Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice in Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Гларус
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

АЛИСА В СТРАНАТА НА ЧУДЕСАТА. АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ. 1996. Изд. Пан, София. Биб. Вечните детски романи, №1. Приказни повести. ІV изд. Превод: [от англ.] Лазар ГОЛДМАН (Алиса в страната на чудесата) и Стефан ГЕЧЕВ (Алиса в огледалния свят). Художник: Джон ТЕНИЪЛ. С ил. Формат: 20 см. Страници: 254.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА
ИСТОРИЯТА НА ЛИГАВАТА КОСТЕНУРКА

— Не можеш си представи колко се радвам, че те виждам, мила, скъпа приятелко! — каза Херцогинята и улови нежно Алиса под ръка.

И те тръгнаха заедно.

Алиса се радваше, че Херцогинята е в такова добро настроение и си помисли: може би само пиперът е бил виновен за нейната грубост при тяхната среща в кухнята.

„Когато аз стана Херцогиня — си каза Алиса (с глас, от който се разбра, че тя се съмнява дали ще се случи това някой ден), — в кухнята ми няма да има пипер. Супа може да се готви и без пипер… А изглежда винаги той прави хората избухливи — продължи тя много доволна, че е открила ново правило. — Оцетът ги прави кисели, лайкучката — горчиви, а… а захарта прави децата благи! Да знаеха само това хората, нямаше толкова да я пестят…“

В тая минута тя вече бе забравила съвсем Херцогинята и се поизплаши, когато чу гласа и близо до ухото си.

— Мислиш за нещо друго, мила, й забравяш да приказваш с мене. Не мога да ти кажа още сега каква е поуката от това, но след малко ще си я припомня.

— Може би няма поука — позволи си да забележи Алиса.

— Ей, че си дете! — каза Херцогинята. — Всичко си има поука, стига да знаеш да я намериш.

И тя се притисна по-близо до нея, като каза това.

На Алиса не се хареса, че тя се притиска тъй близо до нея; първо, защото Херцогинята беше много грозна; и второ, защото бе тъкмо толкоз висока, колкото да облегне брадичката си на Алисиното рамо. А брадичката й беше много остра. Но Алиса не искаше да бъде неучтива и се опита да понесе тая неприятност.

— Играта върви много по-добре сега — каза Алиса, само за да поддържа разговор.

— Вярно — каза Херцогинята. — И поуката от това е: „О! Любовта върти света“.

— Някой ми бе казал — прошепна Алиса, — че се върти, защото всеки си гледа работата…

— А, да! То е все същото — каза Херцогинята, като заби острата си брадичка в рамото на Алиса; после продължи: — И поуката от това е: „Грижа полагай за смисъла — не как си думите писала“.

„Колко много обича да дири поука във всичко!“ — си помисли Алиса.

— Ти се чудиш, нали, защо не съм те прегърнала? — попита Херцогинята след малко. — Причината е, че се съмнявам в благодушието на твоето фламинго. Да направя ли опит?

— Може да ви ухапе! — предупреди я Алиса.

— Имаш право — каза Херцогинята, — фламингото щипе като горчица. И поуката от това е: „Птици с една перушина — сбират се в съща дружина“.

— Само че горчицата не е птица — забеляза Алиса.

— Имаш право, както винаги — отвърна Херцогинята. — И колко ясно само знаеш да се изразяваш!

— Минерал е, мисля… — рече Алиса.

— Разбира се, минерал! — каза Херцогинята, която изглежда бе готова да се съгласи с всичко, което Алиса каже. — Наблизо се издига висока планина и в нея има богата мина за горчица. И поуката от това е: „Богатство колко планина — се трупа, знай, с горчивина“.

— О! Зная — възкликна Алиса, която не обърна внимание на онова, което Херцогинята й каза. — Горчицата е растение. Не изглежда така, но е растение.

— Напълно съм съгласна с тебе — каза Херцогинята. — И поуката от това е: „Каквато си — бъди такава — за друга не се представяй!“… Или по-просто казано: „Не си представяй никога, че не си друго освен това, което би могло да се види на други, че това, което си била или би могла да бъдеш, не е било друго освен това, което си била или би могло да им се види друго“.

— Мисля, че щях да го разбера по-добре — каза Алиса много учтиво, — ако можех да го видя написано на книга. Но тъй както го казвате, не мога да следя всичко.

— Туй не е нищо в сравнение с това, което бих могла да кажа, ако само пожелаех — отговори поласкана Херцогинята.

— Моля, не си правете труд да го казвате по-дълго — каза Алиса.

— О, туй съвсем не е труд! — отвърна Херцогинята. — Аз ти подарявам всичко, което съм казала досега.

„Хубав подарък! — си помисли Алиса. — Добре че и на рожден ден не дават такива подаръци.“

Но тя не посмя да го каже гласно.

— Пак ли се замисли? — попита Херцогинята, като отново я бодна с острата си брадичка.

— Аз имам право да мисля — отговори сухо Алиса, която бе започнала да се ядосва.

— Рече го толкоз право — каза Херцогинята, — колкото и прасетата… да летят. И поу…

Ала тук за голяма почуда на Алиса гласът на Херцогинята замря, и то на най-обичната й дума „поука“ и ръката, която бе хванала нейната, започна да трепери. Алиса вдигна очи. Пред тях стоеше Царицата със скръстени ръце, намръщена като гръм.

— Хубаво време… ваше величество… — започна боязливо и тихо Херцогинята.

— Слушай! Предупреждавам те за последен път — извика Царицата и тропна с крак: — или ти трябва да се махнеш, или твоята глава ще бъде отсечена, и то още сега! Избирай!

Херцогинята избра и изчезна начаса.

— Да продължим играта — каза Царицата на Алиса.

Алиса се боеше да каже нещо и бавно я последва към игрището.

Другите гости бяха използвали отсъствието на Царицата и си почиваха на сянка. Но щом я видяха, за миг почнаха пак да играят. А Царицата само каза, че една секунда закъснение би им струвала живота.

През цялото време на играта тя не спря нито за минута да се кара с другите играчи и да вика: „Отсечете му главата!“ или „Отсечете й главата!“ Войниците откарваха в затвора тия, които тя наказваше. Разбира се, войниците, които правеха това, преставаха да служат за обръчи. Тъй че след около половин час нямаше никакви обръчи на игрището и всички играчи — с изключение на Царя, Царицата и Алиса — бяха в затвора, осъдени на смърт.

Тогава Царицата, цяла запъхтяна, спря и запита Алиса:

— Видя ли вече Лигавата Костенурка?

— Не — отговори Алиса. — Но защо се нарича лигава?

— Защото, ако направят супа от нея, ще стане лигава — каза Царицата.

— Кой, Костенурката ли? — запита Алиса.

— Не! Супата — отговори Царицата.

— Защо ще стане лигава? — осмели се да попита Алиса.

— Защото цял ден се лигави — каза Царицата.

— Супата ли? — учуди се Алиса.

— Не! Костенурката — отвърна нетърпеливо Царицата.

— Никога не съм я виждала, нито пък съм чувала за нея — каза Алиса.

— Ела тогаз! — каза Царицата. — Тя ще ти разправи историята си.

Като тръгнаха, Алиса чу как Царя тихо каза: „Всички сте помилвани“.

„А! Това е хубаво“ — си каза Алиса, на която бе станало мъчно, че Царицата е осъдила толкова души на смърт.

Те скоро срещнаха един Грифон, който спеше на слънце. (Ако не знаете какво е Грифон, погледнете картината!)

— Стани, ленивецо — каза Царицата, — и заведи тая млада госпожица да види Лигавата Костенурка и да чуе историята й. Аз трябва да се върна и да се погрижа за някои присъди, които произнесох преди малко.

Тя се отдалечи и остави Алиса само с Грифона.

Животното никак не се хареса на Алиса, но тя си помисли, че няма да е по-опасно да остане при него, отколкото да тръгне след тая жестока Царица; тъй че тя почака.

Грифона се надигна и потърка очите си. Сетне проследи с поглед Царицата, докато изчезне. И се изкиска.

„Колко смешно!“ — рече той, току-речи, само на себе си.

— Какво е смешно? — попита Алиса.

— Ами че… тя — отговори Грифона. — Всичко това е само въображение. Присъдите, знаеш, никога не се изпълняват. Ела!

„Тук всички казват — ела! — си помисли Алиса, като тръгна бавно след него. — Никога в живота не са ми заповядвали толкова, колкото сега! Никога!“

Те повървяха и съзряха в далечината Лигавата Костенурка, седнала тъжна и самотна на края на една скала. Като наближиха, Алиса я чу да въздиша — сякаш сърцето й ще се разкъса. Тя я съжали от все сърце.

— Защо скърби? — попита Алиса. И Грифона отговори горе-долу със същите думи, като преди:

— Всичко това е само въображение. Тя, знаеш, няма защо да скърби. Ела!

Те се приближиха до Лигавата Костенурка, която ги погледна с големи очи, изпълнени със сълзи, ала не продума нищо.

— Тая млада госпожица тука — рече Грифона — желае да чуе твоята история.

— О! Да, Ще й я разкажа — рече Лигавата Костенурка с дълбок и кух глас. — Седнете и не казвайте нито дума, докато не свърша.

Те седнаха. Няколко минути никой не проговори. Алиса си помисли:

„Не виждам как ще може да свърши, ако не започне“.

Но тя почака търпеливо.

— Едно време… — почна най-после с дълбока въздишка Лигавата Костенурка.

След тия думи последва дълго мълчание, прекъсвано само от случайните възклицания на Грифона: „Хжкррр!“ — и от непрестанното силно хълцане на Лигавата Костенурка.

На Алиса й се искаше да стане и да каже: „Благодаря ви за вашата увлекателна история!“, но тя помисли, че не може да няма още за разправяне, и продължи да седи мирно на мястото си, без да каже нещо.

— …когато бяхме малки — добави Лигавата Костенурка малко по-спокойно, макар че си похълцваше от време на време, — ходехме на училище в морето. Учителка ни беше една стара Костенурка… наричахме я Ученурка…

— Защо я наричахте Ученурка? — попита Алиса.

— Защото ни учеше! — отговори Лигавата Костенурка раздразнена. — Ти наистина си много тъпа!

— Не те ли е срам да задаваш такива прости въпроси? — рече Грифона.

И те млъкнаха и вторачиха очи в Алиса, която бе готова да потъне в земята.

Най-сетне Грифона каза на Лигавата Костенурка:

— Карай, стара приятелко! Да не я протакаш цял ден!

И Лигавата Костенурка продължи с тия думи:

— Да, ходехме на училище в морето, макар може би да не вярваш…

— Не съм казала, че не вярвам! — прекъсна я Алиса.

— Казала си! — рече Лигавата Костенурка.

— Дръж си езика! — добави Грифона, преди Алиса да успее да каже нещо.

Лигавата Костенурка продължи:

— Ние получавахме отлично образование… наистина имахме училище всеки ден!

— И аз имам училище всеки ден — каза Алиса. — Няма защо да се гордеете с това!

— Имаш ли извънредни предмети? — запита Лигавата Костенурка малко обезпокоена.

— Да! — отговори Алиса. — Учим френски и пиано.

— А пране? — запита Лигавата Костенурка.

— Разбира се, че не! — възмути се Алиса.

— А! Тогаз вашето училище не е много добро — рече с голямо облекчение Лигавата Костенурка. — Нашето беше пансион и се плащаше отделно не само за френски и пиано, но и за пране. На сметката винаги имаше напечатано: „Извънредни: Френски Пиано Пране“.

— Навярно не ви е трябвало много — каза Алиса, — щом сте живели на дъното на морето…

— Нямах възможност да плащам за извънредни часове — издума с въздишка Лигавата Костенурка. — Записах само задължителните.

— Какви предмети имахте? — попита Алиса.

— Чешене и пискане, разбира се. Те бяха най-важните — отговори Лигавата Костенурка. — И сетне… различните подразделения на арисметиката — съдиране, изяждане…

— Избаждане! — поправи я Грифона.

— Съвсем не разбирам… как… — каза Алиса учудена.

— Не разбираш! — възкликна Грифона, като вдигна в почуда нокти.

Алиса проследи с поглед движението му и като видя над главата си дългите му, зловещо извити нокти, разбра.

— О, да, да! — побърза тя да го увери. И тъй като не искаше вече да се приказва за това, обърна се към Лигавата Костенурка и запита:

— Какво друго имахте?

— Ами… имахме лудория — отговори Лигавата Костенурка, като изброи предметите на ципите на едната си лапа. — Стара и нова лудория и мореография. Сетне… краснопискане и бесуване. Учителката ни по бесуване беше една голяма змия, идеше един път в седмицата. Тя ни преподаваше въртеж на кръгове.

— Какво е това? — попита Алиса.

— Ами… сама не мога да ти го покажа — рече Лигавата Костенурка. — Остарях, кокалите ми са се втвърдили вече. А пък Грифона не го е учил никога.

— Нямах време — рече Грифона. — Но затова пък имах часове при учителя по класически предмети и естествознание. Той беше голям плъх. Постоянно се ровеше и четеше в една книга, на която заглавието беше: „ОБИР И ЛИВАДА“.

— Какво имахте при него? — запита Алиса любопитно, защото това й припомни смътно мъчното заглавие на една книга, в която по-големият й брат четеше за някакви древни битки.

— Класове, естествено! — нетърпеливо отвърна Грифона, когото простите въпроси на Алиса дразнеха.

— О, да! — потвърди Костенурката, като изхълца и закри с лапи очите си.

— О, да!… О, да! — поде с дълбока въздишка Грифона; и той закри очите си с нокти, унесен в спомени…

Алиса побърза да заговори за друго.

— Ами колко часа на ден имахте? — попита тя.

— Дванайсет — отговори Лигавата Костенурка.

— Защо толкоз много? — запита Алиса.

— Защото денят има дванайсет часа — отговори Лигавата Костенурка. — Но те намаляваха всеки ден.

— Как така! — зачуди се Алиса.

— Защото денят намалява — обясни й Лигавата Костенурка. — А ти знаеш ли защо намалява?

— Не — призна Алиса плахо.

— Защото времето си отзима всеки ден по малко — обясни й Лигавата Костенурка. — И затова времето, през което има училище, се нарича зима.

Всичко това бе ново за Алиса и тя се поразмисли, преди да зададе въпроса:

— А защо, когато няма училище, времето се нарича лято?

— Стига сте говорили за училище и уроци! — прекъсна ги настойчиво Грифона. — Разкажи й нещо за игрите!