Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стивън Матучек (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Operation Chaos, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване (глави 21–35)
hammster (2006)
Сканиране и разпознаване (глави 1–20)
pechkov (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Автор: Пол Андерсън

Заглавие: Операция „Хаос“

Преводач: Весела Петрова

Година на превод: 1991

Издание: първо

Издател: СД „Орфия“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Росица Панайотова

Технически редактор: Йордан Игов

Художник: Николай Кондев

Коректор: Марина Христова

ISBN: 954-444-002-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11570

 

 

Издание:

Автор: Пол Андерсън

Заглавие: Операция „Хаос“

Преводач: Весела Петрова

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СД „Орфия“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Росица Панайотова

Технически редактор: Спас Железаров

Художник: Николай Кондев

Коректор: Марина Христова

ISBN: 954-444-003-8 (многотомно изд.); 954-444-004-6 (кн. 2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11576

История

  1. — Корекция

Внимателно огледах урвата, която стигаше до матовото огледало на морето. Разсъдъкът ми до голяма степен се беше върнал. Маледито умело ме беше отстранил от сцената. Вероятно щеше да причини и смъртта ми, ако аз не спадах към особения вид Хомо сапиенс. Той не предполагаше това. Разполагах с нещо повече, отколкото той можеше да си представи — например магьосническото зрение. Измърморих формулата и почувствах как ретината на очите ми се промени. Сега можех да виждам на километри далеч, естествено неясно и размазано, защото човешкото око не може да фокусира в инфрачервена светлина, но започнах да разпознавам местността. Определих приблизително пътя си и затичах към къщи.

Обзе ме ужас: тичах твърде бавно, а Маледито се движеше с недостъпна за човека скорост.

Над хълмовете се издигаше луната. Превъплъщението ми стана, преди да осъзная. Не спрях дори за да се разсъблека — в движение смъкнах дрехите си и ги понесох в зъби. Разбира се, те веднага се превърнаха в парцали. Останах само по долни гащи.

Вълчите очи не виждат надалеч, но обонянието ме водеше по утъпканата трева, по моята собствена следа, съвсем прясна и много ясна. Намерих пътечката и усетих още една миризма. Сега знаех какво се крие зад непонятното благоухание на Маледито.

ДЕМОН!!!

Преди не съм срещал точно същата миризма, но вълчият ми мозък не се интересуваше от какъв вид е демонът. В тесния ми череп оставаше място само за омраза и за бързина.

Показа се къщата ни. Скочих в патиото. Нямаше никого. Прозорецът на спалнята с изглед към морето беше отворен, обливаше го лунната светлина. Влетях вътре.

Той я държеше в обятията си. Джини все още се съпротивяваше, отблъскваше го, ала очите й бяха затворени, силите й отслабваха.

— Не! — шепнеше тя. — Не, помощ… не, не бива… Амарис, Амарис, Амарис — ръцете й докоснаха гърлото му, плъзнаха се по врата и притеглиха главата му. Те политнаха надолу прегърнати, мрак изпълваше спалнята…

Нададох вой и впих зъбите си в него. На вкус кръвта му не приличаше на човешката — беше резлива като вино и кипеше в мене. Не посмях да го ухапя пак. Още една глътка и навярно ще легна в краката му като куче, ще моля за ласки. Поисках да се превърна в човек.

Трансформацията ми отне толкова време, колкото на него да я пусне и да се обърне към мен. При все че беше учуден, не ми изръмжа в отговор. В ажурната лунна светлина се открояваше вълшебното му лице, а в очите му горяха златни искри. Той се смееше.

Като вложих цялата тежест на тялото си, насочих юмрук към лицето му. Нима гладката, бавна човешка плът може да се бие с бързия като живак живот, роден от Въздуха и Мрака?

С рязко светкавично движение Маледито отскочи — просто го нямаше на предишното му място. Аз се джаснах в стената и паднах. Над мене се разнесе мелодичният му смях:

— Нима такава хленчеща твар е достойна да притежава девойка като тебе? Промълви само една дума, Вирджиния, и аз ще го натикам с ритници в миша дупка.

— Стийв… — тя се сви в ъгъла. Не се хвърли към мен. Аз се претърколих и скочих на крака. Маледито се усмихна, прегърна Джини през кръста и я притисна. Тя затрепери и се опита да го отблъсне. Той я целуна, тя извика. И отново жестът на съпротива се превърна в жест на любов. Маледито ме блъсна със свободната си ръка и аз паднах. Той постави крака си върху главата ми и натисна.

— Нямам голямо желание да строша черепа ти — каза. — Но ако ти не бъдеш достатъчно учтив и не се отнесеш с уважение към желанието на лейди…

— Желанието?! — Джини се отскубна от него. — О, небеса! — викаше тя. — Махни се!

Маледито се разсмя.

— Ако моята жертва призовава светото име напълно искрено, би трябвало да изчезна — гласът му приличаше на ромолене. — При все това, както виждаш, аз съм тук. Онова, което е скрито вътре в теб, се топи от желание по мен, Вирджиния.

Тя грабна вазата и я хвърли по него. Той ловко я хвана, тресна я в мен — счупи я на парчета — и тръгна към прозореца.

— Сега магията се разпръсна — каза, — но не се бой, когато настане по-благоприятен момент, ще се върна.

Миг — и той прескочи перваза. Запълзях след него. Белият двор беше облян с лунна светлина. Нямаше никой.

Седнах, вдигнах глава, а до мен се отпусна хлипащата Джини. Минутите течаха бавно. Най-сетне станах, запалих лампите, намерих цигара и запуших. Тежко се стоварих на края на кревата, Джини се простря ничком до мен. Дори не я докоснах.

— Кой беше това?

— Инкуб — не виждах лицето й, само разпилените по гърба й червеникави коси. Докато ме нямаше, тя беше облякла най-хубавата си нощница — за кого? Гласът и беше тих, едва се чуваше. — Навярно живее в развалините на Форталеза, заселил се е там заедно с испанеца. Сигурно той е виновникът за неуспехите му.

Поех дълбоко дим.

— А защо не се е появил преди? — попитах я високо и глуповато. — Ах, да, разбира се, възможностите му са ограничени, семейно проклятие. Не е могъл да излезе извън границите на имението на онзи стар дон. А оттогава никой не е идвал тук по мрак.

— Докато ние… — продължи, шепнешком тя.

— Хуан и жена му идваха тук рядко — пуфках като локомотив. — Нали си вещица, имаш информация. Аз само зная, че инкубът е демон на разврата. Кажи ми защо никога не е безпокоил Фернандес?

— Стийв…

Джини отново заплака, сякаш беше загубила всякаква надежда. Помислих си, че е отчаяна и защото е изгубила силата си на магьосница. А на мен… на мен ми беше ясно.

— Защото свещените символи защитават само онези, които наистина желаят да бъдат защитени. Мисля, че тук той беше прав. Хуан и жена му са добри католици. Те не биха живели тук, без да окачат по едно разпятие на всяка стена. Нито той, нито тя биха пожелали да си изневерят.

Тя вдигна лицето си, погледът й беше безумен.

— Мислиш, че аз…

— О, не е било съзнателно. Ако се бяхме досетили да окачим кръстове веднага след като пристигнахме… Ако се бяхме помолили от чисто сърце, също щяхме да сме в безопасност. Никога не можеш предварително да знаеш дали си заобиколен с инкуби или не. Ала мозъкът ни беше зает с друго, а сега е късно. Предполагам, че подсъзнателно ти си се забавлявала с мисълта — няма да е зле малко да кръшна от абсолютната моногамия…

— Стийв — тя едва се вдигна на крака, — как през нашия меден месец можа да кажеш такова нещо!

— Можах… — угасих цигарата си. Жалко, че не беше върху лицето на Маледито. — А защо той успя да те омотае?

— И ти, Стийв… Стийв… Обичам те! Само теб!

— Най-добре ще бъде да вземеш килима и да изчезнеш. Отлети в… доколкото си спомням, най-близкият град Гуаямас е достатъчно голям, за да има в полицията му екзорсист. Разкажи им всичко и помоли за помощ. Защото, доколкото си спомням от демонологията, щом си попаднала под влиянието на инкуб, той ще те последва където и да е.

— Но не стана нищо! — тя така изкрещя, сякаш съм я ударил. Какво пък, в известен смисъл това си беше удар.

— Да, времето не стигна. Този път. Разбира се, ако разполагаше с цялата си магьосническа сила, ти би могла да прогониш който и да е демон с помощта на чисто светско заклинание. Но сега я нямаш. Докато не изкараш курс за повторно обучение, всеки час извън църквата трябва да те пази екзорсист. При условие че… — аз също станах.

— Какво?! — почти полудяла, тя се вкопчи в мен с ледени пръсти. Отърсих се от нея, бях ослепял от гняв. Мъжкото ми достойнство беше уязвено: Маледито ме наби и едва не прелъсти жена ми.

— Стийв, какво си намислил?!

— Че и сам мога да се отърва от него.

Не можеш! Ти не си магьосник, а той е демон!

— Аз съм вълк върколак. Може би това ще изравни шансовете ни — влачейки крака, отидох в банята и си бинтовах ръката. Впрочем раните бяха повърхностни, но ставите на пръстите ми се бяха подули. Джини се опита да ми помогне, ала аз й посочих вратата. Разбирам, че не бях прав, но болката и гневът ме бяха завладели напълно. Само смътно осъзнавах, че трябва да отида във Форталеза, където вероятно се е върнал Маледито. Щом стана вълк, ще бъда силен и бърз като него. Естествено няма да смея да го хапя… Ако случаят позволи да се превърна в човек, ще използвам похватите на ръкопашен бой, на които ме учеха в армията… Планът ми беше абсолютно безнадежден, но ме подтикваше моят собствен демон.

Джини разбра всичко. Магьосническите й способности отчасти се върнаха или може би си каза думата вродената й дарба. Безжалостното сияние на огньовете на Свети Елм осветяваше нереално бялото й лице. Тя трепереше и конвулсивно преглъщаше. Най-сетне кимна:

— Ако другояче не може… Ще отидем заедно.

— Не! — в гърлото ми клокочеше ръмжене. — Казвам ти, отивай в Гуаямас! Малко ли бели ми докара? Остави ме сам. А после ще реша дали искам да се върнеш при мене!

Миг-два тя втренчено ме гледаше. Дано никога повече не се случи да ме гледа така. Сетне изчезна.

Излязох от патиото и се превърнах във вълк. Във въздуха се носеше миризмата на демона. Тръгнах накъдето ме водеше тя — в планината.

Седемнадесета глава