Мишел Гримо
Народът на моретата (12)

Народът на моретата

Ксуан облече най-хубавите си дрехи. Ако всичко бе вървяло добре, Цила трябваше да пристигне този ден и той искаше да я посрещне както подобава. Сложи бял панталон от акула, който обгръщаше тялото му като втора кожа. После се спря на една туника в преливащи цветове, тъкана с влакна от морски растения. Фини сандали завършваха облеклото му. Беше работил двойно предните дни, за да бъде свободен и да посрещне Цила. Спомни си за майка си Хан и помръкна. „Може пък някой ден?“

Радостта, че ще види отново Цила, пропъди поне за малко мъката му.

Той хвърли последен поглед на съседния апартамент. Щеше да се хареса на сестра му — беше сигурен. Блестящата мозайка от черни корали се открояваше между пръснатите безброй яркоцветни възглавници. Системата от камери около главната стая, характерна за лагерите, бе запазена, подобрена и направена като за обикновени хора. Освен камерата-кухня, отговаряща на предназначението си, всички останали стаи бяха съобразени с вкуса и начина на живот на номадите — почти без мебели, но с много килими. Цяла една стена беше аквариум, където сред богата пищна растителност се стрелкаха пъстри рибки.

Ксуан отвори вратата и излезе на прага. Неговият апартамент и този, който бе предназначен за Цила, бяха разположени на един грозд от зелени модули над завоя на реката в центъра на града. Усмихнат, той се спусна по стълбата, водеща към улицата, която се виеше между жилищата.

„Бих искал да видя Цила, като влезе в града!“ Щом се озова на покритото с вулканични плочки шосе, той се смеси с тълпата на минувачите и с широки крачки се упъти към каналите на базара. От време на време минаваше някой глисер от обществения транспорт, пълен с хора. Ксуан се отдръпваше, за да му стори път, след туй продължаваше. От кея на най-близкия канал той нае една малка пластмасова моторница — цвета на квартала, и се насочи към магазинчетата. Спря се пред павилиона за антики и скочи на земята. Тук зеленият цвят на модулите преминаваше постепенно в тъмно виолетово.

Управителят на павилиона го позна и го посрещна с широка усмивка.

— Е, Ксуан, значи реши най-после, че тази рядкост на рядкостите, дето ти предлагам, си струва дванадесетте жетона.

— Решил съм най-вече да те вразумя, Тох! Пастирите всеки ден донасят книги като тази! Няма да ти дам повече от осем жетона.

Тох вдигна очи към небето и се закле във всички морски чудовища, че не може да отбие и жетон от цената на една тъй необикновена антика. Въпреки това той покани Ксуан да седне до ниската масичка, предложи му чаша лике и извади от една витрина въпросния предмет… Това беше албум от изкуствена материя, пълен с фотографии на много стари, днес вече забравени градове — повечето съвсем ясни.

— Виж… Дори обясненията са написани на мъртъв език! Специалистите твърдят, че албумът е от двехилядната година!

— Може би… Готов съм да направя големи жертви, за да отпразнувам пристигането на сестра си, но не мога да си позволя такава лудост! Дванадесет жетона!

— Сестра ти пастирка ли е?

— Знам ли… Възможно е! Не съм я виждал цяла година, откак ме плениха в пустинята…

— Искаш да кажеш, че сестра ти идва от трудов лагер?

— Точно така! И то днес!

— О! Такъв случай! Почакай…

Тох изчезна в една камера и след малко Ксуан чу откъслечен телефонен разговор. На края управителят се върна и заяви тържествено:

— Управителният комитет е на мое мнение: общината е длъжна да подари този албум на сестра ти за добре дошла!

Развълнуван, Ксуан се заплете в благодарности и се сбогува с Тох, като не забрави все пак да го покани у дома си в близките дни.

На връщане от кея той се мушна в уличките на тъмновиолетовия квартал, където базарът протягаше живописните пипала на малките тезгяхи. Всичките малки съкровища на морското дъно се намираха там пред гъстата тълпа от любители: многоцветни гъби, звезди, перли от черни корали, гривни, колиета от червени и розови корали, пастирски свирки от тръбовидни корали, червени рогови корали с всякаква големина, поставени в малки седефени кутийки, стотици раковини — една от друга по-хубави! Ксуан взе за Цила едно дълго колие от червени корали, една обикновена раковина и друга вретеновидна, с черен седеф и всички отблясъци на дъгата отвътре. Той напусна базара през по-тихи улички, мина един сводест мост над канала с мурените, в който, отлично опитомени, грациозни и пъстри, те се стрелкаха безспир по скалистото дъно.

На улица Тал той влезе в розовата сграда на Обединението на пастирите, където поиска стадо морски кончета… „Да има Цила с какво да украси аквариума си!“ Той излезе с бокал в ръцете, пълен с вода и водорасли, сред които сякаш висяха малки морски кончета, когато миниатюрният радиопредавател, който носеше на ръката си, записука.

— Да. Тук Ксуан от Службата за безопасност… Слушам!

— Съобщават ни, че сестра ти и нейният другар са прекосили малкия шлюз. Съветникът Нан те моли да идеш при тях в Палатата на Съвета…

— Пристигам веднага!

 

 

Те излязоха от шлюза с шлем в ръка и влязоха в града.

— Тук съм роден! — рече просто Амар.

От малкия висок нос, по който току-що бяха дошли, смаяни и възхитени, Надир и Цила се любуваха на най-хубавото и най-чудно човешко творение.

Огромният матов купол преливаше в отблясъци, отразен в реката. Виеха се безкрайни канали с малки сводести мостчета… Езера… висящи улици… Това бяха първите впечатления на Надир и Цила. С невероятните си цветове градът се простираше като гигантска дъга и всяка група модули имаше свой собствен цвят.

— Освен че снабдява града с електричество, „реката“ с морска вода пълни каналите, което, от една страна, ни осигурява приятен транспорт, а от друга — водни градини. Децата се грижат да попълват флората и фауната, като носят най-красивите образци — обясни с гордост Амар.

После добави:

— Елате, сигурно ни чакат в Палатата на Съвета!

Амар ги откъсна от магията на невероятната гледка, за да ги качи в един вертолет.

Полетяха над огромния град, пресичайки на няколко пъти криволиците на реката, окъпани в небесния отблясък на купола.

Кацнаха на терасата на Палатата на Съвета. Погледната отгоре, тя приличаше на морска звезда с пет лъча. Бе построена от розови корали.

— Мислех, че тук ще намеря нещо като трудовия лагер, само че по-бедно! — въздъхна Цила.

Амар ги поведе към един асансьор, с който се спуснаха на долния етаж. После през някакви коридори преминаха в просторна зала, където се бяха събрали много хора. Някакъв човек дойде насреща им и ги прегърна според обичая на номадите.

— Добре дошли в Обнова, деца мои! Аз съм съветникът Нан, отговарям за нелегалните сили. Сигурно сте капнали! Няма да ви задържаме много! Добре ли мина всичко, Амар?

Накратко, но без да пропусне нещо, Амар разказа за бягството на младите… Нан поклати глава.

— Ние организирахме тази акция много набързо. Във всеки случаи при такова разстояние винаги има един процент непредвидени обстоятелства. Но независимо от това, да загубим хора като вас, пълни със сили, би било престъпление! Още повече, Надир, че с тези знания вие сте незаменим за нас! Най-важно е да ви обясним целта си, за да се приобщите напълно към духа, който крепи и нас.

— Но поканете младите хора да седнат, Нан! Току-що са прекосили половината земно кълбо!

Старият съветник Акки се приближи, светнал в усмивка. Настаниха ги в дълбоки кресла и някакъв възрастен човек продължи:

— Хората-риби, които създадоха Обнова, следваха старите повели: да оживеем и да се устроим… Въпреки това те не забравиха братята си пленници и създадоха мрежа за подпомагане дейността по тяхното освобождаване. С времето нашата организация измъкна все повече пленници, като остави там свои хора да обучават новодошлите. Така ние бяхме косвено отговорни за увеличаващите се хайки в пустинята! Но може би сега, след като видяхте Обнова, ще разберете, че като мина време, това състояние на нещата ни се струва по-скоро плодоносно, колкото и жестоко да изглежда на някои! Тежкият живот в пустинята не е приемливо решение. Човек не трябва да живее вечно в глад, забравил всякакво знание, изцяло зает да търси храна!

Цила бе затворила очи и с мъка се стараеше да проникне в тези разумни слова. Галейки ръката на жена си, Надир мислеше за самотната Хан и споделяше мъката на Цила…

Старият човек я погледна с добри, разбиращи очи и пак подхвана:

— Стигнахме до нашите проекти: ако утре хората-риби престанат да работят в лагерите, скоро всичките градове от слънчевата система биха умрели от глад! След няколко години ние ще бъдем достатъчно силни, за да наложим волята си над безименните и да освободим всичките си братя, защото, може би не знаете, но не всички наши братя-номади се трудят в подводни трудови лагери. Много от тях са изпратени в мините на Венера, Юпитер и другаде… Те също трябва да бъдат освободени!

Ние не желаем смъртта на безименните; искаме статут, равен на техния, и свободен достъп до планетите.

Ето защо, Надир, имаме нужда от твоите знания по електроника! Ето защо, Цила, една млада жена, която се е осмелила да влезе в градовете, може да окаже неоценима услуга на нелегалните ни сили! Желаете ли да ни помогнете да направим всички скитници свободни жители на Обнова?

Надир отново си спомни вкопчената в юлара на Сукама Хан.

— Да! — отвърна той. — Всички номади!

— Аз също! — отговори Цила, а по бузата й се стичаше една сълза.

Възрастният човек продължаваше:

— Сега и ние усвоихме майсторството за присаждане на синтетичен камък-сюнгер, който нашите учени създадоха. Всички деца, родени в града, успешно понесоха операцията. Скоро ще се върнем на земята и ще можем да предложим на номадите в пустинята цялото великолепие на Обновление.

Надир мислено обеща на старата, майчински нежна и сурова скитница: „Бъди търпелива, Хан! Почакай! Ще дойдем да вземем теб и Зорги, и всички останали!“

— Плановете на Освобождение, града-близнак на Обновление, са готови! След месец започваме строителството. Мисля, че за момента нямам какво друго да ви кажа! Идете да си починете от опасното пътуване, деца мои!

И съветникът се отдалечи, като им махна с ръка.

— Какво щеше да правиш в града на безименните, момиче? — попита Нан.

— Брат ми Ксуан беше отвлечен, мислех, че е там!

— Аз съм тук, Цила!

— Ксуан!

През смях и сълзи Цила се хвърли в ръцете на снажния млад мъж, който тъкмо влизаше в залата. Надир беше станал и се усмихваше към новодошлия.

— Ела да видиш моя съпруг — каза Цила, като го дърпаше за ръката. — Когато го видях за пръв път, той имаше дълъг номер… Той ми спаси живота. Твърдеше, че имам хубави очи и груби ръце.

Голямата зала се опразни и Ксуан поведе спътниците си.

— Елате, ще ви заведа у дома! Но обяснете ми все пак: Надир… Безимен… съпруг на сестра ми… Обърквам се!

Цила се усмихна и разказа…

— И тъй, малко по-късно, след като едва не умря в пустинята, аз го нарекох Надир! Като дядо ни, който…

— Цила!

Младата жена избухна в смях и под въпросителния поглед на Надир добави:

— О нищо, Надир… Някой ден ще ти обясня…