Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (19)

19

Дорилис не можеше да укроти вълнението си и бърбореше като детенце на пет-шест години. Но щом стигнаха до обличането й в дрехи, взети назаем от един паж в замъка, тя доста се смути. И Маргали не скри неодобрението си.

— Рената, според теб уместно ли е да го правим? И без това се държи като същинска мъжкарана, остава и да я пременим в момчешки дрехи!

Възрастната леронис се озърна намръщена към повереницата си, която вече обуваше бричовете.

— Трябва да овладее работата със своя ларан, значи и да се научи как да борави със стихиите в естествения им вид. Толкова усърдие вложи, за да разбере какво и как да прави с матрицата си, а аз й обещах, че успее ли, ще й разреша да лети с Донал.

— Но нима е необходимо да носи панталон, за да лети? Някак не е прилично…

Рената се разсмя.

— Как мислиш, ще бъде ли прилично, ако е с рокля и вятърът я издуха над главата й? Дори не си представям по-подходящо облекло за полет с планер.

— Да, за това не се сетих — засмя се и Маргали. — Когато бях момиче, така ми се искаше да полетя… Жалко, че не мога да дойда с вас.

— Но защо? — учуди се Рената. — Уменията ти са предостатъчни за левитация.

Маргали поклати глава печално.

— Такива забавления не са за старешките ми кости. Има си време за всичко, а аз отдавна съм прехвърлила годините за полети. Но ти отиди с тях. Радвай се на младостта си… И ти, миличка — добави, целувайки Дорилис по бузата. — Добре ли затегна колана на туниката си? Шалът достатъчно ли те топли? Издигнете ли се по-нависоко, ще замръзнеш.

Въпреки привидното си нехайство Рената също се притесняваше. От петгодишна не бе излагала така на показ тялото си. И когато слязоха в двора при Аларт и Донал, те се извърнаха неловко.

„Ще ми се поне Аларт да имаше малко здрав разум в главата си! Остана една нощ в леглото ми, а ето го, пак се опитва да гледа във всички посоки, но не и към мен, сякаш е много изненадан, че имам крака като всички останали хора! Колко смешни са тези предразсъдъци…“

Само Дорилис се перчеше из двора, настояваше всички да я огледат и да й се възхищават.

— Донал, виж де! Вече ще мога да летя като всяко момче!

— Кажи ми пак — Рената научи ли те да боравиш с предмети, да ги вдигаш, насочваш и сваляш точно накъдето искаш?

— Ами да, много ме бива вече. Рената, нали така ми каза?

— Да, според мен има несъмнена дарба, с още малко упражнения ще я превърне в умение.

Донал се зае да нагласи планера на сестра си, а Аларт дойде да помогне на Рената. Прекараната заедно нощ само заздрави близостта им, без да промени нищо. Тя му се усмихна с благодарност за помощта и се зарадва, че го възприемаше и сега като приятел, а не любовник.

„Всъщност май не знам какво е да обичаш. И не ми се иска да узная…“

Чувстваше се много привързана към Аларт и охотно сподели удоволствията на плътта с него, но и двамата съзнаваха, че само са се подкрепили взаимно в самотата си, не се опитаха да превърнат отношенията си в нещо, което не можеха да бъдат. Твърде различни бяха пътищата им в живота.

Донал вече наставляваше Дорилис как да разчита въздушните течения, как да изостря усета си за тях с матрицата. И Рената слушаше внимателно. Щом момчетата из Пъкъла се учеха на това, преди да навършат десет години, защо да не го направи и една опитна наблюдателка от Кула!

Младежът ги накара да се упражняват на равната ветровита площадка зад замъка — тичаха с вятъра, издигаха се, кръжаха, спускаха се. Най-сетне остана доволен и посочи високия връх, където беше наблюдателният пост — оттам се виждаше цялата долина, дори отвъд Кеър Дон.

— Сестричке, мислиш ли, че ще можеш да отлетиш чак дотам?

— О, да! — задъхана го увери Дорилис. Огнени кичури се подаваха от плитката на гърба й, разрошена от вятъра. — Толкова ми харесва. Ще ми се по цял ден само да летя!

— Добре, да тръгваме. Но не се отдалечавай от мен. И не се бой — няма да паднеш, стига да внимаваш за въздушните потоци. Сега вдигни крилете ето така…

Донал наблюдаваше как тя се издигна с бързо косо течение, последва я Рената, излетя и Аларт. Дорилис веднага улови поток надолу и закръжи над брат си като сокол, но той й посочи да продължи към върха.

Не след дълго стъпиха на земята близо до наблюдателния пост — стара постройка от дялани камъни и дебели греди. Горският страж, мъж на средна възраст с жилаво кльощаво тяло, излезе изненадан и доволен да ги поздрави.

— Господарю Донал! Дом Михаил ли ви изпраща с вест за мен?

— Не, Кирил. Само иска и сестра ми да научи повече за работата в поста. А това са господарят Аларт Хастур и лейди Рената Лейние, леронис от Хали.

— Добре сте дошли — изрече любезно стражът, но без излишно угодничество.

Като майстор в занаята си не беше принуден да се кланя никому. Обърна се към Дорилис.

— Малко госпожо, била ли си вече на този връх?

— Не, татко все казваше, че на кон пътят бил дълъг за мен, а вие сте си имали предостатъчно грижи през сезона на пожарите, та да забавлявате и гости.

— Ами да, прав е татко ти, но засега е спокойно и ще се радвам да ти покажа всичко. Влез, мило дете.

Вътре имаше релефни карти на цялата долина — миниатюрно копие на невероятната кръгова панорама, откриваща се от върха. Кирил започна да показва изгорелите през минали сезони гори, също по-опасните места, където смолистите дървета можеха да пламнат от една-единствена искра.

— Майстор Кирил, а каква е онази мигаща светлинка?

— Остри очи имаш, миличка. Това е сигнал за мен и трябва да отговоря.

Той взе устройство с извито огледало и механичен капак, който можеше да се отваря и затваря бързо. Застана до отворения прозорец и започна да изпраща сигнали към долината. След миг долу отново засвяткаха отразени слънчеви лъчи. Дорилис понечи да попита нещо, но стражът я помоли със знак да почака, драсна с парче креда по картата и чак тогава обясни.

— Онзи човек ми съобщи, че ще разпали огън, за да сготвят нещо за пастирите, които му броят добитъка. Така се прави, за да не помисля, че е започнал пожар, и да пратя хората там напразно. Освен това ще следя дима и ако се задържи прекалено, значи са изтървали огъня и ще им пратя помощ, за да го угасят, преди да е станала голяма беля. Нали виждаш — махна към огромния простор наоколо, — трябва да знам откъде излиза всяка струйка пушек и каква е причината.

— Получи ли химикалите от Трамонтана? — попита Донал.

— Донесоха първата пратка точно навреме, за се справим с доста сериозно огнище от мълния ей там, до потока. Вчера получих още, има и оставени на закътано място в подножието на върха. Годината е сушава и е опасно, но засега пострадаха само дърветата край Върха на мъртвеца.

— А защо го наричат така? — не сдържа любопитството си Дорилис.

— Ами не знам, малка госпожо. Така са го наричали по времето и на баща ми, и на дядо ми. Може някога да са намерили мъртвец там.

— Но защо някому ще хрумне да отиде там, че да си намери белята? — учуди се момичето, като се взря внимателно в острите голи зъбери. — Прилича на място, където само соколи могат да гнездят.

— Вярно, някога имаше соколи, като млад се покатерих веднъж, за да си хвана пиленца. — И той се вторачи в скалите, край които се виеше дим. — Само че соколи не са гнездили там от много години…

Рената се намеси в разговора:

— Дорилис, можеш ли да познаеш накъде ще се насочи огънят от онзи склон?

Момичето примига и лицето й застина, погледът й се зарея в далечината. След миг размаха ръка и заговори толкова бързо, че слушащият внимателно Аларт не разбра нищо.

— Какво искаше да кажеш? — меко я спря Рената и Дорилис се опомни.

— Думите са толкова тромави! А аз виждам откъде е започнал пожарът, как гори сега и накъде ще продължи, за да угасне накрая.

„Милостива Авара! Дарбата й открива и миналото, и бъдещето. Нищо чудно, че ни е трудно да я разберем!“

В този миг Аларт се стресна — дали затова и неговият ларан го отчуждаваше от хората?

А детето се мъчеше да превърне представите си в изречения.

— Виждам как е започнал ей там, но вятърът го е обърнал надолу край потока, после се е разпрострял по… вижте де… Ами не знам как да го кажа! По ей онези мрежести неща в течението над склона. Донал — примоли се тя, — нали и ти виждаш?

Той застана до нея пред прозореца.

— Не точно това, което се открива пред теб, сестричке. Не ми се вярва, че друг на света ще успее да го види толкова добре. Можеш ли да ни кажеш накъде ще се насочи?

— Ами огънят плъзна… да де, ще плъзне натам, където ще са събрали всички мъже да го гасят. И ще завие в тяхната посока, защото и те са там. Не, не може да е така! Не ми стигат думите… — Лицето й се изкриви, сякаш ей сега щеше да заплаче. — Боли ме главата — добави Дорилис жално. — Може ли да пийна вода?

— Ще видиш ръчната помпа зад вратата — упъти я Кирил. — Водата е чудесна, идва от извора зад поста. И като се напиеш, окачи чашата на същото място.

Детето излезе, а Аларт и Рената се спогледаха смаяни. Той долови мисълта й: „За броени минути научих повече за нейния ларан, отколкото през отминалите месеци. Отдавна трябваше да я доведа тук…“

Кирил заговори тихо:

— Момичето се обърка мъничко във времето. Разбира се, сега там няма никакви мъже. Спряха пожара да не се разпростре и го оставиха да догаря около скалите. Но тя ги видя… Такова чудо не е ставало пред очите ми, откакто магьосницата Алари дойде с огнения си талисман, за да потуши огромен пожар. Тогава още бях момче. И тя ли вече е магьосница?

Рената никак не обичаше древната дума, намирисваща на суеверие.

— Не е магьосница, но има ларан за тези неща и се опитваме да й помогнем в овладяването му. С планера свикна веднага, като че е птичка.

— Да, аз се учих много по-дълго — потвърди Донал. — Не се съмнявам, че вижда структурата на теченията по-ясно от мен. Откъде да знам, може би за нея са нещо лесно различимо, почти осезаемо. И наистина си мисля, че Дорилис ще е способна да си служи след време с огнен талисман. С тях племената на ковачите извличат металите от земните недра право при огньовете си.

И Рената бе чувала за това. Ковачите — странен народ, живеещ отделно от останалите — имаха особен вид матрици, които използваха само за добив на метали. Похватите им бяха едновременно и по-груби, и по-изтънчени от методите на матричните кръгове. Но като всеки техник от Кула Рената не беше склонна да одобри това налучкване без никаква опора в теорията.

Кирил се взря в долината.

— Угасиха огъня за готвене. — Изтри белега на картата си. — Една тревога по-малко. Онези ливади са сухи като съчки за печка. Да ви предложа ли нещо за хапване и пийване?

— Донесохме храна — побърза да каже Аларт. — За нас ще е удоволствие да споделим трапезата си с теб.

Започна да отваря пакетите и да реди на масата сушени плодове, твърди питки и пушено месо.

— Благодаря. Имам тук хубаво вино, също и пресни плодове за малката дама.

Преместиха масата до прозореца, за да не разсейват стража в бдението му. След малко Дорилис попита:

— Сам ли си през цялото време?

— Не съм, мило дете. Едно момче ми помага и се учи от мен, но днес слезе да навести майка си. А пък нали вие ми гостувате, как ще съм сам?

Извади голям сгъваем нож от кончова на ботуша си и започна да бели ябълка за момичето. Тя гледаше очарована тънката виеща се спирала от кора. Аларт и Рената наблюдаваха облаците далеч долу, хвърлящи чудати сенки по земята. Донал дойде при тях. Рената го попита, снишила глас:

— И ти ли знаеш предварително откъде ще минат бурите?

— Донякъде. Сега ми е по-ясно, защото оттук се открива чудесен изглед. Може би и аз излизам малко от настоящето, когато се взирам в бурята, затова я виждам цялата, от началото до края, както Дорилис проследи с лекота пожара. — Той се озърна към сестра си, която хрускаше ябълката и си приказваше със стража. — И за мен мълниите са поредица, затова знам коя ще удари първа и къде. Виждам ги как възникват и се изчерпват във времето. Затова успявам — но само понякога — да ги контролирам. Не мога да ги насочвам като сестра си. — Донал пак се озърна към момичето и заговори по-тихо: — Случва се само да ги отклоня, за да не поразят мястото, където иначе биха изпразнили заряда си.

Аларт го слушаше напрегнат, опитваше се да проумее тънкия усет за многоизмерността на времето, който предполагаше подобна дарба. Младежът прочете мисълта му и подхвърли:

— Аларт, няма ли прилика с твоя ларан? И ти успяваш да се изтръгнеш от оковите на настоящето, нали?

— Да, само че не винаги в истинското време. Струва ми се, че съзнанието ми се рее в някакъв поток от вероятности, повечето от които никога няма да се сбъднат, защото зависят от решенията на твърде много хора, от немислимо съчетание на обстоятелствата. И си мисля, че успявам да зърна само частичка от бъдещето, което ще настъпи или ще остане извън действителността. Изобщо не вярвам, че някога човешкият ум ще успее да обхване цялата тази картина и да я разбере.

На Донал тъкмо му хрумна да го разпита дали някога е подлагал дарбата си на изпитание с кириан, една от отварите, използвани в Кулите. Всеизвестно беше, че тя размива преградите между съзнанията и улеснява телепатичната връзка. Но угрижената Рената не позволи разговора да се отклони от Дорилис.

— Всички видяхме колко зле й се отрази взирането в пътя на огъня. Чудя се дали това има нещо общо с начина, по който използва дарбата си… или поразява. Защото пролича, че при гняв или смущение не вижда ясно структурата на времето. Тогава за нея съществува само един миг — на яростта или страха. Не може да го свърже с останалото. Донал, нали спомена веднъж, че като малка е лежала от треска и около крепостта бушувала гръмотевична буря дни наред, а ти си недоумявал какви кошмари я мъчат. Такива състояния често се отразяват тежко върху дарбите на ларан и ги увреждат…

Гласът й затихна, тя се загледа разсеяно в неспирното движение на облаците, скрили вече почти цялата долина. Дорилис я обгърна с ръце като гальовно коте.

— За мен ли си приказвате? Рената, я погледни натам. Виждаш ли мълниите в облака?

Жената кимна, но само защото знаеше, че в този облак трябва да се е натрупал достатъчен заряд. Още не бе зърнала нито една светкавица.

— И във въздуха има мълнии — продължи детето, — дори без облаци и дъжд. Ти не ги ли забелязваш? Когато ги викам, аз не ги правя, а само ги привличам. — Тя сгуши глава гузно, но се престраши. — Когато причинявах болки на Маргали и се опитах да направя същото с теб, послужих си с мълниите, дето не се виждат с очи.

„Милостиви богове! Момичето не знае точните думи, но се опитва да ми обясни, че си играе с електрическия потенциал на цялата планета!“

Аларт и Донал се обърнаха стреснати към Рената, а тя потрепери.

— Братовчедке, от какво настръхна? — дружелюбно се учуди Дорилис. — Тук е толкова задушно…

„И слава на всички богове, че тя още не може да чете мисли…“

Кирил стоеше до прозореца, взираше се дълго в кълбящата се сива маса, където беше центърът на бурята. Там вече просветваше.

— Малка госпожо, нали ме питаше за моята работа? Ето ти част от нея. Гледам накъде се мести бурята и къде би могла да подпали с мълниите. Често се случва да се види дим чак след часове. — Той сякаш поиска извинение с поглед от мъжете и Рената. — Като си помисля, някой незнаен прадядо ми е предал малко от ясновидството си. Случва се да познавам от коя мълния ще пламне гората. Затова наблюдавам мястото упорито.

— Ще ми се — започна Рената — да поровя в родословието ви, за да открия откъде е дошъл в кръвта ви дори този отслабен ларан.

— А, това мога и аз да ви кажа — вдигна рамене стражът. — Майка ми беше недестро на брата на стария господар в Рокрейвън — не сегашния, а неговия баща.

„Вече сърце не ми дава да твърдя, че всички дарби на ларан са зло…“ — осъзна Рената. Кирил бе насочил своята, за да овладее до съвършенство своя полезен за всички занаят.

Донал обаче се сети за друго.

— Тъй ли било… Кирил, значи с теб сме сродници!

— Вярно е, ама никога не съм им се набивал в очите. Ако не броим теб, всички от Рокрейвън са горди хора и все гледаха отвисоко майка ми. Пък и нямам нужда от нищо тяхно…

Дорилис го хвана за ръката.

— И аз съм ти сродница! — побърза да напомни момичето.

Стражът се засмя и я погали по бузата.

— Ти си като майка си, мило дете. Същите очи имаш. Дано боговете са те дарили и с нейния сладък глас. Поне по любезност не й отстъпваш.

Рената поклати глава незабележимо.

„Как очарова всекиго, ако не се инати или мръщи! Сигурно наистина прилича в това на Алисиана.“

— Дорилис, ела при мен — повика я след миг. — Можеш ли да познаеш накъде ще се насочи тази буря?

— Ами да, веднага ще ти кажа.

Детето присви очи и смешно сбърчи чело. Аларт безмълвно поиска разрешение от Рената да разпита по-подробно момичето.

— Значи пътят на бурята е предопределен и изобщо не може да се промени?

— Сроднико, ужасно ми е трудно да го обясня. Може да се насочи насам или натам според посоката на вятъра, но пък няма как вятърът да задуха от другаде…

— Значи пътят е един-единствен?

— Да, ако аз не се опитам да го променя.

— А би ли могла?

— Не че аз мога да бутам бурята, но… — Дорилис се смръщи от безсилие, дори не знаеше нужните й думи. — Виждам обаче всички пътища, по които може да тръгне.

Аларт проникна леко в мислите й, започна да усеща и възприема дебелите сиви облаци като нея — едновременно и навсякъде. Знаеше къде е центърът на бурята сега, къде се е зародил и напипваше поне четири посоки, в които би могъл да се отклони.

— Но бъдното не се променя, нали, братовчедке? Има си собствени закони.

Дорилис закима.

— В някои посоки мога да го побутна, в други — не, защото там не му е мястото. Същото е като с поточе… — запъна се тя. — Ако нахвърлям камъни в него, ще се отклони около тях, но как ще го накарам да потече обратно нагоре?! Не умея да обяснявам! — оплака се накрая. — Заболява ме главата. По-добре да ти покажа.

Момичето посочи огромния облак с форма на наковалня. Усетът на Аларт се сля с нейния и изведнъж той откри със собствената си дарба най-вероятния път на бурята, а в него и през него се наслагваха по-малко вероятните и невъзможните, избледняващи в нищото. Значи чудноватата способност на Дорилис наподобяваше неговата, но странно видоизменена — и тя виждаше какво е възможно в бурята, а кое е неосъществимо заради природата й…

И изборът на момичето също беше строго ограничен от външните спрямо нея сили, които определяха бъдещето.

„Както аз видях, че моят брат или ще седне на трона, или ще умре през следващите седем години. Трети избор за него просто няма — собствената му същност не би позволила да се задоволи с положението си като господар на Елхалин.“

Едва понесе това откровение за същността на времето, вероятността и своята дарба. Рената беше настроена по-практично.

— Значи все пак можеш да направляваш бурята? Или само познаваш накъде се движи?

Аларт се досети какво искаше да разбере тя — дали са се натъкнали на особено ясновидство или способностите на Дорилис са по-близки до левитацията?

— По силите ми е да я насоча навсякъде, където може да се пренесе — обясни детето и посочи. — Натам или натам, но не и в онази посока, защото вятърът няма как да се промени толкова бързо и рязко. Видя ли? — Тя се обърна внезапно към Кирил и попита: — Сега дали ще подпали нещо?

— Надявам се, че не — отвърна той сериозно, — но ако се пренесе към Високи чукари, където смолистите дървета са твърде нагъсто, възможен е лош пожар.

— Значи не ще я оставим да праща мълниите си натам — ухили се момичето. — Нали няма да навреди, ако блъскат по Върха на мъртвеца? И без това там всичко е изгоряло.

Още преди да довърши, могъща синкавобяла назъбена линия се протегна за миг от облака към земята и се заби в опушения от сажди връх. На всички им се стори, че въздухът наоколо заискри. След две-три секунди се разнесе страховит грохот.

Дорилис се разсмя с пълно гърло от радост.

— Ами че това е по-хубаво от огнените играчки, дето ни ги носят племената на ковачите за средзимния празник!

Отново ослепителна светлина проряза небето и отново, а детето се кикотеше неудържимо от весела възбуда — откриваше новите страни на дарбата си, за които не бе и подозирала. Сини, бели и зеленикави мълнии се виеха около Върха на мъртвеца, а смехът на момичето изтъня истерично.

Кирил я зяпаше с изцъклени от страх и почит очи.

— Магьосница… — прошепна той. — Повелителка на бурите…

Светкавиците се разредиха изведнъж и изчезнаха, тътенът заглъхна в далечината. Дорилис се олюля и потърси опора в Рената. Около очите й сякаш се врязваха тъмни кръгове. Отново изглеждаше обикновено дете, но пребледняло от изтощение. Стражът нежно я вдигна на ръце и слезе няколко стъпала надолу, придружен от Рената. Кирил настани момичето на своето легло.

— Нека малката си поспи.

Още докато й сваляха обувките, Дорилис се усмихна замаяно и се унесе. Рената се върна горе и отговори на мълчаливия въпрос на Донал:

— Вече спи. А и не би могла да лети в това състояние. Изчерпи силите си докрай.

— Ако желаете, госпожо — стеснително се намеси стражът, — вие с малката можете да си отдъхнете през нощта на моето легло, а утре още с изгрева ще пратя сигнал да докарат тук животни, за да ви откарат с тях до крепостта.

— Ще видим. Ако поспи, нищо чудно да се възстанови достатъчно за полет обратно до Алдаран.

Застана до Кирил и забеляза, че веждите му са се свили от безпокойство.

— Вижте, мълниите са ударили и в оная суха урва. — Колкото и да напрягаше усета си, Рената не забеляза дори ивичка дим, но не се съмняваше, че той не греши. — А пък няма слънце да пратя сигнал. Докато се покаже пак, огънят долу ще се разпростре…

Аларт се намръщи. „Би трябвало да пращаме и телепати да дежурят в тези постове, за да се свързват с мъжете, които са готови да гасят пожарите.“

Донал обаче измисли какво може да се направи още сега.

— Нали при теб са химикалите, които донесохме от Трамонтана? Ще отлетя до урвата с планера и ще ги разпръсна над огнището на пожара. Така изобщо няма да плъзне по гората.

Възрастният страж се поколеба.

— Господарят на Алдаран никак няма да се зарадва, че съм позволил приемният му син да се изложи на такава опасност!

— Приятелю, не е нужно да ми позволяваш. Аз отдавна пораснах и съм управител на имотите на моя приемен баща, значи отговарям за благополучието на всички хора, живеещи по тези земи. Няма да пострадат от пожар, щом мога да го предотвратя.

Затича се надолу по стълбата и профуча през стаичката, където Дорилис спеше дълбоко. Кирил и Рената забързаха след него. Когато слязоха, той вече нагласяваше на гърдите си ремъците на планера.

— Кирил, дай ми химикалите.

Стражът крайно неохотно му подаде херметично затворения воден цилиндър и пакета. Смесени, щяха да забълват пяна, която можеше да задуши пламъците в цяла гора. Донал понечи да се затича по площадката, за да го поемат въздушните течения, но Рената го спря.

— Нека и аз дойда с теб!

Наистина ли другите мъже биха го оставили сам да се изложи на такъв риск?!

— Не, Рената — меко отказа той. — Твърде отскоро летиш. За теб наистина може да е опасно.

— Аз не съм изнежена придворна дама — увери го тя с треперещ глас. — И не искам друг да ме закриля от опасности. Обучена съм в Кула!

Той протегна ръце и леко стисна раменете й.

— Знам, но нямаш опит с планерите. Ще бъда принуден непрекъснато да проверявам дали знаеш какво правиш, а така ще се забавим. Аз обаче трябва да бързам. — Внезапно той я прегърна за миг. — Не е толкова страшно, колкото си мислиш, поне не и за мен. Чакай ме тук, кария.

Целуна я и се дръпна.

Рената стоеше като прикована, още усещаше докосването на устните му, а Донал се затича към ръба с наклонени криле, за да улови веднага потока. Издигна се, тя засенчи очите си с длан и го проследи как се смалява — колкото сокол, после колкото врабче, накрая точица, гмурнала се в облаците. Примижа и влезе в наблюдателния пост.

Аларт не се отделяше от прозореца, продължаваше да се взира в бурята. Щом усети влизането й, побърза да каже:

— Откакто Дорилис ми показа какво вижда, по-лесно овладявам картините на бъдещето. Променям непрекъснато възприятията си за времето и стигам до прозрение кое ще се сбъдне…

— Толкова се радвам за теб — промълви тя и беше съвсем искрена.

Знаеше колко болезнена е за Аларт битката с проклятието на неговия ларан. Но въпреки тревогата си за своя сродник и приятел просто не можеше да мисли за неволите му в момента. С цялото напрежение на чувствата си простря своето съзнание навън, към мъничкото, почти невидимо петънце на планера, издигнал се над долината. Сега кръжеше и се спускаше полека, заобикаляйки ядрото на бурята. Изведнъж с цялата мощ на емпатията си и уменията на наблюдателка в Кула се пренесе в Донал и…

 

…летеше нависоко, усещаше енергията в стегнатата и изменчива мрежа от полета в небето, сякаш бяха веещи се над крепостта флагове. Той разпери пръстите си, за да се освободи от излишния заряд, и се зарея над мястото в гората, посочено му от Кирил.

Тънка струйка пушек се виеше, почти скрита от листата и дългите сивозеленикави иглички на повалените дървета… Огнището на пожара щеше да тлее така с дни, докато ненадейно се разпростре и забушува, може би за да погълне цялата долина. Добре направи, че се престраши да прелети дотук. Пожарът би пламнал твърде близо до имението Високи чукари, което му даде неговият приемен баща.

„Беден съм. Нямам какво да предложа на Рената, ако дама като нея изобщо би склонила да стане моя съпруга… нищо, освен това окаяно парче земя, вечно опустошавано от пламъците. Въобразявах си, че щом го имам, ще мога да се оженя, да дам дом на семейството си. Но сега ми се струва, че не е достойно за моята любима. Защо изобщо ми хрумна, че би се съгласила?“

(Рената стоеше вледенена, с широко отворени очи, без да съзнава къде е тялото й в момента. Аларт веднага се досети какво става и не продумваше, за да не я стресне болезнено.)

Донал се спусна, увиснал под прътите на планера. Обиколи над дима, без да обръща внимание на промените в бурята, на оглушителните гръмотевици. Широките криле забавиха падането му, но той се претърколи и се спря с разперени ръце. Дори не си направи труда да разкопчае ремъците, а измъкна водния цилиндър от гнездото му под един от прътите. Разкъса обвивката със зъби и го пъхна под мишницата си, после отвори и малкия пакет с химикали. Изсипа ги във водата и наклони мекия цилиндър над дима. Зелената пяна забълва и сякаш нямаше край, разстла се под дърветата и започна бързо да попива в пръстта. Изчезна всякаква следа от пушек. Донал за пореден път се изуми колко е лесно да се потуши огън, ако го забележиш навреме.

„Най-непостоянната стихия, лесно е да я събудиш, трудно е да я обуздаеш…“ Думите като че изскочиха от нищото в ума му и се стопиха също толкова бързо. Сгъна податливата торба, в която се превърна доскорошният цилиндър, непромокаемата материя още лъхаше леко на химикалите. Пак я пъхна под един прът.

„Толкова беше просто. Защо Рената се уплаши?“

Но щом погледна към небето, разбра. Облаците отново се трупаха над него, времето никак не беше подходящо за летене. Точно тук не валеше, въздухът тегнеше неподвижен, почти неестествено сгъстен. Но нагоре по склоновете на Върха на мъртвеца бурята беснееше, проливният дъжд и черните облаци се осветяваха начесто от мълнии. Донал не се уплаши, защото летеше от малък. Намръщи се недоволно и постоя, докато разгадае напора на въздушните течения, посоката на бурята, промените във ветровете. Опитваше се да пресметне как би се върнал в наблюдателния пост с най-малък риск.

„Поне пороят при върха угаси и последните остатъци от пожара…“

Освободи се от ремъците и сгъна крилете. Дългото ходене с планера под мишница беше истинско мъчение, а и можеше да закачи крилете в някой як трън и да ги разкъса. Изкачи се на малко възвишение, защото знаеше, че откъм стръмния му склон може да се понесе с постоянен поток. Пак нагласи планера и се опита да излети. Този път обаче вятърът беше твърде неустойчив, имаше и завихряния. Два пъти се затича, но въздухът се завърташе неудобно и го поваляше, вместо да го издигне.

Стана натъртен в подножието на хълма и изруга. Дорилис ли си играеше пак с ветровете и теченията, дори с магнитните полета, без да знае какво бе дошъл да върши той тук? Не му се вярваше. Аларт и Рената биха я възпрели. Ами ако още спеше, превъзбудена от новите преживявания? Дали унесеното в сънища детско съзнание продължаваше да се забавлява със стихиите?

Озърна се потиснат към далечния връх и наблюдателния пост. Нима трябваше да се катери пеша дотам? Не би успял да стигне преди смрачаване. Поддържаха пътя грижливо, защото на всеки десет дни караха припаси в поста. Донал бе чувал, че пътят е прокаран с матрици още по времето на дядото на дом Михаил. Въпреки това идеята да се изкачи пеша не му допадаше. Е, поне нямаше да пълзи право нагоре по голите скали. Но ако не успееше да улови достатъчно устойчив вятър, за да се издигне дори с помощта на матричния кристал, трябваше да се влачи окаян по пътя, понесъл планера!

Постара се да изостри докрай чувствителността си към въздушните потоци. Единственото постоянно в момента течение би го отнесло право към бурята на Върха на мъртвеца. Но ако някъде по средата се прехвърли с кръстосан поток обратно към наблюдателния пост… Е, да, имаше и риск. Вятърът можеше да се окаже прекалено силен и все пак да го отнесе право в сърцето на бурята.

Но и катеренето по пътя в мрака нямаше да е съвсем безопасно. Реши да предпочете вятъра. Грижливо провери всички токи на ремъците, огледа отново как са закрепени прътите и захвърли празната обвивка на водния цилиндър. Друг път щеше да я прибере, а дори и малка допълнителна тежест би му попречила при някоя маневра, която трябваше да пресметне до частица от секундата. Пак се затича към ръба над отвесния склон, издигна се и с вятъра, и с пълно съсредоточаване на силата си през матрицата. Най-сетне усети с облекчение как напорът на въздуха понесе крилете.

Летеше с такава скорост, че всеки прът и въже трептяха като струна, чуваше високия им звън дори в рева на вятъра наоколо. Изпитваше особен, хладен и възбуждащ страх, напрегна всичките си сетива докрай, опиянен от удоволствието да се носи със стихията. „Ако падна, ще се пребия… но няма да падна!“ Кръжеше като сокол и оглеждаше долината под себе си, парцалите от облаци над наблюдателния пост, плътните високи сиви кълба около Върха на мъртвеца, мълниите от които сякаш нямаха свършване. Успя да се прехвърли в странично течение, щеше да го отнесе по-близо до поста. Дори не подозираше, че Рената е потопила съзнанието си в неговото, но си помисли: „Как ми се иска и тя да види всичко това с моите очи!“ В представите му ликуването на дългото плавно снижаване се сля с краткия миг, когато я държеше в прегръдката си и я целуна…

Светкавицата изпращя опасно близо, по металните скоби в краищата на прътите плъзна синкаво сияние. Донал настръхна от проникналия в тялото му допълнителен заряд. Изведнъж осъзна, че бурята се премества бързо към наблюдателния пост. Сега дори не можеше да се спусне. Натрупаното в него статично електричество би го убило при допира до мократа земя. Трябваше да кръжи, докато се отърве от заряда. Грохотът на гръмотевиците го накара да си признае, че много се бои. Този път стихията пое в съвсем неочаквана, някак неправилна посока. А трябваше да отмине отвъд Върха на мъртвеца! Спомни си за деня, в който се роди Дорилис… и когато загуби майка си. И тогава бурята беше твърде чудата! Сигурно сестра му сънуваше кошмари на ужаса от собствената си мощ и неволно влияеше на процесите в атмосферата. Но защо би запратила стихията към него, дори насън?

„Дали вече се досеща, че друга жена е заела мислите ми?“

Бореше се да остане във въздуха въпреки внезапния поток надолу, тласкащ го към равното място до поста. Знаеше, че трябва да кръжи още малко. Отново оглушителен гръм, дъждът го мокреше на накъсани пориви. Почувства движението на мълниите наоколо и с последни сили насочи към тях дарбата си, изкриви нещо, запрати го другаде…

После падна като камък, едва успя да се гмурне в поток, който щеше да го запрати към самия край на площадката зад поста. Можеше и да я пропусне, да рухне по склона и да се размаже по камънаците далеч долу. Замаян, той едва видя, че някой тича под него към мястото, където щеше да докосне земята. Удари се тежко и залитна. В този миг ръцете на Рената го уловиха, след миг и двамата се свлякоха на земята.

Измъчена и изтощена не по-малко от него, Рената притисна главата му до гърдите си. Лицето му беше вледенено от дъжда и вятъра, отначало тя се скова от ужас, защото не знаеше дали е още жив. После усети топлината на дъха му и светът сякаш отново се раздвижи край нея.

„Вече знам какво е да обичаш. Не виждам нищо освен него… и знам, че ако беше умрял, и аз щях да си отида…“

Пръстите й неловко разхлабваха ремъците, за да махне настрани като по чудо невредимия планер. Но очите на Донал се отвориха, той я притегли към себе си и устните им се срещнаха във внезапната дълбока тишина. Нито забелязаха, нито ги интересуваше, че Аларт и Кирил ги виждат. И сега, и завинаги си принадлежаха. Каквото и да станеше в бъдещето, само щеше да е продължение на онова, което вече знаеха.