Пол Дохърти
Песента на палача (16) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Дърводелецът завърши разказа си. Поклонниците, събрани в дългото, осветено от свещи помещение, го гледаха с очакване. Беше ли Саймън Котърил този мъж с посивяла коса и добродушно лице? Възможно ли е да е същият човек, който беше се изправил срещу дяволското сборище в гората Дийн? Ханджията се приведе, но сър Годфри го стисна за китката.

— Помни — предупреди го той. — Не бива да притесняваш човека. Може да е измислица, но може и да е истина.

— Истина е, нали? — червендалестият Кармелит, който седеше на другия край на масата, вдигна потира си с блеснали очи.

— Защо го казваш? — попита Дърводелецът.

— Всички знаем, че те е страх от обесване.

— А теб не те ли е страх, братко? — отвърна Дърводелецът и предизвика взрив от смях.

Сър Годфри погледна Монаха, спуснал качулката над подобната си на кубе глава. Очите му блестяха, яркочервените му устни, влажни от виното, бяха леко разтворени. „Да, помисли си сър Годфри, ти се наслаждаваш на истории като тази, за създанията на нощта!“

— Чувал съм нещо за това. — Правникът прокара пръст по яката на ризата си и се заигра със златния медальон, който висеше върху нея. — Сър Хъмфри Бадълтън беше кмет доскоро. Загина при злополука, или поне така казват, заедно с началника на стражата. В хана, където отседнали на път за Бристъл, избухнал пожар.

— Откъде знаеш това? — попита Дърводелецът, без да вдига глава.

— Обстоятелствата бяха съмнителни — обяви Правникът и хвърли бърз поглед към майка Еглантин. — Да, имаше подозрения, че е било умишлено. Прозорците и вратите били заковани, така че двамата мъже не могли да се измъкнат. В района бяха изпратени съдебни пълномощници и аз бях един от тях. — Той кимна гордо. — Но не открихме никакви доказателства. Потвърдихме решението на следователя — смърт поради нещастен случай.

— Значи е истина — обади се Кармелитът. — Брат Мартин е често срещано име, но познавах човек с това име в нашия орден в Норич. Сигурен съм, че го изпратиха в Глостър.

Дърводелецът хвърли поглед към Батската невяста. Обикновено тази румена жена на средна възраст с липсващи зъби оживено жестикулираше и споделяше мнението си. Но сега мълчаливо се взираше в чашата си и очевидно мислите й бяха на друго място.

Сър Годфри се изправи.

— Добри господа и дами, мисля, че историята приключи, нали, мастър Дърводелецо?

— Доколкото това е възможно — уклончиво отвърна Дърводелецът.

Сър Годфри кимна леко. Знаеше, че историята е вярна. Всеки би могъл да го разбере от измъчения израз на лицето на Дърводелеца. Сър Годфри, който беше работил в кралския архив, си обеща, че след края на поклонението си ще отиде там и ще порови из свитъците. Погледна бързо към Монаха. Щеше да се разправи и с брат Хюбърт. Сър Годфри възнамеряваше да преследва и унищожи всички създания на мрака — мъже и жени, съюзили се със сатаната. Но това не беше моментът — денят се беше оказал тежък. Мелничарят спеше дълбоко, облегнат на гайдата си. Църковният пристав отново се опитваше да се доближи до Франклина, привлечен от бялата му копринена кесия. Сър Годфри плесна с ръце.

— Време е да си лягаме. Отиваме си по леглата.

— Поне онези, които могат да си го позволят! — обади се глас от коридора.

Сър Годфри разпери ръце.

— Аз и синът ми ще спим тук. Предлагам да се настаним удобно.

Когато поклонниците наставаха, някои погледнаха през прозореца и потрепериха. Спомниха си бесилката, висящите на нея фигури и разтърсващата история, разказана от Дърводелеца. Какви ли чудовища препускаха в нощта, чудеха се те? Дали обесените ги бяха последвали дотук? После се постараха да отклонят мислите си — бяха в добра компания, следващият ден щеше да бъде прекрасен и щяха да продължат пътуването си.

Дърводелецът изчака, докато престана да бъде обект на внимание, излезе тихичко от столовата и тръгна по коридора. Отвори една врата и излезе в хладната, ухаеща градина на манастира. Седна на една пейка и се загледа в звездите.

„Прекрасна нощ“, помисли си. Чудеше се дали духът на Алис го преследва. Чу стъпки и се обърна. Зад него стоеше Батската невяста и обичайно веселото й лице беше мрачно. Беше свалила широкополата си шапка и сега я държеше в ръцете си.

— Ти си Саймън Котърил, нали? — попита тя. Дърводелецът кимна.

— Мога ли да поседя при теб?

Дърводелецът се усмихна. Батската невяста нямаше навик да отправя такива учтиви молби. Когато я хванеха дяволите, можеше да бъде също толкова груба и недодялана, колкото и Мелничаря.

— Разбира се, милейди. — Той се надигна, докато тя сядаше.

— Аз съм от Бат — започна тя. — Търгувам с платове. Благодарение на чичо си, когото наследих, съм богата жена.

— Съветник Дрейкът? — попита Саймън. Батската невяста кимна.

— Аз съм роднината, спомената в завещанието, което си видял в съвета на Глостър. Няма да ти разказвам живота си. Достатъчно е да спомена, че винаги съм се учудвала как умря чичо.

Саймън се обърна и я изгледа. На лунна светлина и ако се вгледаше внимателно, можеше да долови семейната прилика между нея и любимата му Алис.

— Затова се уплаши от екзекуцията, нали? Саймън кимна.

— Но нали това не е всичко?

— Да. — Той въздъхна. — Има още. Напуснах Глостър две седмици по-късно, щедро възнаграден от сър Хъмфри. Отидох в Хиърфорд, после се установих в едно малко селце на име Уудфорд — в Есекс, на пътя към Епинг. Там имах много работа. Дори търговците от Лондон ме наемаха на работа. Понякога сър Хъмфри ми пишеше. Смятах дъщерята Ратолиър и брат Мартин за призраци от миналото. Бях ги причислил към мъртвите.

— И после?

— Преди две години сър Хъмфри ми изпрати спешно писмо. Със силата на волята си и малко измама брат Мартин беше избягал от килията си.

— Мили Боже! — възкликна Батската невяста.

— Малко по-късно дойдоха новините за смъртта на сър Хъмфри и началника на стражата. Направих предпазливо проучване в доминиканския манастир в Лондон. Монасите, участвали в процеса срещу Ратолиър, също бяха умрели по загадъчен начин. Единият бил смазан от паднала стена. Другият наел ладия да го превози през Темза до Съдърк. Лодката, собственикът й и Доминиканецът никога не стигнали отсрещния бряг. Бог знае какво е станало, дали е ударила друг плавателен съд или е била уловена във внезапен водовъртеж край Лондонския мост.

— Но ти не мислиш така, нали?

— Да, сигурен съм, че не е така. Смятам, че брат Мартин и дъщеря му Елиънор Ратолиър са като ловни кучета, преследващи плячката си. Могат да са навсякъде — тук, в Кент или в корнуолската пустош. Те не са ме забравили. Всеки път, когато видя да бесят някого, спомените се връщат. Ходих до Глостър. Едуард Грейс, отшелникът, е още жив. Питах го какво трябва да направя. Той каза „моли се, следвай Божията воля и като акт на покаяние и молба за помощ, всеки април трябва да се молиш за закрила пред гробницата на свети Томас Бекет в Кентърбъри“.

Батската невяста сложи ръката си върху неговата.

— Хайде — подкани го тя, — върни се на топло. Ще те заведа в готварницата. Ще платя на някой от послушниците да ни налее две чаши вино. — Тя се усмихна дяволито. — Женен ли си?

— Не — усмихна се Дърводелецът, — не съм.

— Добре! Бог да ни е на помощ! — каза добрата Невяста. — Може би ще платя на монаха за цяла кана, а не само за две чаши.

Те влязоха обратно в манастира. Едва когато го направиха, единият от палачите, които бяха екзекутирали престъпниците на кръстопътя, излезе от сенките, където се беше спотаил. Заслуша се в отдалечаващите се стъпки, бърборенето и смеха на Батската невяста. Прибра камата в канията, прехвърли се през стената на манастира и затича в мрака, за да съобщи на своя Господар какво беше чул и видял.