Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (22)

Нощта беше безлунна, само звездите едва мъждукаха.

Подготовката не ни отне много време. И двамата облякохме черни пуловери и панталони. Изключихме фаровете на метлата и полетяхме, използвайки магьосническото си зрение. Това не беше законно, но пък бе безопасно. Летяхме над града, под нас като съзвездия блестяха прозорците и уличните фенери. Най-после в района с промишлените предприятия започнахме да слизаме. Тук беше по-тъмно и по-пусто, отколкото обикновено по това време. Около магазините, цеховете и складовете не забелязах нито едно мъничко синьо пламъче. Малките добри духове винаги са използвали възможността през нощта, когато хората спят и наоколо няма никого, да надничат през прозорците. А сега нещо ги беше подплашило.

Около главното здание на фирмата се бяха струпали толкова много хора, та игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. От градината, където работниците обикновено закусваха при хубаво време, не беше останало нищо освен кал и фасове. Прецених, че се бяха събрали около 500 души. Нямаше къде да приземим метлата. Тълпата общо взето бе плътна, но движението на отделните тела предизвикваше леки вълни. Като ехо се носеха слетите в едно гласове и тътренето на обувки.

До гаража беше по-свободно. Тук-таме се забелязваха временно напуснали обсадата, колкото да похапнат или да подремнат в спалните си чували. Те бяха на доста голямо разстояние от преносимия олтар, поставен в другия край на градината, пред който от време на време някой коленичеше и се молеше.

Подсвирнах:

— Това чудо се е появило, след като съм си тръгнал от работа.

Джини силно ме стисна за китката.

Службата водеше йоанитски свещеник. Въпреки височината не можехме да сгрешим — ясно виждахме бялата му мантия и молитвената поза с широко разперени ръце, също като крилата на орел. Сигурно с часове можеше да седи така. Дочухме тъжно песнопение. Зад олтара проблясваше висок Т-образен кръст. На самия олтар се намираха четири талисмана — чаша, скиптър, меч и диск. Двама богомолци размахваха кадилници. Във въздуха се носеше сладникаво и — колкото и да е странно — мразовито ухание.

Никога не съм си правил труда да вникна в обичаите на новата църква, пък, честно казано, и на старите. Не че аз и Джини бяхме чак толкова невежи и не бяхме наясно с новите научни открития, които доказваха реалността на Бога и всичко останало — абсолютното зло, изкуплението и задгробния живот. Но имахме чувството, че това са откъслечни сведения, а зад тях се крие нещо по-важно. И че Бог има толкова много проявления, та всички те едва ли могат да бъдат обхванати от ограниченото човешко съзнание. Тъй че смело можехме да се наречем унитарианци^[1].

— Стийв — прекъсна Джини мислите ми. — Чела съм нещичко за доктрините и обредите им, но то е само върхът на айсберга, пък и беше преди няколко години. Във всеки случай, трябва да бъдеш причестен, не, нещо повече — посветен, дори адепт, чак тогава можеш да кажеш, че разбираш какво означава този обред.

Разтревожих се.

— Може ли да ни свали на земята?

Все по-обезпокоен гледах пресекливото, сякаш без източник сияние и целия разиграващ се пред мен спектакъл. Сградата беше обсадена от едри, облечени в сини униформи полицаи. Язвителните забележки по техен адрес явно ги дразнеха. Пък и повечето вероятно принадлежаха към традиционните църкви и нямаха нищо против да арестуват проповедника на вероучението, който твърдеше, че тяхната собствена вяра трябва да изчезне.

— Не — отговорих си сам. — Няма да стане. Ако ни свали, ченгетата веднага ще го тикнат в дранголника. Може би сега ни анатемосва? Виж, не е изключено да свърши тая работа, щом имаме свобода на религията и човек не може да заповядва на Бога, а само да проси неговата милост. Ами ако действително прави заклинания и призовава злите магически сили?

Високият глас на Джини прекъсна мислите ми:

— При тези гностици^[2] най-трудното е да разбереш къде свършват молитвите и къде започват заклинанията им. Хайде да слизаме, докато не се е случило нещо във въздуха. Не ми харесва това, което става наоколо.

Кимнах и насочих метлата към главния корпус. Йоанитите не ме тревожеха особено, пък и свещеникът им, общо взето, също. Навярно отслужваха езотеричната си меса^[3] само за да въодушевят демонстрантите. Нима самите те не прокламираха, че тяхната църква е църква на вселенската любов? Може би тя наистина няма нужда от насилие, защото се е издигнала над всичко земно?

„Времето на Вехтия завет — времето на Отеца — бе време на силата и страха. Времето на Новия завет — на Сина — бе време на изкуплението. Времето на Евангелието от Йоана — на Светия дух — ще бъде време на любовта и разкриване на тайните“… Така поне проповядваха.

Полицията беше забранила полетите в непосредствена близост до демонстрацията. Изключение се правеше само за онези, които искаха да отлетят оттук.

Йоанизмът е обществено движение. Но главно простолюдието и представители на най-низшите слоеве от обществото ставаха йоанити. За повечето от тях идеята за отказване от този достоен за презрение свят се свеждаше единствено до искането — станало напоследък много модерно — той да бъде унищожен. Пък и изкушението да излетиш стремглаво по стълбицата нагоре и там да си пиеш коктейла често се оказваше твърде силно за обикновения човек.

Естествено аз и Джини бихме могли да настояваме пред тях, че имаме право да дойдем тук, но това нямаше да предизвика нищо друго, освен скандал. Изобщо по-добре беше да се промъкнем незабелязано — както за враговете, така и за приятелите ни. Само че доста бяхме поизгубили от сръчността си, та трябваше да внимаваме.

Успяхме — метлата като призрак влетя в гаража. Спомагателната вентилационна система, която имаше изход тук, минаваше през цялото здание, от първия етаж до покрива. Обикновено работниците влизаха и излизаха през вратите. Но днес те бяха обградени с двоен обръч — с телата на опозиционерите и със защитните полета, издигнати от нас. За да се снемат, бяха необходими усилията на висококвалифициран магьосник.

Освен това техниците от агенцията на Пинкертон не правеха толкова сигурни заклинания, колкото ни се искаше. Всички прозорци на първия етаж бяха със затворени капаци. През вентилационната шахта се чуваше неясен говор и молитвено песнопение. Паркирах метлата и пошепнах на ухото на Джини (косите й гъделичкаха ухото ми, това беше възхитително):

— Знаеш ли, може да е за добро, че е дошъл техен свещеник. През деня пееха народни песни.

— Милият ми глупчо — тя силно ме стисна за ръката. — Хайде да видим какво става там.

Надзърнахме през прозореца, който гледаше към хола и стълбището. Отвътре предизвикателно светеше и ние тръгнахме в тази посока. Стъпките ни отекваха в тишината. Почувствахме облекчение едва когато стигнахме кабинета на моя шеф — Барни Сторласон.

Огромното му туловище стърчеше над бюрото.

— Вирджиния! — прогърмя гласът му в началото. — Каква приятна изненада! После колебливо добави: — Но… опасността…

— Както ми обясни Стийв, не заслужава внимание — прекъсна го Джини. — Имам чувството, че смятате да задействате превъзходна магия.

— Разбира се, имаме такова намерение. — Докато говореше, забелязах, че не особено красивото лице на моя шеф се бе изкривило от умора. Той самият настояваше след работа да се върна вкъщи и да чакам там. Това изглеждаше логично, но си имаше и слаби страни. Например, ако работите ни не потръгнеха и демонстрантите се втурнеха в атака, аз можех да се превърна във вълк и да ги задържам, докато дойде полицията. Но Барни остана в кабинета си заедно с няколко доброволци, които да му окажат помощ при нужда. Все пак той беше не само талантлив изследовател, а и наш директор.

— Стийв обясни ли ви какво сме намислили? — продължи Барни. Явно бе решил да приеме предложената от Джини помощ. — Трябва да се уверим, че сложната и скъпо струваща апаратура не е пострадала. Не искам да споменавам напълно унищожените уреди… Само си помислете колко време и пари ще са ни необходими за възстановяване на всеки уред! От рогатката за откриване на руда до вечния двигател! Убеден съм, че всичко има необходимата защита, но все пак една проверка от страничен човек не е излишна. После минете през цеховете и лабораториите и вижте да не би да съм пропуснал нещо. Където е нужно, включете защитата.

— Окей — Джини доста често беше идвала тук и познаваше обстановката. — Каквото ми потрябва, ще го взема от склада. А ако се наложи помощ, ще помоля момчетата от отдела за алхимия. — Тя помълча малко. — Подозирам, че и двамата сега ще бъдете заети. И то много!

— Да, имам намерение да им дам последна възможност да се махнат оттук — каза Барни. — А в случай че някой от тях побеснее, по-добре ще е Стийв да е до мен. На телохранител като него може да се разчита.

— А пък аз смятам, че ти и сам си си добър телохранител — похвалих го аз.

— Безспорно, както винаги си прав — съгласи се Барни. — Но не забравяй, че трябва да се съобразяваме със закона. Аз не съм собственик на тази земя, а само директор на предприятието, построено върху нея. Ние действаме по инициатива на нашите работници, и то след като дирекцията се съгласи да ни подкрепи. Джек Робъртс одобри плана ни. Освен това, независимо дали сме собственици на земята, или не, ако използваме магия срещу тези, които са нахълтали във владенията ни, ще постъпим не толкова жестоко, колкото при използването на огнестрелно оръжие. Действията ни ще бъдат само безвредни отбранителни мерки в защита на нашия живот, на децата и имуществото ни.

— При условие че няма да се изложим на пряка опасност — контрирах го аз.

— Точно това се опитваме да предотвратим — напомни той. — Във всеки случай заради закона бъдещата свидетелка, която ще остане в сградата, трябва да е наясно с нашите планове.

Вдигнах рамене и съблякох горните си дрехи. Под тях бях облечен с еластично трико без шевове. Когато съм с него в човешкия си облик, няма да ме арестуват заради неприличен вид, а когато съм вълк, то не пречи на движенията ми. Лунното фенерче, дебело и кръгло, вече висеше на врата ми като амулет. Джини силно ме целуна, а аз й прошепнах:

— Пази се, тигърче!

Всъщност тя нямаше особени причини да се безпокои. Тълпата не разполагаше с оръжие, ако не смятаме юмруците и краката им, а може би и някоя тайно промъкнала се сопа. Тоест, нямаха нищо, от което бих могъл да се страхувам, когато сменя кожата си. Дори ножът, куршумът и зъбите можеха да ми причинят само временна вреда. Но и за това бяха необходими специални, бих казал — извънредни условия, също когато изгубих половината си опашка във войната. Пък и вероятността да започне бой беше много малка. От къде на къде опозиционерите ще ни нападат? На полицията ще й стигнат за единия й зъб, а докато пуснат в ход идеята за мъченичеството, много трудно ще блокират целия ни завод. Въпреки това гласът на Джини трепереше и докато аз и Барни се отдалечавахме, тя все гледаше след нас.

Пътьом Барни каза: „Почакай една секунда“, отвори един шкаф, измъкна оттам одеяло, преметна го през ръката си и обясни:

— Ако решиш да се преобразиш, ще те покрия с него.

— От къде на къде? — учудих се аз. — Отвън няма слънце, само огньовете на елфите. Тази светлина не пречи на трансформацията.

— След като дойде свещеникът, светлината се промени. За да съм напълно сигурен, използвах спектроскоп. Сега тя е наситена с ултравиолет, тъй че можеш да имаш затруднения. Това е резултат от заклинанията им за отбрана, в случай че ги нападнем.

— Но ние не нападаме!

— Естествено, че не. От страна на свещеника това е чиста демагогия, демек — вижте ме. Но е измислено умно. Фанатиците и наивниците в тази банда видяха, че около тях е издигнато защитно поле, и веднага си направиха извода, че то е било необходимо. Още едно потвърждение, че „Източниците на норните“ е техен враг — той поклати глава. — Повярвай ми, Стийв, някой много по-силен управлява тези демонстранти като марионетки.

— Сигурен ли си, че свещеникът сам е изградил полето?

— Да. Всичките им свещеници са магьосници… Спомни си, това влиза в обучението им… Бих искал да знам на какво още ги учат в техните недостъпни за никого семинарии… Хайде да се опитаме да поговорим с тях.

— Нима мислиш, че той се бърка в политиката? — бях учуден. — Висшите йоанитски сановници неведнъж са твърдели, че ако има случаи членове на църквата им да се намесват в политиката, те го правят изключително като частни лица.

— Ако това е така — изръмжа Барни, — то аз съм император.

— Не, наистина — настоявах аз, — тези техни тъмни теории… Много просто е, за да е истина. Онова, което виждаме, са обществени явления, недоволство на хората, някакви неопределени изменения…

Излязохме на главния вход. Стъклените мозаечни квадрати на външната врата и прозорците бяха изпотрошени, но на никого и през ум не му минаваше да запуши дупките. Защитните ни заклинания можеха да действат безпрепятствено. Излязохме на площадката при онези, които искаха да ни изолират вътре в сградата.

Не успяхме да се придвижим по-нататък — стъпалата бяха претъпкани с хора. Все още никой не ни обръщаше внимание. Барни потупа по рамото един кльощав брадат младеж.

— Извинете — прогърмя той от височината на огромния си ръст, — ще ми позволите ли? — изтръгна от мръсната ръка на младежа плаката, който той държеше, окачи отгоре му одеялото, вдигна го колкото можеше по-нависоко и размаха това импровизирано знаме. Лицето му беше жълто-зелено.

През тълпата премина въздишка, подобна на полъх на вятъра преди буря. Виждах лица, лица, лица. Лица до мен, лица под мен. Изплуваха от мрака, където не достигаше променливата светлина на елфите. Сигурно бе виновно моето предубеждение или просто прибързах със заключението, но у мен възникна зловещото впечатление, че всички лица са напълно еднакви.

Неведнъж е ставало дума за дългокосите мъже и късо подстриганите жени, за мръсните им тела и парцаливи дрехи. Разбира се, тук имаше предостатъчно от този сорт. Сред тях открих и задължителните при такива случаи и белобради радикали, и готованковци от студентските общежития, и безгрижни хулигани, безделници, вандали, и самозабравили се правдолюбци. Ала тук имаше и немалко чисти и добре облечени, ужасно сериозни момчета и момичета. На някои видът им беше учуден, сякаш внезапно бяха открили, че участват в обсадата. И всички — високи, ниски или средни на ръст, дебели или слаби, богати, бедни или от средната класа, ярки, невзрачни или съвсем нормални, хетеросексуални или хиперсексуални (или не зная още какви), способни в някои и направо тъпи в други отношения, заинтересувани от нещо и скучаещи, когато се сблъскват с друго, но собственици на безкрайна и неповторима съвкупност от спомени, мечти и надежди и всеки от тях си имаше своите страхове и своята любов — всички те притежаваха душа.

Не, бяха ми се сторили еднакви само отначало, заради плакатите си. Не бих могъл да преброя на колко от тях — също като върху табло на спортни състезания — беше отбелязан резултатът, с който Свети Йоан печели. И на колко от тях имаше текстове — например „Възлюби ближния си“ или просто „Любов“. Впрочем разликите бяха малки, текстовете непрекъснато се повтаряха. На други плакати те не бяха толкова дружелюбни: „Дематериализирайте материалистите!“, „Фабриканти на оръжие — ридайте!“, „Спрете да снабдявате полицията с дяволски рога!“, „Убивайте убийците, мразете мразещите, унищожавайте унищожителите!“ и най-сетне — „Затворете това предприятие!“.

Стори ми се, че лицата… не, по-лошо, самите мозъци на тези хора внезапно се бяха превърнали в плакати, върху които бяха изписани лозунгите им.

Не ме разбирайте криво. Просто никога не съм се замислял достатъчно за младежите, които изпитват насъщна потребност да ударят право в корема Бога на съществуващия ред. Много лошо е, че като остаряват и затлъстяват, повечето хора престават да се интересуват от подобни неща. А управляващата върхушка нерядко е нетърпимо самодоволна, ограничена и глупава. Ръцете й, които непрестанно кърши, за да изтъкне своето благочестие, твърде често са изцапани с кръв.

И още… Има нещо, което ще отличава нашето време от бъдещите тъмни времена. Ще има да се самозалъгваме, докато не се пръкне една нова и вероятно още по-страшна управляваща върхушка, която обаче е способна да възстанови реда, мечтания от всички нас ред. Ние знаем, че свободата е прекрасна, докато не се изроди в свобода да нахълтваш в чуждите жилища, да грабиш, да използваш насилие, да унижаваш любимите хора. И тогава ще бъде посрещнат възторжено всеки, който пристигне на бял кон и обещае, че ще преобрази и промени живота. Самите вие ще му връчите сабята и камшика.

Ето защо най-сигурната гаранция си остава да пазим онова, което вече притежаваме, макар че то изисква от нас чувство за отговорност. Нима не е така? Не трябва да обръщаме гръб на това, което ни е формирало за сметка на нещо чуждо и непознато. Поне не на всяка цена. Може би сега не го осъзнаваме достатъчно, но сто на сто ще го разберем по-късно. И ако упорито се трудим, упорито мислим, ако проявим нюх и добра воля, ще докажем това.

Недейте да повтаряте нашата грешка и да смятате, че злобни и наплашени теоретици могат да направят живота ви по-добър. С един замах те ще ви лишат от цялото ви богатство, от добития с мъки жизнен опит. Не слушайте сладкодумните догматици. Техният предел са реформистките движения, които са постигнали нещо преди две поколения или преди две столетия. Няма защо да се предоверяваме на студентите второкурсници, които твърдят, че имат готов отговор на всички социални проблеми, над които са измъчвали мозъците си и са разбивали сърцата си хора като Хамурапи, Моисей, Конфуций, Аристотел, Платон, Марк Аврелий, Тома Аквински, Хобс, Лок, Волтер, Джеферсън, Линкълн и хиляди други.

Но стига толкова. Аз не съм интелектуалец, само се опитвам да мисля самостоятелно. Тежко ми е, когато гледам как изпълнени с добри намерения хора се използват като оръдие в ръцете на малцината, чиято цел е да хвърлят прах в очите ни и да ни измамят.