането му, както са постъпвали някога, а естественото създаване на такива условия, които биха убедили самото население, че по-нататък за него е невъзможно да живее в този регион. Затова армията и идещите подир нея спецчасти на МВД и ОМОН трябва да се държат по такъв начин, че да предизвикат сред местното население стихиен протест, последван от най-строги, той не се бои да изрече тази дума, наказателни мерки. Успоредно с това трябва да се разрушават населените пунктове, култовите и разните други паметници. Защото става дума за самото съществуване на Русия, за нейната сигурност и бъдещето й. А обезпечаването на тези категории винаги е изисквало жертви.

Президентът седи като мечка, вдигната от бърлогата й посред зима. Всички мълчат в очакване да чуят страшния й рев.

За изпълнението на всички тези замисли, продължава междувременно министърът по въпросите на националностите, територията на Чечения трябва напълно да бъде изолирана от външния свят. Това ще направят армията и МВД. За влизане и излизане се въвежда най-строг пропускателен режим, както е предвидено в законите за извънредното и военното положение. Бягството на населението ще бъде представяно пред външния свят като последица от злодеянията на режима на Дудаев.

Президентът мълчи.

— А с нашите какво ще правим? — пита министърът на вътрешните работи Ерин. Неговото лице изразява готовност да прави всичко, което му заповядат.

Ред е на Олег Сосковец. Бавно и важно се изправя той и излага своите предположения. От началния момент на операцията — плюс-минус няколко дни — е необходимо да се започне по цялата страна обмяната на 50-хилядните банкноти и това да се прави така, че населението да няма време да мисли за друго, освен как да спасява спестяванията си. Част от т. нар. „демократически печат“ може открито да бъде обвинен, че се издържа с пари на Дудаев. Нека докажат обратното. На това основание да се отнемат лицензите на някои издателства, или казано другояче, те да бъдат закрити. Що се отнася до Държавната дума и Съвета на федерацията, важното е те да бъдат предупредени в последния момент. Но още по-важно е подробно да се инструктират председателите на двете камари Шумейко и Рибкин, за да знаят как да интерпретират събитията и какво могат да говорят. Едновременно със започването на операцията (или малко по-рано) се прекъсва телефонната спецвръзка на някои председатели на комисии в Думата и на отделни депутати. Освен това в рамките на закона за извънредното положение и в съответствие със секретния указ на президента от 30 ноември върху част от територията на Русия може временно (докато не се получи специално разпореждане) да се отмени законът за печата, обществените организации, митингите и демонстрациите. От територията на Чечения в средствата за масово осведомяване да се предават само информации, минали през правителствена проверка, или ако щете — през цензурата. Сосковец отбелязва, че не предвижда никакви големи усложнения в самата Русия след започването на операцията в Чечения.

По-нататък думата взема секретарят на Съвета за сигурност Олег Лобов — бивш крупен партиен деец от Екатеринбург по същото време, когато Елцин е бил там първи секретар на обкома. Елцин цени Лобов за личната му преданост и широтата на кръгозора му, благодарение на която този негов приближен действа със замах „от Япония до Англия“, както се казва в една популярна песен от времето на Сталин. Сега на Лобов му предстои да огласи същността на аналитичния доклад, роден в гънките на мозъчния център на службата на генерал Коржаков.

Както се полага, докладът започва с уводна част, където се констатира крайно опасното положение, в което се намира Русия след разпадането на СССР. Влиянието на страната по цял свят непрекъснато спада, тя губи и онези традиционни региони, където на никой преди дори и през ум не му е минавало да оспорва авторитета на Съветския съюз. По-специално страните от бившия Варшавски договор и много от развиващите се страни като Ангола например. Те вече не се съобразяват с Русия, доколкото я смятат за слаба.

Няма нищо по-опасно, посочва се в аналитичния доклад, от фактически декларираната слабост на държавата. Това раздвижва силите, насочени както против руските интереси, така и против руската държавност. Тук особено опасна е обстановката, създала се в Южна Русия и отвъд нея.

Първият раздел на доклада е озаглавен „Опасни огнища на сепаратизма“. Но кой знае защо, започва с възраждането на пантюркизма, като специално се подчертава, че вдъхновители на пантюркските идеи са почти всички изселници от бившите републики на СССР и автономиите в Русия, озовали се по една или друга причина в Турция. А в Турция, чиято империя рухва още в края на Първата световна война, имперските традиции не само не са отслабнали, но напротив — те набират сили от година на година. В училищните учебници дори е поместена една карта на страната от 1586 г., върху която обширните райони, загубени от турците в безбройните руско-турски войни, са обозначени като „отнети земи“, подлежащи на възвръщане. Те са съответно оцветени. Към тези райони са включени цял Кавказ, голяма част от Астраханска област, Татаристан, Крим и части от Калмикия, без да смятаме обширните територии край бреговете на Дунав. Няма никакво съмнение, че при едно продължаващо отслабване на Русия и снизхождението ни към сепаратизма на нейна територия, тези сили в Турция, Иран и други страни могат да преминат към по-активни действия. Целта им ще бъде да отнемат от Русия големи райони, което в края на краищата може да доведе до пълния разпад и гибелта на руската държава.

Следващият раздел е почти изцяло посветен на Чечения. Създалата се след 1991 година обстановка в Чеченската република провокира нестабилност по цялата територия не само на Русия, но и на всички страни от ОНД (Общност на независимите държави). Засега успяваме в редица автономии да държим на ръководни постове лица, които са проруски настроени, и обстановката, макар че са възможни всякакви изненади, все пак остава и за в бъдеще под наш контрол. Обаче при положение, че на власт дойде политически деец, който не е възпитан в стария дух на партийната дисциплина и се поддава на сепаратистка пропаганда, обстановката може да стане взривоопасна и практически неконтролируема… Тук за пример се сочи Татаристан, обявил своя пълен суверенитет, и сложните преговори с Шамиев, които се наложило да бъдат водени, за да се намали напрежението. По-нататък се прави анализ на ситуацията практически във всички руски автономии от Якутия до Чувашия, като повече се набляга, разбира се, върху многобройните автономии в Северокавказкия регион. В нито една от тях обстановката не е представена като удовлетворяваща. Почти от всички тези автономии са изпращани тайни емисари при Дудаев за обмяна на опит. Всички внимателно следят развитието на събитията в Чечения с явното намерение и те да действат по модела на дръзкия авиационен генерал, когато Русия докрай признае собственото си безсилие. Аналитиците свързват ситуацията в Чечения и неотстъпчивата позиция на Украйна по въпроса за Крим и подялбата на Черноморския флот, с поведението на Молдова по отношение на Тираспол и Москва, с наглата позиция на Азербайджан и нарастващото самочувствие на Назарбаев.

Чечения компрометира Русия на международната сцена и предизвика, меко казано, недоумение на държавите от „голямата седморка“, а също и на развиващите се страни. Всеки опит на Русия да се намеси в решаването на някой световен проблем се посреща с думите: „Вие най-напред въведете ред в собствения си дом.“

В раздела за препоръки, произтичащи от създалата се днес обстановка, открито се посочва, че бързата и пълна военна победа в Чечения ще покаже, че Русия е била и си остава велика държава, която на никого няма да позволи каквито и да било условия. Тази победа ще поохлади мераците на турците, иранците, афганистанците и дори на китайците, недвусмислено ще им даде да разберат, че и с тях може да се постъпи по същия начин, ако това се наложи.

Но акцията в Чечения ще бъде още по-голям успех за безочливата Прибалтика, за самозабравилата се Украйна, за бившите първи секретари на средноазиатските републики, станали пожизнени президенти. Нека да знаят, че винаги може да ги постигне същата участ.

Не по-малко важен урок ще бъде преподаден и на населението на Русия, пред което нагледно ще се демонстрират силата и решителността на властта, готова на всичко в защита на руските граждани, на неделимостта и величието на страната. Кратката и победна война ще сплоти обществото около президента и значително ще вдигне неговия леко спаднал рейтинг, като по такъв начин ще осигури победата му на бъдещите президентски избори.

Президентът слуша внимателно и с неподправен интерес. Той знае, че Лобов говори по доклад, съставен от аналитика Коржаков, впечатляват го логиката и жестоката истина на изложението, поднесено с простотата и донякъде изяществото на литературно експозе. Проблемът е единствено в това, че всички изказали се вече се позовават на секретния указ от 30 ноември, а съветниците на президента са успели да го убедят, че в рамките на този указ не бива да се действа, тъй като е крайно опасно.

На територията на Чечения е невъзможно юридически да се обяви режим на извънредно и военно положение, понеже първото се обявява по искане на местните власти, а второто — само в случай на агресия отвън.

Освен това указът от 30 ноември съсредоточава цялата власт в Чечения в ръцете на Грачов, което по силата на новите обстоятелства също така е невъзможно.

Работата е там, че на конференцията на ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) в Будапеща Елцин е подписал от името на Русия „Кодекс на поведение по военнополитическите аспекти на сигурността“. А 36-а точка по кодекса гласи:

„Държавата-участничка гарантира, че всяко решение за изпращане на нейни въоръжени сили за изпълнение на функции по вътрешната сигурност ще се взема съгласно конституционните процедури. С такива решения ще се определят задачите, поставени пред въоръжените сили и ще се гарантира тези задачи да се изпълняват под ефективния контрол на конституционно учредените органи на властта при спазването на принципите за върховенство на законите.

В случай че функциите на вътрешната сигурност не могат да бъдат осъществени без употреба на сила, всяка държава-участничка се задължава нейното прилагане да е съизмеримо с възникналата необходимост от принудителни действия — ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ СА ДЛЪЖНИ ДА ПРИЛАГАТ НЕОБХОДИМИТЕ МЕРКИ ТАКА, ЧЕ ДА НЕ СЕ НАНАСЯТ ЩЕТИ НА ГРАЖДАНСКИТЕ ЛИЦА И НА ТЯХНОТО ИМУЩЕСТВО.“

Поради това президентът дава разпореждане да се състави секретен указ за отмяната на секретния указ от 30 ноември и да се подготви нов секретен указ, чийто нов проект е представен на членовете на Съвета за сигурност.

В новия указ „групата“, на която се възлага да въведе ред в Чечения, вече не се нарича „Група за ръководене на действията по разоръжаването и ЛИКВИДИРАНЕТО на въоръжените формации и ВЪВЕЖДАНЕТО И УКРЕПВАНЕТО НА РЕЖИМА НА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ“ а „Група за ръководене на действията по обезпечаване на законността, правовия ред и обществената сигурност, разоръжаването и ликвидирането на въоръжените формации, непредвидени от федералното законодателство“.

В текста на новия указ старателно са избегнати всякакви споменавания за извънредно положение, а също така и позоваването на закона на РСФР „За извънредното положение“ и на член 88-и от Конституцията, който предвижда възможността за въвеждане на такова положение.

Общото ръководство на „Групата“ в проекта на новия указ се възлага не на Грачов, както е в стария, а на най-върлия привърженик на идеята за нахлуване в Чечения с военна сила — Николай Егоров. Той поема поста „Председател по координацията на гражданската федерална група“. Генерал Грачов пък става „Председа-тел на координацията на военната група“. Към новата Група е включен и министърът на извънредните ситуации Сергей Шойгу, чиито подразделения са длъжни да обезпечават „евакуацията“ на населението от зоната на бедствията, предизвикани от бойните действия.

Трябва да се каже, че малцина от присъстващите на заседанието на този паметен Съвет за сигурност при президента на Русия разбират всички тези елцинови мъдрувания. Какво като президентските „мъдреци“ смятат, че трябва да се постъпи ето така, а не еди как си! Това нищо не променя. И нека да командва Егоров, след като е толкова умен. Няма никаква разлика.

Важното е кога ще започнем?

На съвещанието е спешно извикан един от помощниците на генерал Коржаков — генерал Рогозин. Едно време, когато постъпва в 5-о управление на КГБ, Рогозин се озовава по волята на съдбата в отдела, който отговаря за разните нелегални и полулегални „уфолози“, „екстрасенси“, „астролози“ и „магьосници“ — да не би те, опазил Бог, да вземат чрез заклинанията си да причинят някаква щета на любимата партия. В резултат Рогозин натрупва от подопечните си такива знания, че сега ръководи цял отдел от астролози и екстрасенси, свил уютно гнездо под крилото на службата за сигурност при президента като в двора на средновековен княз.

Всяка сутрин генерал Рогозин докладва на президента хороскопа му за деня. Хороскопът се парафира от генерал Коржаков. Без неговият подпис е невалиден.

Още през ноември оглавяваният от генерал Рогозин отдел е получил задачата да посочи оптималната дата за започване на чеченската операция. Изчисленията на положението на звездите и планетите се извършват с помощта на американски компютри най-ново поколение, закупени специално за тази цел от коменданта на Кремъл генерал Барсуков.

Оказва се, че всички изчисления посочват 11 декември като най-благоприятна дата за началото на операцията.

Началникът на ФСК Степашин трескаво започва да пресмята дните и точно определя, че 11 декември 1994 година се пада в неделя, т. е. почивен ден. А от историята е известно, че всички внезапни удари, като правило, са били нанасяни в неделя, когато противникът си почива. Но това, че почивният ден в Чечения вече е петък, никой от присъстващите не знае. Или пък ако знае, го е забравил…

 

8 декември е тъжен ден. Отбелязва се третата годишнина от внезапната кончина на Съветския съюз. Над малобройните митинги с червени знамена се сипе мокър сняг. На един от столичните площади депутатът Маричов и неколцина скандално известни народни вождове от бившите чиновници в ЦК на КПСС забиват дървени кръстове върху символичните гробове на Елцин, Кравчук и Шушкевич — тримата подписали Беловежкото споразумение, констатирало смъртта на СССР.

Комунистите в Думата за пореден път се опитват за денонсират Беловежкото споразумение. Оцелелите поклонници на мистичното учение на Маркс-Ленин отново си въобразяват, че всичко е по силите им — дори и възкресяването на мъртвец.

Вестник „Русские вести“, основател на който е администрацията на президента, е поместил статия под заглавие „Глупост или генерална репетиция?“. В нея се прави опит за анализ на неотдавнашните събития, свързани със службата за сигурност на генерал Коржаков, нападнала столичното кметство и банка „Мост“. Вестникът задава резонния въпрос: щом като хората на Коржаков се държат така нагло и безнаказано в центъра на Москва, защо тогава не могат със същата невъзмутимост да изолират президента, правейки го заложник на собствените си решения и действия?

В унисон с вестникарската статия телевизионните канали на РТР и НТВ излъчват твърде странен репортаж на кореспондента си в Германия Владимир Кондратиев — един от най-опитните телевизионни журналисти, работещ в Германия още от незапомнено съветско време. Текстът на Кондратиев е напълно невинен. Журналистът разказва, че в Германия поради овехтяване и ерозия предстои демонтажът на паметника на съветските воини, загинали при превземането на Берлин през 1945 година. При това кметството на града се ангажира да приключи ремонта му пред 50-годишнината от победата. Кондратиев обаче изразява съмнение, че в посочения срок това би могло да стане, дори и по чисто финансови причини.

В това време на екрана всички виждат следните кадри, очевидно взети от някакъв секретен киноархив и дадени на телевизията за всенароден показ. Към паметника, около който по повод на някакъв тържествен случай е построен почетен караул, приближава президентът Елцин и командващият ЗГВ (Западната група войски) генерал-полковник Матвей Бурлаков.

При това президентът е в такова „неадекватно“, както е прието дипломатично да се казва, състояние, че както едва се държи на крака, застава с гръб към паметника, докато в същото време с лице към него генерал Бурлаков се е изпънал по военному и отдава чест. Опомнилите се адютанти притичват, обръщат президента с лице към паметника и той застива в някаква нелепа поза с извит гръб и изпъчени гърди. През цялото това време се лее мелодичното и познато бързо говорене на Владимир Кондратиев, който казва, че съдбата на нашите военни паметници в Германия сега изцяло зависи от финансовата воля на правителството на Германия…

 

Междувременно числеността на войските, съсредоточени на границата с Чечения, достига критичната си точка. Централната телевизия показва парада на „воините на Аллаха“ в Грозни, които са оприличени на чуждестранни наемници. През площад „Шейх Мансур“ пълзи колона от танкове. Веят се зелените знамена на Ичкерия, украсени с гордия вълк, готов със страшните си зъби да изтръгне от когото трябва своята независимост..

Грачов, Ерин и Степашин са извикани в Думата на отчет, но естествено нито един от тях не се явява. Показват на всички съмняващи се колко струва представителната власт на демократична Русия.

Обаче досадните журналисти отново са засекли генерал Грачов и му задават чисто риторичния въпрос: „Как наемниците се озовават в Чечения и по какъв начин се снабдяват с оръжие?“

„Питайте Николаев“ — хитро се усмихва министърът на отбраната.

Главнокомандващият Гранични войски генерал-полковник Николаев е отдавнашен съперник и враг на генерал Грачов. Мнозина смятат, че той е бъдещият министър на отбраната. Когато изваждат Граничните войски от системата на КГБ и ги правят самостоятелни, Грачов на няколко пъти се опитва да ги постави под егидата на своето министерство. Но генерал Николаев яростно се съпротивлява. И отношенията между двамата генерали съвсем се развалят — дотолкова, че както се казва в една мъдра украинска пословица, „затракаха перчемите“ на подчинените им. Граничарите например водят две денонощия неравен бой с превъзхождащите ги сили на афганските и таджикските партизани, а намиращата се недалече танкова част на министерството на отбраната дори не обявява бойна тревога. Тоест — пет пари не даваме.

На свой ред армейската част е можело да бъде атакувана в тила на този участък, на който, както са смятали, границата е напълно затворена. И после ще се чудят: „Как незабелязано бандитите са успели да проникнат в този участък?“

Но в сегашния случай Грачов явно е нервиран. Макар че на всички съвещания от министерско до президентско равнище за Чечения вече се говори като за чужда държава, граничарите на генерал Николаев все още не охраняват границите с Ичкерия. Но скоро ще застанат там, обозначили по този начин държавната граница на Русия, както пише във всички устави и инструкции на Граничните войски.

С удоволствие поставил генерал Николаев под обстрела на средствата за масово осведомяване, Грачов се готви да пътува за Моздок. Той има достатъчно свои проблеми, за да се занимава с чуждите.

Един от тях е същият онзи проблем, на който са се натъкнали и американците в опита им да си изяснят къде точно се намира Чечения. Защото РУСКАТА АРМИЯ НЕ РАЗПОЛАГА С ПОДРОБНИ КАРТИ НА ЧЕЧЕНСКАТА РЕПУБЛИКА.

Имала ги е, но сега ги няма. Говори се, че са изхвърлени или в Грозни, или в Бамут при спешното изваждане на съветските войски оттам. На командирите на подразделения — до командир на батальон включително, са раздадени туристически карти, издадени навремето в Ставропол, и атласи на автомобилните пътища на бившия СССР. За да могат все пак донякъде да се ориентират. Но на картите ги няма около 75 процента от населените пунктове и повече от половината налични шосета в Чечения. Естествено не са посочени блатистите и непроходимите местности, маршрутите на нефто- и газопроводите, далекопроводните линии и всичко онова, което е представлявало (и представлява) военна и държавна тайна за картографията. Но никой никога не е мислил, че спазването на тези изисквания за тайната ще се отрази така болезнено на собствената армия, на която сега се налага да воюва слепешком.

Липсата на стратегически карти на Чечения не е единственият проблем на генерал Грачов. Журналистите, дори и онези, които му симпатизират, отдавна наричат министъра на отбраната на Русия — „министър на кръговата отбрана“.

От момента на назначаването си на този пост през 1992 година Грачов наистина е в кръгова отбрана. На първо място, той е парвеню, а парвенютата не са обичани във всички армии по света. На второ място, той е десантник, а заема поста, който по традиция още от царско време винаги се е полагал на общовойскови (сиреч — на пехотен) генерал или маршал. На трето място, времето е такова, че генерал даже и с по-голям служебен и жизнен опит от този на Грачов едва ли би могъл ефективно да контролира тази толкова сложна, претрупана и трудно управляваща се машина, каквато представляват бившите съветски въоръжени сили. През изтеклите 50 следвоенни години тези сили са подготвяни само за световна война и са обучавани по съответен начин.

Поражението в Афганистан, сгромолясването на целия западен фронт, с десетилетия стоял като огромна дъга между Германия и Унгария, и накрая разпадането на Съветския съюз са довели (и не могат да не доведат) въоръжените сили на страната до положение на пълен хаос. Пред очите на всички загива флотът, авиационните части са принудени едва ли не три пъти да намалят броя на полетите си. Много от съединенията, останали след рухването на империята в дузината нововъзникнали независими и псевдонезависими държави, просто са престанали да съществуват. Практически не съществуват и гигантските общовойскови групировки. Лишени от нужните им средства, комплектовани едва до 50 на сто, размесени с изведените от Европа части, изоставени на голото поле с ръждясваща техника, общовойсковите армии, корпуси и дивизии фактически са преустановили бойната подготовка на личния състав. И се превръщат в огромни акционерни дружества от робовладелски тип.

С огромно усилие са запазили предишното си равнище, както изглежда, само елитните части: въздушнодесантните войски, морската пехота, няколкото бивши спецсъединения на КГБ, придадени към армията и, разбира се, стратегическите ракетни войски — като последен спомен за миналото имперско величие. След като министърът на отбраната маршал Язов и командващият сухопътните войски армейски генерал Варенников се озовават зад затворническите решетки, а началникът на Генщаба армейски генерал Мойсеев е уволнен в запаса, по-голямата част от многобройния съветски генералитет напуска службата. Но не затова, че са признали своето поражение, а защото не желаят да служат на „временния окупационен режим“, както те наричат правителството на президента Елцин. И не желаейки да служат на новия режим, те правят всичко възможно, ако не да го свалят, поне да го дестабилизират до такава степен, че накрая сам да рухне.

Всевъзможните „Съюз на офицерите“, „Съюз на ветераните“ и други подобни организации разлагат армията ден и нощ. При това — не огромната, сива и безлика общовойскова маса, а точно тези елитни войски, които все още съхраняват някогашната си боеспособност. В частите безпрепятствено се допускат не само представители на управляващата партия, на Жириновски, но и фашистките агитатори на Баркашов, да не говорим пък за многобройните разни партии от националсоциалистически и екстремистки тип, обявили се за патриотични.

В частите на Далекоизточния и няколко други военни окръга се създават (с официалното разрешение на командванията) партийни ядки на „Руския национален конгрес“, оглавяван от бившия генерал от КГБ Стерлигов.

Дори и зачестилите във войската православни свещеници повече говорят за световния еврейски заговор и „чифутското иго“, погубило Свещената Рус, отколкото за спасението на душата. Целият този напор е насочен конкретно, на първо място срещу президента Елцин, и на второ — срещу генерал Грачов.

Смешно би било обаче двамата да се надяват на специалните отдели, както едно време. Въздишащи по миналите дни на всесилния КГБ специалните отдели са между първите, които мътят водата в армията. Грачов не може да разчита на съчувствието дори на своите заместници и на началника на Генералния щаб — всички те, така или иначе, меко казано, са в негова опозиция.

Едва ли има някой, който да не е видял как дълго се колебае генерал Грачов, преди открито да застане на страната на президента Елцин в дните на октомврийския пуч през 1993 година. Разбира се, пръв самият президент забелязва това.

През цялото си съществуване тоталитарната съветска система лежи върху три кита: партията, създадена от основателите си по каноните на гангстерска групировка, и нейните два боеви отряда — армията и КГБ. Но партията се изпарява, а боевите й отряди са изоставени на произвола на съдбата.

Октомврийските събития показват на Елцин колко малко би могъл да разчита на армията, а последвалото секретно разследване му разкрива колко близо до метежа са били манипулираните от враговете на президента елитни части от Москва, та чак до далечните морета. И ако това не е станало, причината не е в предаността на президента, а по-скоро — в страхливостта на някои високопоставени генерали, не съвсем убедени в успешния изход на този чилийски вариант за спасение на отечеството.

Грачов затова и запазва поста си — защото е десантник и се ползва с авторитет именно във въздушнодесантните части, тъй като ги е командвал още в съветско време. А сегашният главнокомандващ ВДВ генерал-полковник Падколзин, макар и да е протеже на Грачов, интригува против него, както капитанът на кралските мускетари против кардинала. Страната може да не разбере своето средновековие.

А на президента са му достатъчни колебанията на Грачов, за да се убеди колко малко може да се разчита на въоръжените сили, ако отново се вдигне метеж по модела на Хасбулатов.

Още по-малко той би могъл да разчита на очевидно крехката връзка на ФСК начело със Сергей Степашин, произведен от Елцин от полковник направо в генерал-лейтенант. Злите езици наричат Степашин „пожарникар“, но това никак не отговаря на истината.

Степашин никога не е бил пожарникар, а политработник в системата на противопожарната охрана в Ленинград и даже е защитил кандидатска дисертация на тема „Ролята на партийните организации за повишаване на бойната готовност в противопожарните поделения“.

Когато октомврийските събития „изяждат“ едни подир друг двамата министри на сигурността Баранников и Галушко, Елцин назначава на този пост Степашин, вероятно защото не без основание разчита на неговата лична преданост.

Но, както се казва, „глупакът услужлив по-страшен е от враг“^[4]. Степашин се оказва напълно некомпетентен на този пост и онова, което подава на всички президентско-правителствени структури, всъщност е дезинформация, чиято очевидност начаса се разголва до неприличие. Но директорът на ФСК не прави това със зла умисъл. Той докладва онова, което са му докладвали, без да има някаква възможност да провери или препровери постъпващите данни. А подчинените му го лъжат и с голямо удоволствие, с нетърпение очакват кога ще бъде отстранен поредният им началник. Шестият за тези четири години.

Бившият КГБ, чиито сътрудници са полагали специална клетва да умрат за Съветския съюз и КПСС, реагира на гибелта на страната и родната партия учудващо вяло. Двата пуча — августовския и октомврийския — чудовището наблюдава с прибрани пипала и сънливо закрити очи. Никой не успява да получи от него никаква смислена информация. Част от сътрудниците на бившия КГБ са в нелегалност, откъдето разгръщат червен терор срещу възраждащата се класа на предприемачите и банкерите, действайки с размаха на ленинско-сталинските времена. При това — без никакъв риск, тъй като останалите на Лубянка „братя“ съвсем не възнамеряват да ги преследват; те изцяло споделят пролетарската ненавист на бившите си колеги — като доказателство за непомръкващите идеи на казармения социализъм, в годините на който са имали власт и привилегии, немислими за нито една друга социална среда.

По време на октомврийските събития през 93-та те всички се хвърлят да защитават Белия дом, повярвали на обещанията на Хасбулатов и Руцкой, че ще ги върнат под строй обратно в светлото бъдеще. А след провала на авантюрата бягат: романтиците — през системата от подземни комуникации, чиито планове, както всички си спомнят, не се намират в нито една от държавните структури (както в министерството на отбраната напразно търсят плана на Москва); прагматиците пък излизат през парадните входове и дори махат с ръчички на коржаковската охрана, състояща се също от техни бивши колеги. И всички се заклеват да отмъстят персонално на Елцин, заплашвайки да го умъртвят заедно с цялото му семейство.

Ако към това се прибавя и фактът, че и самата спецслужба на ГРУ, която обучава в тайните си бази командоси за Дудаев, насъсква старшите му офицери срещу Елцин^[5], става абсолютно разбираемо защо президентът предпочита да се скрие зад кремълските стени и широките рамена на личната си охрана.

Понеже не му е възможно да разпусне тези силови и контраразузнавателни структури, оказали се в буквалния смисъл бетонирани в комунистическата система на държавността, наследена от покойния Съветски съюз, Елцин създава паралелни силови структури на властта и управлението. И не му идва наум, че по този начин връща страната в ранното европейско средновековие, когато кралете се бият, заели кръгова отбрана, с метежни градове, метежни парламенти и метежни феодали, всеки от които има собствени въоръжени сили и спецслужби.

При създалите се условия президентът може да повери паралелната служба за сигурност само на един човек — на генерал Коржаков, който е негов верен и отдавнашен телохранител, неведнъж доказал беззаветната си преданост. Фактически единствено Коржаков и комендантът на Кремъл Барсуков не предават президента (дори не се поколебават) по време на Хасбулатовия метеж.

Този избор на президента би бил идеалният, ако не е едно съществено обстоятелство. Генерал Коржаков е започнал службата си в 9-о управление на КГБ под командването на генералите Плеханов и Генералов (двамата попадат зад решетките след августовския пуч през 91-ва). По онова време управлението осигурява телохранители на високопоставени лица и охраната на специални обекти от държавно и отбранително значение (включително и вили). А двамата генерали поставят въпроса за обучението и поведението на личния състав по такъв начин, че на офицерите от „деветката“ категорично се забранява да мислят. И съвсем правилно. Всички мисли и рефлекси на телохранителя, доведени до пълен автоматизъм, трябва да бъдат насочени изключително към грижата за безопасността на онова „тяло“, което му е поверено. Стига да е бил започнал да мисли, да речем, знаменитият генерал Медведев, началникът на охраната на президента на СССР Горбачов — той незабавно е щял да предаде своя бос, прехвърляйки се с ядреното куфарче в ръка в лагера на пучистите.

Именно поради тази причина, когато на генерал Коржаков — свикнал да отваря и затваря вратите на президентските лимузини, да държи чадър над президента, да напарва в банята господаря си и да дели с него цялото бреме на президентската длъжност — му е заповядано да мисли и за всеобщата държавна сигурност, резултатите надхвърлят очакванията.

Схемата на държавната сигурност, разработена от генерал Коржаков, е на пръв поглед проста и дори обещаваща да бъде доста ефективна. Сигурността на държавата — това е сигурността на президента. Навремето подобна схема е разработена за другаря Сталин и с прилагането й се стига до масовото изтребване на собствения народ, доколкото този народ съвсем очевидно е таил в себе си заплаха за сигурността на вожда със самия факт, че съществува.

Сегашната схема също до нищо друго не би могла да доведе.

Ако другарят Сталин винаги е прав според дефиницията, президентът Елцин пък винаги е прав според Конституцията, която той успява да прокара през постоктомврийските дни, когато цялото руско общество още не се е съвзело от гърма на танковите оръдия в столицата. Тази Конституция дава на президента, а следователно и на генерал Коржаков, толкова много власт, колкото не са имали и кралете през краткия исторически период на абсолютизма. И, което е най-важното, не му вменява никаква отговорност, доколкото отстраняването на президента по законен път е практически невъзможно, макар че Конституцията предвижда такава процедура.

Както би трябвало да се очаква, генерал Коржаков започва да тълкува твърде широко сигурността на президента. Сигурността на президента например зависи от чуждестранните квоти за нефта или, да речем, от доходите на „Росвооружение“. Поради това, смята Коржаков, тези две промишлени чудовища трябва да се поверят на президентската охрана.

Несъмнено сигурността на президента зависи и от онова, което се осмелява да пише печатът и за което се говори сред народа. Да, сигурността на президента зависи и от неговия непрекъснато падащ рейтинг.

И накрая, от само себе си се разбира, че главна опасност за президента е армията, твърде дълго размишлявала дали да прикрие с телата на войниците си президента от злобните домогвания на разбунтувалия се Върховен съвет. Поради това трябва да се създаде работа на армията, за да не може тя от безделие и мизерно съществуване да започне самостоятелно да решава своите проблеми. При това ще трябва да се ангажира по такъв начин, че както самата армия, така и всички наоколо да разберат изключителните й възможности. Включително и елитните части. И дори не „включително“, а на първо място те.

Разлагаща се от безделието и от подсъзнателното си убеждение, че гибелта на СССР е предизвикана от нейната непотребност, армията сега е два пъти по-опасна, тъй като натрупалия се в нея резерв от агресивна енергия не съответства на равнището на бойната й подготовка.

За съжаление създалата се в света геополитическа ситуация изключва възможността да се използва армията някъде извън страната. Така че ситуацията в Чечения е неочакван подарък за всеки, който мисли за сигурността на своя президент. А и за самия него. Ама, разбира се, че самият президент повече от всичко е заинтересуван от собствената си сигурност!

Така че един кратък, но силен и отекващ удар ще даде възможност да бъдат решени някои извънредно тежки и многопластови проблеми.

А междувременно се създава (за всеки случай) и паралелна армия, която командва Виктор Ерин — и той армейски генерал като Грачов, но за разлика от него не е Герой на Съветския съюз, а Герой на Русия.

Грачов е получил златната си звезда за усмиряването на Афганистан, докато Ерин — за усмиряването на Москва. И затова към края на 1994 година числеността на войските на МВД, без да се смятат милицията и конвойните поделения, вече е стигнала 800 хиляди души — с танкове, тежка артилерия и системи за залпов огън.

 

Сигурността на президента е много сериозно нещо.

Още повече, че Дудаев заплашва: ако Русия не спре античеченската истерия, той щял да проведе в Москва няколко демонстративни терористични акта.

По данни на ФСК, съвпадащи с данните на службата за сигурност при президента, в Москва вече нелегално са проникнали няколко групи дудаевски щурмоваци, готови на всичко. Всички спецслужби веднага са приведени в състояние на повишена готовност. И не напразно. Точно на този ден — 8 декември — в Москва се извършват два терористични акта, които напълно заслужават да бъдат наречени демонстративни. Жалко само, че нито един от тях не може да се припише на генерал Дудаев и на чеченците изобщо.

В стаята на 2-ри клас в едно от московските училища внезапно нахлуват двама маскирани юначаги. И пред очите на изумените деца пребили до безсъзнание 25-годишната учителка. А после изчезнали. Изяснило се, че бандитите били наети от един от второкласниците — срещу пари, взети от маминка, — за да отмъстят на учителката, че несправедливо му писала двойка.

Другото събитие също е в столично училище. Но този път в 1-ви клас, където нахлули двама братя (на 27 и на 20 години) с макет на бомба и брадва. Опиталата се да окаже съпротива учителка била ударена с брадвата по главата. А целия клас братята обявили за заложници, за освобождението на които поискали от милицията един милион долара. Заловени в края на краищата и завързани от дошлите по тревога омоновци, братята не могли нищо смислено да кажат, освен че преди това били изпили по цял литър алкохол…

 

На 9 декември съобщават, че в понеделник, на 12-и, се възобновяват преговорите с Дудаев. За тази цел генерал Грачов отново лети за Моздок. Там вече са пристигнали и другите двама „силови“ шефове — генералите Ерин и Степашин.

От Грозни пък пристига вестта, че градът се готви за отбрана. Забранена е търговията с водка, а на населението се раздават противогази.

Демократичните парламентарни групи в Думата изпращат открита телеграма до президента Елцин (вече нямат друг начин да се доберат до държавния глава). В телеграмата те настояват президентът да говори по националната телевизия и да определи своята позиция по въпроса за Чечения. Същевременно го предупреждават, че проливането на кръв и всички други „последствия“ ще бъдат за негова сметка, а Русия отново ще се превърне в полицейска държава.

Неочаквано в централните вестници се появява разпореждане на Министерския съвет „За мерките по по-нататъшното стабилизиране на народното стопанство на Чеченската република“. Вероятно точно това е сигналът за настъплението, определящ деня „Д минус 2“. Нали по същия начин постъпват два дни преди нахлуването в Афганистан, когато „Правда“ публикува постановление „За мерките по по-нататъшното укрепване на съветско-афганистанските икономически връзки“.

 

Късно през нощта президентът Елцин подписва новия Указ 2169 с (Секретен). Предишният Указ 2137 с (Секретен) от 30 ноември се смята за отменен.

В новия указ се казва: „С всички налични средства на държавата да се осигури разоръжаването на бандитските формации в Северен Кавказ.“ За преговорите, определени за 12 декември, в указа няма нито дума.

Малко по-късно от леглата им са вдигнати и докарани в Кремъл „спикерите“ на двете камари — Рибкин и Шумейко. За да се запазят всички процедури на секретното деловодство, непомръднало от сталинските времена, те са запознати с текста на указа, след като преди това слагат подписите си под „декларацията за неразгласяване“.

Покъртени от оказаното им доверие, „спикерите“ се заклеват да мълчат. А на душите им става по-леко. Те са мислели, че нощното повикване в Кремъл е свързано с много по-сериозно събитие от въвеждането на войски в някаква си там Чечения. Тях двамата Чечения ги вълнува най-малко от всичко друго. Рибкин е затънал до шия в грижите си по издаването на двутомника със свои речи и завършването на докторската си дисертация по проблемите на руския парламентаризъм. Дисертацията, но с малко по-различно заглавие, той започва да пише още когато е втори секретар на Волгоградския обком на КПСС. Колкото до Шумейко, него никаква война (дори и атомна да е) не го плаши така, както предстоящите избори. Затова съзрял в бъдещите събития възможността за тяхното отменяне, спикерът на горната камара се разсмива с облекчение.

 

Събота, 10 декември, се очертава като рядко спокоен ден. Съобщават, че генерал Дудаев е предал на генерал-полковника от медицинската служба Чижа и последните пленници. В Грозни остават само тежко раненият редник Пряшчиков, настанен в една от местните военни болници. В Моздок силовите министри вече се подготвят за преговорите с Дудаев, насрочени според вчерашното съобщение за понеделник, 12 декември.

В Налчик е започнал конгресът на „репресираните народи“, приел резолюция за недопускане на военни действия срещу Чечения.

Неуморимият Сергей Юшенков предупреждава, че ако въпреки всичко се извърши нахлуване в Чечения, трябва веднага да се пристъпи към процедура за отстраняване на президента от властта.

Сякаш в отговор на неговото предупреждение към обяд съобщават, че президентът Елцин е „постъпил в болница“ поради належаща операция на носната преградка. Посочва се, че президентът ще остане в болницата осем дни.

Същата вечер е прекъсната специалната телефонна връзка на парламента с президентската администрация. Местонахождението на държавния глава и по-първите хора от администрацията му е неизвестно. Оказва се, че са закрити всички летища в Ставрополския край и в Северен Кавказ, а малко по-късно е блокирана и телефонната връзка с тези райони на страната.

Късно вечерта президентът звъни на генерал Грачов в Моздок.

Генералът докладва за готовността.

„До 20 декември всичко трябва да е приключило!“ — заповядва президентът.

„По-рано ще се оправим!“ — бодро завършва рапорта си министърът на отбраната.

 

На разсъмване на 11 декември руските войски нахлуват от три посоки в територията на република Ичкерия. Демонстриращи всепобедна мощ на великата държава, бронираните колони поемат по пътищата на Надтерекския район, без да срещнат ни най-малка съпротива. Трите дивизии се втурват в сърцето на чеченския сепаратизъм — град Грозни. Цял свят трябва да се убеди, че не само Съединените щати могат да осъществяват стратегически операции като „Пустинна буря“.

Също така прецизно, бързо и с минимум загуби ще бъде проведена и операцията с кодовото наименование „Планинска буря“.

Наистина за разлика от американската, налага се тя да протече на собствена територия. Но какво да се прави?

Обхванатите от ужас две камари на парламента и така наречената демократична общественост се изтръгват от вцепенението си. Акомпанирани от блеенето на своите „спикери“ и президентски-те „всезнайковци“ Пайн и Сатаров, депутатите започват да се блъскат като мухи в стъкло в стремежа си да добръмчат поне до някой от структурите на властта, който би могъл да им обясни какво става.

Някои изпадат в още по-голям ужас, като се сещат, че в ръцете на същите тези хора, които са подпалили война на собствена територия, се намират и секретните ядрени „копчета“. И също така в едно „прекрасно утро“ президентът и неговата компания може да се скрият в ядрените бункери, оставяйки нищо неподозиращото население на милостта на водородните бомби на противника…

 

Една от необяснимо мистичните загадки на нашата най-нова история е фактът, че всички агресивни войни на Съветския съюз, а след него — и на Русия, винаги са започвали през декември. Така е при нахлуването във Финландия, така е при нахлуването в Афганистан, така става и с нахлуването в Чечения. Винаги през зимата, винаги без зимни униформи (във Финландия при 40 градуса под нулата войниците невинаги са имали дори шинели, а в Чечения мнозина нямат даже партенки и изпокъсаните ботуши се нахлузват на бос крак) и което е типично, без продоволствие. Много от войниците за първи път са нахранени едва когато попадат в плен на чеченците.

Но аналогията с финландската война от 1939 година не е само в това. Тогава целият фински народ се вдига с оръжие в ръка, за да брани независимостта на страната си, сплотен около своя военен лидер Карл Густав Манерхайм — бивш генерал от руската армия.

Сега целият чеченски народ, включително жените и децата, се надига да брани независимостта си, сплотил се около своя военен лидер Джохар Дудаев — бивш генерал от съветската армия.

Еднаквите грешки на Кремъл би трябвало непременно да доведат до еднакви резултати.