Артър Конан Дойл
Етюд в червено (9)

ГЛАВА 2
ЦВЕТЕТО НА ЮТА

Тук не му е мястото да описвам трудностите и лишенията, изтърпени от мормонските бежанци, преди да стигнат накрая до своя пристан. Те изминаха мъчителния път от бреговете на Мисисипи до западните склонове на Скалистите планини с упорство, което едва ли има равно на себе си в човешката история. Диваци и зверове, глад, жажда, умора и болести — всяка пречка, която Природата поставяше пред тях, беше преодолявана с англосаксонска твърдост. И все пак дори най-храбрите сред мормоните усещаха, че на душата им тегне от дългото странствуване и струпалите се беди. Затова всички до един коленичиха и отправиха искрена молитва, когато съзряха в ниското обширната долина на щата Юта, окъпана от слънчевите лъчи, и узнаха от устата на своя предводител, че това е обетованата земя и девствената област ще бъде завинаги тяхна.

Освен като решителен пастир, Янг скоро доказа, че е и умел организатор. Подготвени бяха карти и планове на бъдещия град. Разделиха земите от околността и ги раздадоха за ферми според нуждите на всеки стопанин. Търговецът се зае с търговията си, а занаятчията — със своя занаят. Градските улици и площади изникваха като по чудо.

[# Или Нови Йерусалим — градът, който мормоните искали да построят. Б. пр.]

Земеделците пък отводняваха почвата и правеха живи плетове, сееха и плевяха, така че на следващото лято цялата долина бе покрита със златно жито. Всяка започната работа в необикновеното селище сполучваше. И най-вече огромният храм, който строяха в центъра на града, ставаше все по-висок и по-висок. От сипването на зората до угас-ването на сумрака ударите на чука и стърженето на триона огласяха паметника, издиган от бежанците за Онзи, който ги бе превел невредими през толкова опасности.

Двамата клетници — Джон Фериър и момиченцето, което сподели съдбата му и бе осиновено от него — съпроводиха мормоните до крайната цел на тяхното странствуване. За малката Луси Фериър пътуването беше доста приятно, понеже се возеше в каруцата на старейшината Стангърсън, подслонена заедно с трите съпруги на мормона и със сина му, упорито и дръзко дванайсетгодишно момче. Когато се съвзе, с присъщата на децата приспособяемост от потреса, причинен й от смъртта на майка й, Луси скоро стана любимка на жените и свикна с новия си живот в покрития с платнище дом на колела. Междувременно Фериър възстанови силите си и се прояви като умел водач и неуморим ловец. Той така бързо спечели уважението на спътниците си, че когато странствуването им приключи, всички единодушно се съгласиха с предложението да му бъде даден голям и плодороден участък, какъвто получиха и останалите заселници с изключение на самия Янг и на Стангърсън, Кембъл, Джонстън и Дребър — четиримата главни старейшини.

На земята, с която се сдоби, Фериър издигна здрава постройка от неодялани стволове, към която добави толкова много помещения през следващите години, че тя се превърна в огромна къща. Фериър беше човек на делото, действуваше енергично и имаше сръчни ръце. Благодарение на железния си организъм той работеше неуморно на полето от зори до мрак, затова постигна изключително благополучие във фермата и във всичко, което му принадлежеше. За три години Фериър надмина съседите си, след шест беше заможен, след девет — богат, а след дванадесет години в целия Солт Лейк Сити не можеха да се посочат и петима души, които да се мерят с него. От голямото вътрешно море до далечните Уосачки планини нямаше по-известно име от името на Джон Фериър.

Съществуваше едно-единствено нещо, поради което Фериър засягаше чувствата на своите събратя по религия. Никакви доводи не го убеждаваха да събере у дома си много жени както останалите мормони. Той никога не изтъкна по какви причини непрекъснато отказва да го стори, задоволи се само твърдо и неотстъпно да отстоява решението си. Някои го обвиняваха, че не е ревностен вярващ, други пък смятаха, че богатството го е направило алчен, затова не желае да го пилее. Трети подхвърляха, че на млади години е имал любовен роман и една русокоса девойка се е стопила от мъка на атлантическия бряг.

[# Езерото Солт Лейк. Б. пр.]

Независимо какви бяха причините, Фериър живееше в безбрачие. Във всяко ДРУГО отношение обаче той споделяше вярата на скорошните заселници и си спечели славата на добър мормон и праведен човек.

Луси Фериър израсна в дървената къща и помагаше на пастрока си във всичките му начинания. Свежият планински въздух и целебният аромат на боровите гори заместиха грижите на бавачка и майка за младото момиче. С всяка изминала година Луси ставаше все по-силна и здрава, страните й бяха все по-румени, а снагата — по-гъвкава. Не един странник, минал по пътя край Фериъровата ферма, си припомни забравени мисли, когато виждаше пъргавата девойка из житните ниви или я срещаше, яхнала бащиния си мустанг, който тя яздеше с лекотата и изяществото на едно истинско заселническо дете. Така пъпката се превърна в цвят и годината, в която Фериър стана най-богатият измежду фермерите, Луси представляваше най-прекрасния образец на американска девойка от Запад чак до тихоокеанското крайбрежие.

Не беше обаче бащата този, който пръв откри, че момиченцето е вече жена. И най-често става така, понеже тайнствените промени са прекалено дълбоки и постепенни, за да се определят с дати. Най-малко от всички го съзнава самата девойка до мига, когато звукът на нечий глас или докосването на нечия ръка не накарат сърцето й да трепне, и тогава тя разбира със смесено чувство на гордост и страх, че Природата е събудила в нея нещо ново и голямо. Малко са жените, които са забравили този ден и не си спомнят незначителната случка, провъзгласила зората на нов живот. При Луси Фериър обаче този момент бе извънредно сериозен, да не говорим, че в бъдеще повлия и на нейната съдба, и на много други съдби.

Беше топла юнска утрин и Светците от последния ден’ се трудеха като пчелите, чийто кошер бяха избрали за своя емблема. И в полето, и в града сякаш се чуваше жужене — хората работеха. По прашните пътища се точеха кервани от тежко натоварени мулета все в западна посока, защото Калифорния се разтърсваше от златна треска и пътят по суша минаваше през града на избрания народ. От далечните пасища бяха подкарали стада овце и волове, стичаха се потоци уморени преселници — и мъжете, и конете бяха останали без сили от безкрайния поход. През това пъстроцветно сборище, пробивайки си път като опитен ездач, препускаше в галоп Луси Фериър. Лицето й бе поруменяло от напрежение, а дългите й кестеняви коси се развяваха. Баща й бе поръчал да му свърши работа в града и тя полетя като стрела, както много пъти дотогава, с присъщото на младостта безстрашие и с единствената мисъл за поръчката на баща си и за начина, по който да я изпълни. Съсипаните от пътя авантюристи я изпращаха с изумени погледи и дори сдържаните по природа индианци, тръгнали да продават кожи от диви зверове, се размекваха и обичайното им равнодушие отстъпваше място на възхищението от красотата на бледоликата девойка.

Тя стигна до покрайнините на града, но там пътят бе задръстен от голямо стадо добитък, карано от пет-шест диви наглед пастири от равнината. Обзета от нетърпение и в желанието си да избегне тази пречка, Луси насочи коня си към мястото, където й се видя, че има пролука. Но щом стигна там, говедата се скупчиха зад коня и девойката се озова плътно притисната от движещия се поток животни със свирепи погледи и дълги рога. Положението, в което попадна, не я уплаши, тъй като беше свикнала да има работа с добитък, затова Луси се опита да използува всяка възможност, за да подтиква коня си напред с надеждата, че ще си пробие път през гъмжилото. За нещастие едно говедо — дали случайно, или нарочно — силно блъсна с рога хълбока на мустанга и конят направо полудя. Мигом се изправи на задни крака, яростно изпръхтя и започна да скача и да се мята така, че би хвърлил неопитния ездач. Положението стана много опасно. С всяко рязко движение раздразненият мустанг отново се докосваше до рогата и това допълнително го вбесяваше. Единственото, което оставаше на Луси, бе да се държи здраво на седлото, защото, ако паднеше, очакваше я ужасна смърт под копитата на тежките, обзети от паника животни. Понеже нямаше опит с внезапни и критични положения, девойката усети, че й се вие свят, и ръката, стиснала юздите, се отпусна. Задавена от вдигналия се облак прах и от парата, изпускана от телата на блъскащите се говеда, тя почти се отчая и щеше да се откаже от всичко, но изведнъж чу редом насърчителен глас и разбра, че ще получи помощ. В същия миг една жилеста мургава ръка улови подплашения мустанг за юздичката и като си проби път през стадото, благополучно изведе навън коня.

— Надявам се, че не сте пострадали, госпожице — каза почтително нейният спасител.

Луси погледна мургавото свирепо лице и се разсмя весело.

— Страшно се боях — простодушие рече тя. — Кой би си помислил, че Пончо така ще се уплаши от някакви си крави?

— Слава богу, че се удържахте на седлото — каза загрижено пастирът. Беше висок млад човек със свирепо изражение, яхнал як дорест кон, облечен с груби ловджийски дрехи и с дългоцева пушка, метната през рамо. — Трябва да сте дъщерята на Джон Фериър — добави той. — Видях, че тръгнахте от неговата къща. Като се приберете, попитайте го дали си спомня семейство Джеферсън Хоуп от Сейнт Луис, бяха доста близки с баща ми. Ако е същият Джон Фериър…

— А не е ли по-добре да дойдете и сам да го попитате? — свенливо предложи девойката.

Младият човек явно се зарадва на поканата, черните му очи радостно заблестяха.

— Ще го сторя — каза той, — но скитаме из планините вече от два месеца и не сме много за гости. Ще трябва да ме приеме в този вид.

— Има за какво да ви бъде много задължен, както и аз съм ви задължена. Баща ми страшно ме обича. Ако тия крави ме бяха стъпкали, нямаше да го преживее.

— Както и аз — подхвърли спътникът й.

— И вие ли? Не виждам какво значение би имало това за вас. Дори не сте наш приятел.

При тази забележка лицето на младия ловец така помръкна, че Луси Фериър се разсмя на глас.

— Успокойте се, не исках да ви обидя — каза тя. — Разбира се, че вече сте наш приятел. Трябва да ни дойдете на гости. А сега да побързам, иначе занапред баща ми няма да ми възлага работа. Довиждане!

— Довиждане! — отговори човекът, повдигна широкополото си сомбреро и се наведе над нежната й ръка. Луси Фериър обърна мустанга, смуши го с камшика и полетя по пътя сред кълбящия се облак прах.

Мрачен и мълчалив, младият Джеферсън Хоуп продължи да язди с другарите си. Бяха обикаляли планините в Невада, за да търсят сребро, и отиваха в Солт Лейк Сити с надеждата да съберат достатъчно средства, които да вложат в разработването на откритите жили. Докато внезапното произшествие не отклони мислите му в нова посока, и Хоуп като другарите си бе погълнат само от този план. Викът на красивата девойка бе като полъха на свеж и благотворен планински ветрец и дивата, неукротима душа на Хоуп бе разтърсена до дъно. Когато девойката се изгуби от погледа му, младият човек усети, че в живота му е настъпил прелом, нов и обсебващ всичко, и че нито сделките със сребро, нито някои други въпроси могат да го изместят по важност. Любовта, обладала сърцето му, не беше внезапна и променлива момчешка приумица, а дивата, ожесточена страст на мъж със силна воля и властна природа. Хоуп бе свикнал да успява във всяко свое начинание, затова мислено се закле, че няма да се провали и сега, стига усилията на простосмъртен и постоянството да го доведат до благополучен край.

Същата вечер той посети Джон Фериър и оттогава нататък често се отбиваше, докато лицето му не стана познато на всички във фермата. През последните дванадесет години Джон, уловен в капана на долината и потънал в работа, рядко бе научавал вести за света. Джеферсън Хоуп умело запълни тази празнина, и то по начин, който заинтригуваше не само бащата, но и Луси. Младият мъж бе между първите американци, проникнали в Калифорния, и знаеше много истории за бързо забогатяване и бързо разоряване от тези времена на лудост и безгрижие. Беше се подвизавал като съгледвач, трапер, търсач на сребро и работник в ранчо. Нямаше вълнуващи приключения, пренебрегнати от Джеферсън Хоуп. Скоро той стана любимец на стария фермер, който красноречиво възхваляваше добродетелите му. В такива моменти Луси мълчеше, но поруменелите й страни и блесналите от щастие очи ясно говореха, че младото й сърце вече принадлежи на Хоуп. Достопочтеният й баща може би не обръщаше внимание на такива признаци, но за мъжа, спечелил чувствата й, те не останаха незабелязани.

Една лятна вечер Джеферсън Хоуп пристигна в галоп по пътя и спря пред портата. Луси бе на прага и излезе да го посрещне. Хоуп закачи поводите на оградата и тръгна по алеята към къщата.

— Заминавам, Луси — каза й той, уловил ръцете й, като я гледаше нежно в очите. — Сега не бих те молил да дойдеш с мене, но ще бъдеш ли готова да ме последваш, когато се завърна?

— А кога ще стане това? — попита тя, поруменяла и усмихната.

— Ще отсъствувам два месеца. Тогава ще поискам ръката ти, мила. И никой не е в състояние да ни попречи.

— Ами татко? — попита девойката.

— Баща ти даде съгласието си, стига разработването на двата рудника да върви добре. Нямам опасения относно него.

— О, така ли? Е, добре, щом вие с баща ми сте се споразумели, няма какво повече да говорим — прошепна Луси, опряла лице на широката му гръд.

— Слава богу! — каза той с подрезгавял глас, наведе се и я целуна. — Значи остава тази уговорка. Чакат ме при каньона. Колкото повече се бавя, толкова по-трудно ще ми бъде да тръгна. Довиждане, любима, довиждане! След два месеца ще се видим!

И Хоуп се отскубна от нея, метна се на коня и потегли в бесен галоп, без дори да се обърне, сякаш се опасяваше, че ако погледне дори веднъж какво оставя, ще се разколебае. Луси стоеше на портата и го изпрати с поглед, докато ездачът се изгуби от очите й, а после се прибра в къщи. Беше най-щастливата девойка в Юта.