Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Equinox, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Николова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2007
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2007
ISBN 978-954-585-795-9
История
- — Добавяне
На семейството ми: Лиса, Индия, Джордж, Ной и Фин
Благодарности
Много хора ми помогнаха да извървя пътя от идеята за тази книга до нейното издаване. Първо искам да благодаря на моя литературен агент Каръл Блейк, която видя потенциала в първоначалния ръкопис и го извади на бял свят. Искам да изкажа признателността си и на целия колектив на „Блейк Фридман“, най-добрата литературна агенция на света.
Горещи благодарности и на някои от моите прекрасни приятели, които ми даваха полезни съвети относно книгата в нейните многобройни преработки: Тим Алегзандър, Кевин Дейвис, Дейвид Мичи, Карън и Джулиън Джонсън, Джулс Уотсън. Но най-вече искам да отбележа приноса на моята съпруга Лиса, която ми предлагаше идеи, критични забележки и безценни коментари от самото зараждане на идеята за тази книга до нейния краен вариант.
Пролог
ОКСФОРД: 20 МАРТ, 19:36
Докато тя привършваше ранната вечеря у една своя приятелка, той преряза горивопровода на колата й.
След няколко минути я видя как излиза от къщата и се качва в колата. Проследи я безмълвно как след около четвърт миля по черния път отбива и спира.
С изгасени фарове той подкара към нея, после угаси и двигателя и остави колата да се плъзга безшумно по инерция. Спря на петдесетина метра зад закъсалата машина. Чуваше как момичето напразно се опитва да запали пресъхналия двигател.
Слезе от колата и бавно тръгна напред, стараеше се да се придържа към сенките, за да не попадне под светлината на луната.
Зад волана тя беше само смътен силует, очертан на фона на лимоненожълтата лунна светлина, която се стелеше по покрива на колата и озаряваше клоните на дърветата над нея.
Найлоновите му калцуни шумоляха тихо по меката земя. Чуваше собственото си равномерно дишане зад пластмасовия визьор, скриващ лицето му. Ускори крачка.
Тя престана с опитите да запали и се огледа през прозорците, но не го забеляза — той продължаваше да върви към нея, потънал в дълбоките сенки.
После я видя как вдига мобилния си телефон. Още две крачки и беше до вратата. Отвори я и се шмугна вътре, със скалпела напред.
Тя изпищя и изпусна телефона, той се плъзна по скута й и падна на пода. С едно плавно движение той се наведе към нея и вдигна ръка. Тя не можеше да види лицето му, скрито зад плексигласовия визьор.
Тялото й конвулсивно се разтресе и тя зяпна, обезумяла от ужас. Понечи да изпищи, но той мигновено й запуши устата. Сега лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя виждаше през визьора огромните му черни зеници.
Усети болката първо като някакво убождане, а после като мощен взрив, който заля гърдите й. Не разбираше какво става, но усети как от нея блика някаква течност и блузата й прогизва. Металното острие сякаш проникваше все по-навътре и всеки момент щеше да прониже мозъка й.
Тя потръпна, сподавен вик замря в гърлото й.
Следващото, което излезе от устата й, беше струя кръв. Червен фонтан обля предното стъкло.
След секунди тя беше мъртва.
Лора Нивън последва своя стар приятел главния библиотекар Джеймс Лайтман до вратата на Бодлеанската библиотека. През изминалите три седмици се виждаха често, тъй като това беше първото й посещение в Оксфорд от четири години. Сега тръгнаха надолу по стълбите, към улицата. Лора целуна Лайтман по бузата, а той я огледа усмихнато. Беше висока и слаба, облечена в тъмночервено сако с широки ревери и избелели сини дънки. Носеше велурени обувки, а русата й коса беше прибрана в небрежен кок.
Главният библиотекар поклати бавно глава в знак на възхищение.
— Радвам се, че отново те видях, скъпа. И моля те, не чакай толкова дълго, преди да ни посетиш пак.
Старческият му глас беше почти шепот.
Лора му се усмихна, загледана в набразденото му от времето благо лице. Лайтман й напомняше остаряваща костенурка, чиято черупка беше Бодлеанската библиотека — мястото, където се съхраняваше най-впечатляващата колекция книги в света. Тя постави ръка на рамото му, после се обърна и продължи надолу по стълбите. Като стигна до улицата, погледна назад, но стареца вече го нямаше.
Лора обичаше този град и усети как стомахът й се свива при мисълта, че скоро ще трябва да го напусне и да се прибере у дома. Оксфорд се беше пропил в кръвта й още когато следваше тук, преди повече от двадесет години. Беше станал част от нея, така както и тя бе частица от него, едно дребно петънце в огромния многопластов гоблен от човешки съдби, който представляваше историята на този град.
Тя пое по Брод Стрийт, мина покрай Шелдънския театър и тръгна да пресича. Но не беше се огледала и в двете посоки и едно младо момиче за малко да я блъсне. Беше облечено в официални академични одежди и караше старо черно колело „Херкулес“. Велосипедистката сви рязко в последния момент, като яростно натискаше тромбата. Усетила странен прилив на адреналин, Лора се загледа след момичето, което продължи пътя си към Сейнт Джайлс. Сякаш видя себе си преди двадесет години — уверена студентка от Оксфорд, която нарочно показва превъзходството си над натрапилите се американски туристи.
Дали пък, помисли си, това не беше просто копнеж по отминалата младост. Но не, тя не обичаше това място само заради личните си спомени, заради своето участие в гоблена. Имаше и нещо друго… какво ли? Какво беше онова, което обичаше? Не можеше да го определи точно: това беше едно от онези загадъчни човешки чувства, които не подлежат на описание, като например честта, алтруизма или романтичността.
Докато следваше тук, Лора често пишеше дълги писма на своите приятели в Илинойс и Южна Каролина, а също и на семейството си в Калифорния, и гордо споделяше какво е научила. Хвалеше се със своето местонахождение, защото чувстваше, че е станала част от този град. За Лора Оксфорд беше град от сънищата, приказно място, което те обсипва с несметни богатства и влива свеж въздух в дробовете ти. Най-просто казано, мислеше си тя, докато пресичаше Сейнт Джайлс на път за ресторанта, където имаше среща в осем и половина, Оксфорд беше място, заради което си заслужава да живееш.
Представата на Филип Бейнбридж за Оксфорд беше коренно различна. Той бе влязъл в града, за да вземе дъщеря си Джо от колежа „Сейнт Джонс“ на улица „Сейнт Джайлс“. Беше дошъл от къщата си в селцето Удсток, което се намираше на петнадесетина мили от старата градска стена, и по време на това пътуване бе видял Оксфорд в най-лошата му светлина. Първо на двупосочното го засече един „Роувър 216“, в който се возеха трима превъзбудени младежи от близкия квартал Блекбърд Лейс — разрастващо се гето само на няколко мили от средновековните кули. После, на един светофар, изтърпя ругатните на шофьор на „Остин Мини Метро“, който го обвини, че го бил засякъл на локалното на влизане в града. Малко по-късно някакъв пияница изскочи ненадейно пред колата му тъкмо когато набираше скорост след поредния светофар — а нямаше още осем и половина.
Но Филип беше свикнал с това. Градът имаше своите недостатъци, но въпреки това той го обичаше и беше влюбен в него още откакто дойде тук да учи „Философия, политика и икономика“ в колежа „Бейлиъл“ през 1980 година. Сега, над четвърт век по-късно, не можеше да си представи да живее другаде по света и заявяваше съвсем сериозно, че ако Оксфорд има средиземноморски климат, ще се казва Абсолютен рай, и той би оставил вечната си душа да живее в него.
И всичко това от човек, който прекарваше по-голямата част от времето си или по-скоро му се налагаше да я прекарва в сблъсък с грозната страна на този стар град. От години Филип работеше като фотограф на свободна практика, а от известно време си изкарваше прехраната като криминален фотограф към полицейския участък на Темз Вели. Докато изпълняваше служебните си задължения, беше виждал океани от кръв и беше ставал свидетел на непоносима болка. Поради това знаеше, че в своята човешка същност Оксфорд не е по-различен от Саут Сентръл в Лос Анджелис или Ист Енд в Лондон. Продължаваше да обича града, но знаеше, че както навсякъде в човешкия свят, така и тук всичко божествено е опръскано с кръвта и сивото вещество на не един труп. Просто така беше устроен светът, бе разбрал той, независимо дали става въпрос за Венис Бийч, Осмо авеню или някоя главна английска улица.
Паркира на Сейнт Джайлс и изтича до фоайето на Сейнт Джонс, където го чакаше Джо. Изглеждаше невероятно красива, като картина на Артър Ракъм, облечена в избелели дънки и кожено яке на Ралф Лорън. Естествено къдравата й тъмнокестеня-ва коса се спускаше тежко до раменете. Очите й бяха с цвят на въглен, имаше светла кожа, високи скули и плътни устни.
— Извинявай, че закъснях.
— Нали си те познавам, татко — отвърна Джо с усмивка.
Гласът й беше леко дрезгав — глас, който би покорил всеки мъж, успял да устои на външния й вид.
Филип сви рамене и й предложи кавалерски ръката си.
— Добре. Значи сме готови да папкаме с мама?
— Абсолютно — отвърна тя весело.
Тръгнаха по Сейнт Джайлс.
— Е, как е? Липсва ли ти Ню Йорк? — попита Филип.
— Не още.
— Не говориш много за предишния си живот.
— Ами, нямам кой знае какво да кажа. И, татко, „предишен живот“ звучи малко странно. Тук съм само от половин година.
— Това си е цяла вечност.
— Да бе! — възкликна Джо и го зяпна.
— Не е възпитано да вървиш с отворена уста.
Джо поклати глава.
— Не ме разбра. Тук е хубаво. В Гринидж Вилидж беше някак, не знам, клаустрофобично. Апартамента си го биваше, но беше някак тесен за съвместното съществуване на известна авторка и подрастващата й дъщеря.
— Да, често срещано социално явление, под една или друга форма. Радвам се, че не ми е на главата. Един от плюсовете да си заклет ерген.
Джо го погледна недоверчиво.
— Така ли мислиш? Но минусите са повече, нали? Както вече съм ти споменавала, поставила съм си за цел, преди да напусна това свято място, да ти намеря някоя свястна жена. Някоя, дето ще се грижи за теб.
— Стига де. Мислиш ли, че имам нужда от заглаждане на косъма? — отвърна Филип и се потупа по шкембенцето.
Минаха покрай Квакерския център. Тротоарът беше тесен: отляво имаше метални ограждения, а отдясно беше платното. Десетки велосипеди, заключени за стълбовете, стесняваха улицата още повече. Дрипав уличен жонгльор, явно решил, че мястото е негово, неумело подхвърляше портокали.
— Дайте някоя пара — измънка им, докато минаваха покрай него.
Малко по-нататък, на двадесетина метра, Лора ги чакаше пред ресторант „Браунс“.
Сервитьорката вдигна чиниите и доля вино. Лора лениво разглеждаше менюто с десертите и отпиваше на малки глътки. Масата им беше близо до кухнята и когато персоналът влизаше и излизаше, зърваха за миг обичайния хаос. Откъм сектора за пушачи се носеше мирис на цигарен дим, а приглушените разговори на стотината посетители в заведението създаваха мараня от човешки гласове, която се смесваше с едва доловимата лека джазова музика.
— Ще ни липсваш, Лора — каза Филип, погледна я над ръба на винената чаша, а после стрелна с очи дъщеря им.
Времето на Лора в Оксфорд беше изтекло като миг и на сутринта тя щеше да лети за Ню Йорк. Макар че с нетърпение очакваше да види отново своя удобен и просторен апартамент в Гринидж Вилидж, част от нея я дърпаше назад, искаше да я задържи тук. Оксфорд щеше да й липсва, както и двамата най-важни в живота й хора: Филип и Джо.
— Скоро ще дойда пак — отвърна Лора и затъкна няколко руси кичура зад ухото си. — Поне за да държа под око тази млада дама. — И кимна към Джо.
— Не ми трябва бавачка — отвърна Джо и погледна кисело майка си.
— Е, да пием за приятен полет — каза Филип и вдигна чашата си.
Джо също вдигна чаша — но вече почти беше станала от стола и си гледаше часовника.
— Виж, мамо, много съжалявам, но трябва да тръгвам. Закъснявам за срещата с Том вече десет минути.
— Няма проблем — отвърна Лора. — Тичай при тоя млад жребец и го поздрави от мен.
Джо целуна Филип по бузата.
— Ще се видим утре сутринта — обърна се отново към Лора с хитра усмивка. — Просто за да се уверя, че не си си забравила билета и паспорта.
Тръгна между масите и като стигна до изхода, махна на родителите си за довиждане. Лора въздъхна и огледа ресторанта; спомняше си колко много пъти беше седяла тук, в „Браунс“. Като студентка това беше едно от любимите й заведения, тук беше и първата й среща с Филип, и пак тук му беше съобщила новината, че е бременна — с Джо. Обичаше този непроменен през годините ресторант — кремавите стени и старите огледала, полирания дъбов под и огромните палми. Всичко й беше така близко и познато, сякаш гледаше назад във времето, където на една съседна маса седеше двадесет години по-младата Лора, а срещу нея се усмихваше гладкото лице на Филип.
— Е, доволна ли си от престоя си тук? Намери ли каквото търсеше?
Лора отпи глътка вино, остави чашата на масата и започна да си играе със столчето й.
— И да, и не — отвърна с въздишка. — По-скоро не, ако трябва да съм честна. Имам чувството, че съм попаднала в задънена улица.
— Тоест?
— Знаеш как е.
— Искаш да кажеш, че е било загуба на време?
— Не, не, съвсем не — подчерта тя. — Просто трябва да поработя по-усилено.
Направи кратка пауза и продължи:
— Всъщност нещата не вървят добре. Мисля, че ще зарежа цялата идея.
Филип се сепна.
— Но нали изглеждаше много обещаващо!
— Да, но … знаеш как е с писането. Смяташ, че в нещо има хляб, и понякога наистина е така. А друг път се оказва, че не е.
След години неблагодарен труд като журналист в Ню Йорк, през които беше написала и няколко романа в свободното си време — всеки от тях се полюшна за кратко в морето от неудачна литература и потъна — миналата година тя най-накрая бе успяла да задвижи всички необходими лостове. Романът й „Възвръщане“ бе исторически криминален трилър, действието се развиваше през седемнадесети век в Ню Амстердам. В „Ню Йорк Таймс“ го нарекоха „зашеметяващ“. После грабна наградата „Бяла роза“ за художествена литература и беше продаден в такъв тираж, че Лора най-сетне можа да си позволи да напусне основната си работа. Медиите веднага се лепнаха за нея и се надпреварваха да я лансират, изтъкваха както привлекателния й външен вид, така и кариерата й на журналистка, утвърдила се в отразяването на най-тежките и грозни престъпления в Ню Йорк. Видяла шанса за успех, Лора веднага се впусна в следващия си проект — роман, чието действие се развиваше през четиринадесети век в Оксфорд, а главният герой — теологът и математик Томас Брадуардин, истинска историческа личност — бе замесен в сложен заговор за убийството на тогавашния крал Едуард II.
— Какво стана с тайнствения монах Брадуардин?
— Още ме интересува. Но за твое сведение, Филип, той не е бил монах. — Лора се усмихна. — Осъзнах обаче, че няма начин да е бил замесен в заговор срещу краля. Просто не е бил такъв тип. Той е бил дълбоко религиозен човек, най-великият математик на своето време, по-късно дори става архиепископ на Кентърбъри, но не е бил Рамбо. Няма значение, и без това не бях стигнала много далеч с тази идея. Освен това има толкова други истории, които чакат да бъдат разказани; просто трябва да грабнеш някоя и да й вдъхнеш живот. Може някой ден отново да се върна към Брадуардин, не знам — просто за момента проектът е замразен.
— Това звучи повече все едно го казвам аз — отвърна Филип.
— Е, може би съм съдила твърде строго странностите на характера ти през всичките тези години — отбеляза Лора, облегна се в стола и отпи от виното.
Филип се извърна встрани и тя за миг видя лицето му в профил. Порази я мисълта, че са минали повече от двадесет години от първата им среща. За това време Филип почти не се беше променил. Разбира се, буйните му тъмни къдрици вече бяха леко прошарени, лицето му беше отпуснато, а очите — уморени. Но иначе си беше същият — с уверената усмивка, която го правеше неотразим, когато беше на двадесет и две, и със същите пленителни кафяви очи.
Беше мислила много за него, докато живееше на другия край на света. Нямаше я толкова дълго, че й се струваше почти невъзможно да седят сега тук заедно, в този претъпкан ресторант, докато навън дъждът облива стъклата на прозорците на фона на бледата светлина от уличните лампи.
Като го гледаше сега, разбираше защо се е влюбила в този човек така страстно, защо му се беше отдала изцяло, както не се беше отдавала на никого нито преди, нито след него. За миг дори не й се вярваше, че си е тръгнала от всичко това.
— Кафе?
Тя го погледна неразбиращо.
— Ехо? Искаш ли кафе?
И размаха ръка пред лицето й.
— О, да … извинявам се. Безкофеиново.
— Къде се беше отнесла? Във времето на Брадуардин и Плантагенетите ли?
— Нещо такова — излъга тя.
— И какво ще правиш сега? — попита Филип, когато сервитьорът се отдалечи.
— Нямам представа. Все ще измисля нещо. Нарочно му отвръщаше уклончиво и Филип го знаеше. Той тъкмо се канеше да смени темата, когато мобилният му телефон звънна.
— Филип Бейнбридж — каза той. — Да … да. Говореше необичайно рязко, поне според Лора.
— Да, разбрах. На два-три километра съм от мястото. Ще стигна за… петнайсетина минути. Да? Окей, разбрахме се.
И щракна капачето на телефона.
— Какво е станало?
— Нищо особено. Търсят ме от участъка. Трябва да направя няколко снимки. Не ми казаха повече. Извинявай, но ще трябва да поискаме сметката.
Филип нямаше време първо да остави Лора в дома си, така че я взе със себе си. В старата му кола беше адски студено и Лора чак се зарадва, когато видя сините полицейски светлини отпред. Филип отби от пътя, мина през калния банкет и спря на десетина метра от бялата палатка на мястото на престъплението.
Изгаси двигателя и Лора видя през мръсното предно стъкло как един мъж в бяло защитно облекло с обозначенията на съдебен медик мина покрай колата на път за палатката.
— Лора, трябва да останеш тук. Допускат се само полицейски служители — каза Филип, докато слизаше от колата.
Отиде до багажника и извади огромната си черна кожена чанта с фотографското оборудване. Метна я на рамо и зарови в нея, докато се връщаше към вратата на колата. После извади цифров „Никон“ и докато нагласяваше обектива, се наведе към прозореца.
— Ще ме изчакаш ли тук? И без това гледката едва ли е приятна.
И преди тя да успее да отговори, вече се отдалечаваше.
Лора поседя в колата минута-две, после любопитството й надделя. Излезе в калта и се отправи към входа на палатката. Никой не я спря — то и нямаше кой. „Само ще надникна“, помисли си.
Отметна покривалото на входа и погледна вътре, но единственото, което успя да види, бяха гърбовете на двама полицаи и съдебния медик, който беше клекнал и слагаше нещо с пинсета в едно пликче. Зад него се виждаше малка червена кола с отворени врати, изцапани с кал.
Лора пусна найлона и крадешком заобиколи палатката. Клекна и надзърна през една пролука. Колата беше само на няколко стъпки от нея и тя ясно виждаше през отворената й странична врата.
На задната седалка бе отпуснат трупът на млада жена. Ръцете и краката бяха разперени, главата отметната, безжизнените й очи бяха вперени в тавана на колата. Беше облечена в семпла блуза и пола, и двете прогизнали от кръв. Кожата й беше изключително бледа, сякаш кръвта й се беше отцедила до капка, и на силната светлина в палатката изглеждаше още по-бяла. Цялата вътрешност на колата беше изцапана с кръв; кремавото табло и стъклата бяха облени в червено.
Жертвата бе съвсем млада, на възрастта на Джо. И много красива: с дълга руса коса, която се спускаше на вълни по гърба на седалката, но сега беше пропита с кръв и беше залепнала по раменете й на кичури. От едното й ухо до другото се виждаше дълбок червен разрез, както и още един, който тръгваше от гърлото и стигаше до пъпа. Гръдният й кош беше отворен и се виждаха ребрата.
Лора се изправи. От отдавна си мислеше, че е видяла достатъчно ужаси, за да претръпне, но изведнъж почувства, че й се повдига и че още миг и ще повърне. Пое дълбоко дъх, преглътна и неприятното усещане попремина. И тъкмо се канеше да хукне обратно към колата, когато чу зад гърба си:
— Добър вечер.
Тя се извърна и видя млад полицай, гледаше я настойчиво. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си съвсем не на място тя. Ръцете й бяха студени и сигурно бе пребледняла като труп. По челото й бяха избили капки пот.
— Аз… ами…
— Елате с мен, ако обичате — каза полицаят и я хвана за ръката.
Влязоха в палатката и той я поведе към един цивилен полицай. Лора се вкамени, като видя гледката отблизо.
— Здравейте — каза цивилният и я огледа от главата до петите. — Какво ви води насам в такава ужасна студена вечер?
Лора понечи да отговори, но Филип свали фотоапарата, и тежко въздъхна.
— По дяволите. — После продължи, без да погледне Лора в очите: — Инспектор Мънро, това е моя приятелка, Лора Нивън.
Джон Мънро беше висок, широкоплещест и мускулест — носеше възтесен кафяв костюм и овехтяла жълтеникава вратовръзка. Едва ли беше много над четиридесетте, но бе съвсем плешив, ако се изключеха тъмните останки коса, остригани почти нула номер, от двете страни на главата му. Навремето явно обещаващ спринтьор, в един момент бе спрял да поддържа форма. Имаше голяма глава и дебел къс врат. Най-забележителната му черта, която му придаваше поне някаква физическа привлекателност, бяха очите. Огромни черни очи, които говореха за интелигентност и смелост, но изобщо не намекваха за снизходителност, да не говорим за чувство за хумор.
— Приятелка значи, господин Бейнбридж. Гласът му беше класически баритон, в момента изпълнен със сарказъм.
— Да. И искам да се извиня. Помолих я да…
— За Бога, Филип — намеси се рязко Лора. — Мога да говоря и сама, не съм дете.
И се обърна към Мънро, който изглеждаше малко изненадан:
— Полицай…
— Главен инспектор.
— Добре, главен инспектор… Мънро? Съжалявам. Филип ме помоли да го чакам в колата, но аз бях…
— Любопитна?
— Да, може и така да се каже…
— Но надявам се, разбирате, госпожо Нивън, че става въпрос за престъпление, при това доста ужасно. Не се допускат…
— Господин главен инспектор, мога да гарантирам за Лора — настоя Филип. — Смятам, че тя е наясно със ситуацията, но…
Прекъсна го гласът на един човек в бели дрехи.
— Инспекторе! Елате да видите.
Мънро се обърна към колата. Филип изгледа сърдито Лора и тъкмо се канеше да каже нещо, когато, за негов ужас, тя тръгна след инспектора.
— Беше в раната — каза съдебният медик. Държеше с палец и показалец изцапана с кръв монета.
Мънро я взе и я вдигна към светлината. Лора успя да я огледа, преди Мънро да я скастри и тя да отстъпи крачка назад. Беше с размерите на 25 цента и с изображение на пет жени, които държаха над главите си някаква купа.
— Прилича ми на чисто злато — каза съдебният медик. — Но ще трябва да го потвърдим в лабораторията.
Мънро внимателно пусна монетата в едно пликче, после хвърли поглед на Лора и каза сърдито на Филип:
— Господин Бейнбридж. — Прокара пръст под яката на ризата си. — Ако сте свършили тук, моля бъдете така добър да съпроводите приятелката си до колата и да я откарате вкъщи.
— Приятна вечер и на вас, господин главен инспектор — отвърна Лора студено, докато Мънро им обръщаше гръб. — Радвам се, че се запознахме.
— Защо се навря вътре, по дяволите? — избухна Филип.
Лора не си спомняше да го е виждала толкова ядосан.
— Това е моята работа, Лора. Подобни изпълнения могат да ми костват мястото.
— За бога, Филип, успокой се. Просто надникнах в палатката. Онова младо ченге влоши нещата, като ме вкара вътре.
Филип се извърна за миг към нея, после отново насочи гневния си поглед към пътя.
— Знаеш ли, понякога…
— Какво? — попита тя.
— На местопрестъпление не се допускат цивилни лица, освен ако полицията не е разрешила. И ти прекрасно го знаеш, Лора.
— Прав си. Съжалявам. Щях да се извиня, ако ми бяха дали възможност.
— Имаш късмет, че Мънро беше твърде зает.
Настъпи кратка тишина.
— Е, какво ти е мнението? — попита тя накрая.
— Знаеш, че не мога да го обсъждам.
— Стига, Филип, не се дръж така. На мен можеш да кажеш всичко.
Той гледаше право напред и Лора ясно усещаше напрежението му.
— Така значи, а? Не искаш да разговаряш с мен, защото наруших правилата.
Той продължаваше да не я удостоява с отговор.
— Типично — отсече тя.
Филип рязко наби спирачки, отби и спря колата на банкета. Извърна се към Лора.
— Виж, Лора… — започна той, не успяваше да скрие гнева в гласа си. — Колкото и да те обичам, трябва да ти призная, че понякога си невероятно досадна и арогантна кучка.
Тя не оспори твърдението му.
— Сега ме чуй, поне веднъж — продължи той и леко повиши глас. — Това тук е моят живот. Ти утре ще си хванеш самолета за Ню Йорк и ще се върнеш при книгите си и малкия си уютен свят. А аз работя с тези хора по няколко дни в седмицата. Така си изкарвам хляба. Но знаеш ли, проявата на уважение никога не е била между силните ти черти.
— Моля? — тросна се Лора.
— Винаги си правила, каквото ти скимне. Идваш и си отиваш, когато пожелаеш.
И млъкна, изведнъж съжалил, че е казал толкова много — много добре съзнаваше, че част от гнева му няма нищо общо с постъпката на Лора тази вечер, но че има много общо с миналото. Настъпи продължителна тишина.
— Не си справедлив — каза накрая Лора. — Според думите ти излиза, че всичко е еднопосочно. Ако имаш предвид Джо и споразумението, което постигнахме, ти беше точно толкова част от това решение, колкото и аз.
— Нима? — отвърна Филип вече малко по-спокойно. — Бях ли наистина? Щеше ли да останеш с нея в Англия, ако те бях помолил? Не мисля.
Лора не знаеше какво да отговори. Тогава бяха деца, това е. Тя беше израснала в разбито семейство, с разведени родители. Майка й беше второстепенна актриса и по това време тъкмо бе излязла от клиниката и се възстановяваше в една комуна в Сан Луи Обисбо, а баща й беше известен адвокат в Лос Анджелис. Лора беше спечелила стипендия към Оксфордския университет да учи история на изкуството в колежа „Модлин“. Беше амбициозна, целеше се високо. И тогава забременя: гадеше й се сутрин точно преди държавните изпити. Докато другите пиеха шампанско направо от бутилката след последния изпит, тя се върна в стаята си, за да се наплаче и да повърне за пореден път. Родителите й бяха дошли за дипломирането и тя успя да каже на майка си. Джейн Нивън прие новината стоически и не се опита да повлияе на дъщеря си по никакъв начин: беше се борила със собствените си демони години наред, така че една бременна дъщеря на двадесет и една не беше кой знае какво. Сега Лора си задаваше въпроса дали нямаше да е по-добре, ако тогава някой й беше повлиял при вземане на решението.
Когато научи новината, Филип се опита да се държи зряло, но той също беше още дете. Беше се дипломирал предната година, живееше на квартира и се опитваше да свърже двата края, като снимаше сватби и кръщенета, мечтаеше за своя собствена изложба, която в действителност щеше да стане реалност след повече от десетилетие. Нямаше пари, не беше готов за трудностите на живота и нямаше представа как да се справя с тях. След раждането Лора се замисли над варианта да остане в Англия и да си намери някаква работа. Може би с Филип щяха да се справят някак си, да съумеят да изградят общо бъдеще, но нещо й подсказваше, че този план е обречен на провал. И преди Джо да навърши шест месеца, Лора вече беше решила да се върне с нея в Америка.
Двамата с Филип останаха приятели обаче и той идваше в Щатите при всеки удобен случай. Когато Лора започна работа към „Ню Йорк Поуст“ и парите вече не бяха чак такъв проблем, тя също успя да направи няколко пътувания до Англия с Джо. Три години по-късно се омъжи. Съпругът й, Род Нюкъм, беше находчив и амбициозен документалист и двамата имаха велики планове да работят заедно върху криминален сериал по истински случаи. Род беше добър баща на Джо, която го обожаваше, и за известно време тримата се радваха на безоблачно семейно щастие. И тогава, през 1994, Род замина за Руанда и го върнаха в ковчег. По това време Джо беше на седем години и не можеше да разбере какво се е случило с втория й баща и как така всичко, което е останало от него, е един образ на видеокасета.
Смъртта на Род съвпадна с повратен момент в живота на Лора. Тя току-що беше започнала работа като криминален репортер и все още не знаеше как да се справя с ужаса и агонията, които й се налагаше да гледа всеки ден. И когато я изпратиха да отрази един случай, при който проститутка беше отхапала члена на свой клиент, след което се застреляла в главата, не издържа и мина на антидепресанти и ежеседмични посещения при психотерапевт.
Постепенно тази фаза отмина и Лора се научи да се дистанцира от грозната реалност на професията си. Много пъти обаче съжаляваше за взетите решения и направения избор и всеки път, когато се виждаше с Филип, осъзнаваше как нещата е можело да тръгнат в друга посока, колко много го обича всъщност и как животът й би могъл да е съвсем различен. В същото време обаче осъзнаваше и факта, че животът на двамата се движи в различни посоки и че с всяка година става все по-трудно дори да се мисли за вариант, в който те тримата — тя, Джо и Филип — да бъдат заедно.
За миг това, което беше казала и направила тази вечер, изглеждаше странно симптоматично. Чувстваше се преизпълнена от тъга и й идеше да се разплаче. Нямаше отговор на въпроса на Филип. Не знаеше дали би постъпила другояче.
Пое дълбоко дъх и каза:
— Извинявай, Филип. Държах се неразумно.
Филип я гледа няколко секунди. Тя не бе могла да отговори на въпроса му, но това беше разбираемо. И той нямаше много от отговорите. Подозираше, че понякога Лора съжалява за развоя на събитията. Той със сигурност съжаляваше, дори повече, отколкото смееше да признае дори пред себе си. А когато си позволяваше да разсъждава по темата, един настоятелен вътрешен глас му казваше, че вече е много късно нещата да се променят и че времето не може да се върне.
Той неочаквано се усмихна.
— Сигурен съм, че Мънро ще го преживее. Той е добро ченге, просто се приема много на сериозно.
Докато той включваше на скорост, за да излезе на пътя, Лора се наведе към него и го целуна по бузата.
— Е, ще ми кажеш ли какво знаеш?
Филип въздъхна тежко, но в гласа му вече нямаше и следа от гняв.
— Господи, Лора… Никога не се отказваш, нали?
— Не — отвърна тя с усмивка. — Обикновено не.
— Да ти кажа честно, не знам много повече от теб. Младо момиче, на двадесет, прибирала се след вечеря у приятелка. Убита е между седем и осем и половина тази вечер. Открил я някакъв човек, който си разхождал кучето. Най-близката къща е на неколкостотин метра. Никой не е чул нито видял нещо.
— Но раните й… — започна Лора. — Прекарах почти петнадесет години като криминален репортер, но не съм виждала подобно нещо.
— Да, много неприятна гледка.
— Свикнала съм с това, което наричаш „неприятна гледка“: проститутки с отрязани езици, пръснати мозъци и тем подобни. Но на това момиче му е извадено сърцето, за бога! Отстранено хирургически, внимателно.
— Знам, нали я снимах.
— Въобще не ми прилича на обикновено убийство, Филип. По-скоро… не знам… на ритуално може би.
— Да, може би — отвърна Филип, без да отмества поглед от пътя. — Не съм ченге.
— А и тази монета… Какво ли означава?
— Какъв е този внезапен интерес? — раздразнено попита Филип.
— Знам ли. Може би дълбоко в душата си все още съм криминален репортер.
Вятърът блъскаше прозорците на стаята и Лора ту се унасяше, ту се пробуждаше в един неспокоен сън, който винаги я спохождаше в нощи като тази: дори не толкова сън, а по-скоро изкривен спомен.
Започваше с това как лети над Лос Анджелис. Беше нощ и тя отиваше да посети родителите си в Калифорния, малко след като се беше върнала в Ню Йорк. Бяха вече над предградията, а пилотът още не беше съобщил, че самолетът започва да се приземява. След десет минути бяха над града и самолетът се спускаше бавно на север, летеше успоредно на брега. Светлините на града й напомняха на галактика, на някой от невероятните образи от телескопа Хъбъл. Всяка кола беше звезда, а всяка къща — миниатюрна слънчева система, слънчева система от светлини. Поради замърсения въздух всички блещукаха и потрепваха.
Лора беше летяла по този маршрут и преди, разбира се, но никога нощем. Гледката беше възхитителна. И тогава го видя. Беше се загледала в светлините, в тази демонстрация на човешка дързост, в това откровено предизвикателство на човека към боговете. Виеше се нагоре със своите милиони автомобили. Но от хиляда метра височина въобще не приличаше на шосе. Тя не виждаше нито разделителната ограда, нито настилката, нито мантинелата, само една тъмна ивица между светлините. А белезникавите точици — дали можеше да са коли? Сега те нямаха купета, бяха просто самостоятелни фарове, които се движеха по своя воля, само светлини. И тогава й се изясни цялата гледка, видя голямата картина, всичките тези светлини, които се движеха залепени една след друга по шестте ленти във всяка посока, точица след точица, точица след точица, в ритъма на едно общо движение. Само допреди миг бяха метални кутийки, в които някой Стан или Джим, или Табита се прибираше вкъщи при малкия Джими, Дороти и Долорес: бяха просто светлини, бяха човешки балончета, пашкули, изпълнени с музика от радиото. Бяха, поне в нейното съзнание, вързопчета мисли, пакетчета копнежи, желания и спомени, тревоги и слабости. Но после този миг отмина и сега точиците се бяха превърнали в нещо друго. Магистралата беше кръвоносен съд, а светлинките — кръвните клетки. Стоповете бяха червените кръвни телца, а фаровете — белите. И се движеха по артерията на едно потънало в мрака тяло, което със сигурност лежеше някъде там долу, но не се виждаше от ярката светлина.
Изведнъж се събуди и седна в леглото. Примижа към часовника. Беше 5:32 сутринта. Навън бушуваше силен вятър. Спомни си, че когато се върнаха снощи, Джо още я нямаше, а беше малко преди полунощ. Не я беше чула да се прибира.
Събуди се напълно и спомените за бледото тяло на момичето в колата нахлуха в съзнанието й. Вътрешността на колата беше цялата в кръв и човешка гнус. Това не беше нищо ново за нея, но после си спомни отворения гръден кош на момичето — гледката, която беше видяла, когато стоеше зад Мънро. Ребрата изглеждаха прерязани със специален инструмент, може би хирургически скалпел. Разрезът беше прецизен, без никакви излишни движения. Спомни си и прерязаните вени и артерии към сърцето. Те също бяха работа на експерт.
Легна и отпусна глава на възглавницата. Надяваше се да поспи още малко. Опита да освободи мислите си от образа на мъртвото момиче и да се съсредоточи върху собствения си живот. Багажът й беше готов, куфарите й стояха до леглото. Тръгваше за летището в десет сутринта. До утре вечер щеше да си е в апартамента в Гринидж Вилидж, да полее ожаднелите цветя и да намери свежи идеи за новата си книга. Господи, новата книга! Там беше в задънена улица. От тази мисъл й стана още по-трудно да заспи.
Опита се да си преговори сюжета, който беше наумила, да се потопи в този измислен свят. Когато имаше проблеми със съня, често прибягваше до този трик и той обикновено вършеше работа, но сега като че ли нищо не можеше да я откъсне от настоящия момент.
Мислите й отново се върнаха към снощния случай… Спомни си как Мънро взе монетата и я вдигна. Тя проблясваше на силната светлина, освен на местата, където беше зацапана с кръв. Лора не беше виждала такава монета. Изглеждаше изключително стара. А металът определено приличаше на злато, старо злато. Защо някой ще оставя нещо толкова ценно? Сигурно струваше цяло състояние. Да не говорим за факта, че беше и улика.
Филип беше прав, че й се ядоса толкова много, но тя беше сигурна, че имаше и нещо друго. Едва ли беше случайно, че той избухна така яростно точно в нощта преди нейното заминаване. У него се беше надигнало старото недоволство. Той смяташе, че тя го е изоставила, когато замина преди толкова години, макар и двамата да знаеха, а сега вече със сигурност, че нямаха бъдеще заедно. Изминалите три седмици бяха прекрасни и тя си признаваше, че от време на време се бе отдавала на фантазията, в която те тримата бяха истинско семейство, тя живееше в тази стара къща от седемнадесети век в селце близо до Оксфорд, а Джо бе израснала и с двамата си родители. Беше много приятно.
Така се беше унесла в тези мисли, че отначало не чу телефона, който иззвъня във вестибюла на долния етаж. Чу как вратата на стаята на Филип се отваря, после и тежките му стъпки по коридора, а след това и по стръмната вита стълба надолу. Чу го, че говори по телефона, но не можеше да различи какво казва. После долови звука от оставената слушалка и стъпките му нагоре. Този път се движеше бързо. След секунди чу настойчиво почукване на вратата, а после видя пребледнялото лице на Филип.
— Джо — каза той. — Катастрофирала е. Откарали са я в „Джон Радклиф“.
Предишната нощ Исак Нютон беше твърде уморен дори да си разопакова багажа. Слугата му, Елиъс Периуинкъл, беше изтътрил тежкия куфар, пълен с новите покупки, през двора на Тринити Колидж и нагоре по витите каменни стълби до помещенията, в които Исак Нютон живееше със своя най-стар съратник Джон Уикинс.
След като даде на слугата един фартинг, за да се освободи от услугите му, и промърмори нещо като благодарност, Нютон едва събра сили да пренесе куфара до лабораторията, която се намираше до спалнята му, да си събуе ботушите и да метне изцапаното си с кал палто на един стол, преди да се тръшне на леглото и да потъне в дълбок сън.
Събуди се малко преди седем — първите лъчи на слабото зимно слънце се прокрадваха през прозорците на стаята му. След няколко минути се появи и Периуинкъл с оловен съд с топла вода и чиста ленена кърпа. Нютон изми лицето си. Водата беше като балсам за пресъхналата му кожа. Погледна се в огледалото, подпряно на перваза на прозореца, и реши, че е жалка гледка: един човек, за когото здравословният, спокоен сън беше отдавна забравено преживяване.
Останал сам, след като слугата изнесе съда с помътнялата вода, Нютон си смени ризата, обу ботушите и извади от джоба си ключа за лабораторията. Пътьом взе посребрената чиния и чашата, оставени от слугата. В чинията имаше ябълка и парче хляб, а в чашата — прясна вода.
Лабораторията не беше много голяма: макар Нютон да заемаше поста на Лукасов професор по математика към Кембриджкия университет от двадесет години, администрацията на колежа не беше много щедра към него. Но и това му стигаше. Той запали факлите от двете страни на вратата — те хвърлиха мъждива светлина в мрачното помещение без прозорци — и заключи вратата. Уикинс бе заминал да посети семейството си в Манчестър, но той не искаше да рискува някой да влезе ненадейно или пък да трябва да търпи натрапници в тази своя светая светих.
Отиде до камината, натрупа малко дърва, взе едната факла и ги запали. Скоро огънят гореше буйно и осветяваше стаята достатъчно, та Нютон да може да вижда през тежката мараня от химически изпарения, която постоянно изпълваше помещението.
Стените бяха опасани от лавици с книги. Библиотеката на Нютон съдържаше над триста тома, които, почти без изключение, бяха по въпросите на алхимията и херметизма. Беше използвал парите, които печелеше годишно от фамилното имение в Улсторп, графство Линкълн, както и по-голямата част от професорската си заплата, за да се сдобие с тази колекция, може би най-добрата в целия християнски свят. Тук можеха да се намерят трактатът на Джордано Бруно „Пир върху пепел“, преводи на еретичните трудове на Галилей, забранени от Ватикана, копия на Изумрудения скрижал, Розенкройцерските манифести, творбата на Михаел Майер „Septimana Philosophica“, както и произведения на Раймонд Лулий, Робърт Флъд и Якоб Бьоме.
Не всички лавици обаче бяха заети с книгите на Нютон. Имаше и други, запълнени с купища хартии — неговите записки от проведените експерименти. Те се бяха изсипали върху масата, поставена в единия край на помещението. Около една трета от лавиците беше заета от шишета и стъкленици. Всеки съд беше запушен и надписан. В единия ъгъл на стаята се намираше апаратурата за дестилация — сложна конструкция от стъкло, а в другия — телескоп, поставен на стойка. В огромната каменна камина висеше метален котел, закачен на две скоби, забити в стената.
Ако външен човек влезеше в тази стая, смесицата от миризми би му се сторила доста натрапчива дори за обонятелните стандарти на седемнадесети век. Но за Нютон тя беше неговият ежедневен въздух и той дори не я усещаше, а ако случайно доловеше някоя непозната миризма, просто не й обръщаше внимание.
В помещението беше адски студено, но скоро буйният огън щеше да го превърне в истинска сауна. Преди години Нютон беше платил на двама майстори да избият специални вентилационни отвори на външната стена на лабораторията и тази дребна реконструкция неведнъж го беше спасявала от задушаване. Той отиде до масата, разчисти малко място и остави чинията и чашата, след което се обърна и клекна до куфара, който снощи беше оставил на пода насред стаята.
Докато отключваше ключалката, се замисли за последното си пътуване до Лондон в търсене на липсващото парче от мозайката, което беше сигурен, че е там. Вече почти четвърт век не преставаше упорито да търси изконното познание, съкровената тайна на съществуването, така наречената prisca sapentia. Науката беше първата му любов и той я беше изцедил докрай. Неговият труд „Principia Mathematica“ беше излязъл преди две години и го беше направил звезда в академичния свят; но той през цялото време ясно съзнаваше, че вселената е нещо повече от болтове и гайки, нещо повече от механичната конструкция, която беше наблюдавал и описал в своя така възхваляван труд.
През 1661 година, почти веднага след пристигането си тук, в Кембриджкия университет, той беше привлечен в света на алхимията и окултизма. Неговият наставник и предшественик на поста Лукасов професор, Исак Бароу, беше запалил първата искра, която впоследствие се разгоря в буен огън, подклаждан от писанията на великите адепти от миналото, хора като Корнелий Агрипа, Елиас Ашмол, Джон Дий и Джордано Бруно. Техните търсения бяха наречени „Великата творба“ или Magnum Opus, и в продължение на много години тези гении на окултизма бяха провеждали сложни експерименти в своите задимени лаборатории. Бяха отдали живота си на дерзанията да намерят Философския камък, онази легендарна субстанция, посредством която алхимикът ще може да превръща всеки основен метал в злато, магичната връзка между физичния и метафизичния свят, която ще позволи на адепта да сътвори elixir vitae (елексир на живота) и да открие вечната младост.
Подобно на всички алхимици преди него, в търсенията си Нютон следваше библията за херметичния експериментатор, а именно — доктрината на Изумрудения скрижал. На младини Бароу го беше посветил в тайната на съществуването на този забележителен текст и му беше обяснил, че той е наръчникът на всички алхимици. Според Бароу този текст бил създаден по времето на Древните — време, когато хората знаели много повече за устройството на вселената, отколкото всички учени и философи от следващите епохи, взети заедно. Древните описали същността на това свое познание в документа, познат като Изумрудения скрижал. Никой не знаеше къде е сега оригиналният скрижал. Той беше изчезнал от очите на смъртните, но преводи на текста се предаваха сред алхимиците от поколение на поколение и всеки от тях беше следвал инструкциите, за които се вярваше, че са абсолютната истина, описана от Древните. Скрижалът им показваше пътя към Философския камък, ръководеше ги в подготовката както на собствените им души, така и на небожествената физическа материя, с която боравеха. Според Нютон не Древните бяха виновни за това, че досега никой алхимик не беше успял да сбъдне мечтата си. Нито, разбира се, беше някаква грешка в природата; просто досега никой алхимик или философ не беше пречистил душата си достатъчно добре и не се беше посветил на търсенето на истината с необходимата за това целенасоченост и себеотдаденост.
За разлика от повечето алхимици, като се започне със самия Хермес Трисмегист и се стигне до тесния кръг на собствените му съмишленици, Нютон нямаше никакво желание да прави злато единствено заради неговата стойност. Той не се интересуваше от несметните богатства. За него златото в края на процеса беше чистото познание, онова на боговете, и той знаеше, че няма да се спре пред нищо, за да го открие. Това беше целта на неговото съществуване. През дългите години, които беше прекарал до топилнята в изучаване на микрокосмоса и в сравняването му с макрокосмоса, който виждаше през телескопа, Нютон беше установил множество връзки между двата свята и беше извисил идеята за холизъм като новото кредо на мисълта. По това време дори започна да вярва, че той самият е полубог, но е поставен тук, на земята, с една-единствена цел — да намери Философския камък и да разпространи Истината. Господ, смяташе той, беше избрал именно него, беше го определил като уникален и го беше надарил с най-великия интелект сред съвременниците му, за да може той, Исак Нютон, Лукасовият професор по математика в Кембриджкия университет, да осъществи волята на своя Отец и да разкрие на останалото човечество истинския смисъл на съществуването, тайните на природата и устройството на вселената.
Нютон вдигна капака и пантите на куфара изскърцаха. Вътре имаше внимателно опаковани стъкленици, увити във вълна, за да не се потрошат по неравния път от Лондон. Имаше и буркани с химикали. В един бяха поставени тънки цилиндри от сив метал, потопени в жълтеникаво масло. До него се намираше туба с черен прах, а до нея друга туба с тъмночервен талк. Сложен на една страна и увит плътно във вълнен плат, лежеше огромен пясъчен часовник.
Една трета от куфара беше заета с плътно подредени книги с кожена подвързия. Нютон взе най-горната и погледна заглавието й. „Слава и изповед на братството на Розовия кръст“ от Томас Воган, прочете на глас и внимателно я сложи на пода до куфара. Заглавието на следващата книга беше изписано със златни релефни букви върху корицата: „Скептичният химик“, а името на автора, Робърт Бойл, с големи букви под заглавието. Нютон прелисти няколко страници от книгата, след което я постави върху първата. После почна да вади останалите книги и да ги оставя на масата до стената вдясно от камината, преди да ги постави по лавиците. Когато вдигна един изключително красив том, подвързан със зелена кожа и озаглавен „Същността на алхимията — Дванадесетте врати, водещи към откриването на Философския камък“ от Джордж Рипли, изпод задната корица изпадна късче пергамент.
Той отиде по-близо до камината и се взря, за да разчете ситните знаци. Беше на арамейски, древен семитски език, който той познаваше. Като превеждаше наум, Нютон зашепна:
О, търсещий, търсещий истината, дерзай. Защото, макар да падаме на колене пред скрижала зелен, има още една, дори по-дълбока Истина. Приятели мои, аз съм я виждал само като насън, но боговете твърдят, че я има. Както полята са зелени, така кръвта на Бог е червена, червена като рубина. И както скрижалът си има форма, така рубинът е сфера; наистина, виждал съм я само като насън. И ако скрижалът притежава сила, тази на рубиновата сфера е милион пъти по-голяма. Великият скрижал показва пътя, сферата отваря вратите към света. Ако душата ти е чиста, търси сферата, и като я намериш, ще притежаваш мъдростта на Древните. Търси сферата под земята, обвита е в камък, над нея лежи велико познание, под нея — земята. Дж.Р.
Под този текст имаше нарисувана сфера, по която, от полюс до полюс, се виеше гъста спирала от миниатюрни буквички. В долния край на страницата Нютон видя поредица от букви, цифри и алхимични символи, за които знаеше, че са кодирани окултни инструкции. И накрая, в долния десен ъгъл, имаше дребна илюстрация — сложна плетеница от пресичащи се линии, нещо като лабиринт.
Нютон не вярваше на очите си. Ако това наистина беше написано от Рипли (а той бе виждал почерка му и този съвпадаше), този документ беше безценна находка. За него, както и за всички алхимици, Изумруденият скрижал беше най-важният пътеводител в диренето на Философския камък. Но по думите на Рипли имаше и още нещо: тази рубинова сфера беше неизмеримо по-значима. Може би, заключи Нютон, като се върна на масата под лавиците, тук се криеше обяснението защо тайните на абсолютното познание му се изплъзваха толкова дълго. Навярно подсъзнателно беше изпълнявал божията воля, като бе взел тази книга от книжарницата на Уилям Купър в Литъл Бритън, близо до катедралата „Сейнт Пол“, където беше прекарал по-голямата част от следобеда в деня, преди да тръгне обратно за Кембридж. И ако действително такава беше божията воля, той не можеше да се провали. Знаеше, че Бог ще го води в този нов етап от пътуването. И накрая неминуемо щеше да стигне до Истината.
По-късно Филип почти не си спомняше как стигнаха до болницата. Но умът му работеше трескаво, превъзбуден от тревога и разкъсван от лоши спомени.
Бяха минали повече от двадесет години, откакто баща му почина в автомобилна катастрофа, но за него това беше най-разтърсващото преживяване, което промени изцяло развитието на живота му. Тогава беше на двадесет и две, а две седмици по-рано му бяха съобщили, че е един от отличниците на випуска. В деня на дипломирането — тъкмо закусваше със съквартирантите си в разнебитената къща, в която живееха, до Каули Роуд — телефонът иззвъня. Беше чичо му Грег. Колата на баща му се беше блъснала в един тир, който влязъл в насрещното движение. При челния удар Морис загинал на място.
Филип винаги беше мислил, че не обича баща си истински и че няма да чувства липсата му, когато умре. Имаше твърде много лоши спомени от него. Не можеше да забрави какъв грубиян беше той, как съсипа живота на майка му, а когато тя най-после го напусна, как се затвори в себе си и почти не разговаряше със сина си.
Филип всячески се беше старал да угоди на баща си. Преди да постъпи в университета, усилено се занимаваше с фотография и имаше награди, дори беше продал няколко снимки.
Но баща му вечно омаловажаваше тази част от живота му с твърдението, че от фотография няма да забогатее. Затова Филип прибра фотоапарата и замина за Оксфорд да учи философия, политика и икономика — загърби копнежите и амбициите си, за да поеме по пътя, който баща му беше предначертал за него.
И докато стоеше до отворения ковчег на баща си в ритуалната зала в деня на погребението, единственото, за което можеше да мисли, беше иронията на ситуацията. Цял живот беше търсил одобрението на този човек; а сега, в деня на неговия най-голям триумф, негодникът да вземе да се убие. Сякаш, мислеше си Филип съвсем нерационално, баща му го беше направил нарочно, за да му се подиграе.
Но по-късно, когато вече беше в състояние да разсъждава трезво, Филип започна да разбира, че имаше нещо повече от тази първична емоционална присъда. Баща му беше грубиян, но беше също и човек, който имаше маниакалната нужда от лично пространство. Страдаше от параноята, че светът си е поставил за цел да се бърка в личния му живот. Докато гледаше тленните останки на това човешко същество, Филип не можеше да се отърси от мисълта, че пред очите му лежи човек, който приживе не вярваше на никого, който пускаше кореспонденцията си на шредер, преди да я хвърли в кошчето, и който всяка вечер заключваше три пъти външната врата. А ето го сега, изложен на показ, лишен от цялото си достойнство.
Именно това убеди Филип, че трябва да започне наново. Цял живот беше робувал на баща си, но дълбоко в сърцето си знаеше, че по характер е много по-близък с майка си. Джоан Бейнбридж, навремето Джоан Ганмора, една от най-преуспелите художнички на Карибите. Баща й, негър, изчезнал, когато била съвсем малка, и майка й, Елизабет, шотландка, я отгледала сама и от най-ранно детство я насърчавала да рисува. Тя се запознала с баща му, когато неговият шеф го поканил на първата й изложба в Ню Йорк през 1957 година. И до ден днешен Филип не можеше да си отговори на въпроса какво беше видяла майка му в баща му. Той беше бизнесмен, който нямаше никакъв усет нито към изкуството, нито към каквато и да било друга проява на човешката култура. Беше прекарал целия си живот в цифри и сметки, докато Джоан бе пълната му противоположност — човек със свободен дух, който въобще не се интересуваше от пари, всъщност дори и от слава.
Филип поддържаше връзка с майка си и от време на време ходеше при нея във Венеция, където тя живееше от двадесет и пет години с втория си съпруг, оперен певец. Не се оставяше обаче да бъде въвлечен в света на Джоан, макар да го намираше за изключително примамлив. Със смъртта на Морис в съзнанието му изведнъж се отключиха множество врати. В рамките на няколко месеца, след като си взе дипломата, той захвърли всички планове, които му беше предначертал баща му, обърна гръб на работата в престижна фирма и обещаната шестцифрена заплата и отново взе фотоапарата — и си обеща да посвети целия си живот на фотографията.
Но промените не спряха дотук. Досега Филип никога не беше проявявал и най-малък интерес към въпросите на паранормалното, но до края на годината се беше запалил от идеята за аурата и Кирлиановата фотография. Прочете всички книги по темата, до които успя да се добере, и посещаваше семинари и курсове. После обаче, след като прекара две години потопен в този свят, изведнъж се отказа от тези занимания. Никога не се беше замислял съзнателно защо захвърли всичко това, за да се отдаде на снимането на местопрестъпления и трупове. В неговите очи това беше просто начин да си изкарва прехраната, докато в същото време продължаваше да се занимава с творческа фотография, правеше изложби и мечтаеше за световно признание. Близките му разбираха подбудите му, но предпочитаха да не изразяват гласно мнението си. Бяха осъзнали, че като снима трупове, Филип сякаш се опитва да открие нещо, което не е успял да види в тялото на мъртвия си баща. Някакво подобие на душа.
Докато приближаваха болницата, отново заваля и този факт извади Филип от спомените му и го накара да се съсредоточи върху настоящия тежък момент. Паркираха на първото свободно място и се втурнаха към ярко осветеното фоайе, без изобщо да забележат разкошното червено зарево на изгрева точно пред тях.
По телефона се беше обадила една от приятелките на Джо, Саманта — била в колата заедно с нея и приятеля й Том. Самата тя се беше отървала само с няколко охлузвания, но нямаше представа в какво състояние са другите двама. Срещнаха се с нея на регистратурата: тя тъкмо разговаряше с някакъв млад лекар, който ги поведе по един дълъг коридор до малка стая с четири легла. Джо беше в крайното, отделена от останалите със завеса.
Лора и Филип с облекчение забелязаха, че е седнала. Над дясното й око имаше дълбок прорез, а ръката й беше бинтована до лакътя.
— Получила е сътресение — каза лекарят, докато преглеждаше картона на Джо. — Но на скенера всичко е чисто. Позашихме я малко, ще се оправи.
Лора нежно прегърна дъщеря си, а Джо се усмихна на Филип, който стоеше до леглото.
— Господи, Джо — каза Лора. — Помислих, че…
— Не, мамо, жива съм — прошепна Джо и я погали по бузата.
— А Том? Добре ли е? — попита Филип и се обърна към доктора.
— И той е извадил голям късмет. Няколко пукнати ребра, два счупени пръста и много синини и ожулвания. Тъкмо го оправят.
— Какво стана, Джо? Том не беше пил, нали?
— Не, майко, не беше. Той не пие — отвърна Джо и хвърли на майка си раздразнен поглед. — Всъщност аз карах.
Лора се изненада за миг, после унило се усмихна на дъщеря си и стисна ръката й.
— Карахме по Сейнт Алдейтс на път за Карфакс и една кола ни излезе странично. Опитах да избегна удара и сигурно съм свила твърде рязко, беше мокро и колата поднесе. Ударихме се в една улична лампа.
— Извадили сте късмет — каза Филип с въздишка и седна от другата страна на леглото, срещу Лора.
— Мамо, не трябваше ли вече да си на път за летището?
Лора я погледна така, сякаш си спомни нещо забравено от години. Разтърка уморените си очи и каза:
— Този план май пропадна. Не мога да напусна Англия, докато не се възстановиш.
Джо понечи да възрази, но я прекъсна мобилният телефон на Филип.
Той бързо погледна към лекаря.
— Извинете. Трябваше да го изключа. Само секунда.
Отиде до прозореца и заговори тихо по телефона. Лекарят, изглежда, се подразни, защото сви устни и каза на Джо:
— Можеш да си тръгнеш веднага щом се почувстваш достатъчно добре.
— Ами Том?
— Мисля, че ще се наложи да остане тук няколко часа. Трябва да му направим още някои изследвания, но може да го видиш, ако искаш.
И тръгна към вратата, като даде знак на Филип да привършва. Филип кимна притеснено, приключи разговора, върна се до леглото и каза:
— Налага се да тръгвам. Има още едно убийство.
Мястото на убийството беше на малко повече от два километра от болницата, но трафикът към Оксфорд по М40 през Хедингтън започваше да се усилва и на Филип му бяха нужни почти двадесет минути, за да стигне там.
Лора остана в болницата с Джо, което за него беше добре дошло: нямаше настроение за още едно изпълнение с Мънро като снощното. Все още не се беше отърсил от шока заради дъщеря си, но знаеше, че трябва да се съсредоточи върху предстоящата му задача. Паркира на място само за живущи в дъното на Кейв Стрийт, близо до реката, сложи полицейската си карта на таблото, взе чантата от багажника и тръгна към пътеката, която вървеше успоредно на един приток на река Чаруел.
Пътят към реката беше хлъзгав и Филип заслиза бавно. Отново ръмеше и той виждаше пред себе си мътната сива река. На десетина метра бяха застанали четирима кални и мръсни мъже — двама униформени полицаи, Мънро, който беше с гръб към пътеката, и един сержант, който държеше чадър над главата на главния инспектор. Малко по-нататък двама от Отдела за криминални разследвания отиваха към една къща, която се простираше и над водата като наколно жилище. Дъждът се усили и Филип се замисли дали да не се върне до колата да си вземе чадъра. В този момент обаче Мънро го забеляза.
— Господин Бейнбридж. Как така сте сам днес?
Филип въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и рискува леко да се усмихне.
— Тази сутрин имаме за вас нещо наистина необичайно. По-добре да сте подготвен.
— Какво имате предвид? По-лошо и от вчера ли?
— Зависи колко сте гнуслив. Някаква жена, която си правела сутрешния крос, я намерила към седем. Според съдебните медици е мъртва от около четири до шест часа. Елате с мен. Ще трябва да се постараете, за да намерите подходящ ъгъл, и… внимавайте.
Мънро предпазливо тръгна по пътеката. Върху клоните на едно дърво на брега бяха провесени няколко найлона, един-единствен прожектор осветяваше реката, която бълбукаше под най-ниския клон. Почти залепен за гърба на Мънро, Филип успя да види червената кърма на една дълга и тясна плоскодънна лодка… и когато осъзна целия ужас на разкрилата се пред него гледка, му се догади.
Млада жена беше в полулегнало положение в единия край на лодката. Беше облечена в дънки и тениска, безжизнените й очи бяха обърнати към брега. Изглеждаше напълно обезкръвена. Ръцете й бяха разперени, лявата висеше от китката надолу през ръба на лодката. Струйки кръв се виждаха по вътрешната страна на ръцете и раменете й. Бялото на очите й беше почти изцяло червено: кръвоносните съдове се бяха пръснали. Над очите й имаше тънък филм от слузеста материя, който помътняваше цвета на кръвта. Гърлото й беше прерязано, а горната част на главата отстранена чисто и прецизно — в правилен полукръг. На мястото на мозъка й имаше червено-черна кухина. На няколко места тъканта беше изстъргана и се виждаше удивително чиста бяла кост.
А в главата на жената се виждаше лъскава сребърна монета: сребърен близнак на златната монета, която Филип беше видял в ръката на инспектор Мънро предната вечер.
Филип пое дълбоко дъх.
— Ще ви дам няколко минути — изсумтя Мънро и тръгна обратно нагоре по пътеката. — Но искам снимките да са в управлението до час.
Филип не губи време да се поддава на емоции. Дългогодишният опит го беше научил, че това е единственият начин да се справи с подобни ситуации. Колкото по-ужасна беше сцената, толкова по-наложително беше да се дистанцира от нея, да мине в „автоматичен“ режим на действие, при който просто си вършеше работата и си налагаше да остане сляп за това, което се намира пред обектива.
Направи серия снимки от носа на лодката: някои в едър план в телефото режим, а някои в широкоъгълен. После тръгна по брега и направи няколко фронтални снимки, след което клекна до кърмата, където лодката се беше врязала в брега и откъдето се хващаха най-ужасяващите кадри, заснети и запазени в паметта на фотоапарата — един човешки живот, сведен до пиксели.
Качи се по пътеката, махна за довиждане на двамата униформени полицаи, останали на местопрестъплението, зави зад ъгъла по Кейв Стрийт и едва сега забеляза колко силно треперят ръцете му. Стигна до колата и понечи да отвори багажника, но усети как всичко в стомаха му се надига. Повърна в канавката и известно време наблюдава как дъждовната вода отмива стомашните му сокове по улицата.
Грешъм Колидж беше истински оазис сред мизерията и мръсотията на града. Макар самите сгради да бяха стари и разнебитени, поради което все по-ясно се чуваха мнения за презастрояване на района, в тях витаеше спокойствие и упоителен чар, които бяха в пълен противовес на жалкото им състояние. По външния вид на колежа човек трудно би предположил, че тук провеждат сбирките си едни от най-великите умове на тази епоха, а и не само на тази.
Кралското дружество беше основано преди почти тридесет години от Кристофър Рен и неговите съмишленици. Бързо се беше разраснало и бе спечелило кралското одобрение, а с това и името си. Но през последните години това име бе позагубило от престижа си. Част от проблема за тази група велики мъже беше, че никога не успяваха да останат твърде дълго на едно място. Първоначално се бяха приютили тук, сред западащото величие на Грешъм Колидж, но след двойната трагедия — първо чумата през 1665 г., а после и Големият пожар на следващата година — в колежа се настаниха и градските търговци, тъй като тяхната сграда беше унищожена. След това го превърнаха във временна борса, докато не бъде построен новият финансов център. На членовете на Кралското дружество, с техните книги и експериментаторска апаратура, секстанти и дневници, телескопи и микроскопи, беше предложена библиотеката на Арундел Хаус, лично от собственика, херцога на Норфолк. Тя се намираше на няколко мили на запад, на една улица точно до Странд. Тук членовете на Кралското дружество продължиха да се събират известно време, за да обсъждат последните научни новости и да провеждат изследванията си, организирани от куратора по експериментите Робърт Хук. По време на пребиваването си в Арундел Хаус Дружеството започна да издава книги, включително „Микрография“-та на самия Хук и „Sylva“ на Джон Ивлин, а също така, в крак с традицията, установена още от първите научни дружества по времето на Галилео Галилей в Италия, издаваше и вестник, „Философски трудове“, в който се публикуваха описания на научни открития, отзиви от лекции, както и трудовете на самите членове на Дружеството. После обаче, след няколко години, прекарани в Арундел Хаус, учените отново бяха принудени да се срещат в Грешъм Колидж, в специално отделени помещения, които влиятелният Хук, член на колежа, бе издействал за целта.
Исак Нютон знаеше всичко това, но когато в шест без две минути влезе в двора на Грешъм Колидж — оранжевото слънце вече залязваше — не чувстваше почти никаква връзка с Дружеството, на което беше станал член на младини, още преди седемнадесет години. Въпреки факта, че великите учени бяха издали неговата „Principia Mathematica“, една книга, която го превърна в най-значимата научна фигура в света, през последните десетина години той беше посещавал сбирките на Дружеството само няколко пъти. Не можеше да нарече никой от членовете свой приятел, а по отношение на уважението — само трима души го заслужаваха до някаква степен. Единият беше вече възрастният Робърт Бойл, другият беше младият гений Едмънд Халей, а третият беше човекът, който го бе убедил да изостави своя уютен свят в Тринити Колидж в Кембридж и да е в Лондон тази вечер, а именно Кристофър Рен.
Всъщност основната причина за очебийното отсъствие на Нютон от сбирките на Дружеството беше още по-осезателното присъствие на Робърт Хук. Този човек му беше станал заклет враг още от мига, в който се запознаха, и когато през 1676 г. беше избран да наследи Хенри Олденбург като секретар на Дружеството, Нютон направи постъпки да прекрати собственото си членство. Някои членове обаче смятаха, че той е твърде ценен, за да го загубят така лесно, и с много усилия успяха да го убедят да остане. Той се съгласи, но заяви, че ще посещава сбирките само когато му е угодно.
Нютон съзнаваше, че околните го смятат за труден човек. Той определено избягваше компанията на други хора и съвсем не се интересуваше как би им се отразило това. Беше му напълно достатъчно да е сам със себе си и се гордееше с това. Той нямаше нужда от никого, но хората се нуждаеха от него, и с времето щяха да се нуждаят все повече, в това беше напълно убеден. Именно тези мисли го държаха затворен в лабораторията в Кембридж. Единственият човек, с когото Нютон бе споделил нещо, беше Джон Уикинс, теолог и негов съквартирант в продължение на повече от двадесет и пет години. Но, размишляваше Нютон — вече беше прекосил двора и мина под една арка, за да тръгне наляво по каменния коридор — дори Уикинс знаеше само частица от онова, което ставаше в ума му, и почти нищо за това, което действително се случваше в лабораторията непосредствено до спалнята му.
Нютон мислено се върна половин година назад, когато му се беше наложило да пренасочи изследванията си. Беше онази сутрин, когато научи за съществуването на рубиновата сфера. Това беше неговата най-голяма тайна и той не можеше да я сподели с никого. Дни и нощи наред не се занимаваше почти с нищо друго освен с посланието, оставено от Джордж Рипли. Прерови всички текстове, с които разполагаше. Върна се в Лондон, за да претърси тъмната влажна книжарница на Купър в Литъл Бритън, и дори подкупи книжаря, за да му позволи да се порови и в мухлясалите складови помещения.
Писанията на Рипли определено се отнасяха за някакъв древен и изключително важен артефакт. Рубиновата сфера несъмнено беше липсващата брънка, ключът към вселената. Текстът, описващ това чудо, беше написан от Рипли, умрял преди два века невероятно способен и почтен човек. Но макар въоръжен и с това знание, Нютон не можеше да направи много без действително да притежава сферата. Трябваше да открие къде е скрита.
Преди седмица беше получил поканата на Кристофър Рен да присъства на специална сбирка на Кралското дружество в Грешъм Колидж. Събирането беше по повод двадесетгодишнината от построяването на Шелдънския театър в Оксфорд, който беше първата поръчка на Рен и бе поставил блестящо начало на кариерата му като архитект.
Отначало Нютон се изкуши да захвърли красивата, изписана с релефни букви покана върху куп хартии, където щеше да си остане неудостоена с внимание, както оставаха почти всички други покани, запитвания и писма, които получаваше от колегите си. Но ако не се броеше Уикинс, Рен беше единственият човек, когото Нютон би могъл да нарече свой приятел и когото уважаваше повече от всеки друг.
Стигна до двойната врата на лекционната зала, пое дълбоко дъх и натисна дръжките.
Помещението не беше много голямо, а Рен — бивш президент на Дружеството и един от най-известните мъже в Англия — привличаше аудитория, така че беше претъпкано. Наложи се Нютон да остане прав до вратата.
Огледа стаята. Тя беше правоъгълна и трите стени, от пода до тавана, бяха плътно заети с лавици книги — заглавията върху кожените подвързии едва личаха на мъждивата светлина от двата полилея. Четвъртата стена беше боядисана в сиво-синьо, на места мазилката беше олющена и една огромна пукнатина криволичеше като лоза от пода чак до тавана и продължаваше и по него.
Тази вечер имаше поне стотина души. Нютон познаваше по лице почти всички, но лично се беше запознавал само с някои от тях. Ето там, на предна позиция, стоеше Халей, а до него Самюел Пепис, облечен в яркооранжево сако. Джон Ивлин седеше на реда зад тях и ровеше в износена кожена торбичка с енфие. До него седеше художникът на Дружеството Годфри Нелър, с когото Нютон се беше запознал в Кембридж само преди няколко месеца, когато художникът беше дошъл, за да се подготви за своята най-нова задача — портрет на Лукасовия професор. От другата страна на стаята седеше Робърт Бойл — изключително висок и възслаб човек; бялата му перука изглеждаше почти неестествено ярка на светлината на свещите. Няколко реда по-назад Нютон видя двамата италианци, които понастоящем гостуваха на Дружеството. Джузепе Ричини и Марко Бертолини бяха пристигнали от Верона преди три месеца и бяха разбунили доста духовете със своята склонност към „пеперудки“ — момчета, които се обличаха като жени и предлагаха специални еротични услуги. Вляво от тях Нютон забеляза прелестния профил на Никола Фатио дю Дуйли, един изключително интересен млад мъж, с когото се беше запознал само преди няколко седмици. Младежът се обърна и като го видя, му се усмихна топло.
На подиум в другия край на залата седеше Робърт Хук заедно с президента на Дружеството Джон Вон, трети граф на Карбъри, който изглеждаше великолепно в пурпурна туника от брокат, обшита със златни нишки, и щедро напудрена перука. Колкото графът олицетворяваше в очите на Нютон най-доброто от английската аристокрация, толкова гадното дребно човече до него, с вид на невестулка, олицетворяваше най-лошото, което светът би могъл да сътвори. Прегърбен и уродлив, висок само метър и петдесет дори на токове, Хук изглеждаше дори още по-дребен, седнал на стола. Нютон мразеше този човек с всяка фибра на тялото си и знаеше, че Хук изпитва същото към него. Беше наясно, че секретарят на Дружеството би направил всичко по силите си, за да дискредитира или омаловажи неговите научни постижения, и Нютон със задоволство си спомни едно особено лицемерно писмо, което беше написал на това джудже и в което бе вметнал, че ако той, Исак Нютон, е постигнал нещо велико като учен, то е защото е стоял върху раменете на гиганти.
В този момент Кристофър Рен се отправи към подиума. Всички присъстващи вкупом се вдигнаха на крака и аплодираха този велик мъж, след което отново си седнаха по местата. Рен, както с неохота призна Нютон пред себе си, действително изглеждаше величествен и се движеше с кралско достолепие. Този човек наистина заслужаваше признание. Той беше полимат, професор по астрономия, световноизвестен архитект, експериментатор в областта на медицината и гениален писател. И при всичко това беше изключително скромен. Преди години, когато Нютон бил още дете, Рен първи забелязал пръстените на Сатурн. Въпреки това, когато холандският астроном Кристиан Хюйгенс пръв публикувал своите наблюдения и обрал лаврите за това откритие, Рен останал на висота, спокоен и абсолютно невъзмутим. За Нютон това благородно поведение беше почти неразбираемо, но дълбоко в душата си той знаеше, че Рен е по-добър човек от него тъкмо защото може да се държи така.
През следващия половин час Рен държа аудиторията си в транс. Гласът му, нисък и мелодичен, без да е приспивен, увличаше слушателя и правеше дори най-сложните и специализирани теми интересни и лесни за разбиране. Като онагледяваше думите си със собственоръчно изработени скици, той първо разказа как е проектирал Шелдънския театър, след което запозна слушателите с техническите предизвикателства, изникнали пред него като млад архитект, който от една страна, бил притеснен, но от друга, решен да впечатли своите господари. Беше нарисувал безупречни скици за всеки етап от създаването на театъра, от плановете на основите, благодарение на които беше получил и задържал поръчката през цялото време, до грандиозното откриване на завършения проект през 1669 г., пет години след първата копка.
Нютон слуша с удоволствие известно време, но после умът му отново се върна към проблема, който го занимаваше непрестанно от февруари насам: смисъла на тайното послание на Рипли. Стаята се разми. Гласът на Рен заглъхна. Нютон виждаше думите на Рипли, кодираното послание и странната рисунка, сякаш държеше документа в ръцете си. Паметта му можеше да възстанови видяното до последната гънка на пергамента, но за съжаление тези уникални умствени способности не бяха успели да му помогнат в усилията да разбере какво означава това послание.
— Беше доста стряскащ момент… — тъкмо казваше Рен. — Основите бяха почти готови и не исках да се бавя нито миг повече, но любопитството ми беше подразнено. Разреших да се проучи това странно откритие в рамките на един работен ден, както сметнах, че е редно. До края на деня беше ясно. В тази част на Оксфорд имаше естествена и най-вероятно обширна мрежа от пещери, свързани посредством тунели. След като надлежно отбелязах този факт в дневника си, с разрешението на директора на Хартфорд Колидж прокарах тесен коридор от тази подземна пещера до избата на колежа с мисълта, че един ден мога да се върна да направя още проучвания. Това, за жалост, беше преди двадесет и пет години и задълженията ми към Негово величество обуздаха, уви, този ентусиазъм.
Публиката се разсмя и Рен пое дълбоко дъх и продължи:
— Извинете за това малко отклонение. И така, що се отнася до конструкцията на покрива…
Някакво гъделичкащо усещане, което беше започнало в основата на гръбнака, малко по малко заля цялото тяло на Нютон. И докато гледаше като омагьосан великия архитект, той по-скоро усети, отколкото чу думите на Рипли в главата си: „Търси сферата под земята, обвита е в камък, над нея лежи велико познание, под нея — земята“.
Нютон почука на вратата на стаята до лекционната зала и надникна. Рен беше сам и тъкмо сваляше перуката от разрешената си посивяла коса.
— И това ако не е приятна изненада — каза той с усмивка.
— Мога ли да ви обезпокоя за миг, сър Кристофър?
— Разбира се, сър, заповядайте. Седнете. Хареса ли ви лекцията ми?
— Да, сър, много ми хареса — отвърна Нютон, като се опитваше да сдържи вълнението си.
— Вашето присъствие днес е чест за мен, сър. Имахме доста отбрана публика, нали? Е, с какво мога да ви услужа? — попита Рен, като се отказа да се занимава с косата си и започна да сваля сакото. Нютон забеляза, че е пропито от пот.
— Вашето описание на конструкцията на Шелдънския театър дълбоко ме впечатли. Но… — Нютон се поколеба за миг. — Най-много ме заинтригува това, което споменахте за подземната мрежа от пещери.
— О, нима? Покрусен съм, сър — каза Рен и лицето му стана безизразно. — Мислех, че повече ще ви впечатлят техническото постижение, гениалният проект, изключителната съпричастност на природните сили.
— Моля да ми простите — каза Нютон смутено. — Не исках да…
— Шегувам се, Исак. Бога ми, май ще се окаже вярно това, което говорят за вас, че никога не се смеете и са видели усмивка на лицето ви само веднъж.
Все така мрачен, Нютон не каза нищо. Усетил, че го е обидил, Рен постави ръка на рамото на по-младия си колега и каза:
— Простете ми, приятелю. Не исках да ви обидя.
Нютон отстъпи крачка назад и се поклони.
— Не е нужно да се извинявате, сър. Хареса ми цялата ви лекция, но това за пещерите наистина ме впечатли. Вероятно интересът ми се дължи на някаква необяснима първобитна връзка в съзнанието ми. Но каквато и да е причината, бих искал да узная повече по въпроса.
— За жалост не мога да добавя почти нищо повече от това, което казах тази вечер. Беше преди четвърт век. Бях млад и изпълнен с идеи и вярвах, че един ден ще мога да се върна и да проуча терена на воля.
— Но под Шелдънския театър има пещери, нали?
— О, има, и още как. Но си останаха неизследвани.
— Начертахте ли местоположението им върху хартия?
— Не.
— Тогава, кажете ми, какво точно видяхте — помоли Нютон, едва успяваше да не издаде огромното си вълнение.
Рен смръщи вежди.
— Имаше два отвора, доколкото си спомням — започна той. — Работниците копаха около тях един ден, както вече казах. Откриха плосък таван, виещ се коридор, тунели. Изпратих двама мъже по тунела с фенер. Да, сега си спомням. Нямаше ги изключително дълго. Дори се канехме да тръгнем да ги търсим, но се появиха, целите мръсни и някак жалки.
Нютон вдигна учудено вежди.
— Какво им се беше случило?
— Успях да измъкна от тях съвсем малко. По думите им след отвора има нещо като лабиринт. Но дори за това не бяха сигурни. Единият каза, че било естествени криволичения на тунелите, а другият твърдеше, че е дяволско творение. Те бяха суеверни и неграмотни работници, разбира се, но по него време всички по-умни ми трябваха на строежа. Може би изобщо не биваше да забавям работата си с тези проучвания. По всяка вероятност има естествени тунели, водещи към Хартфорд Колидж на югоизток и до едно място под Бодлеанската библиотека почти право на юг. От опит знаех, че избата на Хартфорд Колидж се простира доста под земята и има тунели, които водят към моя театър. Дреболия беше да ги свържа, като по този начин хем задоволих любопитството си, хем уважих и своята муза. Разбирате ли какво имам предвид?
Нютон изглеждаше съвсем отнесен и безмълвно гледаше Рен. После се окопити.
— Моите извинения, сър. Бях изцяло погълнат от думите ви. Напълно ви разбирам. Трябва да следваме своята муза, преди да ни е настигнала смъртта.
— Точно така.
Нютон, изглежда, нямаше какво повече да каже и в стаята настъпи неловка тишина.
— Е, ако това е всичко, Исак… — започна Рен.
— Безкрайно съм ви благодарен — прекъсна го Нютон. — Безкрайно. Сбогом, сър Кристофър.
После се поклони и тръгна към вратата.
Пуснала малката електрическа печка на пълна мощност и запалила буен огън в камината, Лора седеше и за пореден път се питаше как е възможно човек да живее в къща без централно отопление.
Чу колата на Филип да спира отвън и след малко той дойде — закачи прогизналото си палто на една закачалка във вестибюла и влезе в дневната.
— Господи, изглеждаш ужасно — каза Лора.
— И така се чувствам — отвърна той, без да я поглежда. — Как е Джо?
— Горе е. Спи. Цялата е в контузии, но в общи линии е добре.
— А дали не й е студено? — попита Филип саркастично. — Тук не се диша от жега.
— Моля? — отвърна Лора. — Не мога да повярвам, че ти е приятно да живееш в каменната ера. Има едно прекрасно откритие, нарича се „радиатор“. Не си ли чувал за него?
Филип въздъхна, уморено се отпусна в едно кресло, сложи лакти на масата и подпря глава в дланите си.
— Да де, добре… няма значение.
— Лош ден?
Той вдигна поглед. Очите му бяха кръвясали.
— Имам нужда от едно питие.
Лора му наля малцово уиски и се настани на съседното кресло.
— Изглеждаш сякаш нещо ти тежи и имаш нужда да поговориш с някого.
Филип отпи огромна глътка.
— Така е. А ти няма да се откажеш, докато не ти разкажа всичко, нали?
— Няма. Е, какво става?
Той хвърли поглед през рамото й към телевизионния екран. Програмата за местни новини току-що беше започнала и главен инспектор Мънро тъкмо щеше да дава интервю.
— Чакай да видим това — каза Филип и увеличи звука с дистанционното.
— Господин главен инспектор — започна репортерката. — Можете ли да потвърдите, че е имало втори случай?
— Да, тялото на млада жена беше намерено тази сутрин на един приток на река Чаруел близо до центъра на града.
— А това убийство подобно ли е на първото, онова от миналата вечер?
— Има известни прилики — отвърна Мънро уклончиво.
— Разбирам. Според някои хора става въпрос за сериен убиец. Можете ли да потвърдите, или да отречете това?
— Още е много рано за такива заключения. Надявам се, оценявате факта, че правим всичко по силите си да…
— Но — прекъсна го репортерката — няма да отречете, че при убийствата има някои ритуални елементи?
Мънро изглеждаше уморен.
— Всичко, което можем да кажем за момента, е, че има някои общи черти.
Репортерката бързо смени тактиката:
— Господин главен инспектор, каква е следващата стъпка? Бихте ли дали на обществото някакъв съвет?
— Да, мога да дам съвет. Първо, още веднъж ще подчертая, че правим всичко възможно, за да открием човека или хората, отговорни за тези убийства. И искаме да помолим гражданите да запазят спокойствие, да ни съдействат с каквото могат и ако някой разполага с някаква информация, непременно да ни я съобщи.
Картината се смени и Филип изключи телевизора.
— Много е предпазлив — отбеляза Лора.
— Така трябва. Стандартна полицейска практика: никога не издавай подробности. За да може, ако някой дойде с информация, която не е била огласявана пред обществото, да знаеш, че следата е истинска. А и намалява риска разни откачалки да се опитват да имитират.
— Знам всичко това, Филип. Да не си забравил какво работех в Ню Йорк?
Филип се усмихна.
— Извинявай.
— Е, ти ще си малко по-конкретен от Мънро, нали?
— Разбира се, Лора.
Той се отпусна в креслото, изопна крака, пое дълбоко дъх и й разказа за момичето в лодката. След като описа снимките, които беше направил, замълча и пресуши чашата си.
— Мили боже — бавно каза Лора. — А аз мислех, че Ню Йорк е опасно място. И са ти казали, че тялото е било там, колко? Четири часа?
— Беше отчасти скрита от клоните на едно дърво. Някаква жена я забелязала тази сутрин.
— Хубава гледка, на която да се натъкнеш, няма що.
Филип само поклати глава.
— Това означава, че убийството е станало в ранните часове на утрото, към три или четири сутринта.
— Най-вероятно — отвърна Филип и я погледна уморено. — Живеела е в една къща на реката. Това е отдалечен приток на Чаруел, няма туристически лодки. А освен това е извън сезона. Тази е била семейната лодка. Родителите й са в Европа. Работата е в това, че не е била убита там. Мънро ходи в къщата. Спалнята на момичето изглеждала като касапница. Сложена е в лодката по-късно, а след това лодката е била избутана под дърветата и завързана за брега.
— Много внимателно обмислено. И в черепа е била оставена сребърна монета?
— Точно така.
— Забеляза ли къде беше златната монета при първото убийство? Видя ли я, преди Мънро да я земе?
— Не.
— Нали не пипат местопрестъплението, преди да си направил снимките?
— Така е, но раната беше голяма каша. Доколкото разбрах от съдебните медици, монетата е била в гръдния кош и са я видели едва когато са започнали да оглеждат раната.
— Ето, виждаш ли: още един ритуален елемент.
— Какво искаш да кажеш?
— Двете убийства са станали с разлика няколко часа. Млади момичета. Обезобразяването е извършено с хирургическа точност.
— Е, и?
— Ами, чувала съм нещо подобно, а и ти си го чувал. Сещаш ли се за Уайтчапъл, около 1880 година? Млади момичета, убити и разчленени?
— Супер — възкликна Филип и подаде чашата си за още едно питие. — Само това ни липсваше в Оксфорд: Джак Изкормвача в двадесет и първи век.
— Това пък какво е? — попита Филип сънено, когато Лора го събуди, като седна на ръба на леглото.
— Най-обикновена закуска — отвърна тя ведро и постави таблата помежду им.
— Наумила си нещо — каза Филип, седна в леглото и разтърка очи.
— Филип…
— Искаш да се включиш в разследването. Прав ли съм?
Лора изобщо не можеше да се преструва.
— Мислих за това цяла нощ — призна тя. — Почти не съм мигнала.
— Но, Лора, това е полицейско разследване. Нямаш правомощия да… Дори аз нямам никакви правомощия, за бога!
— Не ти предлагам да се запиша за полицай, Филип. Просто искам да проведа, как да го кажа, ами, един вид паралелно разследване.
— Паралелно разследване ли? — скастри я Филип. — Това да не ти е сериалът „Коджак“?
— Смятам, че мога да помогна.
Вместо отговор Филип каза:
— Може ли поне първо да изпия един чай?
Лора наля мляко в чашата му.
— А… да чакаш от американци да ти сервират чай. Дай, остави на мен. А през това време ти ми разкажи какво толкова измисли цяла нощ.
Тя постави няколко възглавници в другия край на леглото и се облегна удобно на желязната рамка.
— Отначало мислите ми се въртяха все около онова, което ти казах снощи, нали помниш? За Джак Изкормвача. Но скоро осъзнах, че всъщност има много малко прилики между тукашните случаи и убийствата в Уайтчапъл. Вярно, при жертвите на Изкормвача също са липсвали разни органи и е имало ритуален елемент. Полицията дори открила някаква странна връзка с масоните, но така и нищо не се доказало. До ден днешен не се знае със сигурност кой е бил убиецът.
— Накъде биеш?
— За начало, всички жертви в Уайтчапъл са били проститутки, както и жертвите на Йоркширския изкормвач през осемдесетте години на миналия век. Освен това начинът, по който са отстранени органите на сегашните жертви, е коренно различен от историческите случаи. Вярно, че жертвите в Уайтчапъл са били с прерязани гърла, от ляво на дясно, но всяко следващо убийство е било по-жестоко от предходното. Последната жертва на Изкормвача, Мари Кели, е била буквално разчекната на две. Освен това при тези убийства е имало ясно изразен сексуален аспект. Двата начина на действие са коренно различни.
— Определено си хвърлила доста труд, за да си напишеш домашното — отбеляза Филип.
Лора сви рамене.
— Чела съм някои книги за Джак Изкормвача. Тези случаи винаги са ме впечатлявали.
И като пое дъх, продължи:
— В днешните два случая има един много специфичен ритуален елемент. Златна монета, сребърна монета, отстранено сърце, отстранен мозък. Може би има някакво значение и фактът, че втората жертва е поставена на вода, докато първата е на земята. Но това не ми изглежда много благодатна следа. Вчера откри ли нещо повече?
— Честно казано, не, Лора. Аз съм само фотограф към полицията. Прекарвам по-голямата част от времето си, като проявявам снимки и правя копия на дигиталните файлове, изпращам материали на Скотланд Ярд и търся снимки в полицейската база данни.
— Но все имаш някакви приятели в управлението, нали? Не може да не си открил нещичко. Господи! Не те ли гложди поне малко любопитството?
Филип си наля втора чаша чай, после взе една препечена филийка и каза:
— Е, разбира се, че се порових малко. Но защо да го споделям с теб?
Лора го изгледа смаяно.
— Нали се връщаш в Ню Йорк? Какъв е смисълът да те забърквам?
— Реших да поостана.
— А, решила си значи?
— Ако съм ти в тежест тук, не е нужно да…
— О, Лора, естествено, че може да останеш, колкото поискаш… Ако понесеш битовите условия, разбира се.
Тя се усмихна.
— Заради случилото се с Джо…
— Това е разбираемо, но сега?
— Ами, сега съм заинтригувана. Отказвам се от Томас Брадуардин и се замислям за нещо като съвременна мистерия.
— А-ха. Откровена си, надявам се?
— Не исках да…
— Добре, добре — примири се Филип. — Какво искаш да знаеш?
— Всичко, Филип.
Той се разсмя и се облегна на възглавниците.
— Невероятна си.
— Е?
— И аз не знам много… полицията не знае много. И двете момичета са студентки. Първата жертва, момичето в колата, е Рейчъл Саутгейт. На осемнадесет, първокурсничка, дъщеря на епископ, някой си Ленард Саутгейт, вдовец, който живее в Съри. Рейчъл има три по-големи сестри. Момичето в лодката се казва Джесика Фулъртън. На деветнадесет, току-що започнала втори курс. От Оксфорд е, живее в къща на стотина метра от мястото, където е намерено тялото й. Единствено дете — и двамата родители били много горди с постиженията на дъщеря си. Както ти казах снощи, в момента живеела сама в къщата, родителите й са в Европа. Вчера са им съобщили. Би трябвало вече да са се върнали в Оксфорд.
— Има ли нещо общо между жертвите, което да ги свързва? Освен факта, че и двете са били студентки. В кой колеж са учели всъщност?
— Няма връзка. Джесика е учела право в „Бейлиъл“, а Рейчъл е била в „Мъртън“, специалност английски.
— А по външен вид? Семействата им? Приятелите? Познавали ли са се?
— Рейчъл е руса, висока и слаба, а Джесика тъмнокоса, ниска и по-пълна. И двете са от семейства от средната класа. Не знам дали са се познавали. Но мисля, че момчетата на Мънро се занимават с този въпрос, това е рутинна проверка.
Лора кимна и се загледа през прозореца. Беше свежа хладна пролетна сутрин, от вчерашния дъжд нямаше и помен.
— Май не разполагаме с много, а?
— Снощи се обадих на едно от момчетата в управлението за последни новости — каза Филип след кратка пауза. — Криминалистите са открили, че двете монети са направени от чисти благородни метали, но не са древни. Сечени са скоро и са направени да изглеждат стари.
— Навярно оригиналите са изключително редки. Но макар да са дубликати, фактът, че убиецът оставя тези монети, сигурно означава нещо важно за него.
Лора направи кратка пауза, после попита:
— Можеш ли да ги нарисуваш? Май имаше някакви фигури по тях.
— Господи, чакай да помисля.
Тя отиде до един шкаф и взе тетрадка и молив.
— Всъщност нямаме нужда от това. Имам по-добър вариант, ако си готова да го понесеш.
— Фотоапаратът ти.
— Ако ти се разхожда, той е във вестибюла.
След няколко минути Филип намери снимките в едър план, съхранени в паметта на апарата, избра една, увеличи образа на монетата и подаде фотоапарата на Лора.
— Това е кажи-речи най-добрата. Мога да ти я разпечатам, ако искаш.
Лора се опита да не гледа разкъсаната плът, оцветена във всякакви нюанси на червеното, която заобикаляше монетата, и се помъчи да се съсредоточи само върху нея. Върху монетата се виждаше глава в профил, слабо хермафродитно лице с дълъг аристократичен нос. Човекът, изобразен на сребърната монета, оставена в черепа на Джесика Фулъртън, носеше нещо като правоъгълна шапка.
— Сигурна съм, че на първата монета имаше някакви женски фигури — каза Лора.
— И аз така мисля.
Лора взе тетрадката.
— Нещо такова, нали? — рече и показа на Филип рисунка на облечени в роби фигури, които държаха над главите си купа.
— Е, не прилича на Рембранд, но да, нещо такова беше.
— И какво мислиш, че изразява?
— Нямам представа.
— А и това лице. Изглежда ми някак познато — каза Лора и посочи образа на екрана. — Не знам мъж ли е, но прилича на древен египтянин, на фараон, не мислиш ли?
Филип сви рамене.
— Вероятно. Другата страна може да е някаква религиозна символика. Египтяните са почитали слънцето, доколкото знам. Може би тази купа — той посочи рисунката на Лора — олицетворява слънцето.
Лора се загледа първо в снимката, а после и в своята скица.
— Наистина ще е добре да ми я разпечаташ — каза и посочи екрана. — А аз ще се поровя още малко.
— Моят стар приятел Фодърингей от „Сейнт Джонс“ ми каза за Джо — рече Джеймс Лайтман, докато вървяха по коридора към неговия кабинет.
Стените, подът и таванът бяха от варовик и стъпките им отекваха високо. Лора последва Лайтман по широко мраморно стълбище и през една отворена врата зърна огромна стая, натъпкана с книги и озарена от слънцето.
— Съжалявам, че не ти се обадих, Джеймс, но ми беше доста напрегнато напоследък.
— За бога, Лора, разбирам те. Добрата новина е, че сега ще останеш при нас още малко. А само преди два дни се сбогуваше с мен.
— Ще имам и малко повече време за проучванията си, поне седмица.
Стигнаха в кабинета на главния библиотекар и Лора се огледа. Заля я вълна от познати усещания, същите усещания, които беше изпитала за пръв път на осемнадесет години. Кабинетът имаше куполообразен таван и беше претъпкан със стари книги, антики и причудливи предмети — препариран бухал в стъкленица, месингова пирамида, необичайни струнни музикални инструменти и кутии маркетри от Северна Африка. Отнякъде тихо се лееше музика на Бах.
Десетина дни след пристигането си в Оксфорд Лора за пръв път беше прекрачила прага на Бодлеанската библиотека, въодушевена от факта, че има достъп до най-богатото книгохранилище на света. Този първи ден се беше запечатал в съзнанието й особено ярко. Стоеше в наскоро обновения сектор за история на изкуството — и една лавица се срути точно над главата й и куп тежки книги се изсипаха върху нея.
Извади голям късмет и се отърва само с няколко драскотини по дясната ръка, но Джеймс Лайтман се бе появил на мига. Веднага взе нещата в свои ръце с обичайния си мил, но твърд подход, и я накара да седне, за да се увери, че наистина й няма нищо. В същия този кабинет й беше предложил чаша силен чай и бисквити и я помоли да му разкаже за себе си. Така се зароди едно близко приятелство, което продължи през цялото време, докато Лора учеше в Оксфорд. После тя се върна в Америка, но това не сложи край на познанството им и се виждаха всеки път, когато Лора идваше в Оксфорд. Докато беше студентка, Лайтман изпълняваше ролята на липсващия чичо, един вид заместител на бащата, и тя го чувстваше много по-близък, отколкото истинските си родители, които се намираха на хиляди километри. Макар че работеха в различни области, двамата си допадаха интелектуално. Полимат и изтъкнат учен, Джеймс Лайтман беше световно признат експерт по древни езици, с особено подчертан интерес към гръко-римската литература. Любимата епоха на Лора беше Ренесансът, когато в изкуството отново се наблюдава влияние на класиката, и тя бе срещнала името на Джеймс Лайтман в една книга за класическото изкуство, която беше прочела още като будна петнадесетгодишна ученичка в Санта Барбара.
Минаха няколко месеца от началото на познанството им, преди Лора да научи, че Лайтман някога е бил женен за богата наследница, лейди Сузана Гатинг от Брил. Но тя и дъщеря им Емили загинали в автомобилна катастрофа през 1981 г., по-малко от година преди Лора да дойде в Оксфорд. Ако беше жива, сега Емили щеше да е почти точно на нейните години.
Лайтман тъкмо се настаняваше в изтърканото кожено кресло „Честърфийлд“ зад бюрото си и й даваше знак да направи същото, когато тя изведнъж усети нечие друго присъствие в стаята. В едно кресло до най-отдалечената от бюрото на Лайтман стена седеше млад мъж. Носеше спретнат черен костюм и бяла риза. Косата му беше дълга и пригладена назад с гел. Имаше дълъг, подобен на човка нос и много изпъкнали скули.
— Мисля, че не си имала случай да се запознаеш с Малкъм, Лора. Малкъм Бриджис, личният ми секретар. Малкъм, това е Лора Нивън.
Бриджис стана и протегна костеливата си ръка.
— Много съм слушал за вас.
Гласът му беше изненадващо плътен и имаше леко уелски тембър, поради което звучеше малко като на Антъни Хопкинс. И изобщо не подхождаше на външния му вид.
— Все добри неща, надявам се — отвърна Лора, загледана внимателно в почти безизразното лице на Бриджис.
Имаше нещо у този човек, което веднага я отблъсна, но не можеше да каже точно какво. После се обърна към Лайтман с думите:
— Да не би да идвам в неподходящ момент?
— Не, не, не се притеснявай — отвърна възрастният учен. — Малкъм, нали приключихме с подробностите по коктейла?
— Да, мисля, че свършихме. Ще се заема с организацията.
Бриджис прибра няколко листа от близката ниска масичка, после каза на Лора:
— Надявам се пак да се видим. И излезе.
Лайтман се отпусна удобно в креслото.
— Е, с какво мога да ти бъда полезен, скъпа? Сутринта по телефона ми се стори много развълнувана.
Лора се вгледа в познатото му лице. Тъмните кафяви очи бяха с натежали клепачи, а побелялата коса дълга и разрошена. Понякога Лайтман й приличаше на възрастния У. X. Одън, а понякога на библейски патриарх, но без брадата. Нямаше още седемдесет, но изглеждаше по-стар. Лицето му беше съсухрено, а по челото му имаше толкова много бръчки, че отблизо приличаше на сателитна снимка на марсианската повърхност.
— Става въпрос за книгата, върху която работя — каза Лора.
— Романът за Томас Брадуардин ли?
— Не, всъщност не — отвърна тя и се почувства малко неловко. — Реших да оставя тази идея за по-късно. Мисля да напиша нещо съвременно, криминална мистерия.
— Така ли?
— Смятам действието да се развива тук, в Оксфорд, или в Кембридж. Не съм решила още.
— За бога, Лора, не ни предавай, не ходи при конкуренцията. Това проклето място!
Тя се усмихна.
— Искам да придам на убийствата някакъв ритуален елемент. Убиецът да оставя нещо значимо при всяко убийство. Първо мислех да е някакъв ритуален нож, но снощи ми хрумна идеята за монети. Полицията намира монетите близо до телата.
— Монети ли?
— Да, антични монети. Проблемът е, че не знам нищо по този въпрос.
Лайтман се наведе и взе някакъв странен уред от масичката до креслото — плътно навита пружина с две дръжки. По лицето на Лора се изписа недоумение.
— За артрита — каза Лайтман. — Докторите ми казаха да стискам това нещо по пет минути на всеки час, или китката ми съвсем щяла да откаже.
Изхъмка и добави:
— Не че им вярвам.
След няколко стискания остави уреда и погледна Лора.
— Е, как да ти помогна? Не съм експерт по монетите.
— Ами… Тук сигурно има какво да се прочете по темата. Проблемът е, че вече нямам читателска карта. Дали… дали издават карти на американски туристи?
Лайтман се разсмя.
— Само на най-специалните. Предполагам, че бързаш, при теб обикновено е така.
Лора килна глава на една страна.
— Такава съм си, какво да правя.
— Секцията ни по нумизматика наистина е много добра. Мога да те заведа долу и да ти покажа откъде да започнеш. Смятам, че можем да пропуснем формалностите с читателската карта.
Лайтман тръгна да става и май чак сега забеляза какво носи Лора на врата си.
— Господи, Лора! Това е медальонът, който ти дадох… кога беше това?
Медальонът представляваше опал, окачен на изящна сребърна верижка. Лора си го беше сложила сутринта, без съзнателно да се замисля, че й го беше подарил именно Лайтман.
— Когато бях студентка — отвърна тя. — През осемдесет и трета. Доста време мина оттогава. Но го нося всеки ден.
— Казвал ли съм ти, че това беше зодиакалният камък на дъщеря ми?
— Не, не си.
— Е, няма значение. Да тръгваме.
Долу, в главната зала на библиотеката, Лора последва Лайтман в лабиринта между огромните дъбови рафтове. Прекосиха залата по дължина и минаха през една врата. Свиха вляво и тръгнаха по дълъг коридор, в края на който свърнаха надясно през една арка и влязоха в друга стая, която представляваше умален вариант на главната зала. Прекосиха я наполовина, Лайтман отново сви надясно и спря пред една секция с книги, опряна на стената. Пред нея имаше широка маса с компютър. Освен тях в тази част на библиотеката нямаше никого.
— Тук е нумизматиката — каза Лайтман и посочи лавиците. — Мисля, че ще откриеш всичко, каквото ти трябва. Ако имаш нужда от нещо, госпожа Ситуел е на разположение, ето там, зад ъгъла. — И посочи другия край на стаята. — Познава този сектор като петте си пръста. Но ако ти трябва някаква друга информация от мен, не се колебай да ме попиташ. Аз ще съм в кабинета, имам да свърша някои досадни бюрократични задължения.
След което се наведе и я щипна по бузата.
— Качи се да те видя, преди да си тръгнеш.
Лора седна и се загледа в грамадата книги. Изведнъж усети тръпка на вина, че беше излъгала стария си благодетел. Но, извади логичния аргумент тя, нямаше друг начин.
Нямаше точна представа какво търси и взе наслуки една книга, озаглавена „Антични монети“, издание на Оксфорд Юнивърсити Прес. После извади разпечатката, която й беше направил Филип, и тетрадката със своята скица на другата монета.
След няколко минути вече знаеше, че макар ранното сечене на монети да се свързва с Гърция, най-старите познати досега монети са всъщност от областта Ликия в Мала Азия, намерени под храм на Артемида от шести век преди новата ера. Монетите от местопрестъпленията приличаха повече на египетски, но в тази книга не се споменаваше нищо за ранни монети от тази част на света. Взе друг том — „Монетите на древността“ от Лутър Нойман.
Малко след началото имаше няколко абзаца разсъждения по темата за египетските монети и паричните средства по времето, когато Египет става част от Римската империя. Но написаното не изглеждаше много съществено, а и авторът не даваше кой знае каква информация, освен няколко думи за това как дизайнът на най-ранните египетски монети вероятно е бил измислен от алхимиците и окултистите, които били обсебени от златото и другите благородни метали. Тези хора били придворни магьосници при някои от фараоните.
Тъкмо се канеше да върне книгата на рафта, когато й хрумна странна мисъл, провокирана може би от това, което й бе казал Джеймс. „Това беше зодиакалният камък на дъщеря ми“, повтори си тя наум думите му и отново отвори книгата. Върна се на страницата, която току-що беше прочела, и думата „алхимик“ й се наби на очи.
Сърцето й се разтупка, тя отвори тетрадката и написа: „алхимик, магьосник, древни египтяни, зодиакални камъни, сребро и злато“ — и четири огромни въпросителни.
После върна двете книги на мястото им и провери каталога в компютъра, надяваше се да намери нещо, свързано с най-ранните монети. Откри само едно заглавие, някаква викторианска книга, наречена „Изгубената нумизматика“, от някой си професор Самюъл Коен. Пусна друго търсене с ключови думи „египетски алхимици“. Ако не се брояха няколкото модернистични творения, за които Лора реши, че няма да й свършат работа, отново излезе само една автентична книга, пак някакъв викториански том с нелепото мистично заглавие „Тъмното изкуство на фараоните“ от някой си Еразъм Феърбрук-Дейл.
На Лора започна да й харесва. Напомняше й за студентските години: заляха я сладки спомени за безбройните следобеди, прекарани в стаи като тази, когато се ровеше в необятното море от човешко познание, проследяваше една или друга идея и криволичеше по коридорите на интелектуалните лабиринти. Може би, помисли си тя, докато разгръщаше изключително внимателно огромните страници на „Изгубената нумизматика“, именно това я беше подтикнало да стане криминален репортер — тръпката да изравя ключовете към загадката. И ако това беше вярно, то неминуемо я беше повело и към кариерата на писател на трилъри.
Изведнъж ги видя: в средата на страница девета имаше два диска, двете страни на една монета. На първия се виждаха пет жени в дълги роби, държаха в протегнатите си ръце огромна дълбока купа. А на втория, обратната страна на същата монета, беше изобразена главата на млад фараон. Лицето беше малко по-различно от това на снимката, която беше направил Филип, но всичко друго съвпадаше. С нарастващо вълнение Лора прочете текста под рисунката:
„Познати като арканонски (ок. 400 пр.н.е. област Напата), тези монети са били изработени на ръка от придворните магьосници на цар Алара. Всяка съдържа образи, свързани с убеждението на древните египтяни, че всичко във вселената е взаимосвързано и елементите холистично се допълват по двойки. На рисунката е показана златна монета, върху която са изобразени пет жени, държащи символ на слънцето. На същото място са били намерени още две много подобни арканонски монети.
Сребърна, с образа на пет жени, държащи купа като символ на луната, и желязна, върху която отново са изобразени пет жени с нещо кръгло над главите, което според някои експерти е символ на планетата Марс“.
— Господи! — възкликна Лора. — На прав път съм.
После взе втората книга, „Тъмното изкуство на фараоните“, и я запрелиства, четеше по някой случайно избран абзац и накрая стигна до една глава, наречена „Зараждането на холизма“.
След три часа излезе от библиотеката. Ярката слънчева светлина си пробиваше път през ниски тъмни облаци. Шосето пред библиотеката блестеше от скорошен дъжд и над Радклиф се мержелееше лека дъга, но Лора почти не забеляза красивата гледка. Беше потънала в мрачния свят на магии и окултизъм, беше завладяна от мисълта, че може би току-що се е натъкнала на важна следа.
Гордееше се със свършената дотук работа. За него тя олицетворяваше сбъдването на отдавна лелеяна мечта. Сега работеше за един от най-великите хора, живели на тази земя, и това, което вършеше, променяше света, имаше смисъл, цел. Той беше част от грандиозния замисъл, от Великата творба, както го бяха наричали някога, векове преди неговото време.
Беше се подготвял години, за да може да изпълнява съвършено задачите, които му поставяха. Подготовката беше изнурителна. Учи в най-добрите медицински училища, практикува в операционните зали на три световно признати болници, занимава се с различни дисциплини, усъвършенстваше изключителните си природни дарби. Учи криогеника, психология и математика, а също и окултно насочени предмети, в това число нумерология, астрология и алхимия.
Паркира черната ненабиваща се на очи „Тойота“ на едно свободно място за посетители на паркинга на Съмървил Колидж, Оксфорд, и стъпи на чакъла. Подметките на черните му ръчно изработени обувки изскърцаха върху дребните камъчета. Той бръсна несъществуващите прашинки от безупречния си костюм „Черути“, приглади косата зад ушите си, пооправи и без това идеално правата си скъпа вратовръзка, огледа се в страничното огледало на колата и тръгна към предния двор на колежа.
Погледна си часовника — „Патек Филип“. Беше почти три. Саманта Търоу, третокурсничка, специалност История и политика, щеше всеки момент да излезе на стълбите. От мига, в който се появеше, до 21:08 точно, той щеше неотлъчно да следва всяко нейно движение. В общи линии вече знаеше какво да очаква: беше поставил подслушвателно устройство в стаята й в къщата в Съмъртаун, малко на север от центъра на града, и подслушваше телефона й.
Обзет от първите сладки тръпки на очакването, видя, че Саманта излиза от сенките на стълбите. Разговаряше със своя колежка, ниско момиче от азиатски произход. Саманта беше висока и изключително красива брюнетка, с чувствени бадемови очи и плътни ярко начервени устни. На косата й грижливо беше придаден небрежен вид. Носеше къса карирана пола, черен вълнен чорапогащник, черни обувки „Док Мартънс“, плътно прилепнал червен пуловер и черна жилетка. Държеше книги, а на рамото й висеше кожена чанта. Като осъждаше наум вкуса на Саманта Търоу към облеклото, Адептът бавно тръгна през двора; наблюдаваше двете момичета, които минаха покрай портиера и излязоха на улицата.
Беше запомнил наизуст почти всяка подробност от досието на Саманта Търоу. Родена на 19 май 1986 в Годалминг, графство Съри. Баща военен инженер; майка учителка; двама по-големи братя и по-малка сестра. Студентка със стипендия в „Съмървил“, трета година. Саманта беше от целеустремените, амбициозна. Медицинска информация: в отлично здраве, обичайните детски болести, счупване на ръката на деветгодишна възраст; бъбреци в отлично състояние. Любовен живот: настоящ приятел Саймън Уелдинг, учител стажант, на двадесет и четири. Уелдинг живееше под наем в източната част на Оксфорд заедно с още двама студенти и през семестъра Саманта оставаше при него поне два пъти седмично.
Саманта отключи велосипеда си, дръпна го от стената, махна за довиждане на приятелката си и зави надясно. Прекоси Сейнт Джайлс и се отправи към центъра на града. Той знаеше накъде се е запътила и затова тръгна към тойотата спокойно, без да бърза. Когато стигна до колата, си нахлузи ръкавиците и извади една влажна кърпичка от пакета, който винаги си носеше. Избърса седалката на шофьорското място и седна в колата. После избърса таблото и волана и сложи кърпичката в найлоновото пликче, оставено на седалката до него. Приглади панталона и сакото си и се настани така, че костюмът му да е подложен на възможно най-малко гънки. Накрая запали двигателя и потегли.
Подмина Саманта по Сейнт Джайлс — тя беше в една група с други велосипедисти. Като караше бавно по обходния път на центъра, а след това и по Каули Роуд, той стигна Принсес Стрийт и паркира срещу номер 268. След десет минути Саманта се появи откъм Каули Роуд, мина покрай залепените една за друга къщи и накрая спря пред тази, която наблюдаваше той. Слезе от колелото, избута го по пътеката, подпря го на стената и отключи външната врата.
Според програмата за деня приятелят й Саймън Уелдинг нямаше да се прибере поне още четири часа и тя щеше да учи цял следобед. Почти цялата вечер двамата щяха да са сами. Другите, които живееха на номер 268, щяха да ходят на купон на една съседна улица. Точно преди девет той щеше да влезе в къщата, оборудван както винаги, и щеше да излезе до девет и петнадесет. Четвърт час по-късно щеше да е при своя Господар — и щяха да са една стъпка по-близо до завършването на Великата творба.
— Значи наистина си се захванала с това? — попита учудено Джо.
— Защо ти се струва толкова невероятно? Все пак съм работила като криминален репортер. Май забравяш с какво си изкарвах хляба, преди да стана знаменита писателка.
Джо беше станала за пръв път след катастрофата и сега си почиваше на дивана, загърната с одеяло и с чаша горещ бульон в ръка. Беше с шарена пижама, поне три номера по-голяма от нейния размер. Стенният часовник във вестибюла току-що беше ударил шест, а Лора и Филип бяха приключили разказа за станалото през последните два дни — бяха стигнали до момента, когато Лора бе отишла при Джеймс Лайтман.
— Освен това — добави Лора оживено — мисля, че направих едно откритие.
— Какво по-точно? — попита Филип.
— Киснах четири часа в Бодлеанската библиотека. Но открих нещо, което може би е важно. Оказа се, че монетите са копия на някакви арканонски монети. Които, както изглежда, са най-старите познати египетски монети, датиращи някъде от около четиристотин години преди новата ера. Преди това египтяните просто са били на разменна търговия. Най-важното обаче е, че арканонските монети са били дело на алхимиците, работещи за фараоните. Според един източник образите на жените и купата са свързани с манията на алхимиците за холизъм, тоест за връзки между привидно несвързани неща.
— В Древен Египет наистина е имало алхимици — каза Филип. — Всъщност май именно тогава започва манията да правят злато и еликсир на вечния живот.
— Мамо… хм — Джо се намръщи. — Тази цялата работа с алхимията не е ли малко врели-некипели?
— Просто ме изслушайте, става ли? — отвърна Лора.
Филип и Джо се спогледаха и замълчаха.
— Така. Ето как стоят нещата. Оказва се, че една от връзките, от които се интересували алхимиците, била тази между човечеството и вселената. Повечето алхимици се опитвали да намерят съответствие между човешкото тяло, планетите, звездите и движението на небесните тела. Вярвали, че човешкото тяло е отражение на небесната сфера. Били убедени, че Бог е създал тези конфигурации, тези мултиплицирани образи, ако щете, а тяхната задача е да открият връзките помежду им. Едно едва ли не свято задължение.
— И смяташ, че това има някаква връзка с убийствата? — попита Филип, изглеждаше объркан.
— Алхимиците вярвали, че ще могат да правят злато само ако намерят прословутия Философски камък, онова магично вещество, което, като се смеси с който и да е метал, го превръща в чисто злато. Философският камък обаче можел да бъде открит само от човек с пречистен дух, от алхимик, който наистина разбира холистичното устройство на вселената и е в състояние да освободи съзнанието си до такава степен, че да се слее с Вселенския дух. С две думи, най-важното за нас е, че алхимиците правели връзка между металите и човешките органи.
— Дай да позная — прекъсна я Филип. — Свързвали са златото със сърцето, а среброто с мозъка, така ли?
— Браво, десет точки за господин Бейнбридж. Но има още. Алхимиците вярвали, че човешкото тяло и небесната сфера се отразяват взаимно. Така че планетите също могат да се свържат с органите в човешкото…
— Мамо, спри за малко. Дай да видим дали съм разбрала правилно — намеси се Джо. — Прекарала си целия следобед в търсене на алхимични връзки между… господи, как беше? Златото, слънцето и сърцето? А къде е мястото на Дядо Коледа във всичко това?
— Виж, Джо — каза Лора. — Работата е там, че има голяма вероятност да съществува връзка между всичките тези врели-некипели, както ги наричаш, и убийствата. Просто защото убиецът вярва в тях. Няма значение дали всичко това е пълна глупост.
Джо като че ли се засрами.
— Добре, мамо…
— Има и още — продължи Лора. — Ако искате да го чуете, разбира се.
— О, не! — Джо извъртя очи.
Лора се усмихна широко.
— Ако това, което ви казах дотук, ви се е сторило налудничаво, сега идва наистина смахнатата част. Някои алхимици отдавали целия си живот на неблагодарната задача да получат Философския камък, смесвали какви ли не химикали с надеждата да намерят магичната субстанция, която превръща металите в злато. Тези занимания отнели времето, живота и надеждите на поколения алхимици през вековете, от дълбока древност до… ами, според някои източници, и до наши дни. Всъщност важното тук е, че усилията, положени за намиране на Философския камък, били невероятни. Адептът трябвало да следва поредица инструкции, които идвали от множество различни източници, и алхимиците работели буквално месеци, а понякога и години върху един-единствен експеримент.
— Както и да е — продължи Лора. — Докато четях всичко това, започнах да се чудя какво е водело тези хора в техните начинания. После се замислих за най-важните връзки, които са правели алхимиците, и ме осени идеята, че повечето от тях вероятно са били и астролози. И аз се бях запалила по астрологията, когато бях студентка. Бързо я зарязах обаче — вметна Лора, като погледна крадешком Джо, която клатеше глава. — Алхимиците са вършели всичко според звездите. Всеки етап от процеса е бил извършван на точно определени дати и при съответните астрологични подредби.
Публиката й мълчеше.
— За алхимиците най-важен бил точно определен ден от годината — продължи Лора. — А именно пролетното равноденствие.
— Моля? — попита Джо.
— Пролетното равноденствие, първият ден на пролетта, когато дните започват да се увеличават, а нощите да намаляват — поясни Филип.
— Точно така. Алхимиците смятали този ден за най-благоприятен за започване на нещо ново. Именно тогава много от тях започвали нова серия експерименти за получаване на Философския камък. Пада се на 20 март, тоест преди два дни, деня на първото убийство.
— И какво е твоето мнение за всичко това, Лора? — попита след кратка тишина Филип. — Признавам, че е малко… обезпокоително, да кажем, но как ни помага подобна информация да заловим убиеца на тези момичета?
— И аз това си мисля още откакто излязох от библиотеката. Не знам дали ще помогне веднага, но поне може да предотврати други убийства.
— Как?
— Ами помисли. Мънро ти е казал, че според съдебните медици Рейчъл Саутгейт е била убита вечерта на двайсети. Тоест когато слънцето е влязло в знака на Овен, а Земята е преминала през пролетното равноденствие. За убиеца това е било ново начало, стартът на нов проект.
— Супер! — възкликна Джо. — Страхотен проект.
— Искам да кажа — продължи Лора, — че времето на второто убийство сигурно също има астрологично обяснение. Един бог знае какво. Но ако съм права и ако има планирано трето или четвърто убийство, може да се определи с точност на коя дата и по кое време ще се случат.
— В това, което казваш, има известен смисъл — измърмори Филип.
— Разбира се, че има — сопна му се Лора. — Проблемът е, че не разбирам нищо от астрология.
— Не разчитай на мен — намеси се Джо. — Аз уча математика.
— Наясно съм — разсмя се Лора.
— Но… може и да имаш късмет.
— Тоест?
— Том е отчаяно запален на тази тема. Умът ми не го побира, във всяко друго отношение е толкова умен… — Джо се засмя. — А и ще дойде всеки момент.
— Така ли? — обади се Филип.
— Надявам се, че нямаш нищо против, татко. Просто иска да види как съм.
Филип вдигна ръце.
— Нищо не съм казал.
— Е, да се възползваме от неговото посещение тогава — каза Лора.
Том дойде след двайсетина минути. Изглеждаше изненадващо добре, ако не се броеше алуминиевият калъф на два от пръстите на лявата му ръка — бяха пострадали при катастрофата. Студент по медицина в колежа „Ориел“ и член на университетския отбор по ръгби, Том беше висок метър и деветдесет и тежеше над сто килограма, без капка тлъстина. С четвъртитата си челюст, огромните си сини очи и добре поддържаната чуплива кестенява коса, беше невероятно красив. Седна на дивана до Джо и Лора го въведе накратко в досегашния им разговор, а Филип отиде до кухнята да му налее нещо за пиене.
— Господи! — възкликна Том, след като Лора приключи. — И всичко това става наистина?
— Уви, да — каза Филип и подаде на Том чаша сок от боровинки.
— Сериозно? — засмя се Том. — Смятате, че убиецът планира ходовете си според някакъв астрологичен календар?
— Още не съм убедена — каза Лора.
— Но знаете със сигурност, че е извършил първото убийство около часа на пролетното равноденствие и е оставил златна монета и… И е извадил сърцето на момичето. Второто убийство е било след по-малко от дванайсет часа. Този път убиецът е оставил сребърна монета и е взел мозъка на жертвата.
— Точно така.
— Прави сте, че има връзка. Мозъкът е свързан със среброто и луната. Очевидно по време на второто убийство луната е влязла в знака на Овен
— Какво искаш да кажеш? — попита Джо.
— Разбира се! — възкликна Лора. — Как не се сетих!
— За какво да се сетиш? — попита Филип.
— Да, наистина е очевидно. Слънцето, луната и планетите се движат по небето, нали така? — започна да обяснява Лора. — За една година слънцето минава през всички знаци на зодиака. Права ли съм, Том? — Той кимна. — Така, през първия месец на годината слънцето е в знака на Козирог, после Водолей, Риби и така нататък. Влиза в знака на Овен малко по-късно, на двайсети или рано на двадесет и първи март. Което е, кажи-речи, и датата на пролетното равноденствие. След това отива в знака на Телец и всички останали. Но планетите и луната също могат да се окажат в съответния зодиакален знак в дадения месец.
— Това обаче не става толкова често — допълни Том. — Докато слънцето е в знака на дадена зодия, планетите и луната може да са на другия край на небосклона, но понякога се случва да влязат в даден знак една след друга.
— Да бе, пълни глу… — започна Джо, но Том не я остави да довърши.
— Знам какво ще кажеш, Джо. Водили сме вече този разговор. Но трябва да правиш разлика между истинската астрология и измишльотините, които се публикуват в разни женски списания и жълтите вестници. Тези глупости са плод единствено на въображението на този, който ги е писал. Един опитен астролог борави с много по-сложни идеи, взима под внимание взаимодействието между всички небесни тела, не само слънцето.
— Което по същество означава — отбеляза Филип, че тези други небесни тела понякога следват слънцето в даден зодиакален знак и също допринасят за астрологичното влияние.
— Именно.
— Значи е много вероятно луната да е влязла в знака на Овен скоро след като той е станал настоящата зодия, и това да обуславя датата и времето на второто убийство.
— Бих се обзаложил, че е така.
— Добре, но… Чакай малко — намеси се Джо. — Може да искаш да ме застреляш, но не правим ли една основна грешка тук? Зодиите са се появили… кога? Преди десет хиляди години?
— Е, не чак толкова отдавна — отвърна Том. — Началото на астрологията е в Месопотамия около четири хиляди години преди новата ера, ако не се лъжа.
— Добре де, няма значение. Нека са шест хиляди години. Въпросът е, че съзвездията не може да са същите като тогава, защото за няколко хиляди години звездите доста са изменили местоположението си спрямо Земята. Съзвездията нямат същата форма, както в древността, и със сигурност не са на същите места като тогава.
— И така да е, Джо, това не е съществено — каза Лора.
— Защо?
— Защото това би впечатлило само някой таблоиден астролог.
Джо я гледаше озадачено.
— Ами, помисли. Ако всичко се е променило при един или повече от зодиакалните знаци, това няма значение — освен за онези, които се опитват да припишат определени качества на хората, родени под даден знак. Нали се сещаш: ако си Водолей, ти си нетрадиционалист и имаш слаби глезени. И други такива глупости.
— Небесните промени са нещо, което истинските астролози взимат под внимание — намеси се Том. — Лора е права.
— Но в такъв случай пролетното равноденствие вече не е в знака на Овен — каза Филип.
— Това няма значение, освен, ако не си абониран за неделния астрологичен подлистник.
— Сигурно — въздъхна Джо.
Лора се усмихна и каза:
— Няма нищо, скъпа, ти учиш математика.
Джо примирено се усмихна и отпи от бульона.
— Във всеки случай — добави Филип — нашите убийства, както изглежда, са вдъхновени от астрологията. Трябва просто да се съсредоточим върху това, в което вярва убиецът, без значение какво мислим ние по въпроса.
— Добра идея — каза Лора. — Нека се върнем към истинския проблем. Том? Според теб има вероятност луната да е влязла в знака на Овен по време на второто убийство, така ли?
— Лесно ще разберем.
— Как?
— Просто ще проверим в almanac.com. Регистриран съм.
— О, не! — каза Джо.
Том — вече беше тръгнал към компютъра на бюрото до дивана — попита:
— Вързан ли е?
— Да. Имам ADSL — отвърна Филип.
Отвориха Гугъл и Том написа almanac.com. Сайтът се появи след секунда и той въведе потребителското си име. Появи се ново меню. Вляво на екрана имаше списък с въпроси и оставени празни полета за отговори.
Лора дойде при тях, но Джо остана на дивана.
— Трябва само да въведа няколко числа — каза Том. — Много готин сайт. Софтуерът изчислява местоположението на всяка планета и на луната по всяко време чак до трихилядната година.
Започна да въвежда на клавиатурата.
— Да видим сега, така: луната, дата: 21 март 2007. После написа още няколко цифри и отговори на няколко въпроса, преди да натисне „търси“. Резултатът дойде изключително бързо.
— Супер — каза Том.
— Какво пише? — попита Лора, не можеше да разбере нищо от излязлата информация.
— Луната е влязла в знака на Овен в 03:47 на 21 март.
— Това може да е точният час на второто убийство — каза Филип, видимо впечатлен.
— Мънро беше ли сигурен за часа? — попита Лора.
— Каза, че според медиците убийството е станало четири до шест часа, преди да се появя там. Аз бях там малко преди осем и половина, значи убийството трябва да е извършено някъде между два и половина и четири и половина сутринта.
— Том, с тази програма можеш да проследиш всяка планета, плюс луната, така ли?
— Да.
— Трябва да открием дали някоя от планетите предстои да влезе в знака на Овен, и кога. Можем ли да го направим?
— Естествено — отвърна Том. — Мога да ви кажа движението на всички планети колкото далеко в бъдещето искате.
— Не се увличай, Томас — рече Джо весело. — Само до трихилядната година.
Филип се разсмя, но Том не й обърна внимание и започна да щрака по клавиатурата, отговаряше мигновено на множество въпроси. След няколко минути отново натисна „търси“, отблъсна се със стола назад от компютъра и му каза:
— Хайде сега, свърши си работата.
Този път резултатът се позабави, но след двадесетина секунди се появи нов екран, изпълнен с диаграми и цифри.
— Какво ни показва? — попита Лора нетърпеливо.
— Ей сега — отвърна Том.
Започна да скролира надолу по екрана, забил поглед в него, после затвори очи, сякаш изчисляваше нещо наум.
— Господи! — каза накрая.
— Какво има? — попита Филип.
— Това наистина е удивително!
— Кое? — не се сдържа Лора.
— Извинявайте. Понякога се получава съвпад на планети и…
— Когато планетите се подреждат в една линия ли? — прекъсна го Филип.
— Да, когато две или повече небесни тела, тоест луната и планетите, изглеждат подредени в една линия, гледано от Земята. Често го наричат срещане или съвпад. Да се получи такава конфигурация от две планети или планета и луната е горе-долу често явление, нарича се троен съвпад. Четворният е по-рядък, случва се само веднъж на няколко години. След една седмица обаче, в ранните часове на 31 март, няколко минути след полунощ, за да съм съвсем точен, луната и три от планетите ще са почти в идеална права линия и ще формират петорен съвпад със слънцето. Това явление е толкова рядко, че се е случвало само десетина пъти за последните хиляда години. Лора реагира първа:
— Това означава, че три планети ще влязат в знака на Овен през следващите няколко дни?
— Точно така.
— Можеш ли да разбереш кои?
— Вече го направих — отвърна Том и посочи екрана. — Венера, Марс и Юпитер, в този ред.
— Кога?
— Юпитер точно след полунощ на тридесет и първи март. Марс няколко часа по-рано, вечерта на тридесети март. А Венера… чакай да видим… — измърмори той. — Венера влиза в Овен тази вечер, в девет часа и осем минути.