Мишел Гримо
Народът на моретата (10)

Бегълци

Огромната зала кипеше от напрегната работа. Хиляда и сто специалисти работеха там, наведени над хиляда и сто електронноизчислителни машини. Срещу им цяла стена беше заета от релефна карта на морския свят по която милиони различно оцветени светещи точки се движеха, премигвайки. На централния пулт за управление един от дежурните началници махна обезкуражено с ръка.

— Докато не сведем засичането до един час, бегълците ще ни се изплъзват под носа!

— Да можехме да принудим отговорниците да ни дадат регистрационните номера на бегълците от екипа им, за пет минути ще ги унищожим!

— Невъзможно! Няма край инатът на тия диваци!

— Чудя се как се справят с малките роботи! Все пак това са истински шедьоври…

— Драга 876-АУ, крайно време е като че ли да ги преработим и да предоставим на нашите подводни работници по-усъвършенствувани пазачи!

Младата безименна, към която тези думи бяха адресирани, доби замечтан вид и заяви:

— Знаете ли, че според последната статистика успешните бягства от лагерите се изчисляват на двеста хиляди? Но къде отиват тогава?

— Къде! Стават скитници! Тия хора го имат в кръвта си!

— Зная, че това е официалното ви твърдение, но никак не ми се вярва… Редовно изчезва по някой от нашите роботи-детективи…

— Е и?

— Е и? Да приемем, че са успели да построят няколко хижи в необитавана зона — така бихте си обяснили изчезването на строителни материали — какво повече могат да направят? Само с рудните ресурси от дъното не могат да създадат мощност, която да застраши един ден Международната федерация!

— А ако лагерите прекратят работата си един ден? Те изхранват цялото население на слънчевата система — девет милиарда души! — положението няма да бъде особено добро… Но няколко групи работници от Венера ще бъдат достатъчни да укротят размирниците! И вярвайте ми, трудностите на една война в океана няма да уплашат юначагите от школата на Венера!

— С други думи, за да усмирите разбунтувани каторжници, вие ще използвате други каторжници? Опасна игра…

Видеофонът на пулта прекъсна спора. Един от дежурните запали екрана. Появи се лицето на млада контрольорка.

— Господине, завършихме засичането на всички работници от сектор 118. Те са деветдесет и осем. Естествено, ние не знаем съответните им дълбочини…

— Добре. Повикайте ме, щом узнаете нещо повече!

Екранът угасна. Друг дежурен, дошъл от любопитство, попита:

— Какво искат още? Сигурно не е трудно да проверят деветдесет и осем души!

— За тази цел трябва да се съберат работните планове на всички предполагаеми работници в дадения сектор и околните му. Трябва да се има предвид и движението на пастирите. След това ЕИМ ще бъде в състояние да даде кривата на логичните придвижвания на всеки един от тях… Всеки, който се е отклонил от нея, ще бъде заподозрян. И тъй като винаги остава нещо непредвидено, ще се наложи още една проверка, преди да можем със сигурност да ликвидираме нашите бегълци!

Два часа и четиридесет и пет минути след започването на операцията по засичането контрольорът повика мостика:

— Засякохме девет съмнителни пункта, господине. Сега започваме с ЕИМ елиминирането…

Бяха изоставили пастирската талига точно по обяд. Тоест, вече два часа и двадесет и пет минути напредваха с всичка сила. От един час безименните бяха предупредени за изчезването им…

Всичко вървеше добре. Малкият ял се носеше към целта и младите съпрузи започваха да приемат премеждието си като развлекателно пътуване.

Разбира се, не ставаше и дума да се вдигнат нагоре, където всеки момент можеха да бъдат засечени. Заповедите в това отношение бяха изрични. Изведнъж фаровете осветиха далеч напред някаква хижа. И за това имаха точно указание: трябваше да я избягнат на всяка цена.

Надир обърна машината и това го вкара в едно дефиле между две вериги от високи планини. То изведнъж се стесни. Наложи се Надир да намали скоростта. Цила хвърляше от време на време тревожни погледи нагоре: скалите сякаш се съединяваха!

Надир с облекчение забеляза края на гърловината, но веднага сърцето му се сви в тревога. Излазът от тях представляваше една единствена тясна пролука. Щяха ли да преминат? Младият човек намали припряно яла, за да прескочи една скална гърбица. След туй той едва-едва напредваше, насочвайки яла ту надолу, ту нагоре, за да си проправи път между неравните и все по-тесни стени. Най-после пролуката! Надир поведе внимателно машината. Бордовете й леко се отъркаха о камъните и докато Цила вече се смееше с облекчение, мислейки, че са се отървали, ялът внезапно зацепи!

Надир поиска да даде заден ход… Невъзможно. Той срещна отчаяния поглед на младата жена и вбесен включи двигателите на свръхмощност с лудата надежда да изтръгне яла от това менгеме. Нищо не постигна и бързо изключи двигателя. Положението съвсем не беше блестящо… А не достигаха само няколко сантиметра от двете страни!

С енергията на отчаянието младите хора заблъскаха, задърпаха, заразтърсваха машината във всички посоки. Изведнъж, все още зацепен, скутерът се поклати откъм носа в свободната зона.

Надир заблъска като луд… Превита към стената, Цила го последва. Този път се поклати задната част. Със силни удари бегълците го накараха да се задвижи тъй, нагоре-надолу, десетина пъти. По драскотините на обшивката Надир установи, че бяха напреднали с няколко сантиметра. При това темпо им трябваха няколко часа, за да се оправят! Дотогава…

Цила вдигна отчаяно ръце, но веднага се стегна — практичният номадски дух надделяваше — тя затършува трескаво в купето на яла.

От едната страна се намираше резервната храна — таблетки планктон в непромокаема опаковка и в достатъчно количество… от другата — няколко инструмента, повечето малки ключове. Нищо, което можеше да им помогне!

Цила се облегна на стената и затвори очи. Тази гледка възвърна енергията на Надир. Той взе най-големия ключ и заудря с всичка сила по неравните краища на скалата, заклещила машината. Но камъкът понасяше всичко, а ключът се подбиваше.

От другата страна, с по-малък ключ в ръка, Цила нанасяше яростни удари на обшивката, с надеждата да поддаде малко навътре. Изведнъж, досега непоклатимата скала се разцепи и цял ръб се откъсна и падна на парчета в яла, който потрепера и се разлюля свободно!

С лек тласък Надир го отпрати от другата страна на пролуката. Той стоя няколко секунди неподвижен, изтощен и тържествуващ от победата. После се обърна учуден. Защо Цила не беше при него?

Веднага я откри. Държеше се за стената с ужасени очи. Дълги пипала обвиваха ръцете и краката й и напълно я обездвижваха. Отбелязан с флагчето на лагера, малък еркер се отваряше над главата на младата жена; оттам се подаваха още пипала, които ровеха в ръцете на Цила. Почти отвсякъде от подобни дупки излизаха октоподи.

Като благодареше в себе си на Арп и на школата за пастири, Надир махна успокоително с ръка на Цила, после бързо затърси нещо в багажника на яла. Разкъса бързо опаковката на шепа таблетки планктон. Цила го гледаше, без да разбира!

„Само да не припадне!“ — помисли си Надир с тревога. Щом се приближи с протегнати ръце, октоподът разхлаби прегръдката си около тялото на Цила и накрая съвсем я пусна, за да сграби таблетките от Надир.

Навсякъде наоколо им и други октоподи просеха, мятайки към тях дългите си извити пипала. Надир продължи да раздава храната и изведе Цила извън обсега им.

„Какъв лош късмет! — беснееше Надир. — Да се окажеш блокиран сред развъдник от октоподи, които при това те изнудват, за да те пуснат.“

Заеха местата си в яла и се понесоха като вихър. Четиридесет и пет загубени минути, а имаха още час и половина път! Роботите щяха да ги унищожат преди това! Оставаше им най-много час и половина живот!

Надир погледна Цила, която нежно му се усмихваше. С рязко движение включи двигателите на свръх-мощност. За щастие скалистата и неравна зона беше вече зад него. Ялът се носеше над леко нахълмена равнина. Далече пред тях мощните фарове осветиха подстъпите на някакво плато, а после и самото плато. Срещата им бе от другата страна…

Преливайки от радост, той показа една точка на картата и посочи към хоризонта. Цила поклати разбиращо глава. Надир преведе без мъка: „С плуване е далече!“ Той стисна ръката й в отговор на закачливата й усмивка. Оптимизмът се възвръщаше!

Надир насочи апарата нагоре. Скоро първите скали преминаха далеч под тях, а върхът се приближаваше с пълна сила. Вече летяха наравно с платото и краят му се виждаше. Внезапно малкият атомен двигател спря да работи. Ялът продължи малко по инерция и спря сред водовъртеж от водорасли между два храста от корали…

Младите хора се спогледаха в отчаяние. Този път вече беше свършено!

На няколко километра оттук човекът-риба, който трябваше да ги спаси, щеше напразно да чака! След четвърт час сферите щяха да избухнат. Каквото и да направят, където и да отидат, дяволските червени кълба щяха да ги следват все на същото разстояние и да ги държат в подчинение.

Една минута, две минути — бордовият часовник продължаваше да върви.

Надир рязко излезе от яла. Той не можеше да остане така и пасивно да чака смъртта!

„Трябва да има някакво разрешение! Длъжен съм да го намеря! Трябва да намеря…“

Той обиколи яла, в който Цила стоеше отчаяна. Обхванат от ярост, Надир тръгна към кълбата, размахвайки неприлично юмрук. Неговият отстъпи, а роботът на Цила остана неподвижен, защото младата жена не бе помръднала.

За част от секундата Надир остана смаян от откритието си. Как не се бе сетил по-рано? Беше намерил решението!

Той пристъпи и внимателно хвана пазача на Цила. Младата жена се бе обърнала и го гледаше поразена. Надир й направи знак да не мърда.

„Първо да унищожа системата за самовзривяване. После ще видим!“

Прожекторите на яла, захранвани от самостоятелна батерия, широко осветяваха платото, върху което падаше лазурна светлина откъм близката повърхност на водата.

Надир внимателно се зае с антените на робота. Опипа ги търпеливо една след друга и намери това, което търсеше: две от тях бяха напълно неподвижни. Какво да прави? Всяко движение можеше да предизвика гибелната експлозия… Надир се наведе да ги огледа отблизо. В основата на неподвижните придатъци той видя ясно отбелязано едно очертание — четвърт кръг със стрелка.

„Точно това е! Следвайки посоката на стрелката с магнитен ключ, се сваля взривателят на бомбата!… Скутерът!“

Той заплува към машината и яростно заразбива електроинсталацията. Все някъде трябваше да има магнит — при двигателя и в тази плетеница от жици и десетки платки! Най-накрая намери това, което търсеше, и го размаха победоносно пред слисания поглед на Цила. Извади резервни лампи и се върна при червеното кълбо. Леко, без да допира, той придвижи магнита по посока на стрелката. Почувствува, че вътре в кълбото друга, също такава част следваше хода на неговата… Надир я завъртя докрай, после започна същото с другата антена…

Накрая енергично изтръгна едната… Със странен звук водата нахлу през отвора. Надир разбра, че вътрешността на робота е вакуум… От само себе си, без никакво усилие кълбото се разтвори на две полусфери, с напълно наводнен микропроцесор! За всеки случай Надир изтръгна всички кабели. Той се изправи победоносно. Бе освободил Цила!