Пол Дохърти
Песента на палача (14) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Излязоха от църквата, преминаха през ризницата, която миришеше на пчелен восък и тамян, по покрит с плочки коридор и влязоха в малка зала. Брат Мартин веднага затвори капаците на прозореца и заключи вратата. Запали един фенер и го окачи на веригата, която висеше от гредата. После седна на масата. Саймън разбираше, че монахът е в ужасно състояние. Очите му блестяха, сякаш имаше треска; лицето му беше на петна и не можеше да спре да трепери. Посочи стъкленица и поднос с чаши на масата и помоли Саймън да напълни две. Едва младежът го направи и някой почука на вратата. Брат Мартин отключи и отвори. Беше висок, суров на вид монах с ръце, скрити в гънката на робата му.

— Чух, че брат Мартин е напуснал църквата. — Той се вгледа в Саймън. — И че е дошъл тук с някакъв непознат. Кой си ти, сър?

— Не се тревожи, отче приор! — обади се брат Мартин. — Този човек ми е приятел.

Саймън отстъпи и приорът влезе в стаята.

— Добре ли си, братко Мартин? — попита той разтревожено.

— Да, преподобни отче.

Без да го поканят, приорът седна на пейката до вратата. После подкани с жест Саймън да седне на табуретката до вратата.

— Сигурен ли си, братко? — повтори той. После насочи орловия си поглед към Саймън и го огледа от глава до пети.

— Това е Саймън Котърил — отговори брат Мартин. — Той ми е приятел. Преподобни отче, той ми донесе новини.

— Живеем в много смутни времена — обяви приорът. — Брат Мартин, който може би не беше толкова стриктен в обетите си, колкото би трябвало, сега е решил да остане тук. Каза ли му какво стана?

Саймън бързо погледна към брат Мартин, който преглътна с мъка и поклати глава.

— Брат Мартин може да идва и да си отива, когато пожелае — продължи приорът. — Но той избра да остане тук. Животът му е застрашен. На два пъти тук оставиха вино като подарък за него. — Той се усмихна насила. — И в двата случая виното беше отровено.

Саймън изненадано погледна брат Мартин.

— От Ратолиър ли? — попита той.

— Трябва да са били те — отвърна монахът. — Но има и по-лошо, нали преподобни отче?

— О, да, изпращаха и други подаръци — сладкиши, пасти, оставени на портата на манастира и всички отровени. Дори в параклиса на света Радегунд…

— Не ги ли видяхте? — намеси се брат Мартин. — Точно до вратата има малка галерия за хор. Оттам братята пазят гробницата. Двама послушници наблюдават оттам, просто в случай, че сборището изпрати някой тук да отмъщава.

— Брат Мартин ни каза как се е опитал да помогне да бъде унищожено сборището. — Приорът се изправи. — И за това има нашата благодарност. Така че, Саймън, разбираш защо дойдох. — Той направи знак за благословия във въздуха. — Макар по лицето ти да личи, че си почтен човек. Брат Мартин, мастър Котърил, довиждане. — И приорът излезе.

Саймън седна и се заслуша как стъпките му заглъхват по коридора. Брат Мартин още беше разстроен, потънал в мисли със сключени ръце. Гледаше в една точка над главата на Саймън, устните му се мърдаха беззвучно. Саймън се чудеше дали веселият монах не губи разсъдъка си. Най-после изглежда си спомни къде е. Примигна, потърка лицето си и вдигна чаша за наздравица към Саймън.

— И сега какво ще правиш, мастър дърводелецо? Ще се върнеш в Бъркли?

— Както Мухоловката, и аз бих искал да се махна от този град — отвърна Саймън. — Но има нещо за довършване — Господарят.

— Господарят ли?

— Да — потвърди Саймън. — Водачът на сборището.

— Откъде знаем, че е мъж? — Монахът почеса месестите си бузи.

— Трябва да е мъж.

— Винаги съм мислил, че трябва да е старата майка Ратолиър — каза брат Мартин. — Но хайде, Саймън, кажи ми всичко, което знаеш.

Младежът го послуша, осъзнавайки че времето минава, нарушавано само от време на време от шляпане на сандали навън и звъна на манастирската камбана. Брат Мартин седеше, скръстил ръце на масата, с наведена глава и внимателно слушаше. Понякога прекъсваше разказа на Саймън с въпрос. Дърводелецът млъкна, когато един послушник донесе поднос с храна от кухнята. Саймън установи, че е много гладен, но забеляза, че брат Мартин само рови из храната. Най-после той свърши и застина, скрил лице в ръцете си.

— Кой смяташ, че е Господарят? — попита той, като почука с нокти по масата. — Чудех се за милорд кмета…

— Но защо да се забърква в подобно нещо? — усъмни се Саймън. — Човек с неговото положение и власт? Не, не. Понякога подозирам Мухоловката.

— Защо? — с любопитство попита брат Мартин. — Той се беше скрил.

— Но от кого се криеше? — попита Саймън. — От сборището или от закона? Има много въпроси, които нямат отговори.

— Като например?

— Ратолиър. Майка и две дъщери. Чудя се кой е бил бащата.

— Какво те кара да питаш това? Може да е просто стара вдовица, която се е обърнала към силите на злото и е повлякла и дъщерите си.

— Бих искал да можех да се върна — отвърна Саймън. — Да се върна във времето на онази поляна. Отново се чувствам като дърводелец, братко; сякаш работя с дърво, но ми липсват някои парчета.

Той се изправи и брат Мартин го последва. Доближи се до него и го притисна към себе си.

— Ще дойдеш пак, нали, Саймън? Ще дойдеш да ме видиш и да ми кажеш какво става.

Саймън обеща и отстъпи.

— Най-добре иди при кмета — каза монахът. — Но бъди много внимателен.

Саймън напусна манастира малко по-късно и се отправи направо към Общината. Откри, че вече не се промъква по алеите, близо до стените, а върви открито. Предводителят на сборището, размишляваше той, може и да не беше открит, но с властта на Ратолиър беше свършено веднъж завинаги.

Трябваше да изчака известно време в преддверието, докато сър Хъмфри се съгласи да го приеме. Срещнаха се в малкия му кабинет. Кметът затвори вратата и приведен над масата, внимателно изслуша разказа на Саймън — какво се беше случило в гората и при нападението на бърлогата в Савърнейк. Младежът описа и посещението си при брат Мартин, както и подозренията си относно Мухоловката. Кметът се облегна и почука с показалец по зъбите си. Саймън оглеждаше облицованата с ламперия стая, мрачно и тясно помещение, чиято маса беше отрупана с ръкописи. Лицето на кмета беше потънало в сенките, които танцуваха под светлината на факлите и свещите. Безумна мисъл мина през съзнанието на Саймън. Беше ли той в момента насаме с Господаря? Беше ли кметът предводителят на сборището? Сър Хъмфри го погледна с присвити очи.

— Какво ти е толкова интересно, Саймън?

— Чудя се дали мислим за едно и също нещо, милорд кмете.

— И какво е то?

— Дали вие сте Господарят или аз.

Кметът отхвърли глава назад и се засмя. После плясна с ръце.

— Трябваше да станеш писар, Саймън. — Той шеговито го заплаши с пръст. — Ако беше учил повече, щеше да станеш добър писар. Имаш остър ум и мислиш бързо. И колко си се променил! Не си вече загубеният млад дърводелец. Ние всички приличаме на парче дърво, нали? Животът ни издялва, отсича и орязва, превръща ни в нещо друго. — Той разпери ръце. — Признавам, че тази мисъл е хрумвала и на мен и предполагам, по същата причина. Някой, който е познавал Дрейкът, е влязъл в къщата им. Някой, на когото са се доверявали. — Той шумно издиша. — Първо са били упоени, нали?

Саймън кимна.

— Трябва да са били, сър. Отварата е била сипана във виното на вечерята. Къщата е била пуста, били са извлечени до конюшните и обесени.

— Ами тази работа с Ратолиър? — попита кметът. — Каза, че в пещерите се криело голямо богатство. Чудя се как са го натрупали.

— С помощта на злите сили — отвърна Саймън.

— Чудя се дали е така. — Кметът изглеждаше потънал в мислите си. — Можеш ли да четеш, Саймън?

— Въпреки онова, което казахте, милорд кмете, бях добър с калема. Един дърводелец трябва да разчита чертежи, да изучи мерките, да записва размери и цени.

— Тогава ела с мен.

Кметът го изведе от стаята на съвета, по един коридор в архива. Двама писари бързо попълваха данъчните списъци. Кметът плесна с ръце. Представи Саймън и им каза какво иска.

— Искам да търсите името Ратолиър — инструктира ги той. — Намерете всичко, което можете, за тях. Каквото и да е. Мастър Котърил ще ви помогне.

Писарите изглеждаха объркани и когато кметът излезе, замърмориха под нос срещу новата си задача. — Колко назад да се върнем? — попита единият от тях.

Саймън си припомни по-възрастната дъщеря, тя беше навярно на двадесет-двадесет и пет години.

— Тридесет години — каза той. Чиновниците изстенаха.

— И какво търсим?

— Както каза кметът, името на Ратолиър в някой от данъчните списъци от града или околността на Глостър. Боя се, че не мога да ви кажа защо.

Отначало писарите действаха с неохота, но настроението им се промени, когато Саймън отвори кесията си и изсипа четири сребърни монети върху бюрото.

— Работникът трябва да получи пари за труда си — обяви той. — Колкото по-скоро ги намерим, толкова по-бързо ще си отида.

Писарите заработиха като пчелички. Отваряха сандъци и ковчежета; вадеха от тях пожълтели данъчни списъци, които се връщаха до двадесет и втората година от царуването на крал Едуард. Нямаше достатъчно място, за да се работи в скрипториума, затова използваха стаята на съвета, по чиято маса разстлаха големите свитъци. Саймън откри, че всеки списък има индекс на гърба, списък от имена на хора и градове, които чиновниците му показаха как да използва.

В края на деня бяха запалени още свещи. Сър Хъмфри се върна да види как вървят нещата и беше така добър да им изпрати пай и вино от местната кръчма. Мракът падна и макар Саймън да се чувстваше изтощен след пътуването, енергията и всеотдайността на двамата чиновници, го караше да работи наравно с тях.

— Името Ратолиър не е от този район — каза един от писарите. — Прегледахме доста списъци, мастър Котърил, а няма и следа от него.

— Какво значи това? — попита Саймън със свито сърце.

— Които и да са — продължи писарят — може да са дошли тук от всяка част на кралството.

Продължиха с издирванията. Очите на Саймън натежаха и той започна да придремва. Събуди се рязко, когато един от чиновниците извика „Ето го!“и побутна към него един ръкопис.

Саймън проучи вписването. То споменаваше Агнес Ратолиър, „шивачка“ и несъщия й брат Едуард — „две сирачета в енорията на Страуд“.

— Да видим има ли и други.

Чиновниците се заеха отново с проучване. Неспокоен, Саймън крачеше напред-назад. Вече не му се спеше, откритието го беше ободрило. Мина един час.

— Съжалявам, мастър Котърил. — Един от чиновниците тъжно поклати глава. — Но мисля, че това е единственото вписване, което имаме.

Саймън благодари и на двамата.

— Най-добре да оставим нещата, както са — каза единият. — Можем да разчистим бюрата си сутринта. Мастър Котърил, ако искате, можете да останете.

— Ще се върне ли негова светлост кметът? — попита Саймън.

— Вероятно.

Чиновниците започнаха да гасят свещите, като оставиха две лампи с шишета и голям фенер, който сложиха близо до вратата. Събраха вещите и наметките си, стиснаха ръка на Саймън и му пожелаха лека нощ.

Той постоя малко, припомняйки си какво се беше случило от началото на тази история. После задряма и се събуди от един плъх, който се катереше по ботуша му и го накара да подскочи от страх. Стаята беше празна. Свещите бяха намалели. Стори му се, че чу да се отваря и затваря врата, но когато отиде да погледне, видя само един писар, работил до късно, който си тръгваше. Саймън реши да свърши малко работа. Взе данъчните списъци и ги отнесе обратно в кабинета, където бяха работили писарите. Сложи ги обратно на рафтовете. Обеща си, че ако кметът не пристигне, докато свещите догорят, ще си тръгне. Разбута ръкописите, седна на бюрото и започна да преглежда различните пергаменти, разтворени там. Взе един документ, изписан със сбит почерк. Забеляза името на Адам Дрейкът и с чувство на вина осъзна, че чете завещанието му, което трябваше да бъде одобрено от градската община. Прочете различните клаузи. Алис трябваше да бъде основна наследница, а ако умреше преди баща си, богатството и стоките му щяха да преминат у една роднина, племенница от Бат и някои други. Погледът му беше привлечен от различни подробности и изведнъж кръвта му застина. Той придърпа една свещ по-наблизо и започна да изучава по-внимателно написаното.

— Небеса! — възкликна той.

Саймън трескаво ровеше из ръкописите, но не намери и следа от завещанието на съветник Шиплър, освен справка къде е прибрано. Когато чу гласове в коридора, той остави документа, угаси свещите и излезе. Кметът разговаряше с началника на стражата. Когато Саймън се приближи, те млъкнаха.

— Мастър Котърил, работите до късно.

— Писарите намериха нещичко — отвърна Саймън уклончиво. — Но нищо важно.

— За сметка на това ние поработихме доста — отбеляза началникът на стражата. — Добре ще е Мухоловката да не напуска Глостър за известно време. Изпратихме хора да го търсят.

— Не се ли е върнал в старото си жилище? — попита Саймън, като се опитваше да скрие нервността и изненадата си.

— Не. — Началникът на стражата потупа дърводелеца по рамото. — Но не се тревожи, ще го намерим. Бъди сигурен в това.

Саймън се сбогува и затропа надолу по стълбите, доволен да се измъкне. Навън ръмеше лек дъжд. Чудеше се къде би се скрил Мухоловката. Какво можеше да направи, освен да проведе собствено търсене.

Улиците все още бяха доста оживени; търговците се прибираха у дома, а собствениците на магазини спускаха кепенците за през нощта. Отваряха се врати, през които нахлуваше светлината от свещи и фенери. Чираците бърбореха, седнали на паважа пред магазините, без да обръщат внимание на лекия дъжд, благодарни, че могат да си починат след целодневния труд. Саймън мина през града и влезе в приятно ухаещата кръчма „Сребърният плащ“. Кметът му беше казал, че кръчмата вече е била продадена, нов кръчмар заедно със семейството си се беше нанесъл в празните стаи над заведението.

Саймън се представи и се огледа. Всичко изглеждаше съвсем обикновено, маси и столове, висящи от гредите шунка и плитки лук. Новият собственик беше пребоядисал помещението. Малки деца се мотаеха около вратите на килера и кухнята. В огнището гореше огън. Беше трудно да си представи, че това уютно помещение някога е подслонявало член на сборището на Ратолиър. Саймън си поръча порция заешко задушено и халба бира. Сервира му лично кръчмарят.

— Прислужниците ви също ли са нови? — попита Саймън.

— Повечето. — Кръчмарят избърса потта от зачервените си бузи. — Предишният собственик е бил самотник. Наемат за прислужник всеки, който искал да работи, но никой не оставал да спи тук, освен него. Изолда е работила известно време за него.

— Мога ли да поговоря с нея? — попита Саймън. Кръчмарят сви рамене. Прислужницата приближи.

Имаше коса с миши цвят, която обграждаше слабо лице с остри черти. Носът й беше леко закривен и едното й око беше кривогледо. Беше кисела, но настроението й се промени, когато Саймън сложи на масата сребърна монета.

— Работила си тук и за предишния собственик?

— Да, мастър.

Напуканите й пръсти посегнаха към монетата, но Саймън я закри с ръка.

— Как се казваше той?

— Джослин. Джослин Блекуел.

— И какво знаеш за него?

— Хората на кмета ми зададоха същия въпрос. През деня работя като шивачка. Живея малко по-надолу по улицата. Дойдох по негова молба. Плащаше добре, а някои от клиентите даваха щедри бакшиши.

— А самият той?

— Беше много потаен. Не държеше нищо тук. Нощно време кръчмата винаги се затваряше, когато удареше вечерната камбана. Не позволяваше на никой да остане. Нито пък разрешаваше на нас да се качваме на горния етаж.

— Разговаряше ли с клиентите?

— Рядко, изглежда умът му беше другаде.

— Нямаше ли семейство или приятели?

— Поне аз не знам.

— Забелязвала ли си нещо необичайно?

— Чудех се защо ме нае и ми плащаше толкова добре. Но изглежда го интересуваше това, че мога да пиша и чета. Понякога излизаше рано вечерта и се връщаше точно преди камбаната. Друг път кръчмата беше затворена, вратите залостени, а прозорците със спуснати капаци.

— Защо? — попита Саймън.

— Не знам. Мисля, че ходеше някъде. Саймън отдръпна ръката си от монетата.

— Ти си наблюдателно момиче — поласка я той. — Сигурно си забелязала нещо.

— Беше самотник. — Прислужницата погледна монетата и облиза устни. — Понякога, когато кръчмата беше затворена, идвах дотук. Винаги си личеше, кога е празна и мастър Джослин го няма. Друг път виждах светлини. Имах чувството, че вътре има хора. Но никога не можах да разбера със сигурност. Както ти казах, вратите бяха заключени и залостени. Пък и не беше моя работа, затова не съм питала.

— Имате ли принадлежности за писане? — попита Саймън и сложи още една монета на масата.

— Разбира се.

Прислужницата се върна с очукан дървен поднос, парче пергамент, мастилница и перо. Саймън внимателно написа списък с имена.

— Можеш ли да четеш? Прислужницата кимна.

— Виж тези имена. Говори ли ти някое нещо? Жената занесе пергамента под фенера, който висеше от една колона. Взря се в него, устните й беззвучно се мърдаха. После се върна и остави списъка на масата.

— Нито едно не ми е познато. Сърцето на Саймън замря.

— Може би не е важно, но… — Тя присви очи. Саймън извади още една монета.

— Една вечер, когато Блекуел затвори, се готвех да си тръгна. На вратата се почука. Понечих да отворя, но той настоя да го направи.

— И какво стана? — попита Саймън.

— Блекуел каза… — тя притвори очи. — Да, сетих се. „Върви си, тук няма никой от твоите хора!“ Другият му отвърна „Нося съобщение от Господаря“

— Господарят? — попита Саймън.

— Да, точно така. Господаря, чух думата ясно. Блекуел влезе вътре. Забелязах, че е разсеян. Държеше малък свитък пергамент. Извика ми да си ходя и аз го послушах. Това беше всичко.

Саймън й подаде монетите, затегна колана със сабята, взе наметалото си и излезе. Беше стигнал средата на уличката, когато чу странен звук. Студени тръпки го побиха между раменете и той се обърна. Една фигура тичаше към него от сенките. Видя високо вдигнатото острие и зърна лицето на млада жена. Беше оцелялата Ратолиър. Саймън отстъпи, като отчаяно се опитваше да извади собствената си кама. Препъна се и падна. Претърколи се в калта и замахна с ръце, уплашен, че ще му нанесат смъртоносния удар. Когато вдигна поглед, фигурата беше изчезнала.

Саймън се изправи. Така бързо? Спомни си боя в пещерите. Той беше един от първите, изкачили стръмната скала под пещерата и Ратолиър сигурно го беше разпознала. Щом той беше успял да се върне в града рано тази сутрин, едва ли на нея би й отнело много повече време, да се промъкне обратно. Тръгна назад с извадена кама, като непрестанно се оглеждаше.

— Мастър Котърил! — Гласът на жената зловещо отекна в нощния въздух. — Мастър Котърил, не се безпокой. Без съмнение ще се срещнем отново.

Саймън прибра камата си и затича, като тихичко ругаеше собствената си глупост. Беше решил, че сборището на Ратолиър е унищожено, но Господарят беше още жив и оцелялата дъщеря сигурно се беше върнала в Глостър, за да го намери и да му каже какво беше станало. Въпреки всичко, той се успокояваше с онова, което беше видял в завещанието. Спря се в началото на алеята, преди да излезе на главната улица, близо до която група пристави седяха до позорните стълбове. Стоя там, докато се успокои, благодарен, че наблизо има хора. Никога вече нямаше да повтори тази грешка. Но къде за Бога можеше да е Мухоловката? Приставите започваха да го оглеждат с любопитство и Саймън продължи пътя си. Трябваше да се увери, да премахне съмненията от ума си.

Когато пристигна на големия площад пред абатството „Свети Петър“, приближи вратата на манастира и като представи заповедта на кмета, поиска да говори с абата. Послушникът поклати глава.

— Няма го — каза той. — Не би ли могъл някой от приорите да ти помогне?

Отведоха Саймън през покритите галерии до добре мебелирани стаи. Заместник-приорът беше много услужлив. Той изслуша въпросите на Саймън относно завещанието на съветник Шиплър и нареди да донесат копие от него. Саймън внимателно го проучи, като се опитваше да овладее тръпките, които разтърсваха тялото му.

— Много късно е за Мухоловката! — възкликна той. — С нищо не мога да му помогна.

— Какво искаш да кажеш, синко? — Заместник-приорът стана, разтревожен от този странен младеж, който носеше пълномощно от кмета.

— Нищо, отче. — Саймън се изправи. — Благодаря ти и лека нощ.