Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (19)

ГЛАВА VI
ДЖЕК ДЕЙСТВУВА

В санаториума течеше нормален живот. Чуждопланетниците прекарваха своите определени, увеличавани всеки ден минутки на въздух, после обличаха скафандри и правеха редовните си разходки из парка. След това започваха заниманията им по изучаване на езика. Професор Николай Павлович Степнов бе успял да открие, че да говорят, им пречи съществен недостатък — устната им кухина беше твърде висока и не даваше възможност да се учленяват звуковете на земната човешка реч. Всъщност липсваше им небце в познатия у нас вид. Той дълго обикаля стоматологични институти, отлетя със самолет чак в столицата и намери човек, който се зае да отстрани този недостатък.

Сутринта след бденията на двете момчета бяха донесени готови апаратчетата, нагодени да се поставят при говор в устата на гостите от Михелас. И изведнъж урокът по езика потръгна с необикновен успех. Ал Хас и другарите му се радваха: още една преграда между тях и обитателите на земята беше премахната. Професор Степнов остави при тях своя асистентка, която с любов и търпение разгъна албуми, табла и скици. Те вече познаваха много думи, но едва сега добиха възможност да ги произнасят. Когато напущаше уморена и щастлива заниманията, на въпроса на лекарката как отива работата по езика, тя каза:

— Свръхнадарени същества. Фактически това не са уроци по езика, а по земезнание, така да се изразя. Въпреки че работим по най-новите методи на сугестопедията, сама не зная как те запомнят толкова бързо думите: достатъчно е да ги чуят само веднъж. Работим всъщност само върху разкриване на понятията. Според мене след седмица ще говорят свободно.

Ксения Фьодоровна и сама се увери в това: когато влезе при пациентите си, Ал Хас набърже постави в устата си изкуственото небце и като се ръкува с нея, рече учтиво и сърдечно:

— Здравейте, Ксения Фьодоровна! Щастлив съм, че мога най-сетне да ви поздравя на вашия роден език и да ви благодаря от името на моите другари за всичките грижи, които полагате за нас.

— Моля ви, моля! — отвърна тя смутена, изненадана и с радостни сълзи в очите. — Аз изпълнявам само своя дълг на лекар и човек.

За два-три дни те усвоиха толкова понятия и думи, че вече можеха да водят обикновен разговор. Помагаха им и двете момчета, които по цели дни стояха при тях, а биха стояли и през нощта, стига да им позволяха.

Успехите на чужденците в езика се дължаха и на друго: те записваха уроците със своите миниатюрни магнитофони и ги слушаха вечер през време на сън. Подсъзнанието им приемаше знанията и ги запечатваше още по-здраво, отколкото при съзнателно учене. Отдавна на тяхната планета бе възприета тази практична система на запаметяване, известна и на земята под името хипнопедия, но ненамерила широко приложение.

Джек прояви упоритост и доби достъп при михеласите през време на приемните часове, пък и те го посрещаха приветливо. Но той нямаше възможност да се възползува от успехите им в езика, защото му беше непознат. А така му бе необходимо да узнае тайната на металното стъкло, за чието производство наистина бе зарегистрирал патент на свое име. Трябваше да намери кораба им и да ги отведе с него в Доларланд. И не само за да се проучи съставът на стъклото, но и да изпълни поръчението на сър Арчибалд, който финансира цялото пътешествие на Джек от Доларланд дотук. Джек внимателно разпита тукашните хора и за голямо свое съжаление научи, че корабът не се намира в този град, а е изпратен на поправка в специалните ракетостроителни заводи, чието местонахождение никой не можа да му каже. Джек разбираше: производството на ракети е и трябва да остане държавна тайна; ако не искаше да го сметнат за шпионин, следваше да се откаже от издирването на кораба. Една по една се проваляха всичките му задачи — трябваше с прискърбие да се прости и с патента. С помощта на разговорник дума по дума той състави няколко израза, с които попита самите чуждопланетници за състава на стъклото, но и това се оказа празна работа: те не можаха да му кажат на никакъв език нито имената на елементите в него, нито на материалите, от които то се произвежда.

Оставаше само документалният филм за пристигането им на земята: до него трябваше да стигне със зъби и нокти. Зае се най-старателно да обмисли как да ги отведе обратно. Доброволно те нямаше да дойдат; и защо ли биха дошли?… По лицето на Джек избиваше червенина при спомена за преживяванията им в неговата родина, като виждаше какви грижи полагат тук за тях.

Свикна да отива всеки ден в санаториума, да ги причаква в парка, без вече да се чуди на нещо. Безцелно се разхождаше с тях, преследван от недружелюбните погледи на двете момчета. Стараеше се да запомни разпределението на времето, навиците на заобикалящите ги хора — петнадесетте му дни изтичаха и трябваше да се реши на нещо. Посъветваха се надълго в търговското представителство и начертаха план за действие, който трябваше да се изпълни. Джек се заподготвя още по-старателно. Най-важното беше да се отстранят момчетата — те нито за миг не се отделяха от своите приятели. Милиционерът не го тревожеше — той обикновено оставаше на пост пред главния вход. И Джек скрои плана в подробности.

Ето как описва този случай Ванка в писмо до свой съотечественик и приятел от детинство в София:

„Драги Стефчо,

Получих последното ти писмо и ти благодаря за поздравленията по повод необикновеното ми щастие да бъда един от онези, които посрещнаха първите гости от друга планета — Михелас. Сега навред се говори само за тях. Знаеш ли колко е интересно да виждаш как те постепенно свикват с тукашния живот, започват да разбират и говорят руски език! Но аз искам да ти разкажа нещо много интересно — как се опитаха да ги отвлекат; то беше толкова ужасно, че няма да го забравя цял живот.

Доларландецът, който пръв ги видял, като се приземяват — за него писаха всички вестници, навярно си чел в софийските, казва се Джек Молнар, — пристигна тук с намерение да ги отведе обратно в Доларланд. Не го е срам — още не са освободили от гангстерите другите двама, дошъл и нашите да отведе!

Ние с Льонка разбрахме от пръв поглед, че не му е чиста работата. Почнахме да го следим. Разбира се, не можехме денонощно да летим след него, но не изпускахме нито един от подозрителните му опити да остане насаме с другарите от Михелас. Приготвихме си за всеки случай едно колело, ако стане нужда да предприемем нещо бързо.

Преди една седмица същият този Джек Молнар пристигна при нас в парка, а ние си се разхождаме с другарите както винаги и не му обръщаме внимание. Постовият милиционер повървя с нас, пък после му омръзна и остана на разговор с портиера чичо Вася. Изведнъж доларландецът почна да се разпорежда: Льонка да отидел в хотела и да донесял пакети с подаръци за чужденците, че бил ги забравил там. Льонка се поколеба, но нали става дума за подаръци на приятелите ни — не отказа. На тръгване ми смигна: «Не го изпускай от очи! Ако задълбаете навътре в парка — този парк е много голям, като гора е — и се случи нещо, знаеш къде е колелото… И оставяй следи! Сега ще се върна!»…

А щом той се отдалечи, Молнар ми показа окървавената си ръка. Видях аз как се беше порязал — не случайно, ами нарочно! И ме праща в аптеката на санаториума за йод… Какво да правя? Мисля си: «Ако се отдалеча чак до аптеката, сигурно ще направи нещо. Ще успея ли поне да предупредя милиционера?»

Спуснах се аз уж право нататък, а като се поотдалечих, свих по една странична алея и — обратно. Скрих се в храстите, гледам… А той, проклетникът, върви и говори, върви и говори — нещо им разказва, сякаш може да го разберат на доларландски! И ги води право към една малка вратичка на парка, от която се излиза на полето. Те, чисти души, нищо не се досещат. А аз гледам: на полето голяма кола. Ясно: ще се пътува с нея надалече. Къде ще ги води, като не познава нищо от нашия град. Направо отвличане! Гангстерска работа!

Заведе ги до колата и нещо им показва, сякаш им обяснява устройството й. Те се загледаха и отведнъж: от колата излязоха двама души, блъснаха ги някак — сам не разбрах как — и ги натикаха за минута в колата… Настани се и Молнар при шофьора — ще тръгват!…

Колелото беше наблизо; знаехме си ние, че този неофициален изход е опасен. Ненапразно този Молнар беше обикалял край него веднъж с друг един. Льонка поръча «оставяй следа». Каква следа, като нямам нищо на ръка — ни камъчета, нито дори трохи като в приказките. Ядосах се, че навреме не предвидих и това… Грабвам тогава една пръчка и се хопвам на колелото. Държа с една ръка пръчката. Колата тръгна. Изчаках я да поотмине, да не ме видят — следя ги отдалече. Добре, че вървеше бавно — минавахме през полето, без път, право към пристанището. Ти разбираш защо не минават през града, нали?

Влача пръчката по земята. Радвам се, че след нас остава диря и от нея, и от колелото; който разбира от следи, веднага ще ги види. А Льонка ги знае тези работи.

Ето ни скоро до океана, ала не на пристанището, ами по-далече. Параходът им се мотае под пара. Като видяха колата, от него спуснаха моторница. «Лоша работа» — мисля си и се чудя какво да правя. Ясно е, че Льонка няма да дотича навреме. Лодката наближава, доларландецът започна с поклони и усмивки да кани михеласите да слязат с него от колата. А те, вече всичко разбрали — отказаха да излязат доброволно. И май направиха невидимата стена — аз съм ти писал за нея, та този Молнар и двамата му другари застанаха неподвижно, не могат да мръднат…

Обръщам колелото тогава и хуквам. При кого да отида? Тичам на пристанището, че е най-близо. Зърнах там един милиционер, но и той на пост, не може да го напусне. Сетих се тогава за годеника на Лида Андреев — на Чарская, сестрата на Льонка. Той е инженер и работи на пристанището, близо до митницата. Питам за него — чак на третия етаж! Как съм изкачил стъпалата — не помня. Пък съм му и забравил името, толкова се бях изплашил, докато стигна до етажа му. Едва говоря, глас не ми излиза от гърлото.

— Моля ви се, годеник — точно така му казах, да умреш от смях, ала тогава съвсем не ми беше до смях, — тичайте! Михеласите ги отвлякоха!

— Как ги отвлякоха? — скочи той веднага.

— До пристанището са, тръгвайте! Параходът им е под пара, спуснаха вече и лодка!

Разбран човек, хич не ме разпитва, ами скочи и веднага хукна. Извика на един човек по стълбите да повика милиция и да тичат в посоката, по която и ние, защото се е случило нещастие с чуждопланетниците. Метна се на колелото, аз — на кравай зад него.

Озовахме се до колата. Гледаме: от моторницата слезли нови доларландци, всеки хванал по един от другарите и го дърпа към лодката — вече бяха ги измъкнали от колата навън. Те се съпротивяват, но къде ти — пречат им скафандрите! А — да не забравя: Молнар и другите двама, първите с него, тъй си стоят на едно място.

Нахвърлихме се тогава върху гангстерите и — бой! Пьотр Алексеич — чак после се сетих за името му — с един удар свали най-близкия. Свали го, но и другарят Хай Мел, хванат от него, падна. Пьотр Алексеич се опита да му помогне и вика на мене:

— Тичай, Ванка! Помогни на другаря да стане, да не губя време!

Като видяха това, доларландците събориха и другите двама михеласи на земята; хитри, дяволите: видяха с кого имат работа и ги събориха да не им пречат. И всичките трима право срещу Пьотр Алексеич. Ама той — мъжага! Да беше отнякъде да погледнеш!… Хвърли се сам срещу трима, че като развъртя юмруци! На този цапне един, другия хлопне по главата — изпосъбори ги. Гангстерите се озвериха. Гледам тогава — и Молнар с двамата се съвземат, види се, стената престана да действува, тъй като михеласите бяха повалени по очи. Няма как да помогна на Пьотр Алексеич: приближа ли се, с един удар ще ме ликвидират.

В това време от парахода изпратиха нова лодка и от нея още четирима. Загубени бяхме!… Почнах да викам за помощ. Дера си гърлото колкото мога, а един от тях рече: «Цапни това змийче!» Хубаво го разбрах, колкото и малко да зная езика им. Спусна се един към мене. Изчаках го аз и като се изсили да ме удари — туп! — между краката му. Избягах и още по-силно се развиках. От пристанището вече тичаха предупредените от Пьотр Алексеич. Само че са още далече. Доларландците усетиха каква е работата и решиха да форсират. В ръката на единия светна бокс. Извиках: «Пазете се, Пьотр Алексеич, имат бокс!»

Чу ме той и се огледа, а в това време оня с бокса се засили. Успях да го хвана за палтото. Че като цапна Пьотр Алексеич с бокса, веднага го свали на земята… От главата му рукна кръв. Изтичах до него, забравих всичко друго. Страшно беше: затворил очи като мъртъв. А доларландците веднага се заловиха с михеласите — направо ги влачат по пясъка към лодката. Не ги и виждах хубаво, защото се бях навел над Пьотр Алексеич и се опитвах да го свестя.

Изведнъж чувам гласове. Като се обърнах, видях най-напред Льонка, след него трима милиционери, двама санитари от санаториума, после доктор Миндигул, а накрая и самия чичо Вася… По моята следа вървели. А и откъм пристанището идат другите… Викове, суматоха!…

Гангстерите почнаха да стрелят. Завърза се бой. Не мога да ти го опиша с подробности — всичко се разви сякаш в секунди.

Като видяха, че противникът се увеличава, доларландците току обърнаха гръб и — на моторницата си. Дадоха газ и за минута се намериха на парахода си. Избягаха с него като същински пирати. От нашите имаше още двама ранени. Веднага ги откараха в санаториума.

Пьотр Алексеич и досега лежи в санаториума. Колко плакаха за него Лида Андреевна и майка й!… Не го оставиха нито минута сам. Ние с Льонка идем при другарите михеласи и най-напред се отбием него да видим. Не ни позволяват да влизаме, само от вратата надзъртаме. Получил бил мозъчно сътресение от силния удар. Но вече се оправя. Доктор Миндигул каза, че ако не съм бил аз да дръпна за палтото оня доларландец с бокса, направо щял да го убие, но благодарение на мене се намалила силата на удара. Цапнал го в челото между двете вежди — да му пръсне черепа! Сега там има белег, малко го грози, но Лида Андреевна не е от онези, които обръщат внимание на такива работи. Обича си го повече от всякога. И как няма да го обича, такъв герой, толкова безстрашен!

Та така, мили Стефчо. Трябваше да бъдеш и ти тук — славни приключения! Искам още да ти се похваля, че ни наградиха. Тържествено ни връчиха ордени, дойде човек от самата столица — просто ме е срам от такова внимание. На Пьотр Алексеич вече му се полага, за малко не загуби живота си, човекът! На него — Златна звезда и Герой на Съюза, а на нас с Льонка — Златни ордени на труда «За заслуга към родината и човечеството» — така казаха. Мама много се гордее; казва, че мога да го нося на гърдите си при тържествени сборове и проверки. Тук е така: за всяко нещо награждават. На всички останали има грамоти.

Ние с Льоня се радваме обаче повече на другата награда: ще отидем на летуване в Артек. Чакаме само Пьотр Алексеич да се привдигне и другарите михеласи още малко да свикнат със земните условия. Ще отидем всички. Този въпрос е решен. Отредена е за нас цяла вила. Ще бъдат другарите михеласи, Лида Андреевна с мъжа си — ще се разписват тази неделя, другаря Ал Хас и Ксения Фьодоровна ще им бъдат свидетели. Михеласите се радват, че ще видят нашенска сватба. Ще бъде и професорът-астроном, за когото ти бяха писал по-рано — Александър Егорович Липаев. Той е добър човек, разказва ни много неща за звездния свят. При него сме абонирани за шоколад, всяка сутрин по един. Внуците му са далече в Москва и вместо тях — ние ядем шоколад. Казва, че щял да изпрати тях вместо себе си в Артек, но аз не му вярвам: няма да има сили да се раздели с другаря Ал Хас, много се е привързал към него. Нали и двамата са астрономи, разбират си от приказката, по цял ден са наедно…

Артек! Кой пионер не мечтае за него! Радостта ми стана двойна, когато прочетох писмото ти. Хвала на вашето звено, че е спечелило в съревнованието за изработване на училищни пособия националното първенство и за награда ви изпращат на летуване в международния пионерски лагер в Артек. Но едва ли ще съвпадне престоят ни, та да се видим. Не мога да забравя нашето приятелство. Не зная дори кого повече обичам: тебе или Льонка. Макар че с него ме свързват вече много подвизи в живота. Приеми и от него топли привети — той е над главата ми, чака ме да тръгваме към санаториума — там ще се чудят къде се бавим. Искам още да ти кажа, че мама ми обеща като награда от нея след летуването в Артек да прескочим до България. И на нея й е мъчно, както на мене, за родината. След една година договорът на баща ми изтича и ние ще се приберем окончателно.

Нека си пожелаем доскорошно виждане, аз вярвам в това!

Твой другар и приятел: Ванка Стоянов

П. П. Поздрав на всички другарчета, които питат за мене. И на нашата учителка, другарката Лалева, и на слънчевата Витоша!“