Бил Маккей
Старгейт: Бунтът (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА
НЕПРИЯТНОСТИ В РЕЗЕРВ

— Полковник О’Нийл? Върнън Балард. Назначен съм за началник на охраната на минните обекти.

Джек О’Нийл инстинктивно усети, че се задават проблеми още в мига, в който новодошлият от Земята влезе в палатката му.

Непознатият беше едър и мускулест, стоеше изпънат като струна, ала леко провисналият му корем се очертаваше под униформата. Именно сиво-кафявият маскировъчен костюм привлече вниманието на О’Нийл. Един поглед му бе достатъчен, за да се досети, че това е работа на правителството — ала униформата не бе осигурена от правителството на Съединените щати.

Балард свали войнишката си барета. Кестенявата му коса, оредяла по слепоочията, бе подстригана толкова късо, че бе трудно да се каже откъде започва плешивината. Под брадичката му бе започнала да се оформя двойна гуша, сякаш напоследък прекарваше повече време зад бюрото, отколкото на бойни учения.

Мъжът улови погледа на О’Нийл, плъзнал се по униформата му.

— Помислих, че ще бъде най-добре войниците ни да се различават. КОМ успяха да ни снабдят със стари родезийски униформи — по-подходящи, струва ми се, за операции в пустинята.

О’Нийл изсумтя. От известно време Локуд хленчеше, че има нужда от полиция на компанията. Трябваше да се досети, че КОМ ще ги облече с реликви от африканска война, водила се преди двайсет години.

— Убеден съм, че ще се справите по-добре от войниците, които последни носиха тази униформа хладно рече О’Нийл. — В края на краищата сега Родезия е Зимбабве.

Той махна с ръка на Балард да седне, ала мъжът остана прав, все така изпънат, леко разкрачен. Неприязънта на О’Нийл се усили. Цивилните, които се правеха на войници, го отвращаваха. От друга страна, ако този мъж бе професионалист и получаваше заплата от КОМ, това означаваше, че е наемник. А в Третия свят военните наемници на КОМ не се ползваха с добро име.

— И тъй, колко души си довел, Балард? — попита О’Нийл. — Мога ли да изпратя част от моите пехотинци у дома?

— Ще бъдат прехвърлени около стотина консултанти по охраната. — Чудесен евфемизъм за наемник, помисли си О’Нийл. Лицето на Балард се изопна, щом забеляза изражението на полковника. Предположих, че вие също ще доведете подкрепление, полковник, като се има предвид променливото настроение на миньорите.

— Хората, които копаят в мината, работят там от незапомнени времена — отвърна О’Нийл, стараейки се да запази спокойствие. — КОМ сами си създадоха проблеми, опитвайки се да променят нещата твърде бързо. Освен това моята задача е да осигуря охрана срещу нашествие отвън.

— Но вашите войници трябва да са подготвени да защитават интересите на Америка.

О’Нийл изгледа Балард така, сякаш току-що е открил нещо вонящо и лепкаво на подметката си.

— Не съм убеден, че националните интереси съвпадат с интересите на КОМ. Точно затова са наели теб и твоите горили. Заплатата ти сигурно струва на Локуд колкото надниците на всички миньори, които вършат истинска работа долу в бездната.

Лицето на Балард почервеня.

— Може би се съмнявате в нашия професионализъм, полковник. Но мога да ви уверя, че моите хора си знаят работата. Аз също. Вие може да сте разузнавач от морската пехота, полковник, аз обаче съм обучен за строго секретни водолазни операции.

Лицето на О’Нийл остана безизразно и той впери поглед в Балард.

— Водолаз значи? И какво стана? Да не са те разжалвали?

— Моля? — Червенината по лицето на Балард се сгъсти. О’Нийл махна към входа на палатката.

— Хубаво огледай отвън, водолазе. Обзалагам се, че си добре трениран за подводни мисии. Но тази планета е пустинна, по дяволите. Тук твоята компетентност не значи нищо. Така че може да си говориш за охрана, но си доведен тук като наемна горила на КОМ. — Балард вече излизаше от палатката, когато О’Нийл додаде: — И щом им писна да се отнасят лошо с тях, хората на тази планета въстанаха срещу боговете и ги унищожиха. Не вярвам да се изплашат от бивш водолаз и стотина наемници.

В оборудвания с климатична инсталация фургон на Локуд атмосферата също беше нажежена, когато Мартин Престън влетя и наруши уединението на ръководителя на обекта.

— Смяташ да сложиш охрана около шатрата за отдих? — избухна Престън. Инженерът от КОМ току що бе научил за последното нареждане на Локуд от един от надзирателите. Макар Престън да бе консултант по проекта, за новата система на работа не бе поискано неговото одобрение.

— Ще позатегнем нещата благодарение на нашата охрана на обекта. — Локуд седна зад бюрото си, без да се трогне от яростта на инженера. — Ще наложим нашите изисквания за пет обиколки, преди на миньорите да им бъде позволена почивка. След петото изкачване нашите надзиратели ще дават на работника писмено разрешително за шатрата за отдих. Охраната ни ще се погрижи до шатрата да бъдат допускани само работници с разрешително.

— Изкачването от най-дълбоката част на мината до повърхността е равносилно на изкачване до единайсетия етаж.

Престън се бе опитал да изкачи разстоянието без почивка един-единствен път. После вървеше по стълбите бавно и редовно почиваше през няколко нива.

Локуд, който бе наблюдавал изкачването само от повърхността, просто сви рамене.

— Местните миньори отдавна трябва да са свикнали с изкачването. — Той се насочи към по-сериозни въпроси. — Когато се опитахме да установим ред на доброволни начала, работниците се отнесоха с пренебрежение към нашите надзиратели. Дори когато ги стимулирахме със заплащане, продължаваха да си почиват, без да имат право на това. — Мъжът удари с юмрук по бюрото. — Няма да позволя банда чалмосани нещастници да подбиват авторитета на ръководството. Все още не сме достигнали планираната производителност…

— Производителността, която ти планира — ядно го прекъсна Престън. — Твърде нехайно подцени факта, че имаш еднопосочна линия за доставка на запаси. Не е лесно да се направи разписание за износ на рудата и приемане на оборудване. Чувам, че се налага да купуваш храна от града.

— Оня негодник О’Нийл смята, че неговите доставки са с по-висок приоритет от нашите — изръмжа Локуд. — Задръства Старгейт, макар вече да има на разположение достатъчно продукти.

— Не можеш да обвиняваш ОНийл за закъснението при усъвършенстването на технологията в мината. Трябваха ти седмици, за да инсталираш първия асансьор, защото имаше трудности при пренасянето на частите в силоза и прехвърлянето им тук.

— Още по-основателна причина да изискваме по-добра работа от местните — озъби се Локуд.

— Не зная какво определение ще дадеш за „по-добра работа“, когато хората започнат да припадат от жегата. — Престън разрови натрупаните по бюрото папки и измъкна последния си доклад. — Пренебрегваш най-простите мерки за сигурност, които съм изложил тук…

— Няма да се занимавам с безпочвените ти оплаквания — прекъсна го Локуд. — Зает съм с работа по мината.

— Мисля, че трябва да помислиш как да си спасиш задника — рече Престън. — Щеше да се превърнеш в герой на компанията, предлагайки на управителния съвет печалби, които далеч надхвърляха моите първоначални проучвания. — Експертът горчиво се усмихна на началника си. — Ала действителната производителност на мината падна смехотворно под твоите надути обещания. Провали се и с монтирането на съоръженията. Твърдиш, че не можеш да си позволиш никакви мерки за сигурност, а в същото време докарваш армия от главорези, които наричаш „охрана“. — Престън гневно размаха пръст към Локуд. — Ти вече не си инженер, интересуват те само парите.

— Случайно съм твой началник — натърти Локуд.

— И съществува основателна причина за това. Вие, инженерите, би трябвало да намирате практически решения на проблемите. А ти правиш ли го? Не. Не съм чул от теб нито едно конструктивно предложение.

— Тук става въпрос за човешки живот — отчаяно настоя Престън, — а не за пари. Не те ли безпокои…

— Няма какво да ме безпокои — прекъсна го Локуд.

— Тук няма профсъюзи, нито федерална полиция. На друга планета сме, за Бога. Така че кой ще се разтревожи за няколко абудали?

Азар бе един от онези, които Локуд подигравателно бе кръстил „абудали“, смирен фелах като хилядите работници, които се трудеха в дълбоката каменна пропаст, където се намираше кварцитната мина на Абидос.

Азар се облегна на една от хилядите стълби, закрепени по отвесните стени и избърса с края на чалмата си смъдящата пот, стичаща се в очите му.

Трите слънца на неговата планета сякаш се бяха съюзили и с дяволска прецизност безмилостно огряваха дълбокия каньон. Сенки нямаше, хладината бе забравен спомен.

Азар засмука малко камъче, безуспешно опитвайки се да навлажни напуканите си устни, сетне се отдръпна от стълбата и удари жилата кварцит с грубата си медна мотика.

Един, два, три пъти мотиката се заби в ярката руда. Най-сетне се отчупи парче колкото половин човешка глава и падна на долната тераса.

Азар спря за момент, докато един от събирачите прибра парчето блестяща скала в торбата, която носеше.

— Хайде, Гаден — махна Азар към колегата си. Вземай го и се махай оттам, преди някое друго парче да е паднало на главата ти.

— Вече имам достатъчно, за да се изкача до върха — отвърна Гаден. — Може би дори ще спра в шатрата за отдих, докато още е позволено.

Азар обходи с поглед върволиците фелахи, които се изкачваха по множеството стълби, водещи към повърхността.

— Защо не сложиш товара си в крилатата кутия? Спира точно там… — Азар посочи две стълби по-нагоре. — Много по-близо е от върха.

— Надявам се да не си постъпвал така; докато си събирал — рече Гаден. — Чух, че началниците… надси-ра-те-ли-те… щели да записват имената на работниците, които оставяли товара си в кутията. Щели да бъдат отбелязвани като слаби и първо тях щели да уволнят, щом бъдели построени още кутии.

— Това ще отнеме много време — отвърна Азар. Видя ли чужденците, дето строят рамките за кутиите? Не им разбирам езика, ама съм сигурен, че ругаят. Ту почват, ту спират работа.

— Но един ден ще приключат. Частите ще пристигнат. Кутиите ще летят нагоре и надолу. И много, много от нас ще загубят работата си. — Гаден стрелна е поглед приятеля си. — Няма да има вече от онези странни, блестящи монети. Ще ги дават само на онези, които ще управляват машините. И може би на малцина други.

— Но не и на онези, който са записани като слаби — замислено промълви Азар.

Летящата кутия профуча покрай тях на път към повърхността. Тресеше се леко в клетката, в която бе поставена. Стълбите се разтресоха силно.

Азар слезе на площадката и се насочи към стълбата, която минаваше точно покрай летящата кутия. Когато съоръжението заработи, Азар го бе разгледал с голям интерес. Здраво въже от преплетени метални жици бе прикрепено към върха на кутията, за да я дърпа нагоре или да я спуска надолу. Отвореният асансьор се движеше по релси.

Гаден стоеше неподвижно и наблюдаваше Азар, който чакаше металната кутия да се върне обратно надолу, преструвайки се, че кърти камъка там, където нямаше руда. Двамата чуха свистенето на приближаващата кутия и вдигнаха погледи. Азар присви очи, преценявайки разстоянието. Дъното на квадратния съд приближи тяхното ниво. Изведнъж Азар захвърли мотиката си точно там, където кабинката се плъзгаше по релсите.

Асансьорът не беше празен. В ъгъла на клетката се бе подпрял едър набит младеж.

В гимназията в Тексас Чарли Морис бе известен с две неща: че е най-трудно преодолимият футболен защитник и че носи най-голям размер яка в града.

За беда, в колежа не приеха млади надеждни спортисти и така мечтите на Чарли да играе професионален футбол угаснаха. Той бе работил на много места, но навсякъде от него се изискваше да използва не толкова ума си, колкото мускулите. И сегашните му задължения бяха да наглежда банда чалмосани дрипльовци да не объркат работата.

Че какво ли можеха да объркат при копаене на руда?

Главата на Чарли бе издадена напред като на човекоподобна маймуна върху необичайно дебелия му врат. В училище си бе спечелил прозвището Горилата. Заради странната си стойка той непрекъснато страдаше от слънчево изгаряне на врата тук на Абидос. Нямаше намерение да слиза по стъпалата, докато слънцата пламтят като огньовете на ада.

Не и щом можеше, да се вози.

Чарли изложи лице на лекия въздушен поток, образувал се около спускащия се асансьор. Това щеше да бъде последният ветрец, на който можеше да се наслади през следващите четири часа в дълбините на майка Абидос.

Ветрецът едва не се оказа последният в живота му.

С крайчеца на окото си Чарли забеляза проблясък на кована мед. Обърна се и зърна един от примитивните инструменти на миньорите да лети към релсата на асансьора.

Зад мотиката младежът съзря и самия миньор загоряло от слънцето мургаво лице като хиляди други, на което бе изписан шок. Очевидно работникът не бе очаквал, че „летящата кутия“, както я наричаха, ще бъде заета.

Чу се издрънчаване от удара на метал в метал, сетне кабината силно изскърца по релсите и рязко спря. Чарли изхвръкна във въздуха. Трескаво размаха ръце и успя да се вкопчи в рамката, на която бе облегнат допреди малко.

За един ужасяващ миг изглеждаше, че ще прелети оставащите пет нива без помощта на асансьора.

Ала съумя да се залюлее и да се стовари обратно в клетката на спрялата кабина.

Приземи се с глух удар на пода. Замаяно се повдигна на колене и длани, сетне отправи разярен поглед към стъпалата, където бе застанал мъжът с чалмата, опитал се да го убие.

Разбира се, на стълбата вече нямаше никой.

 

 

— Саботаж — промърмори Локуд, докато ядосано кръстосваше лагера на КОМ и се опитваше да открие полковник Джек О’Нийл. Бе настоявал пред местния военен командир да постави пехотинци, които да охраняват съоръженията на КОМ в мината. Ала О’Нийл му се бе подиграл.

И ето, че точно когато ръководителят на обекта бе готов да постави своя охрана, проклетите абудали бяха счупили асансьора — единственото модерно съоръжение, което бе успял да монтира в примитивната им помийна яма.

Нещо повече, работниците по поддръжката му бяха казали, че ще минат дни преди проклетата машина да заработи отново. Трябваше да заменят част от релсите с нови, които да се доставят от Земята и сетне да ги свалят по тези стълби от Каменната ера до мястото, където бе извършен саботажът.

— Надзирателите нямаха представа какво се е случило. Причината за блокирането на асансьора бе инструмент за копаене на рудата, използван от местните жители, който отдавна е трябвало да бъде изложен в музей с артефакти на древните египтяни.

Дървената дръжка на мотиката бе разцепена на трески. Но меката метална плоскост се бе врязала между асансьора и релсите. Поразията, направена от невежия копач с кал под ноктите, бе тъй сериозна, колкото, ако бе извършена от опитен саботьор, разполагащ със сложна апаратура.

— Разбира се, нямаше начин да бъде открит собственикът на мотиката. Хиляди подобни инструменти бяха разхвърляни из мината. А да се разпитват работниците около мястото на саботажа се оказа също тъй безполезно. Локуд взе най-добрите учители, хората, които разбираха и говореха местното наречие. Ала със същия успех би могъл да изпрати най-глупавите маймуни, току-що пристигнали от Земята. Абудалите не само страдаха от загуба на паметта, но очевидно бяха забравили и да говорят.

Локуд лично пое надолу по грубите стълби към мястото на саботажа. Винаги бе смятал, че е в прекрасна форма, но след като слезе пет нива и сетне се изкачи три, наложи се да спре задъхан на една от миньорските площадки. Върнън Балард, новият началник на охраната, който придружаваше Локуд, бе принуден да се изкачи до шатрата за отдих и да се върне с вода и солени таблетки за отмалелия и потънал в пот ръководител на обекта.

След като дойде на себе си, Локуд се изкачи на повърхността, отпочина в кабинета си с климатична инсталация, сетне пое да се оплаче на О’Нийл. Изпадна в ярост, като не успя да открие никъде полковника.

Локуд обходи палатките на морските пехотинци, а също и собствения си лагер. О’Нийл го нямаше никъде. Служителят на КОМ тъкмо смяташе да поеме към Нагада, когато един от неговите хора му докладва, че полковникът бил забелязан да се придвижва с един от всъдеходите в пустинята.

Ръководителят на мината пое в указаната посока с друго от превозните средства, подходящи за всякакъв терен.

Придвижването през огромната пустиня приличаше на пътуване с малка лодка сред тежките вълни на необятен океан. Всъдеходът изкачи пясъчен хълм и от върха се разкриха множество дюни, простиращи се до хоризонта.

— Къде може да е отишъл, по дяволите? — обърна се Локуд към морския пехотинец, които управляваше всъдехода.

— Ами може да са отишли до Алеята на Хоган — отвърна младежът.

— Закарай ме там! Веднага! — нареди Локуд. Алеята на Хоган се оказа малка долинка, скрита между две високи дюни. Част от долината бе превърната в стрелбище, а останалото пространство бе боен терен с препятствия.

Локуд се втренчи надолу от върха на пясъчния хълм.

— Какво е това? Терен за тренировки на вашите хора?

— Ами… — започна пехотинецът, но не бе нужно да отговаря. Всъдеходът внезапно бе обграден от отряд млади местни войни, които сякаш изникнаха от самия пясък и се прицелиха с оръжията си. Локуд замръзна от ужас, ала сетне осъзна, че автоматите са без пълнители, арбалетите — без стрели.

— Абу… — Локуд бързо се поправи. — Абидосци?

Водачът на отряда, решителен мургав младеж със загоряла от слънцето кожа, изрече с отвращение някаква дума на местния диалект.

— Ти не си от тре-не-ров-ка-та! — Произнасяше много внимателно английските думи.

— Тренировка? — изумено повтори Локуд. — Какво става тук?

Отговорът дойде, когато се появи друга група от местни младежи и се започна тренировъчен бой. Изведнъж дюните почерняха от борещи се фигури. Двата отряда от абидосци се биеха не само с жар, но и със завидни умения.

Първият отряд бе победен тъй светкавично и умело, та Локуд бе смаян. Но още по-изумен остана, когато се появи съдията, за да изслуша оплакванията на водача на първия отряд.

Локуд внимателно бе проучил всички документи, преди да поеме ръководството на операцията на Абидос. Бе прегледал снимките и незабавно разпозна лейтенант Адам Ковалски, заместник командирът на О’Нийл при първата разузнавателна акция на Абидос.

Лейтенантът бе младши офицер във военната част, изпратена при настоящата операция. Той търпеливо изслуша оплакванията на водача на първата група от абудали, който обясни на развален английски, причината за погрешно насочената засада.

— Не беше от тре-не-ров-ка-та! — настоя той.

— Съжалявам, Скаара — рече Ковалски. — Трябваше да разбереш това, преди да поведеш войниците си.

Младият Скаара показа не само сила на духа, но и невероятна дисциплина. Той прие решението на Ковалски с енергично отдаване на чест.

Локуд огледа отново долината и забеляза още един съдия — Ферети, също оцелял от първия разузнавателния отряд.

А изправил се на друга дюна, с бинокъл в ръка, полковник Джек О’Нийл наблюдаваше провеждането на цялата тренировка.