Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (29)

29

Въоръжените отряди се махнаха от долината, но тътенът на гръмотевиците отекваше неспирно от околните възвишения, мълниите начесто се забиваха във върховете. Касандра влезе в залата на замъка и стрелна уплашено с поглед Аларт.

— Тази неестествена буря не спира, откакто тя порази Рейхъл. Сигурно вече знаеш, че не позволява на Рената да я доближи.

Дорилис бе отпуснала глава в скута на Донал. Изглеждаше като човек, измъчен от силна треска. Стискаше ръката на своя брат, не я пускаше нито за миг. Клепачите закриваха очите й, но момичето ги отвори, щом усети, че Касандра пристъпи към нея.

— От този гръм страшно ме боли главата — прошепна отмаляла. — И не мога да го спра. Касандра, ще ми помогнеш ли да го махнем някак?

— Ще се опитам. Не се тревожи излишно, чия, просто си преуморена.

Жената хвана пръстите й, но тутакси ги пусна с вик на болка, а Дорилис се разрида.

— Не исках да го правя, не исках! А става с всекиго, който ме докосне! Пак нараних Маргали, дори Катя, когато се опитваше да ме облече. Касандра, махни това от главата ми, моля те! Никой ли не може да спре този гръм?

Дом Михаил се наведе да погледне дъщеря си в очите, ръцете му потрепваха от уплаха.

— Успокой се, съкровище мое, никой не те обвинява. — Обърна се отчаян към Касандра. — Възможно ли е да облекчим някак състоянието й? Донал, ти имаш същия ларан. За нищо ли не се сещаш?

— Как ми се иска да знаех лек за болката й…

Касандра се престраши и отново хвана ръката на Дорилис. Този път не се случи нищо, но тя не успя да потисне страха в душата си, макар да си налагаше с цялата си воля невъзмутимостта на наблюдателка. Озърна се към Рената, която долови ясно мисълта й: „По-добре е ти да провериш състоянието й, аз нямам твоя опит.“

— Ще ти дам нещо, за да заспиш — промълви накрая Касандра. — Струва ми се, че от почивката ще ти олекне.

Рената побърза да донесе сънотворната отвара, а Донал поднесе шишенцето към устните на момичето. Дорилис преглътна послушно, но измънка плачливо:

— Боя се да заспя. Сънувам само ужасии, все чувам как кулата се срутва, а гръмотевиците сякаш блъскат вътре в главата ми. Бурята вече е в мен и не се маха…

Донал я вдигна на ръце.

— Сестричке, нека те отнеса в леглото ти.

Тя се вкопчи в него.

— Не, моля те, не искам да оставам сама. Плаша се! Моля те, Донал, стой при мен!

— Няма да се отделя от теб, докато не заспиш — обеща той с въздишка и даде знак с очи на Касандра да дойде с тях.

Отнесе Дорилис в спалнята й, остави я внимателно на леглото и повика прислужничките да разхлабят връзките на дрехите й и да свалят пантофите от краката й. Но и след като я завиха, тя не искаше да пусне ръката му. Промърмори му нещо, което Касандра не чу добре. Със свободната си ръка Донал я погали нежно по челото.

— Мила, сега не е време да говорим за това. Болна си. Щом възстановиш силите си и се уверим, че болестта на прехода е отминала… тогава — да, стига да искаш. Вече ти обещах.

Наведе се да я целуне по бузата, но тя хвана главата му с двете си ръце и устните им се срещнаха. В целувката нямаше нищо детско, нито братско. Той се отдръпна полека, угрижен и смутен.

— Спи, дете. Изтощена си. А трябва да си силна и бодра за празнуването на победата в голямата зала.

Тя отпусна глава на възглавницата и му се усмихна.

— Да… — промърмори сънливо. — За пръв път ще седя до баща си като господарка на Алдаран… а ти до мен… съпруже…

Силната отвара вече я унасяше. Клепачите се спуснаха над очите й, но тя още не пускаше ръката му. И след като заспа, мина време, преди Донал да освободи внимателно пръстите си.

А Касандра се чувстваше твърде неловко, че стана свидетелка на цялата сцена. И все пак знаеше, че Донал нарочно я накара да остане в стаята, докато сестра му заспи. Разбираше и друго — въпреки болестта Дорилис съзнаваше какво прави… и защо.

„Да, вече ми изглежда твърде възрастна за годините си…“

Върнаха се в залата и Рената ги погледна с безмълвен въпрос.

— Да, тя заспа — увери я Донал. — Но, в името на боговете, какво й даде, за да се унесе толкова бързо? — Щом чу отговора, той се стресна. — Това?! На довчерашно дете?!

И дом Михаил промърмори с изумление:

— Такава доза би приспала и грамаден мъж, чиято плът е разядена от черна гнилоч! Не е ли опасно?

— Не посмях да рискувам с по-блага отвара — въздъхна Рената. — Чуйте… — В ясното небе се стрелкаха мълнии и трещяха оглушително по върховете. — Ето, продължава дори в сънищата й…

— Благословена Касилда, смили се над нас! — изпъшка господарят на Алдаран. — Какво ли я мъчи?

— Нейният ларан е напълно неуправляем — сериозно отвърна жената. — Господарю, не биваше за нищо на света да й позволиш да отприщи яростта си срещу враговете на Алдаран. Загуби всякаква власт над дарбата си. Забелязах тревожните признаци още в наблюдателния пост, когато тя се превъзбуди, после главата й се замая. А тогава не я мъчеше с пълна сила преходът към женствеността. Сега… сега всичко, на което я научих, просто се е изпарило от ума й. И не знам какво друго можем да направим за нея. — Тя склони глава и направи дълбок реверанс пред дом Михаил. — Господарю, вече те помолих веднъж, но ти отказа. Този път не виждам друго спасение. Умолявам те, позволи ми да изгоря пси-центровете в мозъка й. Дано все още е възможно, докато тя спи.

Господарят на Алдаран въртеше глава ужасен.

— Предлагаш това, след като нейният ларан спаси всички ни… Какво ще остане от нея, ако го направиш?

— Мисля… не, надявам се, че така само ще я отърва от мълниите, които я измъчват. Вярно, ще загуби дарбата си, но вече и тя самата го иска. Чу я за какво молеше Касандра… Пак ще има красотата, способностите и чудесния си глас. И ще може… — Тя сякаш се задави с думите си, но решително се обърна към Донал. — Пак ще може да роди наследник на Алдаран, който ще носи нейния ларан в гените си. Само не бива да ражда дъщери.

Донал й бе признал за обещанието си по време на обсадата.

„Щом Дорилис ще бъде обвързана за цял живот в брак ди катенас, натрапен й още преди да е научила нещо за семейния живот или любовта, ще има само достойнството на съпруга, но не и обичта на мъжа си. Честно и справедливо ще е да има дете, което да обича и отгледа. Не бих се гневила. Разбира се, щеше да е по-добре, ако избере не Донал, а друг за баща. Но както се нарежда животът й, едва ли ще опознае друг мъж, за да направи подходящ избор. А и господарят на Алдаран е решил вече, че син на Донал и Дорилис ще наследи Владението. Не, не бих се сърдила Дорилис да роди дете от Донал. Всъщност аз съм неговата съпруга и всички го знаят… или ще научат, като му дойде времето.“

А Аларт отново преживяваше видението как в същата тази зала васалите на Алдаран посрещат с гръмки одобрителни викове обявяването на показаното им бебе за наследник. Но защо, чудеше се той, дарбата му показва само този момент? Все му се струваше, че останалото е скрито в буреносни облаци.

Донал наведе глава, като че не искаше да срещне погледа на Рената.

— Все пак е твърде крайна мярка — промълви господарят на Алдаран. — Та тя спаси всички ни! И сигурна ли си, че ако постъпим така с нея, няма да я сполети нещо много по-лошо? Ще можеш ли да унищожиш само пси-центровете, без да засегнеш останалото?

Рената отговори с голямо нежелание:

— Господарю, никоя леронис не би посмяла да даде такова обещание. Обичам Дорилис като свое дете, ще направя за нея всичко, което ми позволяват опитът и способностите. Но дори не мога да предположа докъде се е разпрострял в мозъка й този ларан, доколко е пострадала от непоносимите вълнения напоследък. Знаеш, че смущенията на електрическите потоци в мозъка водят до гърчове. А дарбата на Дорилис някак превръща мозъчните й импулси в разряди, извличащи енергия от електрическите полета на цялата планета. Вече не може да контролира своя ларан. Всички я чухме да казва, че усеща гръмотевиците в себе си. Не знам колко е сериозно състоянието й. Нищо чудно да се наложи да залича отчасти паметта й.

Донал прежълтя.

— Не! — примоли се той. — Нима би се престрашила да я направиш слабоумна?

Рената не искаше да го погледне в очите.

— Не мога да се закълна, че това няма да стане — каза съвсем тихо. — Ще направя всичко за нея, но…

— Не! — отсече непоколебимо господарят на Алдаран. — Няма да го допусна, сроднице. Дори рискът да е нищожен. Знам, че мислиш доброто на дъщеря ми, но наследницата на Алдаран да живее като повлекана от простолюдието, без ларан… По-добре да е мъртва!

Рената се поклони смирено.

— Тогава да се надяваме, че няма да се стигне до този ужасен край.

Дом Михаил ги огледа поред.

— Ще се видим довечера на празненството по случай победата. Сега ще обиколя да проверя точно ли се изпълняват заповедите ми.

Излезе с вдигната глава, гордо изправен. Рената незабележимо поклати глава, докато го съпровождаше с поглед. „Той ликува. Вече властва над Алдаран, без никой да го заплашва. И Дорилис е част от опората на властта му. Иска да я има до себе си като оръжие, като заплаха.“

Момичето спеше, страховете и гневът й бяха потиснати от упойката.

Но скоро щеше да се събуди. И тогава?…

 

По залез слънце вече не отекваха гръмотевици. Аларт и Касандра стояха на терасата пред покоите си и се взираха в долината.

— Трудно ми е да повярвам, че тази война свърши — промълви жената.

— Почти сигурно е, че и враждата с Райднау ще бъде прекратена. Само баща ми и Деймън-Рафаел упорстваха в желанието си да ги прогонят обратно към Сушавите градове. Не вярвам някой друг да се опълчи срещу оставането им в Серайс.

— Аларт, а какво ще стане сега в Тендара?

— Как да позная? — усмихна се нерадостно съпругът й. — Предостатъчно доказателства имаме колко подвеждащо може да бъде моето ясновидство. Допускам, че принц Феликс ще управлява страната, докато Съветът му избере наследник. За жалост и двамата знаем на кого ще се спрат накрая.

Тя сгуши глава в раменете си.

— Не искам да бъда кралица.

— Любима, и аз не изпитвам никакво желание да бъда крал. Но още когато се забъркахме в решителните събития на нашата епоха, знаехме, че няма как да избегнем последиците от своите постъпки. — Той въздъхна. — Ако това наистина стане, веднага ще определя Феликс Хастур за свой главен съветник. От малък е отглеждан, за да седне на трона, и е запознат с тънкостите на държавните дела. Известно е, че всички еммаска с кръв на чиери са столетници, може да наставлява и вкарва в правия път двама или трима крале. А понеже никога няма да има син, който да ме свали от трона, ще бъде най-безпристрастният ми съветник. Току-виж, двамата с него заедно свършим онова, което се очаква от един крал.

Прегърна Касандра през раменете, замисли се за онова, което му напомни и Деймън-Рафаел преди смъртта си — нейните гени бяха променени и имаше надежда тяхното дете да съчетае дарбите на Хастурите и Ейлърд, без да бъде погубено от своя ларан.

Тя се усмихна.

— И аз научих много в Кулата. Вече мога да се погрижа да не зачевам дете, което ще ме убие, преди да е излязло от утробата ми. Е, винаги ще има някаква опасност… — Тя се загледа в очите на любимия си. — Но след всичко, което преживяхме заедно, такъв риск не ми изглежда прекомерен.

— Ще имаме време да обмислим внимателно как да те опазим — увери я той. — Но дори ако съдбата не ни е отредила такава радост, Деймън-Рафаел остави десетина синове недестро. Поне един от тях би трябвало да е подходящ за бъдещ крал. И такова бъдеще не буди гняв у мен. Нагледах се на отровните плодове от гордостта.

Засега прозренията му показваха само неясното лице на момче от рода на Хастурите, което щеше да го наследи на трона. Нито знаеше, нито го беше грижа дали ще е негов син или на брат му.

Друго го мъчеше — никога нямаше да се освободи от мъката и вината за смъртта на Деймън-Рафаел. Не би разкрил пред никого, освен на Касандра, че в този ден всъщност взе първото си решение като управник на страната. Не жалеше за неумолимия бъдещ тиранин, когото възпря, принуждавайки го да се самоубие, а за по-големия си брат, с когото заедно плакаха над гроба на техния баща.

Но онзи Деймън-Рафаел отдавна бе изчезнал в небитието… ако някога бе съществувал, освен във въображението на Аларт!

До ушите им стигна далечен отглас на грохот и Касандра трепна. Озърна се през прозореца към тъмните облаци, скрили върховете отвъд долината.

— Май е най-обикновен летен дъжд. Вече видя ли светкавица, сещам се за… — Тя се запъна. — Мислиш ли, че Рената е права? Трябваше ли и ние да се помъчим да убедим дом Михаил, че е най-добре дарбата на Дорилис да бъде унищожена, докато спи?

— Не знам… — поколеба се той. — Сега не съм толкова склонен да се доверявам на прозренията си. И аз смятах своя ларан за проклятие. Ако някой ми бе обещал тогава да ме освободи, щях да се съглася с радост. А ето какво стана… Може би с навлизането в по-зряла възраст Дорилис също ще открие в себе си достатъчно сила и устойчивост, преживените изпитания пък ще й бъдат само от полза.

— Трябва да отида да я нагледам — неспокойно промърмори Касандра.

Аларт се засмя.

— Ах, все същата си оставаш, любима — ще бъдеш кралица, а искаш да бдиш до леглото на болно момиченце, което дори няма да е сред твоите поданици!

Тя гордо вирна глава.

— Станах наблюдателка и лечителка, преди дори да помисля, че е възможно да седна на трон. И се надявам никога да не откажа помощта си на човек, който има нужда от мен!

Той вдигна едната й ръка към устните си и полека целуна дългите й изящни пръсти.

— Дано и аз бъда крал, достоен за теб!

 

Рената също се заслуша в гръмотевиците и се сети за Дорилис, докато се подготвяше за празненството.

— Донал, ако смяташ, че си способен да й повлияеш, трябва да я убедиш в искреното ми доброжелателство. Тогава бих могла да работя с нея, да възстановим каквото е научила. Ще й бъде по-лесно да си припомни как да контролира дарбата си с мен, отколкото да започва отначало с някой непознат.

— Ще се опитам — обеща той. — Не се боя да я разгневя. Никога не е обръщала силата си нито срещу мен, нито срещу баща ни, а щом се владее поне дотолкова, не се съмнявам, че ще научи пак и останалото. Сега е преуморена и уплашена, отново я тормози болестта на прехода. Но когато се възстанови, всичко ще бъде наред. Уверен съм в това.

— Дано боговете решат ти да си прав — усмихна се жената, опитвайки се да прикрие тежките предчувствия.

Неочаквано Донал изрече решително:

— Скъпоценна моя, искам на празненството да обявя пред баща си и пред Дорилис какво ме свързва с теб.

Рената завъртя глава яростно.

— Това изобщо не е най-добрият момент! Тя още не е толкова силна, че да понесе тази неприятна вест.

— Може би — намръщи се той, — но необходимостта да я лъжа много ме потиска. Щеше ми се не Касандра, а ти да бе видяла как Дорилис се вкопчи в мен, когато я сложихме в леглото й. Искам тя да проумее най-после, че винаги ще се грижа за нея, но не бива да се заблуждава какви ще бъдат отношенията ни. А тази вечер… ще седи до мен като моя съпруга…

Млъкна смутен, защото пак се сети за целувката. Момичето май бе забравило напълно, че му е сестра.

Рената въздъхна. Болестта на прехода поне отчасти обясняваше всички несгоди на Дорилис — емоционалните и физиологичните сътресения у всеки телепат, започващи с навлизането в пубертета. Особено опасно беше едновременното пробуждане на свръхсетивните дарби и още неосъзнатата и необуздана сексуалност. Нищо чудно нямаше, че Дорилис бе потърсила обич от своя герой от детинство, от мъжа, когото винаги бе смятала за свой защитник… а и вече неин съпруг по волята на един жесток старец, когото не притесняваше дори такъв унизителен за всички фарс.

— Вярно е, че тя преживя първия пристъп на болестта, който често е и най-тежкият. И когато се опомни от вълненията на обсадата… Но точно на празненството?! Донал, тя ще седи за пръв път на почетната маса като призната от всички господарка на Алдаран, като твоя съпруга. Нима искаш да й вгорчиш и тази радост?

— А кое време ще е по-подходящо? — попита той с невесела усмивка. — Но за мен е още по-важно приемният ми баща да знае, че носиш мое дете. Не е наследникът, за когото той жадува, разбира се. Само че нашият син ще бъде заклет съратник и бранител на Алдаран, за какъвто и аз съм се смятал от малък. Напомням ти, любима, че и да искаме, не можем да опазим тайната дълго. Също като кръвната вражда, бременността не може да се скрие. А не бих искал хората да си мислят, че съм страхливец или се срамувам от връзката ни. Освен това така положението ти в това Владение ще се укрепи. И Дорилис знае, че обичаят я задължава да се погрижи за възпитанието и бъдещето на всяко дете, чийто баща е нейният съпруг.

Колкото и да й беше неприятно, Рената призна, че в това Донал е прав. Дори бракът му с Дорилис да си оставаше формално спазване на закона, обичаите наистина го задължаваха да каже навреме на съпругата си, че друга жена ще роди дете от него.

— А ти се отнасяше с обич и загриженост към нея — настоя той — още откакто стъпи в Алдаран. Не вярвам да забрави това. Тя е своенравна и избухлива, но още повече държи да запази достойнството си, да не се изложи пред домочадието като господарка на Алдаран. Няма да наруши приличието на такова празненство. Толкова жадувам вие двете да се сдобрите! Ще я уверя, че я обичам и уважавам, че винаги ще браня интересите й. И ще роди мой син, ако наистина желае. Но трябва да знае какво да очаква от мен, а какво — не.

Рената въздъхна и стисна ръцете му.

— Нека бъде както си решил. Трудно ми е да споря с теб.

„А преди по-малко от година гордо се хвалех пред Касандра, че не знам какво е да обичаш мъж, да се отказваш от доводите на разума си, за да се подчиниш на волята му. Нима всички жени стигат до моето положение рано или късно?“

 

Вечерта Донал я посрещна пред входа на празнично украсената зала и я придружи до мястото й на масата, отредена за жените от домочадието. Тя мислено вдигна рамене. Все едно бяха изкрещели дръзко истината пред всички. Не я интересуваше. Ако всичко бе потръгнало според желанията им, трябваше тя да се омъжи за Донал на средзимния празник и да носи на китката си гривната катенас. Дом Михаил натрапи нежелан брак на Донал, но тя нямаше да е нито първата, нито последната жена, която не би се отказала от любимия си, макар за пред хората да е свързан с друга.

Загледа се към почетната маса. Празното кресло на Дорилис се набиваше на очи и Рената се зачуди дали момичето още не се е изтръгнало от унеса на сънотворната отвара. Почивката би я укрепила по-добре от пиршеството. Около почетната маса до господаря на Алдаран седяха само Аларт и Касандра като най-високопоставените гости и Маргали — също от благороден произход и приемна майка на Дорилис. При друг повод за веселие там щеше да е мястото и на самата Рената, защото беше наставница на наследницата. Би трябвало около почетната маса да са настанени старшият иконом на Владението, кастеланът и командирът на стражите. Сега обаче празнуваха тържествено голяма победа, затова до господаря на Алдаран се полагаше да бъде само семейството му и гостите с ранг, равен на неговия или по-висок.

В долната част на залата бяха наредени нагъсто масите за всички останали обитатели на замъка.

— Защо все се озърташ към креслото, предназначено за Дорилис? — попита Касандра.

— За миг ми се стори, че е тук — промърмори стъписаният Аларт.

„И аз май съм изцедил силите си докрай. Вече се стряскам от сенки. Дано по-скоро забравя тази обсада!“

Дом Михаил се обърна към Маргали и попита защо се бави Дорилис. Изслуша я, кимна и стана.

— Нека благодарим на боговете — изрече с лице към долната част на залата, — че нападателите са разгромени и се прибраха там, където им е мястото. Разрушеното от тях ще бъде издигнато отново. Но искам първо да поменем и почетем онези, които дадоха живота си нас.

Всички станаха като един и мълчаливо отпиха първата глътка в памет на мъртвите.

— Сега ще говоря за живите — продължи господарят на Алдаран. — Заклевам се тържествено, че децата на всеки мъж, загинал в защита на Владението, ще бъдат приемни синове и дъщери в този замък или в дома на първите ми васали според положението на покойния им баща.

Множеството долу изрази с гръмки викове одобрението си за неговата щедрост.

— Ще добавя и друго — ако вдовиците желаят да встъпят отново в брак, моите икономи са готови да им потърсят подходящи съпрузи. Ако пък предпочитат да живеят сами, ще се погрижим за благополучието им.

Изчака шумът да затихне и подкани:

— Сега да пием и да ядем, да се веселим, но преди това вдигам чаша за онзи, който допринесе най-много за отбраната на Владението — моя приемен син Донал от Рокрейвън, съпруг на дъщеря ми Дорилис, господарката на Алдаран.

Насред врявата Касандра се приведе към ухото на Аларт и прошепна:

— Защо Дорилис не е тук!…

— По-добре стана, че закъсня — неохотно отвърна той. — Струва ми се, че и без това прекалено се гордее с положението и силата си.

Тъкмо в този миг дом Михаил се обърна към тях двамата.

— Братовчеде, щях да се радвам, ако можеше да останеш при нас още дълго. Само че не се съмнявам в скорошното решение на Съвета — ще те призоват да се върнеш в Тендара. След смъртта на твоя брат наследяваш Владението Елхалин.

Господарят на Алдаран се взря в Аларт и изведнъж присъщото му благоразумие се пробуди. Вече виждаше пред себе си не просто сродник и приятел, а предстоящ владетел, с когото вероятно трябваше да поддържа внимателно отношенията си в бъдеще. Беше един от Хастурите и вероятно още преди средлетния празник щеше да седи на трона в Тендара.

Аларт почувства как всяка дума от устата на дом Михаил е премерена на везните на предпазливостта.

— Братовчеде, надявам се завинаги да си останем приятели.

Отговори му от сърце:

— Аз също се надявам най-горещо, че ще има само дружба между Алдаран и Елхалин.

„Нима отсега нататък с никого няма да ме свързва простото приятелство?“ Мисълта му вдъхна униние.

Господарят на Алдаран седна на креслото си и промълви загрижен:

— Ще мине половин година само докато разчистим останките на кулата и още два пъти по толкова, за да я изградим наново. Донал, дали да не поканим матричен кръг, може би от Трамонтана или от равнините, за да свършат тази работа несравнимо по-бързо?

Приемният му син кимна.

— Да, така ще бъде най-добре за всички. Да не забравяме, че мнозина бяха далеч от дома си заради обсадата. Ако бе продължила още малко, нямаше да приберем почти нищо в хамбарите.

— Да, лероните могат да измислят по-добре кулата този път, пък и ще я строят с матрици. Вярно, ще трябва да им се отблагодарим достойно, но пък крепостта ни отново ще има с какво да се гордее. А когато тук управляват децата ви, пак ще имат откъде да оглеждат цялата долина. Макар да мисля, че още много години никой не би посмял отново да прати армии срещу нашата твърдина!

— Татко, ще ми се денят, когато някой друг ще седне на твоето място, да бъде в много далечното бъдеще. — Донал стана и се поклони. — С твое позволение…

Отиде право при масата на жените, където седеше Рената.

— Ела, любима, трябва да говорим с моя приемен баща. Когато Дорилис се присъедини към нас по-късно вечерта, той вече ще знае истината и няма да се изненада или разгневи.

Рената се усмихна и се опря на подадената й ръка. Насадените още в детството й предразсъдъци я караха да се срамува, че той се държи толкова откровено, и в същото време знаеше, че това е цената, която ще трябва да плати за упорството в любовта си. Когато разбра, че Донал ще се ожени за своята полусестра, имаше избор — можеше да се махне, да се върне при семейството си. Повечето жени биха постъпили точно така. Тя предпочете да остане в Алдаран като барагана на Донал и не се срамуваше от положението си. Тогава защо няколкото крачки до почетната маса й се струваха толкова мъчителни?…

Аларт наблюдаваше намръщен. Чудеше се какво може да стане, дали ще има неприятен сблъсък между Рената и Дорилис. Пак поклати глава. Тези видения… Момичето още не беше влязло в залата. Все пак се понадигна от креслото си, но тутакси се отказа. Още не можеше да разгърне диплите на неясното бъдеще, нищо решаващо не се бе случило. Врявата и бъркотията в залата, натрапвани му непрекъснато от неговия ларан, съвсем смутиха ума му. Опита се да ограничи съзнанието си единствено в настоящия момент — в голямата зала се чуваше само шумът на веселбата.

— Много съм привързана към Дорилис — възпротиви се Рената. — Никак не ми се иска да й помрача вечерта. Пък и все още съм убедена, че е по-добре да говорим с нея, когато напълно отмине опасността от болестта на прехода.

— Но ако разкрие сама истината, ще изпадне в ярост, и то с пълно право — настоя Донал и я поведе към почетната маса. — Длъжни сме да кажем поне на баща ми, дори моментът да не е подходящ за Дорилис да научи.

— Съпруже, каква е новината, подходяща за ушите на моя баща, но не и за моите?

Престорено оживеният глас на момичето прозвуча като звън на счупено стъкло. Дорилис беше облякла празничната си синя рокля, косата й беше сплетена и прибрана на гърба, но тази вечер изглеждаше по-нелепо отвсякога в премяната на зряла жена. Стъпваше по пода на залата като насън. Аларт и Маргали се надигнаха неволно, щом доловиха какво става в главата й, а дом Михаил протегна ръка към дъщеря си.

— Мило дете, толкова се радвам, че се почувства достатъчно добре, за да дойдеш при нас.

Тя обаче не го чу, изцъкленият й поглед като че пронизваше хванатите за ръка Донал и Рената. И внезапно кресна:

— Рената, как смееш да говориш така за мен!

Жената не сдържа тръпката на гузна изненада. След миг се усмихна на момичето.

— Не съм казала нищо, което да не показва моята обич и загриженост за теб. Ако има нещо, което още не сме споделили с теб, то е само за да ти спестим прекомерното напрежение, докато не си се възстановила.

Въпреки благите думи сърцето й едва не спря, щом прозря какво означаваше погледа на Дорилис — тя измъчено се вкопчваше в своя разпадащ се разсъдък. И отново успяваше да проникне в мислите на околните. Наследницата на Алдаран изпищя от ярост при внезапното прозрение и се нахвърли срещу Донал.

— Значи на нея си дал онова, което отказваш на мен! Какво си въобразяваш — че тя ще роди наследника на Алдаран ли?!

— Грешиш, ние не… — започна Рената, но момичето не чуваше нищо.

— Мислите си, че съм сляпа, а? Даже баща ми крои заговор твоето дете да наследи Владението!

Донал се опита да улови ръцете й, но тя се дръпна бясно.

— Ти ми обеща! — закрещя оглушително в лицето му. — Опита се да ме залъгваш, сякаш съм детенце, което ще утешиш с приказчици. И през цялото време си искал тя да роди първия ти син. Няма да стане, кълна се! Ще я погубя!

Нетърпим проблясък озари залата, грохотът сякаш щеше да срине стените. В последвалата мъртвешка тишина Касандра се хвърли към Дорилис, която вдигна ръка.

— Стой където си, Касандра! И ти ме лъжеше, защото си нейна приятелка, а не моя. Наговорили сте се, от самото начало си знаела какво зло ми готви! Сама съм сред вас, никой не го е грижа за мен!

— Дорилис, тук няма човек, който да не те обича… — прошепна Донал.

Дом Михаил се изправи, лицето му се сгърчи в сурова маска. Заговори със заповедния глас:

— Дорилис! Искам да млъкнеш веднага! — Момичето се вцепени. — Държиш се възмутително! — Бащата надвисна като огромен сокол над дъщеря си. — Как дръзваш да започнеш непристоен скандал в разгара на празненството?! Какво ти дава право да говориш толкова грубо на нашата сродница? Заеми мястото си до мен и кротувай!

Дорилис пристъпи към почетната маса и Рената си отдъхна. „Въпреки могъществото си тя е още дете и е свикнала да се подчинява на баща си…“

На следващата крачка вбесеното момиче се отърси от влиянието на заповедния глас.

— Не и не!!! — извика с почти нечовешки глас и затропа с крак, както допреди година. — Няма да ме унижите! А ти, Рената, посмя да ме уязвиш в сърцето! Гордееш се, че имаш от моя съпруг каквото дължи на мен, подтиквала си го да ме залъгва с празни обещания и братски целувки по челото. Няма да ми се перчиш с издутия си корем! Няма!!!

Лицето й се освети от синкаво сияние и Аларт разбра, че ей сега ще се сбъдне едно от най-кошмарните му видения…

Рената отстъпи в сляпа паника и се препъна в някакъв стол, а Донал изрева:

— Дорилис, не бива! — Заслони любимата си с тяло. — Ако си разгневена, аз съм причината…

Нищо друго не успя да каже. Тялото му се изви като дъга в мълнията. Разтресе се, после се сгърчи и падна, овъглен като дърво в камина. Повече нито вдиша, нито помръдна.

Стана толкова внезапно, че в долната част на залата никой не видя нищо, само навсякъде отекваха викове и обвинения. Маргали още седеше зяпнала глуповато повереницата си, Касандра се бе смръзнала с протегнати към Дорилис ръце. Аларт побърза да я дръпне назад.

Дом Михаил пристъпи към дъщеря си и се олюля, подпря се с двете си ръце на масата. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв, мъчеше се да заговори. Думите му тежаха като камък от непоносима горчилка.

— Проклятието… Ето че настъпи окаяният ден, предсказан ми от една вещица. Наистина ще се вайкам и жаля, че не съм умрял бездетен. — Затътри се към поваления Донал и се отпусна бавно на колене до него. — Синко, синко… — Когато пак вдигна лице към Дорилис, лицето му изглеждаше издялано от къс скала. — Хайде, момиче, какво чакаш? Защо не поразиш и мен, та да се свърши всичко?!

Тя също не бе помръднала. Очите й бяха празни. Устата й зееше като в безмълвен крясък.

Аларт насила се опомни от шока и тръгна към дом Михаил, в този миг мълния проряза въздуха и Дорилис изчезна в сиянието. Аларт отскочи назад зашеметен. Пламъците на светкавици изпълниха залата, момичето отново се виждаше сред тях, очите й блестяха диво. Смъртоносни криволици се стрелкаха на зигзаг навсякъде, в другия край на залата един мъж подскочи над стола си и се свлече мъртъв. Всички заотстъпваха от Дорилис, обкръжена от безумната игра на стихията като статуя на ужасна богиня. Лицето й не беше на дете. Не беше и човешко.

Само Рената не отстъпи. Някакво късче от съзнанието на Аларт все още намираше сили да се пита дали тя не се бои просто защото няма какво повече да губи. Жената тръгна към Дорилис. Крачка, още една. За пръв път, откакто уби Донал, момичето се раздвижи, за да възпре Рената със заплашителен жест. Тя обаче нито трепна, нито спря.

Дом Михаил захриптя немощно:

— Недей, Рената. Моля те, дръпни се… Не искам и теб да погуби…

Тя продължаваше полека, след миг протегна ръце. Тъжният й глас се разнесе в залата въпреки грохота:

— Дорилис, милото ми дете…

И момичето падна в прегръдките й, притисна се до нея. Светкавиците изчезнаха. Изведнъж Дорилис отново беше малкото момиче, ридаещо безутешно на рамото на Рената.

— Толкова ми е зле — прошепна след малко. — Какво стана? Нали уж имаше празник? Донал много ли ми се сърди?

И закрещя — пресеклив вой на ужас. Увисна на ръцете на Рената, сякаш животът напусна и нея.

Гръмотевиците над замъка затихнаха замалко.