Елин Пелин
Самодивско пиле

Ела, бре Йоване, пусто да остане,

ела да се видим, откога те тражим.

Днеска цел ден пием! Защо? Че ти кажем.

Не е ни от жалба, ни от радост върла.

Рекох ужком така чашка да му хвърла,

па ойде килото … — Е — оно е мерка —

другото по него беше за почерпка,

пийнах му от чудо. Пусто чудно чудо!

Новина научих днес у Голо Бърдо.

Като гръм ме тресна она по главата

и в шемето, брате, спрех у механата.

Знаеш, що станало вчера в саминало,

пристанала Яна от Лисичо било,

за Вуте гайдара от Вълчо котило!

 

Йован чу и ахна, па зе да се дзвери,

уста си отвори — дума не намери

и как бе застанал ребром пред вратата,

като кютук дъбов рухна в механата.

— Бре, що думаш, Пижо — нек е хаирлия,

те за новината и я кило пия!

 

Не е, брате, село пусто, като село —

пръснало се в планината, та се невидело.

Накацали къщурките от чука на чука —

кукувица там да кукне, не се чуе тука.

А и тамо божи хорица живеят,

зиме мръзнат, лете се на слънце греят,

трудят се и чоплят каменяко,

да се роди нещо — ръж сред буреняко,

ала инак хубост ненагледна,

слади ти окото и душата бедна.

 

Счичкали се чуки, върхове, гори, балкани,

като разни дрипави ровинища постлани —

докъдето погледа улови

гънки, гънки, като на потури нови.

Е-е, пък там високо, като на полица,

пътечка кривули. Горе лети птица…

Пещери, скали — замръзнали владици,

а по капите им си пасат козици.

Стръмно, страшно, свет да ти замае,

а най-доле мътен Искъро играе.

 

Планина е, па ще има върхове високи,

планина е, па ще има долове дълбоки —

по връове орлица се вие,

по долове вук че да се крие.

Орлица е Яна от Лисичо било,

вук бе Вуте от Вълчо котило.

Що бе чудо, що бе хубост, пуста Яна!

Едра, снажна, набита — мецана.

Очите и пусти — лалугери живи,

клепките и — нежънати ниви,

дека стъпи, земя се превива,

кой я срещне, от път се отбива,

още мома, таквая малечка,

като че беше бозала от мечка.

Дивото и теглеше душата,

страшното я викаше в гората.

Она беше родена пастирка —

ка препаше шарена престилка,

ка нарами кривак дреновица,

ка узме гърне с лютеница,

ка подкара стадото на паша,

раздипля се планината наша

и гората сама че излезе

да я кани у нея да влезе.

Сенки си на път и постила,

те от тая до друга могила,

па я среща, радва и милува,

па и с листа сладко хортува:

— Яно, чудо Яно, стани птица,

Яно мари, стани гургулица —

ден и нощ у мен да живееш

и по всеко дърво да ми пееш.

 

Па каков и пусти Вуте беше!

(Добре че ги двама Искъро делеше.)

Он бе младо като нея, кротко като пиле,

е, и он овчар бе, и баща му бил е,

ама инак беше душа — памук мека,

мехлем да я сложиш, оздравя човека.

Па бе мъдър като старец, като даскал умен,

а в разговор — кавал сладкодумен.

 

Срещнаха се при Искаро он и Яна,

он отсреща в каменяко, она оттук на поляна,

докарали двама ожаднели стада

на водица бързоточна, на прохлада.

Застанаха те насреща. Она го погледна…

Пъстро пиле влете в душата му бедна

и го клъвна, и усети болка сладка,

в сърцето му не остана кръв ни капка.

То заби, заудря прималело,

тая болка несетило, невидело.

Не изтрая Вуте. Щъкна, завърте кривако,

стадото подгони бързо и заби в трънако.

И чу страшни в сърцето бумтежи,

и ушите топовни гърмежи.

Пред очи му пламнаха пожари,

а след него смех весел избухна.

Във вълните на Искъро бухна.

И заплиска като лебед волен.

— Майке, майке, дали не съм болен —

рече Вуте, седна да почине,

разтри чело, дано му умине.

На други ден гяволо рогати

грабна Вуте, па там го изпрати.

Гледа Вуте — насреща пред него

стои Яна и с очи яде го.

Па му дума некак закачливо:

— А бре, Вуте, а бре, момче диво.

Вчера що литна оттук като птица —

вук ли виде, мечка ли стръвница?

— Видох, Яно, видох… гълъбица.

— Не си зърно, Вуте, да те клъвне.

— Не съм дърво, пилето да скрием…

— Имаш ръце, Вуте, улови го!

— Не е пиле, като пиле, Яно, оваджиско,

а е пиле пусто самодивско.

А Яна го гледа и се смее:

— Вуте, Вуте, не ще те огрее,

наистина съм самодивско пиле.

— Че те ловим, Яно, със омайно биле.

Че уплетем мрежа от коприна,

че заградим гора със къпина.

— Мутен Искър между нас се вие.

— Въз баиро он че се отбие,

ако двама Яно го помолим,

ако двама от сърце се волим.

— Не бих, Вуте на молба паднала,

по бих лесно вода препливала.

— Яно, Яно, би ли ме земала!

 

Още Вуте рече-недорече,

Яна скочи у Искъро вече.

И заплива като риба мрена,

бърза вода направи на пена

и изскочи срещу в каменяка,

па прегърна Вуте със кривака.