Игор Бунич
Касапницата в Чечения (2)

Глава 1
Пролог, или тихото съскане на бикфордовия фитил

„Пий чашата на горчивата измяна

от мръсните ръце на своята страна…“

 

(Из една песен, съчинена от руснаци в Грозни през януари 1995 година)

Навъсено се надига над свободна Русия тежкото утро на 25 ноември 1994 година. Сутрешните вестници посрещат новия ден с израза, че нашата демокрация прилича на светофар, на който и трите светлини са „запалени“. На Московската валутна борса американският долар е скочил с 18 пункта в сравнение с вчерашния ден и сега се равнява на 3216 рубли.

В една от столичните църкви тече заупокойна служба, отбелязваща 40 -ия ден от убийството на журналиста Дмитрий Холодов, разкъсан от поставена в чантата му бомба. Разследването на това убийство се води под личния контрол на самия президент Елцин. Впрочем, както твърдят столичните циници, личният контрол на „президента“ дава гаранция, че убийците никога няма да бъдат намерени. Още повече, че покойният Холодов като кореспондент на скандалния вестник „Московский комсомолец“ е кръстосвал Чечения и съседните й територии, стремейки се да изясни откъде в свободната Ичкерия пристигат тези ешелони с оръжие и боеприпаси, чийто сгъстен график на движение напомня навечерието на битката при Курската дъга.

Пет пари не даваме за тоя журналист, пръкнал се в някакво жалко „вестниче!“ — заявява кандидатът за бъдещ президент на свободна Русия и настоящ депутат в Държавната дума Владимир Волфович Жириновски, който винаги по този грубоват начин осведомява народа за мнението на президентското обкръжение. Това той казва пред свои поддръжници в Краснодар. Но и те са донякъде шокирани. Вярващите и богобоязливи хора не обичат такива резки изказвания за мъртвите, дори те да не са им били симпатични приживе. Така че на това място речта на вожда не е прекъсната от оглушителни аплодисменти…

След четирийсетдневно следствие по делото за убийството на Холодов ФСК^[1] за пореден път потвърждава високата си репутация, като стига до сензационния извод, че убийството на Холодов е свързано с неговата професионална „дейност“, както оповестява ръководителят на Центъра за връзки с обществеността при ФСК генерал Александър Михайлов. Лицето на генерала е силно озарено от важността и значимостта на направеното съобщение, сякаш той и неговите колеги са открили нов физически закон.

Фактът, че и след четиридесет дни във ФСК все още помнят убийството на Холодов, предизвиква известно учудване, тъй като Федералната служба за контраразузнаване и без това си има толкова много други задачи, в сравнение с които убийството на някакъв незначителен журналист изглежда просто смешно.

На първо място с президентски указ на ФСК отново са възвърнати следствените й функции и се възстановяват нейните следствени управления и отдели, което на свой ред води до възобновяване на огромния брой углавни дела, наследени от уж разформирования КГБ.

В родното лоно се завръща и старият „чекистки“ изолатор за следствени в Лефортово. Съзнавайки, че подобни подаръци трябва някак си да бъдат заслужени, ФСК пристъпва към разгръщането на нова шпиономанска вълна. Като начало в шпионаж е обвинена фондацията „Сорос“, с чиито пари се издържат изнемогващата руска наука, литература и изкуство.

Очевидно е било взето решение те да „псовисат“ и затова започват с чекистката си палка да изтласкват фондация „Сорос“ от „сирачетата“, изоставени от майка Русия. Точно със същите методи навремето не са допускали да влизат в допир с Организацията за американска помощ умиращите от глад в Поволжието…

Но има и по-важни задачи. Поели с куфарчета, натъпкани с пачки банкноти от по 50 хиляди, сътрудници на ФСК посещават гарнизоните в Подмосковието, включително и елитните Кантемировска и Таманска дивизия, където водят частни разговори с офицери, предварително подбрани по препоръка на специалните отдели. Пачките с банкноти потъват в офицерските джобове, а самите офицери по тайнствен начин изчезват от своите военни поделения…

 

А животът си тече, както му е редът.

И на телевизионните екрани отново се появява рекламата „МММ“^[2].

Неочаквано съобщават за смъртта на президента на банка „Чара“ Владимир Илич Рачук, „изментил“ своите интелигентни клиенти с милиарди рубли.

В Москва продължава съдебният процес над генерал Силвестров, препратил неизвестно къде около 40 хиляди тона боеприпаси, принадлежали някога на вече несъществуващата Западна група войски.

Московската милиция е арестувала някакъв майстор на саморъчни бомби, замаскирани като половинлитрови бутилки с бира, а свещеникът отец Баранов освещава помещението на вестник „Московский комсомолец“, където се е взривила бомбата, убила Дмитрий Холодов. Близкият до ФСК вестник „Пулс Тушино“ сравнява това негово свещенодействие с освещаването (?) на „публичен дом“.

С многоцветието си демокрацията блести като скъпоценен камък.

А някъде откъм далечните краища на държавата глухо се дочува стрелба, с която всички отдавна са свикнали и не й обръщат никакво внимание…

Но почти никой не е обърнал внимание и на обстоятелството, че старите президентски „ножове“ отново са приведени в действие, а това предвещава проливането на кръв.

 

Един от тези „ножове“ е напъханият за известно време в ботуша на Лефортовския затвор и измъкнат оттам съгласно амнистията на „Думата“ Руслан Хасбулатов, по чието недонаточено острие личат щръбки. Загърбил в Москва елегантния си апартамент, описван преди време до захлас във всички столични вестници, сега той се е озовал в Чечения. Разбира се, не завинаги е загърбил апартамента си, тъй като е трудно да се повярва, че Хасбулатов би си наумил да го заменя срещу някоя скромна къщурка в чеченското селище Толстой-юрт, където отсяда.

Руслан Иманович никога не е страдал от лъжлива скромност. Време е да се разбере — обяснява пред кореспонденти сваленият „спикер“^[3], — че в Чечения аз съм общопризнат „лидер.“ И в гласа му звучат зловещите нотки от дните на октомврийския пуч през 1993 година. Хасбулатов е облечен в офицерска куртка от стария образец, но без пагони и видът му е твърде войнствен, макар че сам се смята за „миротворец“. „Ножът“ може да изпълнява миротворчески функции, само ако е опрян до нечие гърло.

С присъщото си пълно неразбиране на реалната обстановка, така силно проличало по време на октомврийските събития, Хасбулатов кой знае защо смята, че вече притиска за гърлото президента на Чечения генерал Дудаев.

Самият генерал пък, настанил се в помпозната сграда на бившия републикански комитет на КПСС, преименувана в президентски дворец, гледа на Хасбулатов с онази смесица от презрение и недоумение, с която обикновено генералите наблюдават твърде кресливите и активни цивилни „гарги“.

Недоумението на генерал Дудаев, предизвикано от дейността на стария му приятел Руслан Хасбулатов, показва че президентът на Чечения, както и всеки генерал, особено пък ако е генерал-нацмен^[4], зле познава историята на страната, която навремето му е сложила пагоните на офицер. А страната, дала му генералски пагони и направила от него президент със заръката да изяде толкова от суверенитета й, колкото той сам е в състояние на „глътне“, всъщност няма собствена история и се ползва от богатия опит на о’бозе почившите СССР и Руската империя.

Разбира се, може стереотипно да се каже, че от момента на обявяването на Чечения за независима и суверенна държава през лятото на 1991 година Дудаев е кост в гърлото на всички ръководни лица в Кремъл. Но изразим ли се по този начин — това би значело силно да спестим истината. Защото Дудаев за никого в Москва не е бил „кост в гърлото“. И ако изобщо бихме могли да го сравним с нещо, той по-скоро е хапче наркотик, подпъхнато под езика, за да възбужда и повишава работоспособността в атмосферата на натрапчиви халюцинации.

Наркотичен халюцинат — ето какво представлява непрекъснато Дудаев за новото ръководство в Москва. Отзован по препоръка на Хасбулатов от Прибалтика, където служи като командир на бомбардировъчна дивизия, и спешно произведен в чин генерал-майор, Джохар Дудаев е изпратен в Чечения, за да свали комунистическия режим на Завгаев-Семьонов и да утвърди новите „общо-човешки ценности“ в Северен Кавказ. В случай на непредвидени обстоятелства и на очаквани там прокомунистически метежи Москва е дала на новоизпечения генерал най-широки пълномощия, които не се поддават на никаква трактовка, или пък могат да се трактуват произволно.

Катапултиран от олющения си професорски стол в ролята на второ лице в държавата, Руслан Хасбулатов страда от кесонна болест в такава остра форма, че нищо друго не вижда около себе си освен най-сладки халюцинации. Една от тях в болното въображение на „спикера“ е мудният и обременен с всевъзможни пороци пръв руски президент, чието отстраняване от властта му изглежда като проста и чисто техническа работа. И Хасбулатов вече сладострастно си мери шапката на „Мономах“, като в същото време вижда в генерал Дудаев само един от своите естествени съюзници, изпратен в Чечения с единствената задача да изпълнява нарежданията му. А че всички негови нареждания ще бъдат одобрени от президента — в това халюциниращият спикер никак не се съмнява.

По такъв начин генерал Дудаев, въпреки цялата си националистическа псевдориторика, дълго време играе ролята на острия връх на московското копие, опряно в гърлото на Северен Кавказ.

След провала на така наречения августовски „пуч“ през 1991 година, по заповед, директно получена от Москва, въоръжените „гвардейци на Дудаев“ овладяват сградата на Министерския съвет, радиото и телевизионния център, а на 6 септември — и на Върховния съвет на Чечено-Ингушката република. Дудаев все още не е президент, но вече заема достатъчно дълго не съвсем ясно формулираната длъжност председател на Изпълнителния комитет на Общонационалния конгрес на чеченския народ. И за да не влезе в конфронтация със стария си боен другар от Афганистан генерал Руслан Аушев, претендиращ (като старши по чин) за ролята на безпрекословен лидер (президент) на Ингушетия, първият негов акт е отделянето на Чечения от Ингушетия.

 

На 15 септември 1991 година, почти едновременно с аналогичните събития в Москва, Дудаев предлага на бившия Върховен съвет на Чечено-Ингушката република, свикан в Грозни, да се саморазпусне. Тъй като такива са и указанията от Москва, където по същото време и с почти същите методи „саморазпускат“ Върховния съвет на СССР, депутатите на Чечено-Ингушетия покорно се саморазпускат. Новите избори са назначени за 18 ноември 1991 година.

На 5 октомври в Чечения, както и в цялата страна, старите структури на КГБ прекратяват дейността си и се парализира работата на съветите на всички равнища, а на 27 октомври се провеждат свободни избори за президент на републиката, на които убедително побеждава генерал Дудаев. Той вече си е свършил работата и сега с интерес наблюдава поведението на Хасбулатов. Ама че майтап ще падне, ако този стане диктатор на Русия!

Но за разлика от своя приятел и сънародник, въпреки че заради скока си от полковнишката длъжност в президентското кресло също се е заразил от кесонна болест, генерал Дудаев страда от нея в много по-малка степен. Сам обект на наркотичните халюцинации на мнозина, генералът не халюцинира като тях. Все пак той е бивш летец и умее да се ориентира в жестоката реалност на околния свят, изплъзвайки се от хватката на кесонната болест. Да се задържиш в президентското кресло на република като Чечения, без да си имам^[5] — това може само умен и решителен политик, отлично разбиращ надеждите на народа.

А генерал Дудаев не е имам. На всичко отгоре е бил и си е останал комунист, макар че никак не съзнава това, а щом е бил и генерал, той, разбира се, е съветски. При това решителен. Навремето именно неговите бомбардировачи са били готови да пуснат атомна бомба над разбунтувалия се ескадронен миноносец „Строжевой“, опитал се да бяга в Швеция. И се щели да я пуснат, тъй като генералът (тогава полковник) Дудаев умее да направи така, че заповедите му да се изпълняват.

 

Генералите, които напускат въоръжените сили и се залавят с политика, винаги изпитват известна нерешителност при допира с общество, независещо от властта и силата на четирите устава (дисциплинарния, строевия, корабния и за вътрешната служба). И поради това започват трескаво да търсят някаква обединяваща идея, която да сплоти големи маси хора, неумеещи и нежелаещи да се движат под строй. Така например генерал Стерлигов се е опитвал (и се опитва) да стане общонационален лидер на антисемитските идеи, генерал Руцкой — на близката до тях православна държавност, генерал Варенников — на идеите на комунизма, замесени с кръвта на няколкото външни войни.

Но тъй като тези наслука подбрани генерали и сами много-много не си вярват, и, което е най-важното, твърде лошо се ориентират в същността на собствените си обединителни идеи, нещата при тях съвсем не са така блестящи, както би им се искало.

Съвсем друго нещо е Дудаев! На него не му се налага да търси или мъчително за измисля подобна идея. Неговата идея витае във въздуха и го прави плътен и динамичен, тъй като тя най-малко две столетия е генерирана на чеченска земя. Това е идеята за национална независимост. А ако трябва да се каже още по-точно и по-разбираемо — за независимост от Русия. Присъединени някога към Русия в резултат на война, продължила (официално) повече от 50 години, чеченците винаги са се стремели по някакъв начин да се отделят от Русия.

Подобни настроения някога в Русия, а след това и в СССР, са били пресичани едва ли не на равнището на „неизказаните мисли“. И, разбира се, изключително по пътя на грубото насилие и принудата чрез най-варварските методи, носещи обобщеното название „геноцид“.

По мащабите на гоненията, по методите на геноцида над тях (от масовите избивания и депортиранията до презрителната дискриминация и обезправяване на целия народ като нация от престъпници, обхваната от комплекса на суицида)^[6] съдбата на чеченците може да се сравнява само с участта на евреите. Но ако в хилядолетната си борба за оцеляване на евреите все пак се е удало така да поставят нещата, че цял свят болезнено и рязко реагира на всяка антисемитска проява, независимо откъде произлиза тя, чеченците засега не са успели да постигнат подобен ефект.

Светът нищо не знае за тях и което е още по-лошо — не проявява никакъв интерес към съдбата им. Кафрите, зулусите, австралийските аборигени и дори, простете, канадските тюлени, които са заплашени от изтребление или се нарушават техните граждански (!) права, предизвикват в западния свят повече емоции, отколкото трагедията на чеченския народ, продължаваща 200 години.

Прикован към Русия със здравата верига на двувековния геноцид, чеченският народ е принуден заедно със своята разпасана метрополия да преживява безкрайни политически катаклизми, военни катастрофи и икономически сривове, които връхлитат Русия със съдбоносната неизбежност на морски прибой. Но в Чечения никой никога не се е замислял сериозно как ще живеят там, след като получат независимост, а страната няма нито независими съседни държави, нито излаз на море, нито дори плавателни реки. Веднъж само да се отделят от Русия!

Точно тази идея възсяда Дудаев. В края на краищата той е чеченец и собственият му гръб е изпитал част от трагичната история на този народ. Когато той обявява създаването на независима република Ичкерия, това не предизвиква никакви особени емоции не само във външния свят, което е напълно разбираемо, но и в Москва, където, както всичко подсказва, решението е било негласно съгласувано. Острата реакция на генерал Руцкой, по това време вицепрезидент, е набързо пресечена и в крайна сметка политическото му влияние се стопява, а самият той се озовава на затворническия нар в Лефортово. В Москва на мнозина дори им се харесва в състава на Русия да има нещо като независима държава — подобно на Лесото в ЮАР; наличието й създава множество приятни и полезни възможности — от прането на „мръсни пари“ до използването на въоръжените сили на независимата „държава“ в ролята на инструмент на непредсказуемата руска вътрешна политика, а при определени случаи и на външната.

Специално въоръжените сили на „независима република Ичкерия“ са особено привлекателни за Москва, която се надява да ги манипулира както намери за добре, понеже от страна на Грозни няма никакви принципни възражения. Битува дори мнението новата „независима република“ да бъде превърната в своеобразен „кавказки жандарм“, ръководен от Москва, която при това положение ще има прекрасната възможност в случай на необходимост да се прикрива зад неясната завеса на чеченската независимост.

В действителност обстановката в Кавказ от Терек до границата с Иран и Турция е дестабилизирана от поборниците за руско-съветска империя до такава степен, че там всички вече воюват един срещу друг с все по-нарастващо ожесточение. Грузия воюва срещу Южна Осетия и Абхазия, Северна Осетия се сражава срещу Ингушетия, Армения и Азербайджан водят помежду си пълномащабна война за Нагорни Карабах…

Във всички войни в региона активно се използват танкове, системи за залпов огън и авиация. При това сякаш никой не знае чия е тази авиация, доколкото принадлежността й срамежливо се прикрива зад стереотипната формулировка от времето на корейската война: „без опознавателни знаци“. Но войната си е война и свалените руски летци, очакващи смъртна присъда (за наемничество) в арменските затвори, разказват небивалици за някакви азербайджански посредници, наели ги със самолетите им срещу 2000 долара на боен полет. Горе-долу такава сума и същите обстоятелства споменават и руските спецназовци^[7], озовали се в затвора в Баку, след като цели техни подразделения са били пленени.

 

Косматите уши на Москва твърде видно стърчат на кървавия фон на разгарящите се междунационални конфликти, а това дразни мнозина в Кремъл, който на „международната арена“ си проправя път с чаровната усмивка на гарант на либерализма, свободата и демокрацията. Затова из кремълските коридори се заговорва за привеждане на армията на свободната република Ичкерия от полупартизанска в по-съвременен вид.

Чеченците са бойци по рождение, съхранили чисто средновековните черти на благородството и доблестта на воинската професия, но, уви, редом и със средновековната жестокост. Това е известно тук-там, но най-добре се знае в Москва. Онези чеченци, които в родните си планини са воювали срещу части на руската, а после и на Червената армия, и тези, които в състава на Червената армия през Втората световна война са се сражавали срещу германците — всички те са оставили за себе си спомена за доблестни войници, готови на всякаква саможертва. И макар че в съветската армия никога не им е било оказвано голямо доверие, забъркалият се в афганистанската авантюра Генерален щаб е принуден да сформира подразделения от чеченци и ингуши, които условно можем да наречем планинско-стрелкови части със специално предназначение.

Резултатите надхвърлят всички очаквания и дори възникват планове за превръщането им в крупни формации — нещо като „дивите дивизии“ от годините на Първата световна война. Тези планове не се осъществяват най-вече поради унизителното положение (повече, разбира се, морално, отколкото военно), понесено от съветската армия в Афганистан. Пък и Съветска Русия, като почти явна расистка държава, се сеща за националните малцинства само в случаите, когато им се предоставя възможност да пролеят кръвта си за империята; във всички други случаи тя се отнася към тях с нямо, но явно пренебрежение. Чечмеки!^[8]

 

В началото на 1992 година в Чечения пристигат тримата герои на августовския пуч — маршал Шапошников, армейски генерал Кобец и генерал-полковник (все още) Грачов. Те не само остават доволни от онова, което на официален език се нарича „строителство на въоръжените сили“ на младата независима република, но и подписват поредица от договори и протоколи за мерки, обуславящи по-нататъшния прогрес в тази област. Любопитно е да се проследи как под всички тези договори и протоколи подписът на маршал Шапошников постепенно се обезсмисля и все по-категорично се утвърждава подписът на (вече) армейски генерал Грачов, сменил Шапошников на поста министър на отбраната. Самият Шапошников галантно се оттегля в сянката на чудовището, наречено „Росвооружение“^[9], готово всеки момент да изпрати в която и да била точка на планетата каквото и да е оръжие, независимо от количеството и начина на заплащане — на кредит, с разсрочване или чрез бартерна договорка.

За да няма неприятности, от Чечения са изведени базираните войски на бившата съветска армия. Кой знае защо, но всички смятат, че това е чисто стихиен процес — армията, уплашила се от заканите на Дудаев и уморена от неговите ултиматуми, се вдига и заминава за дома, като изоставя въоръжението, боеприпасите и военните поселища, включително и двете стратегически ракетни бази, на новата независима държава. Не е ясно към кого е адресирана тази версия.

Извеждането на войските се осъществява, както е прието в цивилизования свят, в рамките на междудържавен договор, постигнат и подписан на най-високо равнище. И въпреки всеобщото мнение, резервите, които изтеглящите се от Чечения бивши съветски, а сега руски части оставят на Дудаев, са смехотворно малко. Стигат за не повече от две седмици интензивни бойни действия. Поради това е подписан нов договор за допълнителни доставки на оръжие и боеприпаси в република Ичкерия; какво пък — оръжие в Русия има достатъчно не само да бъде въоръжена такава малка република, но и да се превъоръжат всички армии на планетата, включително и американската.

Но за разлика от съветско време, когато планини от оръжие са доставяни на когото трябва фактически безплатно — срещу мъглявите обещания за признаване и приемане на негаснещите идеи на Ленин, на генерал Дудаев такава услуга не е правена. Напротив — срещу московската щедрост той трябва да окаже на Кремъл услуги, които може да се определят като твърде деликатни. Според замисъла приятелството между Москва и Грозни би следвало да е в равна степен искрено и тайно. В рамките на това приятелство генерал Дудаев по-специално (и преди всичко) трябва да „изпере“ парите, получени от скритата продажба на огромно количество оръжия, принадлежали някога на Западната група войски. А част от тях ще му бъдат дадени в натура.

Просто е учудващо, че някой се е надявал да остане в тайна това безследно изчезване от гигантските складове на Западната група войски на седемдесет хиляди тона боеприпаси, заделени за успешното водене на трета световна война. Нещичко от тях са получили босненските сърби и мюсюлмани, но по-голямата част е изпратена в разпореждане на набиращата сила армия на република Ичкерия.

И когато възниква необходимостта за назидание на самозабравила се Грузия да бъде отнета нейната изконна провинция Абхазия, чеченската армия отлично изявява своите бойни възможности. Чрез декоративната „Конфедерация на планинските народи на Кавказ“ в Абхазия е изпратено поделение на въоръжените сили на Чечения, командвано от Шамил Басаев, тогава все още майор. Това поделение, получило по-късно кодовото наименование „Абхазки батальон“, разгромява елитните части на стария приятел от Политбюро на президента Елцин Едуард Шеварнадзе, завзема с щурм Сухуми и издига над опожареното здание на бившия градски комитет на КПСС, редом с невзрачното знаме на Абхазия (което никой и не познава), гордия зелен флаг на република Ичкерия, на който, кой знае защо, тогава също никой не обръща внимание.

Руската армия осигурява на Басаев поддръжка по въздуха, а Черноморският флот — с плющящите на вятъра флагове на несъществуващия Съветски съюз — го подкрепя по море. Първото бойно кръщение на „съюзниците“ на територията на Абхазия се увенчава с пълен триумф и със създаването на още една независима държава в Кавказ^[10].

Обаче специалистите от ГРУ^[11], които наблюдават действията на чеченските бойци в хода на военните действия, макар че изтъкват тяхната несъмнена войнственост и всеотдайна доблест, обръщат внимание на недостатъчния им професионализъм — най-вече на всички равнища на контрола и управлението. Това мнение е взето предвид и се приема решение, което заляга в основата на още едно „междудържавно“ споразумение за подготовка на чеченски бойци в учебни центрове, където се обучават на своето изкусно майсторство спецчастите на ГРУ.

Ако някой смята, че частите със специално предназначение на ГРУ са нещо като ОМОН или СОБР, той жестоко се лъже. Те са нещо много по-сериозно дори от ВДВ^[12] или морската пехота. Преди разпадането на Съветския съюз общата численост на специалните части на ГРУ е горе-долу колкото състава на три бригади. Но докато милиони телевизионни зрители с умиление наблюдават как въздушните десантници разбиват с челата си тухлена зидария, а морските пехотинци, нагазили до шия в ледена вода, пренасят на ръце средно тежък танк, ученията на специалните части на ГРУ никой не е видял. Освен може би Дмитрий Холодов. Той обаче почти на никого не е успял да разкаже за видяното.

Някога трите бригади на тези специални части са били предназначени за завоюване на старицата Европа и без съмнение така е щяло да стане, ако кремълските „старци“ не са се опасявали от ядрено възмездие. На тях никак не им се иска остатъка от дните си да прекарат в подземни бункери.

Впрочем имало е планове за овладяване на всички западни командни пунктове за управление на ядрените оръжия още преди началото на конфликта. Именно със силите на същите тези специални части на ГРУ, които по този начин да направят Европа съвсем безпомощна, когато върху нея се стовари, гърмейки с броните и пламтейки с „блясък на стомана“, всеразрушаващата лавина от няколко десетки хиляди съветски танкове.

 

Навярно така и би станало, ако голяма част от силите на тъй нареченото ядрено „възмездие“ не е била базирана в океана на бордовете на практически неуловимите американски подводници, където специалните части на ГРУ, при цялото си майсторство, уви, не могат да се доберат. Това Западът отлично разбира и в многобройните си сценарии за хода (и изхода) на Трета световна война, които изсмукват стратегическата мисъл на натовските генерали, винаги се предвижда почти пълното завладяване на Европа от съветската армия и последвалия го веднага мощен удар на ядрените ракети от глъбините на океана върху 60-те най-големи градове на Съветския съюз. Именно тази е причината в Европа да цари мир и благодат.

Въпреки това спецчастите на ГРУ продължават да повишават бойната си подготовка. Без да изпадаме в подробности, тя (бойната подготовка) се състои в следното: още преди започването на официалните бойни действия отряди от специалните части в състав от 30 до 200 души (в зависимост от поставената задача) навлизат като туристи в територията на набелязания противник, оборудвани с всичко необходимо за воденето на двуседмичен бой с т. нар. „висока ефективност“ — практически непрекъсната стрелба в указания срок.

Но дори и цялата служба за сигурност на противника да е вдигната на крак и, както се казва, да си отваря очите на четири, тя нищо не бива да забележи. Отрядът, тръгнал от условната точка А, сякаш се е дематериализирал, за да се материализира едва в посочената му точка Б, и то условно. Признакът за неговата материализация трябва да бъде унищожението или овладяването на набелязания обект, конкретно лице или група лица (да речем — някакъв важен щаб, свързочен възел или дори министерски съвет заедно с президента).

Изработени са и разни елегантни методи за убеждаване на пленения президент да обяви капитулация на страната си. И други подобни. При това е предвидено сраженията да се избягват, но ако няма начин да се мине без бой, спецназовците умеят да го водят така, че противникът остава с впечатлението, че на гости му е дошла цяла общовойскова армия със съответните й тилове и средства за подсигуряване. Свръхбдителният поглед на някой много опитен полицай от отдела за борба с тероризма обаче не бива да вижда нищо друго, освен група младежи и девойки — „хипарстващи“ с някакъв овехтял микробус, в който дори и след щателно претърсване не е възможно да се открие нищо по-криминално от порнографски картички.

Спецчастите на ГРУ провеждат своите учения всяко тримесечие, т. е. по веднъж на сезон, както на територията на СССР, така и в страните, където им предстои да действат в случай че започне война. Ученията извън СССР, поради някои характерни особености на западните страни, винаги протичат по-леко отколкото на собствена територия, където условията са много по-трудни.

Сценариите и интерпретациите са най-разнообразни, но една задача от среден мащаб, поставена на отряд на ГРУ, изглежда горе-долу така:

Отрядът тръгва някъде от околностите на Минск, където се намират няколко центрове за подготовка и трябва да се отправи към Крим или Кавказ, където също е разположена мрежа от учебни лагери и бази. По пътя си, да речем в Киев или в Ростов, отрядът трябва да похити някакъв генерал от ранга на командващ окръг или негов заместник, условно (а понякога и наистина) да взриви и подпали няколко предварително набелязани обекта и да изчезне в една от секретните бази. Малко преди пристигането в тази база генералът е освободен, тъй като отвеждането му там е под забрана заради обезпечаването на нейната секретност. (Такива бази, естествено, има не само на територията на СССР.) Но такъв „учебен“ поход спецназовците приемат за лек и в описаните условия се осъществява само като прощъпалник на „младоците“. А и не винаги. Обикновено обучението на собствена територия преминава в неимоверно сложни условия.

Още преди тръгването на отряда в учебен рейд на всички градски и районни отдели на МВД^[13] и КГБ се съобщава, че група опасни престъпници са избягали от затвора и се промъкват към южните части на страната, възнамерявайки по пътя си да извършат цяла поредица разбойнически нападения. В ориентировката достатъчно точно се визира предполагаемият маршрут на отряда, а в същото време неговите членове са предупредени, че ако попаднат в ръцете на „органите на реда“, да не се надяват на никаква помощ отвън. В условията на съветските закони това почти винаги означава сигурна смърт, докато на езика на специалните части не е нищо друго освен учение с условно доближаване до реалната обстановка…

Но уви! Както винаги се е случвало в историята на нашето нещастно отечество, на армията, определена да действа в Европа и Америка и обучена с тази цел, й се налага да действа в условията на една дива планинска азиатска страна, където всички отработени до детайлите си методи и наставления (и дори обувките) се оказват съвсем неефективни и тя е принудена на импровизира в движение. Но за импровизациите няма почти никакъв простор. Европейската външност на спецназовците ги разкрива още от пръв поглед и това води до ненужни и обидни загуби и дори крупни провали. Но дори и при тези кошмарни условия специалните части на ГРУ извършват няколко много смели операции в Карачи и Исламабад, а в Пешавар се чувстват като у дома си. За тази цел обаче се налага в техните редове да бъдат включени голям брой чеченци, ингуши и дагестанци.

 

Поражението в Афганистан и последвалото рухване на комунистическия режим и разпадане на Съветския съюз, колкото и болезнено да се отразяват на спецчастите на ГРУ, както впрочем и на всички други силови структури на сгромолясалата се империя, все пак не им попречват да запазят гръбнака на своите уникални подразделения и основните бази за обучение. Именно за тези бази е решено да бъдат предадени временно на въоръжените сили на република Ичкерия.

В резултат генерал Дудаев получава под свое разпореждане две бригади от спецчастите на ГРУ, докато в Русия в същото време остават само бригада и половина.

Със своя стратегически пост генерал Дудаев контролира традиционните пътища на Русия на юг — към Закавказието и по-нататък (разбира се — и в обратна посока). Опрял се на вече засилената си армия, значително превъзхождаща недоокомплектованите и разсредоточени на голяма територия войски на Северокавказкия военен окръг, той може да се чувства напълно стабилизиран, пропускайки покрай ушите си много от московските нравоучения.

За съжаление генерал Дудаев, макар и да се смята за „свободно избран президент“ на независима република, така и не се издига до това равнище. Превърнал се от командир на дивизия в командващ армия, той гледа на Чечения като на огромен гарнизон, чийто тил и службата за материално-техническо снабдяване се занимават с препродажбата на нефт, алуминий и оръжие, непрекъснато изпращано от руските „черноборсаджии“. На всичко отгоре новата власт не обръща ни най-малко внимание на местното население — както на коренното чеченско, официално станало независимо, така и на руското, озовало се в двусмислено, да не кажем — в идиотско положение. Заплатата на работниците от нефтохимическата промишленост — уникален и единствен по рода си комплекс, изграден в годините на съветската власт — пристига от Русия, докато доходите от производството, макар и намаляващи с всеки изминал месец, пълнят хазната на Дудаев. А от Русия иде и енергоснабдяването, и всички видове социални осигуровки. И ако в това отношение се случва да има нарушение на графиците, те не са по-чести отколкото навсякъде другаде в страната.

Така че младата република Ичкерия не мре от глад само благодарение на Русия, въпреки че снабдяването й оттам, разбира се, не е в кой знае какви големи количества, но пък наистина никой не е изпаднал в крайна бедност. А собствените си пари, получени от продажбата на нефт, оръжие, от реализацията на фалшиви банкови документи и наркотици правителството на Дудаев харчи за укрепване на въоръжените си сили и за активна политическа дейност.

Първото недоволство от Москва е предизвикано от плахите опити на Грозни да получи признаване на независимостта на Чечения от световната общественост. Този въпрос никога не се е обсъждал на тайните преговори и е своего рода самодейност на Дудаев.

Започва се, както е прието в съвременния свят, със Съединените щати. Чиновниците от Държавния департамент, където се появяват дудаевските емисари, така и не разбират какво се иска от тях и за коя по-точно страна става дума — Чечения-Ичкерия те не откриват в нито един справочник на бившия СССР, а на американските географски карти веднага след Терек започва Грузия или Джорджия, както е изписано върху тях. Но Москва реагира рязко и дори с известен оттенък на истерия, като гръмогласно заявява, че Чечения е неотделима част на Русия. А това вече е нарушение на постигнатите по-рано договорености. Никой и не мисли да забранява на Дудаев каквито и да било импровизации на международната арена, тъй като новите ръководители на Русия най-искрено гледат на споразуменията с Дудаев като на онази игра — на царе-крале, която възпитателките в детската градина често водят със старшите групи. И откровено се учудват, когато разбират, че децата възприемат сериозно титлите от своите игри.

Първите разногласия между стратегическите „съюзници“ са незначителни и би могло, ако обстановката зависи само от договарящите се страни, тя напълно да бъде регулирана. Оказва се обаче, че това съвсем не е така.

 

И над Русия, и над Чечения духат ветровете на радикалните промени.

Но ако някой си помисли, че това са меките ветрове на набиращата сила демокрация, от името на която така обичат да правят изявления в Москва, ще бъде съвсем неточен. Това са вече изцяло други ветрове, които на пориви преминават в щорм.

Москва с векове страда, че както някогашното руско, така и съветското, а сега и днешното руско ръководство винаги са били традиционно разделени — според сполучливия израз на Аркадий Волски — на партия на войната и партия на глупаците. И никога не са можели правилно да преценяват създадената в страната и вън от нея обстановка.

Първата и много голяма грешка на Москва е неизвестно защо царящото там от 1989 година убеждение, че афганистанската война, слава Богу, е свършила. Логичната връзка, водеща до този извод е съвсем неразбираема, но той цари във всички сфери на съветското и постсъветското общество, натрапчиво внушаван от средствата за масово осведомяване. Съдейки по всичко, това дори не е самоизмама, а искрено заблуждение, твърде характерно за руския манталитет: щом съм спрял да се бия и безобразнича, значи е настъпил мир.

Наистина съветските войски по причина, която дори и днес никой не е успял да обясни, нахлуват в съседната мюсюлманска страна и безчинстват там в продължение на 10 години, като изтребват една трета от населението и изравняват със земята около половината населени пунктове. В края на краищата оттам ги прогонва непобедимият дух на народната съпротива, за да се озоват у дома с убеждението, че с това войната е свършила. Но това съвсем не е така. Защото отстъпилата армия довежда на собствена територия, както е ставало и в миналото, армията на противника заедно с неговата идеология.

Това печално събитие донякъде се самоамортизира в условията на последвал бърз разпад на СССР. Сраженията, разгърнали се на територията на Таджикистан и страните от Закавказието, които вече са се превърнали в суверенни държави, са представени като резултат от вътрешни междуособици, а не като продължение на афганистанската война. Но докато за военното поражение на СССР в Афганистан още би могло да се спори, става ясно, че идеологическото поражение на съветската империя е пълно и съкрушително.

Противопоставянето на вече издъхващата марксистко-ленинска догма на набиращия сили ислямски фундаментализъм завършва с пълна победа за последния. Създалият се на територията на бившия СССР след краха на комунистическия режим (и с нищо конкретно не запълнен и до днес) абсолютен идеологически вакуум позволява на чувствително военизиралия се през десетгодишната кървава война ислямски фундаментализъм да нахълта пред очите на руските войски в земите, където традиционно е почитан, и да превърне във враг всичко, което има руски признак, което произлиза от неверниците, от гяурите, унищожаващи исляма и дълги години държали в робство мюсюлманските народи.

На това предизвикателство загубилата самообладание Москва не може да отвърне с нищо друго освен със системите за залпов огън. Комунистическата идеология е мъртва, деградиралата заедно с цялото съветско общество християнска църква е още слаба, за да представлява някаква идеологическа сила, а никой не е подготвен за такъв обрат на събитията. Остава й само да се надява на армията и от време на време да показва по телевизията отрязаните глави на руски войници на фона не на афганистанските, а на таджикистанските планини.

 

Но ако Средна Азия все още като мощен буфер се изпречва пред войнствените ислямисти, пазейки същинските руски земи, Чечения се е долепила непосредствено до Русия; тя представлява прекрасен плацдарм за всички, които след разрушаването на свещената джамия в Херат от съветската артилерия са се заклели пред Кааба^[14] да не спират войната дотогава, докато зеленото знаме на Пророка не бъде побито над руините на московския Кремъл.

От тази война изцяло е погълнат и Дудаев.

Както и всеки друг съветски генерал, и той, ако изобщо има някакво мнение за религията, не е по-далеч от писаното от класиците на марксизма и втълпявано в главата му на безбройните политзанятия. Инак винаги е бил атеист, поради което без угризение на съвестта хвърля бомби върху главите на своите теоретически единоверци в Афганистан.

Но пришпорил националната идея на народа си, генералът се озовава сред ислямския водовъртеж. Отначало той прави опити да му се съпротивлява, но се оказва засмукан от него, погълнат и изхвърлен върху килимчето насред джамията в онази поза, която е присъща на всеки правоверен мюсюлманин.

Налага му се да бъде двойно по-правоверен, тъй като никой в Чечения не е забравил неговото минало, нито пък това, че женейки се за рускиня, генералът е нарушил традицията на дедите.

И ето какво се получава. Съвсем неотдавна, в рамките на съгласуван с Хасбулатов план, генерал Дудаев води преговори за обявяването на независима Чечения като последният оцелял (или първият освободен) бастион на Съветския съюз и предлага на Михаил Горбачов да дойде в Грозни, откъдето да изпълнява функциите си на президент на СССР, започвайки борбата срещу московските сепаратисти, които са го прогонили от Кремъл. И съвсем неочаквано за всички (а може би и за себе си) бившият авиационен генерал заговорва с глас на ирански аятолах. А телевизията на републиката го показва как усърдно извършва намаз^[15]. И това изглежда също така естествено и искрено, както кръстенето на генерал Стерлигов.

 

Пръв се разтревожва Хасбулатов. Бил фактически през целия си съзнателен живот на идеологическа работа в Москва, „спикерът“ на Върховния съвет на свободна Русия е по-далеч от религията дори и от генерал Дудаев. На всичко отгоре неговият произход не му дава възможност да премине към възраждащото се православие. Впрочем това и не влиза в неговите планове. Дяволската му суетност и кесонна болест са го накарали алчно да се вглежда в първото кресло на държавата, а цялата логика на събитията все повече го въвлича в опозиция на президента Елцин и политическия му курс, макар че в края на краищата Елцин няма никакъв курс. Докато Хасбулатов точно си е набелязал своя — назад към светлото минало. По този път всъщност президентът е единствената му пречка. По-нататък той се вижда (и трябва да кажем — не без основание) председател на Президиума на Върховния съвет на Русия и лидер на някаква партия, нещо като добрия стар генсек, националността на който, както доказва историята на СССР, никога не е имала принципно значение. Такъв политически курс неизбежно би събрал около Хасбулатов останките на покойната КПСС, сега възприела платформата на най-върлия великоруски национализъм, консервативната военщина, останалите без работа бивши ръководители на КГБ, МВД и други наказателни органи, както от всесъюзно, така и от републиканско значение, а също и част от манипулираното от тях население.

В апогея на цялата тази вакханалия към Хасбулатов се присъединява вицепрезидентът Руцкой, докато в същото време заместниците на Хасбулатов Шумейко, Филатов и Рябов се прехвърлят при Елцин.

 

По този начин Руслан Хасбулатов, без да иска, попада сред водовъртежа на руския национализъм, на чийто фон изглежда много по-нелепо, отколкото генерал Дудаев в джамията.

Но нито единият, нито другият имат някакъв изход.

Това проваля съгласувания помежду им план, който въпреки че е авантюра, все пак е план. Хасбулатов вече е пазен в Москва от чеченска гвардия, командирована от Дудаев, а всички хотели в руската столица гъмжат от чеченци, чакащи сигнала за държавен преврат. Самата дума „чеченец“ кара московчанина да тръпне от страх. И можем да си представим какво би станало, ако в този момент в Москва бъде упражнено насилие от страна на блюстителите на закона!

Но откъм Грозни вече се чуват на президентско равнище славословия за величието на Аллах и неговия пророк Мохамед, за сатанизма на Москва и за „русизма като най-лошата форма на фашизма“, от който болната Русия може да бъде излекувана само с помощта на неутронна бомба.

Не закъснява и отговорът. Хлътнал във водовъртежа на руския национализъм, Хасбулатов неочаквано заговорва за „велика и неделима“ Русия, за „съборността“ (макар че така и не се е научил правилно да произнася тази дума) на руския народ и за Чечения като неразделна част от Русия. А и какво ли друго би могъл да каже, захласнал се по креслото на най-високия пост — диктатор на Русия?

Възникналите между съюзниците търкания довеждат до тайна среща, на която двете страни взаимно се обвиняват в идиотизъм и се разделят, без да са постигнали някакво споразумение.

Пръв нанася удар Дудаев, като отзовава всички депутати, избрани от Чечения във Върховния съвет на Русия. Това е персонален удар срещу Хасбулатов, който е бил избран навремето именно от Чечено-Ингушката АССР. По този начин генерал Дудаев поставя своя приятел в своеобразен вакуум — той като че ли вече не е депутат, но въпреки това оглавява Върховния съвет.

Трябва да се изтъкне, че Хасбулатов много се уплашва. Наистина съвсем не заради това, че генерал Дудаев го е лишил от неговите депутатски пълномощия.

„Че кой е Дудаев? — възкликва изпадналият в ярост спикер. — Кой е той изобщо, за да лишава някого от пълномощията му? Нима, в края на краищата, не бях аз този, който го произведе генерал, та сега ще ме командва?“

Руслан Иманович се изплашва от наличието на чеченската охрана, командирована в негово разпореждане от генерал Дудаев. Да не би тя или някой от запълнилите столичните хотели чеченци да получи заповед и да го заколи и да отнесе главата му в Грозни, където ще я поставят пред очите на всички на площад „Шейх Мансур“^[16] за велика радост и на двамата президенти — руския и чеченския…

 

Нервите на Хасбулатов не издържат и той издава заповед да бъдат изселени всички чеченци от Москва, сякаш не е спикер на парламента на една демократична страна, а столичен генерал-губернатор, действащ в условията на извънредно положение. Освен това обхванатият от истерия „спикер“ насъсква срещу собствената си охрана управлението на московската милиция за борба с бандитизма.

Дудаев пък на свой ред лишава Хасбулатов от чеченско гражданство, което той всъщност никога не е имал. И така дава на политическите противници на спикера възможност да нарекат всесилния глава на „представителната власт“ (несъществуваща титла, която Хасбулатов е измислил за себе си) политически „БОМЖ“^[17].

Но тези дребни заяждания вече не могат да възпрат устремилия се към властта спикер. Нещо повече — те като че ли още повече го подтикват нататък. И ето че президентът Елцин вече по чудо избягва „импийчмънта“^[18] във Върховния съд, ето че вече из цяла Русия кипят референдуми под безсмъртните лозунги „Да-да-не-да“, ето че вече чупят стъклата на столичното кметство, гори Останкино, танковете бият с право мерене по сградата на Върховния съвет, а Руслан Хасбулатов го извеждат от пламтящата й вътрешност, за да се отзове в мрачния следствен затвор Лефортово.

 

През цялото това време на счепкалите се помежду си „разклонения“ на демократичната руска власт хич не им е до генерал Дудаев. Макар злите езици да твърдят, че именно чеченският президент е провокирал октомврийските събития в Москва, след като предал на своя стратегически „съюзник“ Елцин някакви документи за плановете на другия си „съюзник“ Хасбулатов.

Все пак мнозина обръщат внимание на факта, че точно по същото време почти всички организации и партии от фашистки или полуфашистки тип, които до тоя момент извънредно много са се наплодили в Русия, неочаквано дружно и дисциплинирано, както приляга на всяка правителствена структура, преминават от истерично пискливата пропаганда срещу евреите към същите по тоналност яростни нападки срещу преселниците от Кавказ. Само че сега вместо за ционисти, евреи и чифути се говори за „негри“ и дори за „тъмни субекти“. А на официално равнище предпазливо и замазано възниква ново блестящо определение — „лице от кавказка националност“.

 

Тук е интересно да се отбележи, че много средства за масово осведомяване — и електронни, и печатни, — които инак в никакъв случай не биха допуснали да се омърсят с антисемитизма, сега с желание и ентусиазъм се включват в нападките срещу преселниците от Кавказ.

Дори патриархът на руската литература и на демократичната интелигенция академик Дмитрий Лихачов, раздразнен от някои остри реплики на Хасбулатов в навечерието на референдума и припомнил си, изглежда, тежките дни в ГУЛАГ по времето на Сталин, огласява пряко в ефир призива: „Да се разправим с тези кавказци!“

В много градове започват погроми на кооперативните пазари, където пребиват, а в някои случаи и убиват търговци от Кавказ. По улиците на Москва, където след пуча е обявено извънредно положение, залавят всеки, чийто външен вид поне малко напомня на лице от „кавказка националност“.

Но най-ярко в това отношение се проявява шефът на администрацията на Краснодарския край Николай Егоров. Само за четиридесет и осем часа той успява да депортира от територията на края всички „негри“ — преди всичко арменци, избягали навремето от кланетата в Азербайджан и от ужасите на войната в Нагорни Карабах. Организаторските способности на Николай Егоров не остават незабелязани. Извикват го спешно в Москва и го назначават за… министър по въпросите на националностите и регионалната политика.

На Егоров скоро предстои да приложи способностите си в много по-крупен мащаб. Заедно с двама бивши генерали от КГБ, назначени за негови заместници, той бързо и умело преобразува повереното му ведомство в четвърто силово министерство. А сътрудниците на министерството по въпросите на националностите, което дори само заради руската многонационална специфика би следвало да бъде най-хуманното от всички други, изведнъж се наконтват с камуфлажни облекла и моряшки фланелки.

Самият Николай Егоров е типичен представител на бившата провинциална партийна номенклатура, заграбила ръководни постове след кончината на КПСС и отлично приспособила се към посткомунистическата реалност. С пари на покойната партия Егоров основава банка с твърде патриотично название „Кубанска“, тъй като се води почетен полковник в Кубанската казашка войска. Но за да не възникнат затруднения, разполага офиса на „Кубанска банка“ на остров Кипър, където цялата работа се ръководи от дъщерята на Егоров, встъпила в законен брак с лице от „чеченска националност“. „Кубанска банка“ пере пари от прехвърляните през свободна република Ичкерия нефт и алуминий и е посредник в закупуването на оръжие и боеприпаси чрез Ижевските заводи, насочвани в същата посока.

Останалите без пари военни заводи на Русия и страните от ОНД с желание и удоволствие изпращат на Дудаев най-нови оръжия и системи за свръзка, които още не са на въоръжение в руската армия, тъй като няма средства за закупуването им. Навлизащият в пазарната икономика чудовищен гигант ВПК^[19] е в състояние да преодолее всяка преграда, за да достави оръжие на клиента си, стига да му се заплати. Впрочем в интерес на истината ще отбележим, че никой никакви прегради не поставя, доколкото всички описани по-горе събития, протекли в Москва, по никакъв начин все още не са повлияли на руско-ичкерийските отношения.

Нещо повече, тези отношения с всеки изминал ден се изпълват с все по-дълбок смисъл и съдържание. Те дори стават още по-искрени — особено след отстраняването на самонадеяния Руслан Хасбулатов от политическата сцена.

Въпреки че, за да не се дразни Москва и да не се оспорва претенцията на Русия за статута на велика държава, Чечения още не е призната от никого, Грозни едва ли не всеки ден е посещаван от най-екзотични чуждестранни делегации. Заминава си група офицери от турския генерален щаб — долита делегация от ирански нефтопроизводители заедно са афганистански муджахедини, специалисти по разузнавателно-диверсионни дейности. Чести гости на президента Дудаев са всевъзможни делегации от опозицията в страните на ОНД; някои от тях, спасявайки се от преследване в родината им, остават задълго в Грозни, превръщайки република Ичкерия в своеобразна Швейцария на територията на бившия СССР.

Но често идват гости и от Москва. Владимир Жириновски например се „весели“ на рождения ден на президента Дудаев, а генерал Стерлигов пък води с него твърде „конфиденциални разговори“, предупреждавайки го, че скоро — не по-късно от есента на 1994 година, в Москва щял да се извърши поредният държавен преврат: президентът Елцин ще бъде отстранен от властта и арестуван, а може би и публично обесен (за същото съвсем неотдавна са мечтали гласно и Хасбулатовите метежници), и тогава новото национално правителство на Русия тържествено ще потвърди независимостта на Ичкерия. Засега обаче генералът моли за „малко пари“ — за подготовка на споменатия преврат. Дудаев е учуден от факта, че новото „национално правителство“ възнамерява да започне кипящата си дейност за спасяване на Русия с потвърждение на пълната независимост на отцепилите се автономни страни. Но си мълчи и дава исканите пари. За мюсюлманина не е прието да смущава госта си с неочаквани въпроси и да отказва на молбите му. Гостенин у дома ти — Аллах у дома ти!

Но гости пристигат не само от ОНД, а и от целия свят. Инкогнито идват президенти и вицепрезиденти на могъщи презокеански нефтени чудовища, а и открито влиятелни лица от страните на ОНД и някои субекти на Руската федерация като президентите Шамиев и Илюмжинов. И пред очите на всички на територията на бившия СССР възниква нова Швейцария. Наистина, ако вземем да сравняваме Чечения с Швейцария, то тя ще е Швейцария от времето на Вилхелм Тел — все още много войнствена и не много богата. Но вече с всички заложби за онази уникална държавна организация, която в периода на две световни войни принуждава европейските хищници да се съобразяват с нейния неутралитет…

Фалшиви банкови авизо^[20], офшорни компании, стремително движение на черни капитали чрез фиктивни фирми и банки в Москва, в Сибир, в Кипър, в Истанбул — това всъщност е свръхсвободна икономическа зона с напълно естествен криминален оттенък, понеже иначе и не би могло да бъде, доколкото Чечения, за разлика от Швейцария, е обкръжена от всички страни от огромната криминална зона, наречена Руска федерация.

Неслучайно дори един от бащите на „перестройката“ — Александър Яковлев, отговаряйки на журналистически въпрос за мнението му какво е дала „перестройката“ на народите на бившия СССР, казва: „Преди живеехме в политическа зона, сега живеем в криминална.“ Може би в тези думи има и някакво преувеличение, но те вече никак не звучат гротескно.

Многобройните фирми и банки, които не се занимават с търговия на оръжие, редки метали, нефт и газ, почти открито търгуват с наркотици, тъй като е невъзможно да се измисли нещо по-изгодно в страна с рухнала икономика. А и защо да се измисля, когато срещу един вложен долар бързо може да се получат хиляда и да се изпратят тези пари, да кажем, в „Кубанската банка“ на Николай Егоров, за да закупи с тях 30 системи „Град“ и 50 бойни пехотни машини (БМП) в Челябинск, да ги прехвърли в Чечения, за да се препродадат в Казахстан, с уговорката, че се задължава да извършва доставките на своя алуминий не чрез друга фирма, а чрез „ТСС“, която е регистрирана в Монако, но се управлява от Одеса от могъщата международна корпорация „Транс уорлд метълс“.

От Кремъл обаче с все по-намаляващо удоволствие наблюдават ставащото на територията на тяхното „Лесото“ — там изпитват смесени чувства на завист и безсилие, че не могат някак си да повлияят на събитията. Още повече че тези събития протичат на фона на все по-засилващото се настъпление на войнствения ислямизъм, чиито вълни вече са достигнали Ставрополския и Краснодарския край. Тревожно отеква и ехото на продължаващата афганистанска война, преместила се от предпланините на Памир край цялото протежение на бившата граница на Съветския съюз, където изтича кръвта на руските войници.

С още по-голямо неудоволствие и с твърде очевидна завист събитията в Чечения се следят от онези столици, които би било напълно възможно да бъдат наречени братски, ако не пречи спецификата на междунационалните отношения на територията на рухналата комунистическа империя. В Казан президентът Шамиев (бивш първи секретар на ЦК на компартията на Татаристан), право да си кажем, е планирал именно за Татария това, което става в Чечения. Но той не притежава свободния авантюристичен полет на мисълта на генерал Дудаев, тъй като Шамиев никога не е бил летец, а като професионален партиен апаратчик не се решава да се изправи срещу своите другари от ЦК на КПСС, познавайки отлично навиците им от личен опит. Поради това, задавайки си напълно резонния въпрос „Защо в Чечения може, а в Татаристан не може?“, президентът Шамиев всеки път стига до отговора: „Чечения е такава неделима част от Русия, каквато е и Татаристан.“

Всички подобни съждения обаче звучат по-скоро като израз на лично мнение на оня, който ги е изказал — какъвто е, да речем, изгоненият от Чечения Доку Завгаев; те не могат да бъдат израз на твърда държавна политика. И същият този Шамиев, комуто е предложено тихо и мирно да се включи в международните афери с нефта и газа, възелът на които все по-яко се затяга в Грозни, искрено се учудва защо на него — на члена на всесилната каста на партократите, започнали перестройката само заради запазването на властта и богатствата си — не му позволяват това, което прави някакъв си безотечествен, допреди три години абсолютно неизвестен генерал. И макар че Шамиев е също (все още в по-малка степен) мюсюлманин, който при това е бил на хаджилък в Мека заедно с бившия първи секретар на Кемеровския обком на КПСС Тулеев, той, президентът на суверенен Татаристан се страхува от исляма не по-малко, отколкото от частите на руската армия, разположени на неговата суверенна територия. Именно поради това и не разбира (а може би и не ги знае) онези задължения, които е поел генерал Дудаев срещу привилегиите, получени след като провъзгласява независимостта на република Ичкерия — ДА БЪДЕ ОСТРИЯТ ВРЪХ НА МОСКОВСКОТО КОПИЕ В РЕГИОНА.

След победоносния завършек на операцията в Абхазия на армията на генерал Дудаев не й се удава нова подобна възможност пак да се изяви. Очевидно овладяването на Сухуми от отрядите на Шамил Басаев за мнозина (ако не и за всички) е твърде поучителен нагледен урок. Но на Дудаев с надежди гледат не само неговите естествени съюзници в т. нар. „Конфедерация на планинските народи на Кавказ“, а както изглежда — и естествените му противници от средите на възраждащите се кубански, терски и прочие казаци, които мъчително дълго се отърсват от бутафорната си декоративност. Нали на всички е добре известно, че не може и дума да става за сравнение между планинския и казашкия сепаратизъм, разтърсвал Русия почти през цялата й история още от времената, когато зад Терек не е имало нито една християнска душа…

 

Скоро обаче Москва възлага на генерал Дудаев изпълнението на поредната му деликатна задача.

Обстановката сред руините на сгромолясалата се империя се променя с всяка секунда — като във финалния стадий на сражението при Ватерло.

Вгледаме ли се във всички загуби на Москва след разпада на Съветския съюз, ще трябва да си признаем, че най-болезнената от тях е без съмнение загубата на контрола на азербайджанския нефт. От нея повече горчи поради факта, че целият мощен нефтохимически комплекс в Азербайджан е започнат от нулевия цикъл, създаден и разгърнат именно от Русия при съвсем скромното участие на местното население, което на всичко отгоре се обучава в нефтените ВУЗ-ове за сметка на Москва. Затова още когато през 1990 година съветската армия завзема с щурм Баку, в нейното нервно поведение, изразило се в безконтролна стрелба по всичко, което помръдва, се чувства тревогата на Москва за своето главно богатство, на чиято база всички московски вождове — от Сталин до Андропов — се се надявали да се доберат до комунистическото утре.

Агонизиращата КПСС, трескаво опитваща се със слабеещите си ръце (и мозъци) да задържи своите несметни богатства, обаче губи контрол над обстановката практически навсякъде, включително и в Азербайджан, където е свален и бяга в Москва кремълското протеже Муталибов.

На власт в Баку идва Народният фронт, начело със „свободно избрания президент“ Елчибей, който веднага се дистанцира от Москва, като предлага огромните нефтени богатства на енергичните западни монополи. На този жест Москва вече не може да не реагира въпреки създалото се впечатление, че по това време тя си има по-важни грижи.

В Азербайджан веднага започва подготовка за държавен преврат. За водач на преврата е избран самозваният полковник Сурет Хюсеинов, някогашен директор на вълненопредачна фабрика, а сега командващ армейския корпус в Карабах. При това толкова блестящо, че отстъпва на слабо въоръжените арменски опълченци почти една трета от територията на страната, за което, както подобава на истински пълководец, Хюсеинов незабавно обвинява правителството на Елчибей.

В един прекрасен ден Сурет Хюсеинов поема от базата си в Гянжа по посока на Баку, който отстои на повече от 150 километра. Начело е „газката“ със самия Хюсеинов, а подире й — два стари очукани на вид туристически автобуса. Колоната завършва с един танк Т-55 без оръдие. Тръгнали са за столицата на Азербайджан, за да свалят президента Елчибей. Изпратените срещу „метежниците“ правителствени войски са се разпръснали някъде по пътя. Никой не спира колоната — представителите на ОМОН и ГАИ^[21] раболепно козируват и й дават път. А иззад стъклата на автобусите светят белозъби усмивки на фона на черните старателно подстригани бради на доблестните бойци на Шамил Басаев. Те нежно са прегърнали автоматите си, а на главите им, за разлика от паметните дни на сраженията в Абхазия, зеленеят ленти. Посветените трябва да знаят, че става дума за воини на Аллаха, които никого не съветват да си има работа с тях. Впрочем никой и не се опитва. Президентът Елчибей е откаран в родния му Нахичеван, а на неговото място оттам пристига легендарният Гайдар Алиев, когото, кой знае защо, Москва смята за свое протеже.

Че на кого другиго би могъл да бъде протеже бившият шеф на КГБ на Азербайджан, бивш първи секретар на ЦК на Компартията на републиката, член на могъщото кремълско Политбюро и любимец на Брежнев и Андропов?

Ама ядец. Седемдесет и две годишният ветеран на КГБ и ЦК на КПСС съвсем не възнамерява да плува в руслото на московската политика или поне да се съобразява с нея. Той смело продължава нерешително започнатото от Елчибей дело. И предоставя гигантските запаси от азербайджански нефт на империалистическите акули, заделяйки за Русия, като прикаспийска страна, 5 % от бъдещата печалба.

Старият кремълски интригант мигновено е преценил преимуществата на положението си. От руските войски надеждно го прикрива републиката на генерал Дудаев, през чиято територия минава единственият шосеен път от Ростов за Баку и съответстващото му железопътно разклонение. А бившата руска военна Каспийска флотилия вече отдавна е прогонена от базите си в Баку и Каспийск и влачи жалко съществувание в района на Астрахан, без да представлява реална опасност за никого.

Реална опасност за Алиев обаче са други две сили: Армения от запад и Дудаев — от север. Изтласкали азербайджанските войски от Нагорни Карабах и завзели ключовите градове Агдам и Шуши, арменците явно не са склонни да проявяват излишна агресивност, дори и под силния натиск на Москва. Във всеки случай те нямат интерес да организират поредния държавен преврат в Баку. Затъналата в междуособици Грузия, която в резултат на Абхазката криза е получила като подарък около 300 хиляди бежанци, също не е опасна. Опасен е само Дудаев, тъй като което и поделение на неговата армия да се озове в Азербайджан, не би срещнало сериозен отпор от деморализираната след карабахските погроми азербайджанска армия (ако това, което е останало от нея, изобщо би могло да се нарече армия).

Но Дудаев е брат по вяра, а старият член на Брежневото Политбюро Алиев по това време вече се е превърнал в най-усърден мюсюлманин — по същите причини, както е и при Дудаев.

Алиев и Дудаев се срещат и се заклеват пред Корана да не си причиняват един другиму вреда, а всичките си сили да насочат против северните гяури в името на великия и милосърден Аллах.

И веднага Азербайджан се превръща в територия, чрез която Чечения се оказва свързана с външния свят — и по суша, и по море. Впрочем и до това време Дудаев няма от какво да се оплаква — той спокойно използва пътищата на Абхазия, а на нефтения терминал в Новоросийск и на пристанището в Туапсе гледа като на своя „де факто“ собственост, макар че „де юре“ те още принадлежат на „Нефтогаз-пром“, чувстваща се не по-малко могъща от самата република Ичкерия.

 

По това време в Москва, убедили се, че отново са изиграни, решават да свалят Гайдар Алиев и да поставят на мястото му стария добър Муталибов, който се крие от родното правосъдие в първопрестолната столица. И пак смятат превратът да се извърши с помощта на лъжеполковника Хюсеинов при подкрепата на юначния Шамил Басаев, който, както вече сме се уверили, има огромен опит в провеждането на подобни операции.

По всички правила на спецчастите на ГРУ отрядът се съсредоточава в една от своите бази в Шатойски район, там се дематериализира, а се материализира отново в президентския дворец на Гайдар Алиев.

Въпреки че към Хюсеинов Алиев се обръща с малкото му име — Сурет, а пък той го нарича „татко“, двамата, естествено, никак не се доверяват един другиму. Дори и след като Алиев в знак на благодарност, че е отстранил Елчибей, издига самозвания полковник до поста премиер на новото правителство.

Да си премиер при такъв президент обаче е все едно да не означаваш почти нищо в управлението. Или да си нещо средно между референт и старши референт. Алиев е възложил на сина си Сади, който също го нарича татко, да оглавява нефтените комплекси на републиката и да получава доходите от нефта. Поради това Алиев-баща никак не се учудва, получавайки от Грозни съобщението, че възнамеряват да го свалят.

Но бойците на Басаев така и не се появяват в Баку, метежът, повдигнат от местните ОМОН, е бързо потушен, Сурет Хюсеинов забягва в Русия, а Москва остава, както се казва, само със своите намерения.

Прави се първият истински анализ на поведението на генерал Дудаев. На въпроса защо неговите хора не са подсигурили антиалиевския преврат в Баку, Дудаев отвръща, че Коранът забранява мюсюлманин да вдига ръка срещу мюсюлманин. Такова нещо никога не е било и той не желаел да бъде първият. И го казва така уверено, сякаш неотдавна Иран не е воювал 7 години с Ирак, а Ирак пък на свой ред не е подлагал на клане и разграбване братски Кувейт.

Това поведение на Дудаев, у когото лицемерието се проявява редом с леката подигравка, допълва получената от разузнаването информация, че чеченският лидер се е заклел в брадата на Пророка да не даде възможност на Русия да прокара през територията си нефтопровода от Азербайджан (за да минава през Турция).

Този отчаян опит на Москва поне с едното рамо да влезе в създадения от Алиев „Международен нефтен консорциум“ изважда от равновесие всички в Кремъл.

И възниква съвсем резонният въпрос: а кой изобщо е този Дудаев? Не си ли въобразява той много? И каква е тази независима Чечения?

Разбира се, най-недоволни са бизнеспартньорите на чеченския генерал, справедливо смятащи, че той свлича от тях прекалено високи проценти за посредничество в дейността им, колкото сложна, толкова и незаконна. Особено негодува споменатата вече „Кубанска банка“ в Кипър, занимаваща се с прехвърлянето на руско-казахстански алуминий на Запад с помощта на фалшиви „чеченски“ авизо: според предварителните й разчети става ясно, че доходите й биха се увеличили многократно, ако в Грозни има по-малко алчен и повече сговорчив посредник. Идеалният вариант е в Грозни да се изпрати самия Николай Егоров (в качеството му на наместник например), който да поеме предишните пълномощия на Дудаев.

Дори и президентът на суверенния Казахстан Назърбаев на срещата си с Елцин в началото на лятото на 1994 година изразява известно недоумение с явна нотка на недоволство от факта, че този толкова отговорен пост в Грозни заема някакъв си безотечествен генерал. А в същото време законният претендент за него Доку Завгаев е принуден да се свива в един малък кабинет в дъното на Елциновата администрация.

Впрочем президентът Назърбаев (бивш първи секретар на ЦК на компартията на Казахстан) освен династически има и други, по-земни причини да бъде недоволен от наглото парвеню в Грозни.

Работата е там, че когато става суверенна държава, Казахстан също не „обижда“ Русия, обявявайки за своя собственост военно-космическия комплекс в Барнаул и което е още по-обидно, Карагандинския минно-металургичен комбинат. Това гигантско предприятие, построено с цената на живота на стотици хиляди лагеристи от сталинския Карлаг — концлагер, голям почти колкото Европа, би могло практически само да задоволява целия свят с необработена руда и всички видове металургична продукция. Трябва да се каже, че точно този комбинат се превръща в един от основните стимули на суверенизацията за Назърбаев, който бленува охолен живот за сметка на продажбата на различни производни на горещия и студения прокат на Запад.

Обаче скоро тези негови мечти се разсейват, тъй като става ясно, че чистотата на металургичната продукция е крайно ниска — каквато не е била на Запад и през първата половина на миналия век. Поради това тя е и абсолютно неконкурентоспособна на западния пазар. (Също както и украинското жито, от което, шантажирайки Русия, са се надявали да го ударят на живот самостойниците^[22] в Киев.)

За спасяването на положението в Казахстан спешно заминава от Москва бившият министър на металургията на СССР, а понастоящем ръководител на мощната корпорация „Росчермет“ Олег Сосковец. Някога Сосковец, който е роден и израснал в Казахстан, е бил директор на Карагандинския комбинат, а Назърбаев по същото време е там парторг. В Алма Ата пристигналият Сосковец получава длъжността министър на промишлеността на Казахстан с ранга на заместник-премиер.

Това става още през февруари 1992 година, когато огромният комбинат е вече на границата да спре да работи и са нужни радикални мерки за неговото спасяване. Производството му, съобразено с робския труд на лагерниците от времето на победното шествие на неразвития социализъм, се намира на равнището на каменния век; то е трудоемко и извънредно мръсно от екологична гледна точка, но затова пък е най-евтиното на света, тъй като за заплати на работниците се изразходват толкова малко пари, че дори е срамно да се говори за тях на всеослушание. Пък и те от януари 1992 година не се изплащат, така че най-скъпото в света производство минава гратис.

Едновременно със Сосковец в Казахстан се появява и вицепрезидентът на вече споменатата компания „ТСС“ Лисин, който през съветско време е бил заместник на Сосковец в минно-металургичния комбинат. Осигурил си подкрепата на две правителства — руското и казахстанското, — Лисин бързо финансира производството и успява да постигне непрекъснатия му пласмент срещу правителствено разрешение дейността му да обхване и металургичните гиганти в Сибир.

А това се прави по смешно прост начин. Парите, получени по фалшиво авизо, се изпращат чрез Грозни в банката в Кипър, където се изпират, а сетне заминават за Сибир и Караганда. А оттам вече не е известно къде потъва продукцията, включваща стотици тонове дефицитен алуминий, обръщани в долари, които на свой ред изчезват в Москва, Алма Ата, Грозни и разните чудновати банки на Запад.

Размахът на далаверата е такъв, че още през октомври 1992 година Сосковец и Лисин се завръщат обратно в Москва, където първият за начало заема своя предишен и както външно изглежда, твърде скромен пост на председател на Комитета по металургия.

Размахът на извършваните операции се разширява всеки ден, но делът на президента Назърбаев става все по-малък и с всеки месец устойчиво следва тази тенденция. А се получава така, защото големият процент от общата печалба остава в Грозни, където Дудаев възнамерява още да го вдигне.

В Москва недоумяват: защо са му на генерала толкова пари и изобщо какво прави с тях? Та нали всичко необходимо, за да не умира от глад населението на република Ичкерия, периодично и безплатно се получава от Русия, на която от време на време той се отплаща с обиди и заплахи.

Недоумението нараства още повече, след като става ясно, че Чечения вече съвсем не е нужна за изпирането на мръсни и фалшиви пари. Това сега може да се прави с голям ефект — без никакви комисиони и посредници — и в самата Русия, където прането на капиталите на международните и собствените аферисти не се смята за криминално наказуемо деяние.

В борбата с фалшивите банкови авизо като правило винаги не достигат „улики“ и дори невъзвръщането на кредитите изключително трудно може да се класифицира като престъпление.

Така че всичко би било от хубаво по-хубаво, ако в страната не цари разгулът на демокрацията в онази единствена сфера, където тя (демокрацията) е истински възможна и ефективна — в пресата. Средствата за масово осведомяване отдавна разнищват историята с фалшивите авизо, съмнявайки се, че това е чисто чеченска инициатива, нужна едва ли не само за да се заплащат банкетите на генерал Дудаев. Разюзданите медии увличат след себе си редица следователи от прокуратурата и МВД, а дори и някои идеалисти от ФСК. Но тръгнали по следите на фалшивите банкови документи, те много бързо забиват нос в стените на древния Кремъл и стреснати спират.

Ех, къде са онези стари, добри времена, когато никой не би посмял и да гъкне, сякаш се намира на закрито заседание на ЦК на КПСС!

Носталгията по онова време обаче е приглушена поради безграничните възможности на днешната действителност. Но пък създава илюзията, че би могло да се съчетае най-доброто от двете епохи — миналото и настоящето.

Едва ли може да се твърди, че не са правени опити за разбирателство с Дудаев. Като се започне с Жириновски, при него ходят безбройни емисари, но упоритият планинец си държи на своето и даже обещава да повиши процентите, заплашвайки в противен случай, че ще разобличи московските си съдружници. Москва отвръща със засилване на антидудаевската и античеченската кампания. Със същото й отвръща и Чечения но това засега не се отразява на деловата им активност, ако подминем факта, че и двете страни вече са затънали в нея като тресавище.

Москва от средата на 1994 година вече никак не прилича на Москва от 91-ва и дори от 93-та година. Макар че оттогава е изтекло съвсем малко време, сега всеки е забравил онези дни, когато президентът Елцин и неговият верен Коржаков пътуват за работа с тролейбус (или с „Жигули“) или пък когато от Василевската височина призовават народа на борба срещу Хасбулатов, който на свой ред се опитва да пробута чрез Върховния съвет „импичмънта“ на Борис Елцин, а тълпата от противници на президента иска публичната му екзекуция или, в най-добрия случай, прогонването му в Израел.

Сякаш от онези дни е минала цяла геологическа епоха. Когато сега президентът се появява някъде, то ще е непременно с брониран автомобил, напомнящ атомна подводница, поставена на колела. Неговата лична охрана, оглавявана от генерал Коржаков, скочил до този чин направо от майор, вече наброява почти 40 хиляди специално обучени офицери. Двойно повече от знаменитата охрана на персийския шах Абас и десет пъти — от охраната на другаря Сталин. Но той рядко се появява публично и из Москва са плъзнали мрачни слухове, че личната охрана държала изкъсо държавния глава и от името на президента страната сега управлявал генерал Коржаков.

Двете камари на парламента все още заседават и все още пресата свободно гърми, а електронните медии бълват потоци от информация на всякакви теми. Но някаква мрачна сянка е паднала над страната, в която се шири многопластова слободия, икономиката и финансовата система се намират в пълен хаос, а никой не знае къде и на какво равнище се вземат държавните решения.

 

След разпада на съветската империя, изтеглянето на съветските войски от Източна Германия и Прибалтика и краха на държавната идеология натрупалата се за 70 години комунистически режим агресивност настоятелно търси някакъв изход. Тази страшно действена агресивност, от десетилетия (ако не и от векове) насочвана все към Запада, след позорния развал и пълната й катастрофа там още повече е нараснала и като побесняло чудовище се мята из страната, търсейки изход и приложение. Манипулирайки почти всички процеси в повалената и фактически неуправляема страна, глобалните геополитически сили бавно, последователно и настойчиво я обръщат с лице на юг — дано повече никой в Европа и Америка не си запушва ушите при рева на двигателите на десетките хиляди руски танкове край Елба.

Точно това глобално обръщане, подсилено от най-неочаквани източници (като книгата на Жириновски „Последен скок на Юг“), канонадата, чуваща се откъм таджикистанската граница и от всевъзможните кавказки фронтове, нарастващата антикавказка пропаганда, както и печалната участ на отрязания от Русия и постепенно превръщащ се в ненужно желязо Черноморски флот посочват направлението, вектора на неудовлетворената активност.

А поредицата твърде странни терористични актове, периодично извършвани на летището край Минералние води, където чеченците пленяват автобуси със заложници, нагорещяват общественото мнение до степента на жажда за възмездие. Дали тези чеченски терористи са обикновени криминални престъпници, завербувани от ФСК (както твърдят дудаевските източници), или са агенти на Дудаевата служба за сигурност, за което постоянно намекват правителствените източници в Москва, не е толкова важно. Те своята работа са си свършили, след като векторът на руската агресивност вече се насочва в южно направление и опасно се придвижва срещу вектора на чеченската ненавист.

 

Събрани накуп, към средата на 1994 година гореописаните събития карат всички в Кремъл да стигнат до единодушното мнение, че режимът на генерал Дудаев в Чечения трябва да бъде ликвидиран.

Тази постановка на въпроса е гледна точка дори и на не толкова агресивни политици, тъй като агресивните политици са склонни да смятат, че трябва да се ликвидира не само режимът на генерал Дудаев, а и самата Чечения. Инак неизбежно ще се появи някой нов Дудаев — още по-умен и по-хитър от сегашния.

За щастие в средата на май 1994 година, когато този въпрос за първи път влиза в дневния ред на Съвета за сигурност към президента на Русия — един абсолютно противоконституционен орган на личната власт на Борис Елцин — все още никой не мисли сериозно за война.

Обсъжда се възможността за лична среща между Елцин и генерал Джохар Дудаев.

Повечето съзнават, че Русия и без това се намира по всички показатели в прединфарктно състояние, та само това й липсва сега — да започне някъде война. А особено пък на собствената си територия.

Поради това за най-разумно се смята решението да бъде провокирана гражданска война на територията на самата Чечения, като се окаже морална, финансова и по възможност (именно — по възможност!) военна помощ на антидудаевските сили. Разбира се, има се предвид помощта с оръжие и боеприпаси.

И само това.

 

Но всемогъщата Орис вече владее нещастната страна против нейната съдба.

Без да се впускаме в подробности, само ще отбележим, че точно по това време зад кулисите на политическата сцена отново се появява Руслан Хасбулатов. Освободен от затвора по т. нар. Думска амнистия и предупреден, че незабавно ще го върнат зад решетките, ако възнамерява пак да се занимава с политика, Хасбулатов изнемогва на стария си професорски стол, лишен от власт, от петолъчка, от привилегиите си и много други неща, с които той е привикнал, обявявайки се за „глава на представителната власт“. Сега професорската длъжност, от която някога се е озовал във Върховния съвет на РСФСР, му изглежда съвсем жалка и нищожна. Той опитва да се поразвлича с писането на, както на него му се струва, невиждано умни книги, но това бързо му доскучава, понеже, ако използваме думите на Владимир Жириновски, „соковете на неговия мозък“ работят само за възвръщането на предишното положение и власт. Та него така грубо са го съборили долу, точно когато до самия връх му е оставал някакъв си половин вершок^[23], а той вече е изпращал ревящата от възторг и ярост тълпа да щурмува Кремъл! Мисълта за това изгаря сърцето на ексспикера и трескаво търси пътища и възможности за ново изкачване на „сияйни висоти“.

Обстановката сама подсказва на Хасбулатов най-простия и най-къс според него път, макар и към частично възстановяване на миналото си величие. Този път естествено отново минава през Чечения.

За целта е достатъчно да бъде свален генерал Дудаев — нещо, което според Хасбулатов не е чак толкова трудно, тъй като фактически самият той е издигнал генерала на най-високото място. После ще се самообяви или за президент, или за председател на разгонения от Дудаев Върховен съвет на Чечения и ще потвърди пълната си лоялност към Москва, което пък автоматично открива пред Хасбулатов пътя към Съвета на федерацията — горната камара на руския парламент. А там вече би могъл да избута от креслото му хитрия, но не много умен спикер Шумейко, да подчини камарата на волята си и както се казва, да започне всичко отначало.

Узнал, че сега в Кремъл са много загрижени за положението в Чечения, Хасбулатов използва запазилите се стари свои връзки във висшите коридори на руската власт и скромно предлага услугите си, като прилага и не много сложен план за предстоящите действия.

Възползвайки се от авторитета си на „общопризнат лидер в Чечения“, Хасбулатов провокира въстание на чеченския народ против диктаторския режим на генерал Дудаев, сваля го и установява промосковско правителство, начело на което застава сам и влиза в крак с нова Русия — в славния й поход към нейното бъдещо величие.

 

В интерес на истината трябва да се отбележи, че във всеки кремълски кабинет има по десет души умници от сорта на Хасбулатов. Предложената от бившия спикер методика за изход от чеченската криза, за чийто автор, кой знае защо, той смята себе си, не е нищо друго освен плагиат. При това — безсрамно копиран от класиците на класическия комунизъм Ленин и Сталин, които с успех използваха подобна методика далеч преди да се е появил на белия свят Руслан Хасбулатов. И понеже спикерът и кремълското ръководство са преминали през една и съща политическа школа, всички прекрасно познават тази методика, неведнъж прилагана — от войната с Финландия през 1939 г. до войната в Афганистан — и то без Хасбулатов.

Нещо повече, самото име на Хасбулатов предизвиква у всички в Кремъл — и на първо място у президента — нервно потръпване на устните и веждите им. Борис Елцин например изобщо не търпи в негово присъствие да се споменава името на бившия му съратник във Върховния съвет на РСФСР в какъвто и да било контекст. Когато след арестуването на Хасбулатов през октомври 1993 година представят на президента като трофей знаменитата лула на спикера, с която той се опитва да си създаде образ, напомнящ макар и отдалеч на другаря Сталин, Борис Елцин я трясва о стената и доволен се разсмива, че се е пръснала на парчета.

 

Обаче в политиката, както умно е забелязал Пит, няма нито вечни приятели, нито пък вечни врагове. Всичко зависи от интересите на момента. И в Кремъл започват да действат по знаменитата методика, авторството на която спикерът се опитва да си припише. Създава се т. нар. Чеченско правителство на националното спасение, начело с извадените от кремълския нафталин Автурханов и Хаджиев, които едва ли би могло да бъдат наречени дори и авантюристи. Дотолкова са безгласни тези марионетки и така нищожни и смешни изглеждат, че от пръв поглед е ясно — те са абсолютно неприспособими за онези смъртоносни игри, където се предполага, че ще бъдат използвани.

В помощ им придават въоръжените формации на двама изпечени престъпници — Лабозанов и Хантемиров, изгонени навремето от Дудаев заради пристрастеността им към въоръжено разбойничество и подкупи. Бойните им отряди, също толкова недисциплинирани и буйни, колкото техните предводители, абсолютно нищо не представляват от военна гледна точка, тъй като умеят само да тероризират местното население. Но Кремъл няма кого другиго да изпрати в Чечения.

И въпреки че по това време авторитетът на генерал Дудаев, който заради предходните бурни събития все не намира време да се заеме с вътрешните проблеми на републиката, донякъде е помръкнал сред някои слоеве на населението, пришълците от Москва, настанили се в Надтерекския район, не предизвикват никакъв ентусиазъм у чеченците.

А страхливите рейдове на отрядите на Лабозанов и Хантемиров през Терек с техните нищожни резултати могат да предизвикат в Грозни по-скоро раздразнение, отколкото някакво сериозно опасение. Макар че Дудаев несъмнено е разбрал — започнала на думи, както обикновено прави — недодялано и неумело, сега Москва преминава към действие.

 

Няколкото сблъсъка на отрядите на Лабозанов с части на генерал Дудаев обаче дават възможност на Руслан Хасбулатов да се обяви за миротворец и в качеството си на такъв да замине за Чечения, за да разбере обстановката на място и да доложи в Кремъл, където него засега все още не го допускат.

Завърнал се в Москва, Хасбулатов е приет от шефа на администрацията на президента Филатов и от началника на охраната генерал Коржаков. И двамата са стари и добри познати на бившия спикер. Филатов е започнал като заместник на Хасбулатов, а с Коржаков той също се е срещал неведнъж през „медените“ дни на своето змийско съзряване в пазвата на президента Елцин.

От доклада на Хасбулатов лъха нескрит оптимизъм: режимът на Дудаев преживява най-дълбока криза. Фактически генералът не контролира нищо и никого извън двореца си в центъра на Грозни. Старейшините и армията са недоволни от него. Дудаевските незаконни формации не са способни да дадат достоен отпор дори на лошо въоръжените и още по-лошо обучени отряди на Лабозанов и Хантемиров (и двамата вече произведени в полковници от руската армия). И ако Кремъл се съгласял да предостави на опозицията (така официално се назовава грубо скалъпената от Москва банда) петнадесетина танка (разбира се, с екипажите им), още толкова бронетранспортьори (БТР) и бойни машини (БМП), а също и звено самолети и вертолети за огнева поддръжка, сигурно е, че към края на ноември от дудаевския режим ще остане само спомен.

Данните на Хасбулатов почти изцяло съвпадат със сводките, представени в Кремъл от Федералната служба за контраразузнаване и Главното разузнавателно управление. Затова, преодолели досегашната си неприязън към него, там решават да се съгласят с доводите му. В края на краищата никога не е късно, ако се наложи, да го смажат като муха. Но нека сега да вади кестените от огъня.

От този момент в официалните сводки започват да се появяват твърде странни изрази като „танковете на опозицията“, „самолетите на опозицията“, понякога наричани „самолети с неустановена принадлежност“, а и също така вертолети за огнева поддръжка. Самолетите извършват нападения над Грозни, но кой знае защо, непрекъснато се стремят да уцелят със запалителни бомби и ракети Националната банка на република Ичкерия и нейното Министерство на финансите. И всеки път Министерството на отбраната на Русия дава клетвени заявления пред цял свят, че не знае откъде са се взели самолетите и вертолетите, с които разполага „дудаевската опозиция“ и че те нямат нищо общо с руските Военновъздушни сили.

Тези заявления се правят лично както от самия министър на отбраната Грачов, така и от главнокомандващия ВВС Дейнекен, но и от по-дребните чиновници. На въпроса на един кореспондент: „Откъде се е снабдила със собствена авиация чеченската опозиция“, с присъщата си войнишка откровеност генерал Грачов отвръща: „Откъде да знам!“

 

Между това на 24 ноември от уседналия в селището Толстой-юрт Хасбулатов се получава донесение, че всичко е готово за щурма на Грозни и свалянето на режима на Дудаев.

И още вечерта на 25 ноември всички руски средства за масово осведомяване разпространяват новината, че след кратка артилерийска подготовка „танковете на опозицията“ са нахлули в Грозни и плътно се приближават към президентския дворец. Настъплението на опозицията се поддържало с „точкови“ удари на „нейната авиация“. Намиращите се в Грозни телевизионни оператори показват горящата сграда на Националната банка, отбелязвайки при това, че местонахождението на генерал Дудаев е „неизвестно“, тъй като завзетият от отряда на Лабозанов президентски дворец се оказал празен. Същото потвърждава от телевизионния екран и Автурханов, който се намира на 60 километра северно от Грозни.

Всички в Кремъл облекчено въздъхват, а Сосковец, който отскоро е вицепремиер, отлита на следващия ден за Япония по важни държавни дела. Преди полета той научава от референта си, че според последните сводки на ФСК Дудаев, изглежда, е убит.

През целия ден средствата за масова информация предават какви ли не глупотевини: за окаяното положение на Московския балет върху лед, закъсал в САЩ поради липса на пари за билети за връщане, за възстановяването на монашеското житие в Новодевическия манастир, за изгорелия „Хопра“ с неговия краснодарски чай и др. под. На телевизионните екрани депутатът Маричов показва пред заседание на Думата порносписание със снимка на Владимир Жириновски, който слага знаменития си каскет на главата на гола девица. Маричов доказва, че това е фотомонтаж и успява да накара депутатите от всички фракции да си купят списанието, тъй като точно то пълнело вестникарските павилиони на Думата.

 

И чак в края на деня пристига съобщението за пълния разгром на „силите на опозицията“, която неизвестно защо е дала на Москва обратна информация — за своята блестяща победа. По улиците на Грозни догарят 14 улучени руски танка, а в плен на Дудаев са попаднали 70 руски военнослужещи. И за да не се усъмни някой, показват пленените руски офицери и войници по телевизията. Те бързо са разпознати от съпругите и майките си, които нахълтват в Думата да търсят правда от министъра на отбраната генерал Грачов. Намират го и го притискат в ъгъла на един от коридорите на правителствената сграда.

Генералът, както винаги, е бодър. Устните му се кривят в снизходителна усмивка на професионалист, принуден да коментира достойна за съжаление работа на любители. След като напълно отрича, че попадналите в плен имат нещо общо с руската армия, министърът на отбраната признава, че „от тези събития изобщо малко се интересувам“. Бил видял нещо по телевизията и толкоз.

Всичко това било страшно непрофесионално. Та кой още, какъв глупак, извинете, вкарва танкове в града? Да бях аз — продължава генералът, — там бих въвел ред „ЗА ДВА ЧАСА С ЕДИН ДЕСАНТЕН ПОЛК.“

Междувременно генерал Дудаев е заявил пред пристигналите в Грозни представители на почти всички руски осведомителни агенции, че ако в срок от 72 часа Русия не признае пленените офицери и бойци за свои военнослужещи, те ще бъдат разстреляни. Неразбория в обстановката привнася и миротворецът Хасбулатов, призовал да се евакуират всички деца от Грозни, понеже градът щял да бъде подложен на масиран удар от въздуха.

 

През този ден президентът Елцин и без това е в много лошо настроение заради провала на поредния опит за преврат в Баку. Там са започнали масови арести на заподозрени, а Сурет Хюсеинов е търтил да бяга.

Понеже вербовката на офицери и войници за „чеченската опозиция“ е била възложена на ФСК, в Кремъл незабавно извикват шефа на контраразузнаването Сергей Степашин. В този момент Степашин се занимава с много важен проблем. Той е дал под съд Жириновски, който публично е обвинил директора на ФСК, че бил платен агент на американското ЦРУ и израелската служба Мосад. Подавайки искова молба в Соколнишкия районен съд на Москва, шефът на контраразузнаването настоява като компенсация за нанесената обида върху „честта и достойнството“ си да получи 300 милиона рубли.

Озовал се при президента и научил сензационните новини от Грозни, Степашин не може да измисли нищо по-добро, освен да каже, че хората му, вербували офицери и войници от краймосковските поделения, са получили тяхното уверение при никакви обстоятелства да не се предават в плен. А ако пък попаднат в ръцете на дудаевци, да речем, в състояние на безсъзнание, те естествено няма да обелят нито дума.

Шефът на ФСК подчертава, че всички без колебание са подписали такива декларации срещу 2 милиона рубли, тъй като в частите си от три месеца не били получавали заплата и нямало как да изхранват семействата си. Но ако някой от тях наруши споразумението, съгласно действащото законодателство той ще бъде подведен под отговорност, включително и съдебна.

Президентът никак не възприема подобни юридически витиеватости. Изругал наум стария си приятел Хасбулатов, на който, както сега разбира, не бива да се поверяват и най-прости задачи, Елцин заповядва да се връчи на Дудаев официален ултиматум — за да си измие лицето на фона на нарастващия скандал. Текстът на ултиматума е съставен веднага.

В него се казва, че поради опасността от въвеждане на извънредно положение и произтичащите от това мерки, на генерал Дудаев се предлага в срок от 48 часа да прекрати огъня, да освободи всички пленници и да разпусне своите незаконни въоръжени формации.

За да придаде по-голяма важност на ултиматума, президентът изисква да се състави проект на указ за призоваването на действителна военна служба на няколко категории офицери от запаса. В края на съвещанието решават, че за всичко е виновен Хасбулатов, който се е оказал един „дърдорко“. Впрочем президентът уверява присъстващите, че винаги е знаел това — още когато предлагал Хасбулатов на своето място за председател на Върховния съвет.

„Дошло е време — дълбокомислено казва президентът, — да се заемем сериозно с този проблем.“ По негова заповед е подготвен проект за секретен указ, който той възнамерява да подпише утре — на 30 ноември, а днес да се обсъдят някои детайли. Всички с готовност приемат предложението му.

Съгласно Конституцията, гарант на която е самият президент, той няма право да издава никакви секретни заповеди. Никакъв указ не може да има юридическа сила, ако не е обнародван. Но кой ли и кога в Русия е придавал значение на такива процесуални дреболии? Русия е велика страна и трябва сама да решава проблемите си, а не да ги поверява на разни авантюристи като Руслан Хасбулатов. Още повече, че след вчерашния разгром в Грозни за местонахождението на миротвореца Хасбулатов няма никакви сведения.

 

Обаче както е обещал миротворецът Хасбулатов, точно в 15 часа и 10 минути местно време над Грозни се появяват шест щурмови самолета от типа СУ-27 и започват да бомбардират центъра на града, където се намират банката и министерството на финансите.

Дудаев тъкмо в този момент дава интервю пред кореспондент на Би Би Си. Англичанинът живо се интересува как президентът Дудаев възнамерява да реагира на ултиматума на президента Елцин?

Генералът се кани да отговори, когато над Грозни се разнасят взривовете на бомби и ракети. „Това е само предупреждение — усмихва се Дудаев. — Повярвайте ми, СКОРО ЩЕ ЗАПОЧНЕ НОВА КАВКАЗКА ВОЙНА.“

 

Малко по-късно в Москва секретарят по печата при президента Елцин Вячислав Костиков съобщава пред събраните на брифинг кореспонденти, че бомбардиращите Грозни самолети не са „руски“. „Но чии са тогава? — недоумяват журналистите. — Американски ли?“

А лъжата, набързо облякла маскировъчна униформа, вече марширува из страната. В това време за себе си напомня Михаил Горбачов, чиято фондация прави специално изявление с призив за преки преговори с Дудаев и отказ от силово решение на проблема. „Ще имаме ли очи — пита бившият президент на СССР — да гледаме на себе си като на миротворци някъде по света, ако у дома не можем да минем без война?“

 

През това време пълномощникът по правата на човека при президента на Русия, знаменитият в миналото дисидент Сергей Ковальов отчаяно полага усилия да организира преки преговори между Елцин и Дудаев, убеден, че само по този начин може да се реши проблемът за руско-чеченските отношения. Но Ковальов няма контакт с президента и действа чрез помощника на Елцин по въпросите на сигурността Юрий Батурин.

Идеята за такава среща витае във въздуха още от началото на лятото, но някак си все не успяват да я организират. По този повод шефът на администрацията на Елцин Борис Филатов въздъхва и казва: „Ето че Дудаев пак се изказал по нелицеприятен начин за нашия президент. Борис Николаевич е много обиден. Поради това срещата не може да се състои. Борис Николаевич просто не е на себе си.“

По това време в администрацията на Елцин цари такъв ред, наложен от началника на неговата служба за сигурност генерал Коржаков, че никой не би дръзнал да повтори на глас тези „неласкави мнения“, с които президентът на Чечения е извадил от равновесие президента на Русия. Кабинетите на всички тук се подслушват чрез някакви „дяволски американски бръмбарчета“, а изтормозените и изнервени всевъзможни съветници, помощници, консултанти и референти даже помежду си общуват чрез бележки, които веднага се изгарят като в шпионските филми от средата на 30-те години.

Много по-късно се разчува, че Дудаев упреквал руския президент в непомерно пиянство и изразил съмнение, че той изобщо е способен да преговаря с някого, понеже вече ще се е нарязал до невъзможност адекватно да възприема реалността. Цяла Русия и цял свят се подсмивали над известния епизод, когато президентът на Русия бил толкова пиян, че не можел да излезе от самолета за срещата си с министър-председателя на Исландия. Наложило се вместо него на нея да отиде нашият стар приятел Сосковец… Дали наистина го е казал — трудно може да се отговори. Планинците и особено чеченците са изключително вежливи и деликатни хора. Едва ли генерал Дудаев би си позволил подобна грубост. Още повече, че той най-много е заинтересован от такава среща.

Не е изключено тези „неласкави изказвания“ да са скалъпени в някой от многобройните аналитични центрове, намиращи се под крилото на генерал Коржаков. Нали именно той настоява въпросът да бъде решен със сила, понеже като твърд държавник откровено смята, че само една малка победоносна война (дори да е на собствена територия и срещу собствения народ) би могла да издигне съвсем помръкналия имидж на Русия в ролята й на велика държава. Същевременно така ще се повдигне и устремилият се към нулата рейтинг на президента Елцин. А това е важно, тъй като още не е ясно ще успеят ли или няма да успеят да избегнат поредните президентски избори през 1996 година.

А 1994-та вече е към края си и времето лети със скоростта на светлината.

 

Впрочем плановете на генерал Коржаков са значително по-обширни и той ги е оформил в поредната си докладна до президента, която възнамерява да му връчи в най-скоро време.

Ако някой би казал на генерал Коржаков, че в случая неговата роля се свежда само до това — да бъде проводник на разработената не в Русия политика на извъртането на страната с „фронт на юг“, той дори няма да схване за какво става дума.

Такава е нашата служба за сигурност!

Тя очевидно е изцяло предназначена да наказва всички за „неласкави изказвания“ (или както се е казвало едно време — за „непристойни думи“) по адрес на държавата. И нищо друго не вижда. А може би наистина е прав Владимир Жириновски, който всекидневно истеризира в Държавната дума, че цялата наша служба за сигурност, включително и многобройните й аналитически и изследователски центрове, била набъркана с агенти на ЦРУ и Мосад?!

Както и да е, но денят 30 ноември 1994 година започва с нападението на „неруските“ щурмоваци на летището в Грозни, където се намират личният авиолайнер на Дудаев и няколко учебни самолета на военновъздушните сили на Ичкерия.

Самолетите са повредени или унищожени.

„Поздравявам вас и ВВС на Русия за постигнатото господство във въздуха на небето над Ичкерия. Ще се срещнем на земята“ — гласи телеграмата на Дудаев, изпратена до главнокомандващия руските ВВС генерал-полковник Дейнекен.

Главнокомандващият незабавно свиква пресконференция, на която изразява недоумението си от поредната фриволност на Дудаев. „Нито един руски самолет — казва тежката си офицерска дума генералът — не е задействан в събитията в Чечения.“

Откъм журналистите се чува дразнещ смях. Но чии са все пак самолетите, които бомбардират руска територия и се чувстват толкова сигурни в небето на Русия? Нали Чечения е част от Русия! Къде гледат тогава прехвалената служба ПВО^[24] и президентът?

 

А колкото до президента Елцин, той сега преглежда текста на своя секретен указ за „възстановяване на конституционната законност в Чечения“. След няколко часа предстои съвещание на Съвета за сигурност, на което се предвижда изслушване на аналитичната докладна записка, подготвена от генерал Коржаков, а също и на министъра на отбраната, на директора на службата за контраразузнаване, на министъра по въпросите на националностите и още ред други отговорни ръководители.

В Кремъл вече никой не забелязва, че са започнали да говорят за Чечения като за чужда държава, срещу която се готви агресия.

Сбирката на Съвета за сигурност обаче се отлага заради спора дали да бъдат поканени на нея „спикерите“ на двете камари — Рибкин и Шумейко, известни със своята дърдорковщина. Взима се решението засега да не ги канят, а само да бъдат информирани по-късно „на ухо“.

 

А извън кремълските стени бушуват демократичният печат и електронните средства за масово осведомяване.

„Ничии пленници от ничия страна!“ — крещят вестникарските заглавия. — „Русия за пореден път предаде своите войници!“ На телевизионните екрани се виждат начумерените, небръснати лица на руските военнослужещи, охотно даващи показания пред всеки, който ги разпитва. Сипят се звания, фамилии, номера на войскови части, имена на вербовчици, подробности за заплащането. Налице е крупен провал на поредната операция, проведена съвместно от армията и ФСК.

Председателят на комисията по отбраната при Думата Сергей Юшенков оповестява, че възнамерява утре да лети с група депутати за Грозни с цел да бъдат спасени от разстрел поне част от пленените руски войници.

А над двореца на президента в Грозни се развява бойният зелен флаг на република Ичкерия, украсен с озъбена вълча глава.

Вълкът — турският символ на свободата и независимостта — е подарен на Дудаев от негови почитатели от организацията „Сивите вълци“ по време на визитата му на остров Кипър през 1993 година. Там той се е озовал, за да съгласува някои действия с „Кубанската банка“ на Николай Егоров и да уреди паричните си въпроси с „московските концесионери“, които са влезли в задънена улица. „Вълкът“ му се харесва. „Ако някога ви потрябвам — казва Дудаев на кипърските турци, — повикайте по вълчи. Ето така: у-у-у-ууу!“

Пред стените на двореца с гола шашка в ръка се е вцепенил във войнствен танц белобрад потомък на шейх Мансур: „Победа или смърт, да ни чуе Аллах! Победа или смърт, да ни помогне Аллах!“

Старци с папахи^[25] и черкезки^[26] танцуват около него — кой със сабя, кой с тояга в ръка. А тълпата на площада скандира: „Хазават! Хазават! Хазават!“^[27] Из двореца на Дудаев важно крачи пристигналият от Афганистан учен богослов Хабибула — ветеран от войната срещу съветската армия. На врата му виси лека картечница, а в ръцете си държи Корана. „Дълг на всеки правоверен е — възкликва той, сякаш е застанал на минарето — да убива неверниците! Тъй като, както е казал великият Абу ал Мауди, вярата се изпитва в Джихад“^[28].

Самият Дудаев се съвещава със своя началник-щаб Масхидов, бивш полковник от съветската армия, служил също в Прибалтика. Върху бюрото в президентския кабинет са разгънати стратегически карти. Дудаев е с елегантна пилотка и в маскировъчна униформа, изпод която се вижда белоснежна риза с вратовръзка. Не така елегантен, Масхидов носи национален овчи калпак и боен комбинезон. По картата пълзи ръка с молив.

По сведения на разузнаването Москва вече се е решила на война. На летищата в Ставрополския край и в Моздок един подир друг се приземяват тежки транспортни самолети с войска. Към границите с Ичкерия се придвижват бронетанкови колони. Едва ли цялата тази демонстрация, която изисква много средства, е замислена само за да ни изплашат и да станем по-отстъпчиви. Нахлуването ще се извърши в рамките на следващия месец. Но кога точно — това ние ще научим от нашите източници в обкръжението на генерал Грачов.

Нахлуването може да се извърши от три посоки. Най-вероятно ще започне едновременно от Надтерекския район, от Ингушетия и от територията на Дагестан. Очевидно главната им цел ще бъде да овладеят и да удържат стратегическото шосе Ростов — Баку и някои ключови населени пунктове по това трасе — като Самашки и Чечен-Аула. Същевременно ще блокират Грозни. „Или ще го щурмуват“ — предполага Дудаев. Масхадов със съмнение клати глава. Генерал Грачов все пак не е идиотът Лабозанов! Той няма да хвърли танковете си в големия град с почти половинмилионно население, по-голямата част от което са руснаци. Ако в Москва правят пореден опит да се покажат като велика държава чрез унищожението на чеченския народ, самата логика трябва да им подскаже, че от тях се иска повишена загриженост и внимание към руското население на републиката, съсредоточено най-вече в Грозни и Гудермес.

На теория всичко изглежда напълно логично. Нито Дудаев, нито Масхадов допускат, че руските войски, попаднали в поставените им капани, ще използват на собствена територия — за каквато те смятат Чечения — всички средства за масово поразяване (засега все още без ядреното), които Русия е натрупала за бъдещата си война със Съединените щати и техните съюзници в борбата за световно господство. И че по този начин ще положат усилия моретата от кръв да прикрият ужасяващата некадърност на своите генерали и пълната липса на бойна подготовка у войниците.

А това означава, че те слабо познават потенциалния си противник, с когото възнамеряват да воюват.

 

За разлика от своя президент населението на Чечения се подчинява изключително на собствената си историческа памет или, ако се изразим на съвременен език, на „генната информация“ и съвсем не споделя оптимизма, обзел двореца на Дудаев. От момента, когато през втората половина на XVIII век на бюрото на всеруската императрица Екатерина II ляга за утвърждаване първото „Ръководство по изтребване на чеченците“, това население отлично знае какво го чака в случай на поредно нахлуване на руските войски. Започналите „точкови“ бомбардировки на Грозни от тайнствените „самолети на опозицията“ вече са им показали, че се потвърждават техните най-лоши опасения.

Нито генерал Ермолов, нито генерал Барятински^[29], нито дори спецвойските на НКВД на другаря Сталин не са разполагали с авиация. Потокът от бежанци нахълтва в Ингушетия, Дагестан и Северна Осетия. Чеченското население на Грозни се евакуира при роднини в селските райони. В Чечения всички са роднини и родовите връзки там се издигат в култ.

Но двестахилядното (по най-скромни пресмятания) руско население на Грозни няма къде да бяга, няма при кого. Изтормозено и унижено през трите години на управлението на Дудаев и от своя неясно определен статут, плашено от разпространяваните от Москва слухове за неизбежно клане и/или масово изселване, то е решило тук да чака идването на родната армия и от душа се радва, че наближава краят на дудаевския режим.

 

В 18,00 часа „самолетите на опозицията“ нанасят нов удар по летището на Грозни и разрушават с бетонобойни бомби пистата за излитане.

По самолетите се започва интензивна зенитна стрелба. Сирените за въздушна тревога завиват. Пригласят им линейките за бърза помощ, които карат към болниците първите мирни жители, осакатени от руските авиобомби. Ранените жители на Грозни лежат в едни и същи помещения с взетите в плен руски войници, ранени при бездарното изпълнение на гениалния замисъл на Хасбулатов. Жителите са руснаци, войниците — руснаци, бомбите — руски. Само хирурзите са чеченци.

Един от самолетите е улучен и с грохот на огнен смерч пада някъде в крайградския район на Черноречие. Летецът загива. Може би е останал верен на декларацията си, заключена в някой от сейфовете на Лубянка.

 

Насроченото в Москва съвещание на Съвета за сигурност отново се отлага. Президентът събира само тесен кръг заинтересовани лица, жадни за война и кръв. Освен верният Коржаков тук са вицепремиерите Сосковец и Егоров, министърът на отбраната Грачов, министърът на вътрешните работи Ерин и министърът на външните работи Козирев.

Решава се първо да чуят Козирев, който по поръчение на президента внимателно е сондирал реакцията на западните страни при евентуални действия в Чечения, дипломатично наречени мерки по възстановяването на конституционния ред и разоръжаването на „незаконните въоръжени формации“. Според неговите думи никой от т. нар. „голяма седморка“ дори и веждите си не помръднал. Всички се съгласили, че планираните мерки предствляват абсолютно вътрешен проблем на Русия. Единствено досадно упоритите французи и нахалните англичани, на които винаги трябва повече да им се обяснява, промрънкали нещо за правата на човека и помолили, ако е възможно, да не се нарушават. Козирев с готовност се съгласил на това.

Министърът се изразява някак оплетено, преглъща окончанията на думите и непрекъснато поглежда страхливо към президента или прави „мили очи“ на генерал Коржаков, който преди това е прегледал, разбира се, текста на изложението му.

Президентът мълчи, тежко потънал в креслото, зад чието облегало е изобразен от злато релефът на двуглав орел. Сякаш седи на трона на някогашните московски владетели. Очите му са се притворили от подпухналите клепачи, а долната му устна, издадена напред, леко виси — сигурен признак, че президентът отново ще легне болен. Именно по тази причина е взето решение днес официално да бъде отменена сбирката на Съвета за сигурност. Насрочили са я за утре с надеждата, че след като се напари в банята, президентът ще преодолее с Божията помощ болестта си и ще реши наведнъж куп натрупали се въпроси.

Засега само му пробутват да подпише предварително подготвения указ за назначаването на вицепремиера Николай Егоров като пълномощен представител на президента на Руската федерация в Чечения. И слагат в ръката му неговия любим „Паркер“.

Президентът поглежда към генерал Коржаков. Онзи мълчаливо кимва. Президентът шумно издишва насъбралия се в белия му дроб въздух и слага подписа си. Мечтата на „Кубанската банка“ се е осъществила! Николай Егоров е назначен в Грозни на „доходното“ място на генерал Дудаев. Сосковец и Грачов първи поздравяват министъра на националностите. Но Ерин не е чак толкова радостен, тъй като отлично разбира, че не друг, а той, като министър на вътрешните работи, в крайна сметка ще трябва да отговаря за всичко и всички.

Колкото до министъра на външните работи, той още преди този момент е напуснал съвещанието, чийто предмет на обсъждане го засяга само косвено. Нали става дума за вътрешни работи на Русия!

Неговата интелигентна натура и демократическите му възгледи винаги са отвращавали грубото и консервативно мислещо обкръжение на първия президент на свободна Русия.