Пол Дохърти
Убиецът в зелената гора (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На другата сутрин Корбет и Ранулф закусиха с ейл и пресен хляб от фурната на замъка, после излязоха на двора. Небето беше покрито с плътни черни облаци, идваше дъжд. Бренууд се присъедини към тях, облечен в ризница, нахлупил качулката от метални халки. Под мишница стискаше шлем.

— Надявам се, че няма да вали — мрачно каза той. — Иначе ще трябва да се върнем.

— Разумно ли е това? — попита Корбет.

— Да. Нямаме избор.

Един войник тичешком слезе по стълбите, носейки знаме с герба на Бренууд.

— Дори само жителите на града да видят, че влизаме в гората и се връщаме, това ще бъде победа.

Бренууд се обърна и започна да издава заповеди. Дворът се превърна в бръмчащ кошер, когато конярите заизвеждаха конете, а войниците ги проверяваха и ги възсядаха. Жените и децата излязоха да се сбогуват. Корбет преброи, че отрядът им е от около тридесет конници и още толкова стрелци. Най-накрая сър Питър даде заповед да потеглят.

Нейлър изсвири пронизително с рог, портите се разтвориха и отрядът потегли по виещия се път покрай къщичката на вратаря и двора на пивоварната, по Касъл Стрийт и Фрайъри Лейн, която водеше до пазара. Сър Питър яздеше най-отпред, следван от Корбет и Ранулф, а Нейлър сновеше напред-назад покрай колоната, за да въдворява ред. Когато се разминаваха с жителите на града, някои ги изглеждаха намръщено, но други им пожелаваха успех и Корбет разбра, че въпреки поста си, Бренууд се радва на доста симпатии.

Излязоха на пазара, минаха покрай къщите и конюшните на търговците на домашни птици и дивеч, които се подготвяха за търговия: лекият ветрец носеше перушина; жени и деца скубеха пилета. После ги предаваха на чираците, за да ги изкормят, после да ги попарят в огромни бурета с гореща вода и да ги увесят над сергиите за продажба, докато просяци и кучета се биеха за дреболиите, изхвърляни в мръсните канавки.

Две деца крещяха радостно, докато се мъчеха да яхнат прасе. Куче ухапа едното от тях и веднага беше подгонено към колоната на стрелците на Бренууд, където беше наказано допълнително, преди да изчезне в една малка уличка. Група буйни мъже, облечени в дрипи, с боядисани в кафяво и зелено лица, изпълняваха странен танц около кози череп, забит на прът. Те не обърнаха внимание на Бренууд, който им нареди да освободят пътя и се отдръпнаха, едва когато Нейлър се спусна към тях с изваден меч. Колоната прекоси пазара и тръгна по улицата към портата „Сейнт Питър“, където тълпата беше по-гъста и въздухът миришеше на пот; а жителите на града ходеха от сергия на сергия и шумно се пазаряха с калайджиите, чираците и калфите.

Колоната трябваше да се отдръпне встрани, за да пропусне стадо уплашени говеда, подкарани към кланиците. Те бяха последвани от духовник и проститутка, уличени в непристойно поведение, които развеждаха из улиците, за да бъдат опозорени публично. Мъжът и жената бяха съблечени, доколкото позволяваше приличието, вързани гръб до гръб и сега двама ухилени пристави ги разхождаха из града. Войниците се присъединиха към всеобщия смях, после се обърнаха да видят един луд, който скочи върху една сергия. Беше обут в мръсни ботуши, очевидно направени от самия него, носеше дрипава роба и държеше голям ясенов прът. Очите му, диви като на животно, оглеждаха войниците, докато той крещеше, че е архангел Гавриил, изпратен от Бога, за да ги предупреди, че наближава Страшният съд. Войниците не му обърнаха внимание и важното съобщение на ангела бе заглушено от освирквания и подвиквания. Нейлър, с почти скрито от железния шлем лице, извика за тишина и си запробива път през тълпата с меч в ръка.

Най-после стигнаха градските порти и колоната излезе на белия прашен път, който се виеше между просторните поля отвъд крепостните стени. Пред тях се виждаше Шъруудската гора, чиито вековни зелени дървета сякаш докосваха снижилите се черни облаци. Корбет погледна към Ранулф и забеляза огромните сенки под очите му и пребледнялото от тревога лице.

— Добре ли спа, Ранулф? Прислужникът се обърна и плю на земята.

— Просто мразя гората — измърмори той. — Сенките, шумовете. Предпочитам улиците на Съдърк.

Корбет се опита да го окуражи, но когато влязоха в гората, започна да го разбира. Сър Питър спря на малка поляна и изпрати разузнавачи от двете страни на пътеката, за да проверят дали не ги очаква засада. После колоната потегли и бе погълната от зеленикавия мрак. Внезапно усетиха колко зловеща е тишината. Небето изчезва. Корбет долавяше всеки шум, издаван от конете и хората по пътя и тревожно следеше сенките между дърветата наоколо. Облян в пот, той внимателно се взираше в гората от двете страни на пътя, а въображението му рисуваше какви ли не страшни сцени, вдъхновено от мълчанието на птиците, пукащите клонки и странното шумолене из храстите. После препусна напред.

— Колко навътре ще яздим, сър Питър?

— Докъдето стигнем за час-два. После ще се върнем обратно. Не търсим никого. — Докато говореше, шерифът също се взираше в сенките от двете страни на пътеката. — Трябва да им покажем, че не сме просто посетители от замъка. — Той сви рамене. — Кой знае? Може пък да имаме късмет и да заловим нещо в храстите.

Походът продължи, от време на време разузнавачите се връщаха и докладваха на Бренууд. Понякога пресичаха гостоприемни полянки, където сенките не бяха толкова заплашителни и Корбет си спомни за легендите, които разказваха за Малкия народ от тъмната гора, страховитите истории за таласъми и елфи. Осъзнаваше, че гората е напълно различен свят от онзи, в който живееше той. Кралските заповеди и закони нямаха нищо общо с нея. Той се вцепени и стомахът му се сви от ужас, когато един огромен елен, вирнал рога, изскочи от дърветата пред него. Самецът погледна надменно към ездачите, преди безшумно да потъне в сенките.

Сър Питър вдигна ръка, колоната спря и той се озърна.

— Сега разбираш ли за какво ти говорех, сър Хю? Той се канеше да даде заповед да продължат напред, когато от мрачните глъбини на гората се чу пронизителен и скръбен звук на ловджийски рог. Подплашени, конете се размърдаха, войниците замърмориха и извадиха мечовете си. Свистенето на желязото прозвуча неестествено силно. Стрелците приготвиха лъковете си. Звукът от рога заглъхна само за да прозвучи по-наблизо и по-силно от другата страна на гората. Облак стрели връхлетя върху тях. Сър Питър извади меча си и Корбет го последва. Ранулф беше обезумял от страх. Нейлър изкрещя някаква заповед и стрелците отвърнаха на огъня, докато конниците се опитаха да се прикрият зад щитовете си. Ранулф скочи от коня и се промуши между подплашените коне.

— Няма никой! — извика той. — Не виждам негодниците!

Викът му бе последван от странен шум — като от пърхане на птица. Един войник, свалил щита си, се загърчи, улучен от стрела в гърдите, а неспокойният въздух отново бе пронизан от летящата смърт. Конник се свлече на земята в предсмъртна агония, пронизан в гърлото, точно над бронята. Корбет обърна коня си.

— Сър Питър! — извика той. — Бързо!

Съзря сенки, които се носеха между дърветата, но въпреки свистящите стрели, се изправи на стремената и посочи към тях. Бренууд извъртя увенчаната си с огромен шлем глава и проследи погледа му.

— Ще ни обкръжат! — изрева той.

Свали шлема си и нареди на Нейлър да изсвири три пъти с рога — сигнал за отстъпление. Колоната не чака втора покана. Ранулф скочи на коня си и последва Корбет по пътеката сред свистящите стрели, една, от които отскочи от високия рог на седлото му. Предупреждението на Корбет беше дошло точно навреме, защото разбойниците се приближаваха, опитвайки се да обградят колоната. Стрелците на шерифа тичаха или се вкопчваха в стремената на ездачите. Цареше неописуема суматоха. Един кон, обезумял от страх, се изправи на задни крака и захвърли ездача си в близкия храсталак. Мъжът се изправи и докато се чудеше какво да предприеме, една стрела го улучи в устата.

Най-накрая, макар и в безпорядък, отрядът успя да се отдалечи от мястото на засадата. Сър Питър нареди всички да спрат, освен Нейлър, който тръгна назад по пътя, за да подбере неколцината изоставащи.

— Не можем да спираме, сър Питър! — задъхано каза Корбет.

— Ще се оттеглим в боен ред — отвърна шерифът, оглеждайки лекото порязване върху опакото на ръката си.

Нейлър се върна. Конниците обградиха стрелците с вдигнати щитове и сър Питър поведе своя окървавен и дезорганизиран отряд навън от оредяващата гора. Едва когато излязоха на обсипана с маргаритки поляна, спряха да починат. Войниците превързаха набързо раните си и провериха оръжието. Сър Питър седеше мрачен на земята, хванал юздите на коня си. Най-накрая погледна с неприязън към Корбет и Ранулф, които седяха на седлата.

— Мастър писарю, нали сега няма да кажеш, че си ме предупредил?

— Колко души загубихме? — рязко попита Корбет.

— Можеше да бъде и по-зле — отвърна Нейлър. — Един алебардист, двама стрелци и трима конника.

Сър Питър изруга.

— Кажи на хората да слязат от конете. Ще заобиколим и ще влезем в града през страничната порта.

Корбет и Ранулф вървяха с останалите, докато войниците на сър Питър се затътриха обратно по улиците, водейки уморените, запенени коне. Хората не бяха по-добре от конете. Един беше тежко ранен, останалите имаха по-леки наранявания. Раненият — улучен от стрела точно под коляното — се олюляваше на коня с пребледняло лице. Едва ли щеше да остане в съзнание, ако един от другарите му не беше извадил главата на стрелата, почистил раната му с вино и стегнал здраво кървящата рана с парче плат.

Корбет благодареше на Бога, че е невредим. Ранулф изглеждаше доволен, че се е измъкнал от гората.

— Изглеждаш ужасно — прошепна той на Корбет, загледан в разрошената му коса и изподраното от клони лице.

— Всички можехме да загинем! — възкликна Корбет. — Това беше глупаво. Освен това срещата не беше случайна. Разбойниците ни причакваха. — Той повиши глас. — Сър Питър!

Шерифът се приближи.

— Кой би могъл да ги предупреди — попита Корбет, — та да ни направят засада?

Бренууд поклати глава.

— Не знам, сър Хю, но ако разбера, ще ти кажа, преди да обеся този негодник!

Въпреки мерките на Бренууд, прибирането и състоянието им не останаха незабелязани. Новината за поражението им ги беше изпреварила по някакъв начин и гражданите се тълпяха от двете страни на пътя, който водеше към страничната порта. Корбет го понесе с безразличие, но съчувстваше на шерифа, който също чуваше кикотенето и приглушения смях. Унижението на сър Питър беше пълно. Той седеше на коня си като човек, когото водят на смърт, а не като кралски наместник.

Щом влязоха в замъка, лекарят и брат Томас се спуснаха към тях. Първият се погрижи за ранените, а монахът се зае със сър Питър. Отведе го внимателно вътре, шепнейки му кротко, сякаш утешаваше ученик, набит от другарите си. Корбет хвърли юздите си на един коняр и за миг остана с Ранулф, наблюдавайки как войниците разседлават конете си и прибират оръжията. Когато новината за завръщането и загубите им се разпространи, оплаквачките завиха и Корбет се обърна е отвращение.

— Ела, Ранулф. Това е кралски замък в графство Нотингам, а не част от шотландския поход.

Върнаха се в стаята си, където се измиха и почистиха раните си.

— В момента е най-добре да се държим настрана — промърмори Корбет, отпуснат на леглото. — Едва ли сър Питър ще иска да му се мяркаме пред очите днес.

Ранулф седна на едно столче и задъвка устната си.

— Господарю, кой би могъл да е предателят?

— Всеки — отвърна Корбет. — Всеки в този замък, който е знаел къде отиваме. Сър Питър искаше да покаже силата си, но дали си струваше?

— Но как ще заловим разбойника? — попита Ранулф. Той отиде до прозореца, но предпазливо застана встрани, защото не беше забравил вчерашното нападение.

— Нашият мил Робин — саркастично забеляза Корбет — няма да бъде заловен със скитане в гората. Нямам никакво намерение да се връщам там и да чакам някоя стрела да ме улучи в гърлото. Трябва да го накараме да излезе от гората, но каква примамка бихме могли да използваме?

— Има и друг начин — започна Ранулф. — Ако откриеш кой е шпионинът му в замъка…

Корбет седна.

— Странно е, че го казваш. Забеляза ли, че Нейлър беше с нас в гората, Маре и брат Томас ни посрещнаха, но мастър Ротбьоф изобщо не се появи?

— Смяташ ли, че той би могъл да е предателят?

— Възможно е. Не скърбеше особено за смъртта на сър Юстас и, както забеляза ти, умее да си служи с оръжието. Тогава защо не дойде с нас или поне не ни посрещна? — Корбет загриза нокътя на палеца си, после се усмихна на разрошения си блед прислужник. — Не се тревожи, Ранулф, едва ли ще се върнем в гората, но ти си прав. Ако заловим предателя, ще премахнем най-важния съюзник на Робин Худ и което е по-важно, вероятно ще обесим убиеца на сър Юстас и бедния Льокроа. — Корбет спусна крака от леглото. — Да се хващаме на работа.

— Какво ще правим?

— Вече не можем да разпитаме Льокроа. Той се отправи при създателя си. Затова нека си представим, че сме актьори от пиеса и да изиграем отново действията на Веки през нощта, когато е умрял. В същото време ще повикаме Ротбьоф.

Корбет напълни чашата си с вино и слезе в залата. Тя беше пуста с изключение на един слуга, когото той изпрати за Ротбьоф. Част от гарнизона се беше събрала на групи в двора, за да чуе за поражението в гората, други чакаха да превържат раните им или, подобно на сър Питър, се бяха усамотили и ближеха раните си.

Корбет отиде до масата на подиума.

— Доколкото знаем, Веки си е тръгнал оттук, последван от Льокроа и Маре. — Той отиде до вратата. — Шерифът носел чаша вино, която били опитали на масата, както и всичко останало, което сложил в уста. Качил се в стаята си. Никой от останалите в замъка не е пострадал, с изключение на сър Питър, който се върнал за своята чаша. Виното имало странен вкус и той го изхвърлил. — Корбет тръгна нагоре по стълбите, следван от Ранулф. Спряха пред стаята на Веки. — Какво е станало после?

— Според лекаря, сър Юстас го накарал отново да опита виното. После влязъл в стаята си — продължи Ранулф, — придружен от Льокроа. Вратата била заключена отвътре, а двама войници стояли на пост отпред.

— Което означава — поде Корбет, — че Маре, брат Томас, Питър Бренууд, Ротбьоф или който и да е друг може да се е промъкнал обратно в залата и да е сипал отрова във виното на Бренууд.

Корбет отвори вратата и влезе в стаята на мъртвеца. Тя беше все тъй мрачна и занемарена. Мръсните рогозки бяха струпани на купчини, завесите на леглото — дръпнати на половина, одеялата и постелите — разхвърляни. Чашата с остатъка от виното беше непокътната, както и покритата с мръсна пяна вода в купата на умивалника, и чинията със сладкиши, над която се рояха мухи. Ранулф седна на леглото на Льокроа, докато Корбет се опита да повтори действията на Веки, макар че не отпи от виното, не докосна водата, нито опита от сладкишите. После се престори, че се мие и подсушава лицето и ръцете си, като внимаваше да не докосне опръсканата с кръв кърпа и легна върху вмирисаните на пот одеяла.

— Пропуснах ли нещо? — попита той. Ранулф поклати глава.

— Тогава, за Бога…

Думите му секнаха, когато вратата с трясък се разтвори и разтревоженият Ротбьоф влезе в стаята.

— Смъртта на шерифа още ли е загадка за теб, сър Хю?

— Всичко е много загадъчно — отсече Корбет и се изправи. — Защо Робин се е върнал в гората? Защо е започнал да убива? Как са били убити сър Юстас и Льокроа? И най-вече кой е предателят, заради когото всички щяхме да умрем? — той погледна мрачно писаря. — Точно затова те повиках.

Ротбьоф отстъпи назад.

— Защо не дойде с нас? — попита дръзко Ранулф и посочи към кожената лента на китката на писаря, която се показваше изпод ръкава му. — Ти си опитен стрелец.

— Аз съм писар.

— Аз също — отсече Корбет.

Ротбьоф почеса главата си и седна на столчето, издърпвайки така силно панталоните си, че Ранулф си помисли, че ще се скъсат.

— Защо не дойде? — повтори Корбет.

— Какъв е смисълът да крия! — въздъхна Ротбьоф. — С една дума, сър Хю, аз съм страхливец. Мразя гората и нямам желание да умра в нея.

— В Нотингам ли си роден? — попита Корбет, без да обръща внимание на оправданията му.

— Да, зад стените на града.

— Тогава знаеш легендите за Робин Худ?

— Всички ги знаят.

Ротбьоф се изправи и неспокойно се огледа. Корбет усети, че той е изпълнен с тревога и подозрения.

— Какво има? — настоя Ранулф. — Никой не би искал да умре, особено улучен със стрела в гърлото в някаква проклета гора. Но от какво те е страх сега?

Ротбьоф се усмихна насила.

— От нищо! Просто ми е жал за сър Питър. Всички смятаме, че в замъка има предател и никой не е извън подозрение. — Той се приближи към Корбет. — Но ако наистина искаш да разбереш нещо за Робин Худ, защо питаш мен? Иди в манастира, който се намира в подножието на скалата, върху която е издигнат замъка. Помоли приора^[1] да говориш с Уил Аления, който е послушник там.

— Аления? Някогашният помощник на Робин?

— Същият. Когато за пръв път излязъл в гората, Робин бил младеж, а Аления е доста по-възрастен от него. Когато разбойниците били помилвани от краля, Аления се прибрал у дома, но жена му умряла от чума. Той приел това като Божие наказание, затова отишъл на покаяние в манастира.

— Защо сър Питър Бренууд не ни каза това? Ротбьоф се огледа тревожно.

— Какво значение има, сър Хю? Аления е помилван от краля. Ако Веки или Бренууд подозираха, че не спазва условията на помилването, щяха да го обесят на крепостните стени за назидание. Казвам ти това, защото като кралски пратеник, можеш да го успокоиш.

Ротбьоф ги изгледа, сви рамене и излезе от стаята. Корбет се втренчи в полуотворената врата.

— Този човек е много уплашен — забеляза той. — Хайде, Ранулф, да излезем от този прокълнат замък и да се разходим, докато е още светло. Да посетим Аления.

— Ами Ахитофел? — възрази Ранулф. — Ако те дебне, сигурно е в града и чака удобен случай.

Корбет се усмихна.

— Дьо Краон се мъчи да ме убие от години. Но досега, слава Богу, не е успял.

Излязоха от замъка през една странична порта и тръгнаха по виещата се около скалата пътека, покрай тъмните отвори на пещерите. Корбет спря пред „Пътят към Йерусалим“.

— Още няма и следа от Малтоут — забеляза той, наблюдавайки оживения двор, в който калфи, калайджии и пътуващи търговци слизаха от конете, за да похарчат припечеленото през деня.

Тръгнаха по малка уличка, над която надвисваха стрехите на къщите. Деца тъпчеха из дълбоката до коляно канавка, хвърляха камъни по кучетата и гонеха прасетата с малки остри пръчки. Завиха зад ъгъла и спряха пред манастира.

Мърморещ послушник отговори на позвъняването им и ги преведе по настланите с плочи коридори до стаята на приора. Той не ги посрещна радушно. Висок и суров на вид мъж, брат Йоаким ги изгледа с неприкрито подозрение. Едва когато Корбет извади кралските заповеди, той се успокои и им предложи храна и пиене, които писарят учтиво отказа.

— Значи — игуменът препиете тънките си пръсти и се облегна на писалището — искате да говорите с брат Уилям.

Корбет протегна крака.

— Отче игумене, какво има? Аз съм кралски пратеник. Брат Уилям няма защо да се бои от мен.

Абатът размести няколко пергамента върху писалището.

— Той е помилван от краля — продължи Корбет. — Няма от какво да се бои.

— Брат Уилям не мисли така. — Абатът рязко отметна глава. — През последните няколко месеца, откакто разбойникът се върна в Шъруудската гора, брат Уилям отказва да се среща с когото и да било или да приема дарове. Разбираш ли, сър Хю, брат Уилям е един от най-известните членове на нашето братство. Подвизите му с Робин Худ са легендарни.

— Но сега не се вижда с никого?

— Точно така.

— Защо?

— Не знам — игуменът прехапа устни. — Живеем в размирни и опасни времена. Може би брат Уилям трябва лично да ти отговори.

Той ги поведе през двора покрай входа на малката църква към градините. Плещест градинар се бе надвесил над лехите с билки. Той ги изгледа мрачно, после им обърна гръб, докато игуменът ги водеше към каменната килия пред малката овощна градина. Там почука на вратата.

— Кой е? — попита писклив глас.

Игуменът обясни. Корбет дочу тътрещи се стъпки, после в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори от висок мъж, облечен в тъмна роба. Вратът му беше дълъг и тънък, а лицето — дребно и сбръчкано, но очите му бяха изненадващо умни и проницателни. Абат Йоаким тихо ги представи и каза, че ще изчака отвън. Брат Уилям покани Корбет и Ранулф в малката си белосана килия, почти лишена от мебели. Централно място заемаше огромно разпятие. Корбет забеляза, че монахът заключи вратата, преди да ги покани да седнат на пейката. Самият той се отпусна на тънкия сламеник върху нара си.

— Нямам с какво да ви почерпя. — Брат Уилям извинително разпери загорелите си пръсти.

— Не сме дошли да ядем и пием.

Монахът се усмихна, докосна побелялата си коса и намигна на Ранулф.

— И аз навремето бях червенокос като теб, оттук и прякорът ми. — Внезапно усмивката му изчезна и очите му се изпълниха с тревога. — Да ме разпитвате ли сте дошли?

— Да, братко, и първият ми въпрос е защо си тук.

— Да се покая за греховете си, да се моля на Бог и Христовата майка, да търся изкупление за безразсъдствата, които вършех като млад.

— Какви безразсъдства, братко?

Монахът леко се усмихна и отклони поглед.

— Бях волен като кралските елени — каза той замислено. — Бях разбойник в гората, взимах, каквото исках и не мислех за утрешния ден. Но Бог ме наказа. Жена ми умря и съзрях в това Божията ръка. Когато умра — добави Уилям сякаш на себе си, — не искам да ме погребат тук, а до нея — под стария тис в селското гробище.

— Защо се криеш сега?

— Казано направо, сър Хю, уплашен съм. Живеех с Робин, бягах с него, бих се редом с него срещу кралските войници, пих и се забавлявах. Но сега… — гласът му пресекна.

Корбет мълчаливо наблюдаваше как Уилям Аления поглади избръснатата си брадичка и се втренчи в пода.

— Отначало — бавно започна той — всички се бихме за Симон дьо Монфор, граф Лестър, който трябваше да поиска сметка от господарите за деянията им. След смъртта му при Ишвъм аз и останалите — Робин, Малкия Джон, отец Тък, Алън-а-Дейл и другите — избягахме на свобода в гората. Аз бях най-възрастният, точно бях навършил трийсет лета, но кръвта ми още беше гореща. Нападахме бирниците и тлъстите абати, защото Робин беше приел идеите на Монфор — че Адам и Ева са били голи пред Бога, равни във всичко. — Монахът сви костеливите си рамене. — Затова ограбвахме богатите и раздавахме на бедните. — Той вдигна поглед и се усмихна.

— Е, не всичко. Запазвахме нещичко и за себе си, но повечето раздавахме. Това не само ни караше да се чувстваме добре, но и ни осигуряваше безопасност. Подкупвахме кралските лесничеи и те си държаха устата затворена.

— Той прехапа устни. — Робин срещна лейди Мериън, както я наричаха всички, и годините минаваха една след друга. После старият крал умря и Едуард дойде на север подобно на златокосия Александър, раздавайки щедро злато и опрощение. Робин прие да бъде помилван. Присъедини се към съветниците на краля и се би в неговите войни. — Очите на монаха яростно просветнаха. — Аз също приех опрощението му, но не можех да бъда купен. Останах в Нотингам, докато другите се разпръснаха, а когато жена ми умря, дойдох тук.

— Защо тогава се боиш?

Брат Уилям се изправи и застана до прозореца.

— Бил ли си преследван от призраци, Корбет? Отмъстителни духове, върнали се от ада? Точно това става сега. — Той се обърна. — Да, Робин се върна в гората. Малкия Джон май също се е присъединил към него. Може би дори лейди Мериън е напуснала абатството Кърклийс.

— Защо е отишла в гората? — прекъсна го Ранулф, преди Корбет да успее да го спре.

— Един Бог знае — отвърна старият монах. — Бяха се скарали сериозно с Робин. Тя смяташе, че като е приел опрощението на краля, ни е предал. Може би беше права. Сега аз се крия зад стените на този манастир, защото се боя от Робин, който избива бившите си другари.

— Наистина ли? — попита Корбет.

— Да. От време на време новините стигат и Дотук. Мъч, синът на мелничаря, бил намерен удавен в реката. Хик, превозвачът на сено — удушен на полето. Кой знае? — тихо добави той. — Може би старият Уил Аления ще е следващият?

— Тогава — каза Корбет — кажи ни как да го убием. Старият монах се обърна с насълзени очи.

— Не мога — прошепна той. — Не познавам този Робин.