Мишел Гримо
Народът на моретата (8)

Пастири под водата

Тиха музика изпълни камерата. Цила отвори очи и се огледа с учудване наоколо. Надир бе станал вече. Беше сама.

„О да! Лагерът в морето!“

Музиката идваше от един високоговорител, вграден в стената до леглото. Цила скокна от постелята, нахлузи един халат. Отвори вратата и влезе в следната стая. Там се чуваше същата музика, само че примесена с шума от тенджери в кухнята и плисъка от душа в банята.

Един малък фотьойл пред нея сякаш протягаше ръце. С гневен ритник тя го обърна и се тръсна на мекия килим. Закри глава с ръце и захлипа.

— Цила!

Арп беше застанал на прага на кухнята с кана димящо лике в ръка и я гледаше със съчувствие.

— О! Ти не можеш да разбереш, Арп! Тази идиотска обстановка… този отвратителен комфорт, тази музика! Повръща ми се от всичко това, Арп! О, милата ми пустиня!

— Цила — отвърна Арп пребледнял, — пустинята, конете, блатата, свободният живот… Свършено е! Изпитал съм всичко това и отчаянието също. Но един ден разбрах… Хайде! Много е рано още да ти говоря, наистина! По-добре ела да закусиш, цял ден работа те чака.

В това време Надир излезе от банята още мокър. Цила стана и се хвърли в ръцете му, обляна в сълзи…

— Да избягаме, Надир! Трябва да опитаме да се спасим! Искам да видя отново пустинята, да намеря Хан и племето!

Надир размени отчаян поглед с Арп и внимателно отвърна:

— Някой ден може би, Цила… Но засега нищо не можем да опитваме! Трябва да сме силни, да си възвърнем увереността!

Цила изведнъж се успокои, хладнокръвието й се възвърна.

— Прости слабостта ми, Арп! — помоли тя. — Дори не се сетих да те попитам добре ли спа на този глупав килим!

— Всичко е наред… спах като заклан! Добре! Ще ядете ли сега?

Хапнаха малко концентриран планктон с по една голяма чаша лике. По време на закуската Арп им задаваше въпроси:

— Не успяхме да поговорим снощи… От кое племе сте?

— От племето Зорги. Имахме четиридесетина чергила… — обясни Цила.

— Хубаво племе, спомням си го! Голямо ли беше семейството ти?

— О не… Преди не знам вече колко месеца хванаха Ксуан — брат ми. Нямам вече никого на света освен майка ми Хан и Надир, моят Надир!

— И тъй, ти си сестрата на Ксуан! Любопитно… Когато той дойде и на него му бях водач.

— Ксуан! Ксуан е тук? Но къде, Арп, къде?

Арп побърза да отговори:

— Не си прави илюзии, Цила! Ксуан не е в лагера от месеци вече. Брат ти е истинска мина от знания — беше изпратен там, където знанията му са по-нужни, отколкото тук.

И Арп продължи, без да се съобразява с разочарованието на Цила:

— А ти, Надир? Имаш ли някакви способности?

— Надир е бивш безимен — патриций, който е повече… — откри Цила.

Жив интерес пламна в зениците на Арп. Надир го забеляза и се учуди на привидно незаинтересования тон, с който подводният работник попита:

— А! С какво се занимаваше в изкуствения град?

— Ръководех един отдел в Междупланетното общество по електроника. Това е най-голямата компания на…

— Да, зная… Тогава ти знаеш много за ЕИМ?

— Е… поне на теория!

В този момент един глас от високоговорителите прекъсна разговора.

„Работници от сектор В! Ето с какво ще се занимавате през деня: Блок А от 1-ви до 15-и модул — в ремонтните работилници. От 16-и до 30-и модул — в кланицата. От 30-и до 45-и модул — в сортировъчната за планктон. От 45-и до модул номер 1 — в сушилнята. Модул 101-в талофитната плантация! Пред вратата ще ви чака глисер. От 102-ри до 109-и модул — в школата за пастири. Работният ден ще започне след четиридесет и пет минути! Край!“

Предаването прекъсна. Арп промърмори раздразнено:

— Можеха да ни оставят да чуем и плана на блок В! Аз живея там — обясни той, — ще трябва да питам в координационния център… Добре, бързо облечете работните си костюми — излизаме след десет минути. И не забравяйте шлемовете!

Когато се върнаха в стаята, Арп добави:

— Ще ви придружа до работилниците. Ще трябва да ви взема на обяд и да ви доведа тук. Опитайте се да запомните пътя и да се ориентирате в лагера. Вече няма да ви придружавам, когато тръгвате в три часа… Ако се загубите, влезте в който и да е модул и ми телефонирайте. Номерата съответствуват на регистрацията: моят е 26876. Да вървим сега!

Тримата надянаха шлемовете си, после Арп повдигна плъзгащата се врата на шлюза. Скочиха един след друг във водата.

 

 

Като се изключи пътят от техния модул до работилниците, Надир и Цила прекараха този пръв работен предиобед в едно задушно хале. В ремонтна работилница №10 разглобяваха малки роботи с цел да се уверят в доброто състояние на гарнитурите, които предпазват техния мозък — микропроцесора. Щом забележеха някоя прогнила гарнитура, махаха я и я поставяха за анализ в една електронна машина, която автоматично даваше справка за дефектната част. Всеки десет минути един асансьор отиваше до повърхността и донасяше резервни части от складовете на безименните… Цяла мрежа от камери-шпиони обикаляха около земята, а три робота-пазачи очакваха пред вратите евентуална заповед за намеса от контролните зали там горе, под небето…

На всеки осем работници имаше по двама от предишните, които ръководеха и обясняваха работата.

— Роботите, които проверяваме, се използват във външните плантации. Те са тясно специализирани и могат да изпълняват само точно определена задача. Този тук рови земята — за паразити. В съседната работилница се занимават с верижните прешлени на двигателните им гъсеници.

— Но защо безименните не използват само роботи при експлоатацията на морското дъно? — попита Цила.

Надир й обясни:

— Защото не е възможно да се съберат в една-единствена машина всички способности на човешкия род, Цила. Могат да се създадат хиляди апарати, но за да се координират действията им, са нужни все още и хора… И после, имам чувството, че безименните проявяват или скъперничество, или прекалена предпазливост спрямо нас… Всички тези машини биха представлявали археологически останки горе на земята!

Предиобедът се изтърколи монотонно. Надир отбеляза само един нов факт, но като помисли, стори му се, че е много важен. Всичко стана много бързо: старият работник Пио, който работеше вдясно от него пред тезгяха, изтърва от несръчност полукълбото с микропроцесора на една машина. Веднага един от трите робота-пазачи се спусна нататък и изтегли от ръцете на Пио полукълбото, което той вдигаше вече. При удара няколко платки с фин електронен монтаж се бяха откачили и висяха на многобройни жички. Роботът изчезна в съседната работилница… Работата продължи, сякаш нищо не бе станало. Бързата размяна на думи между двамата стари работници не убягна на Надир.

— Пипнах я! — прошушна Пио.

— Точно която ти трябваше?

— Да…

Надир разбра, че Пио бе успял преди малко да скрие нещо. Но как? Ръцете му бяха празни, подът — идеално чист. Какво смяташе да вземе оттам? Звънецът за края на работния ден прокънтя, преди той да успее да намери задоволителен отговор.

Следвани доста плътно от Пио, Надир и Цила стигнаха в огромната шлюзна камера на работилниците. Пио помогна на Цила да си сложи шлема и я накара веднага да се спусне във водата. Надир си помисли, че е малко груб, но не каза нищо и също скочи. Отделиха се от пилотите и се озоваха сред вълните на централния двор. Над главите им дискретно плаваха червените сфери и надзираващите роботи. Към тях се приближи двуместен подводен ял. Видяха, че е Арп. Цила се качи зад него, Надир се хвана отзад криво-ляво и тръгнаха. Водата по „площада“ и по главните улици беше мътна — там, къде умело, къде неумело, плаваха безброй хора-риби… Надир обаче забеляза, че се движеха по широката X, обозначена с голямо ярко осветено табло. Най-накрая свърнаха в малка уличка, наречена „В“. Това беше техният квартал, с техния блок модули — първия вляво. Арп спря яла под пилотите. Надир мина през шлюза.

— Ако можех да пипна шегаджията, който ми е погодил този номер! — беснееше Цила, когато стъпи във всекидневната.

Току-що бе свалила шлема си и размахваше яростно монтажната платка. Надир избухна в смях и обясни:

— Това е работа на Пио! Чудех се къде може да е скрил този чип… Ами в шлема ти, много просто!

— Не е много смешно! Бях мрачна през половината път, а в останалото време ме сърбя вратът!

— Няма страшно, Цила — намеси се Арп, — мисли си, че без да искаш, си се включила в огромната мрежа за солидарност на работниците под водата… Пио, естествено, ще дойде да вземе този чип. Ще го предаде на някой друг и от ръка на ръка още тази вечер ще бъде извън лагера! Утре някой пастир ще го отнесе в открито море… След пет, след десет дни той ще е преминал стотици мили под водата и ще е пристигнал…

— Къде? — попита Надир.

— Няма значение къде. Там, където хора-риби като нас работят за пълното ни освобождение.

— Защо толкова много тайни — страхувате се от предателства? Струва ми се, тук всички сме едно.

— Не се заблуждавай! Безименните наложиха тук хитър режим… Те контролират работата ни, оценяват, награждават… Един получава ял, друг — по-хубави мебели за модула си, друг пък някой — позволение за „президентския квартал“, където къщите са широки и имат малки видеоапарати, по които получават някои новини от Земята… Цяла една ефикасна система от съблазни и поощрения, които карат някои от нас да се примирят и да бъдат доволни от съдбата си. Те са малцина, но са опасни, защото се противопоставят на всичко, което би могло да застраши новото им положение. Те наблюдават и разпределят работата, пряко общуват с безименните.

— Примирени номади? Глупости! — възмути се Цила.

— И все пак, те съществуват! Не трябва да ги съдим прекалено — умората обяснява много неща… Трябва обаче да бъдем изключително предпазливи. Знайте все пак, вие двамата, че направих малка анкета сред вашите брята по племе. Скоро нашата нелегална организация ще има нужда от вас. Чакам заповеди. Човек като Надир не трябва да се занимава с нискоквалифициран труд, а възможно е ти, Цила, след като си успяла да влезеш в куполите, да ни бъдеш много полезна…

Звънецът на шлюза иззвъня. Посетители…

Надир дръпна вратата. В стаята се втурна Игал, следван от Пио, който бързаше да прибере чипа. Той се извини, даде мъгляви обяснения и си тръгна, придружен от Арп.

 

 

Малкото стадо от сиви китове се движеше към повърхността на водата с разперени като грамадни крила гръдни плавници. Състоеше се от шест женски, един мъжкар и три китчета. Често някой от гигантските бозайници се спускаше на двадесетина метра дълбочина, обръщаше се грациозно, изкачваше се отново като стрела, раздвижвайки водата с прекрасната си опашка, и с фантастичен скок мяташе над вълните двадесет и четирите или двадесет и шестте си тона! Погледнати отдолу, те приличаха на подлудели кораби. Пастирът извади от бързия си ял подводен рог и три пъти натисна бутона. Разнесоха се три ултразвукови сигнала. Няколко секунди след това петте му тихи и неспокойни косатки се въртяха около него. Едната бе почти десет метра дълга. Той им раздаде няколко парчета месо, после ги отпрати нагоре с продължителен сигнал на подводния рог.

Добре дресирани, косатките обградиха стадото, което веднага се гмурна, но вместо да се впуснат в панически бяг от потомствения си враг, сивите китове заплуваха към човека. Пастирът видя, че една женска се насочи право към него. Ставаше все по грамадна и по-грамадна, додето се превърна в някаква безформена маса, закриваща цялото му полезрение… Почти в последния момент с гъвкаво движение на опашката тя заобиколи човека и се спря близко, последвана от другите. Пастирът бързо прекрати преследването на косатките. Китовете се чувствуваха в безопасност при човека — не биваше да се разочароват.

Той се приближи до женската, вече заобиколена от облак риби-чистачи, и я поглади отстрани. Тя заплува от единия борд до другия в знак на очевидно задоволство.

Не я гали дълго… Беше време да се връщат! „Диа е доста нервна, откак й взеха китчето!“ — помисли той, подкарвайки яла.

След няколко мили плуване, което прекъсваха, за да изхвърлят над водата нечистия въздух от дробовете си, животните се напъхаха в заслона — широк триъгълник, чийто три върха се определяха от три острова сред океана.

Пастирът се увери, че роботите теглят както трябва преградните мрежи, след туй поведе орките към един склад да ги нахрани. После отиде със скутера да си почине в малката си хижа. Червената сфера, неуморен пазач, го следваше откъсо. Цял ден не се бе откъсвал от него.

Като спря пред жилището си, той забеляза една афала да си играе около пилотите до бърз подводен глисер. Червеното кълбо плаваше около шлюза. Щом слезе от скутера, малкият делфин — голям във всеки случай колкото самия него — дойде да се отърка в краката му. Той се усмихна под шлема си и му даде последните късове месо.

Някакъв човек чакаше в единствената стая на хижата. Пастирът отмахна бързо шлема и радостно поздра ви своя гост:

— Радвам се да те видя, Пит! Вече шест дни никого не съм виждал, а няма да ме сменят до другата седмица!

— Ами аз, Прах! Почти месец, без да срещна жива душа!

— Седни, ще приготвя нещо за хапване!

Прах отиде в кухненската камера и се зае с яденето. Храниха се мълчаливо, леко учудени, че се намират в това място — двама номади от едно и също племе, срещнали се след дълги дни самота на сто и шестдесет метра дълбочина в океана! Прах пръв подхвана разговора:

— Има поща за организацията… Два чипа като че ли и важно съобщение. Трябва да ги отнесеш в скривалището при червените рифове и да вземеш отговора.

Прах се вдигна от масата и извади от една ниша непромокаема торбичка. Подаде я на Пит с думите:

— Ето! Няма да се претовариш, но внимавай да не я загубиш!

 

 

Пит поглади леко Рама отстрани. Рама беше водачът на стадото. Между него и Пит съществуваше истинско приятелство. От обич Рама се подчиняваше сто пъти повече, отколкото би го правил по принуда. Благодарение на това разбирателство човекът-риба бе гледал морето и бе видял огромни полегнали от лек полъх ливади, плодородни хребети, пълни с дивеч гори — охолен свят с разнообразен пейзаж и разкошни цветове.

Пит се отдели от любимото си животно и погледа как преминава стадото. Сега делфините плуваха спокойно в очакване на мига, в който, обзет от прищявка, Рама ще ги отведе там горе, да полудуват с вълните.

След един час афалите навлязоха в една гърловина между две рифови вериги. Това място гъмжеше от риба — любима храна за афалите. Животните се спряха и заровиха муцуни в растителността.

„Ето го най-после червения риф!“

Като остави яла си в една пясъчна долчинка, Пит взе торбичката и заплува към тъмната паст на една пещера.

Няколко минути по-късно той се върна с празни ръце и направи ужасна муцуна на робота си.

Останалата част от пътя до хижата измина без затруднения. Стадото бе затворено в заслона, а Рама лудо се преметна няколко пъти и влезе с Пит в шлюза.

Пастирът вечеря набързо, като подаваше малки лакомства на другаря си. Тук, както и в лагера, дневният и нощният ритъм, съобразени с различната продължителност на деня според сезона, наподобяваше прекрасно земните условия с изкуствено осветление, което се усилваше и намаляваше. Нощем запалваха лампи.

Денят беше дълъг, Рама задрямваше… Пит загаси лампата, после, пренебрегвайки леглото, заспа с ръка във водата, върху главата на афалата.

 

 

Двама мъже стояха в широката стая със стени-екрани и контролни табла, наведени над маса с разгърната карта на подводния свят. Единият беше много стар, с искрящи от лукавство очи и потънало в широка бяла брада лице. Другият, на около четиридесетина години, висок, имаше дълги кестеняви коси, които падаха на вълни по раменете му. Старият мъж питаше:

— Как е положението с експлоатацията на морските полета?

— Ето, професоре! Сега разполагам с тридесетина екипа роботи, които кръстосват равнините на дълбочина между две и четири хиляди метра… Използвам ги най-вече за засичане на гигантски калмари, които повече отговарят на нуждите ни сега. Те контролират стотина екземпляра. Не убиваме нито един, додето младите не станат достатъчно силни, за да могат да съществуват сами.

— Чудесно, но следващата партида роботи пратете в големите падини. Там има сума интересни неща!

— Имам още една добра новина за вас, професоре — епидемията, която съсипваше стадата костенурки, е окончателно пресечена!

— Много добре! Ето кое ще достави удоволствие на Съвета! А нещо ново за акулите?

— Не, за съжаление! Дресирахме няколко групи косатки за лов, но пастирите протестират. Те смятат, че в обучението на косатките трябва да се набляга на пазането на кашалоти, финвали, гърбати китове и други бозайници…

— Аз лично съм на тяхното мнение и настоявам да повярвате, че за момента приетото в лагерите разрешение си остава най-доброто: ловни екипи от хора. Но в същност това няма никакво значение! Сега разполагаме с истински комплекс за обработка на информацията, монополни обединения за квалифицирани програмисти… Ако можехме да открием рядката птица, способна да координира и централизира всичко това, бихме могли да се заемем с големите неща… И с по-малките също, като например езика на делфините, който хората от XXI век познаваха, а безименните забравиха! Лагерите сега са собственици на три четвърти от отглежданите животни. Ще трябва да направим пробив, за да завземем няколко компании за делфини! После…

— После, тъй като делфините са стари неприятели на акулите…

— Да, Нан, но не гледайте чак толкова надалеко! Главното е, че ще престанем да смятаме тези бозайници за обикновени домашни животи и ще ги направим наши съюзници!

— Наши съюзници?

— Да. Те и косатките са може би най-умните морски същества, много близки до човека, във всеки случай. За нещастие косатката ни напомня премного на акула, за да се сближаваме с нея… И обратно — с помощта на делфините ще можем много бързо да организираме едно цялостно и безупречно управление на морския свят!

На единия край на масата интерфонът иззвъня. Професорът отговори.

— Съветникът Акки слуша…

— Добър ден, професоре! При вас ли е съветникът Нан, който отговаря за нелегалните сили?

— Да и ви слушам, Ксуан! — обади се Нан.

— Нан, току-що от лагер 43 пристигна поща — два чипа и едно съобщение…

— Добре! Пратете чиповете в службата за разчитане — трябва да зная за какво става дума, а съобщението ми донесете!

След една минута на етажа звънна бързият асансьор. Една стена се плъзна безшумно и Ксуан влезе в стаята. Младият човек постави върху картата малко кубче от червена пластмаса. Професорът извади от един шкаф някакъв апарат с паралелепипедна форма и постави кубчето в едно отделение — прилепна точно. Съветникът натисна един клавиш. Кубчето започна видимо да се топи. Стопената материя изчезваше по невидими канали в дъното на кухината. После се чу прещракване, от едната страна на апарата се отвори вратичка, откъдето изпадна кафява точица от втвърдени отпадъци. Въоръжен с фина пинцета, Нан извади оттам малка касета от посребрен метал. Поставиха я в отделение за разчитане и след няколко настройки микрозаписът предаде съдържанието си:

„Трудов лагер 43. Арп местен отговорник. РС 3-12-360 от свободното летоброене. Нови масови постъпления. Наличен състав: 70 скитници. Общо взето без специални способности с изключение на двама души. Произход: племето Зорги. Цила: десетчасов престой в град 700, добри познания за гигантските лишеи. Надир: патриций, град 700, изгонен от там, бивш директор на Между планетното общество по електроника. Държи да се организира бягство. Обратен отговор с подробности. Край.“

— Е, професоре, имам чувството, че сте хванали вашата рядка птица… Това съобщение е от 3-12… Преди два месеца. Тези новопостъпили трябва да са много образовани, за да се противопоставят сами на опасностите в техния нов свят! А! Какво ви е, Ксуан! Много сте блед!