Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга първа

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761223

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на третата книга
  3. — Отделяне на втора и трета книга като самостоятелни

Глава XVI

Офисът на СИК се пълнеше с бизнесмени всяка сутрин. Всички искаха протекции и съвместно участие. Това им даваше сигурност, независимо от предварително изчислените загуби. Поли водеше преговорите дълго и тягостно, но те имаха достатъчно търпение. Понякога седяха цял ден.

Поли беше забелязал, че Венци не се чувства много комфортно и го извика при себе си. Същият ден Бен Търпин се появи пред кабинета на изпълнителния директор с явното намерение да проси пари.

— Вървя надолу, братко — оплака му се той. — Дай едно рамо.

— Аз буквално затъвам — отблъсна го Венци. — Не мога да ти помогна.

Точно в този момент Поли реши сам да погледне кои са чакащите. Забеляза веднага Венци и го извика без да се съобразява с реда, по който бяха пристигнали бизнесмените. Двамата влязоха в кабинета му и се затвориха за дълго време.

По това време организацията се занимаваше активно с връщане на неизплатени дългове. Отначало взимаше трийсет процента и кредиторите бяха доволни. После мина на петдесет процента. Кредиторите си замълчаха недоволно, но нямаше какво да кажат. Накрая Поли отсече:

— Прибираме направо стоте процента. Те и без това са ги загубили вече.

Всъщност ние работехме на партия с полицаите. Преговорите вървяха кратко и делово. Появяваше се някакъв майор и искаше да разговаря със шефа на групата.

— К’во ще го правим тоя? — питаше той. Имаше предвид длъжника.

— Делим наполовина и аз забравям за неговата жалба против вас.

— Дадено! — съгласявахме се ние. — А какво ще стане, ако откажем?

— Ще пусна жалбата — отговаряше равнодушно офицерът.

Както и да е, този бизнес вървеше горе-долу добре и никой нямаше нищо против никого. Заедно с полицаите обирахме длъжниците и не давахме нищо на кредиторите.

Слънцето продължаваше да си свети през деня, а нощно време изгряваше луната. Животът вървеше добре, но не и за Венци.

— Какво искаш? — попита го Поли.

— Парички — заяви откровено Венци. — Закъсал съм яко.

— Не само ти си закъсал. Моето момче! След смъртта на Васил, хората не ни приемат сериозно и едва свързваме двата края.

— Как да ти вярвам като гледам улицата.

— Какво става на улицата?

— Женята държи всички наркотици. Без него никой не смее да продаде нито грам.

— Заеби Женята! Пуснал съм го отдавна на пангара — изсмя се Поли. — Изчакай ме да свърша с другите и ще се поразходиме в горичката.

Поли интригантстваше по негов си, неповторим начин. Привикваше ни един по един и в частен разговор и ни караше да се чувстваме негови доверени приятели. Досещахме се че ни работи, но въпреки това му вярвахме. А Венци най-много от нас.

— Имам оферта за теб — хвана го под ръка Поли и го поведе по една пуста алея. — Трябва да вземем четиристотин хиляди долара. Делим четирийсет процента за нас и шейсет за кредитора. Никакъв СИК, остава си между мен и теб.

— Мога ли да привлека Жоро? Сам няма да се справя. Освен това, той ми е най-добрият приятел.

— Вземи, ако искаш още двадесет души и си харчете вашият дял както намерите за добре. На мен ми е все едно.

— Кой е длъжникът?

— Пепи Чейнчаджията ще ви каже.

Пепи беше известен още като Амигоса, заради навика си да нарича всички „амиго“. Бивш национален състезател по плуване и комшия на Маджо от Силистра. Той имаше изключително здрави позиции. Нямаше равен при пробутването на „кукли“, „врътки“ и всякакви други чейнчаджийски хватки. След завръщането си от Унгария, направо превзе Магурата. Не блестеше с интелект, но омайваше наред с многобройните си шмекерии. Още през комунистическо време успя да прескочи „куфарите“ и да стане слуга на „чичковците“. Те го обичаха и го подкрепяха.

Пепи беше първият, който откри чейнчбюро в комплекса на ЦСКА с прикритото съдействие на Доцента. То работеше много силно. Всички пристигащи и заминаващи спортисти обменяха валутата си там. След смъртта на Доцента, Пепи разшири дейността си. Създаде малка финансова къща с подкрепата на два „куфара“, на които Гоцев имаше пълно доверие. Те именно го представиха на Генерала като изключително верен човек.

Пепи нарече къщата естествено „Амигос“ и започна да пере пари през нея с пълна сила. Имаше зад гърба си защитата на най-силните хора в държавата. И нямаше никакви скрупули. Гоцев предвидливо разпита Маджо за него:

— Нали сте живели на една улица?

— Комшии сме.

— Какъв е той — куражлия, безразсъден…

— Пълен страхливец.

— Точно такъв ми трябва — кимна генералът. Смяташе да прекара всичките мръсни пари през финансовата къща на Пепи и по никакъв начин не се нуждаеше от инициативен човек.

Пепи, разбира се се държеше безкрайно глупаво. Акълът му стигаше колкото да замени вече отмрялото „другарю“ с „амиго“. Това обаче не смущаваше Гоцев. Умен човек и съвършен психолог, той много добре знаеше кой за какво става. Понякога се дразнеше от простотията на чейнчаджията, но знаеше, че хората са несъвършени. Когато ги използваш по предназначение — вършат работа. Поли също се заинтересува от Амигоса. Даваше си ясна сметка, че не може да го върти на пръста си, но от друга страна копелето въртеше огромни кеш пари. За съжаление беше под егидата на много силни хора и най-вече на Гоцев. Този път Генералът очевидно създаваше финансова структура извън обсега на Дебелия Андро. Сигурно му бе писнало да контролира само силови структури, които охраняват парите на Луканката. С Пепи се познавахме от спорта. Броях го за половин човек и никога не му обръщах особено внимание. Когато отидох в офиса му смятах, че ще ме посрещне от вратата. Там обаче се оказа секретарката му.

— Господин директорът е зает в момента — възпря ни вежливо тя.

Това ми дойде твърде много, а Венци направо побесня.

— Какъв господин директор — развика се той. — Къде е този цървул?

Влязохме при него и го заварихме в изключително жалко състояние. Беше облечен в елегантен костюм, но видимо пиеше втората си бутилка уиски, а на всичко отгоре на бюрото му имаше преполовен блистер с диазепам.

— Загивам, момчета! — изхленчи Пепи. — Няма как да обясня на Големия Амиго къде са четиристотин хиляди долара. Разчитам изцяло на вас.

Разкри ни истината стъпка по стъпка. Дал двайсет хиляди лихварски долара на неизвестни бизнесмени назаем и те му върнали петдесет, после им дал петдесет хиляди, а те му върнали сто. Накрая им дал четиристотин, след което строителите на съвременна България изчезнали. И сега големият гявол Пепи Амигоса се чудеше как да се измъкне от положението.

Длъжниците всъщност бяха измамници от класа. Бяха извъртели Пепи благодарение на огромната му алчност. Сега се движеха из София с една кирлива баничарка, която използваха за прикритие. Венци веднага предложи да я простреляме със стария му автомат „Судаев“.

— Те сами ще се сетят за какво става дума и ще върнат парите на секундата — изгледа ме освирепял той.

Аз обаче обичах да премислям нещата и никога не действах импулсивно. Претеглих всичко за и против. И накрая му казах:

— Потрай Венци! Първо мисля да купим един професионален фоторапарт за хиляда и седемстотин марки.