Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга първа

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761223

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на третата книга
  3. — Отделяне на втора и трета книга като самостоятелни

Глава XII

Любовният живот на бай Миле изглежда потръгна, но проблемът с липсващия милион остана. По цял ден мислеше как да го уреди. Мъкнеше всевъзможни ченгета в Боровец. Черпеше ги и се опитваше да изкопчи някаква информация, която да му помогне. Те обаче също не знаеха нищо съществено. Когато Маджо излезе от болницата и се прибра да се възстановява вкъщи, на бай Миле отново му се наложи да фантазира. За него не беше особено трудно.

— Как си, шефе? — седна бай Миле до Маджо. Изглеждаше наистина загрижен за здравето на боса, пък и двамата се харесваха.

— Оправям се по малко. С теб какво става?

— Ченгетата ми докладваха, че Малкия Черешар се друса всеки ден в „Мираж“ и ни се заканва — излъга без да му мигне окото бай Миле. — Решили са да ни нападат.

— Имаш ли някакви планове?

— Ами аз за какво съм, шефе?

— Колко пари ще ти трябват?

— Ако забравим за онзи милион, нямаш проблем.

— Не искам само Малкия Черешар — скочи Маджо. Параноята го друсаше яко — Искам цялата организация.

— Смятай ги свършени!

— И още нещо — намести се върху възглавниците Маджо. — Никога повече не губи толкова много пари!

— За догодина вече съм уредил, шефе! — отново извади торбата с лъжите бай Миле. — Направо ще зарина курорта с туристи, а те ще напълнят касата.

Маджо все още се чувстваше невъзстановен и му се щеше срещата да приключи. Знаеше, че бай Миле ще му поиска пари. Навремето Гоцев го беше научил как става това. Симулацията на щедрост винаги правеше впечатление. Генералът броеше парите предварително, но създаваше впечатление, че вади от пачките колкото са му попаднали между пръстите. Те никога не надминаваха три четири хиляди марки. Маджо усвои номера с лекота. Прилагаше го дори по-добре от Гоцев.

— Дай малко спешни мангизи! — не издържа бай Миле.

— Имам само тези — извади двайсет хиляди марки Маджо и ловко дръпна от тях седем хиляди. — Ето ти половината за разноските по акцията.

Бай Миле доволно ги прибра в джоба си, но още в колата ги преброи. Веднага разбра, че са го минали, но нямаше какво да направи. Тези също му стигаха, за да завърти няколко софри. Нямаше никакво намерение да унищожава когото и да е.

Като всеки умен мъж Маджо постоянно се учеше от по-мъдрите. Беше наблюдавал внимателно генерала и взе неговата проницателност, както и разбирането му за психологията на другите. Изобщо не си въобразяваше, че бай Миле може да оправи нещата нито пък му беше простил загубеният милион. За заплахите на Малкия Черешар обаче му повярва и веднага нареди бригадите да излязат на дюшеци.

— Гответе се за война — привика той бригадирите. — Знаете колко е отмъстително малкото лайно. Имам информация, че се готви да ни нападне.

След инфаркта Маджо придоби навици на истински кръстник. Пушеше с цигаре и по особен начин любимите си „Davidoff“. След инфаркта имаше леко изкривяване в лявата част на устатаи съвсем заприлича на Кръстника. Не го правеше нарочно, просто така се случи. Всеки ден преполовяваше бутилка уиски „Royal Salute“. Въпреки болестта, следеше много внимателно какво правят неговите най-близки съдружници. Особено го тревожеше Големия Маргин. Посещаваше всяка вечер дискотека „Примо“, където се напиваше заедно с бодигардовете. Оставяше колата си без охрана, с един бивш шофьор от УБО.

— Ти си ми най-добрият приятел от училището — привика той бившия си съученик. — Как можеш да се държиш така безотговорно?

— Пазя се — защити се Маргина.

— Постави се на мястото на Малкия Черешар и ще разбереш, че може да те гръмне, когато си поиска. Единствената ти защита е някакъв си дъртак.

— Преувеличаваш.

— Нищо не преувеличавам, Маргин. Просто не искам да те загубя.

Маргина се отнасяше лекомислено към Малкия Черешар и изобщо не го бръснеше за слива, но Димата и Поли приеха сериозно думите на Маджо и завързаха втора кола с охрана зад себе си. Още същата седмица прескочиха до Боровец. Те добре познаваха бай Миле и знаеха, че е голям тиквеник, но все пак той бе освиткал Големия Черешар. Структурите му наистина съществуваха. Завариха го мъртво пиян.

— Ще се заемеш ли с тази работа сериозно? — попита го Поли.

— Вече съм дал дума — олюля се бай Миле. — Само че този път ще го направя грамотно.

Димата и Поли веднага усетиха колко глупаво е да се залага на бай Миле. Дебелакът нямаше да свърши работа. Имаха един офицер-командир на взвод от СОБТ и решиха да се обърнат към него. Извикаха го на обичайното място.

— Десет хиляди долара, за да смачкате Малкия Черешар!

— Нали знаете, че ние не можем да убиваме. Можем само да наказваме — предупреди ги офицерът.

— Накажете ги жестоко — подаде му пачката с долари Димата. — Те вече имат нов офис, защото Малкият Черешар е суеверен и не иска да ползва нищо, което е било на брат му.

СОБТ беше всъщност „Специализиран отряд за борба с тероризма“. Ползваше се с пълна автономия. Началниците им понякога уведомяваха главния секретар на МВР преди частна акция и деляха парите с него, но обикновено излизаха, когато той отсъстваше от страната. Този път нападнаха по обяд. Нямаха късмет с Жоро. Той беше напуснал офиса десет минути по-рано. Намериха Маймуняка и новото лъвче на Жоро — бившия портиер и сводник от Боровец Косьо. Направо ги смачкаха от бой. Баретите истински мразеха империята ВИС. Повечето от тях бяха също бивши спортисти, на които не им стискаше да влезнат в бизнеса. Един комплексар забеляза портрета на Васил зад бюрото на Малкия Черешар. Злобата направо го побърка. Извади нож и избоде очите на Големия Черешар, след което подхвърлиха наркотик и незаконен пистолет на Маймуняка и Косьо. После ги арестуваха. Вестниците отразиха операцията като голямо постижение на полицията в борбата им срещу организираната престъпност. Поли и Димата не бяха доволни. Основната цел остана невредима.

Същия месец от Благоевград пристигна Чарли заедно с Кирчо Малкия, известен още като Буята. Бяха ги подгонили някакви бивши барети, които завладяха този край на България за нула време. На всичко отгоре на двамата им течеше дело за убийство, което бяха извършили след напиване в дискотека. Жертвата беше местен дисководещ.

Чарли помъкна след себе си бригада от близо петдесет човека, но отново се запи с Поли и Киро Малкия му я отмъкна. Беше поредното джудже в бизнеса, обаче работеше здраво. Нае огромен офис в центъра на София, събираше бригадата редовно пред него и говореше на хората си вдъхновено, подобно партиен ръководител. Те го слушаха и изпълняваха всичко. Поли веднага забеляза това. Харесаха го.

Жоро остана силно изненадан от нападението над новия му холдинг. Нямаше никакво намерение да се кара с когото и да е, но имаше достатъчно връзки, за да разбере как се е случила случката. Той беше пробил в БОП — „Борба с организираната престъпност“. Имаше достатъчно купени офицери, които не можеха да му откажат нищо.

— Поли има нов човек — извика един от тях. — Кирчо Малкия от Благоевград. Върши му много работа.

— Да го арестувам ли?

— Прибери го! После ще го разменим за Маймуняка и Косьо.

След убийството на брат му, Жоро наследи верността на Маймуняка и Косьо. Държеше на двамата и не можеше по никакъв начин да си обясни агресивността на Маджо. Нямаше как да знае за лъжата на бай Миле. Въпреки това все още не търсеше отмъщение, макар вече да го замисляше.

Кирчо Малкия живееше в апартамент под наем. Командваше отряд безмилостни престъпници, но изпитваше неописуем страх от селската си булка. Ходеше да дръпне по една ракийка обикновено при комшиите. Не го черпеха те, черпеше той. Така направи и тази вечер. Тъкмо слагаха пипера върху салатата от кисело зеле, когато се чу трясък от разбиване на врата. Маскираните служители от БОП нахлуха в апартамента му като по учебник и намериха единствено една уплашена, свита в ъгъла жена. Кирчо Малкия се кри при комшиите цялата следваща седмица.

Жоро съвсем загуби равновесие. Обикаляше бесен разрушения си офис и се чудеше как да излезе от ситуацията. Накрая прати послание до Поли. Разбраха се срещата да се състои в един часа след полунощ по средата на булевард „Витоша“. Беше забележителна гледка. Жоро пристигна с всичките си бригади и паркира от лявата страна. Поли също домъкна целия си наличен състав и паркира отдясно. Двамата се изправиха един срещу друг през улицата, извадиха мобилните си телефони и започнаха преговорите.

— Какви искаш? — попита го Поли.

— Искам си Маймуняка и Косьо.

— А какво предлагаш?

— Ще спра издирването на Киро Малкия.

— ОК — съгласи се Поли, но точно в този момент нервите на Жоро не издържаха. Захвърли телефона на тротоара, изрита го и пресече улицата без никаква охрана.

— Едно нещо не мога да разбера, Поли, нито пък ще ви го простя: защо сте изболи очите на брат ми?

— Не съм бил там — повдигна рамене Поли.

Жоро беше изключително смело момче и Поли уважаваше това. Двамата изпитваха симпатия един към друг, но все пак бяха в различни лагери. Поли понечи да се извини, но добре, че не го направи. Извинението едва ли щеше да бъде прието.