Брайън Олдис
Краят на мрака (8) (Нон-стоп)

IV

Пътешествието продължаваше. Те упорито изкореняваха водораслите и се промъкваха напред, внимателно преодолявайки тъмните участъци, в които нямаше светлина и не растяха растения. Минаваха през обитавани някога райони, където всички врати бяха изкъртени, а в коридорите лежаха купища счупени предмети. Всички живи същества, които срещаха по пътя си, бяха боязливи и се стараеха, доколкото е възможно, да ги избягват. Впрочем те не бяха много — някакъв самотен козел, отделни или на групи получовеци, които панически се спасяваха с бягство, щом само Уентъдж плеснеше с ръце. Такива бяха Джунглите, с притаени в дебрите им векове страх и мълчание.

Кабините, напълно забравени, останаха далече назад. Те забравиха даже за своята смътна цел, тъй като всекидневните реалности, постоянно подлагащи техните физически възможности на все нови и нови изпитания, изискваха всичките им сили и внимание. Да се търсят допълнителните съединения между секциите даже и с помощта на плана на Марапер, не винаги беше лесно. Асансьорните шахти често се оказваха блокирани, а етажите завършваха на глухо. Обаче те упорито се придвижваха напред, преодолявайки отначало петдесетите отсечки, след това — четиридесетите, и накрая на осмата явка след излизането от Кабините достигнаха отсечка „29“.

По това време Къмплейн вече започна да вярва в теорията на кораба. Промяната на възгледите му ставаше постепенно, но основателно, и съществена роля за това изиграха разумните плъхове. Когато Къмплейн разказваше на своите спътници за това, как са го похитили Гигантите, въобще не спомена за инцидента с плъховете. Той инстинктивно предвиди, че фантастичният елемент, който би придобил неговият разказ, щеше да намали впечатлението от него и можеше да предизвика недоверието на Марапер и Уентъдж. Но мислено постоянно се връщаше към тези предизвикващи инстинктивен страх твари. При това той отбеляза поразителното сходство между плъховете и хората, проявяващо се в тяхното по човешки жестоко отношение към съществата от друг вид, в конкретния случай — към зайчето. Плъховете живееха така, както им беше възможно, без да обръщат никакво внимание на обкръжаващия ги свят. Но нали и с тях самите съвсем неотдавна беше същото.

Марапер внимателно изслуша разказа за Гигантите, но се въздържа от коментарии.

— А те знаят ли къде се намира капитанът? — попита той след малко.

Него го интересуваха главно детайлите относно разговорите на Гигантите и той повтаряше имената Къртис и Рендъл, като че ли шепнеше заклинания.

— А кой беше този — Малкото куче, с когото отидоха да разговарят? — попита той.

— Мисля, че това е нечие име — отвърна Къмплейн, — а не истинско малко куче.

— Чие име?

— Не знам. Вече ти казах, че бях почти в безсъзнание.

Колкото повече размишляваше над това, толкова по-малко разбираем ставаше за него чутият разговор; всичко толкова много се разминаваше с жизнения му опит, че не можеше даже отчасти да разбере смисъла.

— Как ти се струва, това наистина ли беше името на Гиганта, или просто название на някакъв предмет? — настояваше свещеникът.

Той дърпаше Къмплейн за ухото.

— Струва ми се, че те само са имали намерение да поговорят с някакво си „Малко куче“.

По молба на Марапер цялата четворка претърси помещението, отбелязано като „плувен басейн“, в което по-рано е било морето. По това време то беше напълно изсъхнало, никъде не намериха и Рафъри, което беше много чудно, ако се вземат предвид думите на единия от гигантите, че оценителят, също както и Къмплейн, трябва бързо да се свести след отравянето с газа. Викаха го и го търсиха навсякъде, но напразно.

— Сигурно мустаците му украсяват сега някой мутант — заяви Уентъдж. — Да вървим нататък.

Не можаха да открият и люка, който водеше в помещението на гигантите. Стоманената плоча, която закриваше входа към контролния кладенец, в който Къмплейн и Рафъри за първи път видяха Гигантите, беше затворена и изглеждаше, като че ли никой никога не беше я отварял. Духовникът погледна скептично Къмплейн и с това търсенето завърши. Последваха съвета на Уентъдж и продължиха нататък. Целият този инцидент силно подкопа положението на Къмплейн и Уентъдж, възползвайки се бързо от ситуацията, веднага стана първи заместник на вожда. Той вървеше непосредствено след Марапер, Къмплейн и Фармър се влачеха отзад. Но във всеки случай това предизвика външно сплотяване на групата.

Ако по време на дългата тишина, в която се промъкваха по безкрайните криволици на коридорите, Къмплейн се превърна в много по-голяма степен от преди в човек, склонен към размисъл и анализ, то и свещеникът също се промени. Бъбривостта му постепенно намаляваше със стопяването на жизнените сили. Най-накрая той можа да си представи истинския мащаб на поставените пред него цели и стремежът към завършването на пътешествието изискваше напрежението на цялата сила на волята му.

— Нещо лошо е ставало тук съвсем неотдавна — заяви той по време на една почивка.

Опрял се на една стеничка, той разглеждаше открилия се пред него по-долен етаж на „Сектор 29“. Останалите също се спряха. Прорасналите храсталаци продължаваха още на два метра пред тях, след което започваше тъмнина, в която нищо не можеше да расте. Причината за неочакваната липса на светлина беше очевидна: с някакво оръжие, неизвестно в Кабините, в незапомнени времена бяха пробити отвори в тавана и стените на коридора. От дупката на тавана висеше ъгълът на масивен шкаф, всички лежащи наблизо врати бяха откъснати от пантите. Навсякъде в стените се виждаха по-малки отвори, напомнящи следи от шарка — съдейки по всичко — последствия от някакъв гигантски взрив.

— Най-накрая местенце без тези дяволски водорасли — заключи Уентъдж.

Той извади фенерчето.

— Да тръгваме, Марапер.

Свещеникът продължаваше да стои, опрян на стената и хванал се с две ръце за носа.

— Като че ли сме съвсем близко до Носа, Рой — каза той. Страхувам се да не ни издадат фенерчетата.

— Ако искаш, можеш да ходиш на тъмно — отвърна Уентъдж.

Той тръгна напред. Фармър, въздъхвайки, закрачи след него. Без да каже нито дума, Къмплейн заобиколи Марапер и последва останалите.

Мърморейки си нещо под носа, свещеникът се отдели от стената. Никой не би реагирал на унижението с по-голямо достойнство от него.

Преди да влезе в сянката, Уентъдж включи фенерчето и освети лежащото пред него пространство. Там ставаха странни неща. Къмплейн, който беше най-опитен наблюдател, пръв забеляза неестествения вид на водораслите. Както обикновено, близо до тъмния участък те растяха нарядко, но този път стъблата им бяха някак си странно гъвкави и като че ли нямаха сила да преодолеят собствената си тежест. Освен това те се бяха разпрострели много по-далече от обикновено от източника на светлина. Неочаквано Къмплейн почувства, че подът се изплъзва под краката му. Вървящият отпред Уентъдж се спъна без причина, а Фармър се придвижваше с някакви странни подскачащи крачки. Къмплейн се почувства съвършено безпомощен.

Целият отработен механизъм на собственото му тяло престана да го слуша и той се почувства като че ли се мята във вода и едновременно с това изпитваше необяснимо усещане за лекота. В главата му шумеше, кръвта чукаше в слепоочията му. Той чу изумения вик на Марапер, след което свещеникът го блъсна отзад. В същия миг Къмплейн отлетя по дъга, извивайки дясната ръка на Фармър, и сгънат наполовина, удари бедрото си в стената. Подът плуваше бавно срещу него, той протегна ръце пред себе си и пльосвайки се, се отпусна на корема си. Зашеметен се вгледа в обкръжаващата го тъмнина и видя, че Уентъдж, продължавайки конвулсивно да стиска фенерчето, се отпуска още по-бавно. Погледна на другата страна и видя Марапер да пърха във въздуха като гигантски хипопотам, изпулил очи и безмълвно шепнейки с устни. Фармър хвана свещеника за ръката, ловко се засили и го отхвърли на безопасно място. След това, независимо от своята маса, грациозно се промъкна в тъмнината отпред, натам, откъдето се раздаваха проклятията на Уентъдж. Придвижвайки се по стената, Фармър го хвана, ловко го отблъсна с крак и без да бърза, се върна на предишното си място. Въодушевен от това зрелище, Къмплейн съобрази, че тук се откриват идеални условия за пътешествие. Нещо стана в коридора (той смътно предположи, че се е изменил въздухът, въпреки че си остана годен за дишане) и сега те можеха бързо със скокове да се придвижват напред. Той стана внимателно, стисна по-силно фенерчето и скочи.

Учуденото му възклицание се затъркаля по коридора като гръмко ехо. Само протегнатите му ръце спасиха главата му от удар, но това движение така силно го разклати, че той падна на гърба си. Беше зашеметен от случилото се, но все пак се придвижи напред на около десет крачки. Спътниците му останаха далече назад, едва различими на фона на зелените водорасли. Неочаквано Къмплейн си спомни хаотичните спомени на Озбърт Бергъс. Какво всъщност казваше той? Нещо, което тогава му се струваше бълнуване. „Място, в което ръцете стават крака, а ти летиш във въздуха като муха.“ Значи, старият гид е идвал и дотук! Къмплейн с учудване си помисли за милите обрасли с водорасли коридори, които го отделяха сега от Кабините.

Сигурно беше се изправил твърде рязко, защото отново започна да се върти. Неочаквано му прилоша. Повърнатото се разхвърча във въздуха на малки мехурчета, които кръжаха около него, докато тромаво се връщаше при другарите си.

— Корабът се е побъркал! — каза Марапер.

— Защо твоята карта не показва това? — злобно попита Уентъдж. — Аз никога не съм й вярвал.

— И магарето ще разбере, че тази безтегловност се е появила тук след съставянето на плана. Поне един път размърдай гънките на мозъка си, ако въобще ги имаш — изкрещя Фармър. Това непривично за него избухване можеше да се обясни само с тревогата, която издаде следващата му забележка: — Мисля, че вдигнахме достатъчно шум, за да тръгнат всички Носари по следите ни. Стегнете се — и бързо назад!

— Назад! — извика Къмплейн. — Но ние няма да можем да се върнем. Пътят към следващия сектор се намира някъде близо до нас. Трябва да проникнем през една от тези разбити врати и да вървим по-нататък по стаите, като се стараем да се придържаме към паралелна на коридорите посока.

— А по какъв дяволски начин ще направим това? — попита Уентъдж. — Или имаш нещо, с което да пробиваш стените?

— Можем само да пробваме, като се надяваме, че там има някакви вътрешни врати — каза Къмплейн. — Боб Фармър е прав, да останем тук, е чисто безумие.

— Добре де, но… — започна Марапер.

— Какво, Дълго Пътуване ли ти се прииска? — гневно попита Къмплейн.

Той отвори най-близката повредена врата и решително се отправи навътре. Фармър тръгна след него. Марапер и Уентъдж се спогледаха и ги последваха.

Провървя им, тъй като случайно попаднаха в обширно помещение. Тук беше светло и бяха пораснали буйни водорасли. Къмплейн яростно ги сечеше, като се стараеше да се придържа към стената към коридора.

При придвижването напред отново го обхвана безтегловност, но този път въздействието й беше по-малко неприятно, а освен това водораслите му помагаха да запази равновесие.

Минута по-късно се добраха до цепнатина в стената и Уентъдж погледна през нея в коридора. Някъде далече се мяркаше кръгло петънце светлина.

— Някой върви след нас — съобщи той. Спогледаха се тревожно и ускориха крачките си.

Пътят им беше преграден от метален шкаф, около който пищно се бяха разрасли водорасли, и за да го заобиколят, те минаха към центъра на стаята. Във времената на Гигантите тя е била столова и дългите маси, обградени с кресла от стоманени тръби, заемаха цялото пространство. С бавната, но неудържима сила, свойствена на растенията, водораслите бяха оплели плътно мебелите, образувайки непроходимо, високо до кръста препятствие. Колкото по-навътре навлизаха, толкова условията за придвижване ставаха по-трудни и стана ясно, че скоро връщането към стената ще стане невъзможно.

Като в лош сън те си разчистваха път между огромните маси и кресла, слепи от комарите, които като мъглива димка се вдигаха от листата и се спускаха към лицата им. Гъсталакът стана съвсем непроходим. Цели купища водорасли се бяха сгромолясали на пода под собствената си тежест, образувайки гниещи хълмове, на които растяха вече други растения. Появи се лепкава сива плесен, която скоро ги лиши окончателно от възможността да използват краката си. Плувнал в пот и дишайки тежко, Къмплейн погледна към Уентъдж, който работеше да него. Здравата половина на лицето му беше така подпухнала, че очите му не се виждаха. Той си бърбореше нещо тихичко, носът му течеше и като забеляза отправения към него поглед на Къмплейн, започна монотонно да ругае. Къмплейн мълчеше. Тревогата не го напускаше, а и горещината го изкарваше вън от себе си.

Най-накрая те се промъкнаха през плътната стена от растения, спускащи се някъде от тавана. Това им отне доста време, но затова пък стигнаха до края на помещението. Но от коя страна? Те загубиха ориентация и съвсем не знаеха в коя посока трябва да се движат по-нататък. Марапер, дишайки тежко, се отпусна на зарития със семена под, опря се на гладката стена и уморено изтри потта от лицето си.

— От мене толкова, аз съм дотук — прошепна той.

— Ние и без това не можем да вървим по-нататък — рязко каза Къмплейн.

— Рой, не забравяй, че идеята не беше моя.

Къмплейн въздъхна дълбоко. Въздухът беше тежък, а освен това не го напускаше усещането, че кръвоносните му съдове са наблъскани с комари.

— Остава ни само едно: да вървим покрай стената до тогава, докато не се натъкнем на някаква врата. Покрай стената ще ни е по-лесно да вървим — заключи той.

Въпреки собствените си думи той седна до свещеника.

Неочаквано Уентъдж се закашля. Всеки пристъп го сгъваше наполовина. Обезобразената страна на лицето му беше също толкова подпухнала, колкото и здравата, така че деформацията стана почти незабележима. Когато се закашля за седми път, светлината изгасна навсякъде.

Къмплейн веднага скочи на крака и насочи лъча на фенерчето към Уентъдж.

— Престани да кашляш! — заповяда той. — Стой тихо.

— Изгаси фенера! — изсъска Фармър.

Те замряха настръхнали, като усещаха сърцата си да се изкачват към гърлото. Да стоят повече в такава задуха, бе все едно бавно да се превръщат в желе.

— Това може да е просто стечение на обстоятелствата — отбеляза Марапер, но с неуверен глас. — Помня, че и преди светлината е изгасвала така.

— Това е работа на Носарите — прошепна Къмплейн. — Те са ни проследили.

— Остава ни само едно: тихо да се промъкнем край стените до най-близката врата — заяви Фармър, като повтори почти дума по дума последното предложение на Къмплейн. — Да, те веднага ще ни чуят. Най-добре е да не мърдаме. Дръжте парализаторите си готови. Те, най-вероятно, искат да се промъкнат към нас…

Спотаиха се, а потта ги обливаше. Горещата и задушна вечер ги обгръщаше като дишането на зачервена пещ.

— Кажи Литанията, отче — замоли Уентъдж с разтреперан глас.

— Господи! Не сега — въздъхна Фармър.

— Кажи Литанията — повтори настойчиво Уентъдж.

Те чуха свещеника да коленичи. Уентъдж с тежко дишане го последва.

— На колене, говеда — изрева той.

Марапер започна монотонно с Признанието на Вярата. А Къмплейн с чувство на пълна безпомощност мрачно си помисли: „Ние се оказахме в пълна безизходица, чака ни смърт, а монахът взе да се моли. Не зная защо, но го смятах някога за човек на действието.“ Той поглади парализатора, като внимателно се вслушваше във всички странични звуци, а после без особено убеждение се включи в молитвата.

Гласовете им ту се усилваха, ту отслабваха, но в края всички те се почувстваха по-добре.

— И откривайки в себе си нашите лоши инстинкти, ние можем да избавим душите си от вътрешните конфликти…

— … и да живеем в душевна и телесна чистота… — повтаряха след него.

— … така ще процъфтява психическото здраве. И недостойният ни живот в определения ни срок да поеме Дългото Пътуване. И корабът щастливо да влезе в пристанището — завърши свещеникът.

Ободрен от собственото си изпълнение, свещеникът, макар и наоколо да беше съвсем тъмно, пропълзя от човек на човек, стисна им ръката и пожела на всеки пространство. Къмплейн рязко го отблъсна.

— Запази този театър до мига, в който положението ни се измени — каза ловецът. — А сега е време ние да се измъкнем оттук. Ако съумеем да вървим тихо, то ще чуем всеки, който се опита да ни приближи.

— Нищо няма да излезе от това, Рой — възрази Марапер. — Ние тук сме скрити добре, а освен това аз съм уморен.

— Ти май вече забрави за онази власт, която се стремеше да получиш, а?

— Да останем тук — молеше свещеникът, — водораслите са прекалено гъсти.

— Е, Фармър, ти какво ще кажеш? — запита Къмплейн.

— Чуйте!…

Напрегнаха слух. Водораслите поскърцваха, увяхваха без светлина и безропотно се готвеха за смъртта. Комари звъняха край ушите им. И въздухът, изпълнен докрай с тези звуци, ставаше все по-непригоден за дишане. Масата на гниещите растения поглъщаше целия кислород, отделян от здравите. Внезапно Уентъдж бе обхванат от безумие. Нахвърли се на Фармър, повали го на земята и те се впиха яростно един в друг.

Къмплейн мълчаливо се наведе и напипа мускулестото тяло на Уентъдж. А възседнатият от врага си Фармър напразно се опитваше да откъсне от себе си ръцете му, които здраво го стискаха за шията.

Ловецът хвана Уентъдж за рамената и го издърпа настрана. Уентъдж нанесе напосоки удар, не уцели и сграбчи парализатора. Успя да го измъкне, но Къмплейн го хвана за китката и завъртя ръката му, като го застави да се наведе и едновременно с всичка сила го удари в челюстта.

Но в тъмното сгреши малко и ударът попадна в гърдите на Уентъдж, който политна, размаха безцелно ръце, като за миг успя да се освободи, но ловецът отново го хвана. И този път бе точен.

Краката на Уентъдж се огънаха и той рухна на пода.

— Благодаря — измърмори Фармър.

Не беше способен да каже нещо повече. Отново се заслушаха. Но само скърцането на водораслите се донасяше до тях, този звук ги бе съпровождал цял живот и може би щяха да го чуват дори когато потеглят на Дългото Пътуване. Къмплейн протегна ръка и докосна разтреперания като от треска Фармър.

— Ти трябваше да използваш парализатора против този луд човек.

— Изби го от ръката ми — отвърна Фармър. — А сега съм загубил някъде из калта това дяволско оръжие.

Наведе си и започна да тършува несръчно из лепкавата кал, образувана от разлагащата се растителна маса. Свещеникът също се наведе и включи фенерчето си, което Къмплейн веднага изби от ръката му. Но Марапер бе открил вече стенещия под краката му Уентъдж и клекна до него.

— Виждал съм много хора, които ги е подгонвало безумието — прошепна Марапер, — но границата между нормалното състояние и лудостта у бедния Уентъдж е така размазана. Това е припадък. Ние, свещениците, го наричаме хиперклаустрофобия. Мисля, че всички ние, в една или друга степен, страдаме от нея. Тя е предизвикала много смъртни случаи у племето Грийн, макар и не такива стремителни. Повечето болни гаснат като лампи.

Като обясни това, свещеникът доволно щракна с пръсти.

— Достатъчно за историята на болестта, свети отче — каза Фармър. — Кажи по-добре какво да правим с него?

— Най-добре ще бъде, ако го оставим тука и да изчезваме — предложи Къмплейн.

— Вие какво, не виждате ли колко силно ме интересува този случай? — възмути се Марапер. — Аз познавам Уентъдж още от дете и сега трябва да присъствам на смъртта му в тази тъмнина. Чудесно и изумително е да имаш възможност да проследиш напълно човешкия живот. Това е все едно да се запознаеш с напълно завършено произведение на изкуството. Човек се отправя на Дълго Пътуване, но след себе си оставя следа във вид на историята на живота си, записана в паметта на останалите. Когато Уентъдж се появи на бял свят, майка му живееше изгонена от племето си в дебрите на Джунглата. Тя бе изменила на двама мъже, но трети отишъл с нея и ловувал за нея. Тя беше лоша жена. Мъжът загинал по време на лов, а тя, понеже не била в състояние да живее сама в гъсталаците, намери убежище у нас, в Кабините. Тогава Уентъдж беше пълзящо бебе, дребно създание, на което уродливостта почти не се виждаше. Майка му, както често се случва с неомъжените жени, стана наложница на един от стражите и загина по време на някаква пиянска схватка, преди синът й да достигне зряла възраст.

— Как смяташ, чии нерви се успокояват от този разказ? — заинтересува се Фармър.

— Страхът е вездесъщ, а животът ни е благодеяние, оказано ни свише — отвърна Марапер. — Погледнете съдбата на нещастния си другар. Както често става, краят на живота е свързан с началото му. Колелото прави пълен оборот и се чупи. Като дете не знаеше нищо друго, освен страдания. Другите деца издевателстваха над него заради майка му, която беше лоша жена, и заради лицето му. Оттогава Уентъдж започна да се отнася към тези две неприятности като към едно нещастие. Затова той вървеше винаги до стената, като криеше грозната част на лицето си, затова убиваше при всяко споменаване на майка му. И ето че сега, когато се оказа в Джунглата, спомените от детството се върнаха. В него възкръсна онзи срам, чийто източник е майка му, обхвана го детският страх пред тъмнината, пред неверието в утрешния ден.

— Е, а сега, когато тази кратка лекция по психоанализа завърши толкова щастливо — невесело се намеси Къмплейн, — може би ще бъдеш така добър да си припомниш, че Уентъдж полудя и кой знае защо още не е умрял. Продължава да живее и е опасен за нас.

— Аз, сине мой, се канех да го довърша — каза Марапер. — Запали за миг фенерчето, но внимателно, не бива да го мушкам с ножа като свиня.

Къмплейн внимателно се наведе и усети как прииждащата кръв към главата кара черепа да се разпуква. Поиска му се да направи същото като Уентъдж — да захвърли гадните ограничения, налагани от разсъдъка, и да полети с вопъл и стон през гъсталаците. Едва по-късно се появи разбирането: той затова е слушал свещеника в този критичен миг, защото с неочакваното си обръщане към привичния религиозен ритуал Марапер — и това беше несъмнено — намери изход за собствения си страх. Своеобразното възкресяване на детството на Уентъдж всъщност бе замаскиран начин сам да се спаси.

— Струва ми се, че отново ще започна да кашлям — произнесе Уентъдж с напълно нормален глас, когато неочаквано дойде в съзнание.

В тънкото като молив снопче светлина на фенерчето Къмплейн едва позна лицето му. Преди беше слабо и бледо, а сега — подпухнало и налято с кръв. Би напомняло маска на вампир, ако в очите вместо огънчетата се виждаше студът на смъртта. Щом светлината го докосна, той скочи. Къмплейн не беше готов за нападение и падна, но Уентъдж само рязко се обърна, заразмахва ръце и се хвърли в храстите.

Фенерчето на Марапер пламна и измъкна от тъмнината още виждащия се в зелената стена гръб на бягащия човек.

— Кретен такъв, изгаси светлината! — възкликна Къмплейн. — Ще го уцеля с парализатора.

Но не успя. Уентъдж едва бе почнал да навлиза в храстите, когато неочаквано се спря и обърна назад. Къмплейн чу ясно някакъв странен свирещ шум. За миг настана тишина, после шумът се повтори и беглецът се показа в светлото петно на фенерчето на свещеника.

Спря се, постоя така известно време, заклати се, падна и на четири крака се опита да запълзи към тях. На две крачки от Марапер рухна. Известно време се гърчи, а после замря. Мъртвите му очи изумено се бяха вперили в стрелата, която стърчеше от гърдите му. Те още не бяха успели да помръднат, безсмислено поглеждаха неподвижното тяло, когато от мрака излязоха въоръжени стражи на Носарите и ги обградиха.