Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (6)

ГЛАВА V
ШЕРИФЪТ ИЗОСТАВА

Джек прекара неспокойна нощ. Мислеше дали ще намери химик, който е в състояние да разкрие състава на металното стъкло, без да го измами. И да случи такъв, трябва добре да обмисли как да го обвърже…

Освен това марсианите могат да отлетят, докато той тук си лежи спокойно — кой дявол го караше да ги връща на кораба! И тогава… Отгоре на всичко кое му гарантира, че през нощта няма да се промъкне при тях някой друг и да заеме мястото му?

Такива мисли вълнуваха още неопитния деятел в областта на бизнеса и той почти не заспа. Унесе се за малко в неспокоен сън, но го събуди смътен страх. Решително стана, облече се набърже с твърдото намерение да погледне опасността право в очите. Нае такси и за няколко минути се озова при кораба. Нощният мрак още не се беше разпръснал, а наоколо гъмжеше от хора. С усилие ги разбута и намери мястото, където се отваряше вратата, обаче не се реши да почука. Подпря се върху единия крак на кораба, разкрачи се за по-голяма устойчивост и зачака. Въпреки шума на тълпата, въпреки че беше прав и гърбът му леденееше от студената подпора, заспа.

В ранно утро го събуди роботът, който го придърпа вътре. Чужденците имаха прекрасен и дори весел вид. Джек им завидя: далече от родината си, пленници на неизвестна страна, те бяха по-щастливи от него — пленника на собствените интереси. С неимоверни усилия се опита да им разясни, че предстои посещение на мястото, където в големи количества се добива металът злато. В края на краищата разбирателството се постигна по-добре благодарение на телепатора, който Ал Хас пусна в действие. Не се поколебаха: банкетът Се създал у тях впечатление, че земните хора ги посрещат с най-хубави чувства.

Излязоха навън и най-напред видяха шерифа. Тълпата бе разпръсната и площадът заобиколен с полицейски кордон, но зад него се люлееше море от хора и коли. Море, неспокойно като пред буря, ръководено само от несъзнателния стремеж да се движи напред. Всички прозорци на околните небостъргачи бяха задръстени от хора, рискуващи да се стоварят на земята, но да не изпуснат невижданото зрелище. Съобщенията в пресата бяха привлекли не само тукашните граждани, но и големи групи от близки и далечни градове, прииждащи непрекъснато. Джек се изплаши. Настани гостите в три коли, поръча на шофьорите да не откъсват колите една от друга, даде им адреса на борсата и чак тогава се метна в първата кола. След трите коли с гостите потегли ескорт от служебни коли с полицаи, в първата от които седеше сам шерифът. Това обстоятелство успокои Джек; отпусна се на меката седалка и потъна в мечти. Не забеляза нищо от онова, което стана зад гърба му само в няколко минути.

Пред зданието на голям универмаг тълпата изведнъж напря с неподозирана сила, викаше и ръкомахаше и принуди първата полицейска кола с шерифа да спре. По този начин трите автомобила с Джек и чужденците бяха отрязани от полицейската охрана.

Учуден от смелостта на тълпата, шерифът надникна от прозорчето на колата си и веднага се дръпна навътре: опитното му око съзря подадено от задното прозорче на един мощен Мерцедес картечно дуло. Той проклинаше на ум тежката си служба, довлеклите се от неизвестността същества, сър Арчибалд и целия свят. „Седи си сега в кабинета, в тишина и мир, а аз съм принуден не само да се справям с всичко, но и да кося цялата отговорност“ — ядосваше се той. Отново хвърли предпазлив поглед навън: тълпата все още продължаваше да крещи и напира напред, ала бързо се отдръпваше, подгонена от полицаите. Мерцедесът с картечницата бе изчезнал безследно. „Навярно са ограбили универмага, използувайки навалицата“ — по-мисли с облекчение шерифът и се молеше в себе си това да се окаже истина.

Ала когато полицейските коли пристигнаха пред дългото здание на борсата, към тях изтича разтревоженият Джек:

— Къде се загубихте, шериф? Търся ви вече половин час!

— Да не мислите, че е лесно да се промъкнеш през такава тълпа? — отвърна сърдито шерифът, подаде глава от прозорчето и започна да се оглежда, сякаш диреше нещо.

През това време Джек успя да разгледа колите и се убеди, че между тях не се намира онази, в която лично бе настанил двама от гостите.

— А къде е третата кола с двама марсиани?

— Нима не е с вас? — вдигна рамене шерифът.

— Не можах да я открия никъде! — изкрещя Джек в самото му ухо, промъкнал глава през прозорчето, ядовит от обстоятелството, че шерифът се готвеше да пали цигара, вместо да се разтревожи.

— Водачът на колата е наш, сигурен човек — отвърна шерифът с необяснимо за Джек безразличие. — Заблудил се е нейде в навалицата, подхванат от движението. Ще ни намери.

Но Джек, силно обезпокоен, не млъкваше:

— Моля да вземете незабавно мерки за издирване на изчезналите!

— Какво искате вие: да намеря игла в купа сено? — троснато отвърна шерифът, започнал да разбира, че се е случило най-лошото, което можеше да очаква. Сега вече появата на мерцедеса с картечницата, му стана ясна. Но защо са отвлекли тези никому ненужни, непознати същества — ето кое не му беше ясно. А може би… може би това е първият акт на старателно обмислен атентат?… Може би те наистина са пратеници на враждебна страна и предположението на човека от Съвета за сигурност ще се окаже вярно?…

Тези мисли предизвикаха нервна треска у отговорника на полицията. Той се нахвърли с ругатни върху помощниците си, забравяйки, че сам беше най-близко до бронираната кола…

Ал Хас, слязъл на земята след Джек, разбра, че двамата му другари в третата кола още не са пристигнали и се обезпокои:

— Къде ли са двамата ни другари? — обърна се той към Дул Хай. — Въпреки пищния прием снощи имам чувството, че по-бързо трябва да напуснем тази „гостолюбива“ страна.

— Те знаят координатите на кораба и могат лесно да се ориентират към него. Имат оръжие, резервни апарати за дишане — успокои го Дул Хай. — И моето шесто чувство обаче ми подсказва, че трябва по-скоро да заминем.

— Сега не можем да мислим за това — отвърна загрижен Ал Хас. — Дано не се е случило нещо лошо с Ли Фай и Мен Лу… Ето, и нашият придружител е разтревожен… Трябваше да се движим с креслата.

Докато чакаше, привлечен от големия шум в зданието на борсата, Джек влезе вътре. Тълпи от хора се блъскаха пред едно гише. Той приближи и попита възрастен гражданин:

— Какво става тук?

— Не знаете ли: бият се за космическите акции. До вчера никой не ги купуваше, а днес — сам виждате…

Гражданинът се оказа словоохотлив и му разказа, че преди повече от две години било основано акционерно дружество за постройка на транспортна станция на Марс. Акциите на дружеството се закупували само от наивници и психопати, но пристигналият вчера кораб от Марс разкрива нови перспективи на дружеството, бъдещето му вече се очертава в нова светлина и ето…

— Цената на акциите стигна неимоверни размери — посочи той огромното светещо табло за движение на цените.

Джек със завист помисли, че и тук го бяха изпреварили. Той наистина бе чувал за такова дружество, но се бе отнесъл към него с присмех. Поколеба се дали да чака ред за купуване на акции, но като се сети за гостите, изтича навън и се погрижи да ги прибере, почти задушени от тълпата, в колите.

Усилията да се намери изчезналата кола се оказаха безрезултатни. След като лично обиколи половината град, шерифът така се разстрои, че не искаше и да чуе за настаняването на тримата „марсиани“ в хотела или в кораба им, а ги остави в полицейското управление, гдето ги бяха отвели, за да изпълни нарежданията на сър Арчибалд за разследването им.

Чужденците нямаха никаква представа накъде ги водят; те дори предполагаха, че отиват към предначертаната цел, към находищата на жълтия метал, и предполагаха, че двамата им другари са вече пристигнали там, а те са задържани от непредвидени обстоятелства.

Но в управлението трябваше да констатират, че са попаднали в някакъв странен, чужд за техните представи институт. Двама полицаи отведоха нейде лекаря Хай Мел. Той се завърна едва след час полузадушен, изтерзан и нямаше сили дори да продума.

Джек смътно се досети какво е извършено над него и попита със свито сърце шерифа:

Нима си позволихте такова издевателство? За какво издевателство става дума? Струва ми се, че вие също поехте ангажимента да се погрижите за тяхното разследване.

— Да, но не така, както вие го вършите! Ставаше дума да се подведат, за да се разконспирират, сами да разкрият картите си…

И те ги разкриха! Какво, мислите, означава изчезването на двамата? Можем ли да знаем къде са те сега и какво вършат? Какво ни подготвят, а? Вие нищо не разбирате, но аз… аз нося цялата отговорност! Моля да не се месите в работата ми, иначе нищо няма да ме спре да взема нужните мерки и спрямо вас, въпреки декларацията ви — която впрочем никой не е проверявал, — че принадлежите към фирма, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност. Да!… Няма да позволя тези тук да напуснат стените па управлението, докато не намерим останалите!

Разбира се, шерифът старателно криеше догадките — си за появата на колата с картечницата. Той дори не се издаде, че беше я видял. В безмълвен съюз с него и останалите полицаи от ескорта по пътя към борсата не споменаваха нищо по този въпрос.

Двама полицаи получиха нареждане да отведат в стаята за „изследване“ втория по ред чужденец, ала Хай Мел, все още задъхан, викна:

— Не, не — не отивайте с тях, Дул Хай! Вие нямате представа… Ал Хас, не разрешавайте!

Ал Хас дори не го изчака да се доизкаже. В ръцете му блесна малка металическа игла, с която леко бодна близкия полицай, а след него — и шерифа. Дул Хай направи същото с хваналия го За ръка полицай. Шерифът и двамата полицаи се олюляха и паднаха в креслата си — чужденците се погрижиха да не паднат на пода.

Развълнуваният Джек нищо не разбра. Той успя само да забележи, че с шерифа става нещо особено и помисли да му помогне, но противно на желанието му някаква сила го накара да излезе от кабинета, следван от чужденците. Полицаите в коридора не направиха опит да спрат групата. С тях ставаше нещо особено: не можеха да мръднат от мястото си, сякаш бяха парализирани. В двора Джек и чужденците се качиха в дежурната кола; под властния поглед на Ал Хас шофьорът не чака нареждания, а за няколко минути ги откара до кораба. Някакво лениво спокойствие обхвана Джек, главата му се изпразни от мисли и щом се намери в кораба, заспа.

— Нека спи — рече Ал Хас. — Той ни е необходим, за да можем с негова помощ да намерим другарите си. Сега — на радиостанцията! — заповяда той. — Най-лошото е, че липсва именно бордовият ни инженер Мен Лу, без когото не можем и да мислим за полет в космоса. Търсете! Колко е зле, че нашите биофизици не успяха да усъвършенствуват телепатора за долавяне на мисловите вълни от по-далечни разстояния!…

Във въздушното пространство над планетата Земя в същия миг се разнесоха непознати досега сигнали. Те бяха уловени от радиостанциите на множество страни, но никой не можеше да ги разшифрова. В предпазливия Доларланд успяха да засекат. координатите им и не бе трудно да се досетят, че те не случайно съвпадат с мястото, където се намира пристигналият кораб. Навред в страната полицията бе вдигната на крак. Състоя се дори екстрено съвещание на правителството, на което не се стигна до никакво решение. Та какво решение можеше да се вземе, когато никой не знаеше съдържанието на изпращаните сигнали! Радистите от всички краища бяха единодушни само в едно: сигналите, които се повтаряха непрекъснато цялата нощ и на следното утро, повече напомняха викове за помощ на изпаднали в беда люде. Веднага бе изпратена комисия в станалия знаменит град Д., за да бъде на място разкрита загадката.

А Дул Хай продължаваше да предава: „Мен Лу, Ли Фай! Обадете се! Търси ви Михела едно. Обадете се! Търси ви Михела едно. Мен Лу, Ли Фай, обадете се! Намираме се на познатите ви координати…“

Отговор нямаше. Стана ясно, че другарите им са в положение, което прави невъзможно използуването на джобната радиостанция.