Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le peuple de la mer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Издание:

Мишел Гримо. Народът на моретата

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №33

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Рашка Ракен

Преводач: Ася Къдрева

Редактор: Панко Анчев

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за печат на 24.XI.1981 г. Подписана за печат на 8.I.1982 г.

Излязла от печат месец февруари 1982 г. Формат 70×100/32 Изд. №1529

Печ. коли 8. Изд. коли 5,18. УИК 5,10. Цена 1 лв.

Страници: 128. ЕКП 95366 5637–48–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Ася Къдрева, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

Michel Grimaud. Le Peuple de la Mer

Jeunesse poche, Hatier Edition de l’amitiér

© E.A.C.T. Rageot-Paris, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Огнян Пешков)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Тъжна сватба в един нов свят

Надир отвори очи — огледа се наоколо, без да разбира. Тази дълга зала с ослепително бели голи стени нищо не му говореше. Поиска да се размърда, но ръцете и краката му бяха в стоманени гривни. Само главата му можеше да се движи. Видя, че го бяха завързали на маса с колелца и че не беше единствен в това положение. Можеше да види около и пред себе си петдесетина също тъй поставени тела. А може би и повече? Умът му се проясни и той си спомни: нападението… залавянето!

Но защо му бяха взели дрехите? Защо беше гол под чаршафа върху тази маса на колелца? Въпросите гъмжаха в главата му, без да намерят отговор.

В дъното на стаята безшумно се плъзгаха врати. Толкова врати, колкото и редици подвижни легла. Надир не забеляза как се бяха отворили, а те вече се затваряха зад трите редици легла, които изчезнаха пред очите му. Стори му се, че това колкото обезпокоително, толкова и неразбираемо положение трая часове. На равни интервали потегляха нови редици легла. В залата цареше мъртва тишина, сякаш трупове бяха покрили с тези чаршафи! Младият човек бързо отпъди тази мисъл. Навярно приспивателните действуваха по-силно на номадите, отколкото на човек, роден в куполите, години наред вземал успокоителни… Неговите братя по нещастие спяха, непознали още ужасната тревога, която го душеше. Ами Цила! Дали и тя беше сред тия застинали фигури, обречена на страшна участ?

После се случи неизбежното. Привлечено като от магнит, леглото на Надир се плъзна към зейналата врата и едва преминал я, младият човек с ужас разбра къде се намираше: операционна зала. Десетина хирурзи и много роботи чакаха новата партида. Ръстът на Надир и късите му за номад коси привлякоха вниманието им.

— А, изменник! — учуди се някакъв глас.

Един човек се наведе, разгледа го хладно и добави:

— Така е, дявол да го вземе! Двойна доза упойка за него!

Две ръце хванаха ръката му — почувствува някакво бодване и се унесе…

 

 

Надир нямаше представа за времето. Спеше, ядеше и това бе всичко. Един ден се събуди и се изправи в леглото си. Паметта му се възвърна изведнъж. Около него познати и непознати лица изплуваха на свой ред към действителността. Тридесетина души се връщаха малко по малко към живота.

Надир стана със странно усещане в гърба. Първите крачки го накараха да се олюлее. Трябваше да се опре на леглото, за да не падне. Миг след туй се почувствува добре и тръгна по пътеката между леглата. Искаше да знае кои бяха другарите му по плен и дали Цила се намираше сред тях. Но от пръв поглед разбра, че в залата нямаше нито една жена.

— Надир!

Олюлявайки се, към него идеше Игал. Стиснаха си ръцете. И други приближиха. Бяха Гор — онзи, който знаеше изкусно да подковава конете, и двамата му млади сина — Малик — тази сила на природата, Олаф, Клайн и други, или осем мъже и шест юноши от племето Зорги, заедно с дванадесет номади от друго племе.

В продължение на няколко секунди те намериха някаква утеха в тези първи срещи, след туй последваха тревожни възгласи в хор:

— Имаш два големи кръгли белега на гърба си!

— Ти също!

Последва бърз взаимен преглед. От двете страни на гръбначния стълб всички имаха по един кръгъл възморав белег около десет сантиметра в диаметър.

— Надир, ти трябва да знаеш какво са ни направили! Обясни ни!

— Искаш да кажеш, че този човек е безимен?

Четирима души се приближаваха с див пламък в очите. Както бяха отслабнали, гневът им можеше да бъде опасен. Мощната фигура на Малик застана помежду им.

— Казва се Надир. Има същата участ като нас и е един от нашите… Трябват ли ви други разяснения, братя?

Единият от мъжете се съгласи и махна примирено:

— Имаш право. Няма значение откъде идва, щом страда заедно с нас! Сигурно ще може да ни обясни какво се случи с нас и каква съдба ни чака?

Надир поклати тъжно глава.

— Нищо не зная!

— Къде са жените? Дечицата ни? Къде сме?

В тази свръхтревога с известно облекчение скитниците видяха, че в стената се отваря една досега невидима врата. Всичко друго беше за предпочитане пред ужасната несигурност, която ги измъчваше. Появи се някакъв безимен, заобиколен от свита въоръжени роботи.

Човекът ги огледа преценяващо за момент, с видимо задоволство. После заговори:

— Намирате се в западното континентално плато, на равнището на океан А. Долните етажи на тази сграда са под водата. Още по-надолу, далеч от повърхността се намират фабриките за филтриране и хомогенизиране на планктона, за отглеждане и сушене на зелените водорасли, кланиците… Там ще работите! За да ви улесним в този труд, ние ви подложихме на малка интервенция, която ви прави годни да живеете като рибите в морето. Не бихте могли да разберете подробностите на тази операция… Достатъчно ви е да знаете, че са ви присадили камък-сюнгер от Марс, който филтрира кислорода от водата направо в дробовете. Тази система ви прави истински амфибии. Затваря се автоматично на суша, където ще си дишате като всички хора, и се отваря, щом влезете във водата. Много бързо ще свикнете… Срещу труда си ще получите храна и удобно жилище. Всеки, който откаже да работи, се премахва. Още сега се откажете от всеки опит за бягство — невъзможно е. Ще имате пазачи-роботи, а всяка педя от крайбрежието е под наблюдение… И още нещо: Ние затваряме само годни за работа хора. Заловените погрешка малки деца и старци са върнати на свобода. Свършено е с безполезния ви живот на скитници.

Поразени, смазани, номадите изслушаха тази реч, без да помръднат. Действителността бе по-ужасна от всичко, което можеха да си представят. Като уплашено стадо те не оказаха никаква съпротива, когато в малка кръгла стая ги накараха да облекат меки водолазни костюми, идеално прилепващи към тялото и цепнати на гърба, за да оставят свободни присадките. Шлемът беше свързан с костюма и засега висеше на гърба им като корава качулка. Всичко стана много бързо: безименният и свитата му изчезнаха, скитниците внезапно усетиха, че пропадат… Веднага след това една стена се повдигна леко към тавана. Водата буйно нахлу и заизпълва кабината. Чуха се панически викове, после гръмогласен високоговорител заповяда:

— Наложете шлемовете!

Надир и някои други побързаха да се подчинят, а другите гледаха с изхвръкнали от орбитите очи как тъмната вода ги поглъща. Трябваше да им помогнат и насила да поставят шлемовете на някои от тях. За секунди изпитаха непреодолим задушаващ страх, докато водата ги покриваше. Замахаха безпомощно с ръце, след туй камъните-сюнгери от Марс замениха дихателната система, филтрираща необходимия кислород, и дробовете заработиха отново, захранени по този необичаен начин.

Отвън един човек в същия черен костюм им правеше знаци да приближат. Изумени, че са още живи, те се подчиниха. Дълги тръби по земята и други, закрепени към широките постройки, които ги обграждаха, ярко осветяваха мястото.

Надир реши, че това е нещо като фабричен двор. Изведнъж, сякаш падаха от небето, цели гроздове червени сфери се спуснаха с въртене към тях. В продължение на минута или две те танцуваха някаква странна сарабанда — въртяха се, кръстосваха се и най-сетне спряха на едно място… Отсега нататък всеки новодошъл щеше да си има личен пазач, винаги на метър разстояние, без да може да се отдели някога от него!

Номадите стояха страхливо притиснати един до друг и поглеждаха уплашено наоколо.

Човекът им се усмихна и махна успокоително с ръка. Разви един кабел с безброй ръкохватки по него, взе ръката на Надир и я постави на една от тях, като подкани и другите да сторят същото. Когато всички скитници се наредиха в индийска нишка, хванати за корабното въже и с плаващите над главите им сфери, човекът ги повлече, самият той теглен от един хидродвигател…

В този странен впряг започна дългият оглед. Първо — заводът за обработка на планктон с чудовищните бъчви, с филтрите и шлюзните врати, командувани от мъже и жени, които следяха нивото на кафеникавото пюре в огромния прозрачен котел в дъното. Там с помощта на ръчки и бутони работници задвижваха палети в котела. Разпределяха планктона, като го отпращаха към различни канали, а отпадъците отделяха за преработка. После минаха през залите за стабилизиране и сушене.

Посетиха и развъдниците, където рибата бе подредена по големина и вид. Имаше финта, херинга, сардини, трицона, сепия и малки калмари, преминаващи от едно отделение в друго, според сезона и времето за мръстене…

На друго място пък бяха кланиците за едри животни от стадата. Сетне водачът ги заведе в парниците. Там сееха, присаждаха. Някои растения, израснали грамадни поради непрестанния подбор, с тъй бързо ускорение и растеж, че се забелязваха с просто око — изискваха непрекъснато кастрене и внимателно наблюдение, заемаха специално отделени за тях огромни зали.

Колоната смаяни номади гледаше всичко това с мрачен поглед. Освен Надир само най-младите гледаха странното представление с известно любопитство. На повечето от тях трансплантацията в този воден свят действуваше като кошмар. Бяха вцепенени. Водачът им явно реши, че този пръв контакт е достатъчен, защото обърна гръб на лагера и ги повлече към селцето за отдих на подводните работници. Широки празни пространства разделяха вместо улици групите жилища, построени върху пилоти. Бяха изградени от отделни модули, наредени като керемиди едни в други, в една безкрайно променлива архитектура. През целия път червените сфери ги следваха стъпка по стъпка. Надир ги бе разпознал веднага. Но защо той забелязваше всяка подробност, а другарите му не реагираха? Живи мъртъвци! Младият човек си спомни дългата агония в пустинята. Макар и затворник, превърнат в амфибия, той беше жив! Само да намери Цила, после щеше да види…

Потънал в мислите си, Надир изведнъж забеляза, че се движи между пилотите. Водачът пред него забави, после спря хидродвигателя и с един тласък го гарира в някаква ниша. Той стана, влачейки човешкия грозд, и Надир изведнъж изплува след него в една стая, пълна с народ. Човекът го поведе към стълбата — вече се протягаха ръце, хващаха го, сваляха му шлема… Някакъв глас го посъветва:

— Дишай полека, не говори… След няколко секунди всичко ще е наред!

Като в мъгла Надир видя, че и с другарите му се занимаваха по същия начин. За миг почувствува ужасен задух. Той пое жадно въздух и болката престана. Отново дишаше като човек.

Отворът, през който бе пристигнал, беше нещо като басейн в центъра на една много яркоосветена стая. Навсякъде бяха пръснати маси и фотьойли, от които подводните работници се надигнаха да ги посрещнат. Изведнъж се чу вик:

— Надир!

Едни огромни очи и коси тичаха към него. Той взе в прегръдките си отново намерилата се Цила.

Около тях се наблюдаваха и други подобни сцени. Неразделните номадски семейства се събираха с радостни сълзи. Цила бе затворила очи и тихо плачеше на рамото на Надир. Всички от племето Зорги бързо се разпознаха и събраха. Благородните им души получиха дълбоко удовлетворение, щом узнаха, че само малка част от каруците са пленени.

Лицата се пооживиха, погледите просветнаха.

Един работник се приближи към тях:

— Бъдете добре дошли, братя! Всяко семейство ще има за водач по един от старите работници — да го настани в новата му къща и да го осведоми за всичко. Разбира се, няма да сте отделени от племето и в свободното време ще бъдете заедно!

— Не ме оставяй, Надир! — разтревожи се Цила.

При тях дойде един широкоплещест мъж с открито лице и сърдечна усмивка.

— Аз ще бъда вашият настойник — казвам се Арп.

— Аз съм Надир, а тя — Цила!

— Жена ли ти е?

Надир се смути:

— Ние… Не още!

— Не искам да ни разделят! — погледна уплашено Цила.

— Ами оженете се! — посъветва ги Арп с усмивка.

После попита:

— Има ли някой от племето, който е съгласен да ги ожени?

Грамадният Малик пристъпи напред и тежко рече:

— Аз ще ги оженя!

След туй се обърна към младите и добави съкрушено:

— Номадските сватби се правят на коне. Украсява се чергилото на младоженците и цялото племе се весели… Тук, макар и далеч от любимата ни земя, ще повторя за вас обредните думи, които свързват мъжа и жената…

„Нека твоят кон бъде неин кон, твоите овце — нейни овце, вземи я в твоята каруца… Чада волни на пустинята, вие сте едно!“

 

 

Никоя сватба не е била по-кратка и по-тъжна! С объркан и навлажнен поглед скитниците слушаха старинните думи, напомнящи им за техния изгубен свят. Силно изправена, с вдигната глава, Цила плачеше. Арп демонстрира твърдост на характера и грубо наруши атмосферата на емоции и носталгия. Рязко отсече:

— Пустинята е зад нас! Да я обичаме нежно като прекрасен спомен, а след туй нека се обърнем към това, което е пред нас, и да се научим да живеем! Надир и Цила, народът на хората-риби, към които и вие сега се числите, ви желае щастие, защото щастието е винаги възможно! Обичайте и почитайте морето — то е извор на всякакви блага. Чрез него може да възкресим надеждата!

Без да се бави, Арп поведе младите хора към водата.

— Сложете си шлемовете — още един-два скока и ще можете да влизате и излизате от водата без всякакво затруднение. Застанете пред мен и повтаряйте моите движения. Плуването е най-добрият начин за придвижване, когато човек не разполага с превозно средство. Да се върви е бавно и уморително… Хайде, не се колебайте повече! Скачайте!

Арп даде пример. Надир и Цила надвиха нерешителността си и го последваха, хванати за ръка. Неприятният ефект беше много кратък и не тъй мъчителен както преди.

„Свикваме!“ — помисли си Надир с изненада.

Те се заеха несръчно да повтарят движенията на своя водач, спирайки от време на време да си починат. Пресякоха пътища, озоваха се сред други пилоти и изплуваха в нова шлюзова камера — много по-малка този път. Нямаха нужда от помощ, за да влязат в стаята и си махнат шлема.

— Ето я къщата ви. Шлюзът се затваря с плъзгаща се врата като тази. Посетителите могат да съобщават за себе си, като дръпнат шнура на ей това звънче… Сваляйте вече костюмите. В стаята ще намерите по-леки дрехи. После ще поговорим!

В банята течеше обезсолена вода. В кухнята цареше изобилие и разнообразие на храна. Надир забеляза, че мебелировката е от преди три века, но за номадите това бе нечуван комфорт.

— Около сто лагера като този са пръснати по бреговете на земното кълбо. Тяхната продукция изхранва цялото население в куполите! Земята е мъртва и вече нищо не ражда. Единствено морето остава неизчерпаем извор на храна.

Тъй като младите хора мълчаха, Арп продължи:

— Скоро ще разберете, че един работен ден тук не е тъй изтощителен, както пет часа езда например! Благодарение на многото движение, тази работа не е монотонна. Жилищата са замислени така, че да си почиваме приятно! С една дума, всичко е пресметнато да се приспособим лека-полека напълно към новото си положение!

— Никога! Ще намеря начин да изведа всички от тази гробница и ние ще се върнем в пустинята! — възропта гневно Цила.

Арп внимателно отвърна:

— Не мисли повече за твоята пустиня, Цила! Не ще я видиш никога вече! Всеки, който се е опитал да го стори, е намирал смъртта си… Но запомни думите ми: обичай и почитай морето — то е извор на изобилие. Чрез него може да възкресим надеждата!

 

 

— Ела при мен! — повика я Надир.

Тя се сви в ръцете му — залюля я като малко момиченце.

— Не плачи, Цила! Живи сме и аз те обичам…