Брайън Олдис
Краят на мрака (16) (Нон-стоп)

IV

— Какво, дявол да те вземе, правиш тук, стар, плешив идиот? — учудено произнесе Къмплейн.

Свещеникът както винаги побърза с обстоятелствения отговор, пренебрегвайки това доста неучтиво обръщение, което до неотдавна Рой не би си позволил.

Той поясни, че е тук само за това, да разбере с помощта на мъчения от Зак Дейт всичките тайни на кораба. И тъкмо започвал, понеже чак сега съветникът благоволил да излезе от състоянието на безсъзнание, в което се намирал от доста време.

— Но нали ти заяви на заседанието на Съвета, че го няма? — припомни му Уейън.

— Не исках да го подхванат другите, когато разберат, че е Чужд, преди аз да съм се заел с него — поясни Марапер.

— И откога знаеш, че е Чужд? — заинтересува се Къмплейн.

— От момента, когато дойдох тук и го намерих да лежи на пода с осмостенния пръстен на ръката — заяви Марапер, твърде доволен от себе си. — А сега, забивайки ножа под ноктите му, аз понаучих някои неща. Чуждите и Гигантите са родени на планетата, която вие видяхте. Но те не могат да се върнат там, докато не дойде да ги вземе кораб. Нашият кораб не може да се приземи.

— Разбира се, че не може. Командната му кабина е разбита — каза Уейън. — Марапер, ти само си губиш времето. При това, не мога да допусна да измъчваш съветника, когото познавам още от малка.

— Не забравяй, че той искаше да ни убие — напомни й Къмплейн.

Тя го погледна с някакво упорство в очите.

Женската интуиция й подсказваше, че тук тя разполага с по-силен аргумент от разсъдъка.

— Нямах друг изход, освен да се опитам да ви отстраня — глухо произнесе Зак Дейт. — Ако ме избавите от тази ужасна личност, аз ще ви помогна с всичко, което е по силите ми, но, разбира се, и в пределите на здравия разум.

Трудно бе да си представи човек по-сложна ситуация от тази, в която се оказа Къмплейн. Нищо чудно, че тя не му вдъхваше особен ентусиазъм. Да бъде въвлечен в спор между свещеника и момичето! Той беше склонен да позволи на Марапер да измъкне от Дейт всички сведения, каквито и методи да използва. Но не можеше да го допусне в присъствието на Уейън.

От друга страна не би могъл да обясни на свещеника откъде се появи в него тази повишена чувствителност. Започна спор, който беше прекъснат от някакъв шум. Това беше странен звук. Нито шумолене, нито почукване — звукът беше поразителен най-вече заради това, че не можеше да се определи. Той се приближаваше бързо и неочаквано се оказа точно над главите им.

Преминаваха плъховете! Те бягаха по вентилационната тръба, минаваща над стаите. А в момента бяха точно над решетката, закриваща отвора, през който неотдавна се беше промъкнал Къмплейн.

Хиляди дребни розови лапички се приближаваха и се отдалечаваха нататък, докато цялото нашествие на плъховете течеше над главите им. В стаята се изсипваха потоци прах, а после се появи и дим.

— Ето така е сега по целия кораб — обърна се към Дейт Къмплейн, когато шумът се отдалечи и заглъхна. — Огънят прогонва плъховете от дупките им. Ако има достатъчно време, хората ще унищожат всичко тук. Ще намерят и вашето тайно убежище, дори ако трябва да унищожат всички. Ако искаш да се измъкнеш жив от тази ситуация, Дейт, иди при апарата си и посъветвай Къртис да излезе с вдигнати ръце.

— Дори и да му кажа това, все едно — той не би ме послушал — каза Дейт.

Той потриваше ръцете си, кожата на които беше тънка и обтегната като хартия.

— Аз ще се погрижа за това — отговори Къмплейн. — А къде е това Малко Куче? Там долу на планетата ли?

Зак Дейт съкрушено кимна с глава.

Той непрекъснато покашляше и това издаваше нервното му напрежение.

— Стани и кажи на Къртис колкото може по-бързо да се свърже с Малкото Куче и да го посъветва да изпрати кораб за нас — заяви Къмплейн.

Той извади парализатора и спокойно го насочи към Дейт.

— Тук аз съм единственият, който има право да размахва парализатор — викна Марапер. — Дейт е мой пленник!

Той скочи и бързо се приближи към Къмплейн с насочено оръжие. С ловък удар Къмплейн изби парализатора от ръката му.

— Не можем да позволим в дискусията ни да вземе участие трета страна, Свети отче — заяви той. — Ако искаш да останеш тук, стой по-спокойно. В противен случай ще се наложи да напуснеш! Е, Дейт, какво реши?

Зак Дейт отчаяно се повдигна. По лицето му се четеше явно объркване.

— Нямам представа какво да правя. Вие изобщо не можете да разберете в каква ситуация се намираме — произнесе той. — Всъщност, аз искам да ви помогне, стига да мога. В действителност ти ми се струваш разумен човек, Къмплейн. Ако ние двамата…

— Аз не съм разумен! — закрещя Къмплейн. — Всякакъв друг, но не и разумен. Свържи се с Къртис! Хайде, стара лисицо, мърдай! Викай кораба тук!

— Инспектор Уейън, не бихте ли могли… — започна Дейт.

— Разбира се! Рой, моля те — опита се да се намери Лаур.

— Не! — извика Къмплейн.

Настана истински ад. Всеки държеше на своето мнение. Дори и жената.

— Тези негодници са отговорни за всички наши нещастия. Те трябва или да ни измъкнат от бедата, или…

Къмплейн рязко отдалечи шкафа от едната стена. Телефонът се намираше в малка ниша, безразличен и мълчалив, готов да предаде всички думи, които му бъдат доверени.

— Този път парализаторът ми е настроен на пълна мощност, Дейт — информира го Къмплейн. — Броя до три, а ти се хващай за работа. Едно… две…

Очите на Зак Дейт бяха пълни със сълзи, когато с трепереща ръка той вдигна слушалката.

— Дайте ми Къртис, ако обичате — помоли той, когато някой отговори от другата страна.

Независимо от нервността си, Къмплейн не успя да избегне прилива на емоции при мисълта, че този апарат е свързан с някаква тайнствена крепост на кораба.

Когато Къртис се обади, четиримата в стаята можаха ясно да чуят гласа му. Той приличаше на свистене от възмущение и напрежение. Къртис говореше толкова бързо, като че ли не беше Гигант.

Той заговори по същество, преди старият съветник да успее да каже каквото и да било.

— Дейт, какво сте забъркали вие там? Винаги съм казвал, че сте прекалено възрастен за такава работа! Поялникът все още се намира в тези дяволски изчадия. А вие като че ли ме убеждавахте, че е у вас. Те съвсем са се разбеснели. Няколко момчета се опитаха да вземат поялника, но безрезултатно. А сега пожарът е достигнал съвсем наблизо до нас. Вие сте виновен за това! Ще отговаряте за всичко!

След тази лавина от думи Зак Дейт се преобрази, сякаш в него отново заговори чувството за собствено достойнство. Слушалката престана да трепери в ръката му.

— Къртис!

Неговият началнически глас за миг прекъсна потока от думите от другата страна.

— Стегнете се малко! Сега не е време за взаимни оскърбления. Нещата са много по-сложни. Свържете се с Малкото Куче и им кажете…

— С Малкото Куче! — изстена Къртис и отново забърбори. — Аз не мога да се свържа с Малкото Куче! Защо не искате да чуете какво ви говоря? Някакъв идиот от корабните жители се забавляваше с поялника като маймуна и повреди електрическия кабел на средния етаж на „Отсек 20“, точно под нас. Четирима от моите хора сега лежат в безсъзнание. Ние не можем да извикаме на помощ Малкото Куче и не можем да се махнем оттук!

Зак Дейт поклати глава. С отчаяно изражение се отдръпна от телефона и погледна Къмплейн.

— Това е краят за нас — каза той. — Ти сам чу всичко.

Къмплейн го побутна с парализатора в ребрата.

— Тихо! — изсъска той. — Къртис още не е свършил.

Телефонът продължаваше да издава пискливи звуци.

— Дейт, къде сте? Защо не отговаряте?

— Тук съм — отговори Дейт с безизразен глас.

— Отговаряйте тогава. Или си мислите, че разговарям с вас от удоволствие — провикна се Къртис. — Има само един шанс. Най-горе, в един отделен люк от „Отсек 10“, има резервен авариен предавател. Разбрахте ли ме? Ние тук сме затворени като комари в буркан. Не можем да излезем навън, а вие сте свободен. Трябва да намерите този предавател и да повикате помощ от Малкото Куче. Ще можете ли да свършите тази работа?

Парализаторът прободе по-силно страната на Дейт.

— Ще се постарая — каза съветникът.

— Постарайте се наистина както трябва. Това е единствената ни надежда. И още нещо, Дейт…

— Да?

— Кажете им, за Бога, да пристигат бързо и да са въоръжени.

— Добре.

— Идете в инспекционния тунел и вземете количката.

— Добре, Къртис.

— Само по-бързо! За Бога, Дейт, отивайте колкото може по-бързо!

Когато Зак Дейт остави слушалката, настъпи дълга тишина.

— Ще ми позволите ли да намеря този предавател? — попита накрая съветникът.

Къмплейн кимна.

— Идвам с тебе. Трябва да осигурим кораб — заяви той.

Обърна се към Уейън, която в момента подаваше чаша с вода на съветника. Дейт прие чашата с благодарност.

— Лаур — каза Къмплейн, — бъди така добра да отидеш при Роджер Скойт, който сигурно вече е на крака. Кажи му, че скривалището на Гигантите се намира някъде на най-горния етаж в „Отсек 20“. Кажи му да ги ликвидира напълно и колкото може по-бързо. И още му кажи, че там има един Гигант на име Къртис, който първи трябва да бъде изпратен на Дългото Пътешествие. Аз ще се върна веднага щом мога.

— А не би ли могъл Марапер да иде вместо… — започна Уейън.

— Аз искам тези сведения бързо да стигнат там, където трябва — каза решително Къмплейн.

— Бъди внимателен — помоли го тя.

— Нищо няма да му се случи — изрече ехидно Марапер. — Независимо от цялата му наглост, аз ще отида с него. Черният ми дроб подсказва, че тук се замисля нещо мръсно.

В коридора ги посрещнаха квадратните контролни лампи. Тяхната слаба синкава светлина донякъде разпръскваше неприятната тъмнина. Къмплейн гледаше след отдалечаващата се Уейън, изпълнен с най-неприятни предчувствия. Тръгна неохотно, за да се присъедини към Дейт и Марапер. Съветникът тъкмо се спускаше в разтворения люк, а свещеникът стоеше над него, явно разтревожен.

— Почакай! — извика той. — Ами плъховете?

— Вие с Къмплейн имате парализатори — лаконично отбеляза Зак Дейт.

Това обаче не беше голямо успокоение за Марапер.

— Страхувам се, че този люк е твърде тесен и че няма да мога да се промъкна през него. Нали знаеш, Рой, че аз съм една голяма купчина плът…

— И още по-голяма купчина с лъжи — каза Къмплейн. — Хайде, марш надолу. Трябва да държим очите си отворени и да не забравяме за плъховете. За щастие те сега са прекалено заети със собствените си грижи, за да обръщат внимание на нас.

С големи усилия се добраха до инспекционния тунел, пълзейки на четири крака по релсите, по които се движеха количките за този етаж. Тези релси пронизваха кораба по цялата му дължина. Сега обаче нямаше количка. Те се движеха по линиите, провирайки се с усилия под ниските сводове, които отделяха отсеците един от друг. В третия отсек най-после намериха и количка. Следвайки указанията на Дейт, те се качиха в нея и легнаха по корем. Двигателят се включи и те потеглиха, бързо набирайки скорост.

Преградите между отсеците прелитаха съвсем близо над главите им. Марапер простенваше, опитвайки се да прибере обемистия си корем. След малко количката намали хода си. Те бяха достигнали до „Отсек 10“. Съветникът спря машината и всички слязоха. В това отдалечено място беше пълно със следи от плъхове, а целият под беше покрит с отпадъци и боклук. Марапер подозрително осветяваше ту едната, ту другата стена.

Тъй като количката спря в самия център на помещението, те успяха да се изправят. На това място инспекционният тунел увеличаваше ширината си между два пръстеновидни отсека. Цялото помещение бе запълнено с тръби, люкове, по-тънки и по-дебели кабели, изходи на шахти, водещи към коридора на кораба. Някъде в тъмнината над главите им изчезваше метална стълба.

— Люкът, разбира се, се намира на горния етаж — каза Зак Дейт.

Той се хвана за стъпалата и започна да се катери нагоре. Следвайки го, Къмплейн забеляза, че от двете страни има много повреди, такива, сякаш в стаите, край които се изкачваха, е имало взрив. В момента, в който той помисли за това, в инспекционните тунели се чу рязък шум.

— Вашите хора продължават да разрушават кораба — студено отбеляза Зак Дейт.

— Надявам се, че заедно с това ще избият и всички останали Гиганти — каза Марапер.

— Всички! — възкликна Дейт. — А колко такива „Гиганти“, както ти ги наричаш, има на кораба според теб?

Понеже свещеникът мълчеше, съветникът сам отговори на въпроса си.

— Тези нещастници са точно дванадесет. Тринадесет, ако към тях се причисли и Къртис.

Къмплейн се опита да погледне на ситуацията от страната на човека, когото никога не бе виждал — от страната на Къртис. Той си го представи: объркан ръководител, седящ в тъмнината някъде в разрушеното помещение, докато всички останали на кораба настойчиво търсят неговото скривалище. Да, не беше особено приятно. За по-дълги размишления нямаше време. Те стигнаха до горния етаж и отново запълзяха към най-близкия люк. Зак Дейт постави в ключалката осмостенния си пръстен. Люкът над главите им се разтвори. Когато излязоха навън, те бяха обкръжени от облак бели молци, които летяха известно време около тях, а след това изчезнаха към дъното на коридора. Къмплейн бързо грабна парализатора и стреля в тази посока. В светлината на прожектора си Марапер със задоволство установи, че повечето от насекомите са изпадали на пода.

— Надявам се, че нито един от тях не е оцелял — каза Къмплейн. — Обзалагам се, че тези твари са разузнавачи на плъховете.

Разрушенията в района, където се намираха, бяха по-големи, отколкото на другите места. Нито една стена не беше останала здрава. Дебел слой от натрошени стъкла и счупени части от различни предмети покриваше пода с изключение на една тясна пътечка. Там боклукът беше разчистен. Точно по тази пътечка тръгнаха внимателно тримата с изострен слух.

— Какво е имало тук? — заинтересувано попита Къмплейн. — Преди развалините?

Зак Дейт продължаваше мълчаливо да върви, все още мрачен и замислен.

— Какво е имало тук, Дейт? — повтори Къмплейн.

— О, по-голямата част от този етаж е заемал Медицинският изследователски център — отговори Дейт, откъсвайки се от мислите си. — Струва ми се, че някакъв забравен компютър е предизвикал тук експлозия. По нормалния начин не може да се стигне дотук, нито по коридорите, нито с асансьор… Тази територия е напълно откъсната.

Къмплейн почувства силна възбуда. Медицинският център! Именно тук преди двадесет и три поколения е работила Джун Пейн, която е открила пейнина. Той се опита да си представи как тя седи, наведена над масата, но успя да види само Лаур. Накрая те стигнаха до шлюзовата камера и помощния люк. Той изглеждаше като умален товарен люк със същите кръгли ръчки на вратите и предупредителни надписи.

Зак Дейт се приближи до едната врата.

— Чакай! — бързо извика Марапер. — Аз добре се ориентирам в интригите, Рой, и мога да се закълна, че този негодник има някаква тайна изненада наум. Той иска да ни премахне.

— Ако някой ни причаква тук, Дейт — предупреди Къмплейн, — и ти и той ще се отправите на Дългото Пътешествие по най-бързия начин, внимавай!

Съветникът се обърна. Цялата му фигура издаваше страшна умора и напрежение. При други обстоятелства и при други хора това би предизвикало съчувствие.

— Там няма никой — изрече Дейт, като се изкашля. — Няма за какво да се безпокоите.

— А тази машина, наречена радио, зад тези врати ли се намира? — попита Къмплейн със съмнение.

— Да.

Марапер хвана Къмплейн за рамото и насочи лъча на прожектора към лицето на Дейт.

— Надявам се, че няма да му позволиш да говори с Малкото Куче, нали? Той ще поиска да ги извика тук въоръжени.

— Не ме мисли за глупак, монахо, само затова, че съм се родил в твоята енория — отговори Къмплейн.

— Дейт, ще им кажеш това, което аз ти заповядам. Отваряй, съветнико!

Вратата се отвори и те се оказаха в никога невиждано от пътешествениците помещение. Това беше квадратна стая с дължина повече от пет крачки. Шест космически скафандъра, напомнящи метални доспехи, стояха прикрепени към стената.

Освен скафандрите в помещението имаше само един предмет. Това именно беше радиото — малко, преносимо устройство, снабдено с презрамки и телескопична антена.

Също както и в товарния люк и тук имаше прозорци. Освен затворения сега обсервационен купол в командната зала, само четири помощни и два товарни люка имаха илюминатори. Тъй като имаха различен коефициент на разширение в сравнение с корпуса, те представляваха слаби места на кораба и затова бяха поставени само там, където са крайно необходими. Изгледът, който се разкриваше от илюминатора, направи на Марапер такова силно впечатление, както и на всички останали преди.

Дъхът му спря. Той се взираше в огромното пространство и за първи път нямаше сили да каже нито дума. Сега сърпът на планетата беше значително по-голям от тогава, когато го видя Къмплейн. Виждаха се бели и зелени тонове, смесващи се с ослепителната синева, и всичко това сияеше с мек, странен блясък. На известно разстояние зад величествения сърп ярко светеше слънцето. Развълнуван, Марапер посочи с ръка.

— Какво е това? Слънцето ли?

Къмплейн кимна.

— Господи! — прошепна потресен свещеникът. — То е кръгло! А аз някак си винаги съм си го представял, че е квадратно, като контролна лампа!

Зак Дейт се приближи към предавателя. В момента, когато с трепереща ръка взе апарата, той се обърна към останалите.

— Трябва да ви кажа нещо — изрече той. — Каквото и да стане, аз няма да скрия от вас. Тази планета е Земята.

— Какво?! — изкрещя Къмплейн.

Въпросите, които напираха в него, засядаха в гърлото му.

— Ти лъжеш, Дейт! Сигурно лъжеш! Това не може да бъде Земята!

Старецът неочаквано се разплака. По бузите му се стичаха сълзи, които той даже не се опитваше да задържи.

— Вие трябва да знаете всичко — каза той. — Прекалено много страдахте. Това е Земята и вие не можете да се върнете там. Дългото Пътешествие трябва да продължи вечно. И това е един от мръсните номера на живота.

Къмплейн го сграбчи за врата.

— Послушай ме, Дейт — изръмжа той. — Ако това е Земята, защо ние не сме там? Кой си ти? Кои са Чуждите? Гигантите? Какви сте всички вие? Какви?

— Ние сме от Земята — едва произнесе Дейт.

Той размахваше хаотично ръце пред изкривеното от гняв лице на Къмплейн, който го раздрусваше като измъкнат с корените сноп водорасли. Марапер крещеше нещо в ухото на Къмплейн, като го държеше за рамото. Сега всички викаха, а лицето на Дейт, под въздействие на желязната хватка на Къмплейн, стана яркочервено.

Те се олюляха, препънаха се в скафандрите, събориха два от тях и самите те паднаха върху им. Най-после свещеникът успя да отскубне пръстите на Къмплейн от гърлото на съветника.

— Ти си луд, Рой — сумтеше той. — Откачи ли? За малко да го удушиш!

— Не го ли чу какво каза? — извика Къмплейн. — Ние сме жертви на някакъв чудовищен заговор.

— Заповядай му най-напред да поговори с това Малко Куче. Само той може да накара този апарат да проработи. Кажи му да поговори с тях, Рой. След това, ако искаш, го убий, ако искаш, му задавай въпроси.

Значението на тези думи достигаше бавно до Къмплейн. Яростта, която като червена пелена закриваше очите му, започна да отстъпва. Марапер, както винаги разсъдлив, когато ставаше дума за безопасността на собствената му кожа, естествено, беше прав. Къмплейн с огромно усилие се стегна, стана и рязко постави Дейт на крака.

— Какво представлява това Малко Куче? — попита той.

— Това е кодовото название на института, създаден на Земята за изследване на жителите на този кораб — отговори Зак Дейт, като масажираше врата си.

— За изследване? Добре, бързо се свържи с тях и кажи, че няколко души от кораба са много болни и е необходимо веднага да дойде техен кораб. Ние ще отстраним екипажа и ще се върнем с него на Земята. И не се опитвай да казваш нещо друго! Иначе ще те накъсаме на парчета и ще те дадем за закуска на плъховете. Те ще те излапат!

Марапер се раздвижи доволно, потърка ръце и намести наметалото си.

— Ти говориш като образцов вярващ, Рой. Отсега нататък ти ще бъдеш моят любим грешник. Когато корабът пристигне, ще отстраним екипажа и ще се върнем с него на Земята. Всички ще се върнем! Всички! Всеки мъж, всяка жена и всеки мутант — от Носа до машинното отделение!

Зак Дейт вдигна апарата и го включи. След това, без да обръща внимание на тяхната нервна възбуда, смело се извърна и застана пред тях лице в лице.

— Разрешете ми да ви кажа още нещо — започна той с достойнство. — Каквото и да се случи, а аз много се притеснявам от края на тази страшна история, бих искал да знаете всичко. Вие бяхте излъгани, това е вярно. Вашият пълен със страдания живот протичаше в заточение на този кораб, но където и да живеехте, в което и да е място или време, вашият живот нямаше да е спасен от мъката. Животът за всеки човек в цялата вселена представлява един дълъг и тежък път. И ако вие…

— Достатъчно, Дейт! — прекъсна го Къмплейн. — Ние не се молим за рая. Ние само искаме да имаме правото да изберем мястото на своите страдания. Хайде, свързвай се с Малкото Куче!

Объркан и блед като платно, Зак Дейт се обърна и се приготви да предава, „вдъхновяван“ от парализаторите пред лицето си. След минута от металната кутия се чу ясен глас:

— Ало, Голямо Куче. Тук е Малко Куче. Чуваме ви ясно. Приемаме.

— Ало, Малко Куче… — започна съветникът.

Той замълча и с видимо напрежение се изкашля. Пот се стичаше по лицето му. Веднага щом той спря да говори, Къмплейн размърда оръжието си. Съветникът вдигна очи и известно време с мъка гледаше Слънцето.

— Ало, Малко Куче! Незабавно изпратете кораб. Тук жителите полудяха. Помощ! Елате добре въоръжени… Те…

Изстрелът на Къмплейн попадна в отворената му уста, а на Марапер — в лявото слепоочие. Съветникът се огъна и се строполи на пода. Заедно с него с грохот падна и радиото. Зак Дейт не помръдна повече. Беше мъртъв, преди още главата му да докосне пода. Марапер вдигна апарата.

— Ей, вие! — изрева той. — Елате тук и ни вземете, смърдящи трупоеди! Елате и ни вземете!

Той замахна и с всичка сила запрати апарата в стената. И веднага след това, със свойствената му смяна на настроенията, падна на колене до тялото на Зак Дейт за ритуално съжаление и печал и започна погребална молитва.

Къмплейн, стиснал зъби, наблюдаваше планетата. Той не беше в състояние да се присъедини към свещеника. Навикът за извършване на ритуални жестове над мъртвите беше забравен завинаги. Той просто беше надраснал каноните. Вледеняваше го мисълта за този факт, който Марапер дори не бе забелязал, но който разбиваше всичките им надежди.

Преодолявайки хиляди прегради, те вече се убедиха, че Земята е толкова близко. Земята — техният истински дом. Но, както каза Зак Дейт, тя беше завладяна от Гигантите и Чуждите. Мисълта за това разпалваше у него безсилен гняв.