Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mission, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
RealEnder (2012 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

ИК „БАРД“, 1999

ISBN: 954-585-067-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на грешки от RealEnder
  3. — Корекция на правописни грешки

20.

— „Индевър“ има визуален контакт с кораба-майка — докладва Копина. На екрана се виждаше издължената, черна сянка на извънземния кораб на фона на дъговидния земен хоризонт. — Това е гледната точка от кабината на совалката.

Двете с Дънкан седяха в една малка стая на тренировъчния хангар. На масата пред тях бяха поставени два монитора — единият следеше полета на „Индевър“, а вторият на „Колумбия“.

С приближаването до гигантския кораб все по-ясно се виждаха следите от ядрената експлозия. В корпуса имаше грамадна пробойна, с дължина над шестстотин метра и назъбени краища.

В най-широката й част — където бе входът към товарния отсек, разстоянието между двата й края бе почти петдесет метра.

— Това нещо се оказа далеч по-здраво, отколкото предполагахме — отбеляза Дънкан.

Копина кимна.

— Учените смятат, че взривът е засегнал само външната обшивка, докато противоударната система и носещите конструкции са останали невредими. Вероятно са били създадени да издържат на колосални натоварвания при пътешествието в космоса.

— След колко време се очаква да започне скачването?

— Приближават се доста бързо. Предполагам, че до тридесет минути ще скъсят дистанцията дотолкова, че манипулаторната ръка на робота да опита прехващане. Да се надяваме, че ще успеят от първия път.

— Ако пропуснат, ще могат ли да опитат пак?

— „Индевър“ разполага с гориво само за един опит. Не успеят ли — край. Ако пък изразходват прекалено много от запасите и накрая се скачат, няма да имат достатъчно за обратния път. Совалката не е конструирана за продължителни маневри в космоса.

— А какво е положението с „Колумбия“?

— Тридесет минути по-късно ще е в близост до „нокътя“.

 

 

— Засякохте ли ни? — попита Търкот в микрофона на малкия, но мощен УКВ-предавател.

— Позицията ви е установена — отговориха от „Призрак“. — От тук нататък ще следим всеки от вас. Четиримата се намират на сто метра южно. Ако искате, можем да ги елиминираме.

— В никакъв случай — каза Търкот. — Искам от вас нещо друго… — той предаде накратко инструкциите за действие, после даде знак на Кениън и Яков.

Тримата започнаха да се прокрадват през стелещата се мъгла с готови за стрелба оръжия. Слънцето току-що бе изгряло на хоризонта. Не след дълго Търкот сви наляво и навлезе във високата трева, опасваща изоставеното летище. Тук се приведе, легна по корем и започна бавно да пълзи напред, усещайки как дрехите му подгизват. Другите двама го следваха.

Спряха, след като изминаха още петдесет метра. Търкот опря свити ръце в устата си и извика:

— Ставайте! Хвърлете оръжията и се приближете с вдигнати ръце!

— Майната ти!

Няколко куршума, изстреляни на полуавтоматична стрелба, се забиха в калта близо до обувката на Търкот.

 

 

Толанд и Фолкнър се спогледаха.

— Няма да им се дам — произнесе с блеснал поглед Фолкнър, вдигна автомата и пусна дълъг откос през тревата, която ги скриваше от противника.

— Спри малко! — викна му Толанд. — Май имаме избор. Виж, искат да преговаряме.

Третият наемник лежеше зад тях, от известно време конвулсиите му бяха утихнали, но сигурно защото бе изгубил съзнание. Толанд погледна към Балдрик. Мъжът въртеше дръжката на един от куфарите.

— Какво правиш?

— Заповеди — отвърна кратко Балдрик.

— Я престани. Тук аз издавам заповедите.

Балдрик не му обърна внимание. Ръцете му продължаваха да шарят по куфарчето.

— Казах да престанеш!

— Но „Мисията“…

— Пет пари не давам за „Мисията“.

— Аз пък не смятам да умирам от тази гадост — намеси се неочаквано Фолкнър и понечи да стане. Толанд го сграбчи за ръката и го дръпна долу.

— Какво си мислиш, че правиш?

Докато двамата се дърпаха, Балдрик успя да отвори куфарчето. Толанд едва сега забеляза, че вътре имаше бомба с часовников механизъм и германецът се готвеше да я задейства. Той извади светкавично ножа и го забоде право през дланта на Балдрик, приковавайки я към земята.

В този момент зад гърба му отекна изстрел. Толанд се извъртя. Фолкнър се беше строполил в калта, от дупката в слепоочието му шуртеше кръв. Все още стискаше автомата, с който се бе прострелял.

— О, дявол го взел! — изруга Толанд.

— Горе ръцете!

— Кои сте вие?

— Американски войници.

— Какво искате от нас? Нищо не сме ви направили.

— Искаме да говорим.

— Да говорим? А защо ни свалихте самолета?

— И вас ще застреляме, ако не си вдигнете ръцете!

От небето внезапно изригна огън. Два откоса от едрокалибрена картечница разровиха земята недалеч от тях.

— Следващия път ще им наредя да стрелят по вас — извика същият глас.

Толанд се огледа. Само той и Балдрик бяха оцелели.

— Не бива да им предаваме куфарчето — изстена болезнено Балдрик.

— Да, бе. И като го взривиш, няма да има с какво да изтъргуваме кожите си.

— Няма да търгуваш с това! — извика Балдрик и се пресегна към куфара.

— В „Мисията“ изглежда са ти промили мозъка. Нищо не струва колкото живота ми. — Той повиши глас. — Добре, ще получите каквото искате — само ни измъкнете от тук.

 

 

Търкот погледна въпросително Кениън.

— Щели сме да получим каквото искаме? Че какво искаме?

— Знам ли? — вдигна рамене Кениън. — Първо да видим какво предлагат.

— Хубаво — Търкот се надигна.

 

 

— Не можеш! — настояваше Балдрик. — Не е това, което си мислиш.

Толанд протегна ръка и извади ножа от дланта му.

— Следващия път няма да съм така милостив — заяви той, докато Балдрик притискаше ранената си ръка. — Мърдай, преди да съм ти видял сметката!

 

 

— Застанете така, че да ви виждам! — извика им Търкот.

Над тревата се показа мъж с камуфлажна униформа и автомат „Стърлинг“ в ръка.

— Хвърли оръжието!

— Теб ти пазят задника онези в небето — отвърна мъжът. — Нека за мен остане поне личното оръжие. Ако искаш да говорим — говори!

Търкот се огледа.

— Ти си наред — кимна му Яков.

— Ще се срещнем на средата — извика Търкот и се изправи. Остави автомата да увисне на ремъка и забеляза, че другият постъпи по същия начин. Търкот закрачи напред, войникът отсреща също. Спряха, когато помежду им имаше само пет крачки.

— Аз съм Толанд.

— Търкот.

Толанд го огледа от главата до петите.

— Не виждам униформа.

— Аз също — отвърна Търкот. Човекът срещу него имаше болнав вид, една от страните на лицето му бе покрита с черни мехури. Не беше изненадан — тук сякаш всички бяха болни.

— Е, какво, искаш ли снимките? — попита Толанд.

— Да — кимна Търкот, макар да не разбираше за какво говори наемникът.

— Какви гаранции имам, че ще ни пуснете да си вървим?

— И какви бих могъл да ти дам?

Толанд се засмя.

— Добър отговор, янки.

На Търкот му омръзна тази безсмислена размяна на реплики. Пък и беше озадачен. Нима този човек действително вярваше, че може да стигне някъде?

— Знаеш ли, че си болен? — попита го той.

— Ами… знам.

— Знаеш ли от какво?

— Видях ги как умират. Зная.

— Спътникът, при който сте били. Там се крие заразата.

Толанд погледна през рамо.

— Мислех, че всичко е заради проклетите снимки.

— Кой ти каза?

Толанд кимна назад.

— Та значи, болестта идвала от сондата?

Търкот кимна.

Толанд се обърна.

— Последвай ме.

Търкот се колебаеше.

— Трябва да извикам някого.

— Кого?

— Един учен… вирусолог.

— Викай го.

Търкот махна на Кениън да се присъедини към тях. Двамата тръгнаха след Толанд. Когато наближиха, видяха едър, рус мъж да седи в тревата, стиснал окървавената си ръка. До него се въргаляха два трупа.

— Това е Балдрик — представи го Толанд. — Той е наясно с всичко, което става. — Толанд се доближи до ранения и го изрита. — Отваряй куфарчето!

— Не мога — измънка Балдрик.

Толанд положи ръка върху дръжката на стърчащия от колана му нож.

Балдрик коленичи и набра с треперещи пръсти кода на ключалката. Сетне вдигна капака. Вътре имаше метална кутия с издраскана, напукана от висока температура, повърхност.

Кениън коленичи до кутията. Бръкна в чантичката на пояса си, извади малка отвертка и чевръсто разви болтовете върху капака. Балдрик следеше действията му с безразличие.

Кениън отмести капака встрани. В кутията беше положено сложно устройство.

— Какво е това? — попита Търкот.

— Да не е камера? — предложи Толанд.

— Не. — Кениън вдигна уреда и го завъртя. — Според мен, това е миниатюрна биолаборатория.

— За производство на какво? — попита Търкот.

— На Черната смърт.

— Каква Черна смърт? — попита Толанд.

— Това е вирусът, който ни убива.

Толанд ококори очи и се обърна към Балдрик.

— Затова ли си заложихме живота? Той ли го е направил?

— Или той, или пък знае кой е виновникът — отвърна Кениън.

— Ах ти… — Толанд преглътна болезнено, извади ножа и се метна върху Балдрик. Търкот едва успя да застане помежду им.

— Успокой се. Трябва ни жив. Иначе кой ще отговаря на въпросите?

— Няма да говоря с вас — заяви Балдрик и скръсти ръце. Той погледна предизвикателно Толанд. — Прави каквото щеш, но няма да изкопчиш и думичка от мен.

— Време е да се прибираме — нареди Търкот.

— А какво ще стане с мен? — попита Толанд.

— Свободен си да си вървиш — подметна през рамо Търкот, докато крачеше към скакалеца.

— Може ли да дойда с вас?

 

 

— Това — каза Кениън, използвайки лазерния показалец, — представлява специално отделение, където вирусът мутира при нулева гравитация. След края на процеса се издухва през тази тръба и достига в резервоарчето. Вероятно се е съдържал там, когато сондата е падала. След това се е разпространил.

Търкот разглеждаше уреда.

— Значи затова им е трябвал?

— Така изглежда — отвърна Кениън.

— Не — намеси се Яков. — Искали са да го вземат, за да го разпределят между четирите сонди. Иначе разполагат с достатъчно запаси от Черната смърт от предишните изстрелвания.

Търкот погледна към Балдрик. Немецът беше останал верен на думата си и не бе произнесъл нито дума, откакто се качиха на борда на скакалеца.

— Май не го е страх, че ще пипне Черната смърт — отбеляза Яков.

— Да не би да разполагате с ваксина? — попита го Кениън. Погледите на всички присъстващи спряха върху русия мъж.

Балдрик се правеше, че не го забелязва.

— Знаем, че работи за „Мисията“ — каза Толанд.

— Къде е тази „Мисия“? — попита Яков.

Лицето на Балдрик оставаше равнодушно.

— Сигурно са го ваксинирали — заговори Кениън. — Иначе нямаше да борави толкова спокойно с това нещо.

— На нас ваксината вече няма да ни помогне — рече Търкот.

— Но ще спаси милиони невинни — възрази Кениън. — Черната смърт дори още не е започнала.

Търкот стана и се доближи до Балдрик.

— Приятелче, ще трябва да си развържеш езика.

— Имам една идея — надигна се Яков. Отиде при изолационния контейнер и извади отвътре малък пластмасов комплект.

— Какво е това? — вдигна вежди Търкот.

— Не можеш… — намеси се Кениън, но Яков го смрази с поглед. Той отвори кутията и извади отвътре спринцовка и шишенце с мътновата течност. Пъхна иглата през гумената тапа и изсмука част от съдържанието й. След това извади второ шишенце и повтори манипулацията. Когато приключи, той се доближи до Балдрик.

— Всички тук вече сме заразени с Черната смърт. Спокоен си, защото си ваксиниран против нея. — Яков разклати спринцовката. — Но това тук е „Марбург“. Може и да не те убие. Шансът е петдесет на петдесет. Във всеки случай, ще те накара да си изповръщаш червата. Освен това, доколкото съм чувал, „Марбург“ засягал предимно зрението и тестисите. За да се получи коктейл, прибавих и малко „Ебола“. — Той се обърна към Кениън. — Да си наблюдавал някога комбиниран ефект от двата вируса в един и същи организъм?

Кениън поклати глава.

— Уверен съм, че резултатът ще е страшен — заяви усмихнато Яков.

Балдрик не откъсваше очи от върха на иглата.

— Не можете да постъпите така с мен… — прошепна той.

Яков се изсмя злобно.

— О, мога, дори без капчица съжаление. Ти си животно и заслужаваш такава смърт. — Той притисна върха на иглата в шията на Балдрик.

Лицето на немеца се изкриви от ужас. Очите му бяха облещени и следяха движенията на Яков.

Върхът потъна в меката плът.

— Само едно леко боцване — прошепна Яков. — И си готов.

— Махнете я — изхриптя Балдрик.

— За „Мисията“ ли работиш?

— Да, за „Мисията“! Но не съм един от тях. Те са само неколцина.

Те? — попита Търкот.

— Водачите — обясни Яков.

— Точно така — кимна Балдрик.

— Съществува ли ваксина? — попита Кениън.

— Не.

Яков смръщи вежди.

— Но тогава и ти си заразен! — той притисна отново спринцовката. — Казвай, какво е лечението?

Балдрик мълчеше.

— Отговаряй, мръсен кучи син! — изрева Толанд.

Балдрик огледа присъстващите. Повечето от тях вече показваха ранните симптоми на заболяването.

— Има ли лечение? — повтори натъртено Яков.

Балдрик прикова поглед в неговия.

— Да. Има.

— И след като се заразиш и излекуваш, придобиваш траен имунитет, така ли? Опасен начин на живот, приятелче. Ако не се върнеш навреме в „Мисията“, и ти ще си мъртъв като нас.

— Къде е „Мисията“? — попита Търкот.

— Не мога да ви кажа.

— Къде е „Мисията“? — иглата проникна на един милиметър в кожата.

Балдрик се усмихна. Изведнъж се хвърли напред и върхът на иглата остави дълбока рана в шията му. Той сграбчи автомата, който Кениън бе подпрял на един от сандъците, но докато го вдигаше, Търкот го простреля в ръката. Въпреки това немецът направи втори опит.

— Стига! — извика му Търкот.

Балдрик не му обърна внимание. Дулото почти бе заело хоризонтално положение. Търкот се поколеба. Знаеше, че Балдрик им е нужен жив.

Толанд също посегна към своя автомат, Балдрик го видя, завъртя се и пусна един откос в гърдите му. Сетне вдигна рязко цевта нагоре. Търкот се досети какво е намислил и се хвърли напред, но закъсня с една секунда. Балдрик дръпна повторно спусъка в мига, когато Търкот сграбчи оръжието за приклада.

Куршумът премина през устната кухина и превърна мозъка на Балдрик в пихтия.